Мой тъжни истории

Да обичаш е същото ,като да пееш песен,но няма песен без край няма

Хей,момче сещаш ли се за шамара,който ти ударих когато се опита да ме целунеш?Сещаш се сигурно,беше прекалено,за да забравиш.Хей,момче сещаш ли се,когато ми донесе първото цвете-синьо беше и ме подсещаше за очите ти.Но цветето падна!Аз бях много тъжна,но ти се усмихна и каза,че ще ми донесеш много такива цветя.Но нито едно от тях нямаше такъв цвят,който да ми напомня за твоите очи!Хей,момче сещош ли се,когато един ден се опитах да те целуна,а ти се отдръпна и каза:
-Мъничка,не те обичам вече,обичам друга и няма смисъл да бъдем заедно!
Тогава те погледнох и казах:
-Збогом!!!
Обърнах се и взех едно листо от дървото до мен и започнах да го гриза.Тогава усетих горчивия вкус на листото!Мислех,че то ще Намали болката,но тогава чух твоя топъл и нежен глас:
-Мъничка,мога ли аз друга да обичам?
Аз се обърнах и започнах да те целувам.Колко беше мил света в онези мигове...На другата сутрин отидох при теб,но ти не говореше,беше блед и тъжен...И когата поисках да си ходя ти каза:
-Мъничка,днес заминавам за Америка!Може би няма да се видим повече...Аз бях потресена от твойте думи!На първо време си писохме,но после разбрах,че не трябва да се разпалва любов без преспектива...В последното си писмо му написах някоко реда от стара японска поговорка:"Да обичаш е същото ,като да пееш песен,но няма песен без край!"...Един ден,когато се приброх от училище видях писмо адресирано до мен и веднага разпознох красивия почерк.Двоумих се.Дали да го отворя или да го оставя в шкафа при другите неотваряни.С треперещи раце го отворих,в гнего пишеше:"Мъничка на дванадести вечерта тръгвам от Америка.На тринайсти ще пристигна в София.Връщам се завинаги!Когато чуеш моя глас,ако не ме искаш затвори слушалката,ако ме искаш ще поговорим и воичко ще е както преди.И кой казва,че"няма песен без край"?"...На тренайсти отворих весника и прочетох статия"Самолета,който снощи тръгно от Сащ за София експодиро.Оцелели няма...още не е открита причината за експлозията..."
В допълнение на писмото е написано с кървави букви"Да обичаш е същото ,като да пееш песен,но няма песен без край!"

Историята е по кратка,но този път само това измислех.

Приятелю помниш ли ме?Помниш ли всяка моя усмивка?Помниш всичко,което правехме заедно?Помниш ли последното,което ми каза на раздяла?Аз го помня,то гласеше"Дори и да умра винаги ще бъда до теб хлапе.Обещавам!"Защо,защо го каза,а не можа да изпълниш обещанието си?...Ти умря,умря за това,че си голям глупак и не изпалняваш обещанията си,ти ми каза да не плача за теб,но аз плаках и то много...Минаваха години от както ти почина,но болката не угасваше.Аз пишех писма,които не можеше да прочетеш глопако.Аз писах все едно и също"Защо не си даржиш на обещанията?Защо не си до мен?Ти ми каза,че ще си до мен,но ето че те няма,сама съм и плача,а теб те няма,за да ме отешиш!Хората ме обиждат,а теб те няма,за до ме защитш!Ти ми каза"Дори и да умра винаги ще бъда до теб хлапе.Обещавам!

Виждаш ли ме?Виждаш ли моя образ в съзнанието си,когато заспиваш?Аз виждам твоето красиво лице,топлата ти усмивка,стъклените ти очи и рошавата ти светло кафява коса!И започвам да блъскам по-стената и да плача,а сърцето ми кърви.Минута след митута,час след час, ден след след ден сърцето и душата ми умират.А ти седиш с нея на леглото и си говорите за живота.Имам само въпроси към теб:Как не пруомя,че те обичам?Защо се подигра с любовта ми?Нямаш ли сърце?Аз те обичам,но ти не разбираш.Ти си с нея!Дано да те наран жестоко и да проомеш грешката си!Тогава ще ми се молиш на колене,а аз ще ти казвам амо не.Но преди това ще ми отговориш на вапроа:Защо любовта идва и си отива,като мада гълабица?Защо?

Къде съм?Какво е това непознато за мен място?Защо на всякаде е тъмно?Защо не чувствам сърцето ми да бие?Защо не помня нищо освен теб?Защо не знам името си,а твоето знам?Защо чувствам,че съм в затворено пространсво и уирам?Защо не ми пука за това,а искам само да те видя?Отговори ми!Защо те наричам приятел,когато не си до мен?Отговори ми!Защо нямаш мозак и състрадание?Защо ме остави сама да умра и тръгна с тях?Ах,колко си мил,когато мълчиш,а не ми крещиш не ми и обвиняваш!Хей,нали бяхме приятели,нали винаги щяхме да сме заедно,нали бяхме брат и сестра?Каде отидоха тези думи,на кино или на кафе?Кога ще ми отговориш?Кога ще осазнаеш на къде отиваш?Аз няма да ти кажа,защото незнам къде съм.Но знам,че ти сам ще разбереш и тогава ще страдаш.Ще страдаш много,както аз страдах и ще се питаш къде си.Аз вече разбрах къде съм.Аз съм в ада!Но на теб колко време ще ти отнеме?

Ето,пак сърцето ми кърви от битката с любовта.Ето пак душата ми шепти"Докога?".Докога ще водя битки с людовта,а съзнанието ми ще крещи"самота".Откакто ти в живота ми навлезе донесе ми самота и нищо друго.Как така се подигра с моето отчайание?Отчайание,че няма любов.Как така ми казваше,че ме обичаш и винаги ще ми се вричаш?А се оказа просто един глупак,който обеча чувсвата на другите.Върви си!Отиди при тях и им казвай"Ах,колко си красива!Ах,толкова си мила!Обичам те,чу ли?Ти за мен си единствена."а след месц им кажи"Сори, ама аз съм до тук."И така ще разбиваш дамсикете сърца,но един ден ще дойде време, когато ти ще страдаш.И тогава ще кажеш"Прави ми се любов,а не отново секс."А ние ще се разсмеем,защото ти си просто един тъп мръсник.Но ти си тъпия и долен мръсник, който обичам.Но знай,че ще водя още битки с любовта.

Хей,хлапе,помниш ли ме, бяхме приятеле?Защо ме гледаш със злоба?Мислиш,че аз съм виновна,за дето изгуби всичко:приятели,гаджета,уважение?Е не бях аз!Направи го сам.Ти си просто едно разглезено хлапе.И направо се чудя как така те нарекох приятел.Ти ме отвращаваш.Мразиш да обичаш,а обичаш до мразиш,чувствата на другите ти винаги газиш.Защо си такъз?защо винаги ми казваш"Ние ще сме приятели и ти обещавам да не те нараня отново."Но и аз съм глупава,вярвам ти,вярвам че няма да ме раниш отново,но просто се лъжа и винаги сърцето ми плаче ли плаче.Но ето един ден ти попадна в катастрофа и на погребениет се чудех дали да отида.Сърцето века:"Тръгвай"а мозака ми вика:"стой бе"сега те няма не плача смея се волбразявам си,че съм щастлива,но не е така,защото сърцето ми ридае и се къса от болка.Болка от това,че моят лажлив приятел го няма.Няма вече кой да ме разсмее.Има само кой да ме разплаче и това отново си ти.

Защо се плашиш да обичаш?Защо не ми вярваш,че съм непреклонна и ще те обечам,както слънцето обича небето?Защо не вярваш,че не мога без теб,както морето от вода?Защо си лед студен и не ти пука,че ме раняваш и падам и боли?Но знай,че аз ще се изправя и ще те победя.Ще те накарам да обичаш.И ще те накарам да си върнеш думите"Съжелявам,но не те обичам,ти си просто момиче!".Аз не съм прсто момиче!Аз съм единствената,която те обича,а не гледа в джоба ти.Но ти нещеш,ли нещеш да го проумееш.
Защо е толкова несправедлив живота?Защо любовта е такава:Единия обича,а другия всичка в ада въвлича?Ще получа ли отговор на този въпрос,незнам.Ще обичам ли някой друг?Не!

Пак е тъмно
Ето, пак е тъмно!Ето пак виждам,че смърта ме гледа.Тя иска да ида в ада,отново.Аз се върнах от ада преди години,когато разбрах,че няма смисъл да живееш и да се бориш,за да оцелееш.Няма го смисала вече,защото няма любов.Няма верни приятели,вече никой не е истински.Всеки иска само пари,все едно това е смисъла на глупавия ни живот.Ето за това аз предпочитам смъртта и тъмнината.Те са единствените истински неща на този глупав свят.Смърта е лесна, миг на болка и после нищо,ад.Просто ад,защото няма рай, а само тъмен и черен ад.Няма и господ,ако имаше щеше ли да ни кара да страдаме и плачем?Някои ще ме помислят за черногледа,но това е истината,колкото и да е мъчителна тя.Няма рай,но е лесно да умреш!

Пак ли ме преследваш?Пак ли ме оглеждаш?Пак ли искаш да ме вземеш със себе си?Пак ли искаш да ме пратиш в ада?Знаеш ли,смърт,вече ставаш досадна.Всеки ден ме гледаш,всеки ден ми шепнеш"Ще умреш!".Писна ми от теб,но ти ме привличаш към себе си и аз потъвам в мрак.Веки ден аз умирам,но не се плаша,защото от дълго време нищо не бие в гърдите ми.Сърцето ми го взе едно момче.Помня деня в който се запознахме"Той се беше качил на едно дърво.Аз отивах да векна най-добрия му приятел да го подразня,защото нямаше какво да правя.Тогава кръдеца на сърцето ми скочи от дървото и се озова на милиметри от мен и каза"здрасти аз съм Йоан."Аз също се представих и от тогава мислех за него постоянно".След около година без да се виждаме отидохме на залано училище и там ти ми предложи с думите"Искаш ли да ми станеш гадже?"А аз ти казах"Ще си помисля."На следващия ден се разболях,а ти се грижешеше за мен и аз ти казах"Да"Беше вълшебно и так продължихми четири години,но ти се отказа да бъдеш с мен,но ми обеща ,че ще си миприятел.Но това не ме интересуваше.Аз плках,ти сърцето ми на две раздели.И душата ми уби.

Моля, пищете коментари!

В далечината се вижда сянка, сянка на човек облечен в черно... След него вървят хора с бледи лица. Те носят ковчег, а в него си ти... Аз виждам как мъртви сълзи падат по черната земя, твоите сълзи. Аз чувам как викаш "Помощ!", но няма кой друг да те чуе, защото другите са прекалено заети да плачат... Аз не плача, но сърцето ми ридае. То иска пак да е до твоето, пак да те обича и в любов да ти се врича. Но не винаги получаваме оново, което искаме... Годините ще летят, но без теб - аз ще виждам само себе си обляна в сълзи, а от това сърцето ми ще го боли, но пак ще мечтае да те зърне... Не е минала и минута, а вече ми писва да живея. Но ще се боря, ще се боря с живота, за да ти докажа, че вече не съм онази тъпа лигла. Но, когато те погледна така безжизнен и блед, като снега, чувството гадно, все едно аз ще умра и ще съм до теб, и ще викам "Помощ".

Защо не искаш да видиш какъв е живота? Защо виждаш само себе си? Защо не искаш да видиш какво правят хората, за да оцелеят? Но знаеш ли бях, като теб, но видях живота от двете страни. От едната- имаш само глупави мечти, неосъществими мечти, но нямаш нищо друго. Нямаш приятели, любов и вяра, вяра в хората, в себе си, просто я нямаш. А от другата има само пари и нищо друго. Нямаш семейство, приятели и любов, всички ти държaт сметка и никой не те подкрепя. Знаеш ли какво е да си на две, на кръстопът и да не не знаеш какво да избереш, добро или зло? Ако избереш добро ще пропаднеш, защото всеки само ще те използва, като мръсен парцал, а после ще те захвърли. Но ако избереш злото ще нараниш тия същите хора, а не можеш да останеш на кръстопътя между двете страни. Не може да сме добри и зли едновременно, не може вечно да седиш на кръстопътя.

Бягай, бягай надалеч от мен , защото аз няма да ти простя ,няма да ти простя как ме направи на глупачка.
Нямаш си и на представа колко много плаках, плаках за теб, за това, че няма да видя повече стъклените ти очи, че няма вече да разрашвам косата ти докато те галя, няма вече да те целувам.Искам пак да сме заедно.По този въпрос сърцето вика давай, мозака му вика стой бе...Ти може би също искаш да сме заедно, защото ние бяхме едно ,а то не се дели.Но ти пак ми показа ,че няма нищо невъзможно, на този свят, показа ми че мечтите винаги се разбиват, че болката и самотата винаги наделяват.

Ето пак стоиш някаде там от живота преебан.А знаеш ли мене колко ме боля да те гледам плачещ, като малко бебе?Защо винаги стоиш и се съжаляваш, защо не объренш внимание на това, колко дни за тебе аз живях и влюбено се вричах?Но знаеш ли живота ми показа, че той е за един, а не за двама, научиме че винаги си сам, че любовта е просто измислица на тези сантиментални хара, които вярват в мен.Но вече съм друга, вече съм безчувствена и мрачна жена, на която сърцето и бе отнето от всичките онея пичове ,които ме лъгаха.Мислих си онзи ден, че си различен, но ти ми се подигра.
Но, момче ако се върнеш, знай че аз не вярвам в тъпата сантиментална дума"любов"!

Ето луната изгря, а тя все още броди из града.Броди и вика"Помощ!" но няма кой да чуе самотното и мрачно момиче.Никой не иска да и помогне да се съвземе, нали е сираче, нали родителите и починаха.Тя вижда вече само състрадание и нищо повече.Единственото, което и остана бяха парите и луната, но нито едно от тях няма да помогне на самотното момиченце да върне родителите се.Тя не излиза по светло, момичето е нощна птица, която не лети.Крилата и са отрязани, всички я мрязат, всички я мачкат, а тя е сама.Защо така?Защо хората не зачитат малките самотни деца с отрязани крила.Единственото, което има смисъл за това сърце вече е нощното небе.Но кога ли това дете ще се почувства добре под светлото небе?

Когато пак бъдеш наранена, когато пак някой разбие твоето скъпоценно сърце, тогава просто спри да чувстваш, просто се заключи в себе си и започни да лепиш всяка част от себе си.Е може да е трудно, но ще успееш и пак ще като нормален човек ще живеш...Но докога, докога ще продалжиш да живееш така, докато не ти разбият сърцето отново, докото над теб не останат звезди ли ще живееш така?Защото повярвай ми идва ден когато някой сърцето ти с ледени раце убива и звездите над тебе взима...Искаш отново времето да върнеш назад, но неможеш, защото някой сърцето ти с нож пробива и живота от теб испива.

Еми ето това е една от мойте вечно тъжни истории.

Излъжеш ли ме-и аз ще го направя,
нараниш ли ме-и аз ще те нараня.
Предадеш ли ме-ще ти покажа ,
какво е да си нощна птицапрез деня.
Ще разбереш думите:
-Не наранявай, за да не бъдеш наренения
ТИ!
Ще разбереш, колко става трудно,
когато си сам и самотата те обгръща!
Не, аз не търся отмащени,аз просто искам
да не страдаш, когато някой друг те предаде.
Искам да усетиш, това от мен, за да не страдаш после,
за да не можеш да бъдеш нарене отнов.
Искам да можеш да устоиш на тази болка и отново да вдигнеш глава.
Да можеш , да се изправиш серщо мен и да ми каже,
Че ти си победител в тази кървава игра.

Това е не е разказ, но пак е нещо

Един човек винаги има тъмна страна, но понякога тази тъмна страна е предизвикана да излезе и да унищожи всичко по пътя си...Така се случи и при мен, моята тъмна страна бе предизвикана да излезе и да унищожи всичко по пътя си.Тя бе извикана от всички онея малки ку*рви, които ме обиждаха на времето, но сега е ред на моята тъмна страна да отмасти за мен.Тя трябва да отмъсти за всяка една дапролята сълза заради тях, да отмъсти за мъртвата добрата в мен.Да добротата ми е мъртва!
Доволни ли сте?
Знаете ли обаче аз какво ще ви кажа, ще ви кажа, че аз няма да ви убия бързо, а ще гледам как сяка една от вас се гърчи от болка...Но това няма да върне добротата в замръзналото ми , ледено сърце защото....Един човек винаги има тъмна страна, но понякога тази тъмна страна е предизвикана да излезе и да унищожи всичко по пътя си...
Да моята тъмна страна вече винаги ще е на вън и ще мачка ще убижда, както те постъпиха с мен и моята доброта, но нея вече я няма и не съм толкова уязвима,както преди.....
И знаете ли ако преди бях написала този текст щях да да плача, а сега ми е все едно защото вече нямам сълзи, нямам чувства, нямам нищо освен омраза и поглед като на мъртвец!

Дано ви хареса!

Когато видиш наскърбените и наранените погледи на онези всички хора, с които се държиш по този начин в сърцето ти не се ли надига поне малко съчувствие?....Но кого ли питам, питам онзи за който мъжете са слуги , а жените курви, но помисли си ако те бяха мъниичко по-смели, нямаше ли да ти се упълчат , няма ли да те сринат, няма ли да те нараняват и наскарбяват, да щяха но им липсва смелост, нямат смелост да се упълчат на един страхливец, който го е страх да чувства, да живее, да се радва....
Е , кажи ми не съм ли права, не видях ли през твойте презиращи всички и всичко празни очи?Погледнах в твоята мрачна, черна душа , но не ме е страх от теб....И какво ще ми направиш сега, ще ме изнасилиш, ше ме убиеш, ще ме унижаваш докато не се намериш друга жертва?...Е , давай, опитай се и ще те унижа и унищожа по-най гадния начин.....

Помниш ли ме, защото аз теб не?
Виждаш ли ме, защото аз теб не?
Чувстваш ли болката ми , защото аз твоята не?
Сега се крия в мрака, а ти бягаш от свитлината,
сменихме ролите, чувствата и душите си,
но все още те мразя както преди.
Нали знаеш , онази омраза,
която до болка познаваш,
която толкова много години изпитва към мен.
Но един ден ти отслабна защита си и аз те победих.
Жалко, това беше игра , която ти създаде,
но не успя да победиш , вместо това се влюби в мен.
Наистина беше жалко, че те отблъснах,
но не сълежавам ,за това,
защото те научих да не вярваш на никого,
научих те да си студен ,като мен.
Сега си сам и ме мразиш,
знам, познавам те и веждам,
че те боли , но заслужава ли си
да те боли за нея, за оназ бесчуствена кучка ,
която си поигра с теб и те заряза,
да това бях аз.

Моля ви, пишете коментари!

Когато криеш чувствата си, си толкова прозрачен.Когато се опитваш да ме намразиш си толкова жалък.Когато ме гледашси толкова нежен.Когато ме ми викаш си толкова дразнещ.Когато се опитваш да ме впечетлиш си толкова смешен, но никой не е перфектен и не е нужно да се прави на тъкъв.Но не на теб не ти стига да си просто с мен, ти искаш винаги още и още.Винаги искаш да имаш това , което другите нямат.Но не няма да ме имаш изцяло, няма да имаш сърцето ми, няма да го разбиеш на две и да си тръгнеш пак.И всичко това няма да се промени, защото аз просто нямам сърце , нито душа, аз съм просто една черна дупка,която поглъща и премазва всичко по пътя си....
Изненадан ли си от това , което чуваш или знаеше , но просто го криеше през всички тея години?