„Пълнолуние”

Disclaimer/Уточнение Героите и историята принадлежат на Стефени Майер. Настоящият разказ няма намерение да нарушава авторските й права, а е само фен-материал с некомерсиална цел.

Лятото мина неусетно. От време на време се сещах за Бела, но след бала повече не я видях. Говореше се, че все още движи с Едуард Кълън. Това ядосваше баща ми, но нямаше какво да се направи. Примири се, старче.

Есента дойде, но ежедневието ми не се промени. Беше също толкова монотонно, както и през лятото. Успявах да се измъквам на Джесика достатъчно често и тя най-накрая разбра, че съм загубена кауза. Понякога се чудя на момичетата защо не разбират кога не са желани. Нямам нужда от някой, който да ми държи сметка къде съм и с кого съм, да ме мъкне с приятелките си и да ме разпитва за чувствата ми. Свободата ми все още беше ценна за мен. Баща ми беше достатъчно любопитен, а на този етап приятелите ми бяха достатъчно ангажиращи.

В резервата всичко беше спокойно, поне на пръв поглед. Групичката на Сам се разрастваше, като към него се присъединиха Джаред и Пол. Много се изненадах, когато след едно тяхно пътуване се завърнаха променени, точто като Сам – с къси коси, и го следваха навсякъде като верни кучета. С Куил и Ембри забелязахме, че се опитват да се сближат с нас, но това така и не им се удаде. Гледахме да страним от тях и странното им държание. Предизвикваха съдбата и късмета си, правейки екстремни неща, които, за моя изненада, Били и останалите старейшини не намираха за осъдително, дори се усещаше един вид одобрение. Сам и компания се държаха все едно бяха нещо различно от нас. Усещах, че това продължава да ме дразни също толкова, колкото и миналата година. Нищо не се беше променило.

Едно обаждане обаче промени всичко.

Беше късно вечерта, когато телефонът извъня. Все още висяхме пред телевизора, чакайки да стане време за лягане. Баща ми го вдигна учуден кой ли може да ни търси по това време.

- Ало. Чарли?

Наблюдавах лицето му. Сънливостта бързо беше заменена от любопитство, което премина в изменада и замръзна в безпокойство.

- Какво се е случило?

Застанах нащрек. Изключих телевизора и се приближих. Усетих напрежение в тялото си, прокрадваше се предчувствие за надвиснала опасност. Били продължи да слуша напрегнато без да задава въпроси. Усукваше нервно кабела на телефона и като че ли се беше вгледал в нищото пред себе си. Шериф Суон надали би се обади толкова късно, ако не се беше случило нещо изключително сериозно. Наведох се напред все едно бих могъл да чуя какво казва шерифът.

- Успокой се, Чарли. Няма да помогнеш на Бела, ако си в това състояние. Сигурен ли си, че тя е сама, а не е с Кълън?

Той почти изплю името на Кълън. Можех съвсем точно да предположа какво минаваше през главата на стареца в момента. Отново се започва със суеверията. Кълънови са опасни, те не са хора като нас, те са нашия естествен враг, ние трябва да браним племето, трябва да защитаваме Бела. В момента, в който тази мисъл ми мина през главата, сърцето ми за миг спря да бие. Бела е изчезнала. Никой не знае къде е. Шерифът търси помощ.

- Чарли. Добре. Разбрах. Ще се обадя на момчета да дойдат и да се включат в издирването. Ако някой може да я намери в тези гори по-бързо, то това са те. Успех.

Баща ми затвори телефона. Мълчеше. Челото му се проряза от бръчки все едно обимисляше нещо.Стоях пред него изпълнен с нетърпение и нарастваща тревога.

- Хайде, кажи какво става? Нещо свързано с Бела. Чух много ясно като каза, че става въпрос за Бела. Говореше с шериф Суон, нали?

Усещах, че паниката ме завладява и повишавах тон. Трябваше да се овладея. Тръпки преминаха през тялото ми. Най-накрая баща ми проговори:

- Чарли беше. Намерил бележка от нея, в която пише, че е тръгнала да се разходи в гората заедно с Кълън, но минало много време и тя все още не се е прибрала. Чарли се притеснява. Вече се стъмни, а тя не познава гората така добре и може и да се е загубила.

- Значи трябва да отидем, за да помогнем да я намерим.

- Ние нищо няма да правим. Ще се обадя…

- Защо? Просто ще седим тук? Та тя е дъщерята на най-добрият ти приятел. Не може нищо да не направим.

Още докато говорих, се насочих към вратата. Били ме последва:

- Забранявам ти да излизаш. Опасно е.

Точно обличах якето си, когато той каза тези думи. Обърнах се изумен.

- Какво?!

- Точно така. Забранявам ти да ходиш там. Оставаш тук, при мен.

Трябваше ми малко време да осъзная какво ми казва. Стоях до входната врата, наполовина облякъл връхната си дреха, и все още не можех да повярвам на чутото. Той не ми позволяваше да отида и да помогна на Бела. Още веднъж, след инцидента във Финикс, той ми забраняваше да я видя. Но тя имаше нужда от мен. Може би дори в момента, тя се луташе сред тъмната и непозната гора. Сигурно е изплашена и се надява, че някой я търси, че някой се интересува от нея. Аз се интересувах, аз се безпокоях. Този път няма да позволя на стареца да надделее. Какво ли можеше и да направи? Да ме спре?! Да не би да ме настигне с инвалидната количка и да прегради пътя?!

- Не.

Обърнах се към вратата. Чух как количката се приближи.

- Ще изпратим хора да я издирват, но не искам ти да ходиш. Опасно е.

- За каква опасност говориш. Аз също познавам тези гори, забрави ли. Израстнал съм тук. Но Бела не е. Няма нещо, което да може да ме застраши. Искам да помогна.

- Грешиш. В тези гори има нещо, което е по-опасно от диво животно, дори и от човек.

- Да бе. Няма да ме спреш. Не и този път. Пожелай ми успех.

Излязох в тъмната нощ. Не можех да разчитам на колата, стареца сигурно вече е прибрал ключовете. Все едно това би ме спряло. Би трябвало да ме познава по-добре и какъв инат ставам, когато си наумя нещо, а някой ме спира.

Закопчах якето си, вдигнах качулката и се настроих на извървя доста път пеша. Надявах се да мине кола и да ме вземе, но тази вечер като че ли всички бяха решили да си стоят вкъщи. Тревогата ми за Бела ми даваше сили да продължавам напред, дори не усещах как предолявах разстоянието. Стана ми топло. Очаквах първите признаци на умора, но те така и не идваха.

Поддържах добро темпо, но въпреки това пристигнах късно. Беше към три часа сутринта, когато приближих къщата на шерифа. Мускулите ми вече се обаждаха в знак на протест от дългия преход. Трябваше да почина. Забелязах, че не са останали много хора, а и те вече се разотиваха. Може би всичко беше свършило. Попитах първия, който срещнах:

- Какво става? Намериха ли Бела?

- Да. Добре е.

Не дочаках да ми обяснява. Приближих къщата. Исках да вляза. Трябваше да се убедя със собствените си очи. В този момент оттам излезе д-р Джеранди. Изненада се много като ме видя.

- Джейк. Какво правиш тук? Баща ти знае ли?

- Да, д-р Джеранди. Кажете как е Бела? Пострадала ли е?

- Не е пострадала. Изморена е и силно изтощена. Лутала се е в гората в продължение на часове.

- Много бих искал да я видя. Дали е възможно?

- Сега трябва да бъде отставена на спокойствие, за да си почине. Препоръчах да си легне и да поспи. Утре ще се почувства по-добре. Лека нощ, Джейк.

- Лека нощ, д-р Джеранди.

Изкачих се по стълбите и надникнах през прозореца. С изненада видях в хола няколко човека, сред които Сам, Джаред и Пол. Какво правят там? Значи те можеха да са вътре, а аз не мога да вляза и да я видя. С какво право? Те не я познаваха, както аз.

Стоях безпомощен на верандата и се чудех какво да правя. Накрая реших да се прибера. Моментът не беше подходящ. Докторът каза, че Бела има нужда от почивка. Тя беше в безопасност. Тук нямаха нужда от мен.

Излязох на шосето и се настроих за дългия път наобратно, когато една кола ме подмина и спря на банкета няколко метра пред мен. Приближих се. Беше г-н Уебър.

- Здрасти, Джейк. Май имаш нужда от превоз?

- Да, г-н Уебър.

- Качвай се. Ще те откарам до вас.

- Благодаря.

Изпитах истинско облекчение, че не се налага да извървя пеша пътя до нас. Сигурно щях да пристигна рано сутринта, точно навреме за училище.

- Каква нощ, а? Да не би да си дошъл да помогнеш в търсенето на Бела?

- Да, но пристигнах късно. Вече я бяха намерили.

Г-н Уебър поклати глава:

- Трябва да сме благодарни на момчетата от резервата. Сам я открил да лежи свита на земята. Нямала сили дори да се обади.

Това обясняваше защо Сам и останалите бяха в къщата. Значи това имаше предвид баща ми като каза, че ще изпрати помощ. Обърнал се е към Сам и странната му групичка. Разбира се. Той има такова необяснимо доверие към него, но не и към собствения си син.

- Моля? – улисан в мислите си пропуснах какво ми казва г-н Уебър.

- Доктор Кълън и семейството му напуснали Форкс.

- Какво? – бях страшно изненадан.

- Да. Д-р Джеранди сподели, че д-р Кълън получил страхотно предложение за работа в Лос Анджелис и той не могъл да откаже. Заминали са днес.

- Всичките ли?

- Разбира се, че всички.

Затворих очи. Спътникът ми сигурно помисли, че съм изтощен и ме остави на мира. Останалата част от пътя премина в мълчание. Обмислях чутото и се чудех дали има връзка между случилото се с Бела и напускането на Кълънови на Форкс. Сега като се замисля не видях пред дома на Бела сребристата кола, както и Едуард сред хората в къщата. Това беше много странно. Дали са се разделили? Какво се е случило в гората между тях двамата? Чарли каза на баща ми, че в бележката си Бела е написала, че е заедно с Едуард, а се оказва че той и семейството му са напуснали Форкс много набързо.

Пристигнахме бързо до дома ми. Благодарих на г-н Уебър, после се обърнах към къщата. Прозорците в хола светеха. Въпреки, че беше доста късно, баща ми беше буден и ме чакаше да се прибера. Влязох бавно и се обърнах да съблека якето си. Баща ми седеше на инвалидната количка и се правеше, че гледа телевизия. Когато влязох, се обърна към мен в очакване. Не исках да спорим, а това щеше със сигурност да стане, ако ме заговореше. Просто исках да вляза в стаята си и да легна да спя. Днес отново бях на училище и затова имах нужда от здрав сън, макар и за няколко часа. Нямаше да е първия, нито последния път, когато си лягах по това време. Прекосих хола и затворих вратата зад гърба си. Баща ми не ме спря.

Съблякох набързо дрехите, изритах ги в ъгъла и се шмугнах в леглото. Въздъхнах от удоволствие. Изпънах краката си, които за моя изненада виснаха от другата страна на леглото. Странна работа. Точно заспивах, когато телефона отново звънна. Нямах повече сили да стоя буден и се предадох на забравата на съня.

яко е

След известно време разбрах, че Бела е решила, въпреки всичко, да продължи да живее във Форкс. Исках да я видя и да й пожелая „бързо оздравяване”. Можеше дори и да взема цветя, макар че не ми изглеждаше такова момиче. И естествено Били ми забрани. Не исках отново да откача и разпитах някой да ми даде на заем колата си, за да отида до града. Отново ударих на камък. Всички бяха на страната на Били. Тогава осъзнах в каква степен историите за студенокръвните бяха се вклинили в съзнанието на хората. Щеше да ми е смешно, ако това не пречеше на плановете ми. Направих още няколко опита, но и те завършиха безрезултатно.

След като разбрах, че не мога да направя нищо повече, се съсредоточих върху моите си проекти. Работата по колата ми беше в задънена улица, защото имах нужда от цилиндър, но нямах пари, за да си го набавя. Края на учебната година наближаваше, можех да се хвана на някаква работа през лятото, но не ми се чакаше дотогава.

И тогава Били се появи с решение.

- Джейк, имам нужда от услуга – започна той.

- Кажи,, татко.

- Ако ми помогнеш, ще ти дам 20 долара, за да успееш да си вземеш онзи цилиндър, който ти е необходим за колата.

Първоначалната радост от възможността за лесна печалба, бързо беше заменена от подозрение. Какво ли ще трябва да направя, за да взема тези пари? Баща ми седеше несигурен в количката си и леко избягваше питащия ми поглед. Май няма да е нещо лесно, знаех си.

- Е? – нетърпеливо го подканих. – За какво става въпрос?

- Искам да отидеш във Форкс и да говориш с Бела. Тя ще бъде на бала на училището. Чанли ми каза.

Дотук добре. Да видя Бела, че даже и да изкарам малко пари от това, ми се виждаше чудесна комбинация. Подозирах обаче, че има някаква уловка, затова мълчах и чаках Били да довърши. Очевидно му беше неудобно, но и аз не исках да го улеснявам. А и не бях сигурен дали искам да разбера какво беше намислил баща ми.

- Искам да й предадеш нещо от мое, от наше – на племето, име. Трябва да й предадеш да скъса с приятеля си – Едуард Кълън. Трябва да знае, че ние ще я наблюдаваме.

Настана тишина. Не знаех какво да кажа. Това граничеше с абсурда. Не се виждах в ролята на телефон и да предавам съобщения. Как ще се появя на бала й и ще изтърся – „скъсай с гаджето си”?! Не че не умирах от желание да го разкара, но малко унизително ми се виждаше да й го казвам.

Още по-абдурдно беше, че някаква малка частичка в мен вече обмисляше срещата ми с Бела. Стоях безмълвен и се борех със желанието да я видя и срамът, който щях да бера като посланик на племето ми.

В крайна сметка желанието ми да я видя надделя, а и тези 20 долара щяха да ми дойдат добре, вече нямах търпение да завърша колата. Опитах се да не мисля за това, че когато я срещна, тя все пак щеше да бъде заедно с Кълън.

- Защо точно на бала? Не е ли по-добре да отида у тях и там да говорим?

- Не – баща ми почти подскочи в стола си. – Не. Направи го на бала. Там ще има много хора, свидетели. Ще бъдеш в безопасност. Кълънови няма да могат да реагират пред толкова ученици и учители.

Извъртях очи, може би бях прекалено голям оптимист относно здравия му разум. Очевидно все още мислише по онези теории, че семейството на доктора е сборище от чудовища.

- Добре. – съгласих се неохотно аз. – Ще отида. Стига все още да имам в гардероба си дреха, която да ми става.

Влязох в стаята и видях, че дрехите вече са приготвени. Май стареца добре е облислим всичко и дори не се е и съмнявал, че ще ме навие да се включа в плана му. Стана ми криво, че толкова добре ме познава.

Облякох се, дори сложих вратовръзка (дано Куил и Ембри не ме видят, ще ме скъсат от бъзици седмици наред) и отидох до училището във Форкс. То беше украсено и наоколо вече се събираха доста ученици и техните учители. Празничната атмосфера можеше да се усети по музиката, смеха на присъстващите, бляскавите светлини.

Следях пристигащите коли. Не ми се наложи да чакам дълго. Волвото не можеше да се сбърка. Сребристата кола мина покрай мястото, където стоях, и се насочи към паркинга. Неволно отново изпитах възхищение от нея. Кълънови определено разбираха от коли. Насочих внимание към пътниците. Видях ги да влизат в салона. Изчаках малко и ги последвах.

Салонът също беше украсен празнично. Музиката беше силна, учениците-шумни. Такова нещо надали ще се случи в нашето малко училище в резервата. Подобно разточителство не ни беше познато.

Огледах се за Бела. Двамата с Кълън се намираха на дансинга и май се опитваха да танцуват. Бела изглеждаше страхотно. За първи път я виждах в рокля – цветът й отиваше. Кълън я придържаше внимателно, както ми се стори, и все едно ме усети, защото очите му бързо се завъртяха към мен. Беше малко плашещо. Наложих си да се приближа към тях въпреки неудобството от задачата, която трябваше да изпълня. Искаше ми се тя да не беше тук и да не ми се налагаше да правя това, но вече беше късно – бях обещал, а и вече бях взел парите. Просто ще кажа каквото се иска от мен и ще си тръгна.

- Здрасти, Бела, надявах се, да си тук. – дано да не прозвуча много фалшиво.

- Здрасти, Джейкъб. Какво става?

Чувствах се малко странно, застанал срещу тях, насред дансинга. Колко ли хора сега ни наблюдаваха? Как да постъпя? Трябваше да говоря насаме с Бела.

- Мога ли да ви прекъсна? – обърнах се към Едуард. Не би трябвало да го питам. Все пак Бела може и сама да решава с кого да танцува. Нищо нямаше да й сторя. Искам само един танц. Да не би да се опасява, че може да й хареса да танцува с мен??

Тогава Едуард отстъпи и я освободи. Очаквах нещо да каже, но той просто се отдръпна.

- Благодаря.

Наистина бях благодарен, че не се стигна до някаква сцена. Усещах някакво напрежение между нас двамата. Дали се досещаше за какво съм дошъл? Бела споделила ли е с него за баща ми и налудничавите му идеи? И тогава той просто кимна, все едно е прочел мислите ми, обърна се и се отдалечи. Погледнах надолу към Бела и я придърпах в прегръдките си.

Кълън ни остави насаме, но усещах очите му постоянно върху себе си. Не ни изпускаше от поглед. Бела беше хубава. За първи път я виждах в рокля, отиваше й. Тъй като бяхме на дансинга и за да не привличаме излишно погледи започнахме да танцуваме. Да танцуваме беше твърде силно казано, по-скоро само се поклащахме. Сигурно изглеждахме нелепо, но вече не ми пукаше. И Кълън да вървеше по дяволите. Усещах я в ръцете си, толкова красива. И…. пак този ужасен парфюм. Уф.

- Еха, Джейк, колко си висок сега?

- Метър и осемдесет и пет – прозвуча като чисто фукане. Така си и беше. Можех да мина спокойно за някой над 15 години.

- И как се озова тук тази вечер?

- Можеш ли да повярваш, че баща ми ми даде двайсет долара, за да дойда на бала ти?

Дано да не съм се изчервил. Толкова е … неудобно, а дори не съм казал за какво съм дошъл.

- Вярвам ти, да. Е, надявам се поне да се забавляваш.Хареса ли си някое момиче?

Сякаш виждах някоя друга, освен нея. Хвърлих един поглед около себе си, но всички момичета се сляха и нито една не изпъкваше, не толкова колкото момичето, което държах в ръцете си. За това кратко време бях толкова горд, че съм с нея. Дали и Кълън изпитваше същото като мен. Кълън. Разбира се. Той беше с нея, не аз.

- Да – въздъхнах аз. – Но не е свободна.

Какво ли ще си помисли за мен? Дали не се издадох с тези си думи? Спогледахме се, но тя бързо отвърна поглед. Май трябва да внимавам какво казвам.

- Много си хубава, между другото.

Абе не казах ли, че трябва да внимавам какво казвам. Най-добре ще е да си прехапя езика.

- Ъ, благодаря. И защо му е на Били ти плаща, да дойдеш на бала?

Май е по-добре да се върна на темата за това как изглежда Бела, или за хубавата музика, или за…. Я, там има маса със сандвичи. Дали ще иска да хапне малко? Няма да се измъкна по този начи, по-добре да не опитвам. Не ми се иска, но трябва да си кажа. Ако се пошегувам, може и да не прозвучи толкова нелепо:

- Каза, че мястото е достатъчно „безопасно” да поговоря с теб. Честна дума, старецът си е загубил ума.

Усмихнах се. Дори в моите уши, това което казах беше наистина е смешно.

- Както и да е, каза, че ако ти предам нещо, ще ми купи онзи цилиндър, дето ми трябва.

Ето, не е толкова трудно.

- Ами, казвай тогава. Искам да довършиш колата.

Бела ме улесняваше доста. Сякаш предполагаше какво ще чуе от мен. Предполагам, че е водила този разговор с баща ми преди време. От това обаче не ми ставаше по-леко, а даже още повече се притеснявах.

- Само не се сърди?

- Няма как да ти се сърдя, Джейкъб. И на Били даже няма да се разсърдя. Просто кажи каквото имаш да казваш.

- Ами – толкова е глупаво, съжалявам, Бела – той иска да скъсаш с гаджето си. Каза ми и да те „помоля”.

Опитах се да изимитирам интонацията на баща ми, но не се получи добре. Зачаках реакцията й. Очаквах да е обидена, да се разсърди на Били, на мен, но тя прие всичко спокойно, което беше голямо облекчение.

- Продължава със суеверията, а?

- Аха. Той… направо полудя, когато разбра за инцидента във Финикс. Не повярва… – спомних си в какво състояние го открих, след като Чарли му се обади и каза, че Бела е пострадала. Твърдеше, че Кълънови са виновни и че Бела е в голяма опасност. Така ли беше или … Взрях се в очите й търсещ истината.

- Паднах.

- Знам – но се запитах това ли е истината, цялата истина.

- Той обаче смята, че Едуард има нещо общо със злополуката.

Това дори не беше въпрос. Не очакваше отговор от мен. Очите й припламваха ядосано. Не исках да срещам тези очи, не и ако ме обвиняваха, че вярвам на историите на баща ми. Продължавахме да се поклащаме в такт с музиката, но имаше ли изобщо смисъл да имитираме нещо като танц, след като това беше последното нещо, за което мислехме. В този момент и двамата застинахме на дансинга. Стояхме прегърнати и сигурно от страни изглеждахме странно – дори не се поглеждахме.

- Слушай, Джейкъб, знам, че Били най – вероятно няма да повярва, но знай Едуард действително ми спаси животът. Ако не бяха Едуард и баща му, сега щях да съм мъртва.

- Знам – погледнах я и срещнах открития й поглед. Беше искрена, чувствах това. Опитваше се да ме убеди, че те нямат нищо общо с нараняването й. Вярвах й. Тя знаеше най-добре, нали го беше преживяла. Защо да лъже за нещо подобно?

- Съжалявам, че те е накарал да дойдеш тук заради това, Джейкъб.Но в крайна сметка, ще получиш частите за колата си, нали?

- Да… – стареца държеше на думата си. В едно ъгълче на съзнанието ми, баща ми ме сръчка с напомняне, че не съм казал всичко, което ми беше наредил. Бела очевидно усети напрежението, което ме обзе и ме насърчи да си кажа и останалото.

- Още ли има?

Удивлението й беше толкова голямо, че се запитах дали си струва всичко това.

- Забрави. Ще си намеря работа и сам ще си спестя парите.

Наистина го мислих. Майната им на парите. Ще работя повече, ще спестявам, но ще си купя цилиндъра с мои пари, независимо колко време щеше да ми отнеме. Поне нямаше да е толкова унизително.

- Изплюй камъчето, Джейкъб.

- Доста е гадно.

- Не ме интересува. Кажи ми.

Предадох се. Колко още можех да се изложа отколкото успях досега:

- Добре… но, подяволите, звучи гадно. Каза ми да ти кажа, не, по – скоро да те предупредя,при това използва множествено число – че „Ще те наблюдаваме”.

Ето, казах го. В момента, в който изричах думите осъзнах абсурдността им и се почувствах крайно неудобно, но и облекчен – свърших това, за което дойдох. Тя се засмя. Напрежението изчезна. Може би Бела не ми се сърдеше наистина.

- Съжалявам, че ти се налага да правиш това, Джейк.

След като всичко приключи и лошата част остана зад мен, вече можех да се насладя малко на компанията й. Все пак държах в обятията си най-хубавото момиче на бала.

- Е, не ми е чак толкова неприятно. Е, да му кажа ли, да не си вре носа в чуждите работи? – баща ми имаше нужда някой да му го каже и да спре да се меси в живота на другите, както и да спре да ме замесва.

- Не. Кажи му, че му благодаря. Знам, че ми мисли доброто.

Е, имаше някакъв шанс. Поне опитах, но Бела се държеше изключително добре при стеклите се обстоятелства и това, което й се наложи да чуе от мен. Беше толкова приятно да съм с нея, но за толкова кратко. Музиката беше спряла, ръцете й се отпуснаха от мен, но аз все още не исках да я пусна. Може би още един танц?

- Искаш ли да танцуваме още? Или да ти помогна да отидеш някъде?

Един глас до мен се обади:

- Няма проблеми, Джейкъб. Аз поемам оттук.

- Не те видях – Дори и не усетих как Кълън се озова до нас. Стресна ме. – Значи, друг път ще се видим, Бела.

Отпуснах ръце.

- Да, друг път. – отвърна тя.

- Извинявай – прошепнах. Не бях сигурен дали ме чу.

Оставих я зад себе си с човек, когото племето смята за опасен. Правилно ли постъпих? Погледнах назад. Тя вече ме беше забравила. Гледаше Кълън с такова обожание, че чак ми стана неудобно. Бях закъснял, тя беше на друг. Може би ще се задоволя да й бъда приятел, по-добре от нищо, нали. Онзи я прави щастлива, това се виждаше от километри.

Прибрах се вкъщи. Били ме очакваше за да му разкажа какво се е случило. Обясних му, че съм предал съобщенията на Бела и тя му благодари за загрижеността. Споделих, че надали ще скъса с приятеля си. Не исках да споделям последните си впечатленията. Току виж баща ми пак може да превърти на тема вампири. Тази вечер беше разочарован и реших да си остане само с това чувство. Поне опитал, това ми каза и влезе в стаята си. Останах загледан във вратата. Това беше – за 20 долара се направих на смешник пред момичето, което харесвах. Страхотно.

Споменът за последната ни среща отново провокира чувствата ми от онази нощ, преобладаващото от които беше срамът и натрапчивата ми мисъл, че съм се изложил. Най-малко това целях. Ядосах се, че се оставих баща ми да ме навие да й кажа тези неща, особено на бала на Бела и то с Едуард Кълън наблизо. Дали съм предизвикал насмешка, бяха ли се посмели за моя сметка?

Обърнах се ядно в леглото и закрих очи с ръка. Трябваше да спра да мисля за това. Вече е минало. Няма как да променя нищо.