Обратната страна - Животът и неговите мрачни пътища

Пет Юни 04, 2010 10:18 pm

Ето го и вторият ми Фик...! Хехеее... от кога съм задрънкала, че ще го пиша и ето.. най- накрая мързелът ме пусна и реших да напиша поне предлога
Още от сега да предупредя, че неискам коментари от 1 или 2 думи с хилядииииииии емотиконки отзад.... искам критика ! Критикувайте на воля... желая да знам къде са ми грешките и с времето ще ги оправя. А и ако някой желае да ми стане редактор, да пише едно ЛС да се разбереме

Обратната страна - Животът и неговите мрачни пътища 787605

Обратната страна - Животът и неговите мрачни пътища

* ПРОЛОГ *

Нощта беше спокойна докато внезапно не се дочуха сирените на патрулките които летяха по шосето. Група момчета, не повече от 6, се измъкна от банката, като всеки от тях носеше по 1-2 чувала с банкноти. Изтичаха изключително бързо до задната улица където се намираше колата им и нервно започнаха да тъпкат чувалите в багажника. Когато вече бяха приключили с това започнаха да се качват в колата. Едно момчетата се опита да се качи, но негов съучастник беше сложил ръката си пред него като не му позволяваше да го направи.
- Съжалявам, Саске, но ти оставаш тук. - каза мъжът като заби юмрук в корема му след което чевръсто се пъхна на предната седалка и отпрашиха с бясна скорост.
Саске се държеше за корема. Свали черната си качулка за да може да си поеме въздух и силният нощен вятър се заигра с черната му коса. Погледът му проследи отдалечаващата се кола докато не се скри от погледът му. След като дишането му се нормализира той се затича към края на тясната уличка надявайки се, че ще успее да се измъкне, но... зад него се чу изщракването на пистолет:
- Спри или ще стрелям! - горкото момче, сърцето му започна да бие силно и за миг дори си помисли, че ще изкочи от гърдите му. Нямаше никакъв избор, за това падна бавно на колене и сложи ръцете на врата си. Полицаят се приближи с бавна крачка като държеше чернокосото момче на мушка. Извади белезниците и с едно бързо движение му ги сложи. След което го хвана и го поведе към колата.
Улицата беше пълна с полиция, но изглеждаше, че от съучастниците му нямаше и следа. Полицаят бутна Саске в патрулката след което затръшна силно вратата. Колата потегли към участъка с включени сирени...

Вто Юни 08, 2010 12:25 am

Добре да започна от заглавието.... искам да уточня, че няма нищо общо с обръщане на резбата! Идеята ми беше, че Всичко си има своята обратна страна, дори и живота. И тя е загадачна, мрачна и студена.
За описанията се старая, просто ми е трудно да опиша всичките тези картини, които ми се въртят в главата. И не разбирам "Как така се развива много бързо действието?" нямате си и на идея какво съм ви приготвила. Обратната страна - Животът и неговите мрачни пътища 686

Обратната страна - Животът и неговите мрачни пътища 686

1-ва Глава

Саске се намираше в някаква бяла стая в която имаше само една желязна маса и два стола. Той разтъркваше нервно китките си, които го боляха от белезниците. След няколко минути в стаята влезе възрастен мъж. Лицето му беше леко сбръчкано, бузите розови, косата сива и оредяла, а мустакът му беше прошарен. Седна срещу момчето и постави на масата една папка. Саске го погледна изучаващо. Беше гледал достатъчно филми и знаеше, че предстои един дълъг разпит. Но какво щеше да каже ?

- Здравейте господин Учиха. - каза съвсем спокойно мъжът. - Не исках да се запознаем при такива обстоятелства, но ето, че не сме ние тези, които избират това. Незнам дали си ме спомняте, но доста често работех с баща ви. - Саске събра объркано вежди и изчака мъжът да се доизкаже. - Аз съм, Инспектор Томсън. Е нека оставим това на страна. Искрено се питам, как синът на бившият вицепрезидент е стигнал до тук? Дали причината е в смъртта на родителите ви или вие винаги сте били черната овца в семейството? - инспекторът погледна Саске, но за негова изненада изглеждаше изключително спокоен. Момчето сведе глава и погледна в ръцете си. Вътрешно крещеше, плачеше и блъскаше с ръце, но трябваше да запази самообладание. Как му се искаше в този момент да стане и да удари този нещастник, но неможеше. Беше си навлякъл достатъчно проблеми със закона. Томсън усети, че е оцелил болното място на момчето, споменавайки родителите му и бързо се опита да смени темата.
- Извинете ме. А сега да оставим шегата на страна. Бихте ли ни казали какво правехте на местопрестъплението, г-н Учиха? - чернокоското вдигна главата си и черните му очи се срещнаха със зеленият поглед на инспектора. Не се промени нито една черта на лицето му. Изглеждаше толкова спокоен все едно нищо не се бе случило. Не му се стоеше в затвора и сега трябваше да намери начин да се измъкне.
- Желая да говоря първо с адвоката си. - мъжът затвори очи и издиша шумно, след което стана леко от стола и се запъти към вратата.
- Довиждане Саске. - каза той и излезе. Двама мъже отидоха до него, очаквайки заповеди.
- Можете да го отведете в килията. - мъжете мигновено влязоха в стаята, а Томсън... той вървеше замислено по коридора, чудейки се " В какво точно се е забъркал Учиха?"

***
Саске седеше на леглото си, гледайки през решетките на прозорецът. Не беше мигнал почти цяла нощ. Мислеше за това- " Какво ще се случи с него от сега нататък? Защо се забърка във всичко това? " . Внезапно чу изщракване и се обърна към източника на шума. На вратата на килията му стоеше полицай, който я придържаше отворена.
- Хайде, излизай. - каза грубо той. Чернокосият стана лениво и бавно излезе. Докато вървяха по коридора от другите килии се чуваха какви ли не неща. " Богаташчето се измъкна" , " Пак ще се върнеш " и други подобни.
Когато стигнаха в офиса, пред бюрото на инспектор Томсън, стоеше един мъж. Висок, мускулест с дълга руса коса, светло сини очи и леко разширени зеници. Инспекторът направи знак на чернокоското да седне и заговори :
- Извинявам се много за това, че прекарахте толкова време тук г-н Учиха. Вече можете да си ходите, г-н Тейгрийд ни убеди в невинноста ви. И още един път ви моля за извинение. - изглеждаше наистина искрен. Саске се поколеба за момент дали да не каже истината, но това означава, че ще завлече и този човек в затвора за лъжливи показания. А и това изглежда е единствения шанс да излезе.
- Довиждане. - каза чернокоското опитвайки се да се усмихне. Русокосият мъж вървеше пред него и отвори голямата врата, изчаквайки го да мине. След като излязоха Саске се обърна към мъжа.
- Благодаря. - каза той и му даде гръб. Първото място на което мислеше да отиде бе паркът. Природата му действаше успокояващо, но... Мъжът го хвана за рамото.
- Да не мислиш, че можеш да си тръгнеш, ей така Учиха? Шефът ми желае да говори с теб. - гласът на русокосият звучеше леко грубовато. Саске се обърна да го погледне. Изглеждаше подозрителен.
- А ако откажа? - синеокият мъж се засмя. Колко наивно му изглеждаше това момче.
- Ако откажеш ще се върнеш обратно зад решетките. - отговори му мъжът, след което тръгна към паркинга. Беше сигурен, че чернокосият ще тръгне след него.
Така нареченият Тейгрийд се спря пред един лъскав, тъмночервен Mercedes-Benz SL-Class ( Кабрио ). Отвори вратата и се обърна да погледне Саске. Очите на момчето бяха широко отворени и на лицето му беше изписана изненада. Не се беше качвал в такава кола. Оглеждаше всяко едно малко детайлче от нея и се зачуди "Колко ли вдига?" въпросът който всеки мъж би си задал.
- Качвай се. Нямаме време за губене. - заповяда му блондинът. Учиха направи недоволна физиономия, но се качи в колата. Тейгриид завъртя ключът и тя веднага запали. Саске облегна главата си назад и се наслади на лекото мъркане на двигателя.
Не казаха нищо през целият път. Чернокоското успяваше да чуе само прехвърчащите коли покрай тях и песента на вятъра, който разрошваше косата му. Неискаше да отвори очи, неискаше да знае къде отива, просто се наслаждаваше на свободата. След няколко часа колата спря и момчето премигна невярващо. Намираше се на напълно непознато място, а пред очите му се извисяваше огромна, бяла къща. Наоколо нямаше друго, само гора. Изглежда беше далеч от града или магистралата. Беше тъмно, тихо и зловещо. Русокосият отвори вратата и се усмихна на момчето. Изчака Саске да слезе и се отправиха към верандата. Позвъня на звънеца и не след дълго вратата се отвори. Когато влязоха, Тейгрийд поздрави иконома и му каза да предаде на шефът му, че са пристигнали вече. Прислужникът кимна и се отправи по стъпалата към вторият етаж. Той беше на около 50 години, със сива коса и очила. Беше облечен в черен костюм с бяла риза и червена папионка. Докато чакаха, Учиха, следеше с поглед прислужниците, които тичаха от стая в стая. Стената от южната част на къщата беше от стъкло, като зад нея се виждаше огромна градина с бели и червени рози. Чернокоското не забеляза, кога мъжът се беше върнал.
- Господин Ясумото ви очаква в офисът си. - съобщи иконома. Без да каже каквото и да било Тайгрийд се отправи нагоре, като направи знак с ръка на Саске да го последва. Дървените стъпала проскърцваха леко под тежестта на телата им. Дървото беше лакирано и проблясваше в светли отенъци от светлината на близкият полюлей. Вторият етаж изглеждаше напълно различно. Стените бяха каменни и по тях имаше стари картини, които изглеждаха наистина ценни. Вратите бяха дървени със златни дръжки и някакъв знак. Блондинът се спря рязко и Саске едва не се блъсна в него. Тейгрийд се усмихна на Саске и почука три пъти на вратата. От вътре се чу някой да казва " Влез" . В стаята имаше няколко човека с черни костюми. Зад едно огромно бюро от махагоново дърво, стоеше мъж с къса рижава коса и светло сини очи, които имаха лек отенък на лилаво. Лицето му беше слабо и изпито. Той се усмихна на чернокоското и показа белите си зъби, като два от тях бяха по- дълги от останалите. Саске разтърка очите си и го погледна отново. Явно липсата на сън го караше да си представя разни неща.
- Добре дошъл, Саске. - каза мъжът.
- От къде знаете името ми? - попита моментално момчето.
- Това не е важно. Можеш да ме наричаш Нагато Ясумото. Ние знаем много неща за теб и искам да те помоля нещо. Ти си доста важен човек и ако искаш да станеш един от влиятелните хора в този град, можеш да се присъединиш към нас. Това е възможност, която се дава веднъж в живота. Помисли си.
- Да се присъединя към вас? - мъжът стана и се приближи до Саске.
- Да. Да се присъединиш. Ще поставям няколко задачи и след като ги изпълниш ще получаваш заплащане. Доста добро заплащане. - този мъж не изглеждаше подозрителен а и щом му помогна да излезе от затвора, значи има голяма власт. " Влиятелните хора? Не звучи зле. Може да открия и убийците на родителите ми, след като полицията остави случая така. " помисли си Саске.
- Трябва да го обмисля. - прошепна той.
- Няма проблем. Ще останеш тук докато решиш. Надявам се да нямаш против. - чернокоското кимна. - Добре. После можеш да повикаш румсервис. В стаята си ще намерите всичко необходимо.
Дейдара Тейгрийд, заведи господин Учиха до стаята му. - ето, че отново бяха само двамата с русокоското. Беше настанала неловка тишина. Бавно се изкачиха към третият етаж, който изглеждаше отново топъл и приветлив за разлика от миналият.
- Стаята ти е третата в дясно. - съобщи блондинът и си тръгна.

*През това време на вторият етаж*

- Мислите ли, че той е подходящ? - попита мъж с бяла коса.
- Дали е подходящ? Хидан, той е перфектен. Таи достатъчно омраза в себе си и това ще му помогне. А сега ще оставя трудната работа на теб. - усмихна се злобно Нагато. Хидан потърка ръце и излезе от стаята.

***

Малко преди Саске да отвори вратата, токът изгасна. Едва доловимо се чуваха приближаващите се стъпки. Саске не обърна много внимание на това докато...

Колата на Дейдара - http://prikachi.com/users/f1st1k__/1j.jpg

:):

Вто Юни 15, 2010 1:31 am

2-ра Глава

Редактор : dark_vampire :sarce:

Малко преди Саске да отвори вратата, токът изгасна. Едва доловимо се чуваха приближаващите се стъпки. Саске не обърна много внимание на това, докато... Два големи, остри зъба не се впиха във вратът му. Един силен писък се изплъзна от устните на момчето. То се опита да избута съществото от себе си, но това се оказа невъзможно. Беше прекалено силно и той усещаше всяко едно зверско изсмукване. Чувстваше се замаян, ушите му заглъхнаха а погледът му се замъгли. Нима щеше да изгуби животът си по този начин? Дали всичко това беше просто една игра?! Незнаеше отговорите на въпросите си. Тялото на Саске се отпусна в ръцете на похитителят му. Мъжът се усмихна и облиза устните си. Преметна младият Учиха през рамо и го поведе надолу по коридора.

***

Саске отвори рязко очи и адска болка премина през тялото му. Мускулите му се опъваха до краен предел. В момента му се искаше да е мъртъв. Гърчовете ставаха все по- силни и все по- чести. Момчето неможеше да издържи. Болката ставаше све по- голяма. Незнаеше къде точно се намира, но усещаше студ около китките и глезените си. Той стисна силно очи и тялото му се изви като дъга. Около себе си чуваше гласове и жесток смях. Някой хвана брадичката му и го обърна напред. Момчето отвори очи а в тях се четеше болка. Дейдара се усмихна:
- Трансвормацията е започнала. - Саске се опита да огледа мястото, където се намираше. Изглеждаше като тъмница. Стените бяха от дебели каменни плочи, които изолирваха до някъде шума. Последва още един силен гърч, който го накара да извърне глава нагоре. Погледът му попадна на жележните окови, които го придържаха донякъде мирно. След поредният спазъм се опита да каже нещо, но от устните му се изплъзна само един агонизиращ стон. Мъжете около него го наблюдаваха внимателно.
- Скоро ще приключи. - прошепна някой от тъмнината. Саске стисна яростно юмруци. Нямаше нужда да поглежда, отлично знаеше кой е той. Болката се увеличи и сърцето му започна да бие все по- бързо. Мъжете около него се усмихваха победоносно. Саске извика за последен път преди сърцето му да спре. Клепачите му бавно се затвориха, главата му се отпусна надолу а черните му кичури докосваха нежно изтиващата му кожа. Тялото му се отпусна безжизнено на оковите, а мъжете около него го гледаха с изписано самодоволство на лицата.
- Излизайте. Аз ще остана тук докато се събуди. - гласът на Нагато беше тих, но с добре изразена заповедническа нотка в него. Mъжете, които до преди малко бяха вътре, сега вече бяха изчезнали. Все едно се бяха изпарили. Нагато седна на една голяма каменна плоча и подпря глава с ръцете си. Леката светлина проникваща в стаята, създаваше илюзията, че косата му е в мек червен отенък а лицето му, чист бял мрамор.
Стоеше с часове, взирайки се в момчето. Саске пое въздух за първи път от толкова време и усещаше хиляди миризми около себе си. Непознати, остри, едва доловими, приятни и неприятни. Сбръчка недоволно носът си и отвори леко очи. Видя веригите около краката си и осъзна, че все още е в онази проклета стая. Вдигна глава и се изненада. Нима беше същото място? Неизглеждаше никак тъмно както по- рано. Беше просторно и светло, въпреки че нямаше прозорци наоколо. В края на стаята забеляза някакъв мъж. Изглеждаше му познат, но... не се сещаше. Главата го заболя и той стисна силно очи. Спомените му започнаха да минават като на лента. Баща му, майка му, самолетната катастрофа, обира, затвора, Дейдара, срещата му с Нагато, предложението, нападателя му, болката... усети прилив на енергия, ярост, жажда за отмъщение. Стисна силно оковите си и се чу едно глухо изщракване. Нагато се усмихна, виждайки, че всичко е минало по план. Стана от плочата и с едно бързо движение се озова пред чернокоското. Хвана главата му с едната си ръка и го огледа. Тъмночервените очи на момчето бяха пълни с омраза. Една крива усмивка се зароди върху лицето на мъжът.
- Дейдара! - гласът му беше равномерен. Русокоското влезе предпазливо. Не беше сигурен какво се случваше а и знаеше перфектно, че един млад вампир е доста силен и опасен. В ръката си държеше една банка с кръв. Усещайки ароматът, гърлото на Саске започна да гори. Усещаше как жаждата става все по-голяма и по- голяма. Нима се беше превърнал в чудовище? Е, това в момента не го интересуваше. Имаше огромна нужда от кръв и то веднага! Нагато пое банката и я приближи до Саске. Усети как тялото му се напряга и се опитва да се приближи, но оковите не му позволяваха.
- Ще я получиш при едно условие. - каза самодоволно мъжът.
- Какво? - изтреля автоматично момчето, гледайки го с любопитство и омраза.
- Както споменах по- рано, да се присъединиш към нас. Единственото ти задължение ще бъде да ни снабдяваш с някое и друго момиче за забавление или нещо друго. И не се опитвай да избягаш, защото ще се срещнеш със смъртта... Съгласен? - след тези думи той размаха леко кръвтта наляво- надясно. Саске проследи движението му с очи. След което ги затвори, опитвайки се да игнорира парещата болка в гърлото си, за да асимилира това което каза мъжът.
- Съгласен съм. И без това отнехте всичко ценно за мен, превръщайки ме в това! - изкрещя яростно той. Размърда леко китките си и погледна надолу. Дейдара стоеше на вратата и се усмихваше. Нагато щракна с пръсти и четирима мъже влязоха в стаята. Погледнаха рижавокосият мъж и след като той кимна се заеха с оковите на Саске.
Чернокоското вече беше стъпил здраво на земята и чак сега усещаше новата сила в себе си. Нагато му подаде банката с кръв и се усмихна.
- Оставям те в ръцете на Дейдара. Той ще те въведе в бизнеса. - Саске поемаше жадно от кръвта и дори не усети кога Нагато беше излязъл. Чуваше стъпките му някъде в далечината, но това не го интересуваше сега. Русокосия го погледна, как бързо пресушава кръвта и изщрака с пръсти. Един мъж се появи и му подаде още една банка. След като изчезна болката в гърлото му, Саске погледна блондинът стоящ до него.
- Да действаме. - усмихна се русокоското показващ двата си големи кучешки зъба, след това тръгна към вратата. Саске го последва въпреки, че в момента му се искаше да го разкъса на парчета.

***

За няколко години Саске беше натрупал достатъчно опит. Всяка вечер ходеше по баровете и дискотеките, правещ се на самотен ерген, които търси авантюра за една нощ. Изпъкваше сред тълпата и жените му се лепяха. Черната му коса изглеждаше неестествено в контраст с бледата му кожа. Често се обличаше с тъмни ризи или тениски прилепващи по тялото му, за да изпъкват добре оформените му мускули. Беше като мъжът мечта за всяка жена, но тези които излизаха с него ги очакваше бърз и безболезнен край.
Животът му беше еднообразен и скучен докато един ден...

Чет Юли 22, 2010 8:36 pm

Искам да се извиня за закъснението и да благодаря на редактора ми... какво ли щях да правя без нея
Също така да предупредя... Никакъв СПАМ и нещy от сорта на "Нямаше грешки... ми пускай следващата глава" Хора, давайте стойностна критика все пак съм седнала да пиша и искам да знам къде имам грешки, и да ги оправя с времето ! Приемам всякаква критика за това - Критикувайте на воля!

3- та Глава

Саске беше като мъжът мечта за всяка жена, но тези които излизаха с него ги очакваше бърз и безболезнен край ...
Животът му беше еднообразен и скучен докато ...
_______________________

Чернокосо момче напусна дискотеката, водейки две привлекателни момичета със себе си. Едната се казваше Кристина- сладко, червенокосо миньонче със слабо изпито лице покрито с лунички, сочни устни и кафеви очи. Блондинката с нея беше най- добрата й приятелка - Джесика. Можеше да се изгубиш в очите й. Небесно сини, изпълнени с топлина и още нещо- една малка и таинствена искрица.
Саске отвори задната врата:
- Заповядайте, дами. - след тези думи на лицето му се появи мила усмивка, а двете момичета му хвърлиха по един предизвикателен поглед. Настаниха се удобно, неподозиращи какво ще последва. Момчето завъртя ключа и колата замърка, даде назаден и се измъкна от паркинга. Вятърът галеше нежно снежно бялата му кожа, карайки го да се отпусне. Не след дълго се изкачиха на магистралата и Джесика реши да разчупи тишината:
– Скоро ли ще пристигнем, Саске? - момчето усети предизвикателната нотка в гласът й. Погледна в огледалото и отговори:
- Имай малко търпение, скъпа. - чувайки това, сърцето й започна да бие по-бързо а коленете й омекнаха. Двете момичета си бяха набелязали Саске още с влизането си в дискотеката. Не очакваха той да им обърне някакво внимание, но уви, сега се намираха в колата му и на път за домът му. В главите им се въртяха най- различни неща, представяха си колко е добър в леглото, как крещят името му и подобни неща. Но те бяха далече от истината. Той можеше да изглежда привлекателно, дори неустоимо, но това бе просто маска криеща истинската му същност.
След известно време спряха пред една огромна къща. Саске отвори вратата на момичетата, посрещайки ги с онази негова чаровна усмивка. Двете сладурани бяха като хипнотизирани и оглеждаха всеки малък детайл, докато чернокоското ги водеше към вторият етаж. В краят на стълбите ги чакаше едно привлекателно русо момче. То ги огледа от главата до петите и се усмихна. " Саске има вкус" помисли си блондина.
- Момичета, можете да отидете с Дейдара. Аз ще дойда по- късно. - чернокоското им смигна закачливо и тръгна към стаята си.

Саске отвори очи и погледна към часовника на нощното му шкафче. 16:27 ч. Времето минаваше бързо. Днес трябваше Хидан да ходи на така нареченият "лов" за жени, което означаваше, че тази нощ е свободен и може да разпусне. Облече се набързо и напусна стаята си. Дървените стълби леко проскърцваха под тежестта му, но той не обръщаше внимание на това. Искаше да се махне, колкото се може по-бързо от тази къща и да избяга от спомените. Да, спомените от първият му ден тук... И болката, болката при превръщането му в това "нещо". Беше прекъснат от любопитният глас на иконома.
- Къде отивате г-н Учиха? - Саске се обърна, поглеждайки го право в очите, за да може да види омразата и отвращението му към него. Неможеше да проумее как обикновен човек би се съгласил да работи тук, знаейки с какви същества си има работа. Ако той имаше избор като него, никога нямаше да дойде тук.
- Не те интересува.
Чернокоското затвори вратата след себе си с малко повече сила, отколкото желаеше. Джейсън заклати глава " Колко невъзпитана е днешната младеж" - каза си той на ум.

Небето беше покрито с плътни, черни облаци, непозволяващи на нежните, слънчеви лъчи да преминат през тях. Студеният,недружелюбен вятър кръстосваше улиците, карайки хората да се приберат по- бързо в къщи. Но изглежда, че това не безпокоеше чернокосото момче. То бродеше безцелно, убивайки поредният скучен ден. Вървеше по тротоарът и подритваше камъчета, досущ като малко дете. Тогава още един спомен изплува в съзнанието му:

"Нощта почти беше настъпила, а по улиците бродеше само 6- годишно, чернокосо момченце. То беше свело глава и леко подсмърчаше. Риташе камъчетата по тротоара, опитвайки се да изгони от главата си онова проклето момче- Стийв Паркър. Стийв беше побойника в квартала, баща му- един от най-богатите хора в града, му позволяваше всичко, може би за това беше стигнал до там. Беше доста по- голям от Саске, на около 13- 14 години и се наслаждаваше на болката, която му причинява. Заради него, Саске беше отблъскван от всички. Те го мислеха за слабак и винаги му се присмиваха, а червенокоското го гледаше със самодоволна усмивка. Саске го мразеше от все сърце. Ритна поредният камък с всичка сила и сви малките си юмручета. Искаше му се да може да го победи, да покаже на всички, че не е това за което го мислят, но неможеше. Стийв беше прекалено голям а винаги щом му се опълчеше свършваше с нова синина или захвърлен в контейнера за отпадъци. Тогава се закле, че ще си отмъсти на Стийв Паркър, каквото й да му струва. Почувства нова вълна на ярост разбиваща се в малкото му сърчице, искаше да вика, да чупи, но тогава почувства една ръка да докосва рамото му. Обърна леко главица назад и се сблъска с топлият поглед на брат си.
- Итачи аз, аз... - неможа да довърши изречението. Прегърна силно батко си и зарида. Итачи се усмихна и зарови лице в черната коса на братчето си.
- Успокой се, Саске. Всичко е наред. Погледни се, целият си в кал. Стийв ли ти го причини?! - момченцето се отдръпна от него и избърса сълзите си с опакото на ръката, успявайки само да кимне. Итачи го погледна загрижено и му подаде ръка:
-Хайде, Саске, да се прибираме. Утре ще се погрижа за Стийв. - момченцето пое ръката на батко си и го погледна. На лицето му сияеше мила усмивка, а очите му, все така черни, но пълни с топлина и загриженост. От омразата, която беше изпълнила малкото му сърце преди малко, вече не беше останало нищо. То беше пълно само с щастие и любов. В този момент бе най- щастливото дете на земята, благодарно, че имаше такъв добър човек до себе си, като батко му."

" Итачи, защо по дяволите си отиде с тях?! Не можеше ли да останеш поне ти?! Не знам как ще продължа да живея без вас, но обещавам, че ще живея вместо теб. Ще продължа напред и ще се боря, точно както ме учеше преди. Ще го направя за теб батко!"- Саске зави в една тъмна улица а сенките го обгърнаха като черна пелена.

*През това време в кабинета на Нагато*

Нагато Ясумото беше седнал на големият си кожен стол а зад него, от двете му страни се намираше по един човек. На няколко крачки от скъпото му бюро, стоеше един чернокос мъж. Дългата му коса беше вързана на ниска опашка, а черните му очи бяха впити в мъжът срещу него. Рижавокосият усещаше нарастващото напрежение между тях, но продължаваше да му се усмихва.
- Добре дошъл, г-н Учиха. - гостът му присви очи, показвайки ненавистта си и раздразнението, което предизвика Нагато, когато използва истинската му фамилия. Итачи мразеше това име, мразеше миналото и жалкият си човешки живот. Мразеше нещастниците, които бяха причинили това на родителите му. Беше сигурен, че самолетната катастрофа не е била просто инцидент. Всичко е било нагласено, а тези, които са го направили, щяха да си платят.
- Е, Итачи, какво те води насам?
- Имам нужда от работа. - Итачи сведе поглед за да не гледа самодоволната физиономия на Ясумото, защото знаеше, че колкото повече го гледа, толкова повече търпението му се изчерпва.
- Хмм... - Нагато хвана брадичката си и направи замислено изражение.- Мисля, че имаме свободно място, но не искам да се заяждаш с останалите, Итачи. Ти си наистина важен за нас и не искам да те убия. Това ще бъде голяма загуба.
- Няма да създавам неприятности. - каза смирено големият Учиха. Рижавокосият се усмихна доволно " С един куршум- два заека"- помисли си той.
- Свободен си. Знаеш къде е стаята ти. - Итачи само кимна, излезе с бавни крачки и грациозна походка присъща за един вампир.
Отправи се към западното крило, където се намираше старата му стая.
Къщата не се беше променила- същите мрачни коридори, стидени каменни стени, червен и мек килим послан върху дървения под, който леко проскърцваше, но нещото което му направи впечатление бе човешката фигура пред него. Никой друг не идваше в тази част на къщата. Дали нямаше нови попълнения?! И кой беше този човек?! И защо му се струваше толкова... познат?!
Момчето пред него чу приближаващите се стъпки. Не искаше да вижда никой, но един вътрешен глас му казваше "Обърни се... Хайде, Саске, обърни се!"
Момчето се врътна на пети и тогава... Тогава чифт черни, като бездната очи се впиха в него. Те раздираха душата му, оставяйки само пепел от нея, а сърцето му, ако не беше застинало, сигурно щеше да тупти като лудо от хилядите емоции зародили се в него.
- Итачи.. - едва успя да промълви той. Мъжът срещу него още неможеше да се оттърси от шока. "Какво прави той тук? Защо немога да чуя сърцето му? Какво се е случило? Защо точно той?! "- това бяха няколко от хилядите въпроси въртящи се в главата му. Той се приближи до малкият си брат, който се напрегна от близостта им. Саске щеше да му се разкрещи още сега, ако Итачи не беше сложил пръст на устните си, показвайки му, че трябва да запази тишина. Той извади от джоба си едно тефтерче и една малка писалка и написа:
"Знам, че искаш да поговорим, но не е тук мястото. Ще те чакам след час в бар "Опасност"- намира се на улица " Санто Томаз № 66" напусни къщата веднага. Ако не съм там точно в 22:00ч. не ме чакай. Трябва да говоря с някой. "
Откъсна тихо листчето и го подаде на момчето срещу него, след което изчезна със свръх човешка скорост. Саске премигна недоумяващо, неможеше да повярва какво се бе случило. Погледна бележката в ръката си и за миг се разколе*а, дали да го послуша, но имаше прекалено много въпроси. Трябваше веднъж завинаги да се разберат. Напусна бързо и незабележимо къщата, отправяйки се към посоченото място.

Итачи влезе с трясък в кабинета на Нагато, разбивайки вратата. Сасори и Какузо, които се намираха зад рижавокосият, хванаха Итачи, притискайки ръцете му зад гърба. Той се мяташе бясно, опитвайки се да се измъкне.
- Копеле! Как можа?! - изкрещя гневно той. Нагато подпря ръцете си на бюрото и го погледна спокойно.
- Какво има Итачи? Да не си срещнал брат си? - повдигна едната си вежда и една крива усмивка се разля на лицето му. Итачи побесня. Ясумото подиграваше ли му се?! Усети болката, която го прободе право през сърцето. Усети омразата и единственото желание, което имаше в момента е "Да убие този нещастник" . Нагато виждаше жаждата му, но знаеше, че няма да се измъкне от тези двамата. Колкото и силен да беше, нямаше да се измъкне. Учихата се мяташе в ръцете на противниците си, като риба на сухо, но без успех. Тогава реши да смени стратегията. Отпусна се и сведе пораженски главата си надолу.
- Защо му го причини? Нали имахме уговорка да не нараняваш хората от семейството ми? Защо го направи, нима не ти стигах аз?! - грасът му беше тих и накъсан. Мъжът се изправи и се приближи до него.
- Да имахме уговорка, но малкото ти братче беше попаднало в затвора, а аз просто му помогнах. Не бъди неблагодарник, направих го за негово добро.
- Добре. Извинете ме за неприятностите. - Нагато го погледна още веднъж, но не видя опасност в него. Изглеждаше напълно искрен. Тогава направи знак на мъжете да го пуснат. Итачи се поклони и напусна смирено, въпреки че му се искаше да се обърне и да ги избие всичките, но имаше план, който вече беше в действие...

Вто Авг 10, 2010 12:18 am

Така... доста се чудех дали да не напиша всички глави и да ги пусна на веднъж, но нали съм добричка и пускам тази като... малък бонус. Ако не размисля може скоро да няма нова глава за да получите всички на веднъж, но още го обмислям. Извинявам се за това, че пиша бавно, но доста често ми убиват музата, но пък така ми дават време да обмисля хубаво историята и да я променя и т.н. Главата я написах вчера... можете да благодарите на Nagisa за редакцията и за това, че ме изкара от мързела... ако не беше тя едва ли скоро щях да пиша. Е, дано ви е интересно. А, и да не забравя "ИСКАМ КРИТИКА !!!"

4 - та Глава

Итачи се поклони и напусна смирено, въпреки че му се искаше да се обърне и да ги избие всичките, но имаше план, който вече беше в действие.

____________________________

Учиха крачеше напред, назад из стаята си, обмисляйки как да излезе незабележимо от къщата. Ако го направи през главния вход, сто процента щяха да го проследят. За това реши да излезе по старият начин. Извади от гардероба две стари мантии, наметна се с едната и тихо се промъкна до прозореца. Отвори го внимателно, но старите панти изскърцаха издайнически. Сега вече беше сигурно, че ще го последват. Студеният вятър нахлул в стаята разроши черната му коса а студените, дъждовни капки полепнаха по лицето му. Той погледна на долу установявайки, че височината е някъде около 5-7 метра, но за щастие точно до прозореца се извисяваше едно старинно дъбово дърво с големи, разперени като ръце клони. Итачи се изправи на прозореца и се приготви за скок. Тогава чу приближаващите се към стаята му стъпки. Времето изтичаше а хората на Нагато приближаваха все повече и повече, но малко преди да се отвори вратата, Итачи скочи. Улови се за един от големите клони на дървото, превъртя се пъргаво така, че да стъпи на него, след което скочи в мократа от дъжда трева, приземявайки се почти безшумно.
Вратата се отвори с трясък като в стаята влетяха Дейдара и Какузо. Русокосият веднага се насочи към отворения прозорец. Подпря ръце на него и погледна надолу, но там вече нямаше никого.
- Мамка му. – изпсува той, като удари с юмруци рамката на прозореца. Дървото се натроши от силата на удара и няколко трески се забиха в кожата му.
- Какво ме гледаш, след него! – изкомандва той. След това напуснаха бързо стаята.

Какузо се спря под прозореца на Итачи, въртейки се и правейки недоволни физиономии.
- Не усещам миризмата му. – каза на току що пристигналият Дейдара. Блондина щеше да го навика, но се спря, Какузо казваше истината. Не беше останала и следа от Учиха. Миризмата му идваше само от стаята, но той не беше там. Бяха сигурни, че е напуснал къщата, но тогава защо не усещаха аромата му? Как щяха да го проследят сега? Къде изобщо беше отишъл? Това бяха въпросите, които си зададе всеки един от тях в този момент. Русокосият изръмжа гневно и се отправи към кабинета на шефа си. Почука тихо два пъти на вратата и зачака отговор.
- Влез. – чу се от вътре. Дейдара отвори леко вратата свеждайки глава, чудейки се как да обясни за случилото се на Нагато. Приближаваше се бавно към бюрото му, като спря на няколко крачки пред него. Шефът му го погледна подозрително, чувстваше, че нещо не е наред. Облегна се назад в коженият си стол и го попита с равен и безчувствен глас:
- Къде е Учиха? – очите на Дейдара се разшириха от ужас при чуването на тази фамилия. Щеше да си понесе последствията от това, че го е изпуснал.
- Избяга и не можем да усетим аромата му. – каза бързо и точно той, надявайки се всичко това да приключи бързо.
- Ясно. Използва старите номера. – каза отекчено мъжът. – А Саске? – Дейдара вдигна рязко глава учуден от реакцията на шефа си. Нима беше изгубил толкова бързо интересът си от Итачи? А щеше ли да го накаже за грешката му или просто щеше да я подмине просто ей така, забравяйки за случилото се? Блондина го погледна право в очите и объркано попита:
- Саске? – Нагато се вбеси от глупавият въпрос на подчиненият му:
- Да Саске! Къде е?! – изкрещя ядосано той. Дейдара се отдръпна крачка назад не отлепяйки поглед, от този на човекът пред него.
- Излезе преди няколко часа. Предполагам, че скоро ще се върне. – прошепна той. Нагато подпря главата си с една ръка и се замисли. „ Където е единия, там трябва да е и другия“ каза си на ум, преценявайки обстоятелствата.
- Намери Саске и го доведи по най-бързият начин. – каза светкавично той. Дейдара се поклони и се отправи към вратата с бавни крачки. – Всъщност. – продължи неочаквано Нагато. – Само го проследи, искам да бъда уведомяван за всяко негово действие и за хората, с които се среща. Ясно?
- Напълно ясно. – каза смирено блондина напускайки кабинета.

***

Саске вече беше в бара, поглеждайки към часовника си на всеки пет минути. Оставаха точно три минути до двадесет и два, а Итачи все още го нямаше. Гледаше как стрелката на часовника се мести бавно, отброявайки секундите, изнервяйки го още толкова. Търпението му вече се изчерпа, стана от столът си, взе сакото си което беше хвърлено небрежно на мястото до него и се отправи към вратата. Но в същият момент влезе Итачи, мокър до кости, носейки нещо в ръка. Струйки вода се спускаха от дългата му коса, която не беше вързана както преди, а падаше свободно по раменете му. С бърза крачка се отправи към малкия му брат, хвана го за ръката и го издърпа към задният изход. Хората около тях ги гледаха с любопитство, но щом изчезнаха от погледите им, всичко продължи по старо му.
„Бар Опасност” беше малко барче намиращо се в края на града в една тъмна, тясна уличка наречена „Санто Томаз” . Това място беше познато още като „Черната Дупка” и „Хищникът”. Посещаваше се основно от вампири и определени хора. В бар „Опасност” можеше да се намери всякакъв вид алкохол, наркотици и дори банки с кръв. Итачи не беше избрал точно това място ей така. Тук всички го познаваха, уважаваха и никога не биха го предали, но не това беше основната причина да избере точно този бар. Беше сигурен, че ще бъдат проследени, а тук ароматът на Саске щеше да се смеси с тези на останалите вампири, и това би могло да заблуди преследвачите им достатъчно, за да се измъкнат.

Вратата на задния изход се тресна след двамата мъже. Небето беше черно и валеше като изведро. Студените дъждовни капки започнаха да покриват телата на мъжете. Саске, беше ядосан. Не, той беше бесен! Итачи го беше накарал да чака толкова дълго а сега го завлече на вън, незнайно защо. Щеше да му се разкрещи, но тогава го чу да казва:
- Облечи това и ме последвай. – Итачи му подхвърли нещо като мантия и му направи знак с ръка да го последва. Саске погледна към дрехата в ръката си, после към брат си и каза:
- И дума да не става. За какъв се мислиш ?! – Итачи се обърна към него и Саске забеляза страха, болката и безпокойството, изписани на лицето на брат му. Итачи прекара ръка през мократа си коса, след което си сложи качулката.
- Искаше да разбереш истината нали? Тук не е подходящото място. А и те ще пристигнат всеки момент. – Саске беше объркан „От кого е изплашен Итачи и защо?!” Момчето погледна отново батко си, а в очите му можеше да види ужасът, който се беше промъкнал в отдавна застиналото му сърце. Чернокоското въздъхна пораженски и наметна старата мантия, която беше напълно мокра и сякаш беше три пъти по-тежка от преди.
- Тръгвай. – беше единствената дума, която успя да се изплъзне от устните му. Малко преди да тръгнат Итачи го погледна, като се виждаше до известна степен, че чертите на лицето му са се смекчили малко, но не беше напълно спокоен. Напрежението вътре в него нарастваше, с всяка изминала секунда. Трябваше да се махнат от това място, колкото се може по-бързо, преди да е станало прекалено късно. Мъжът се затича стремително напред, заслушвайки се в глухите стъпки на брат му, който го следваше.

Двама мъже връхлетяха в бар „Опасност”, като фурии. Бяха мокри до кости, а очите им шареха наляво, надясно из бара сякаш, търсейки някого. Всички погледи бяга втренчени в тях, но никой не смееше да се обади или дори да ги попита нещо. От тези двамата изпитваха страх. Знаеха много добре кои са те и за кого работят. Никой не искаше да си има работа с тях, защото щеше да свърши като нищожен прах разнасян по улицата от вятъра. Блондина се отправи към бара, хващайки бармана за яката и го повдигна. Можеше да усети учестеното му дишане, и бързото биене на сърцето му. Да, барманът беше обикновен човек, работещ в необикновен бар, но не можеше да скрие страхът си. Дейдара го придърпа по-близо до себе си, показвайки двата си искрящи, удължени, бели зъба.
- Саске Учиха, черноок, с щръкнала черна коса. Къде е? – изговаряше това бавно, като поддържаше гласът си равен, но строг, въпреки че му идеше да се разсмее от вида на треперещото нищожество в ръцете му. Барманът не беше на повече от 24 години с тъмни, кафяви очи с кафява коса, в която се прокрадваха някой и друг рус кичур. Носът му беше прав, скулите изпъкнали, а устните събрани в права линия, остатък от застинала усмивка.
Той вдигна лявата си ръка и треперейки посочи задния изход.
- Хъх.. Благодаря, приятел. – каза подсмихвайки се блондина, като пусна мъжът и се отправи към посоченото място. Горкият барман, стоеше там с треперещи крака, подпрял ръце на бара, опитвайки се да се съвземе. Никога преди не му се беше случвало такова нещо, а и се надяваше, че няма да се случи отново. Извади една кърпичка от джоба си, с която небрежно избърса потта от челото си и се опита да продължи работата си, сякаш нищо не се беше случило.

Дейдара и Какузо излязоха на вън, с малка надежда да открият някой от братята Учиха ,но уви нямаше никой. Ароматът на Саске се усещаше близо до изхода, но изведнъж следата изчезваше. Също както и на Итачи при квартирата. Дъждовните капки падаха, падаха, разбивайки се в големите локви образували се този ден. Дейдара удари с юмрук стената на заведението, карайки една тухла да се разчупи и парченцата от нея да се разбият в локвата отдолу, образувайки нещо, като малки вълнички.
- Ти тръгваш на изток, а аз на запад. Ако откриеш Саске го доведи жив, всички други можеш да убиеш. – Думите на Дейдара бяха изречени бързо и тихо, сякаш беше нещо тайно и никой друг не трябваше да разбира. Чернокосият мъж с него, просто кимна и се отправи, тичайки в посоката, която му беше наредено.

Небето беше сиво и плътно, покрито с дебели облаци не позволяващи на лунната светлина да се докосне до мократа от дъжда земя. Единствената светлина беше тази на примигващите улични лампи, обгърнати от падналата мъгла, която ги караше да изглеждат, като мистериозни, светещи, кълбовидни облаци. Дъждът беше намалял значително и само от време на време се чуваха глухите, далечни гръмотевици, сякаш казвайки, че още не е приключило. В този мрачен, късен час двама мъже кръстосваха улиците на отдавна заспалия град, търсейки нещо или някого, изчезнал мистериозно, без да оставя и следа, или някакъв знак след себе си. Някой, когото едва ли щяха да видят скоро...

Пет Авг 13, 2010 1:26 am

Ами.. ето, че мързела ме пусна и главата се появи по- бързо от очакваното хД
И... искам да благодаря на Галя за редакцията
Дано ви хареса ^^

5- та Глава

Първа част

Редактор: tsunade87

На около двадесет километра от града се намираше старото летище. Отдавна не беше посещавано и около сградите се виеше буен бръшлян, който тази нощ изглеждаше като страховита, тъмна завеса, спуснала се над тях. Там, точно на писта номер пет чакаше един голям самолет, чиито светлини издайнически примигваха, показвайки на някого къде точно се намира. До машината стоеше един висок мъж с малки, черни, хитри очи и гледаше към гората, сякаш очакваше някой да се появи от там всеки момент. Около очите му се бяха образували малки бръчици, показвайки недоволството му от падналата мъгла. В далечината се виждаха неясно две фигури, които се приближаваха бързо все едно се опитваха да избягат от някого, а мъжът се усмихна криво.

- Здравей, Джо. Надявам се да не сме се забавили много. – каза задъхано Итачи. Мъжът срещу него се усмихна, показвайки пожълтялите си зъби. Потупа чернокосият по рамото и отговори :
- Ха, забавили? Ти сигурно се шегуваш. Хайде. – големият Учиха го погледна объркано „Нима можеха да излетят в това време?” Той хвана мъжът за ръката, карайки го да спре и да се обърне към него.
- Но, Джонатан, тази мъгла няма ли да създаде проблеми? Защото до колкото знам... – Джо го прекъсна с гръмкия си смях.
- Проблеми?! Итачи, нали знаеш, че за Стийв и Джо няма невъзможни неща?! Хайде, качвайте се. – каза мъжът показвайки с ръка пътя на пътниците си.

Самолетните колела се завъртяха, а под тях се чуваха глухите изщраквания на дребните камъни, забиващи се в мокрият асвалт на пистата. Двигателите бучаха шумно, разцепвайки тишината, като дори изгониха малко ято гарвани намиращи се на близкото дърво. Птиците пляскаха силно с криле, летейки в различни посоки, което перфектно показваше страхът им от голямата машина.
Саске се беше настанил удобно на една седалка в самолета и следеше внимателно всяко едно движение на брат си, който стоеше точно срещу него. Чернокоското беше напълно объркан, а през главата му минаваха хиляди въпроси. „Къде отиват? От кого бягат? Защо Итачи изглеждаше толкова уплашен? Какво точно целеше? Какво се беше случило наистина с родителите им? Дали и те като тях се бяха превърнали в чудовища или наистина е имало инцидент ? ” Той понечи да попита нещо батко си, но в този момент самолетът се издигна и започна ужасно силно да се тресе, и да издава някакви странни, ужасяващи звуци. Саске погледна към Итачи, а той просто си стоеше там със затворени очи сякаш нищо не се случваше. „Може би това беше нещо нормално?” помисли си Саске. Той стисна силно очите си и хвана седалката, карайки я да изщрака от прекалената му сила. След няколко минути всичко се нормализира и малкият Учиха отпусна захвата си.
- Къде отиваме? – първият въпрос се изниза от устните му небрежно. Итачи отвори очи и го погледна. В очите на братчето му се четеше ярост, което означаваше, че той трябва да подходи внимателно за да не влоши нещата.
- В Прага. – Саске кръстоса ръце пред гърдите си, точно както правеше, когато беше малък и с лека злоба изсъска:
- Защо? – Итачи се намести удобно на седалката си и въздъхна леко. Знаеше, че следва един дълъг разговор.
- Защото трябва да се срещнем с някого, а и Нагато няма да се сети да ни потърси там. – очите на Саске се разшириха от шокът. Хвана главата си с ръце и потърка слепоочията си, опитвайки се да събере мислите си, след което попита:
- И какво общо има Нагато с това? Нима от него те е страх толкова много?! – Итачи отключи колана си и се наклони напред, за да е по- близо до Саске
- Нагато Ясумото не е този, за когото се представя скъпи братко. Нима мислиш, че се занимава просто със събиране на момичета за удоволствие и кръв. Не, той има друга цел, но аз нямам право да говоря за това. – гласът му беше тих шепот, който само Саске можеше да чуе.
Младият Учиха обърна главата си към прозореца. Гледаше облаците, опитвайки се да нареди нещата в главата си. Не му отне много време да преосмисли всичко- Прага, среща с някого, Тайна... Момчето обърна рязко глава към батко си и последва още един въпрос
- До колкото разбирам, ти не можеш да ми кажеш каква точно е целта на Ясумото, но има някой в Прага, който може да го направи, прав ли съм? – Саске повдигна една вежда в очакване на отговор. Итачи се отдръпна от него и съвсем спокойно се облегна назад.
- Точно така. – гласът му беше спокоен и равен. Отпусна се и затвори очи, надявайки се, че това беше последният въпрос на брат му, но грешеше. Саске не бе приключил все още, той не беше разбрал най- важното.
- Какво по дяволите се случи с родителите ни и защо ме остави сам? – гласът му беше рязък и изпълнен с гняв. Големият Учиха не очакваше това. Беше потресен, веждите му бяха събрани, показвайки объркването му, а устните му бяха плътно затворени. По всичко си личеше, че беше останал без думи. Саске беше нанесъл точният удър. Мъжът не знаеше как да отговори точно на въпроса му, а малкото му братче стоеше срещу него със скръстени ръце и нервно прехапваше долната си устна, като почти я разкърви. Итачи се настани по- удобно, защото този разговор щеше да бъде наистина дълъг.
- Виж Саске, всичко започна преди 6 години. Татко искаше да работя при него, но тогава бях млад и наивен и просто желаех свобода. Една вечер ми съобщи, че ми е намерил прекрасно място с добра заплата и за моя изненада – красива съпруга, но аз не желаех това. Не исках да се обвързвам и то за съвсем непозната. Тогава се скарахме и той каза, че няма да ме издържа повече. Мислех си, че ще се справя, но парите, които бях отделил започнаха драстично да намаляват. Дойде момент в който не стигаха дори за наема. Хазяинът ми ме изрита без дори да му мигне окото и останах на улицата, без пукната пара. Тогава ме откри един от хората на Нагато. Беше тъмна и студена нощ, а аз треперех свит на кълбо до един контейнер. Уличката беше тъмна и задънена, и едва ли нещо щеше да му попречи да ме убие, но той беше решен да ми помогне. Заведе ме в старата квартира на огранизацията им, която беше сравнително по- малка от сегашната. Нахраниха ме, дадоха ми топли дрехи и ми предложиха работа. Обещаваха доста висока заплата и както се очакваше, аз приех. Единственото което се изискваше от мен бе да набавям момичета. Беше лесно, бързо и изгодно. Така работех за тях с течение на 3 години. Една вечер неможех да заспя и обикалях из къщата. Вратата на една от стаите беше леко отворена и аз надникнах вътре. Тогава видях моят спасител, впил грубо зъбите си във врата на невинно момиче. Изглеждаше, че то нямаше нищо против, защото беше увило ръце около врата му и се наслаждаваше на допирът му. Той ме усети и вдигна глава, тогава видях издължените му кучешки зъби и алената кръв, стичаща се от устните му. Сърцето ми биеше лудо, но не побягнах. Не ме беше страх, дори до известна степен му завиждах. Онази нощ го помолих да ме промени. Изглеждаше изненадан от решението ми, но и без това рано или късно щяха да го направят.
- Чакай,- прекъсна го неочаквано Саске. - Ти сам си пожелал да се превърнеш в „Това” ?! – когато изричаше последната дума, гласът му беше пълен с отвращение. Итачи погледна брат си и склони виновно глава.
- Да, но тогава не знаех нищо. Мислех си, че така ще е по- лесно, но всичко беше една добре обрисувана лъжа. Докато аз се борех със съдбата си и обикалях баровете, търсейки момичета, баща ни те е лъгал, че съм при него. Малко преди да заминат мама и татко, аз отидох при тях, за да се извиня и да ги помоля да ми простят. Много мислих дали да им кажа истината, че съм се превърнал в чудовище и че вината е изцяло тяхна, но не го направих. Не исках да им тежи. Това е мой товар и ще го нося на плещите си, докато мога. След като разбрах за инцидента, реших да потъна в сенките. Тогава ти знаеше, че съм бил с тях и щеше да е по- лесно и за двама ни. Не исках да те сполети моята съдба. Затова те оставих сам, но до колкото виждам, вече е късно. Сега остава само да направиш своя избор. Поради тази причина те водя при „Нощните Ловци”, те ще ти обеснят всичко. – Саске беше замръзнал на мястото си. „Нима това се беше случило? Кои са тези Нощни Ловци?” Докато се опитваше да намери отговор на тези въпроси, усети мекото кацане на самолета. Нощта беше стигнала почти до края си. Облаците от изток бяха започнали да порозовяват от нежните лъчи на слънцето, вятърът беше топъл, а някъде в далечината се чуваха ранните песни на птиците.
Отвън ги чакаше една кола, като шофьорът я държеше запалена, готов всеки момент да потегли. Превозното им средство беше Renault Mégane Coupé боядисана в искрящ оранжев цвят и тъмни стъкла, които не позволяваха на любопитните граждани да видят пътниците. Двамата братя се настаниха удобно на задната седалка, докато шофьорът се мъчеше да открие по- добра радио станция. Щом вече беше готов, натисна газта и се отправи към стария град.
Старият град или така нареченото „Старе Место” е бил основан около девети век, а сега е център на Прага. В миналото е бил ограден с крепостна стена, която с разширяването на града е била разрушена. Точно там се намират някои от главните забележителности на града, но сега двамата братя нямаха време за тях.

Колата се отдалечаваше от града, разкривайки огромна зелена поляна покрита с роса, която проблясваше като хиляди малки диаманти от допира на току- що показалите се слънчеви лъчи. Недалече от това приказно място сякаш изкаран от приказките стоеше огромен, старинен замък. Колата спря на обичайното си място пред входа на замъка, малко след големият фонтан, в който плуваха нежни, бели лилии. Изведнъж вратата се отвори и четири мъжки фигури изплуваха от тъмнината. Мъжете се усмихнаха, като един от тях пристъпи напред и прегърна Итачи потупвайки го по гърба:
- Добре дошъл, хлапе. – каза мъжът, след което се отправи към Саске, подавайки му ръка, за да се здрависат.
- А ти трябва да си Саске. – каза той, като се усмихна мило. Саске кимна и хвана ръката му. – Приятно ми е да се запознаем. Аз съм...

Пон Авг 23, 2010 2:31 am

Чак сега забелязах, че в по- старите коментари ставаше въпрос за романтика. Ами... романтика няма да липсва, но всичко с времето си.
Надявам се дa ви хареса ^^

5 - та Глава

Втора Част

Редактор: tsunade87

- А, ти трябва да си Саске. – каза той като се усмихна мило. Учиха кимна и хвана ръката му. – Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Наруто Узумаки.
Мъжът не изглеждаше на повече от 19 годишна възраст, имаше сини очи- дълбоки и тайнствени, като морските води, а косата му беше руса и проблясваше под слънцето като узрели, житни нивя през горещ летен ден. На лицето му, винаги грееше една искренна и мила усмивка, която му придаваше някак си невинен и детски вид. Той беше изключително любезен и мил, което може би е било нормалното държание на един изискан мъж, живял по неговото време.

***

Мъжете се намираха в една голяма и осветена стая с безброй картини, с преплитащи се свежи цветове, висящи по стените й, които изглеждаха на стотици години. Камината, намираща се в единият край на стаята, беше пълна с дървета, които бяха перфектно отсечени и с еднаква дължина, сякаш очакващя наближаващите студове. Точно пред нея лежеше кожата на огромна, кафява мечка, а устата й беше отворена, показвайки острите й зъби, все едно последното нещо, което беше направила преди да умре, бе да извика за помощ. Малко по- нагоре на стената бяха закачени големи еленски рога, а точно под тях върху камината се виждаше една препарирана лисица с рошава, искряща козина и дълга пухкава опашка. Сякаш нарочно пред нея беше поставено малко, сиво зайче с наострени, дълги ушички и малка бяла опашка.

Всички се намираха на една голяма, кръгла и дървена маса, заслушвайки се в тишината и поглеждайки се един- друг, чудейки се кой да започне пръв. Наруто въздъхна и сложи ръце на масата, като подпираше с тях главата си.
- Виж, Саске, ти си тук по желание на брат ти. Вчера вечерта се обади, съобщавайки ми, че веднага ще тръгне насам, но ще има компания. Обесни ми набързо как стоят нещата и ето ни тук. По всичко личи, че от скоро си в това състояние и също така се предполага, че създателят ти не ти е обяснил нищо за нашият вид, нали? – гласът му беше равен и мелодичен, карайки те да се отпуснеш и да му дадеш пълното си доверие. Саске го погледна с любопитство:
- Какво по- точно трябва да знам? – блондина се усмихна криво. Той беше изключително разговорчив човек и страшно много му харесваше да разказва истории. Наруто се облегна назад и скръсти ръце.
- Ние, вампирите също като човешката раса си имаме история. Всичко започнало преди три хиляди години с появяването на първият вампир.
- Граф Дракула? – каза с присмешка Саске, като повдигна едната си вежда.
- Точно така. – отговори Узумаки, като се усмихна широко, показвайки почти всички тридесет и два изкрящо бели и перфектно подредени зъба. – Той е бил първият от вида ни, но забрави всички онези неща, които си чел в книгите или си гледал във филмите. Те са пълни измислици. Граф дракула за разлика от съществата, бродещи по тази земя не е имал нужда да еволюира, защото той е бил перфектен. Докато ние сме просто едни жалки подобия, криещи се в сянката на неговото величие. Може да не сме най- нисшите от вида ни, но все пак не можем да се мерим с него. Например „старият вид”, както ние го наричаме- са вампирите, които не могат да издържат на слънчева светлина и не понасят чесън или светена вода, докато нашата единственна слабост е среброто. Другата разлика е- че ухапан от тях човек се превръща във вампир само за двадесет и четири часа, а при нас това продължава седемдесет и два часа. Видът ни е създаден по изкуствен път, от обикновен вампир. Ето от къде започва моята история и не само тя, а и тази на Нагато. – Саске беше притаил дъх, досущ като малко дете на, което майка му, му чете нова приказка за лека нощ. Той беше прехапал леко долната си устна и бе вперил поглед в блондина, очакващ с нетърпение продължението, като дори беше забравил да мига.
- Всичко започна преди 327 години. Аз бях най- малкото дете в семейството. Живеехме в едно малко градче в Калифорния. Родителите ми бяха много бедни и едва успявахме да се издържаме, дори е имало моменти, когато с по- големите ми братя сме излизали на улицата да просим. Тогава в тези тежки времена единственният човек, който стоеше до мен и ме подкрепяше беше Нагато. Семейството му бе едно от най- богатите и влиятелни в града. Беше му забранено да се среща с такива хора, като нас тъй като родителите му смятаха, че сме жалки и „разнасящи болести” , но той се измъкваше тайно вечер и идваше в къщи да ни помага. Често ми даваше от спестените си пари, колкото и да му казвах, че не ги искам, той толкова повече упорстваше, че трябва да ги взема. Така израстнахме заедно- „Богаташа и Бедняка”. Той беше доста по- голям от мен с около шест години, но това нямаше значение за нас, нищо и никой не можеше да ни раздели, но когато бях на четеринадесет години, майка ми се разболя от някаква неизлечима болест и шест месеца по- късно почина. Три години след това баща ми също се разболя и остана на легло. Аз и братята ми трябваше да се грижим за него. Някой от нас трябваше да си намери работа и да започне да изкарва пари, за да изхранва семейството. Тогава реших, че този някой трябва да съм аз. От сутрин до вечер обикалях, търсейки нещичко поне, но винаги ми затръшваха вратата под носа. Нагато беше твърдо решен да ми помогне и една вечер напуснахме родното ни място и със надежди се отправихме към съседният град. По пътя срещнахме някакъв старец, който едва носеше торбите си. Предложихме му помощта си и не след дълго бяхме на път към къщата му. Тя не беше нещо кой знае какво. Беше старателно иззидана, гъст бръшлян се виеше около прозорците й, стигайки чак до покривът, който беше покрит със стари, изпочупени и червени керемиди. Изглеждаше малка, но това не беше наистина така. Старецът ни поведе по тайни и тъмни коридори, спускащи се под земята. С Нагато се споглеждахме объркано. Не знаехме какво става и как е възможно да има нещо такова в тази малка, схлупена къщурка. Не след дълго се озовахме в една огромна стая, а в единият й край имаше малка и дървена масичка, придружена с не по- голямо дървено столче. Почувствахме се някак спокойни. През главите ни бяха минали хиляди страшни картини, наподобяващи филми на ужасите, но щом зърнахме скромното обзавеждане, веднага ни напуснаха. Поставихме багажът му на масата и бавно се отправихме към входа, но той беше там, изправил се и гледащ ни развеселено. Усмихваше се подло, а два големи кучешки зъба показваха какво е всъщност. Чувствахме се като малки и бели мишлета, затворени в капан. Погледнахме назад, но нямаше друг изход. Затичах се към него и се опитах да го ударя, надявайки се, че поне Нагато ще избяга, но той беше прекалено бърз и блокира удърът ми, блъскайки главата ми в стената, след което изпаднах в безсъзнание. – мъжът направи малка пауза заглеждайки се в отсрещната стена, сякаш бе потънал в спомените и изживяващ ги отново. Премигна няколко пъти, опитвайки се да се върне в реалността и погледна към Саске, който с любопитство следеше всяко негово движение. Пое си дълбоко въздух и продължи с историята.
-Не знам колко време съм бил в безсъзнание, но първото нещо, което усетих, когато се събудих беше парещата течност стичаща се в гърлото ми. Отворих очите си и го видях да стои пред мен, държащ стъклена епруветка в едната си ръка. Изгарях от желание да го убия. Искаше ми се да го хвана и да го разкъсам, но не можех. Бях вързан с дебели, железни окови, които изкърцваха зловещо при всеки нищожен опит да се измъкна. Вампирът се отдалечи от мен и отиде до масичката, подменяйки епруветката си с нова. Беше пълна със зелена течност, образуваща малки балончета ,които щом стигнеха до повърхността се пукаха и се превръщаха в гъста и бяла пара. Чудовището с бавни и грациозни стъпки ме подмина и чак тогава забелязах, че до мен се намираше приятелят ми. Тялото му беше отпуснато на оковите, които вече бяха образували червени черти около китките му. Главата му беше отпусната надолу, косата му спусната над очите, непозволяваща ми да ги зърна. Похитителят ни го хвана с двата си пръста грубо за брадичката и отвори леко устните му, за да може да изсипе течността. Повдигна главата му така, че отварата да може да се стече в гърлото му и го пусна рязко, отдръпвайки се и наблюдавайки го. Нагато отвори бавно очи оглеждайки мястото, исках да му кажа нещо, но силна болка започна да ме изгаря отвътре, все едно буен огън беше запален във вените ми и се опитваше да обгърне сърцето ми. Въздухът започна да не ми достига, а сърцето ми да ускорява ударите си. Не знаех какво се случва и на какво точно се дължеше. Някъде в далечината чувах гласа на Нагато, но той започваше да намалява и да се превръща в шепот, докато не изчезна напълно. Тялото не ми се подчиняваше и мускулите ми самостоятелно се свиваха и отпускаха, а болката от това движение беше непоносима. Щом спирах да се движа ставаше слаба, чакаща като хищник, който дебне жертвата си и просто я изчаква да помръдне. Усещах всеки тласък на сърцето си, което биеше все по- бързо и по- бързо, сякаш се опитваше да изкочи от тялото ми в опит да избяга от нещо ужасяващо. Пред очите ми бавно започна да се спуска черна пелерина, наподобяваща тъмната завеса след всяко театрално шоу. Не можех да виждам, нито да чувам, все едно бях паднал в бездънна и черна яма, от която нямаше изход. Болката започна да намалява, но точно тогава чух последният удър на сърцето ми...
Първото нещо, което усетих, когато отново се върнах в съзнание бяха хилядите нови и остри миризми, които моментално подразниха носът ми. Сетивата ми бяха изключително изострени, което до известна степен ме дразнеше. Отвън се чуваха песните на птиците, но те бяха толкова силни, че замъгляваха мислите ми и единственото, което ми докараха беше главоболие. Чуваха се стъпки, които приближаваха и това ме плашеше. Не знаех какво ми направи онова чудовище, но единственното нещо, което исках беше да се махна от това проклето място. Докато се опитвах да се измъкна от оковите, старата дървена врата се отвори и тъмна, непозната фигура започна да се приближава към мен. Мракът постепенно се отдръпнаше от тялото му и вече можех да видя лицето му.
- Господин Учиха! – главата ми автоматично се обърна към източника на шума. Беше Нагато. Вълна от успокоение внезапно ме заля, когато го видях да стои на вратата. Не се беше променил, никак даже. Той ме погледна и се усмихна, като бавно се приближи до чернокосият мъж.
- Събудил си се. – Беше единственото което ми каза докато се усмихваше. С дясната си ръка държеше един голям, сив и див заек. Погледна към чернокосият мъж и притеснено попита:
- Дали това ще му стигне? – той повдигна животното нагоре, а лапичките му се клатушкаха наляво- надясно, показвайки, че вече е мъртво. Мъжът се обърна към приятелят ми и хвърли един бърз поглед към животното в ръцете му. След което ми даде гръб и тръгна към масичката в края на стаята, казвайки през рамо:
- За сега ще му е напълно достатъчно. – рижавокосият ми приятел поднесе животното под носът ми.
- Пий. – каза ми той. Не разбирах какво точно има предвид, но щом ароматът на свежа кръв мина през носът ми, гореща и пареща болка се зароди в гърлото ми. Нямах друг избор, трябваше да го направя. Приближих устни до малкото вратле на невинното животно и го захапах. Усетих как два от зъбите ми се одължават и пробиват кожата на жертвата ми. Кръвта бликна и бавно започна да пълни устата ми, като се помъчих да си представя, че пия нещо друго, защото това ми се струваше наистина гадно. Помъчих се да преглътна, като първата глътка беше дразнеща и оставаща странният вкус на кръв в устата ми. Последва втора глътка, която за мое очудване започна да заличава болката изгаряща ме. Беше като мехлем върху ужуленото коляно на малко дете, което без да иска е паднало на улицата. Продължавах да преглъщам, докато не остана нито капка в жертвата ми.
- Искам още. – гласът ми звучеше груб и заповеднически. Не можех да повярвам, че го казах, но това беше чистата истина. Желаех още и то от все сърце. Исках тази божествена течност да изпълни стомахът ми и никога повече да не се налага да усещам онази болка. В онзи момент бях като животно, което ако беше пуснато на свобода би убивало всичко изпречило му се на пътя, само и само да почувства отново вкуса на кръвта. Усетих как чернокосият мъж се приближава отново, изследвайки ме със студените си черни очи. Скръсти ръце пред тялото си и каза:
- Искаш още? Имаш два варианта. – гласът му беше студен и безчувствен, но това не ме интересуваше. Исках кръв, кръв и само кръв.
- Какви? – главата ми беше замъглена и не можех да измисля по- добър въпрос. Нямах време, жаждата ми ме убиваше.
- Ще останеш тук, под мое ръководство, също като приятелят ти или ще останеш на тези вериги до края на вечността без храна или каквото и да било, но не се притеснявай, след десетина години ще бъдеш просто една съсухрена мумия, която не може да се движи. Е, изборът е изцяло твой. – бях объркан, не знаех как да разбирам това, което каза, а и нямаше какво повече да губя. Душата ми вече беше погубена, какво друго ми оставаше? Вдигнах главата си и го погледнах, а на лицето му не беше изписана никаква емоция, но в очите му можех да видя колко доволен е всъщност.
- Добре. Оставам, само и единствено, заради Нагато. – гласът ми се пречупи показвайки, че наистина го мисля, тогава за първи и последен път го видях да се усмихва. Не беше истински, дори не можеше да се нарече усмивка, беше леко извиване на устни.
- Как се казваш момче? – попита ме той. Погледнах към Нагато, чудейки се дали наистина да му кажа, а приятелят ми сякаш четеше мислите ми и просто кимна усмихвайки се .
- Наруто Узумаки. – тъмнокосият погледна за последно към нас, като се обърна към другарят ми:
- Можеш да го свалиш и да потърсите нещо за храна. – след което тръгна да излиза, но се спря точно на вратата, казвайки през рамо:
- И без номера. Не се и опитвайте да избягате, защото ще ви намеря и ще ви убия. – почувствах се, като нищожество. Този човек знаеше как да уплаши някого, а най- лошото бе, че не се шегуваше. Нагато ме свали от оковите и почувствах краката си, като тежки бетонни блокове. Подпрях се леко на рамото му и бавно напуснахме стаята. Докато вървяхме по коридорът, изведнъж реших да разчупя тишината:
- Кой е той? – приятелят ми се спря и ме погледна. Странно, но на лицето му се появи лека усмивка:
- Мадара Учиха.

Саске гледаше невярващо.
- Учиха ли каза? – попита внезапно той. Наруто се усмихна отново.
- Да, Учиха. Фамилията ви е по- стара отколкото си мислиш. Може би всичко е започнало с Мадара, а може би не. Не знам наистина.
- Но какво точно е искал да постигне със създаването на нов вид вампир? – въпросите му следваха един след друг. Блондинът беше успял наистина да погъделичка любопитството му.
- Можех и до там да стигна, ако не ме прекъсваше постоянно. – каза закачливо Узумаки, като показваше, че не е подразнен наистина от внезапните въпроси на момчето. От своя страна чернокоското се почувства някак виновен, но скръсти ръце пред гърдите си, гледайки в другата посока, опитващ се да скрие това чувство от останалите.
- Добре, да се върнем към историята. Мадара е наистина талантлив и с големи познания в науките. Той създаде тази „нова раса”, за да може да постигне целта си. Ние с Нагато бяхме просто марионетки в ръцете му. Той бе решен да вдъхне нов живот на „господарят” или с други думи „Граф Дракула” . – блондинът вдигна поглед към чернокосото момче срещу него, което продължаваше да гледа на страни и да прехапва устни, едва сдържащо се да не го прекъсне отново. Края на устните му се изви в крива, едва доловима усмивка. Той сложи ръцете си отново на масата и продължи – Още, докато работех заедно с приятелят ми и останалите от групата се разнесе слухът, че Мадара е открил тялото на Дракула, но къде и кога, никой не знаеше. Тялото е било съсухрено и единственното, с което може да се съживи е ново сърце. Но не какво да е сърце, а сърцето на жена върколак. От тогава Нагато търси точното момиче, но до сега никой не е чувал за нещо такова. Още от самото начало бях против, но ако се изправех сам срещу него, щях да загина. За това търпеливо изчаквах подходящите хора и за мой късмет ги открих. Първият съгласил се да се присъедини към мен, беше Шикамару. – Наруто посочи едно момче с черна коса вързана на опашка, което дремеше на един стол.- Следващите членове бяха Гаара и Канкуро. – Саске обърна погледът си надясно и забеляза двете момчета, които кимнаха леко към него. – Така с тях тримата напуснахме проклетата организация на Нагато. Както се очаква ни преследваха, но след няколко години всичко утихна. Може би Мадара беше казал така или просто им беше омръзнало да ни преследват. Преди няколко години, точно във Франкфурд срещнах брат ти. Беше изпратен на мисия и от далече си личеше, че това не му харесва. Реших да поговорим и да обсъдим някои неща. Интересното беше, че не искаше да се присъедини към нас. Страхуваше се за семейството си и най- вече за теб. Не можехме да му осигурим защита от онези престъпници за това се разбрахме, че ще поддържаме връзка и ще работим заедно от разстояние. Следяхме всяка стъпка на Нагато, надявайки се, че ще открием Мадара Учиха, за да унищожим него и експериментът му, но до сега, всичко върви без успех.
- Чакай, чакай. – прекъсна го отново Саске. – Не разбрах защо сте се нарекли „Нощтните Ловци” ? – Наруто погледна към брат му, показвайки, че той трябва да продължи.
- Виж Саске, - каза Итачи, поддържайки гласът си равен и спокоен- наричаме се „Нощни Ловци”, защото през нощта излиза „старият вид”. Всички тези жалки вампири работят за Нагато. Ние излизаме нощем, за да заловим някой и друг, и да изтръгнем, колкото се може повече информация от него. Честно казано, понякога тези нищожества се оказват доста полезни. – довърши той като подпря брадичката си с два пръста, правейки замислена физиономия.
Саске разтърка слепоочията, опитвайки се да успокои главоболието си. Толкова много информация наведнъж. Не можеше да разбере всичко, но можеше да признае пред себе си, че Наруто успя да го накара да вникне в историята на животът му и да изживее всичко заедно с него, но сега имаше нужда от тишина и спокойствие, за да може да нареди мислите си.
- Извинете ме, имам нужда от чист въздух. – каза чернокоското, дърпайки столът си назад, отдалечавайки се бавно и напусна стаята. Итачи се опита да тръгне след него, но Наруто сложи ръката си пред него и поклати отрицателно глава. Мъжете се настаниха отново на местата си и се заговориха за нещо, докато чернокоското все повече и повече се отдалечаваше от замъка.

***

Нощта беше паднала над света и земята се къпеше в нежната лунна светлина. Саске бродеше по улиците на Прага, пъхнал ръце в джобовете си, не обръщайки внимание на шумът, леещ се от кръчмите. Той се спря пред Часовниковата кула "Орлой", която имаше три компонента - астрономически часовник- показващ движението на Слънцето, планетите и зодиите; календар на месеците и “разходката на апостолите”. Докато разглеждаше невероятната забележителност,
изведнъж часовникът отбеляза, че е точно двадесет и два часа и зазвуча музика, последвана от раздвижването на някои от склуптурите, а фигурите на апостолите започнаха да преминават една след друга. Докато се наслаждаваше на гледката, Саске не усети как някой се промъкна зад него. Беше завладян от приказният театър, разкриващ се пред очите му и беше забравил напълно за заобикалящият го свят, докато не чу някой да казва:
- Ти - т - ти си...

Пон Авг 30, 2010 4:03 pm

Съб Сеп 11, 2010 7:47 pm

ВАЖНО!

Спирам Фика за неизвестен период от време! Просто покрай училището не ми остава време да пиша. Продължение ще има, но точно кога не знам. Щом напиша новата глава ще я пусна. Е, това е всичко.

ПП. Ако коментара не е на място нека някой от модераторите го премести. Те са толкова много теми, че вече се обърквам и не знам къде да пиша :Д

Пон Окт 04, 2010 10:34 pm

Ето я и дългоочакваната глава ^^ Надявам се да ви хареса и размерът да не ви плаши. Знам, че малко се олях този път... А и да не забравя...
...Галя, благодаря ти за редакцията... I ♥ You!

6 - та Глава

Редактор: Death_Angel

Саске беше завладян от приказният театър, разкриващ се пред очите му и бе забравил напълно за заобикалящият го свят, докато не чу някой да казва:
- Ти - т - ти си Саске Учиха?! – чернокоското се обърна назад и видя едно русокосо момче със зелени очи и слабо, бледо лице. – Не мога да повярвам, че открих Саске Учиха!– каза радостно момчето и веднага получи един страшен поглед от младият Учиха.
- Кой си ти? – тихо изсъска Саске. Момчето го погледна в очите и се усмихна.
- Това няма значение, Саске. – Учихата присви очи. За кой, по дяволите се мислише, че си позволяваше да му говори така?!
- От къде знаеш името ми? – поредният кратък и точен въпрос от негова страна. Русокосият се усмихна широко и показа два големи кучешки зъба.
- Ние знаем много повече за вас отколкото си мислиш. – отговори му момчето, усмихвайки се самодоволно. Гневът на младият Учиха растеше все повече и повече. Гореше като буен огън във вените му и замъгляваше умът му. Направи крачка напред, не отделяйки поглед от зелените очи на блондина. Растоянието между тях бавно се стопяваше, а русокоското не можеше да помръдне. Сякаш беше парализиран или омагьосан от черните очи на момчето, приближаващо се към него.
Очите на Саске станаха червени, показвайки злобата си към момчето, с едно бързо движение го хвана за шията и го блъсна с огромна сила в кулата. Зеленикавите очи на момчето потрепнаха, когато усети начупените бетонни блокове, забили се в гърбът му. Младият Учиха го стисна по- силно и беше готов да откъсне главата му, но група пияни, токущо излезли от някоя кръчма се приближаваха към тях.
- Хей, ти! Пусни момчето! – извика един от тях и леко, залитайки се приближи към Учихата. Очите на чернокоското станаха отново черни и леко отхлаби захвата си, а момчето, то точно това чакаше. Удари го силно в корема и избяга. Саске се изправи и щеше да последва вампирът, но една студена ръка докосна рамото му.
- Остави го. – чернокоското обърна глава и се загледа в катранените очи на брат си.
- Итачи? – прошепна едва доловимо той, като в гласът му се усещаше лека нотка на радост и в същото време объркване.
- Тръгвай! – каза единствено по- големият Учиха и се отправи, колкото се може по- бързо към замъка.

*****
- Той какво?! – изкрещя яростно Гаара и погледна Саске. Чернокоското стоеше до вратата и беше свел виновно глава, гледайки обувките си.
- Успокой се, не се случва за първи път. – каза спокойно Наруто и погледна малкият Учиха. – Вината не е негова.
- Как така не е негова! Ако не беше той, нямаше да ни открият! – продължи да крещи червенокосият.
- Спри да викаш и си събирай нещата! – повиши тон блондина. – Заминаваме! – Гаара стисна очи, опитвайки се да сдържи гнева в тялото си. Насочи се към вратата и преди да излезе, погледна гневно чернокоското.
- Това се отнасяше и за вас! – каза Наруто и след по- малко от минута стаята беше празна. Той се приближи до младия Учиха и сложи ръка на рамото му. – Вината не е твоя.- прошепна той и Саске вдигна леко глава.
- Но... – блондина се усмихна по- широко.
- Никакво „но”. Не се връзвай на Гаара, той си е такъв. След някое и друго десетилетие ще свикнеш със странният му характер. – Саске се усмихна леко.
- Сигурно. – измрънка си под носа.
- Стегни си багажа. До десет минути трябва да излетим. – каза блондинът преди да напусне стаята.

*****

Нощта беше гореща и спокойна. Някъде далеч от пустите улички на Прага, се чуваше силното ръмжене на самолетните двигатели.
- Взехте ли всичко? – попита Наруто, обикаляйки из самолета.
- Всичко, шефе! – каза Канкуро и се засмя. Блондина направи недоволна физиономия и погледна към кафявокосия. Мразеше да го наричат "шефе". Винаги бе твърдял, че всички са равни и никой не стои по- високо от другите.
- Следователно можем да тръгваме! – извика достатъчно силно, за да може да го чуе пилота. Седна на мястото си, сложи веднага колана и затвори очи. Саске се намести до него и го погледна любопитно.
- Май не обичаш особенно много да летиш? – Узумаки отвори очи и го погледна.
- Естествено, че не обичам! Защото... – двигателите започнаха да бръмчат все по- силно и самолетът започна да се движи. Наруто затвори отново очи и стисна ръцете си в юмруци. Самолетът започна да се изкачва нависоко и да се тресе. Саске следеше с любопитство действията на блондина. И той се чувстваше така първият път, когато бе пътувал със самолет, но сега всичко това му изглеждаше съвсем нормално, и нямаше от какво да се притеснява. Огромната машина се изкачи на нужната височина и спря трусовете. В самолетът беше тихо и спокойно. Наруто все още не желаеше да отвори очи. Малкият Учиха го побутна леко и се усмихна.
- Всичко премина. И аз бях така първият път. – каза ведро той. Русокосият мъж отвори бавно очи и го погледна, като леко се нацупи.
- Да, но на него не му е за първи път! – каза Канкуро, намиращ се зад тях.
- Така ли? – попита Саске, поглеждайки Узумаки, а след това момчето отзад.
- Точно така! – отговори му кафявокосият и се усмихна широко. – Просто го е страх от летенето! – каза подигравателно той.
- „Страх ме било” – измърмори си Наруто. – И има защо! – промрънка, гледайки през прозореца. Саске откопча предпазителният колана и се обърна назад.
- Господин мрънкало, го е страх защото... – Канкуро се нае да обяснява, но беше прекъснат от грубият глас на блондина.
- Защото това е един от малкото начини, по които може да умре някой от нашият вид! – Саске се обърна отново към Узумаки.
- Ама ти сериозно? – попита го чернокосия.
- Напълно сериозен съм! – измрънка блондина и отново погледна през прозорецът. Малкият Учиха въздъхна и стана от мястото си.
- Виждаш ли, - той размаха ръце и се усмихна тържествено, докато се разхождаше между местата в самолета – не можем да паднем! – русокосият обърна глава към него. Момчето му се усмихна, но в същото време се спъна в протегнатият крак на Шикамару, който вече беше заспал, и падна. Всички започнаха да се смеят, а Учиха стана и ги погледна сърдито.
- Да, много смешно... – промрънка той и се върна на мястото си.

*****

Бяха минали вече 17 години от присъединяването на Саске към „Нощните Ловци”. 17 години изпълнени със безброй задачи и множество местения. Светът не беше вече същият. Вампирите бяха увеличили броят си трикратно, което затрудняваше „Ловците”. Нагато беше твърдо решен да ги залови, но те винаги му се изплъзваха под носа.

Денят беше мрачен и студен. Тъмните,сиви облаци покриваха небето, а върховете на вековните дървета бяха завити в бяла и пухкава мъгла. Вятърът беше утихнал, но това не спираше студът да се промъква в къщите, като змия. Малкото селце в Трансилвания беше скрито в тайнственото, мъгляво наметало. Къщите- малки и дървени, изглеждаха като изкарани от детска приказка и изоставени на това пусто и страховито място. От малките им коминчета излизаше сив дим, който се прокрадваше през мъглата и се смесваше със зловещите облаци. Хората се бяха скрили на топло в жилищата си и не смееха да се покажат на вън. Децата се бяха свили на топло в скутовете на бабите си и потреперваха леко, близо до камините. На тях не им харесваше това време, защото от малки знаеха историите, носещи се по тези земи. Родителите им, колкото и да се стараеха да ги предпазят от тези легенди, те винаги ги застигаха. Децата живееха в ужас, оглеждайки се постоянно за някой вампир. Граф Дракула, ги преследваше в кошмарите им и често се събуждаха с писък или целите обляни от студен пот. Но възрастните знаеха, че на това място нямаше вампири. Те бяха просто измислица от романа на Брам Стокър. Но дали наистина това беше така?

- По дяволите пак лии? – измрънка недоволно Саске. Наруто се приближи и го удари по главата.
- Стига си хленчил, а ставай да си оправяш багажа, г-н Мрънкало! – чернокоското го погледна злобно. Стана от мястото си и изръмжа недоволно.
- Кой го казва, г-н Мразя да летя! – взе записките и мина покрай него, прошепвайки – Нямам търпение да видя физиономията ти в самолета, Шефе! – момчето наблегна повече на последната дума, защото отлично знаеше, че русокоското мрази да го наричат така.
- Идиот! – изкрещя гневно Узумаки и го удари с една папка зад врата. Саске се изкикоти и напусна стаята, оставяйки приятелят си да беснее вътрешно.
Двете момчета се бяха сближили доста през последните години. Наруто с гордост можеше да заяви, че малкият Учиха му е най- добър приятел. Той го чувстваше като такъв и не се страхуваше да го признае. Саске от своя страна обичаше да го дразни и често го изкарваше извън релси. Никой друг не се осмеляваше да говори така на Узумаки. Често си обменяха гневни погледи и хиляди обиди, но всичко свършваше с някоя шега и всички се смееха заедно. Откакто се беше появил чернокоското в малката им група, не се мислеше само за работа. Всеки ден завършваше с нова простотия от негова страна. Сякаш всички от групата бяха свързани по някакъв странен начин. Може би тази тайна връв, задържаща ги едно цяло- беше Саске? Да, може би той имаше малка заслуга за това, но най- важното бе, че щом бяха заедно, никой и нищо не можеше да ги спре, дори и вампирът от който се страхуваха всички – Нагато.

*****

Последната къща от селото беше обгърната в страшни, жестоки пламъци. Хората се опитваха да я загасят, но вече беше късно. Покривът бе почти изгорял и изведнъж се чу счупването на гредите. Те паднаха на вътре и покривът пропадна. Децата гледаха ужасено и плачеха. Майките им ги успокояваха, а бащите им носеха вода и се опитваха да потушат пожара. Вниманието на всички беше привлечено от шумът създаден от излитащ самолет, не далеч от селото. Всички вдигнаха поглед и забелязаха голямата бяла машина, която безмилостно пореше тъмните облаци.

*****

Светкавицата от фотоапарата освети лицето на русокосото момче. То отвори очи и пусна седалката, която стискаше така упорито.
- Какво си мислиш, че правиш, идиот?! – изсъска яростно на чернокоското срещу него, който държеше един черен фотоапарат.
- Какво правя? Ами исках да запазя момента. Твърдо решен съм да направя албум озаглавен- „Шефът мрази да лети”! – подчерта заглавието с ръка и погледна дяволито към Наруто. В сините очи на блондина се виждаше растящата ярост. Саске го наблюдаваше и самодоволната му усмивка ставаше все по- голяма.
- Забрави! – прошепна блондина и хвана фотоапарата. Сви леко ръката си и апарата стана на парчета. Подхвърли го към чернокоското и се облегна назад готов да заспи.
- Ужасен си! – изкрещя Саске и седна на мястото си. – Винаги убиваш забавлението! – промърмори и от задните седалки се чу смях.
- Все едно не си свикнал на стария мърморко. – каза Канкуро и продължи да се хили на физиономията на Саске. Веждите на момчето бяха събрани, долната устна издадена малко напред и често се чуваше скимтене от негова страна, което караше останалите да се смеят още повече. Саске се направи, че не ги беше чул и затвори очи. Любопитството му го изгаряше от вътре и не след дълго каза:
- Е, най- накрая няма ли да кажеш къде отиваме? – блондина обърна леко глава към него и се усмихна.
- Там, където никога няма да ни открият. – малкият Учиха сложи ръка на брадичката си и се замисли „Там където никога няма да ни открият... какво ли трябва да рече това?” опитваше се да намери отговор, но не можеше. Тъкмо щеше да попита, когато беше прекъснат от студеният глас на Гаара.
- Нали нямаше да се връщаме там? – Наруто обърна глава към прозореца и очите му проследиха белите облаци под тях. Изглеждаха като безкрайна поляна, покрита с бял пух. Гледаше облаците, но в същност не ги виждаше. Очите му виждаха миналото, но не и приказният свят пред него. Той сведе глава и погледна ръцете си. Гласът му беше тих и несигурен:
- Нямаме друг избор. - погледът на Саске моментално се стрелна към приятеля му. Имаше нещо, което бяха пропуснали да му кажат или просто криеха от него.
- Престанете с тези „тайни” разговори и кажете най- накрая къде отиваме?! – повиши леко тон чернокосият. Не му харесваше цялата тази загадъчност, а любопитството му не го оставяше намира.
- В Коноха. – каза едва доловимо Наруто и отново се загледа в облаците.

*****

Квартирата на „Ловците” се намираше в центърът на града. Нощта беше топла, а по улиците на селото се носеха весели песни и викове от кръчмите, където месните запалянковци бяха заседнали на по бира и гледаха световното по футбол. Група тинейджъри обикаляше из града и веселите им песни се смесваха с виковете на пияните. Саске и Итачи стоеха на прозореца и наблюдаваха минаващите хора, и най-вече пияният, търкалящ се около фонтана в центъра на площада, който беше нежен лебед, от чиято човка излизаше лека струя вода, разбиваща се в белите цветя под него.
- Трябва да обсъдим нещо. – каза сериозно Наруто, влизайки в малката стая осветена от красив стъклен полюлей, намиращ се над крехката и кръгла маса в средата на стаята, която беше покрита с финна бяла покривка с малки и червени избродирани цветя. Мъжете намиращи се в стаята автоматично се обърнаха към него.
- Има малък проблем и бих искал да обсъдя решението си с вас. – сините му очи проследиха реакциите на всички. Саске го погледна объркано и седна на мекият червен диван, изтягайки краката си напред и подпирайки глава с едната си ръка.
- Е, какъв е проблема, Шефе? – измрънка той и го погледна, повдигайки едната си вежда. Наруто присви очи и го изгледа злобно. Чернокоското го дари със своята самодоволна усмивка и наклони глава на една страна. Блондина въздъхна и продължи.
- Хазяите ни са добри хора, но не мислите ли че ще е странно, ако излизаме само нощем? Трябва да се смесим с обществото. Единственото, за което се сетих е „училище”. – малкият Учиха го погледна и се засмя.
- Как си представяш да отидем на училище за втори път?! – сините очи на русокосият го пронизаха и усмивката му моментално се стопи.
- Казах, че това е единственото, което ми хрумна, а и повечето от тук приличат на 17 годишни. Ще бъде лесно да се смесим с останалите. Е, съгласни? – чернокоското завъртя отекчено очи и погледна останалите. Итачи поклати отрицателно глава.
- Без мен. Не приличам на ученик. – каза тихо и погледна останалите. Гаара погледна Наруто и въздъхна:
- С теб съм.
- Аз също! – каза ентусиазирано Канкуро и се усмихна широко. Погледите на всички се насочиха към Шикамару.
- Мен не ме бройте. Как си ме представяте да ставам рано? Това е толкова проблемно. – измрънка той и затвори отново очи. Всички се обърнаха към Саске, а той завъртя глава на страни и погледна през прозореца.
- Аз съм със Шика. – каза тихо и продължи да не им обръща внимание.
- Напротив. Отиваш с Наруто. – каза строго Итачи и малкото му братче моментално се обърна към него:
-Защо? – очите му изглеждаха по-черни от всякога и потрепваха, показвайки объркването му.
- Защото аз така казвам. Не се опитвай да ми противоречиш. – отговори тихо брат му и излезе от стаята. Саске скръсти ръце и изръмжа недоволно. Останалите от групата го погледнаха и в един глас започнаха да се смеят.

*****
Денят започна с мрънкането на Саске, който едва го накараха да стане от леглото. Малкият Учиха облече първите дрехи, които видя наблизо, разроши косата си леко и излезе от стаята, мрърморейки си нещо неразбираемо. Отвън до колата го чакаха останалите. Наруто нервно престъпваше от крак на крак и търпението му вече беше на изчерпване.
- Идиот! Заради теб закъсняваме! – изкрещя му гневно блондина, а Саске му се усмихна ведро.
- Успокой се, шефе. Дали ще стигнеш за първия час или за голямото междучасие е все едно и също. - Узумаки сложи ръка на челото си и поклати глава. Отвори вратата и седна на шофьорското място.
- Днес не съм в настроение да се занимавам с теб! – мощният двигател на черното BMW издаде лек звук наподобяващ мъркането на котенце и колата потегли. След нея остана само бял пушек примесен с пясъка, изхвърлен при завъртането на гумите.
- Непоправими са. – каза си Итачи, наблюдаващ отдалечаващата се кола и поклащайки леко глава.

*****
Дворът на училището беше препълнен. От близкото кафе се чуваха писъци и музика. Тийнейджърите тичаха на ляво- надясно с кафе или някоя закуска в ръка. Пискливите гласове на момичетата се чуваха, въпреки силната музика излизаща от заведението. Черната кола плавно спря на паркинга пред огромните врати на училището. Голяма част от учениците се обърнаха и наблюдаваха с интерес, кой ще слезе от това красиво и скъпо превозно средство. Вратите се отвориха и четири момчета се измъкнаха от черното BMW. Момичетата замръзнаха на място, заслепени от красотата на новодошлите. Изпиваха ги с поглед, а в главите им се въртяха какви ли не мръсни сцени. „Ловците” бавно и грациозно се преближаваха към входа и всеки се отдръпваше на страни, за да им направи път. Точно там до вратата забелязаха малка групичка момичета, която дори не ги забелязваше. Точно в средата с гръб към тях се намираше момиче със слабо и перфектно оформено тяло, дълги крака и изключително къса пола, която едва закриваше добре оформеното и дупе. Едно момиче от компанията й се обърна назад и забеляза приближаващите се красавци. Побутна я леко с лакът и тогава...

Пон Окт 11, 2010 12:06 am

Обратната страна - Животът и неговите мрачни пътища

Обратната страна - Животът и неговите мрачни пътища

Re: Обратната страна - Животът и неговите мрачни пътища

Re: Обратната страна - Животът и неговите мрачни пътища

Re: Обратната страна - Животът и неговите мрачни пътища

Re: Обратната страна - Животът и неговите мрачни пътища

Re: Обратната страна - Животът и неговите мрачни пътища

Re: Обратната страна - Животът и неговите мрачни пътища

Re: Обратната страна - Животът и неговите мрачни пътища

Re: Обратната страна - Животът и неговите мрачни пътища

Re: Обратната страна - Животът и неговите мрачни пътища

Re: Обратната страна - Животът и неговите мрачни пътища

Re: Обратната страна - Животът и неговите мрачни пътища