Разказ в ефир (КакаСаку)

Нед Май 02, 2010 9:13 pm

again not mine
Миризмата на пушек от опожарените през нощта дървета и храсти се разнасяше почти като мъгла. Дишането беше трудно и се изискваше усилие за поемането на всеки следващ дъх. Но дори това беше вид облекчение след страшната нощ, която бяха преживели... която едва бяха преживели по-малко от половината шинобита, взели участие в безумната война.
Бяха се разпръснали, за да се скрият по-лесно и да могат да се погрижат за раните си. Групичките бяха от по двама или трима, не повече...
Сакура седеше тихо, опряла гръб върху дънера на едно дърво. Какаши лежеше до нея – блед и буквално немощен. Беше я спасил... Ако не беше се хвърлил напред, за да я измъкне, вероятно щеше да е почти здрав сега, но тя нямаше да оживее, за да го види.
Някак беше успяла да го примъкне до малко вирче и да направи скривалище от клони и листа. Разбира се преди това се беше погрижила за раните и изгарянията му. Беше дала всичко от себе си, беше приложила всичките си способности и умения. Сега само оставаше да чака и да се моли Какаши да отвори очи.
Прехапала устни до болка, розовокоската се пресегна и погали рошавата сребриста коса на бившия си сенсей... Но този мъж никога не беше преставал да й бъде сенсей, защото до последно тя имаше какво да научи от него. И все пак от просто „сенсей”, той се беше превърнал за нея в приятел. Тя го обичаше много, наистина много. Затова в този момент сърцето й се свиваше от страх, защото имаше реалната опасност да го загуби точно тук и точно сега. А знанието, че шансовете му са минимални, правеше чакането още по-трудно за нея.
-Какаши... – Прошепна тихо.
Не я чуваше. Беше убедена, че гласът й не достига до съзнанието му, но... искаше, имаше нужда да чуе името му със собствения си глас. Той я беше помолил да го нарича просто „Какаши”, но тя винаги добавяше по едно „сенсей” по инерция. Не, не нарочно...

Ето, поредната капчица студена пот се търкулна по челото му и се стопи в косата му. Сакура потръпна, защото отново й беше напомнено, че не може да направи нищо. А й се искаше да направи... Дори можеше да поплаче – пак беше нещо, нали? Тук нямаше кой да види сълзите й, нямаше кой да я укори, че проявява слабост. По време на война не съществува такова нещо като „слабост” и „сила”... имаше само смелост, само страх и плач...
Сакура се предаде на сълзите си. Какаши заслужаваше тези сълзи...
Когато затвореше очи, макар за момент, тя чуваше отчаяния му вик към нея... Тогава, когато се беше хвърлил напред, за да я спаси – гласът му прозвуча така отчаяно, че тя се беше уплашила. Но не за живота си, не. Тя знаеше, че най-вероятно няма да доживее сутринта... Беше се уплашила за живота на Какаши.
-Имаш ли представа колко много значиш за мен? – Каза тя тихо и отново започна да гали косата му, напълно игнорирайки сълзите, замъгляващи очите й. – Няма да ме изоставиш, нали? Обещай ми че няма...
Но обещание нямаше... Нямаше дори някакъв жест на потвърждение. Бледото му лице си оставаше все така бледо, очите – все така затворени.
И тогава, без да разбира как и защо, Сакура рухна. Просто се строполи върху гърдите му и започна да плаче невъздържано, искрено... Не си го беше позволявала от години, но сега не можа да го потисне. Нямаше и нужда – никой никога нямаше да разбере, че тя е плакала така днес... дори Какаши... Дори тя може би нямаше да оцелее, за да си го спомни... Съществуваше само тишината на утринната гора, сълзите й и гърдите на Какаши, които едва се надигаха, за да поемат въздух.
-Толкова боли, Какаши, толкова много... – Продължи тя. – Така и не ти казах колко много те ценя. Само ти повтарях колко не ти отива тази книжка и как трябва да обръщаш повече внимание на учениците си. Но никога не ти казах, че всъщност ми харесваш точно такъв – с книгата на Джирая-сама в ръка и апатичното си поведение. – Тя хлъцна няколко пъти и продължи. – Но ти ме допусна до себе си през последната година, нали? Всъщност изобщо не си апатичен, а напротив... Твърде много ти пука за околните, затова се разсейваш с книгата... Нали?
Устните му помръднаха в няколко нечленоразделни срички, но тя не го чу, нито го видя. Беше заровила лице в гърдите му и не искаше да се помръдне от там. Защото това беше единственият начин да го усети. Беше важно да чува ударите на сърцето му, за да е сигурна, че е жив.
-Знаеш ли, ако се събудиш... Ако се върнем в Коноха, искам да науча още повече за теб. Искам да прекарвам повече време с теб, защото... странно е, че го казвам, но компанията ти е приятна. Винаги успяваш да ми кажеш или покажеш нещо ново, нещо, което не знам. – Тя стисна блузата му в юмруци и продължи да шепти. – Но ти завиждам заради това. Иска ми се и аз да мога да ти бъда полезна, да ти покажа нещо, което би определил като ценно... Но винаги ще остана малка... Нали?
Искаше да продължи... Искаше да му каже още толкова много, да го попита кое е ценно за него... Искаше да разбере дали съжалява за нещо, дали съжалява, че я е спасил. Може би просто беше действал по инстинкт, мислейки я за дете, за малка...
Ръцете й изведнъж се отпуснаха. Сакура беше смъртно уморена и полагаше непосилно старание да остане будна досега. Но плачът беше успял да изпие малкото остатъци воля и сила... Тя заспиваше... Дълбок, трескав сън, който обещаваше кошмарите на войната, но все пак... все пак необходим... А и гърдите, който така успокояващо се повдигаха под главата й, ритъмът, напомнящ й на стария стенен часовник у дома... Всичко това някак изпиваше страховете й от сънищата и я придърпваше в мека прегръдка.

Сакура бавно отвори очи, усещайки, че някой я наблюдава. Но когато вдигна глава от гърдите на Какаши, установи, че този, който я наблюдавше, всъщност беше самият той. Беше буден. И този факт първоначално я шокира.
Не знаеше какво да каже, нито как да реагира. Той я гледаше с леко мътни, но все пак широко отворени очи. А освен това, ръката му се намираше върху рамото й. Беше хладна, но на нея й се стори топла и приятна, въпреки кръвта, засъхнала по нея.
-Какаши-сенсей?
-Добре ли си, Сакура?-попита той, поглеждайки я загрижено в очите.
-Разбира се, че съм добре. Този, за когото се тревожа, си ти!-отвърна тя и, осъзнала, че още не се е отдръпнала, се изправи. Започна да преглежда раните му почти моментално, за да установи, че не е успяла да се погрижи както трябва за тях. Но сега си беше починала и можеше отново да се заеме с това.
-Сакура...
-Тук боли ли те?
-Сакура, моля те, чуй ме...
-Ужасно е наранено, трябвало е да работя повече върху това...
-Сакура, спри за момент.-той повиши тон повече, отколкото възнамеряваше, за да я накара да го чуе. И тя вдигна глава към него и замълча като послушно момиченце.-Вражеският лагер едва ли е далеч. Не са могли да стигнат на повече от пет-шест километра, бяха тежко ранени. Трябва да се свържеш с подкрепление, докато не са тръгнали...
Сакура прехапа устна. Разбираше какво я караше да направи – да го остави тук. За малко или завинаги, зависеше от това как се развият нещата. Но тя нямаше да го направи.
-Не.-отсече.-Никъде не мърдам, докато не се оправиш.

more soon :D