Narut0 fIc [{SasuSaku}]

Глава първа:

Преденият скучен, еднообразен, монотонен ден. Всеки ден от безсмисления ми живот започваше с
дразнещите опити на брат ми да ме събуди. Често дори се налагаше да ме полива с
кофа вода, за да ме извади от съня. Мразех това. Мразех изобщо някой да ме
буди. Не им ли стигаше, че се налагаше да ходя на училище- най-голямото мъчение
в живота ми, а и трябваше да ме изтръгват от съня ми?! Единственото време, в
което можех да се отпусна и да развихря замрялото си въображение, беше
презноща, когато бях поитънала в меките копринени чаршави на леглото ми,
унесена в приятен слънчев сън. През повечето време сънувах плажове. Много
плажове. Обичах плажовете. Обожавах плажовете. За жалост, нямах много време да
се размотавам по любимите си места. Но...имаше други сънища, много по-плашещи
от един горещ плаж. Сънища, които ме караха да се свивам на две в леглото си и
да треперя като безпомощна мишка в здравите нокти на орел. Но си имах своите
развлечения за тези сънища. Макар това...”развлечение” да идваше едва на
следващият ден. Трябваше да ходя на училище.
Понякога тази противна дума ми звучи като псувня. И, всъщност, не мога да
виня себе си- училището ме травмираше. Караше детското ми въображение да се
потиска. Поне това беше моята теория защо всички възрастни са като зомбита,
лишени от всякакво чувство за хумор и постояно намусени- „Завършили са
училище!”. (Че кой не би загубил детското си в себе си след подобно травмиращо
преживяване?!)

Извиках. Може би не само от учудване, но и от
нежелание. Не исках да ставам все още. Не.
Не. Не.

-Хайде, Сакура! Ставай! Трябва да се оправиш за
новото даскало!- Завих се през глава и отказах тотално да говоря с брат си.
Исках да спя, по дяволите! Никой ли не уважаваше решението ми?!

-Разкарай се, Неджи!- Измърморих аз. Изведнъж
усетих как завивката се отвръпва рязко от леглото ми, оставяйки ме свита на
топка на матрака. Загубих. Стинеше ли се до частта с дърпането на завивката,
губех.

-Добре, добре! Ставам....-Измърморих недоволно и
седнах на леглото си. Разтърках уморено очите си.

-Колко е часът?-подозирах, че отговорът хич няма
да ми се понрави.

-Седем и половина. В десет трябва да сме в новото
даскало-обясни припряно брат ми, кръстосал ръце пред гърдите си като някоя
мутра от филмите.

-Да, и аз така си помислих...-подхвърлих
саркастично аз и се прозях.

-Сакура, това не е шега, така че ставай и се
обличай! Чакаме те долу – Неджи, брат ми, вече беше изнервен.

-Ще има да си чакаш...- прозях се отново и
притворих леко очи.

-Ставай!-извика крайно дразнещият глас на брат ми.

-Добре, добре-затътрих се към гардероба си с
примирена въздивка, приела напълно поражението си, и извадих една бяла
тениска и бледосини дънки. Метнах ги на
леглото си.

-Ъм...Сакура?-долетя гласът на Неджи от вратата на
стаята ми.

-Аха?-обърнах се към него мудно. Все още ми беше
прекалено рано,за да върша резки движения и да свързвам дълги изречения.

-Заповядай- към мен полетя синя торба. Улових я и
изсипах съдържанието й на матрака си. Вътре имаше червено-бяла вратовръзка,
черна мини пола и бяла копринена риза. Знаех какво е това, но не знаех защо ми
го дава. Вирах се около минутра безмълвно в грозната униформа пред себе си,
абсолютно зацепила.

-Ъ?! За какво ми е?-попитах накрая и вдигнах
объркания си поглед към Неджи.

-Това е униформата ти. Обличай я, трябва да я
носиш-хах....каква шега. Той се бъзикаше с мен, нали? Аз и униформа? Къде беше
виждал подобен филм? Но изражението му
хия не беше весело. Точно това ме накара да се напрегна до краен предел.

-Сериозен съм,Сакура-явно разчете израженението
ми. –Обличай я и без физиономии. Можеш да я носиш както искаш, но задължително
трябва да облечеш полата и вратовръзката. И никакви токчета-последното беше
излишно. Знаеше, че мразя токчетата. Не ми ли стигаше проблема с баланса, а и
токчета да обувам. Да, бе, да.


Облякох униформата си с неприкрито отвращение.
Оставих най-горните две копчета разкопчани, вратовръзката небрежно завързана.
Сложих си черен чорапогащник, мини полата и черните ми цекове с черно-бели
връзки. Оставих тъмната си коса да се
спуска свободно по раменете ми. Огледах се в голямото огледало, закачено на
гърба на вратата ми. Изглеждах...прилично, за всеобща изненада. Винаги си бях
представяла, че подобни дрехи ще ме карат да се чувствам и да изглеждам като
магистрална фея. Метнах раницата на гърба си с тиха въздишка и се понесох
надолу по стълбището.

Батко, висок с чера коса и адски бледосини очи,
беше облякъл черни панталони, бяла ри за и досадната вратовръзка. До него беше застанала Джени, малката ни сестричка,
облечена в същата униформа като мен. Джени приличаше повече на мама със своите
руси къдрици и черни очи, докато батко приличаше на тате, а аз.....бях смесица
от двамата на външен вид. Но само на външен вид. По характер не приличах на
никой от семейството. Или поне така твърдяха всички.

-Е, тръгваме ли?-попитах весело. Жалко обаче, че
не бях весела. Ново даскало. Ужас. Всъщност
думата „ужас” не обхващаше всичките ми емоции по отношение на мислите ми за
нови хора, нови учители...

-Аха-измърмори Неджи и се обърна към колата си.

Качихме се в лъскавото червено ферари на батко.

Неджи караше бавно, което винаги ме бе вбесявало
до краен предел, бе ме карало да излизам извън кожата си, но в момента не ми
пукаше особенно. Мислите ми витаеха надругаде. Чудех се дали това даскало щеше
да е малко или много по-различно от останалите.

многе е як чела съм го в един друг сайт ама не беше довършен и много ще се радвам ако ти го пуснеш целия

якооо искаммм още :ura:

sakura96plami написа:многе е як чела съм го в един друг сайт ама не беше довършен и много ще се радвам ако ти го пуснеш целия

Дам и аз съм го чела в един друг сайт но беше пуснат само до 2 глава.
Надявам се да го пуснеш целия защото е много як.

чела съм го в един друг сайт ама недовършен многе е як

мн якоооооооооооо ари давай още и малко си объркала сакура не е с тъмна коса или си объркала или се е боядисала :uhaa:

Не съм го объркала аз а този който е писал фика..

Глава 2: Глупаците са си глупаци, независимо колко
секси изглеждат.

Паркинга на училището.....абе какъв ти училищен
паркинг? Та цялата тази камара коли би засрамила най-известната гъзарска
автокъща в света! Ферарито на батко, което винаги се набиваше на очи,
сега си
изглеждаше най-нормална кола. Всички ученици бяха облекли униформите си.
Група
момичета, облечени с по-къси мини поли от обикновенно, ме подминаха.
Момичето,
което беше най-отпред ме погледна пренебрежително, фрицна си прекалено
пълният
задник и продължи напред, следвана от подражателките си. О, Боже....
Въпросната....хм, мадама имаше дълга русо-кафява коса, която беша
накъдрена и
се спускаше по раменете й. Красавица, ако изключим облеклото й като на
селска
фея.

Всички ни
зяпаха, все едно бяхме някакви извънземни. Подпрях се на ферарито,
докато Неджи
изключваше двигателя и излизаше от колата. Джени беше застанала от
едната ми
страна и гледаше любопитно всичко наоколо. Виждах как очите й поглъщат
всичко
наоколо с неоправдан интерес. Какво толкова...мизерна гимназия.
-Како?
Защо всички ни зяпат?-попита тихо малката ми сестра. Не успях да скрия
гримасата при въпроса й. Всъщност, и аз се чудех същото. Бяхме си
облекли
всички дрехи. Не беше като да сме тръгнали ез панталон или риза...

-Не
знам, Дребен. Тея явно ни мислят за някаква безплатна атракция- Джени се
засмя
тихо и се протегна, за да хване ръката ми. Топлата й длан беше доста
мъничка
със сравнение с моята, но това не ме учудваше. Все пак тя беше само пети
клас,
а аз вече бях десети. За щастие на батко, сега той караше дванадесетата
си
година в учлище и в края на това учебно изтезание завършваше.
-Е,
момичета! Тръгваме ли?-Неджи беше застанал пред нас с широка усмивка на
лице.
Ох...как ми се искаше да изтрия тази мазна усмивка от лицето му, но се
задоволих с просто прехапване на устната. Преглътнах всички хапливи и
саркастични
забележки, които ми идваха наум и бавно пропълзяваха покрай устните ми,
карайки
ги да ги изговорят. Но все пак успях да си замълча.
-Да тръгваме!-извих устните
си нагоре във валшива усмивка. Биваше ме в това-да прекривам емоциите
си. Все
пак след онази нощ се промених коренно- почти всички чувства в мен бяха
погребани. Можех единствено да обичам семейството си. Не можех да се
сприателявам с никого. А и не желаех. Страхувах се кошмара ми да не се
повтори-
страхувах се отново да загубя най-близкия си човек. Сърцето ми се сви
при тези
мисли, но все пак запазих обичайното си раздразнено изражение.
Вървяхме бавно по
слънчевите коридори на новото даскало към директорския кабинет.
Директора искаше да говори лично с нас, за да се увери, че няма да
създаваме
проблеми в „престижното му училище”. Всъщност „Дриймдей” беше едно от
най-елитните училища в света. Богаташи от всички страни пращаха децата
си да
учат тук, за да може, когато му дойде времето да поемат семейния бизнес.
Е, при
нас сигурно батко щеше да поеме компанията на родителите ни....Аз не се
интересувах от това, а Джени беше още малка.
Директорът беше нисък
пълничък човек със плешива глава и кръгли очила, зад който проблясваха
морскосини очи. Носеше марков сив костюм, сиво-бяла вратовръзка и бяла
риза.
Беше се отпуснал в голям кожен стол зад масивно дървено бюро, което беше
изрядно подредено. За моментс е зачудих
кой се грижи за това...мъжът пред мен не ми приличаше на кой знае колко
подреден.
Седнах на един от столовете пред директора. Джени се
настани от лявата ми страна, а Неджи от дясната.

-Децата на семейство Хюуга.
Нали?- Повдигна веждите си към нас. Едвам подтиснах нещо от рода на
„ами, едва
ли имате други ученици, които пристигат днес за пръв път в тази мизерна
дупка,
нали?”. Все пак не ми се искаше да бъда изритана от тук, преди да съм
влязла в
час. Макар...макар да бях сигурна,че ще се зарадвам на нещо подобно.
-Да, господине.- чудех се на
учтивостта на батко. Е, и аз можех да бъда учива, когато поисках, но
избягвах
подобни глупости. Струваха ми се прекалено превзети и безсмислени.

-Е, скъпи деца, добре дошли
в „Дриймдей”! Бих искал да ви помоля да не се забърквате в неприятности.
Или
по-специално Вас, госпожице Хюуга-погледна към мен, а аз просто вдигнах
вежди в
престорено учудване.
-Сакура, господине- постарах
се да скрия раздразнението си зад деловия тон.
-Добре, Сакура. Чух от
директора на предишното ти училище, че си била доста странна по характер
и
често си се забърквала в неприятности, но винаги си се измъквала без
дори да бъдеш
заведена в директорския кабинет-той се усмихна леко, вяло, някак
замислено.
Сякаш някаква мисъл беше минала набързо през съзнанието му, карайки
краищата на
устните му а се извият нагоре и да образуват тази замислена усмивка.
Директорът бързо се опомни, премигна няколко
пъти и поклати невярващо глава, а след това се наведе. Отвори едно
чекмедже на
бюрото си и извади шест листа от него. Два подаде на мен, два на батко, а
последните два на Джени. Прочетох ги бързо. Единият беше програмата ми, а
другия карта на даскалото.
-Е, деца, ако нямате повече въпроси, може да
тръгвате!-Въздъхнах тихо, облегчена, че няма да ми се налага да понасям
тази...е, ами, непоносима любезност. Направо ми се гадеше от нея. Все
едно
бяхме в Средновековието, а не в 21 век.
-Разбира
се, господине, благодарим Ви!-Неджи и директора си стиснаха ръцете, а аз
се
обърнах към Джени и направих отвратена физиономия. Малката се засмя тихо
и
покри устните си с дребната си длан.

Оказа
се, че Джени беше в друга част на училището. Малките карали часове в
Зона 1, а батко и аз бяхме в Зона
две. Загледах се в програмата си. Първи час- Математика, Зона ІІ, корпус
ІІІ,
стая 238.
Неджи
се сбогува набързо с мен, когато изпратихме сестра си, и се запъти към
първия
си час. Разбрахме се да се видим в стола след третия час, когато беше
голямото
междучасие. Знаех, че докато дойде нашето голямо, Джени щеше да е
свършила.
Нейните часове течаха с друг ритъм. След края на часовете си, Джени щеше
да се
пребере с автобуса. Така че, не ни се налагаше да се притесняваме за
нея.
Докато вървях към матматиката, постоянно чувах
да правят коментари за мен:

-Охо...
Какво парче само.
-Тая,новата,
е найстина готина.
-Чудя
се, дали Саске ще я забележи...-Саске? Трепнах при споменаването на
името му.
Не познавах това момче, но имах странно предчувствие. Тея нямат ли си
друго занимание, освен да зяпат хората и да ги
обсъждат?! Глъпави клюкари! Разбеснях се мислено, раздразнена от
необяснимите тръпки, които ме побиха, когато чух странното име на онова
момче.
Влязох в кабинета по математика. Разговорите
замлъкнаха, а всички погледи внезапно се
оказаха вперени в мен, изпълнени с неприкрито любопитство. Забелязах
учителката
да стой преведена над бюрото си, проверявайки някакви листи. С бавни
крачки
отидох до нея и й се представих. Оказа се мила жена, от което още повече
ми се
догади. Точно в момента имах нужда от някой, който да се заяде с мен, да
ме
накара да се вбеся, а не да ме гледа с искрена дружелюбност и да ми
обяснява
мило какво ще ми трябва за часовете му. След дългото изброяване на
нужните
неща, които аз така и не запомних, учителката, чието име отново не
запомних, ми
посочи единственият свободен чин в цялата стая. Последният в редицата от
към
стената. На драго сърце приех да седна там. Поне никой нямаше да ми
досажда по
цял час и да се опитна да се сприатели с мен. Напрази опити, бих могла
да кажа,
но винаги ги е имало.

Отпуснах
се на чина си. Когато седнах,подпрях главата на ръцете си с намерението
да
гледам през прозореца. Надявах се в небето да плува поне едно облаче,
но...останах разочарована. Звънецът прекъсна мислите ми. Извадих с
нежелание
тетрадката си от чантата и я поставих на масата пред мен. Извадих и един
химикал. Когато записвах заглавието на урока, което бравех умишлено
флегматично
с надеждата, че, докато свърша това, звънеца за края на часа ще е бил,
вратата
на класната стая се отвори и в залата влезе момче. Беше, може би,
по-високо от
мен с половин глава. Гарванова коса, щръкнала навсички страни. Ониксови
очи.
Носеше бялата си риза леко разкопчана, а вратовръзката леко разхлабена.
Вместо
черн панталон, носеше дънки. На едното му рамо беше увиснала черна
раница. Той
изглеждаше....божествен., aдски секси,
привлекателен...добре, всички прилагателни нямаше да ми стигнат.

-Учиха Саске-госпожата произнесе името му с
въздишка. Не му се караше, че е закъснял. Казваше го все едно беше
обичайно да
закъснява.- Кабинета на директора, нали?-Саскесе ухили широко,
разкривайки
божествените си бели зъби.
-Да, госпожо. Рос искаше да си поговорим за нещо.-гласът
му беше невеорятен, мелодичен, безгрижен, самоуверен. Добре, това момче
найстина умееше да прави адско първо впечатление. Само...само че аз не
бях от
онези безмозъчни кукли, които се впечатляваха от такива като
него-повърхностни,
надути, самовлюбени и глупави идиоти.

-Искаш да кажеш Директор Робъртсън?-попита
госпожата. Саске подпбели очи.

-Да де, Директор Робъртсън.-отвърна небрежно той.
Не бях обърнала внимание, но сега забелязах. Всички момичета се кикотеха
кокетно. Някои дори си пооправяха косата или грима. Хах, колко забавна
глетка.
Винаги съм се забавлявала, когато наблюдавах тъпотията на околните.
Идиоти. И найстина ли си мислеха, че така ще
впечатлят този себичен плейбой?
-Сядай,Саске- той се запъти бавно към мен. Дръпна
стола, който беше до мен, и седна. Извади тетрадката си и погледна към
мен.
Тъкмо щеше да каже нещо, когато госпожата го прекъсна. За мое щастие.
Туку-що
бе разбил надеждите, че ще съм сама, на малки парченца. А това ме караше
да се
дразня до краен предел.
-Учиха, не си помисляй да заговаряш госпожица Хюуга!
Внимавай в урока, за да не се върнеш при директора!-тихо подсмихване бе
първият
отговор на наглото момче до мен. Сякаш....се забавляваше на тези празни
заплахи.
-Тъкмо ще си поговоря с него за новата компютърна
игра –Измърмори Саске. Не успях да спра усмивката, която изви устните
ми, но се
обърнах на другата страна, за да не може да ме види. Може и да беше
абсолютен
кретен, но все пак не бе смотаняк. Очевидно не се стряскаше от малко
престой в
директорския кабинет.
Часа мина без повече разговори. Както и следващия,
както и третия. Всички продължаваха да ме зяпат, когато вървях към
столовата.
Влязох в голямото помещение и се огледах за Неджи.
Той
беше седнал на една голяма маса в средата на стола. Около същата маса
бяха
седнали две момчета и две момичета. Едното момче имаше руса коса и
небесни очи,
другото момче имаше рошава червеникава коса и
златни очи. Едното момиче имаше мастилено късо подстригана коса, която
стърчеше на
всички посоки. Очите й бяха черни. Второто момиче имаше руса коса,
вързана на четери
опашки. И това бе всичко, което успях да видя от нея. Стоеше с гръб към
мен.
Всички се бяха увлекли в разговор. Прекрасно, брат ми си бе намерил
дружки...
Въздъхнах тихо и се отправих към единствената
свободна маса в цялото това пренаселено помещение.
Строполих се на един от столовете и оставих
чантата си на масата. Е, май днес щях да съм сама...какво удоволствие ми
носеше
тази мисъл...вече ми бе втръснало около мен да има хора, сега исках да
съм сама
с мислите си. Но...единственото нещо, което се просмукваше във всяка
дума в
главата ми, бе глуповататата му усмивка.

‘Стига, Сакура! Той е просто момче...! Да, красиво
момче, но откога на теб ти пука за такива неща?!’ Тръснах глава, зад а
проясня
мислите си и с тиха отегчена въздишка измъкнах лаптопа от чантата си.
Точно в
момента имах сериозна нужда от една колосиална доза музика. Това щеше да
ме
разсее, мисля.
Изпълнена с надежда измъкнах мп4-то си от джоба на
суитшъра си, изключих слушалките и припряно ги включих към компютъра си.
И музиката закънтя в ушите ми, а басът разтрепери
цялото ми тяло. Усещах как мелодията се просмуквяа във всяка тъкън на
мозъка
ми, как всяка дума от текста се набива като пирон в съзнанието ми. И
това ми
харесваше. Беше приятно да усещам дори в кръвта си ритъма на музиката.
Затворих доволно очи, когато осъзнх, че опитът с
разсейването бе подействал, и се заех с прегледа на събитията до сега.
Добре...чела съм десетки банални и изтъркани книги за глупави
и повърхностни момиченца, които страдат от комплекс за малоценност,
понеже са в
ново училище, а в

това...мъчилище имаше някое адски красиво и секси
момче, което е просто недостижимо. И всичко това просто ми се
струваше...малоумно. Меко казано малоумно.
Но сега аз бях в ролята на новопристигналата,
момичето в центъра на вниманието. Онази, която следващишт месец щеше да
бъде
следена от тайни агенти на всички групички, за да могат да се уверят, че
не съм
някой терорист от Алкайда, който иска да взриви училището им, образно
казано. Всяко мое действие, всяка моя думаще, щеше да
бъде подлагана на подробен анализ от водаяите на „групичките”. Но...тази
игра
можех да я играя и аз. През последните години бях усвоила до
съвършенство
изкуството да манипулираш хората около себе си и да лъжеш безсрамно.
Така
че...щях да се позабавлявам малко.

Усмихнах се леко на тези си мисли. Според Неджи не
бях с всичкия си, щом опреше до подигравки с хора или манипулирането на
безмозъчни индивиди.
И в този момент мислите ми се отклониха в друга
посока-гарванова коса, ониксови очи, бледа кожа, красива усмивка. Или с
други думи Учиха Саске. Онзи надут красавец. Е, ако...ако се стигнеше
със заяждане с него, щеше да бъде интересно. Личеше си, че не е чак
толкова
безхарактерен като останалите. И по-добре да бе способен да спори
толкова
добре, колкото изглежда. Имам предвид по-добре за него.
И в този момент музиката жнезапно спря да отеква в
главата ми. Отворих рязко очи и пред мен, само на сантиметри разтояние
от
лицето ми, се бе озовала ухилената физиономия на Саске.
Сърцето ми прескочи предпазливо един удър, а след
това се сви в гърдите ми, дъхът ми сека, очите ми се ококориха, а
стомахът ми
се присви леко. Просто стоях и се взирах
в бездъните му очи, в прекрасното му лице.
-Здрасти-поздрави ме той, издърпвайки ме от
бездната, в която бях попаднала. Стиснах ядно зъби и присвих
заплашително очи.
-Какво, дявол да го вземе, си мислиш, че правиш,
задник такъв?-Изсъсках заплашително, когато осъзнах, че в едната му длан
виси
кабела на слушалките ми, а във внезапно притихналия стол отеква песента,
която бях слушала до сега.
Усмивкта на Саске се разшири и кабелът се поклатилеко в снежната му
длан.
-О, просто исках да се запозная с теб, но ти се бе
унесла и...реших да ти помогна да се съвземеш-отвърна нагло и приседна
леко на
масата пред мен. Остър пристъп на ярост прониза стомахът ми и
изострираздразнението ми до краен предел.
-Слушай какво, малоумен идиот такъв, никога,
повтарям никога, не си позволявай да ме прекъсваш, докато слушам музика!
Ясна
ли съм ти, или трябва да ти налея малко ум в красивата ти безмозъчна
главица?-чак сега усетих, че съм се изправила от стола си и съм повишила
тона
си с няколко октави. Дланите ми се бяха свили в юмруци, а в стомахът ми
бошуваше опасният огън на гнева.

-Хм...-измънка Саске и подбели очи, сякаш изобщо
не го интересуваха заплахите ми.-Освен, че си красива, а и си доста буен
характер, а?-изсумтях презрително и без да казвам нищо протегнах ръка,
за да
издърпам кабела на слушалките от ръката му. Но...той сякаш бе предвидил
намеренията ми, изви бързо едната си ръка и преди да се усетя лявата му
длан се
бе стегнала около китката ми, а аз вече летях към обиятията му.
‘Друг път, красавецо!’ и преди да му дам
възможност да довърши плана си, дръпнах рязко ръката си и без да се
замислям го
зашлевих. Някакво странно чувство на облегчение ме заля, когато направих
това.
Гледах как бузата му почервенява, очите му се разширяват невярващо, а
челюстта
му се стяга ядно.
Шумът от удърът ми все още ехтеше в абсолютно
тихият стол. Осъзнавах, че всички ни гледат, но това не ми пукаше. За
какъв се
мислеше този? За бог ли?! Ами сгрешил е!
-Никога не си позволявай нещо такова,
Учиха!-просъсках предупредително и издърпах кабела от ръката му. Добре,
може би
за част от секундата ми стана леко гузно, че го ударих чак толкова
силно, но
той си го залужи.
Приведох се към компютъра си, спрях музиката и
затворих капака на лаптопа.
-Или какво, Хюуга?-попита със смъртоносно тих глас
без да помръдва от мястото си. Усещах студът, лъхащ от тона му, но това
не ме
накара дори да трепна. Такива като него ми бяха миналио през ръцете с
купища. А
в това отношение не бе по-различен от тях. Беше едно лаещо кученце,
което не
хапеше.
Усмихнах се дружелюбно, когато прибрах лаптопа си
чаната и я преметнах през рамо.
-Ще съжаляваш. Не ме подценявай, глупако-казах
възможно най-мило, взряна в прелестоно му лице. И без да чакам да чуя
новоизмисленият му отговор, се запътих към изхода на стола.
Глупак.

МНОГО яко с главно"М" Ари дай следващата главичка :uhaa:

оодааа... много е яко! Боже много ме изкефи!

Чела съм я и преди,но така и не я дочетох давай още Sakura is a Bad Girl

браво, много ми хареса. НЕХТ

Ухааа Давай още

Super

и на мен ми харесва

haideee neka o6teee hi hi hi hi sakura mn mi napomnia na mene

Нямам търпение за продължението....

WOW!NEXT>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>