LLS - My Confession

Пон Апр 05, 2010 2:17 pm

Фика не е мой.....Четах го преди няколко дни и много ми хареса затова ще
го пусна и тук ....А заглавието LLS - My Confession 507540

ще го оставя така както си е... LLS - My Confession 637210

Решение

-Темари-сама,
какви са заповедите? – Попита един от екипа, докато се снижиха и скриха
зад няколко трънливи храста.
Тя ги огледа внимателно... Бяха шестима
мъже... Не бяха от Акацки, но нямаха и бандани, от които да определи
принадлежността им. Затова и не избърза с отговора:
-Ще ги проследим в
4-та формация. Ти ще водиш карето. – Прошепна тя без да откъсва
синьо-зелените си, присвити очи от мъжете.
Този, който бе попитал за
нареждания, даде напътствия с ръце на останалите двама и всички се
приготвиха за скок...
-Тръгваме. – Каза тихо момичето и
приклекна.
Останалите също се приготвиха.
Тогава се появи мъглата и започна
много бързо да пълзи и обвива всичко наоколо.
-Спрете! – Изкрещя
Темари и се закова на място. Нищо не се виждаше... Дори ръцете си не
виждаше, а бяха пред лицето й... „Това не е обикновена мъгла...” –
помисли си тя, знаейки точно къде се учат нинджите на тази техника.
-И
сега какво? – Чу се подигравателен глас наблизо. – Какво си
въобразявате, че ще направите?
По лицето на момичето премина моментна
уплаха, след което присви очи и стисна зъби...
-Кои сте вие? –
Попита тя гневно.
-Ние ли? – Обади се друг глас. – Ние сме
тези, след
които не биваше да тръгвате...
Някой изкрещя зад нея... Очите й се
разшириха:
-Минна! – Извика някай.
„Минна...” – Повтори тя наум...
Той беше от нейните хора...
-Край. – Обяви хладно Темари. – До тук
бяха любезностите…
Свали ветрилото от гърба си и каза
властно:
-Сега
ще разкарам тази мъгла!

...

По коридора се чуха стъпки.
Някой тичаше... при това бързо... Гаара леко сви вежди и тъкмо вдигна
глава, когато по-големият му брат влетя в кабинета.
-Гаара! – Викна
той, едва поемайки си въздух. Дори под грима се виждаше колко е
пребледняло лицето му. – Темари...
След по-малко от 5 секунди двамата
млади мъже тичаха по коридора с всички сили.
-Какво се е случило? –
Попита Казекагето докато тичаха надолу по стълбите.
-Нападнали са
ги... Другите са мъртви...
Погледът на Гаара помътня и той още повече
ускори темпото. Скоро излязоха от сградата и нахлуха в болницата.
Канкуро блъсна вратата с ръце и се насочи към спешното. Червенокосият го
следваше неотлъчно.
-Не, не можете да влезете сега! – Викна
една от
сестрите и застана на пътя им. – Темари-сама е в критично състояние.
-Махни
се от пътя ми! – Викна той и трябваше да има идиот насреща си, за да не
схване, че Канкуро не е на себе си. – Сестра ми лежи вътре!
По
лицето на жената плъзна уплаха. Гаара само присви очи, хвана рамото на
жената и я избута в страни:
-Сега не е момента да му се противоречи. –
Каза тихо той и влезе в спешното след брат си.
Канкуро вече стоеше
до леглото й с неразгадаемо изражение. Казекагето се закова на място.
-Темари...
– Прошепна тихо с разширени очи.
Русото момиче лежеше в
безсъзнание, напълно отпусната, бледа… Имаше 2 прободни рани – в корема и
от горната страна на лявото рамо. Лявата й ръка като че ли бе извадена
от рамото, висяща безжизнено отстрани на леглото. Цялото й лице бе
оцапано в кръв, защото и устата, и носът й бяха разбити. Дрехите й,
съдрани и на кървави петна, говореха и за други наранявания, невидими на
пръв поглед.
Изведнъж тя се стегна и сгърчи
болезнено...
Лекарите
се суетяха около нея. Главният хвана Канкуро за рамото и го разтърси
силно:
-Излез! Не можем да направим нищо за нея,
докато сте тук и се
опитваме да ви заобиколим.
-Темарииии! – Изкрещя той към нея, макар
да му бе ясно, че тя няма да го чуе... или поне нямаше да му отговори.
Гаара
издърпа брат си назад и го изведе навън. Двамата седнаха на пейките
пред спешното. Мълчаха... И двамата гледаха с невиждащи очи пред себе
си, всеки потънал в някакви мисли. Минаха два часа, а никой не обелваше
думичка… След третия час, най-накрая Канкуро проговори:
-Беше
счупено... – Каза тихо, без да отделя поглед от пода.
Червенокосият
вдигна глава:
-За какво говориш?
-Ветрилото й беше счупено. –
Прошепна през зъби...
Гаара впи бледозелените си очи в
по-големия си
брат за няколко минути… Кимна… Никога не беше виждал сестра си в такова
състояние. Винаги сериозна или с лукава усмивка на уста, с особен блясък
в синьо-зелените очи... Винаги гордо изправена, уверена, на моменти
дори арогантна... А сега? Това момиче, което лежеше там, дори не
напомняше на сестра му. Въздъхна… „Но сега тя има най-голяма нужда от
нас…” – погледна към Канкуро, който чак сега свали шапката от главата
си… „Трябва да направя нещо, не мога просто да седя и да чакам.” – сви
Гаара очи.
Изведнъж Казекагето стана.
-Къде отиваш? – Попита го
Канкуро.
-Някой трябва да знае кои са били тези,
които са нападнали
Темари и останалите. Ще пиша на Тсунаде-химе... Коноха остава
единственият ни съюзник за момента и... – Той не довърши, а се втурна
обратно към кабинета си.

...

Годайме – петата Хокаге на
Коноха. Жената, носеща името Тсунаде бе около 50 годишна, но не
изглеждаше на повече от 30. Косата й бе дълга, русолява, а част от нея
бе вързана на две, лежащи на гърба й опашки. Кафяво-оранжевите й очи
често гледаха строго и остро… Твърде неоскъдният й бюст бе първото нещо,
набиващо се на очи, когато някой я виждаше за първи път. Но хората,
които се осмеляваха да обръщат твърде голямо внимание на това,
обикновено ставаха жертва на яростта й… Което беше вид парадокс, тъй
като тя бе и най-добрата медицинска нинджа… А жертвите на яростта й
имаха нужда от най-добрите медицински услуги…
Сега Тсунаде седна зад
бюрото си и започна да чете бележката от селото, скрито в пясъка
(Сунакагуре). Прекара нервно ръка през косата си. Облегна се назад,
затваряйки очи... Започна да потропва нервно с нокти по бюрото.
-Тсунаде...
– Отвари се вратата.
-ВЪН! – Кресна Годайме и жената, тръгнала
да
влиза, моментално затвори вратата... от външната страна.
Асистентката
на Годайме имаше къса черна коса, черни очи и в 90% от случаите,
притеснено изражение на лицето. Не беше лесно да се работи с
Тсунаде-химе. С властния си и избухлив характер, тя наистина всяваше
страх... Като се прибави фактът и, че трошеше дървета и правеше огромни
дупки в земята, когато се ядоса (а тя лесно се ядосваше), към страха се
прибавяше и едно „голям”... Вика й ехтеше надалеч, а кафяво-оранжевите й
очи понякога хвърляха светкавици... Или поне на тези, стоящи срещу нея
така им се струваше...

...

Гаара отвори сгънатия лист
хартия... Веждите му хвръкнаха нагоре изненадано, когато се зачете, но
след малко на лицето му се изписа одобрително изражение. Точно преди
тази бележка, бе пристигнало запитване от една съседна страна дали
Сунакагуре е готов да разтрогне съюза си с Коноха... Още не беше
отговорил. Ценеше съюза се със селото, скрито в листата. Именно техните
шинобита го бяха спасили преди време и то неведнъж, а два пъти. Можеше
да се разчита на тях…
Предложението на Тсунаде, което съдържаше
бележката, сочеше начин за засилване на съюза между двете страни – на
Вятъра и на Огъня... Старомоден, просто за изпълнение и достатъчно
оценяван и важащ навсякъде, във всички страни. Отговорът бе толкова
прост, че само гений би се сетил за него…
Гаара продължи с втората
част от написаното - нинджи на Коноха също са били нападнати, но са се
отървали без жертви и даже са закарали труп за аутопсия... При първа
възможност Коноха щеше да изпрати резултатите.
Червенокосият
въздъхна... „Кой да е?” – помисли си той, прехвърляйки всички възможни
варианти през главата си... Тогава някой почука:
-Влез. – Каза
уморено.
-Гаара... – Започна Канкуро. –
Стабилизираха Темари засега.
Но...
-Но...?
-Но е в кома... И не се знае кога и... –
Той
преглътна. - ...дали ще излезе.
Очите на Гаара светнаха. „Точно
така... Кой би бил по-добър за тази работа от собствения брат на
Казекагето?”
-Канкуро... Трябва да поговорим...

...

По-големият
брат стоеше с наведена глава и слушаше намръщен, стискайки все повече
черната шапка в ръката си.
-И решението е да ме ожениш за... някоя
от Коноха?
-Не мога да омъжа Темари. – Отвърна
саркастично Гаара, а
кафявокосия си пое рязко дъх.
„Прав е... Малката ми сестра е в
критично състояние и може би Тсунаде е единствената способна да направи
нещо по въпроса, а аз се жалвам като хлапе... Една сватба между
Сунакагуре и Коноха би било прекрасно извинение Хокагето да дойде
тук...”
-Добре.
-Все пак ще трае около година... Не е кой
знае
колко...
Канкуро кимна замислено.
-Тсунаде пише, че ако ни се
стори приемливо, ще намери някого за тази мисия бързо. Но ти трябва да
тръгнеш още утре сутринта. – Каза Гаара спокойно.
-Защо? Няма ли тя
да дойде тук? – Присви вежди Канкуро.
-За да не се получи проблем,
трябва да ви видят заедно. Трябва да измамите всички, разбираш ли.
Бракове по сметка се правят, но точно за това нещо, което сме замислили,
просто не става. Ти си брат на Темари и го правиш заради нея, но
момичето от Коноха… За нея ще е просто мисия… Разбираш, нали? – Въздъхна
Гаара и изчака кимване от страна на брат си. - След това подписване ще
има първо в Коноха. После ще дойдете тук и ще направим една сватба по
бързата процедура.
Канкуро стисна ръцете си в юмруци, готов
да
протестира, но изведнъж Гаара стана и удари с юмрук по бюрото:
-По
дяволите, Канкуро! Аз обичам сестра ни не по-малко от теб! Аз самият бих
го направил, но докато се мине през съвета и всички се съгласят, Темари
може да е вече мъртва!
Момчетата се взираха в очите си. Накрая
по-големият брат кимна и напусна кабинета...

Пон Апр 05, 2010 4:47 pm

ем яко е.. Давай още LLS - My Confession 787605

Пон Апр 05, 2010 6:23 pm

много е хубав фика LLS - My Confession 787605

Пон Апр 05, 2010 10:37 pm

яко е давай още LLS - My Confession 787605

Сря Апр 07, 2010 12:07 pm

Изборът
на Тсунаде

Тсунаде беше мислила доста кой би бил
подходящ... Но реално погледнато момичетата, които можеха да се справят с
мисията, се брояха на пръсти... Всъщност на пръстите на едната ръка...
-Влез.
– Извика Хокагето.
Вратата се отвори и в кабинета пристъпиха Шизуне и
още едно, към 19 - 20 годишно момиче с кестенява коса, хваната на да
кока.
-Викала сте ме, Тсунаде-сама. – Каза тя и погледна към
Годайме.
-Да, така е. – Кимна жената. – Мисля, че всеки един капитан
на отбор си е свършил работата, уведомявайки ви за положението в
Пясъка...
-Да...? – Момичето леко сви вежди, предчувствайки, че
нещата не вървят на добре.
-Не, че се съмнявам в Неджи или нещо
такова... – Махна с ръка Тсунаде.
-Тсунаде-сама, какво става? –
Попита момичето сериозно притеснено.
-Изникна мисия, която само ти ще
можеш да изпълниш... – Започна тя.
Лешниковите очи на момичето се
присвиха недоверчиво. Подтискайки първоначалното ликуване за това, че
има мисия, която само тя може да изпълни, момичето кръстоса ръце пред
гърдите си.
-Положението е следното... – Годайме въздъхна. - Нинджи
на пясъка са били нападнати от онези странни субекти, с които се бихте
вие и отбор Какаши. С тази разлика, че от техните е оживяла само Темари и
в момента е в доста критично състояние. Казекагето е получил
предложение да скъса връзките си с нас за сметка на влизане в съюз със
селото, скрито в мъглата. Онези смятат, че двете ни села нямат нищо общо
и предлагат доста груба политика… На която аз не се съгласих преди
месец. Но лошото е, че в момента са в съюз с едно от другите села…
Трябва да скрепим Пясъка и Коноха с нещо здраво… Решението бе брак между
тяхно и наше шиноби.
Докато Хокагето говореше, очите на момичето се
разширяваха все повече и повече...
-Това шиноби от наша страна, си
ти…
В стаята се чуваше само тишина... По принцип тишината не се чува,
но Точно Тази тишина... звучеше като макара, която се навива, навива,
навива... И е толкова обтегната, че скърца тихо от напрежението, точно
преди да се скъса въжето... И естествено дойде въпросът, който Тсунаде
очакваше:
-Защо аз? Защо не Сакура или Ино? Защо не Хината? – Попита
отчаяно момичето, а очите й леко се насълзиха.
-Знаех си, че ще
попиташ... – Годайме прехапа устни за момент. – Шизуне...
Асистентката
й се стресна леко, но бързо се окопити и заговори:
-Всяка една от
вас е доста особена... Нека започнем с Ино... В момента доста често
всички я виждат със Сай... Малко ще е странно изведнъж да обяви, че се
жени за някакъв, дето е идвал тук само два пъти и то последно преди 2
години...
Момичето се замисли – „Права е...”
-Да продължим с
Хината... Баща й НИКОГА няма да позволи да участва в тази мисия,
независимо от всичко.
Момичето знаеше, че чернокосата пак е права…
Наведе глава…
Шизуне присви леко устни.
-Колкото до Сакуря…
-Говорих
с нея. – Обади се Годайме. – Тя каза, че може да поеме мисията, но…
Темари е в кома. Предпочитам да отида лично за малко, докато тече
сватбата, а Сакура е нужна тук, докато ме няма.
-Освен това ти си
единствената, която не е влюбена в никого. – Изтърси Шизуне и се
усмихна…
Момичето гледаше изумено… Тя се почувства виновна, че не е
влюбена… Но те бяха прави… За нейно съжаление ОТНОВО. Имаше момент, в
който харесваше Неджи, но това премина преди години. Може би наистина
беше най-подходяща…
-Добре. – Въздъхна тя, а по лицата на двете жени
се изписа облекчение. – И с кого имам мисия? – Попита.
-Помниш ли кой
е Канкуро? – Повдигна вежди Годайме.
Момичето се замисли. Помнеше
Темари… Нямаше как да я забрави, защото се биха една срещу друга на
първия чуунински изпит. Помнеше и Гаара… Той се би с Лий и го вкара за
доста дълго в болница. Чак сега в паметта й изникна един мъгляв образ на
облечено в черен костюм момче със странна шапка и грим на лицето.
Ококори се срещу Тсунаде:
-Кукловодът? – Произнесе тя с пресипнал
глас.
Годайме кимна.
-По-големият брат на Темари, ако трябва да
сме точни.
-Боже… - Прошепна момичето, точно преди да се срути на
земята.
Двете жени се стрелнаха към нея:
-Тентен! – Викнаха в един
глас.

…

Канкуро влезе в кабинета на Годайме.
-Добре
дошъл. – Поздрави го тя, а той кимна мрачно. – Доста рано идваш,
предполагам, че си се движил бързо.
Момчето кимна кратко.
-Е,
добре. Шизуне ще те заведе до апартамента, където ще отседнеш.
-А
къде е… тя? – Попита Канкуро с безизразна физиономия.
-Тренира. Ще се
запознаете по-късно.
-Добре.
Момчето последва Шизуне през града.
Тя го въведе в един сравнително малък апартамент близо до малък парк.
-Това
е. – Усмихна се тя приветливо. – Нищо особено не е, но е спокойно.
-Аригато.
– Отвърна той.
-Би трябвало да има храна в хладилника и прочее… -
Започна тя, но Смъртно уморения поглед на Канкуро я спря. – Ъъ, аз ще те
оставя да си починеш.
-Да.
Пожела му приятна почивка и се изпари…
Канкуро
въздъхна и свали качулката си. Кестенявата му коса бе цялата мокра…
Наистина бе бързал много и се бе изпотил. Първото нещо, което направи бе
да потърси банята. Към нея се минаваше през единствената спалня, но
това не го притесни особено в момента. Той остави трите свитъка с
куклите на ниската масичка в хола, раницата си запокити на леглото и
започна да сваля потния костюм. Влезе в банята и подозрително изгледа
стъклената декоративна паничка с фуркетите. Отвори всички шкафчета и за
свой ужас се натъкна на едно, пълно с „женски неща”…
-Точно като
шкафчето на Темари у дома. – Каза тихо той.
Продължи да разглежда –
имаше шампоани, сапуни… Намери и един крем за тяло, на който отвъртя
капачката, за да го подуши. Миришеше страхотно…
„Дали тази, на която
е, ще се върне да си вземе нещата или просто ще си стоят тук?”- запита
се той, като направи бърза сметка наум да отиде утре в някой магазин с
този крем и да си вземе за себе си…
Щом свърши с разглеждането, той
се изкъпа. Касата му бе станала по-дълга от обикновеното и сега почти
стигаше до раменете му. Канкуро се върна в спалнята, разтовари си
набързо раницата, като си избра един шкаф, в който си нареди нещата.
Занесе си гримовете за лице в банята и ги намести по рафтчетата. Обу
едни широки къси панталонки, които ползваше за сън, навлече една тениска
и се просна на леглото по корем. Пое няколко пъти въздух… Беше толкова
изтощен, че не можа да се завие… Не можа дори да се обърне…
Единственото, което направи бе да си придърпа малко едната възглавница…
„Мирише
на пролетни цветя…” – бе последната му мисъл преди да заспи дълбоко…

Пет Апр 09, 2010 6:10 pm

„По
дяволите!”

-Странно е. – Каза Неджи, докато се прибираха
към селото.
-Кое? – Попита Тентен.
-Ами всичко… Цялата тази мисия…
Тя
се завъртя рязко и сложи ръка на устата му. Сви устни, сякаш казваше
„шшшшт”... Той кимна, че е разбрал – Лий се задаваше към тях с бодра
крачка… Както обикновено.
-Свършихте ли за днес? – Попита той
жизнерадостно.
-Да. – Кимна Тентен.
-Добре, тогава ще можем да
направим 600 клякания и 1000 лицеви опори за почивка? - Премига
умолително той.
Двамата, тя и Неджи, пребледняха.
-Ъъъ, не
съжалявам… Имаме семейна вечеря, присъствието е задължително. –
Издекламира Неджи и преди Лий да успее да възрази, младият Хюга беше
вече далеч.
-Но аз видях Хината и тя ми каза, че имала свободна вечер
и щяла да ходи със Сакура и Наруто някъде… - Каза мрачно чернокоското,
но после се ухили пак. – Ами ти, Тентен… Ти какво ще правиш?
-О, ами
аз имам малко работа. – Усмихна се тя.
-Така ли?
-Ами да… В къщи
всъщност… Ох, просто трябва да се прибера… - Тя се отказа да му
обяснява.
Той повдигна дебелите си вежди нагоре.
-Може ли поне да
те изпратя?
-Не мисля, че идеята е доб… - Започна тя, но Лий се
наведе, хвана я за ръката, дръпна я като парцалена кукла, качи я на
конче и хукна по улиците… - Лииииииииииииий!
„Чудно… Не стига, че се
чудя как да не се прибера, но сега и ме доставят по-бързо…” – помисли си
саркастично тя.

…

Канкуро се събуди… Коремът му къркореше
ужасно, което бе напълно нормално, имайки пред вид, че не беше ял нищо
последните 2 дни. Стана и се отправи към кухнята, за да си потърси нещо…
Отвори хладилника, но странно как той бе по-празен дори от стомаха на
момчето. Въздъхна и се облече, за да иде да си потърси нещо за ядене
навън. Гримира се… Не защото се налагаше, а просто, защото му беше
навик. И излезе…
А точно след 5 минути, Лий стовари Тентен пред дома
й... Който дом по случайност или нарочно бе същия онзи апартамент до
парка, с малкото вещи и празен хладилник…
-Аригато… - Каза тя едва и
се подпря на стената, понеже й се зави свят от скоростта. „Понякога
прави мечешки услуги!” – изкрещя тя наум.
-Пак заповядай. – Ухили се
чернокосото, подстригано на паница момче.
-Аха… - Измрънка тя и се
тръгна да се прибира…
Лий подскочи, обърна се и хукна нанякъде…
Тентен
качи стълбите. Отключи. Влезе внимателно, като се оглеждаше:
-Ехо? –
Попита тя, но никой не отговори.
-Къде ли е отишъл? – Прошепна тя
тихо, след като погледна във всички стаи.
Набързо се разходи за втори
поглед. Откри всичките му вещи… „Е, не са много…” – успокои се тя. Но
после влезе в банята.
-Грим?! – Възкликна тя. Две от рафтчетата бяха
заети само с неговите тушове, бои и подобни на тях други разни неща.
Тентен
влезе в стаята си… „Само да не си е въобразил, че ще спи на леглото
ми…” – стисна момичето зъби и юмруци.
Но после й дойде наум, че може
да използва отсъствието му в своя полза и побърза да се изкъпе докато
все още бе сама. Когато беше готова, тя навлече един кремав потник, обу
едно чисто, тъмносиньо на цвят долнище и седна на леглото. Върна
разместената възглавница на мястото й. Върза косите си на два кока,
както обикновено и се огледа…
По принцип след като се изкъпеше,
нещото, което правеше бе да отиде някъде навън с момчетата и да хапне.
Незнайно защо обаче днес изобщо не беше гладна… Само при мисълта за
ядене й ставаше лошо.
Стана… Започна да се разхожда нервно из
апартамента, за да види няма ли нещо за почистване… Но нямаше нищо…
Последните дни Тентен беше чистила часове наред. Какво значение имаше,
че няма нито едно петно или прашинка дори…? По този начин тя си
успокояваше нервите, за да не мисли за тази „абсурдна” мисия, която
Годайме й възложи. И не стигаше това, че трябваше да живее с този…
Канкуро… Черешката на сладоледа беше, че трябваше да се преструват на
влюбени за пред всички от селото… Да, пред всички с изключение на Нея,
Шизуне, някои от джоунините (включително Неджи) и Сакура… А Гай-сенсей,
нейният собствен учител също не знаеше… С него щеше да е най-трудно,
защото той я познаваше добре… Прекалено добре дори…
-По дяволите… -
Каза тихо тя и се сепна от собствения си глас. Тя не псуваше… Никога не
беше псувала… Съревноваваше се с момчетата наравно почти във всичко, но
не псуваше… А откакто й възложиха тази мисия, „по дяволите” започна да
излиза доста често от устата й…
Реши, че може да пусне една пералня и
се зае да види с какво може да я напълни. Събра чаршафите от леглото
си, които бе сменила по-предния ден… Екипа за тренировка – също. Сложи
ги в машината и понечи да затвори вратичката, когато черно, смачкано
нещо привлече погледа й. То беше смотано в единия ъгъл на банята подобно
на парцал.
-Какво, по дяволите, е това? – Тентен дори не забеляза
предателския израз между „какво” и „е това”…
Отиде до нещото, наведе
се, хвана го с два пръста и предпазливо го повдигна.
-Мирише
отвратително! – Възкликна тя отвратена. Без да го погледне дори какво е,
тя го запокити в пералнята и затвори вратичката с ритник. Сложи прах за
пране и омекотител, а след това натисна копчето за включване.
А
сега какво? Къде ли беше отишъл този Канкуро? Все пак тя отговаряше за
действията му докато той беше тук… Все пак, той беше неин „приятел”, а
след някоя и друга седмица щеше да се превърне в неин „годеник”… Тентен
изтръпна и сбърчи леко нос. „А дори не знам колко човешко има в него под
този ужасен костюм.” – констатира наум тя. Въздъхна…
-Ако не се
появи до два часа, ще трябва да го потърся. – Каза си тихо. – А
междувременно… - Тя се усмихна широко и реши, че свърши нещо полезно…

…

Канкуро
вървеше безцелно по улиците… Не е вярно – имаше си цел, просто нямаше
представа къде се намира тя. Спря за момент и се огледа. Хората го
заобикаляха отдалеч, явно изглеждаше страшен в техните очи… Но трябваше
да попита някого все пак, иначе не се знаеше до кога ще се лута така.
-Ей,
Канкуро! – Разнесе се весел глас зад него.
Момчето се завъртя, за
да се натъкне на голяма, бяла и определено кучешка глава.
-Какво по
дя… - Започна той, отстъпвайки леко назад. Точно тогава някой сложи ръка
на рамото му. Канкуро погледна нататък. – Ти… - Сви вежди пясъчния
нинджа. – Киба, ти ли си?
Новодошлото момче имаше рошава кестенява
коса, два червени триъгълника на бузите и широка усмивка.
-Помниш
ме! – Възкликна той.
-Естествено. – Усмихна се леко Канкуро. – Няма
да забравя как ти спасих кожата. – Закачи се леко той.
-Ние също.
Нали Акимамару? – Обърна се Киба към огромното куче, което излая в знак
на съгласие. – Акамару те надуши още на обяд, но нямахме време да те
намерим. – Обясни сериозно момчето.
Канкуро не му обърна внимание,
втренчвайки се в огромното животно.
-Дявол да го вземе, Киба! Та ти
го носеше на ръце… - Каза той, мислено спомняйки си размерите на кучето и
описвайки ги с ръце… а другото момче се разсмя.
-Знаеш ли, радвам
се да те видя.
Пясъчния нинджа го изгледа леко високомерно, но не му
каза нищо.
-Какво правиш насам? – Попита Киба.
-Малка мисия. –
Отвърна кратко момчето.
-Мога ли да те изнудя да ми кажеш нещо
повече?
-Не, съжалявам.
-Е, няма проблем. – Ухили се той. – Длъжен
бях да пробвам. – Киба се почеса по главата. – А накъде си тръгнал?
-Всъщност…
- Канкуро прибра ръце в джобовете си. – Търсех си някакво място, където
да мога да хапна…
-Попадна на правилния човек! – Възкликна Киба. –
Тъкмо отивам да хапна за вечеря. – Приближи се малко до гримирания и
прошепна. – Днес само кака е в къщи, а тя готви ужасно…
-Аригато. –
Канкуро леко се усмихна. „Може би не е толкова лош…” – помисли си той.
-Киба!
– Изкрещя някой от другия край на улицата, а когато се обърнаха към
него, се размаха с две ръце.
-Това е Лий. И той ще дойде с нас. –
Обясни Киба и тръгна към момчето с черна коса и кофти зелен костюм.

…

Тентен
отиде до банята, взе леген с топла вида, няколко стари кърпи и
специално масло за оръжията си. Сложи ги на земята в хола. Постла върху
килима голямо и доста съдрано одеало, върху което пък занарежда всичките
си хладни оръжия… Усмихната седна на пода. Започна да мие, бърше и
намазва всеки един нож, шурикен, кунай… и всички останало.
Учителят
й, Гай-сенсей, често повтаряше, че успехът на работата с оръжия се
постига първо, когато се си грижиш редовно за тях. Като се остави
настрана фактът, че повечето неща, които говореше учителят й бяха
странни, неразбираеми и до голяма степен глупави… Точно това бе нещо,
което тя запомни добре и го спазваше… Всъщност грижата за оръжията й
доставяше огромно удоволствие… Затова изпълняваше заръката редовно и
старателно… Точно като сега…

…

-Това беше наистина вкусно.
– Каза Канкуро и се облегна назад.
-Да! – Възкликна Лий дразнещо
жизнерадостно, както отбеляза Канкуро наум. Чернокосият сви ръка в
юмрук, издигна я на нивото на лицето си и погледна замечтано. – Ще ми
помогне да тренирам цяла нощ!
Маската на Канкуро повдигна вежди към
Киба, сякаш го питаше „Какво му има на тоя?”
-Той си е такъв. –
Прошепна Киба и сви рамене.
-Тръгвам! – Лий стана рязко от стола.
-Приятно.
– Махна Киба с ръка, а Акамару изръмжа тихо.
-Лека тренировка.
Отвърна Канкуро и затвори очи за момент, докато чернокосият се
отдалечаваше.
След малко погледна разсеяно в далечината и стана
бавно:
-Аз също ще вървя. Не почивах на идване и сега съм доста
скапан. – Той леко залитна, но се стабилизира почти веднага.
-Разбирам.
– Кимна другото момче. – Ще се оправиш ли на връщане? Искаш ли с
Акамаро да те изпратим?
-Ще… - Мислеше да каже „Ще се оправя и без
ваша помощ.”, но веднага осъзна, че въобще не помнеше как бяха дошли до
тук. Не помнеше и как стигна до там, където Киба го пресрещна… Мразеше
да зависи така от някого, но разбираше, че има вероятност да не се
прибере до сутринта… Въздъхна. – Да, може би ще е по-добре да дойдеш с
мен.
Момчето с банданата на Коноха стана и се усмихна.
-Къде
трябва да те заведа? – Попита.
-До едно малко паркче на края на
града. – Отвърна уморено Канкуро.
-Добре. Значи насам…

…

Гаара
приседна на леглото. Хвана бинтованата ръка на спящото момиче и
въздъхна.
-Чувал съм, че хората в кома чуват много добре какво им се
говори… Затова, Темари, колкото и да съм ти неприятен, ще ти говоря
всеки ден.
Момичето продължи да диша все така леко и равномерно, без
да дава никакви признаци, че чува каквото и да е. Лицето й бе станало
бледо и някак… сиво.
-Толкова е странно… - Заговори тихо Гаара. –
Странно е как човек оценява нещо чак, когато спре да го получава, нали?
Честно да ти кажа, ужасно ме дразнеха твоите викове по нас с Канкуро
сутрин, когато заемахме банята един след друг и ти се ядосваше… - Той
помълча. – Но сега у дома е толкова тихо, че изобщо не искам да се
прибирам там… Очаквам да чуя „Хайде, момчета, побързайте!”, но вместо
това има само една гадна, задушлива тишина…
Гаара се загледа през
прозореца за няколко минути…
-Темари, искам пак да крещиш сутрин по
нас… - Прошепна той и наведе глава.

…

-Тук ли е? – Попита
Киба.
-Да, тук е. – Кимна Канкуро и погледна нагоре.
-Добре.
Лека вечер, приятел. – Момчето тупна леко кукловода по рамото и се
ухили.
-Аригато. – Отвърна той. – Но ПОВЕЧЕ НЕ МЕ ПОТУПВАЙ ТАКА! –
Кресна изведнъж, а Акимару подскочи.
Нинджата от Коноха понечи да
каже нещо, но после размисли и се усмихна извинително:
-Гомен… - Каза
Киба.
-Гомене... – Въздъхна и другото момче, все пак разбирайки, че
не е трябвало да реагира толкова остро.
-Няма нищо. Наспи се, ще се
видим тези дни пак, ако си тук.
Канкуро кимна и изпрати момчето и
Акамару с поглед. „Най-после ще поспя…” – помисли си успокоен докато се
качваше по стълбите… Извади ключа от джоба си, постави го в ключалката и
го завъртя... Бутна вратата. „По дяволите!” – изпсува той на ум, тъй
като към главата му полетяха 3 куная. Успя да се отърве само с добре
одрана лява ръка...

Пет Апр 09, 2010 6:31 pm

качвай ощее LLS - My Confession 811726

Пет Апр 09, 2010 9:41 pm

„Гомен!”

Тентен
чу изщракването на бравата и застана нащрек. Стисна няколко шурикена в
ръка, прибра краката под тялото си и се приготви... „Кой, по дя...” –
запита се тя като вече бе изпънала ръката си, а шурикените летяха.
Тогава се сети Кой... и Защо е тук...
-По дяволите, пази се! – Извика
тя, разкайвайки се, че се е заплеснала и е забравила.
Канкуро сложи
дясната си длан върху раната на лявата си ръка и стисна зъби. Погледна
към момичето с яростно пламъче в тъмните очи.
-Коя си ти? – Направи
заплашителна стъпка към нея.
-Гомен, гомен...! – Момичето вдигна ръце
извинително и отстъпи назад. – Аз... съм Тентен.
Кръвта шуртеше
между пръстите на момчето...
-Не попитах как се казваш, а коя си! –
Изръмжа той.
-Я не ми дръж такъв тон, момче! – Сопна се тя с присвити
очи. Канкуро се стресна. – Коя съм аз ли?! Аз съм точно тази, с която
си на мисия в точно този момент за твое и мое нещастие.
„Очите й...” –
той се дръпна малко. – „...Тази твърдост я имаше в очите на Темари...”
Какво значеше това?! Та той говореше вече в минало време за нея! Ядоса
се и си го изкара на Тентен, повишавайки тон:
-Какво правиш тук... –
Огледа я критично. - ...момиче?!
-Живея тук, Арогантност! – Тя нямаше
намерение да се предава толкова лесно. – Не си позволявай да ми правиш
физиономии! На мен също не ми допада, но заповедите са си заповеди.
Никой не ме е питал дали искам или не!
Канкуро я гледаше потресен.
Как щеше да живее с това диво същество една година? И да се прави на
влюбен в нея?! Чисто и просто беше ужасен! Някаква примигваща светлинка в
съзнанието му напомни, че всъщност и него реално погледнато не го
попитаха... Въздъхна и се успокои с мисълта, че това все пак е мисия...
Нищо повече...
-Дай да ти видя ръката. – Каза Тентен по-спокойно.
Момчето
я погледна с голяма доза недоверие и нещо го прободе дълбоко... Темари
гледаше по същия начин, когато се беше ударил и се налагаше да го
превърже. Вероятно би гледала и Гаара така, ако някога се бе наложило да
го превързва... В този момент, той намрази Тентен. Намрази я, защото не
беше сестра му... Но може би именно приликата между двете бе причината
да се предаде лесно и без спорове да позволи на момичето да види раната.
Свали шапката си и обърна глава на другата страна.
Тентен го бе
виждала без шапка преди 2 години, когато бяха на мисия за спасяването на
Гаара. Но тогава косата му бе къса и стърчаща, а сега се спускаше почти
до раменете му... Спомняше си, че през цялото време той и Наруто носеха
Казекагето и не обръщаха внимание на заобикалящите ги хора. „Вероятно
затова не си ме спомня...” – въздъхна тя, докато се приближаваше към
него. Но беше и малко сърдита, че не я помни... Все пак тя се би заради
брат му тогава...
Позволи си да погледне в очите... „Толкова гневни,
толкова тъжни... Мътни, диви очи.” – момичето прехапа устни и посегна
към ръката му.
Канкуро погледна към нея, очаквайки да го дръпне или
нещо такова, но... Тентен нежно постави двете си ръце от двете страни на
раната и погледна внимателно.
-Ела... – Каза кротко. – Трябва да се
измие и почисти.
Канкуро понечи да каже нещо, но тя го прекъсна.
-Аз
те нараних по невнимание... Позволи ми да направя това... – Тонът й
вече не бе заповеден, а умолителен... Темари като че ли не владееше този
тон.
Момчето я погледа няколко минути, но накрая кимна и й позволи
да го заведе в банята.
Влезе след нея и се огледа.
-Къде ми е
костюма? – Попита той, започвайки пак да се изнервя.
-Кое? – Не
разбра Тентен, докато слагаше пластмасовия стол до умивалника, тъй като
превързочните материали бяха в шкафа под него.
-Костюмът ми... – Не
се отказа момчето, а Тентен се наведе, за да извади необходимите й неща.
– Бях го оставил ей там, в ъгъла...
-Ааа... – Тя се изправи и го
погледна. – Имаш предвид черния, вонящ парцал, който беше смачкан на
пода?
Канкуро усети, че по страните му преминава червенина...
-Ами...
да... Аз... Пътувах без почивка и се бях изпотил и...
-Изпрах го. –
Отвърна тя кратко.
-Какво си направила??? – Отвори той уста.
-Изпрах
го. Спокойно, нищо му няма. Сега като те превържа, ще извадя прането и
ще го просна на балкона. До утре на обяд ще е изсъхнал. Но да знаеш, че
не гладя...
-Не гладиш? – Трябваше му малко време, за да разбере
какво му казва. Толкова беше уморен, че дори гласът й сякаш се чуваше на
забавени обороти.
-Не. – Тентен се зачуди какво му е, но реши, че
ще поговори с него утре. – Канкуро...
-Ъ...да?
-Би ли си махнал
горнището на костюма, за да те превържа?
Той погледна разсеяно
кървавия си ръкав и внимателно започна да съблича черната блуза. Пусна я
на пода... Тентен подпъхна босото си краче под нея, повдигна я и я взе с
ръка.
-Ще я пусна в следващата пералня, а после ще ти я зашия, става
ли така?
Канкуро я погледна:
-Мога да свърша това и сам.
Тентен
отвори уста да го смъмри, но... Отказа се пак...
-Както желаеш. –
Процеди през зъби и се зае с раната.
Той прехапа устни и се стегна
целия, когато Тентен поля раната му с йод. Извърна глава и се опита да
не мисли за болката. Умората… Умората дори не му позволяваше да мисли…
Оставаха му само усещанията… и тази неприятна болка.
Тентен не каза
нищо повече… Достатъчно бе да вижда как мускулите му се стягат от
болката под леко почернялата му от слънцето кожа… „Все пак са в
пустинята…” – каза си наум. Върза бинта и се усмихна леко:
-Готово.
Канкуро
погледна ръката си и кимна на момичето:
-Аригато.
На устните й
цъфна широка усмивка.
-Ако искаш се измий… Аз ей сега ще ида да ти
оправя дивана.
Момчето чак сега се замисли над това, че ще живее с
нея… Естествено, щеше да спи на дивана… Въздъхна и кимна. Тентен събра
набързо всичко то пода, оправи му дивана и отиде при него… Усмихна се…
Канкуро бе задрямал на стола точно в това положение, в което го беше
оставила. Тя се приближи и внимателно сложи ръка на рамото му. Момчето
дори не можа да се стресне…
-Канкуро… Диванът е по-удобен от този
стол… - Каза тя и леко разтърси рамото му. „Кожата му е толкова мека…” –
премина през ума й и тя се сепна от тази мисъл. Дръпна рязко ръката си,
все едно я изгори.
-Да, добре… - Момчето стана и се помъкна към
хола.
Подпря се на рамката на вратата и някак се замъкна до дивана,
постлан с чаршафи, ухаещи на пролетни цветя… Просна се по корем и
моментално заспа…
Момичето просна дрехите, както бе казала, че ще
направи… Сложи черната блуза в коша за пране, за да не се скарат за
това, че я е изпрала, след което реши, че ще си ляга. Притвори вратата
към хола, облече пижамата си, която се състоеше от широки и много къси
панталонки, както и широк потник. Седна на леглото, но… Нещо я тревожеше
в поведението му. Тя прехапа устни и стана… Влезе предпазливо в хола –
Канкуро спеше по корем с крака, висящи отстрани на ръба. Тентен се
приближи, избута краката му на дивана, след което го зави…
-Гомен…
И… Лека нощ… - Прошепна тихо и се отправи към стаята си.
Въздъхна
тихо. Пусна косите си и си легна…

Пет Апр 09, 2010 10:43 pm

Харесва ми LLS - My Confession 631890

Малко по- разнообразно. Няма тука само СасуСаку да четеме я! LLS - My Confession 787605

Съб Апр 10, 2010 8:20 pm

Супер е

Искам още

П.С.: Може ли някой да ми прати линк към цялото фикче? LLS - My Confession 23388

Съб Апр 10, 2010 8:44 pm

Истински
приятел

Гаара стоеше на каменната тераса в кулата на
Казекагетата и гледаше заспалия град под себе си. Толкова беше
спокойно... Хората бяха спокойни, защото знаеха, че има кой да ги
защити, ако нещо се случи. Беше го доказал вече. Момчето стисна очи – „А
нея? Нея не можех да защитя и сега е почти... мъртва” – помисли си
тъжно и отново зарея поглед в далечината... Звездите и почти пълната
луна огряваха с меки сребърни лъчи покривите и правеха цялата обстановка
да изглежда някак мистична.
-Хей, Гаара. – Подвикна някой зад него. –
Пак ли не спиш?
Гаара поклати уморено глава:
-Нямам навика да
спя, знаеш... – Каза бавно той и се обърна.
Но там нямаше никого.
Беше абсолютно сигурен, че преди миг там стоеше Темари... Това
определено бе нейният глас... Тя често го заварваше тук, на това място
нощем. От известно време самата тя страдаше от безсъние и понякога се
разхождаше като призрак из коридорите...
Бледозелените очи се
разшириха, а устните му потрепериха – „Няма начин да е тя!”. Изведнъж
лицето на Казекагето побеля и той се втурна паникьосан към болницата.
Влезе в сградата и продължи да тича към стаята на сестра си. Бутна
вратата – двама лекари тъкмо се отдалечаваха от леглото, където лежеше
спокойно русата кунойчи.
-Казекаге-сама? – Обърна се единият към
червенокосия.
-Какво стана? – Попита Гаара и пристъпи внимателно в
стаята.
-Сестра ви... Беше си отишла за около минута... Но сега
всичко е наред, не се тревожете.
Червенокосият приседна на леглото и
погледна бледото лице на сестра си.

...

„Отивам на
тренировка на площадка номер 3.” – Така започваше бележката, която
лежеше на кухненската маса. „Почини си добре, а ако имаш нужда от нещо,
не се притеснявай да ме потърсиш. Ще се върна на обяд и ще донеса храна.
Тентен”
Канкуро седна на един стол с въздишка. Не беше свикнал да се
излежава, но тялото му имаше нужда от почивка…
Отиде в банята,
изкъпа се, дълго киснейки под душа. Искаше да отмие умората и болката в
изтощените си мускули. Когато застана пред огледалото, изтри напълно
грима от лицето си. Усмихна се леко - вечерта бе заспал преди да го
изтрие, а това не му се беше случвало отдавна. Преоблече се в късите
панталонки за сън и се повъртя безцелно из апартамента. Погледа малко
през прозореца забързаните хора, които сновяха нагоре надолу и си
помисли, че трябва да говори с Тсунаде да му разреши да тренира все пак.
Но това щеше да стане по-късно. Сега отиде до дивана и си легна.
Отпусна се, а в съзнанието му изникна един мъгляв образ на някакво
момиче... Тя дойде до леглото му с предпазливи, плавни движения, сякаш
се движеше във вода. Усети как избута краката му на дивана, защото той
не можа да ги повдигне – тежаха му като да бяха направени от олово.
После момичето го зави, надвеси се над него и му пожела „лека нощ”...
Канкуро
отвори очи… Смръщи се и пак ги затвори… Скоро след това заспа…

…

-Пази
се Тентен! – Заповяда Гай-сенсей и я нападна. Тя се пазеше. Блокираше
повечето от атаките му, но не всичките… Отнесе доста удари…
След
това се би с Лий. Разбира се от него успяваше да се предпазва. Все пак
бе свидетел на всеки един нов удар, който Лий научаваше от 12 годишен.
Знаеше добре кое как да блокира и дори кога да удари и как…
-Гай-сенсей,
часът е 12 и 30. Дали да не спрем за обяд? – Попита Неджи, поглеждайки
Тентен с крайчеца на окото си.
-Това е губене на време! – Обади се
Лий.
-Но аз наистина съм гладна. – Каза изведнъж Тентен. – Освен това
трябва да си ида до къщи… Трябва да си взема едни женски неща. –
Усмихна се тя. Знаеше, че това извинение работи безотказно всеки път.
Гай-сенсей
махна с ръка.
-Да, разбира се, отиди… - Тя кимна тръгна към града.
-Чакай,
ще дойда с теб до центъра. – Викна Неджи и я настигна-
-Хей, Неджи… -
Каза тя.
-М?
-Аригато. – Усмихна се момичето.
-Няма проблем…
Да не съм луд да стоя непрекъснато с тях… Побъркващи са!
И двамата се
засмяха.
Вървяха бързо, когато изведнъж Тентен спря.
-Какво има?
-Неджи…
Мога ли да те помоля за услуга? – Попита тя тихо.
-Да, разбира се…
Кажи?
-Влез с мен в онзи магазин и ми кажи какво трябва да има в един
хладилник… - Усмихна се тя и леко се изчерви.
Неджи я погледна
учудено, но нищо не каза… Просто я последва в магазина и й помогна.
Направи точно това, което го бе помолила… И точно както се надяваше тя,
не я осъди, нито попита „защо”… Е, да... Тентен знаеше, че е достатъчно
умен, за да се е досетил „защо”... Но високо ценеше това, че Неджи я
подкрепи както трябваше да постъпи един истински приятел…
Разбира се,
Лий също би й помогнал, но с него щеше да е много по-трудно. Щеше да
разпитва твърде много, а момичето все още не можеше да възприеме мястото
си в ситуацията, за да може да го опише на друг... Неджи беше наясно...
Той беше намерил собственото си място в една много сложна и строга
структура – в клана Хюга. Знаеше колко труден е пътя да намериш мястото
си...
Когато се намериха на площадчето, близо до дома й, Неджи спря.
-Предполагам,
че няма да се върнеш на тренировка? – Попита той меко.
-Ами... – Тя
въздъхна тихо. – Не знам, не знам, Неджи. Може би ще се върна, може би –
не.
-Ако не си тук до час, ще кажа, че те е заболял корема... –
Каза момчето и погледна над рамото й в далечината.
Тентен погледна с
благодарност в бледите му очи и му кимна.
-Чао. – Прошепна тя и се
отправи към дома си.
-Чао. – Отвърна момчето и се отправи в другата
посока.
Неджи знаеше, че мисията й тежи. Тя беше мъжко момиче и не се
занимаваше с момчета... Не и по този начин. Помагаше и на него, и но
Лий, когато имаха нужда, но... Това беше съвсем различно. Той поклати
глава, разтръсквайки леко дългата си, права, черна коса... Взе
вътрешното решение, че ще направи каквото може за него не само като
нинджа на Коноха, изпълняваща мисия... Не само като съотборничка в
трудна ситуация.. А като истински приятел, който има нужда от подкрепата
му. Неджи погледна през рамо...
-И аз ще ти дам подкрепата си,
Тентен. – каза тихо.

...

Тентен качи двете големи торби по
стълбите. Отключи вратата и влезе. Първото нещо, което видя, бе гърбът
на Канкуро. „Спи ли?” – сви тя вежди. След това реши, че ще го остави да
почива, спомняйки си как залиташе вчера вечерта. Отправи се към
кухнята, като се стараеше да не вдига шум. Разтовари торбите, подреди
продуктите в хладилника и седна с въздишка на един от столовете. Замисли
се, че най-вероятно момчето ще е гладно, когато стане...
-Ще му
направя сандвич... – Каза тихо и стана. – Ако направя нещо друго... Може
и да не става за ядене въобще... – Продължи все така тихо, но вече
иронично.
Канкуро чуваше тихото шумолене от съседната стая.
Игнорираше го 30 минути, но накрая се ядоса и отвори рязко тъмните си
очи. Отви се и гневно закрачи към мястото, откъдето идваше шума. Някаква
част от съзнанието му напомни, че това не е домът му, но другата, която
пищеше сърдито, че са го събудили, сега беше по-гръмогласна и го
тласкаше да действа. Момчето ругаеше тихо, влитайки през вратата на
кухнята:
-Защо, мамка му, човек не може да се наспи на спо... – Той
не довърши. Спря се с ококорени очи... Тентен току-що бе сложила три
сандвича в една чиния, която постави на масата. Тя вдигна тъмнокафявите
си очи, поглеждайки го учудено. След това погледна надолу:
-Аз...
Гомене... Не исках да те събудя.... Просто реших, че ще си гладен,
когато станеш и... – Тя леко се изчерви и се извърна. – Виж, ще ида на
тренировки. Така няма да те притеснявам.
Канкуро погледна
сандвичите... Погледна момичето, което не вдигна поглед към лицето му и
се опита да се изниже...
-Чакай... – Каза той рязко.
Тентен спря и
чак сега фокусира тъмните си очи върху неговите. Премига изненадано –
той беше доста хубав без всичкия грим... Леко се изчерви при тази мисъл.

-Виж, аз... Не трябва да се държа така... – Започна тихо той. – Ти
ми помагаш да изпълня много важна за мен мисия, а аз се държа лошо... –
Той наведе виновно глава. – Съжалявам.
Момичето не знаеше какво да
каже. От наблюденията, които имаше върху Канкуро знаеше, че той е горд и
арогантен. Сега казваше „съжалявам”... Беше твърде объркана, за да каже
нещо... Момчето отиде до масата и седна пред чинията. Сандвичите бяха
със сирене – факт, на който той се усмихна искрено. Без да иска, Тентен
бе уцелила това, което пясъчният шиноби обичаше най-много.
Тя постоя
малко на вратата, докато момчето не изяде половината сандвич. Престраши
се, приближи се и седна срещу него. Посегна и взе едната филийка.
-Може
би... – Започна той.
-М? – Попита тя, дъвчейки.
-Може би трябва
да излезем?
Тя преглътна и го погледна. За секунда… Само за секунда
си помисли, че наистина я кани на среща, но после се усети… Те ТРЯБВАШЕ
да излязат. Това беше част от мисията им. Кимна кратко.
-Имаш ли
представа къде трябва да отидем? – Попита пак той след малко.
-По
принцип, ако трябваше да се опознаваме… - Заговори тя, но махна с ръка. –
Това, което трябва да направим е да се появяваме там, където могат да
ни видят. Например да ходим заедно на събиранията и къмпингите, които си
правим веднъж седмично…
-Трябва приятелите ти и другите хора да
повярват, че сме… - Той преглътна. - …влюбени? – Лека червенина са появи
на строгото му лице и много бързо изчезна.
-Да… Нали това е мисията
ни? – Отвърна момичето, съсредоточено изследвайки сандвича си.
-Да.
-И
колкото по-бързо успеем да ги убедим, толкова по-бързо Тсунаде-сама ще
иде при сестра ти. – Допълни и си позволи да го погледне.
-Точно
така. – Кимна той.
-Да го направим тогава! – Каза твърдо и сви вежди.
Канкуро
я погледна с благодарност и леко й се усмихна.
-Да.

Съб Апр 10, 2010 8:55 pm

„Той
не е като Него...”

-Готов ли си? – Попита нервно Тентен и
потропа с крак.
-Да. – Канкуро най-после излезе от банята, а момичето
мъчно преглътна разочарованото си изражение – пак беше с грим. Тя сви
леко устни – „Не мога да възприема мъж, който се гримира повече от Ино!”
– помисли си ядно.
Канкуро я изгледа – тя беше в нормалните си
дрехи, с нормалната си прическа, с гневна физиономия и присвити очи.
-Ъ…
Има ли проблем? – Попита той.
-Не. – Отсече тя и отвори вратата. –
Няма проблеми.
-Добре…
Момчето излезе, а Тентен затвори и заключи
след него.
Двамата вървяха по улицата на метър разстояние. Дори
Темари и Шикамару съумяваха да вървят рамо до рамо… Тези двамата обаче
не можеха.
Запътиха се към мястото, където обикновено Тентен се
събираше с момчетата за вечеря. Минаха през онова, малкото площадче,
където Киба бе намерил Канкуро и се отправиха към въпросното мястото.
Колкото повече наближаваха, толкова по-нервни ставаха. Без да съзнават,
те се отдалечиха още повече… Коремът на Тентен се сви от тревога…
Ето,
вече виждаха масата с насядалите й приятели около нея. Тя виждаше
Акамару, значи там беше Киба... Да… И Лий беше там… Дори Наруто! Тогава
някой я хвана за лакътя и я спря. Момичето рязко се обърна:
-Неджи…? –
Каза учудено.
Канкуро също спря и се приближи до нея.
-Мислех,
че мразиш да вечеряш с Лий? – Сви тя вежди.
-Мразя. – Кимна той,
втренчвайки белите си очи в пясъчния нинджа. – Но не мога да те оставя
да се оправяш с тримата сама. Наруто, Киба и Лий са и без това твърде
любопитни по отделно, а заедно стават напаст. Да не говорим, че Киба има
наченки на интелект и може да стане опасно.
Неджи пусна лакътя й и
кимна към масата с момчетата.
-Неджи… - Усмихна се тя, произнасяйки
нежно името му и поглеждайки го с благодарност.
Канкуро сви вежди…
„Дали някога някой ще произнесе моето има по този начин?” – попита се
той… В този момент той завиждаше на Неджи, а по принцип дори не
разбираше това чувство. Завист? Това ли е завистта? Или… Това завист ли е
изобщо? Той прибра ръце в джобовете си и се обърна напред:
-Да
вървим. – Каза кратко.
Неджи кимна и тръгна с двамата от двата си
страни. Чернокосото момче сграбчи китките на момчето и момичето от двете
си страни незабелязано и приближи ръцете им една към друга зад гърба
си. Знакът беше ясен. Тентен преглътна и хвана ръката на Канкуро…

...

Погледът
на Наруто се спря на хванатите им ръце, които моментално се пуснаха.
-Ей...
– Той се ухили широко. – Вие да не би току-що да се държахте за ръце? –
Попита той високо, така че Лий и Киба моментално се втренчиха към
пясъчния нинджа и Тентен.
-Баака! – Скръсти ръце момичето, но не можа
да скрие леката червенина на неудобство по лицето си... Поне не
веднага.
-Сторило ти се е. – Подкрепи я Канкуро. Дори и да се беше
изчервил, голямото количество грим скриваше добре всяка промяна в цвета
на кожата му.
Но Наруто се изкикоти и намигна скришом на Канкуро при
първа възможност. Той се подразни и понечи да направи нещо по въпроса,
но ръката на Неджи го спря навреме...
-Хей, Неджи... Ти никога не
идваш с нас. – Започна Наруто след малко. – Радвам се, че сега си тук.
Хубаво е да ти виждам физиономията от време на време, защото си спомням
хубавите дни, когато те набих на чуунинския изпит. – Той се ухили
широко.
-Да... – Неджи го погледна. – Но ти така и не стана чуунин,
нали? – Подразни го дългокосият, знаейки точно къде е мазолът, който
Наруто най-много ненавиждаше след темата „Саске”...
-Ааа... – Извика
русокосият. – Не си честен, Неджи! Аз изобщо не бях тук, когато вие сте
се явявали на изпитите!
-Да си бил. – Отвърна невъзмутимо младият
Хюга и се зае с вечерята си.
Наруто покрещя малко, но някак
останалата част от групата успя да го укроти. А когато раменът му
пристигна, всичко бе забравено и спокойно докато той се хранеше.
-Тентен,
добре ли си вече? – Попита Лий изведнъж.
Момичето вдигна глава и го
погледна. Трябваше й секунда да загрее... Усмихна се.
-Да, Лий,
аригато. – Много по-добре съм.
-Много се радвам, Тентен. – Кимна той.
– С Гай-сенсей се притесняваме, когато те боли корема от тези „женски”
неща.
Веждите на Канкуро се свиха... Ръката на момичето се изправи...
Малко след това Лий лежеше на земята и потъркваше гърба си.
-Боже,
Тентен, не се ядосвай толкова. – Обади се Киба.
-Някои хора все още
се гранят, баака! – Викна тя към падналото момче.
Очите на Канкуро се
отвориха широко... Хич не си поплюваше това момиче. „Точно като
Темари...” – помисли си тъжно той и въздъхна незабележимо. Незабележимо
за всички, с изключение на Неджи, който бе тук точно, за да „забелязва”
разни неща...
Когато вечерята свърши, всички станаха и си пожелаха
лека вечер. Киба и Наруто тръгнаха към единия край на селото, Лий и
Неджи към другия, а останалите двама стояха безмълвно и се взираха всеки
над рамото на другия.
-Ако искаш можем да си вървим в къщи...? –
Предложи тихо Тентен след малко.
„В къщи...?” – Повтори разумът му.
-О,
а... Да, добре. Нека да вървим... – Кимна той след малко.

...

Едно
момче и едно момиче вървяха бавно по улиците на Коноха, а небето вече
притъмняваше над тях. Не се поглеждаха, не си и говореха... Вървяха и се
опитваха да намалят дистанцията помежду си на по-малко от метър. „Боже,
не съм предполагала, че ще е толкова трудно!” – извика Тентен в себе си
и наведе глава.
„Как ще заблудим хората по този начин?” – мислеше
трескаво момчето. – „Не, че искам да имам нещо общо с нея, но трябва да
се доближа поне малко... Иначе всичко ще бъде безсмислено... Темари ще е
обречена... По дяволите! Сега май всичко зависи от мен.”
-Утре
трябва да отида при Тсунаде-сама. – Каза изведнъж Канкуро, нарушавайки
тишината.
-Защо? – Попита го учудено Тентен и го погледна.
-Ще
поискам разрешение да ме включи към някой отбор, за да тренирам. Не мога
да си позволя да загубя форма. Сунакагуре има нужда от мен, когато съм
силен. Не мога да си позволя лукса да бездействам. – Той се беше смръщил
и гледаше напред със строгите си, тъмни очи.
Момичето се втренчи в
него... Разбираше го. В крайна сметка той също бе шиноби, като нея
самата. Тя знаеше, че ще се побърка ако не може да тренира... Кимна му.
-Ще
те събудя сутринта и ще дойда с теб. – Заяви тя.
Той сви вежди и
завъртя главата си към нея:
-Няма нужда. Знам къде е офисът й.
-Да.
– Тентен се обърна напред. – Но аз все пак ще дойда с теб.
Канкуро
отвори уста да каже нещо, но странният отблясък в шоколадовите й очи го
спря. Сви устни леко и също се извърна напред...
Продължиха да вървят
в мълчание. Момичето го погледна крадешком... Опита се да намери нещо,
което харесва у него... Но... В съзнанието й изникна образът на Неджи...
Косата на Канкуро не бе нито дълга, нито дори мека, а сякаш твърда като
конска грива... Нито очите му бяха толкова големи и изразителни.
Чертите му бяха по-грубовати, не като на... „Чакай малко!” – сепна се
тя, а в сърцето й се намърда страх. – „Нали го бях преодоляла вече?! Не,
не може да става така!” – Тентен прехапа силно устни и извърна глава
настрани. Почувстваше се виновна...Много виновна...
Възможно ли бе с
милото си държание през последните дни Неджи да й бе завъртял главата?
Всъщност с нея той никога не се бе държал грубо... Е, преди години, в
началото, се държеше арогантно, но това постепенно отшумя и сега
арогантността и грубостта му оставаха за другите хора, не за отбора му.
Тентен тръсна глава – „Не трябва да мисля така. Той просто ми помага,
защото ми е приятел.” – заяви пред себе си... – „Но едно знам със
сигурност... Той...” – тя погледна за кратко крачещия до нея млад мъж. –
„... не е като Него.”

Съб Апр 10, 2010 9:43 pm

woooow бр LLS - My Confession 631890

яко

Нед Апр 11, 2010 1:20 am

mi6it0 написа:woooow бр яко

Съгласна съм с нея! Амм... ако не съм нахална, кога ще има още? LLS - My Confession 886489

Нед Апр 11, 2010 8:04 am

Супер е

Чет Апр 15, 2010 3:54 pm

Супер е!

П.С. Може ли да ми пратиш сайта, от който е взето фикчето?

Пет Апр 16, 2010 8:22 pm

Ет0 т0ва е сайта !!! http://allanimes.forumotion.com/forum-f27/topic-t2785-30.htm

LLS - My Confession