Сълзите на Луната

Сълзите на Луната


В една спокойна майска нощ на кея на пристанището седеше красива жена на около тридесет години. Тя беше облечена със светло син потник и шарени мини панталонки. На шията и имаше красив гердан от който висеше странен, но в същото време красив камък. Розовата коса на жената беше свободно пусната, а вятърът от време на време си играеше с нея. Зелените `и като изумруди очи пронизваха тъмнината на нощта. Беше седнала на дървените дъски, а краката `и се спускаха към кристално чистата вода, в която се отразяваше голямата и ясна Луна. Розовокоската не откъсваше погледа си от бледият месец. Изведнъж тишината на нощта беше разцепена от весел и жизнерадостен вик на дете.
- Мамо, защо отново сме тук? – попита малко момиченце на не повече от 5 – 6 години. То имаше дълга до кръста тъмна коса по която тук там си личаха малки, но все пак силно извити къдрици, а очите `и бяха тъмно зелени.
- Миличка, винаги идваме тук за да не караме Луната да се чувства самотна. – отвърна мило майка `и като погали малкото й личице, а след това внимателно я повдигна и я постави в скута си намествайки я така, че да й и възможно най – удобно.
- Знаеш ли, че когато някой се чувства истински самотен Луната също тъжи с него? За да го утеши луната му изпраща една от своите сълзи. Те са най – чистото нещо на света и никой алчен или погрешен човек не може да ги има. Единствено тези, чиито сърце и душа са чисти ги притежават.- спокойно завърши историята си младата жена.
- Значи щом си тъжен Луната иска да те успокои? – попита все още неразбиращо малкото момиченце – Но защо?
- Защото скъпа, Луната също е самотна. Тя винаги е в сянката на слънцето и може да изгрява само през нощта. Затова тя добре знае колко зле се чувства някой когато е сам. – отговори търпеливо розовокоскота на малката си дъщеричка.
- Момичета, каква правите още навън? Става хладно така, че хайде да побързаме да се прибираме вкъщи. – зад тях се чу глас, който беше притежание на красив мъж с катранено черни очи и коса. Малкото момиче се изправи и се затича към баща си като го прегърна силно. Той я взе на ръце и се приготви за тръгване. Погледна красивата си съпруга въпросително.
- Вие вървете напред, аз ще ви настигна след малко – отвърна тя на безмълвния въпрос на черните му очи.
Когато се отдалечиха достатъчно, розовокоската за последно погледна към огромният месец и тихо заговори:
- Е приятелко вече не познавам това чувство самота. Когато бях тъжна ти ме успокои, плачех ли по цели нощи ти плачеше с мен, а сега когато цялото щастие на света е при мен се надявам да мога да го споделя с теб. – след като тихият шепот на жената заглъхна камъкът окачен на сребърната верижка на вратът и засия в ярко бяло. Да това беше една от сълзите на Луната. Толкова чиста и ненадмината по красота дори и от най – скъпите бижута и диаманти на света. Жената прие това като съгласие и една искрена усмивка се изписа на лицето й. Обърна се и изчезна в тъмната нощ.