Прекрасният спомен, който остави любовта

Това е фикчето, с което участваме аз и Vishnev cvqt.

Вятърът духаше зловещо и скоро започна да вали. Клоните на дърветата се люлееха и листата им падаха по земята. Времето ясно показваше, че скоро есента ще настъпи. По улиците рядко се виждаха хора, поради късния час. Светкавици разкъсаха небето, а дъждът все повече се усилваше. Навсякъде бе паднал пълен мрак, само от прозореца на една къща се виждаше блуждаеща светлинка, която контрастираше на тъмнината. Вътре на един стол седеше възрастен мъж и гледаше картината, закачена на стената. Къщите в този квартал принадлежаха на богатите в града, но най-добре изглеждащата беше на Учиха... Точно тази, в която последна стаята на първия етаж блестеше запалената свещ...

Малко чернокосо момиченце прибяга по тъмния коридор и плахо почука на вратата, от който прозорец идваше светлината... Чу се тежък и строг мъжки глас.
- Влез - момиченцето влезе, затваряйки тихо вратата след себе си.
- Какво правиш дядо?- запита тя стария мъж. Той се изправи и тръгна към малката библиотека в ъгъла на стаята. От там си взе книга и удобно се настани на стола, не отговаряйки на внучката си. След малко погледът му се премести на картината, която беше наблюдавал преди момиченцето да влезе.
- Дядо Итачи, коя е тази хубава жена? – попита детето, посочвайки същата картината, която гледаше и Итачи. В миг той се разсея и погледна малката си внучка, която тъй любопитно изучаваше портрета с милите си очи.
- Виж, малка моя Рин... Това, е твоята баба... Вие много си приличате... Сега седни тук и аз ще ти разкажа за нея - Момиченцето погледна дядо си, а в очите й се четеше изненада, защото никога не бе чувала историята на баба си, дори не знаеше името й. Итачи остави книгата на масата и се загледа отново в картината, в добре нарисуваните черти на лицето й; красивата и дълга коса; очите...
- А как се казва?- запита Рин и зачака отговора на дядо си.
- Казваше се Сакура... Харуно Сакура... Тя е на небето малка ми Рин... Гледа ни от там. Виждаш ли онази звезда?- попита Итачи, като посочи една ярко светеща звезда на небосвода. Момиченцето повдигна главата си и видя същата звезда, която дядо й показваше. Той се усмихна и отново заговори.
- Тази звезда е баба ти, Рин... Сигурен съм в това...- момичето не отделяше поглед от небето. След това Итачи продължи:
- Клана Учиха, малка Рин, е най-старият и известен в града клан. Ние – Итачи и Саске Учиха - синовете на най-уважавания човек в страната, имахме всичко. Баща ни притежаваше купища фабрики и имаше огромен бизнес. Той сам го оправляваше, защото майка ни беше починала още, когато сме били малки. Баща ни често пътуваше и ни оставяше при гледачки, но много ни обичаше. Винаги, когато можеше излизахме и се забавлявахме. От нищо не ни лишаваше и точно в това беше проблема.- малкото момиченце погледна учудено в очите на дадо си.
- Как така е било проблем?- Итачи си наведе главата натъжен.
- Саске стана разглезено дете. Винаги обиждаше другите и тези, които нямаха нашите ухолства. Държеше се нагло, все едно беше нещо повече от тях, а съвсем не беше така. Имаше много хора, на които съдбите им бяха злощастни и несправедливи. Една от тях беше на момиче на име - Харуно Сакура... Твоята красива баба...
Харуно Сакура - момиче от бедно семейство с нещастна съдба. Тя и майка й бяха останали сами. Когато е била малка, майка й се е борела с трудностите, за да може да създаде добър живот и да не я лиши от нищо. Но с течение на времето, майка й се раболяла от рядка болест, почти неизличима. Сакура растяла и много се тревожела за майка си, защото ако не й се давали лекарства, нямало дълго да живее. Минало време...
Сакура спечелила стипендия за най- добрия университет в града, но и най-скъпия. Там учехме аз и брат ми... Този ден, когато я видях живота ми коренно се промени . Вече знаех какво е истинско щастие, какво е да обичаш. Тя беше първата ми любов, първата и единствена. Дните минаваха и се чувствах странно. Със Сакура станахме близки, сякаш бяхме повече от приятели.
- Повече ли?
- Да, Рин... Обичах я. Това ме караше да съм щастлив. Да обичаш някого - това е важно. Живота е безсмислен, ако не си срещнал любовта...
Всичко стана толкова бързо - от студентските дни до завършването. Аз и Сакура бяхме първи по успех, което чертаеше светло бъдеще... Имахме милиони планове- все такива, които ни разсмиваха после. Но след всяко щастие, идва и нещастието... Изведнъж всичко рухна – красивите обещания, мечтите – всичко... Баща ни почина, месец след завършването ни. Така и не разбрахме какво е предизвикало ранната му смърт. Беше ден, в който живота ми беше спрял, но Сакура остана до мен... След това, аз не пожелах да сме заедно повече. Разделихме се... В завещанието татко беше оставил половината от бизнеса на мен и притежавах 4/5 от фабриките му. Саске беше получил другата половина от бизнеса, но проблем бяха фабриките, които останаха за него. След известно време фалираха и той обвини мен за не потръгналия му бизнес. Бяха трудни дни... Сакура работеше усилено, докато аз - аз бях друг човек, превърнал се в такъв, какъвто брат ми беше отдавна... Почти всяка вечер се връщах пиян, проклинайки себе си и несправедливата си съдба... Веднъж реших да отида до черквата, за да се помоля и да упомена, до тогава забравения си баща. Там видях САкура, момичето, което обичах. Тя плачеше и носеше черни дрехи, каквито носех и аз. Болеше ме да я видя така, но все още беше хубава и... Не исках да я заговарям, но Сакура се обърна и трябваше да кажа нещо. Тя обаче ме прегърна силно, произнасяйки думата "Мамо". Заплака отново, безброй сълзи се стичаха по лицето й, а очите - в тях имаше тъга, болка... Разбрах, че е загубила майка си и аз не й помогнах, защото бях зает със себе си... Колко съжалявах, но това нямаше да върне майка й, нито моя баща. Прегърнах я, прошепвайки името й, в знак на съчувствие... След като излязохме от черквата, я помолих да ми прости. Сакура гледаше надолу със зачервени очи, все още не съвзела се. Повдигна поглед, така че се вгледахме право в очите, но не каза нищо, а просто ме целуна. Целувката говореше много, нежността й ми трябваше, нуждаех се от Сакура - точно сега и завинаги... Отново бяхме заедно, за миг забравили за мъката и празнотата, която родителите ни оставиха в нас. Когато брат ми разбра, лицето му помръкна, защото не искаше Сакура да е с мен. Той вече я мразеше, разбирайки, че тя е бедна. Не ме интересуваше положението й, защото любовта няма граници, каквато беше нашата със Сакура. Саске започваше да ревнува, че аз имам всичко – искаше целия бизнес за него. Изпращаше ми пълномощни за прехвърляне на негово име, а след това следваше скандал, защото аз винаги отказвах. Заплашваше ме с какво ли не и вече действаше сериозно. Сакура подаде документи за работа в компанията. От тук започна всичко. Всеки път, когато Саске я срещнеше му се отдаваше момента да й напомня, че тя е бедна. Мина година, но Сакура не ми казваше за тайните изнудвания на брат ми – как й бе предложил пари да ме остави и да замине далеч; опитите му да я подкупи... Аз вече бях скаран с брат ми, но това не ми пречеше да вдигна още един скандал... Две години по-късно, след всичките дразги от страна на Саске към мен, със Сакура се оженихме. Това бе единственият ден, в който бях безкрайно щастлив от последните три години. Тя беше красива, там, стояща с бяла рокля и красива усмивка запазена само за мен. Там си казахме „Да” за един нов живот изпълнен с щастие и любов... Живота ни се беше подредил, но Саске все още бе същият и продължаваше да иска целия бизнес за него, за това се бе насочил главно към моята любов... Тогава, обаче, щастието за пореден път ни се усмихна, дарявайки ни със син – твоят баща, Рин. Моят син и на Сакура, жената, която винаги ще обичам.
<< Следобедните часове пристъпиха бързо. Сакура бързаше за обедната почивка, която трепетно очакваше. Ненадейно Саске Учиха, един от шефовете на компанията, се появи в коридора, където се срещна със Сакура. Веднага я бутна в една от празните стаи на етажа, без да каже нещо, и я целуна на сила. САкура се съпротивляваше колкото можеше, но Саске не и даваше да си поеме дъх. Заради това, Сакура му зашлеви шамар, от който му потече кръв от носа. Тя се отврати от целувката му, изтривайки устните си. Излезе от стаята, тръгвайки бързо към асансьора... Сакура беше нервна и отчаяна, затова реши да се прибере. Влезе в колата си и даде газ... След малко вече беше се прибрала, легнала на леглото. Не искаше да казва на Итачи какво е станало, но нямаше избор. От умората, очите й се затваряха и леко се унесе в сън...
Саске Учиха не понесе унижението, което му беше сторила жената на брат му. Той нямаше да й позволи да си играе с търпението му. Искаше час по скоро да си отмъсти на брат си и на нея. Ядът го разяждаше от вътре, той не мислеше... Към вечерта, той вече бе пиян, целият лъхащ на алкохол и цигарен дим. Без да предприеме каквито и да е рискове, се качи в колата... Шофираше бързо и правеше остри завои, което не вещаеше добро.
Сакура изчака вечерта, когато трябваше Итачи да се върне, но по гласовото съобщение записано на телефона, разбра, че ще закъснее. Тя бе отчаяна, не беше се съвзела от случката днес, затова излезе на чист въздух, оставяйки детето на дойката му... Тя тръгна по тъмните алеи на парка, осветявани единствено от бледите лампи, които се разпростираха надалеч, изгубвайки погледа. Сакура беше замислена, вървеше напред и гледаше тъмните силуети на дърветата, неосветени от лампите. Беше разсеяна, не виждаше света около нея. Вече пресичаше на едно кръстовище, където не се виждаха коли. Беше пусто... Изведнъж от нищото се зададе кола, точно, когато Сакура бе посредата на пътя. Тя не разбираше ситуацията и вцепенена от страха не можеше да направи нищо. Тя се взря в стъклото на скъпия автомобил и видя Саске Учиха, човекът, който я мразеше до смърт. Учихата най- безмилостно я блъсна, минавайки през нея... Една ужасна гледка се разкри – по тялото й личаха следите от гуми; не дишаща, Сакура бе срещнала смъртта си. Невинното момиче, жената, която бе напуснала този несправедлив живот, оставяйки едно дете без майка и мъжа си, единственият, когото бе обичала... >>
Девет часа по-късно, малка Рин, полицията намери тялото на баба ти, добре почистено, заличавайки всички следи към убиеца, в реката минаваща до града. Аз бях съсипан. Част от мен я нямаше, беше просто мъртва. Единственото нещо, което още ни свързваше с нея, беше любовта ни и нашия първороден син. На погребението нямаше много хора, брат ми също не беше там. Аз го заподозрях, но полицията го оправда... От тогава случаят беше закрит и нищо не можех да сторя повече... През тези години се грижех за баща ти, до следването му, завършването и до сватбата. След време се роди ти, мила моя Рин, и аз отново бях щастлив, благодарение на теб.
- Дядо, много хубава история... Искам да ми обещаеш, че ще се усмихваш, както се е усмихвала баба! Моля те! – Итачи в съгласие се усмихна и прегърна внучката си.
- Сега е време да лягаш, защото утре те очаква нов ден! Хайде, бързо лягай в леглото.
- Добре, дядо! – Рин скочи от стола и се втурна към стаята си, затваряйки силно вратата.
- Ех, тези деца! Винаги бързат, нали Сакура? – Итачи за пореден път погледна картината и сякаш любимата му се усмихна. Той беше щастлив отново, обичаше живота, макар че беше го разбрал твърде късно. С леки крачки той стигна леглото си и заспа... Сънуваше красив сън, който искаше да се яви отдавна.
~ Хайде, Итачи! – веселият глас на Сакура го накара да се усмихне – Много време мина, откакто не сме се виждали. Искам да си с мен до края....- Итачи не спираше да гледа хубавата си любима, танцуваща в бяла рокля, а очите й – те излъчваха топлина, която стопли сърцето му.
- Колко много време... – въздъхна той – и вече ще сме заедно отново, любима...~
Итачи, пленен от съня, виждащ отново любимата си, с усмивка се възнесе на небето, за да са отново заедно...

~ За сърцата, които се обичат и смъртта не е раздяла ~

Невероятно! Направо останах без думи.
Много хубаво!

Това е най- добрата интерпретация на Нераздени която съм чела Имате едно голямо браво от мен. :cvetq:

Супер е браво !
Много ми хареса а края беше изключителен ак0 направите фик такъф ама не за конкурс ше е мноо яко

Не знам как да опиша възхищението, благоговението и преклонението си към писателките. Това е наистина много хубав фик. :lol!: :lol!: :lol!: :cvetq: