Проблеми,любов и още проблеми- по "Училище за вампири"

Убожавам тази книга,убожавам главната героиня-Зоуи и затова реших да напиша фик по книгата. Надявам се да ви хареса и ако имате критики казвайте направо

Пролог

Е,явно рожденият ден беше най-малкият ми проблем.Мислех,че нищо няма да се обърка,а стана точно обратното.Сега нямам приятели,живота ми от скапан се превърна в още по скапан и най-лошото,бях наранила много хора,които не го заслужаваха.Но нека да го погледнем от добрата страна на нещата:вече нямах три гаджета,Стиви Рей се беше оправила,откаченото ми Обвързване с Хийт беше прекратено и най-важното Висшата жрица Неферет бе прокудена от Дома на нощта.Но не се чувствах по-добре.Всичко си оставаше неоправено.Проблемите бяха същите,живота още куцаше,а любовта продължаваше да ме измъчва.Ерик се беше превърнал окочателно във вампир и си беше тръгнал,но очевидно се бе завърнал.Спасих Лорън от смъртта,но не трябваше да го правя.Така само ставаше по-сложно.И ето,сега пак съм изправена пред същите проблеми и вече не знам как да ги оправя.

Глава 1

-Зоуи...
-Ерик...
Двамата стояхме на двата входа един срещу друг и се гледахме.Погледът му излъчваше съжаление,болка и още нещо-искаше да ме прегърне.Усещах го.Беше неудобно.Кога ли е пристигнал? И най-важното-какво правеше тук? Докато обмислях дали да го попитам,или да с замълча,се чуха стъпки откъм стълбите.Двамата погледнаха натам и на мен ми се прииска да потъна в дън земя.На второто стъпало стоеше Лорън Блейк.Вампирът,чийто живот бях спасила, и който не изглеждаше никак доволен.С Ерик си размениха нападателни погледи и после той погледна към мен с меки изпълнени с топлина очи.Усмихна ми се бегло и продължи пътя си.Успокоих се.Поне днес нямаше да се убият.
Ерик се загледа в мен за кратко.Без да казва нищо си тръгна тихо и за този ден не го видях повече.Чувствах се като изрод,разпространяващ заразна болест.Добре,знам,че не постъпих правилно,но защо по дяволите трябваше да се държат така?! Нито един от двамата не се доближи до мен.Само стояха и се гледаха на кръв.Щях да се побъркам.Не заслужавах Ерик,а с Лорън не исках да имам нищо общо.Вече си бях патила от него и не желаех да се повтаря повече.
-Зоуи!-Прпфесор Ленобия ми извика.В гласа й се долови нотка на притеснение и си помислих,че е станало нещо с коня ми-Пресефона.Слава богу,не беше.
-Зоуи,трябва да поговорим.
-Слушам ви...
-Знаеш,че Неферет е прокудена,заради всички злини,които направи.Това обаче оставя теб без ментор и нас без Висша жрица.Ти,Зоуи Редбърд ще станеш такава.От утре започваш обучението си,плюс това ти намерихме и нов ментор.Ерик Найт се съгласи да поеме тази задача.
Щях да получа инфаркт.Моля?! Той дори не иска да ме вижда.Ето защо се е върнал,ще преподава в училището!
-Но освен това...-Започна тя,но се спря.Това „но” никак не ми се хареса.Стигаше ми,че бившото ми гадже ми е ментор,ами иимаше още изненади.По-лошо от това няма накъде!
-Но понеже ще се убочаваш за Висша жрица,ти трябва учител и ние намерихме подходящия за теб.Професор Лорън Блейк се съгласи да бъде такъв.-Каза Ленобия и си тръгна,като ме остави насред коридора,забравила ума и дума.Проклет живот! Проклет шибан,гаден живот! Защо точно те двамата? Явно Бог не ме обича.Не че аз съм примряла за него,ама....И като си мислех,че ще бъде лесно...Извиках силно.Защо все на мен? Какво толкова лошо съм направила,дявол да го вземе?! Защо ме наказваш така?
Исках да остана сама и да помисля.Трябваше да подредя мислите си.Отидох на поляната до западната стена и се облегнах на едно дърво.Въздъхнах тежко и започнах да изреждам списъка с нещата,които трябва и не трябва да правя.
1.Не трябваше Ерик да ми е ментор.
2.Не бива да му давам напразни надежди.
3.Трябваше да стоя далеч от него,което нямаше как да стане.
4.Лорън изобщо не трябваше да се намесва.
5.Не бива да гледа на мен като на нещо повече от ученичка,а го прави.
6.Трябваше да внимавам Лорън и Ерик да не се избият.
На кратко-стой далеч от тях и няма да пострадаш.
-Зоуи...
Мамка му! Проклех наум.Много добре познавах този глас.Двойно мамка му,защото Лорън Блейк беше на не повече от две крачки от мен.Не се обърнах и продължих да гледам напред.Той седна до мен и цялото ми тяло настръхна.По-добре да не го бях спасявала! Но тогава щях да се обвинявам за смъртта му.По дяволите колко съм се размекнала!
-Как си?-И двамата попитахме едновременно.Стъписах се.Настъпи кратка пауза,след което продължих да говоря спокойно и студено:
-Добре,а ти?
-И аз.
И отново млъкнахме.Почувствах се неудобно.Преживяхме много и сега ми е трудно да съм около него.
-Къде са обеците,които ти подарих?-Попита тихо той.Примигнах няколко пъти и отговорих:
-Хвърлих ги.-Почувствах се виновно.Отговорът ми разцепи рязко тишината и прозвуча сурово,сякаш не ми пукаше,а не беше така.Усетих как тялото му се стегна.Засегнах го.Но защо?Защо,като ми ги беше подарил само за да ме измами и използва?
-Няма проблем-Каза Лорън и се изправи.На мен ли ми се стори или наистина в думите му се усети тъга?
-Не исках да прозвучи така....
-Не се тревожи.Разбирам.-И се върна обратно в общежитието.По дяволите! По дяволите! По дяволите! Обеците бяха важни за мен,а прозвуча сякаш не беше така.В крайна сметка той е виновен за сегашното ми положение,защо тогава аз се чувствам като виновница? Мамка му! Мразя живота си! Мразя и него,и Лорън,и Ерик!

Ето я и другата глава извинявам се ако има правописни грешки

Глава 2

„Много съжалявам,Ерик.Не исках да ти причиня болка.”
„Да.Да открия,че гаджето ми,което се преструва на света вода ненапита,всъщност е развратница.”
„Ерик,не искахме да стане така,но Лорън и аз сме влюбени.”
„Шегуваш се! Нима наистина вярваш,че онзи задник те обича?
„Обича ме!”
Поклатих глава и в съзнанието ми изплува друг спомен.Спомних си за разговора на Неферет и Лорън.
„Справи се отлично,скъпи мой.”
„Тя е лесна.Лъскав подарък,хубав комплимент и имаш истинска любов и разцъфнала черешка,жертвана в името на бога на измамата и хормоните.”
„Ако вярваш на това,значи си по-глупава и от мен.Такива като него искат само едно от мимичета като теб и той го получи.”
Думите на Ерик завладяха ума ми.Беше прав,но не напълно.Лорън ме използва,вярно е,но за него бях просто товар,незначителен и ненужен.Тогава защо го спасих? Защото не бях като него.Обичах го истински и мисля,че все още го обичам.Ако не го бях спасила нямаше да си го простя.Искаше ми се да не е искал да ми причини всичко това,но да е нямал избор.Така поне истината щеше да боли по-малко.Но кого залъгвам? Той го направи за изгода на Неферет и все пак,аз спасих живота му.По дяволите! Не трябва да мисля за него.Той беше просто мой учител и нищо повече.Този път нямаше да се поддам,а колкото до Ерик.Той бе свестен.Не го заслужавах,но бих се събрала с него отново.
А уж си казх,че повече няма да мисля за момчета и...мъже...Изправих се с въздишка и се запътих към общежитието.Щеше да бъде една много трудна година,а проблемите едва сега започваха.
-Я виж кой виждам.-Женски глас прозвуча зад гърба ми.Обърнах се и останах стъписана.
-Афродита...?
-Че кой друг.-Отвърна ми засмяно тя и се приближи до мен.
-Но нали вече си човек...-Нищо не разбирах.Какво ставаше тук,по дяволите?!
-Мхм,човек съм.Но Блейк ме повика.
Щях да се задавя със собствената си слюнка.Какво?!
-Как така?-Попитах я очудено.Явно изненадите започват да стават все повече и повече.
-Каза,че ще е добре да има човек запознат с Промяната в училище и ето ме тук.
Я чакай малко.Лорън е говорил с нея?! Кога? Как? Мамка му!
-Ъъъъ добре...-Започнах да заеквам.Какво е намислил Лорън?
-Е,аз ще отивам в стаята си.До утре!
И си тръгна.Страхотно.Първия ден мина и аз съм повече от объркана.Трябваше да спра да мисля.Да си гледат работата всички! Исках просто да оправя живота си.Толкова ли е много?Прозях се набързо и отидох в стаята си.Преди аз и Стиви Рей бяхме съквартирантки,но предвид обстоятелствата останах сама.Защо живота е толкова жесток? Това бе последната ми мисъл преди да заспа.
На следващия ден,или по-точно,на следващата вечер се събудих както обикновено.С ужасно главоболие и куп неща,които трябваше да наредя.Писваше ми.Цяла една учебна година се боря със същите проблеми и доникъде не съм стигнала.А като се сетех,че трябваше да се срещна с Лорън и Ерик главоболито ми ставаше световно.Станах,измих се облякох се набързо и излязах.Молех се наум по пътя да не срещна някой от двамата.Няколо хлапета ме погледнаха и набързо се отдалечиха.Преди се страхуваха от мен,а сега получаваха инфаркт само като ме видеха.Бъзльовци.
Заизкачвах се по стълбите.Изобщо нямах желание да ходя в библиотеката,но трябваше.Бях сигурна,че щях да намеря Лорън там.Ето защо не исках да се мяркам на такива опасни места.Нека не е там.Нека не е там.Нека не е там.Повтарях мислено и естесвено трябваше да бъде точно обратното.
-Зоуи...
-Лорън...
-Трябва ли ти нещо?-Попита ме.Да,трябва ми.Трябва ми еднопосечен билет до Марс или поне до подземното царство,че да направя едно гости на Хадес.
-Щом съм тук...Трябва ми книга.Каквато и да е.
Той ме погледна притеснено и се загледа по рафтовете.Очевидно търсеше опеределена книга.
-Ето.-И ми я подаде. „Истина или измама” О,да.Прекрасно! Точно каквото ми трябваше.Да,казах каквато и да е,но не и такава.
-Не ти ли харесва?
-Не,не.Ще я прочета.-И тъкмо да си тръгна и да се отърва от това неловко положение,когато Лорън каза:
-Почакай малко,Зоуи.
Спрях на място.Какво ли искаше? Може би да ми каже защо е довел Афродита? Или да се откаже да ме убочава? А може би иска да ми се извини?
-Заповядай.
Гласът му ме изтръгна от мслите ми.Погледът ми моментално се спря върху една червена кутийка.Когато я отворих очите ми се разшириха в изненада.Не може да бъде!
-Намерих ги днес и си помислих,че ще си ги поискаш.Аз и без това няма какво да ги правя.
-Защо не ги дадеш на другата си жертва? Гарантирам ти,че тя ще е на седмото небе от щастие.-Отвърнах му хладно и заядливо и си тръгнах,като хвърлих кутийката по него.Бях прекалено рязка и сурова.Та той просто искаше да направи мил жест.По дяволите,Зоуи,защо винаги си такава кучка!
-Зоуи! Почакай,моля те.
Защо правиш нещата по-сложни от колкото вече са? Остави ме намира и си глеай живота! Но не,аз трябваше да страдам.Трябваше да се измъчвам отново и отново...
-Не исках да те засегна.Не исках да става така.
-Да беше мислил по-рано.Не ми пука какво ще ми кажеш.Вече не ме интересуваш,разбра ли? Не ти ли стига,че ме нарани така,ами и продължаваш? Не трябваше да те спасявам.Не трябваше изобщо да ми пука,че ще умреш! Но знаеш ли,аз не съм като теб.Наистина те обичах,по дяволите! А ти ме смачка най-брутално.Мразя те!-Извиках му право в лицето и побягнах накъдето ми видеха очите.Пред него не пророних нито една сълза,но като останах сама не можах да се сдържа и заплаках.Няма ли моите страдания да намерят своя край? Не можеше ли да живея нормален живот,макр че аз не бях нормална? Почувствах болка в стомаха си.Разяждаше ме отвърте бавно и безмилостно.
-Любима,не плачи.Аз съм тук..-Силните ръце на Лорън се се увиха около кръста ми и ме придърпаха към него.Ето,пак го прави! Говореше така,сякаш означавах нещо за него,а това бе лъжа.
-Не,махни се.За теб съм едно нищо.-Казвах задавено през сълзи,а дишането ми се учестяваше.
-Не е вярно,любима...
-Не ме наричай така.Не ми говори за любов,защото ти си последния човек на Земята,който може да произнася тази дума!-Отскубнах се от прегръдките му и излязох извън училището.Денят едва сега започваше,а аз вече се бях срещнала с единия си неизбежен кошмар.Оставаше и Ерик да ми разиграе такъв цирк и тогава наистина щях да откача.Мразех се,защото не знаех кога да спра и после всичко се объркваше.

следваща глава sorry ако има правописни грешки главата е специално за ТоТооо :kisss: само да кажа,че слагам цитати от книгата и ги пиша с кавички

Глава 3

Нямах късмет.Беше ме напуснал преди много време.Лутах се в задънени улици и никога не успявах да се измъкна.Сега пак беше така.Няма ли поне веднъж завинаги да приключи всичко това?
Пронах се на леглото си и заплаках още по-силно.Лицето ми беше обляно в сълзи и завивката започваме да се мокри.Споменът от нощта,която прекарах с Лорън изплува в съзнанието ми.
„Лорън разкъса дрехите си,докато пиеше кръв от мен,и аз му помогнах.Единственото ми желание беше да го имам.Целият ми свят се превърна в плам,усещания и страст.Ръцете и устните ми бяха навсякъде по тялото ми и не можех да му се наситя
-А сега нека довършим нещата.Позволи ми да те любя,любима.”
Извиках яростно и хвърлих възглавницата накъдето ми падна.Защо? Не исках да си спомням.Не исках да го виждам,но той бе тук.Сякаш при всяка наша среща ми нпомняше „Измамих те,а ти ми се отдаде”.Последва още един вик.Бях наивно глупава и сега си патех.Ерик беше прав,но вече бе късно.Това нямаше да върне времето назад.Нямаше да заличи спомените.По дяволите,мразех се! Мразех се,защото колкото и да отричах,че той не означава нищо за мен,все още го обичах.
-Да се продъниш в Ада дано,Лорън Блейк!-Крещях силно и яростно.Бях бясна,тъжна и с разбито сърце.
„Ти принадлежиш на мен!”-Думите му прокънтяха в ушите ми.
-Не! Не ти принадлежа!
Но беше точо така.Дори и да исках да избягам от него,винаги се връшах обратно.Каквото и да правех,все той ми беше в ума.Измъчваше ме,нараняваше ме и въпреки това аз продължавах да се инатя.
-Зоуи...-Чу се познат глас.Погледнах напред и не можех да повярвам на очите си.
-Роуз!-Възкликнах радостно и щастливо я прегърнах.
-Зоуи,толкова ми липсваше...
-И ти на мен.-След като се нагушкахме двете седнахме на леглото и аз я попитах:
-Как така си тук?
-Лорън ни повика.
-Какво?-Извиках невярващо.-Но защо?
-Трябва ти някой,който да те убочава за Висша жрица.
-Ама как така...Нали Лорън...?-Тя ме прекъсна и докато продължавах да гледам умно и очудено,ми обясни всичко.
-Не.Точно затова сме тук.
-Сме?
-Да,аз и Дмитрий.Ние ще поемем задълженията на Блейк,понеже той няма вече да преподава в училището.Тръгва си.
-Моля?!-Бях в шок.Как така ще си тръгва? Хукнах по стълбите надолу и се молех да го намеря.Щом слязах долу видях него и Ерик.
-А така,отлично! Точно вас търсех.
Двамата ме гледаха очудео и стреснато.
-Какво ви става? Защо се държите като идиоти?-Започнах да крещя колкото глас имах и пет пари не давах кой ме чува и кой не.
-Ерик,знам,че сгреших,но не съм извършила престъпление.Не се дръж с мен сякаш е така! А ти? Какво ти става пък на теб?! Какви си мислиш,че ги вършиш? Да не си посмял да си тръгнеш,чуваш ли!-Бях се приближила до него и ядосано размахвах показалеца си пред лицето му.
-Караш ме да се чувствам виновна за заминаването ти,а всъщност виновният си ти! Заради теб стана всичко това.Ще стоиш тук и ще ме убочаваш! И да не си се скарал с Ерик! За теб важи същото.-И обърнах погледа си към бившото си гадже,после погледнах отново към Лорън.
-Погледнете се,за бога! Възрастни вампири,а се държите като деца! А сега марш,че не искам да ви гледам!
Двамата се спогледаха и продължиха да вървят.Голяма тълпа се беше събрала около нас и всички бяха повече от шокирани.На мен обаче не ми пукаше.След като се изказах така въодушевено,се облегнах спокойно на ледената стена,дишайки тежко.Поемайки си дълбоко въздух,бавно се свякох на пода.Преди не бях викала така,но сега се чувствам много по-добре.
-Зи! За какво беше всичко това?-Роуз седна на пода до мен и ме погледна притеснено.
-Нищо.Отдавна трябваше да го направя.
-Защо? Какво се е случило?
-Дълга история.
-Нека да отидем в стаята ти и ще ми разкажеш всичко.-Само кимнах за да и двете се изправихме.Отидохме в стаята ми и аз започнах своя дълъг разказ за престоя ми в Дома на нощта.След около 2 часа бях приключила.
-И така спасих Лорън,а Неферет я прогониха.
-Боже,Зи,защо не ми каза? Можех да ти помогна.
-Не исках да се въвличаш в това.
-И сега какво ще правиш.-Полюбопитства Роуз.Погледнах я странно и я попитах:
-Какво имаш предвид?
-Какво ще правиш с Лорън и Ерик.
Въздъхнах тежко.Тези двамата щяха да ме вкарат в болницата и то само като си помислех за тях.
-Нищо.Изобщо не искам да ги виждам.И двамата ме карат да се чувствам виновно.Е,Ерик го разбирам,но Лорън...Той вече е друг случай.
Изведнъж листче хартия долетя през прозореца и падна в краката ми.Очудих се,взех го и го отворих.

„Коприна и крем
Как копнея да те опитам и докосна
Луната ни наблюдава”

Познавах този стил.Мамка му,това е хайку!
-Зоуи,има ли нещо.
-Чети!-И й подадох малкия лист.Тя го прочете и се зачуди.
-Ииии?
-Как така „и”? Не виждаш ли какво пише?
-Мммммхмммммм.Нещо разбъркано и нищо не се разбира.
-Прочети го още веднъж.-Казах й и Роуз го прочете още няколко пъти.Остави листа на нощното шкафче и ме погледна.
-Пак няма смисъл.
-Роуз,това е хайку!
-Хайку...? Да,наистина,прилича на такова.
-Не прилича,а Е !
-Ииии?-Попита тя още веднъж.Заклевам се,че в този момент направо ми лазеше по нервите.
-Лорън пише хайку!
-Е,той...-Направи кратка пауза,след което извика-Какво?!
-Да...-Въздъхнах.Май много често ми се случваше.
-Написал ти е поезия?
-Не мисля,че това го е писал той.
-Но все пак ти го е изпратил!-Възкликна Роуз и скочи от леглото.-Ще отида да намеря Дмитрий и да го питам защо не ми прави такива изненади.
И още преди да направя каквото и да било тя вече беше отпрашила.Е,добре.Значи Лорън иска да се съберем? Или хайкуто беше просто начин да каже,че съжалява.Ох,по дяволите! Пак мисля за него,а уж си забраних.Мамка му! Представям си го как ме целува.Двойно мамка му! Аз искам той да ме целува!

съжалявам ако има правописни грешки

Глава 4

Проблеми...Така се наричаше положението,в което бях изпаднала.И най-важното е,че са размесени момчета....мъже,които направо ме караха да се разтапям.Засмях се за кратко.Ако не бях позволила на Лорън да стигне чак до там,сега щеше да ми е по-лесно.Но какво да се прави,при мен винаги е по трудния начин.За едно нещо обаче бях доволна.Срещнах се с Роуз.Не бях я виждала от толкова време.Запознахме се,когато бяхме още малки.Говореше се,че тя щяла да бъде мой защитник.Това ме очудваше.Нали дампирите защитаваха мороите от стригоите,а Роуз беше дампир.Аз не бях морой или със специално потекло.Може би защото притежавам силите на петте елемента и съм заплха за враговете и затова да став мой пазител.Въпроси много,отговори-николко.Притесняваше ме това,че тя не беше сама,а с някакъв си дампир.Какво общо имаха двамата? Или просто им е било наредено да дойдат заедно? Нищо не разбирах,а беше време да го направя.
Трябваше да намеря Роуз.Търсих я в стаите за убочение,спалните,коридорите,залите,дори и в двора,а от нея нямаше и следа.Тогава обаче се сетих къде можеше да е-на покрива.Забързах до там.Отворих вратата и гледката направо ме смая.Най-добрата ми приятелка се целуваше с придружителя си! Той веднага ме усети и се ръпна от нея.Грей,че бързи рефлекси! Тя се зачуди и по погледа му позна,че имаше някой зад тях и се обърна.Щом ме видя ми се ухили весело и каза:
-Ааааа Зи...Какво правиш тук?
-Не каквото и ти.-Отвърнах й раздразнено.
-Стига де.Не бъди лоша.
-Знаете ли,че за тези неща си има специална стая?-Казах им и Роуз се изчерви,а на мъжа миюу стана смешно.Ето пак-отново мъже! Боже,защо си ги създал? Той беше наистина много,ама много красив.Даже не бях сигурна дали Лорън можеше да се мери с него,аз за Ерик да не говорим.Имаше черна коса дълга до раменете,прекрасно лице,а очите му бяха тъмни и пронизващи.Изтръпнах.Този май не си поплювше.Беше застанал спокойно на едно място,а тялото му излъчваше такава сила,че чак гавата ми се замая.Не,Зоуи! Спри се най-накрая! Той е гадже на най-добрата ти приятелка или поне приличаше на такъв и такъв щеше да си остане.Късметлийка!
-Ам...Зи...Това е Дмитрий.Дмитрий-Зоуи.
-Приятно ми е да се запознаем,Зоуи.
Боже,този глас...! Мек,завладяващ,с онзи странен тембър,който ме караше да полудявам.Стегни се! Забравяш нещо.Поклатих глава и е усмихнах колкото можех.
-И на мен ми е приятно.А сега защо не слезем долу? Започва да става студено.
Двамата кимнаха и заслизахме по стълбите.По едно време случайно се обърнах към тях и забелязах нещо.Спазваха дистанция.Странно...Нали до преди малко се целуваха,а сега се държаха сякаш това не се беше случвало.Явно не само аз имах проблеми.Тъкмо,когато се мислех,че днес ще е най-спокойният ден в живота ми,се натъкнахме на Лорън.
-Би ли дошла с мен? Трябва да поговорим.
Нацупих се негодуващо,но все пак отидох с него.Бяхме в библиотеката.Седнахме на два стола един срещу друг и той започна да говори:
-От утре започваме убочението ти.-Гласът му беше рязък и сериозен.Никога преди не гох виждала такъв.-Роуз и Дмитрий ще останат.Има нападения на стригои.Това са вампири,но лошо вампири.Забравят кои са,от къдеидват,забравят близките си и убиват наред.-На последните две думи той натърти продължително.-Трябва ти защита.
-Аз мога да се защитавам!-Възразих и се изправих.Лорън продължи да си седи на стола и попита:
-А от стригои можеш ли? Те бе се убиват така лесно.Трябва да ги прободеш в сърцето със сребърен кол.
-Това е лесно.-Казах,смеейки се.
-Не е.-Отвърна той с леде глас.-Никога не си виждала стригои,нито пък си чувала за тях.
-А ти виждал ли си?-Попитах го.
-Да.Преди бях пазител и с Дмитрий бяхме екип.Не забравяй обаче,че той е дампир.Може да умре.Не е като нас.
-И тогава защо ще поставя живота си в опасност?
-За да защити всички,които имат нужда.Включително и теб.А и недей да си мислиш,че е толкова слаб.Всъщност е най-добрия пазител и боец,когото познавам.
-Сериозно?!-Попитах невярващо.
-Да.Имай му доверие.
-А Роуз какво общо има с него?
-Той е нейн наставник и треньор.Убочава я за пазител.
-Аха,и затова се натискаха на покрива.-След това изречение се засмях силно.Лорън също се усмихна и каза:
-Това,което става между тях си е тяхна работа.
-Но Роуз ми е най-добрата приятелка.Имам право да знам.
-Права си,но и не си права.-Отвърна ми и се изправи.
-Какво искаш да кажеш?
-Че живота им си е техен и те трябва да се справят сами.
Очудих се.Нали затова са измислили приятелите? За да си помагат.Но може би Лорън наистина беше прав.Аз прецаках своя живот и то съвсем сама.Нека правят това,което намерят за добре,а ако имат нужда от помощ аз бях насреща.
Изведнъж нещо ми просветна.С Лорън бяхме в една стая.Не се карахме,убиждахме или пък натикахме.Просто си говорехме сякаш се познавахме от векове.Побиха ме тръпки.Беше странно,но и отпускащо.Поне не бях под напрежение.
-Трябва да говоря с него.
-С Дмитрий ли?-Попита ме той.Само кимнах и излязох от библиотеката.Впрочем,за какво щях да търся този неземен мъжки индивид? А,да.За да му задам много важен въпрос.Най-накрая го намерих в тренировачната зала.
-Днес явно се срещаме много често.-Предположи той и аз се усмихнах,като се приближих до него.
-Може и така да се каже.-Отвърнах му.
-Е,за какво си дошла?
-Да те питам нещо.
-Слушам те.-Каза ми и се облегна на стената.
-Каква е връзката ти с Роуз?
-Силна.
-Не.Не тази връзка.Другата.
-Близки сме.Много близки.-Отвърна ми.Въздъхнах.Този човек ми лазеше по нервите.
-Това и аз го виждам.Искам да знам друго.Защо си с нея?-Попитах го малко ядосано.Дмитрий все така спокоен ми отговори:
-Сложно е за обяснение.Тя ме разбира така,както никой друг досега.Мога да й имам доверие.Знам,че е загрижена за мен,както и аз за нея.
-А обичаш ли я?
-Да.-Каза ми без да се замисля.Това ме изненада,но приятно.Зарадвах се.Сега обаче следваше другия въпрос.
-Защо се целувахте тайно на покрива,а после спазвате дистанция един от друг?-Попитах го,макар и да знаех отговора.Лорън ми беше обяснил донякъде.
-Между учител и ученик не може да има никаква връзка.Засега знаеш само ти и Лорън.Никой дтуг не бива да научава иначе с Роуз ще ни разделят.
-Добре.Нищо няма да кажа.
Той се усмихна,аз също.Беше свестен.С него можеше да говориш на различни теми и никога за нищо нямаше да те излъже.
-Зоуи?
-Да...
-Разбирам проблема ти.
Отворих широко очи.За какво говореше той? Но веднага се сетих.За проблемите ми с преподавателя или по-точно с преподавателите,само че Дмитрий не знаеше за другия.Стана ми смешно.Явно се очертаваше да бъде много забавно учебна година.
Кимнах му и напуснах залата.Защо винаги съм обградена от мъже,които винаги знаят какво да кажат и се държат толкова мили? Е,такъв е живота-моят живот,а той не е нормален.