Crossroads

Съб Фев 27, 2010 8:56 pm

Това е едно от онези странни фикчета, в които героите са малко OOC. Ако не ви харесва не четете. Но като за начало, много моля, отделете време да прочетете поне пролога... Crossroads 4485

------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Част Първа: Съдба

Пролог

По прашните пътища, съдбата срещна двама странници...

Учиха Итачи, бивш АНБУ от Коноха, сега елитен убиец, кръстосваше прашните горски пътища на Речната страна без посока. Всички го смятаха за мъртъв след битката му със Саске, но него това не го интересуваше. Беше се отдал на пътешестване от страна на страна като призрак. Никой не се интересуваше от него, никой не го разпознаваше.
Денят беше един от онези летни дни, които бяха непоносимо горещи. Беше прекалено горещо за ходене, дори за мислене. Но на Итачи не му пукаше. Той беше издръжлив човек и горещината не го притесняваше. Единственото, което го притесняваше, беше непознатата чакра, която усещаше. Някой идваше точно зад него. Итачи се обърна, за да бъде съборен на земята от едно... АНБУ?! Това звучеше грешно, АНБУтата не знаеха за него.
-Хах, най-сетне намерих накой като мен... –АНБУто махна маската си, разпускайки черната си коса. Беше момиче на около 18 години с мъртвешки бледа кожа и черни очи. Тя погледна надолу към жертвата си и очите й се разшириха. –Невъзможно! Ти трябва да си мъртъв! А аз май съм хваната в илюзия.
-Ти си АНБУ. –каза Итачи незаинтересовано. Мразеше начина, по който тя го гледаше – с чисто желание. Но какво беше желанието й? Изглеждаше като отворена книга, върху която беше писано с невидимо мастило. Итачи не можеше да разчете действията й и това го дразнеше. –Какво прави едно АНБУ тук? Да не би Коноха отново да ме преследва?
-Не, те мислят, че си мъртъв. Но ти си тук. Как така? А относно въпросът ти, да, АНБУ съм. А ти си убиец. И това нищо не означава. –момичето се усмихна. Напомняше му на братовчедка му. Същата гарвановочерна коса, същите непроницаеми очи, същата усмивка. –Хей, Итачи, слушаш ли ме? Аз попитах нещо! Ох, хайде да започнем отначало. Аз съм Сора.
Итачи присви очи. Това момиче беше странно. Ако беше наистина АНБУ, щеше да се е опитала да го убие. А това момиче, тя продължаваше да се шегува. Изглеждаше подозрително. Никоя уважаваща себе си куноичи не би говорила с него с такава широка усмивка на лицето си. Итачи поклати глава с досада и започна да се отдалечава докато Сора продължаваше да дърдори.
-Хей, итачи, защо не си с останалите Акатски?
-А ти защо не си с останалите АНБУта в Коноха? –Итачи въздъхна, обръщайки се към чернокосото момиче.
-Ами, писна ми от тях..., поне така мисля. Скучно е да убиваш хора. Искаше ми се да имам собствен живот за известно време. Затова реших да обикалям света. –Сора се замисли, оправяйки косата си. -Ами ти?
-Хн.
-О, схванах. –тя кимна, подминавайки го. –Ти си от онези хора, на които им писва да слушат други. Искаш да спра да говоря с теб... Ок, ок.
Тя заключи устата си с въображаемо ключе и започна да ходи наобратно, чакайки Итачи да каже нещо. Струваше й се далечен. Сора видя как очите му променяха цвета си за секунда и отново възвръщаха черния си цвят. Тя започна да се изнервя от неговото поведение. Беше задала няколко въпроса, на които единственият отговор беше „хн“.
Итачи я наблюдаваше, правейки се, че слуша. Въпросите й бяха глупави, без значение. Тя не беше като останалите АНБУта. Това момиче беше по-емоционално и от дете. За момент лицето й се огряваше с усмивка, а в следващия – присвиваше очи замислено. Итачи се вгледа в нея внимателно. От нея бликаше безкрайна положителна енергия. Тя беше хиперактивна. Напомняше му и за Тоби. Не беше възможно Сора да е АНБУ. Притежаваше прекалено много емоция. А Итачи знаеше, че емоцията е слабост. Той въздъхна, когато момичето се спря в крачките си и се обърна към дърветата.
-Какво има? –попита той почти загрижено.
-Виж! Поточе! –Сора посочи нанякъде през дърветата. –Да отидем! Искам почивка! Виж, стъмва се. Итачи, да не си посмял да ми противоре~... Няма значение.
Итачи беше тръгнал вече напряко през гората. Сора го последва, подскачайки радостно. Итачи въздъхна с досада. Та тя имаше толкова енергия. Защо искаше да си почива? Може имаше някакъв план. АНБУтата обиновено не правеха нещо без причина. Тя определено имаше НЯКАКЪВ план. Итачи реши да пази дистанция за сега. Все пак, не всеки ден можеше да се види толкова щастлива нинджа...
-Хм, Итачи, защо не се направим, че сме приятели. Поне за малко? –Сора му се усмихна, сядайки до поточето.

Съб Фев 27, 2010 9:12 pm

Невероятно Crossroads 811726

I want more more more Crossroads 23388

Съб Фев 27, 2010 9:32 pm

yuki_chan написа:Това е едно от онези странни фикчета, в които героите са малко OOC. Ако не ви харесва не четете. Но като за начало, много моля, отделете време да прочетете поне пролога...

Съмнявам се на някого да не му хареса Crossroads 90143

Нед Фев 28, 2010 7:12 pm

Глава 1: Нощ в речната страна

"Защо не се направим, че сме приятели?" Тези думи разтърсиха Итачи до основи, но изражението му не се промени.
-Защо? -попита той, сядайки до нея.
-Какво защо? -попита Сора, гледайки кристално чистата вода.
-Как какво защо? Защо да се правим на приятели?
-Аа. -чернокосата кимна сякаш на себе си. -Не можем да сме истински приятели, нали? Ти ме мразиш, все пак.
-Хн.
-Но ако искаш, можем да се сприятелим. -тя забеляза задълбочения му поглед.
-Как? -Итачи се обърна към нея с повдигната вежда. Може би все пак човек получаваше втори шанс в живота.
-Ами лесно е. Ти си Итачи, а аз съм Сора. Представи си, че сме нормални хора, които са срещнали някъде на кръстопът. И така няма нужда да се мразим. По-лесно ли е сега?
Итачи продължаваше да я гледа замислено. Това я накара да предприеме нещо, което никоя уважаваща себе си куноичи не би направила. Наведе се към поточето, загреба вода в шепата си и напръска Итачи. Той примигна за момент и я погледна въпросително.
-Защо го направи?
-Беше заспал с отворени очи. -отговори простичко Сора. -А?
-А какво? Говори по-свързано, ако може.
-Така по-лесно ли е? Вече сме обикновени хора. -тя се усмихна приятелски и го погледна в очакване.
-Предполагам. -Итачи въздъхна, наблюдавайки залязващото слънце. -Скоро ще се стъмни. Отивам да донеса някакви подпалки за огън.
-Но тук е горещо! -оплака се чернокосата. -Няма смисъл!
-В Речната страна нощите са студени. -отсече Итачи. -Отивам. Ти намери нещо за ядене.
-Аа. -Сора се прозя сънливо и се протегна. -Ей са...
Итачи я потледна за последен път и скочи през дърветата. Момичето нямаше да направи нищо, нали? Той се опитваше да си увери в това докато събираше някакви паднали клони от земята. Итачи погледна внушителна купчинка, която беше събрал. Надяваше се, че това ще стигне за нощта. Бяха на границата между страната на вятъра и речната страна. А тук времето беше ужасно. Дните бяха повече от горещи, а през нощите човек можеше да замръзне. Той се обърна и тръгна към рекичката.
Сора го чакаше в полу-заспало състояние. В ръцете си държеше два кола с току що уловени риби и пликче с нещо. Итачи тъкмо щеше да попита какво е, когато тя проговори:
-Данго е. Винаги нося нещо сладко със себе си. Обичаш ли данго?
-Може да се каже, че мога да убия човек за данго. -Итачи се подсмихна, когато Сора се отдръпна.
-А риба яде ли ти се? -попита момичето замислено.
-Не, но съм свикнал да ям печена риба. Покрай мисиите от Акац~...
-Никакви такива! -прошепна Сора поставяйки пръст на устните му. -Ти си нормален човек в момента. Не бъди глупав!
-Забравих... -промърмори Итачи, подреждайки клоните за огъня. След това се изправи, направи няколко бързи знака и ги подпали с малко огнено джутсу.
Сора се усмихна и остави рибите да се опекат. Нинджите ядяха риба постоянно на мисии. Това беше вярно. И на нея й беше писнало това, но когато имаш река да себе си е по-лесно да вечеряш с риба. А като имаш и кой да ти подпали огъня е още по-лесно. След около 10 минути "яденето" беше готово и чернокосата подаде едната риба на Итачи, който я погледна с подозрение.
-Отровно ли е?
-Не, не разбира се! -момичето се засмя сърдечно. -Откъде, за бога, да намеря отрова?!
-Откъдето намери дангото. -Итачи посегна към плика с данго, но Сора го спря.
-Това е за десерт! Боже, боже... -чернокосата отхапа от рибата си. -С тебе не може да се живее. Представям си какво им е било на хората, с които си живял. Ммм, вкусно.
След известно време,когато приключиха с вечерята си, Итачи отново посегна към дангото. Този път, Сора се направи, че не го е видяла и продължи да наблюдава огъня.
Беше започнало да се смрачава и температурите бяха паднали доста. Духаше лек вятър и шумът на реката вече беше единственото нещо, което се чуваше. Сора се беше излегнала на земята, загърната в черната си мантия, докато Итачи продължаваше да седи до огъня и да яде данго, което изглежда нямаше да свърши скоро. Момичето се сви на топка, загръщайки се още по плътно в дрехата, и затрака със зъби.
-Мамка му. Ще взема да настинааа-апчих! -Сора проклинаше решението си да тръгне из тази страна по това време на годината. Времето наитсина беше ужасно. -Къде е най-близкото село?
-В страната на вятъра, Суна. -отговори Итачи, оставяйки дангото настрана. -Защо?
-Кога ще стигнем там? -проплака чернокосата. -Искам хотел!!!
-А аз се чудех как хората живеят около теб... -промърмори Итачи. -По досадна си и от Саск~...
-Спри да говориш за миналото! -скастри го момичето. -Мисли положително!
-А ти мислиш ли положително?
-Винаги. -момичето затвори очи и си нахлупи качулката. -Сега, ако ме извиниш, ще поспя.
Отново настъпи тишина. От време на време се чуваше пропукването на клечките в огъня и бълбукането на реката. На Итачи отново му се отдаваше възможност да разучи момичето. Тя изглеждаше по спокойна докато спеше. По лицето й вече не се четеше неуспешно прикривания страх. Косата й беше разпиляна по земята, образувайки черни ивици. Те напомняха на Итачи за неговото Аматерасу. Той тръсна глава, за да прогони тези мисли и отново се загледа в огъня. Огънят връщаше други спомени... Итачи не искаше да остави миналото отново да засенчи живота му.

*******
Беше минало полунощ, когато Сора се събуди отново. Беше станало прекалено студено. Тя забеляза, че огънят беше загаснал, а Итачи спеше облегнат на едно дърво. Чернокосата се почуди какво да прави, потапяйки ръка във водата. Изненадващо температурата на водата беше по-висока от тази на нощния въздух. Момичето реши да използва случая. Събу обувките си и нагази в реката до коленете. Това, разбира се, не остана неабелязано от Итачи, който всъщност не спеше. Той се изправи и се доближи до реката.
-Какво правиш? -попита той, привличайки вниманието й.
-Ам, водата е по-топла от въздуха. -отговори чернокоската, опитвайки се да запази равновесието си върху някакъв камък. В крайна сметка се подхлъзна и се изтърси по дупе във водата.
Итачи се подсмихна. Това момиче може би щеше да успее да го разсмее наистина. Тя определено можеше да го накара да върши неща, които никога не би правил. Той влезе в реката и стигна до момичето, което се смееше. Сора грабна ръката му и го събори във водата до себе си. Итачи забеляза, че тя е доста по-силна от колкото изглеждаше, съдейки по хватката й около китката му.
-Какво правим? -попита Итачи отново. -Защо съм целия мокър? Знаеш ли колко трудно се суши тази коса?!
-Нарича се да се наслаждаваш на момента. -усмихна се Сора. -Нормалните хора го правят. А колкото до косата ти... Аз знам по-добре. -тя сряза ластика, който държеше косата й на опашка, и косата й се разпиля по раменете й. -Ела, ще ти покажа нещо.
Тя го затегли след себе си обратно на течението на реката и скоро пред очите им се разкри малък водопад. Чернокосата се гмурна във водата и се появи отново на повърхността под струята на водопада. Тя даде знак на Итачи да се приближи и го изчака.
-Как се наслаждават хората на момента? -поинтересува се Итачи.
-Ами не знам... Правиш каквото си поискаш без задръжки, може би? -Сора се замисли, поставяйки пръст на брадичката си. -Честно казано нямам идея.
Итачи се наведе и допря устните си до тези на момичето. За негова изненада, тя не се отдръпна. Напротив, Сора отвърна на кратката целувката с неохота. След това се отдръпна и погледна Итачи. Той също сведе очи и погледите им се срещнаха.
-Докъде мога да стигна? -попита той, плъзгайки ръка по бедрото й. Тя потръпна.
-Итачи спри. Не и този път. Засега ще си останем само до тук. -думите й бяха твърди, а погледът й непреклонен. -Зазорява се. Може би следващия път, Итачи.
Сора се измъкналовко от прегръдката му и се придвижи бързо до брега. Може би не трябваше да избързва с това приятелство...
-----------------------------------------------------------------------------
Хареса ли ви? Искате ли още? :?: :?: Crossroads 376805