Смесено ДНК

Такам, много мислех и реших и аз да пусна нещо от моите "произведения". Това е първият ми фик. Не е по Наруто, за което се извинявам. Моля ви, пишете коментари! Приемам всякаква критика и си търся редактор.


- Джесика, хайде! Ще закъснеем.- викна майка ми от долния етаж. Огледах се в огледалото още веднъж. Русата ми коса свободно падаше до средата на гърба ми. Черните кичури си личаха от далеч. Очите ми, с формата на бадем, имаха черен цвят. За откриването на новия експонат в музея бях облякла черен панталон и бяла риза. Живеех в малък град на име Хамърсвил. Градът наистина бе малък и за това там всеки знаеше всичко за другия. Клюките се разпространяваха бързо, затова нямаше начин да не познаваш живота на хората. Музеят беше един, училището, което посещавах беше едно, големият супермаркет беше един. Живея в този град от както съм се родила и честно казано, искам да се махна оттук. Писна ми хората да се одумват взаимно и да се правят на много важни. Писна ми и от родителите ми. Те са истински сноби. Държат всичко да бъде идеално, дори и аз. Когато осъзнаха, че не покривам техните критерии и не изпълнявам това, което ми кажат, се отказаха от мен. Баща ми е банкер, а майка ми- адвокат. Елизабет, Алън и Джесика Крейншор. Идеалното семейство само когато има публика и разбилото се на малки парченца семейство когато теренът е празен. Отдавна съм се отказала да говоря за каквото и да е било с тези хора. След като видях, че изглеждам като примерна дъщеря, излязох от стаята си.
- Идвам, Елизабет.- казах, вече слязла и започнах да включвам в действие фалшивата си усмивка. Все пак перфектната дъщеря трябва да бъде винаги усмихната, нали?
- Колко пъти да ти казвам да смениш тези кецове с по- изискани обувки?- попита Алън и ме изгледа критично.
- А аз колко пъти да ти казвам, че няма да сменя тези кецове с по- изискани обувки?- отговорих сприхаво. Очевидно, той се отказа да спори с мен и затова се запъти към колата. След него Елизабет и след тях двамата, аз.
В музея всички граждани на Хамърсвил очакваха новия експонат с нетърпение. Бях чула, че е някакъв полу- човек, полу- птица. Най- после нещо интересно. Усещах как половината хора ме оглеждат. Едни критично, други просто ме зяпаха. Нямах приятели, затова нямаше с кого да си говоря. В училище ме наричаха „ледена принцеса”, защото се държах студено с всички и пребивах всеки, който си позволяваше да се пошегува с мен. В музея нямаше само хамърсвилци. Имаше и репортери, както и фотографи. Въздъхнах. Тези хора, репортерите, печелят парите си като унижават хората. Е, така е в повечето случаи. И унижените хора са винаги известни личности. Съжалявам ги. В следващия момент управителят на музея, г-н Гибсън, излезе начело на тълпата и с вечната си усмивка каза на гостите да го последват. Всички така и направиха. След малко време се озовахме в едно от отделенията на музеите. Там седеше нещо с доста големи размери, покрито с голям бял плат. Нещото под покривката приличаше на клетка.
- Дами и господа, благодаря ви за това, че сте тук тази вечер. Благодаря и на медиите, които се съгласиха да дойдат тази вечер в това малко градче. Сега ще ви представя това чудо на природата. Представям ви полу- човека, полу- птицата- Кара.- г- н Гибсън не сваляше тази негова мазна усмивка. Бялото платно се вдигна, разкривайки клетката, в която се намираше Кара. Клетката представляваше нещо като клетката на канарчето Туити, но в много по- големи размери. Всички ахнаха. „Домът” на Кара бе като дърво, като в средата имаше уголемено птиче гнездо. В него се беше свило „чудото на природата”, както я бе нарекъл г-н Гибсън. Всичко, което можеше да се види беше човешкото тяло на Кара и кестенявата дълга коса, върху която ясно се отличаваха червените кичури. Веднага се възхитих когато това същество обърна главата си към цялата тълпа. Лицето й бе снежно бяло. Шокът и уплахата веднага си проличаха в котешко зелените й очи. Кара бавно се изправи с гръб към тълпата, като вече не гледаше към нас. Всички видяха оскъдното й черно облекло. То представляваше нещо като черно кожено боди с гол гръб. Тя носеше ръкавици, които стигаха до лакътя й и бяха с изрязани пръсти. Те също бяха черни и кожени. Бодито прикриваше кръста й, предната част на раменете и задните й части. Гърбът й беше открит заради огромните черни крила, които бяха прибрани едно до друго. Когато Кара рязко се обърна с лице към тълпата, всички отново ахнаха. Г- н Гибсън продължаваше да се усмихва, а фотографите и репортерите започнаха да снимат със своите фотоапарати и камери. Щом светкавицата достигна до Кара тя включи в действие черните си големи крила като ги разположи така, че да прикрият цялата предна част от тялото й. Фотографите и репортерите невъзмутимо продължаваха да снимат. След миг всичко поутихна и съществото бавно махна преградата, която крилата бяха направили. В котешко залените очи вече не се четеше шок и страх, а гняв. Лицето също от студено се бе превърнало в изкривено от гняв и омраза. Всички забелязаха това и отстъпиха крачка назад. Всички, освен аз. Бях толкова запленена от това уникално създание, че ми беше все едно дали тълпата ще побегне с писъци или дали Кара ще ме хване като пленничка. През целите осемнадесет години живот не бях виждала нещо толкова красиво, уникално и интересно. С грациозна, но настойчива походка, показваща гняв, Кара запристъпва към тълпата. Черните й крила се развихриха, предизвиквайки страх в околните. Съществото се издигна леко във въздуха и това накара всички да се разбягат изплашени. Дори г-н Гибсън избяга, казвайки че това не било част от плана. Аз останах на мястото си, като вцепенена. Кара, очевидно забелязала това, грациозно стъпи на земята, промъкна се през решетките на клетката и дойде пред мен. Не беше нито твърде близо, нито твърде далеч.
- Страх ли те е?- я чух да пита ниско. Гласът й звучеше мек като коприна, но думите прозвучаха заплашително.
- Не.- отговорът ми бе твърд и категоричен .
- А би трябвало.

Много се извинявам за закъснението. Ето я новата главичка и се надявам да ви хареса. Съжалявам ако има грешки.


- А би трябвало - след тези думи тя започна да ме оглежда. Лицето й не помръдваше, но очите й шареха по цялото ми тяло. Имах чувството че съм прозрачна. Погледът й беше критичен и съмнителен. Защо го правеше? Ако искаше можеше да ме убие на място. Можеше да забие в сърцето ми острите си черни нокти, но не го направи. Колко още щеше да продължава това оглеждане? Забелязах как тя оглеждаше всеки сантиметър от мен, очите й не изпускаха и най- малката подробност. В следващия момент Кара започна да се приближава. Между нас нямаше почти никаква дистанция.
- Как се казваш?- попита тя. Първата ми реакция след като чух въпроса бе да се учудя. Защо ли искаше да знае името ми? Може би правеше списък на жертвите си по имена.
- Как се казваш, момиче?- повтори въпроса си тя, но този път прозвуча по- твърдо, принуждавайки ме да отговоря.
- Джесика - увереният ми тон прикриваше несигурността ми.
- На колко си?- отново неочакван въпрос.
- Осемнадесет - изговорих, но за мое съжаление този път гласът ми се прекърши и потрепери докато изговарях думите. Зелените й очи се присвиха леко. Очевидно я подразних или в най- лошия случай съм я ядосала. Загазих.
- Ти си като всички останали. Страхуваш се. Предлагам ти два варианта: или се омиташ от тук по най- бързия начин, или ще останеш с мен и ще пострадаш. Кое си избираш?- усетих самодоволната й усмивка. Помислила си е, че ще си тръгна.
- Избирам си второто - този път аз бях тази, която звучеше по- твърдо. За момент в очите на Кара проблесна досада, която почти веднага отстъпи място на задоволство. Тя рязко полетя нагоре, разкривайки големите черни крила в цялата им прелест.
- Сигурна ли си в избора си?- попита Кара и на лицето й се появи самодоволна гримаса. Кимнах и секунда по-късно се озовах във въздуха. Това арогантно същество ме беше издигнало във въздуха! Не изпищях, защото не видях смисъл да правя това. Нямаше да се откажа толкова лесно. Аз никога не се отказвам.
- Да те видя колко можеш - подразних я аз. Очевидно проработи, защото тя ме издигна още по- високо. Никога не ми се беше случвало да изпитам адреналина, който изпитвах сега. Чувството преминаваше през цялото ми тяло многократно. Радвах се, докато не усетих че падам. Не може да бъде. Погледнах надолу и наистина падах. Да му се не види! Точно преди да тупна на земята и да си счупя нещо, Кара ме хвана. Отдъхнах си.
- Отказваш ли се?- попита тя и самодоволната усмивка стана от широка, още по- широка. Значи ще играем игрички, а?
- Никога!- изкрещях. Каквото ще да става, няма да се откажа от възможността да посетя един нов свят. Светът на Кара. Дори и това да ми костваше и най- лошите наранявания за които човек може да се сети, нямаше да се откажа.
След петнадесет минути мъчения от типа на „хвърлям те от високо и ще те хвана в последния момент” вече бях на края на силите си. Първите пет минути свикваш и осъзнаваш, че колкото и да падаш, Кара все ще те хване. Вторите пет минути вече започваш да се отегчаваш и последните пет минути водят до пълно изтощение на двете страни и силно желание да повърнеш. След като Кара най безцеремонно ме изтърси на земята и от това пострадаха задните ми части и гърба ми, съществото запъхтяно и не особено грациозно се приземи.
- Ти май не се предаваш лесно, а?- самодоволната усмивка вече я нямаше. Остана само едно студено, изпълнено с досада лице. Гласът й също не звучеше много мило. По-скоро обвинително.
- Сама видя - казах и се ухилих на себе си. Дали има по- малоумни хора от мен? Съмнявам се.
- Защо се инатиш толкова? Защо създаде цялата тази ситуация? Защо не избяга с другите хора?- въпрос след въпрос. Мозъкът ми едва възприе тези три въпроса.
- Инатя се толкова, защото искам да опозная един друг свят. В това малко градче няма нищо интересно. Единствените интриги тук са как съседката г- жа Лин отново е изневерила на мъжа си. Аз съм просто различна от всички останали хамърсвилци. Повечето хора тук не ме приемат такава каквато съм. Дори родителите ми не ме приемат естествена. Не избягах с другите хора защото исках да видя какво ще направиш. А ти? Защо плашиш хората и ги мразиш толкова?- вече се бях изправила в седнало положение и бях кръстосала краката си. Бях готова да чуя историята на Кара.
- Омразата ми към всички хора тръгна от един човек. Преди не бях такава. Преди бях едно обикновено двадесет и две годишно момиче. Бях влюбена в момче, което се занимаваше с гените в човешкото и животинското тяло. Един ден ме помоли да му асистирам в един от безбройните му експерименти. Първоначално не се съгласих, но в последствие казах да. Отидох в лабораторията му и експериментът започна. Щеше да ми инжектира ДНК на птица и след това щял да оправи нещата. Изведнъж нещо се обърка и ето ме сега, полу- птица, полу- човек. Не желая хората да се доближават до мен много. Трудно ми е да се доверя, за това плаша хората. По- добре сама, от колкото предадена.
Стоях шокирана и нямах ни най- малка представа какво да кажа. Лицето й бе омекнало, както и очите й. В зелените очи вече не се четеше гняв или арогантност, а мъка.
- От колко години си в това тяло?- нямах представа дали е уместно да питам подобно нещо, но то просто се изтръгна от устата ми.
- Три години. Свиква се. Въпреки че спането с тези огромни крила е малко трудно - Кара се изсмя. Смехът й ми прозвуча като коприна. Изправих се. –Трябва да се прибираш?- лицето й се изкриви от разочарование.
- Не знам. Нашите сигурно дори не са забелязали, че ме няма. Гадно ти е че няма да има кого да подхвърляш във въздуха?- разсмях се на собствената си шега. Не помня кога за последно се бях смяла.
- Родителите ти не може да са толкова гадни.- отсече тя. Може, и още как.
- Не ги познаваш, така че не си прави изводи. Те са сноби. Искат винаги всичко да бъде идеално - наведох главата си. Наистина съжалявам , че имам такива родители. В следващата секунда ми хрумна най- лудата идея, която ми е хрумвала през целия ми живот. – Искам да бъда като теб. Искам да пътувам като теб. Не ми пука дали ще ме определят като „чудо на природата” или дали постоянно ще бъда център на вниманието в музеите или за учените. Не ми пука дали ще мога или няма да мога да спя нормално. Искам да бъда като теб!- цялата сияех, но това не се отнасяше за Кара. Очевидно, тя не споделяше мнението ми.
- Не знаеш какво искаш. Ако станеш като мен ще съжаляваш цял живот за избора си. Повярвай ми, не ти трябва този живот - в гласа й се четеше съжаление и съчувствие.
- Кажи ми, има ли начин да стана като теб?- не звучеше като въпрос или молба. По- скоро като заповед.
- Да, има. ДНК- то, което ти трябва е по- близо от колкото си мислиш. Няма да кажа къде се намира. Ти сама ще си го потърсиш - след като каза това, Кара се изправи и се запъти към клетката си. Гледах решително. Щях да намеря това ДНК независимо какво щеше да ми струва.

Ето я новата главичка. Надявам се да ви хареса. Съжалявам за грешките, ако има такива.

Прибрах се цялата мокра и прашна. Мокра, защото докато се прибирах пеша заваля дъжд и прашна, защото се препънах и паднах няколко пъти под дъжда. Веднага щом родителите ми видяха в какъв вид се прибрах, ме изгледаха странно, но ме оставиха да правя каквото си поискам. Качих се горе в стаята си, преоблякох се с любимата ми пижама на мечета и заспах като пън.
На следващия ден се събудих рано. Взех си един душ, облякох дънките си, навлякох първата тениска, която окото ми хвана, облякох любимия ми зелен суичър и слязох надолу. В кухнята нашите пиха кафе и четоха сутрешния вестник.
- Излизам - съобщих и се запътих към музея. По пътя срещнах г- жа Лин, съседката, и Кайл, съученик, който ми помага по алгебра. Стигнах до музея за двадесет минути. На входа ме посрещна портиерът Хенри. Поздравих го мило и отидох да търся г- н Гибсън. Трябва да призная, че колкото и да ми е неприятен този човек, все пак ми е нужен. Погледът ми шареше с цел да намери една позната мазна усмивка. Намерих го в сектора за препарирани животни. Затичах се към него, а той ми направи знак с ръка да забавя темпото.
- Г- це Крейншор, знаете че тук не се тича - усмивката му се разтегна. - Кажете с какво мога да ви бъда полезен?
Лепнах си една хубава изкуствена усмивчица и заговорих:
- Г- н Гибсън, снощи говорих с Кара и тя ми каза, че тук има ДНК, което може да ме направи като нея. Ще ми кажете ли къде мога да намеря това ДНК? - Видях как очите му постепенно се уголемяваха. Едва не се изсмях на глас, но реших да си го спестя.
- Не знам за какво говорите. Тук няма никакви ДНК. Все пак това е музей, а не някаква лаборатория.
За миг се отчаях, но след това се сетих за един начин.
- Тогава ще кажа на целия град, че не сте ми бил полезен. И тогава никой няма да идва вече в музея и ще фалирате - обърнах се и започнах да броя на ум. 3, 2, 1.
- Чакайте! - Г-н Гибсън ме догони.- Ще ви кажа всичко. Само не разказвайте това на целия град. Моля ви! Умолявам ви!
Въздъхнах, а управителят на музея отчаяно продължи да ме умолява.
- Добре, добре. Няма да кажа на никого, ако Вие ми кажете това, което ми трябва.
Това мрънкане от страна на г- н Гибсън сериозно започна да ми лази по нервите.
- Качете се на горния етаж. Там има една червена ръчка, която е скрита зад рафта с фантастика. Дръпнете я и там ще намерите тайна лаборатория. Там търсете това, което ви трябва.
Кимнах и се затичах към горния етаж.
- И още нещо г- це Крейншор - провикна се управителят зад мен. Обърнах глава и го изгледах очаквателно. - Никакво тичане.
Усмихнах се, кимнах с глава и се за изкачвах нагоре по стълбите. Последният, четвърти етаж, беше нещо като библиотека. Само че в тази библиотека имаше само енциклопедии. Нали беше музей… Все едно. Отидох пред рафта с фантастични енциклопедии. Този рафт включваше енциклопедии със снимки и описания на митични същества. Погледнах зад рафта и видях червената ръчка приклещена между рафта и бялата стена. Протегнах ръката си в безполезен опит да докопам ръчката. Както вече казах, опитът бе безполезен. Отидох от другата страна и точно да си протегна ръката и чух един познат глас.
- Помощ ли ти трябва? - погледнах и видях Кара. Кимнах и я погледнах.
- Какво правиш тук? Как те пуснаха?- Гледах учудено.
Засмях се. Веднага се досетих как тя се промъкна вчера през решетките. Не са я пуснали, избягала е.
- Не са ме пуснали. Значи вече знаеш за тайната лаборатория? Не мислех, че говориш сериозно.
Кимнах безмълвно и се вгледах в очите й. Там се четеше досада и най- вече раздразнение и ярост.
- Бях съвсем сериозна. Сега ще ми помогнеш ли?- Попитах раздразнено, но отговорът, който получих, бе едно отрицателно поклащане на глава от страна на Кара.
- Мъчи се сама. Няма да ти помагам да станеш чудовище като мен. Сега трябва да тръгвам, докато не са се усетили, че не съм в клетката.
Тя се обърна и се запъти към клетката си, която се намираше на втория етаж в сектор „Птици”. Въздъхнах и отново се помъчих да докопам ръчката. Безполезно. Трябваше да преместя шкафа. Поех си въздух и събрах всичката си сила. Бутнах силно и шкафът се премести. Йей, супер! Само още веднъж. Хайде Джесика, стегни се! Отново събрах сили и отново бутнах шкафа. При второто преместване вече имаше достатъчно място, за да се промъкна между шкафа и стената. Съвсем внимателно се промуших и достигнах ръчката. Дръпнах я и стената се отмести като плъзгаща се врата. Паднах напред и си ударих брадичката в земята, но когато се огледах не ми пукаше особено, че съм се ударила. Лабораторията беше меко казано огромна. Имаше високотехнологични компютри и всякакви джаджи. Имаше кръвни проби почти навсякъде, както и ДНК проби. Имаше нещо като легла, но тук едва ли спеше някой. Изправих се и отново се огледах наоколо, като внимавах да не изпусна и най- малкия детайл. Отправих се към пробите с ДНК. Когато се озовах пред тях започнах да оглеждам всяко ДНК внимателно. Търсех името Кара. Всъщност, не. Не търсех това. Или може би това търсех? Очевидно, не знаех какво търся. Погледът ми шареше на всички страни докато един глас не ме прекъсна.
- Трябва ли ти нещо, сладурано?
Обърнах се с лице към този, който ме прекъсна. Беше момче. Бих казала горе- долу на моята възраст, с рижава коса и сини очи. Включих в действие изпитателния си поглед и едновременно с това го изгледах кръвнишки. Момчето изглеждаше спокойно и надменно.
- Кой си ти?- попитах остро. Той се изсмя кратко, но достатъчно дълго, за да доловя арогантна нотка в този смях.
- Мисля че аз пръв те попитах нещо, но щом държиш да знаеш кой съм… добре. Аз съм Марк и ще запаля огъня в твоето сърце.
Изсмях се надменно.
- Повярвай ми, никой не може да разпали огъня в сърцето ми. Относно въпроса ти: да, трябва ми нещо. И мисля че ти можеш да ми помогнеш да го намеря. Познаваш ли лабораторията добре?- Прокарах една мила усмивка и смекчих погледа си.
Приближих го и започнах да правя съблазнителни движения, заобикаляйки го. Отдалеч си личеше че е перверзен. Когато се озовах зад него, леко докоснах рамото му. Боже, този човек гореше! Да не е болен? Не е логично, защото болните хора си лежат в леглото, а този тук седеше пред мен в разцвета на силите си и най- нагло ми се хили.
- От персонала ли си? Защото ако си от персонала на музея, ще те пребия - гласът му вече беше нисък и заплашителен. Звучеше като съскане, а очите му така святкаха, че имах чувството че ще ме убие с поглед.
- Спокойно, не съм от персонала. Много се палиш - отговорих безразлично.
- Добре тогава. Какво ти трябва?- гласът му отново беше мек, а усмивката се беше възвърнала на лицето му.
- Трябва ми ДНК- то, което тече във вените на Кара. Познаваш ли я?- Изгледах го, а Марк отново се изсмя. Защо този човек постоянно се смее?
- Ти си Джесика, нали?
Изгледах го невярващо. Откъде знаеше името ми?
- Кара ми каза за теб. Смело момиче си ти. Знаеш ли какво те очаква ако станеш като нея?- попита Марк и отново се изсмя.
- Проблемен сън?- повдигнах рамене.
- Не. Ще ти се наложи да дружиш с мен и с досадния ми брат Джон. А знаеш ли какво можем ние?
Поклатих глава отрицателно. Марк се усмихна и разтвори дланта си. Там изникна пламък. За да проверя дали това не е номер, приближих показалеца си до пламъка. Усетих топлината на огъня и отдръпнах пръста си. Значи наистина беше пламък.
- Марк - един глас зад нас извика името на рижавото момче пред мен.

Ето я новата главичка. Съжалявам ако има грешки, но редакторът ми е в почивка до неделя, така да се каже. Радвам се че има хора, които четат моите безкрайни глупости и се радвам още повече, че им харесва. Enjoy!


- Марк.- един глас зад нас извика името на рижавото момче пред мен. Обърнах се и видях как едно чернокосо момче пристъпваше към мен. Целият беше облечен в черно и имаше сини очи като Марк. Огледах го по- обстойно и прецених, че изглежда с една или две години по- голям от мен. Сините очи и бледата му кожа бяха сходни с тези на Марк. Чернокосото момче протегна леко ръка. След това негово действие моментално усетих вледеняващ студ, който обхващаше ходилата и глезените ми. Погледнах надолу, за да видя дали си въобразявам, но моето въображение нямаше пръст в това. Ходилата и глезените ми наистина бяха обгърнати от лед. Погледнах нагоре към момчето с черната коса. Лицето му беше като от камък. Не помръдваше и не показваше никаква емоция. Забелязах как Марк се намръщи от появата на момчето.
- Джон, братле, не бъди толкова груб към нашата гостенка! Все пак това е Джесика, за която ни говореше Кара. Не може ли поне веднъж да не замразяваш хората с които се срещаш?- рижавото момче до мен бе възвърнал свежия си тон и усмивката си. Ледът се стопи с едно движение от страна на Марк.
- От къде си сигурен, че е тя? Ами ако само се представя за нея?- намръщих се след прикритата критика на Джон. Очевидно, той беше сприхав човек.
- Ако толкова не вярваш, отиди да провериш!- казах аз ядосано и скръстих ръце пред гърдите си. Този човек от сега започва да не ми харесва. Останах с впечатлението, че и двамата братя са привлекателни, но и двамата ми лазят по нервите още от първата среща. Марк се приближи до ухото ми и прошепна:
- Нали ти казах, че е досаден.- изисках се и Джон ме погледна кръвнишки. Спрях да се кискам на секундата. Лицето ми придоби сериозност.
- Ще се захващаме ли за работа?- попитах Марк. Първоначално той ме погледна с учудване, но после се усмихна.
- Разбира се. Какво търсиш?- надявах се да не ме пита точно този въпрос.
- Не знам. Всъщност, се надявах ти да ми кажеш или да ми дадеш някаква насока.- повдигнах рамене, а Марк се замисли за малко.
- Защо не започнете от досиетата? Така поне ще имате представа какво търсите.- в гласът на Джон имаше подигравка, която веднага долових. Щом е толкова нахакан и важен и той ще търси с нас.
- Благодаря ти за предложението! Но щом ти е толкова смешно и ти ще търсиш с нас.- казах аз твърдо. Чернокоското ме погледна учудено, а Марк започна да се смее.
- Сладурано, не можеш да накараш ей така Джон да върши мръсната работа. Той винаги е бил перфектния в семейството, по- големия син. Точно заради това той винаги заповядва, а аз винаги изпълнявам. Така е от много години насам и не си мисли, че момиче като теб ще промени нещо. Не се обиждай за последното.- Марк продължи да се смее, а аз пристъпих към Джон. Когато застанах пред него вплетох пръстите си все едно ще кажа някоя молитва и се примолих:
- Моля те! Много ти се моля, Джон! Хайде, знам че ще ми помогнеш. Моля те!- за повече цвят пуснах кучешката физиономия. На нея никой не е отказвал. Ето как от безразлична мога да се превърна в сладка и чаровна.
-Добре, добре. Само спри това досадно хленчене.- отговори той безразлично. Както казах, никой не ми е отказвал когато пусна в действие кучешката ми физиономия.
- Та какво казваше Марк?- попитах го усмихната, отивайки към него. Чух го да казва нещо от сорта на „Удивително”. Бива си ме. Ето едно чисто доказателство, че мога да разтопя и най- заледените сърца. Трябва да благодаря на уроците по актьорско майсторство, които посещавах когато бях на седем. Естествено, по воля на родителите ми. Огледах лабораторията за досиета. Намерих ги забутани в едни чекмеджета в един от ъглите на лабораторията. Когато отворих едно от чекмеджетата започнах да тършувам като луда. Търсех нещо, но не знаех какво. Марк и Джон отвориха други две чекмеджета и търсеха заедно с мен.
- За какво ти е да търсиш досиета и ДНК?- попита чернокосото момче.
- Искам да стана като Кара.- отговорих набързо, продължавайки да тършувам. За момент Джон спря да рови, но после продължи. След пет минути Марк намери досието на Кара. В него пишеше, че е родена на 7 Август 1985, починала 5 Ноември 2007. Чакай малко, починала?
- Защо Кара е провъзгласена за мъртва?- попитах остро. Марк се приближи към мен.
- Всички, които сме такива… различни. Провъзгласени сме, както ти каза, за мъртви. Роднините ни, приятелите ни, всички, които познаваме ни мислят за мъртви. Ето защо Кара не искаш да ставаш като нея. Трябва да се разделиш с родителите и приятелите си. Знаеш ли на повечето от нас колко ни беше трудно да го направим?- наведох глава. Ето защо Кара не искаше да ставам като нея.
- Не знаех.- прошепнах тихо. Сега вече се замислих за решението си. Изминаха две минути без никой да направи или да каже нещо. Аз все още стоях с наведена глава и мислех. Какво толкова? Нямам много приятели, а и родителите ми не ме искат за своя дъщеря. Повдигнах рамене и вдигнах главата си. Двамата братя ме гледаха очаквателно.
- Ще го направя.- прошепнах решително. Отново се вгледах в досието на Кара. Търсех кода на ДНК- то, което и е било инжектирано преди три години. Намерих го- S5504EDS. Сега ми оставаше да го намеря из многото ДНК проби.
- Ей Джон. Намерих досието на Елена.- провикна се Марк. Обърнах се и го изгледах очаквателно.
- Коя е Елена?- попитах. Беше ми интересно дали има още като тях. Ами ако Елена владееше въздуха?
- Аз съм Елена.- зад мен се чу женски глас с руски акцент. Обърнах се и видях жена, която беше около тридесет годишна, по моя преценка. Имаше дълга черна права коса, която стигаше до кръста й. Беше слаба и стройна, облечена в бяла прилепнала тениска и черен панталон, който беше от онези които позволяват повече свобода на движението. Тя ме приближи.
- А ти си?- руският й акцент отново се прояви при задаването на въпроса.
- Джесика.- усмихнах се и подадох ръка да се здрависаме. Тя не отвърна на жеста ми. Или не ме харесваше още от сега, или имаше проблеми с общуването.
- Здравей, Елена!- едва промълви Марк. В гласът му се четеше страх. Толкова ли беше страшна тази Елена? С грациозна походка чернокосата жена се приближи до Марк и грубо изтръгна досието си от ръцете му.
- Сигурно си нова служителка тук. Оправи ми леглото, малката! И нека това да стане бързо!- Елена дори не се обърна към мен, докато ми заповядваше. Учудих се когато тя прекоси цялата лаборатория с няколко акробатични движения. Приличаше на котка с тази грация и с тези движения. Другото, което ме изненада бе как тя за отрицателно време се появи пред мен.
- Какво зяпаш?- просъска тя. Бях толкова изненадана, че не можах да пророня и една думичка.
- Елена, това е Джесика, за която Кара ни говореше. Помниш ли? Тази която иска да бъде една от нас.- жената кимна с разбиране, но продължаваше да бъде безразлична. Тя се отдалечи от мен, като не продума нито думичка. Легна на едно от леглата и затвори очите си. Отидох до двамата братя и ги дръпнах малко по- надалеч от Елена.
- Кое ДНК са и инжектирали на нея?- прошепнах. Марк се наведе към мен.
- На лъвица. Внимавай с нея. Тя е опасна, властна и ако иска може да ти издере кожата на секундата.- страхът на рижавото момче се увеличаваше все повече и повече.
- Чувам ви, нали знаеш това?- попита излегналата се жена. Гласът й беше студен и пронизващ. В следващия момент в лабораторията влезе г- н Гибсън. Чух как Елена изсъска, но оставих това настрана. Управителят на музея кимна към мен.
- Г- це Крейншор, намерихте ли това, което ви трябва?- попита той, а аз само кимнах с глава.- Тогава ще ви помоля да си тръгнете, защото другите ще дойдат.
- Кои са другите?- попитах, обръщайки се към Джон.
- Другите като нас. Управителят е прав. Трябва да тръгваш, защото ако дойдат ще видиш неща, които не желаеш да виждаш.- обърнах се към Марк. Може би за потвърждение на думите на Джон. Рижавото момче ми кимна и аз разбрах, че наистина трябва да си ходя. Махнах им за „Довиждане” и отидох до г- н Гибсън.
- Съветвам ви да седите близо до мен.- каза ми плахо той. Приближих се до него, като почти не оставих дистанция между нас. Покрай нас минаха хора. Или поне изглеждаха такива. Всеки от тях ме изгледа или странно, или гневно. Е, май наистина трябваше да се прибирам. Благодарих мило на управителят на музея и се запътих към в къщи, потънала в мисли.


P.S.- Почивните дни няма да пускам глави, защото няма да имам нет. Но обещавам, че в понеделник ще постна новата глава.

Много, ама много се извинявам за закъснението. Паднаха ми ръцете докато пишех тази глава, но ще се радвам ако трудът ми не е бил напразен. Наслаждавайте се!

Прибрах се вкъщи към 17:35. След като излязох от музея реших да поседя в парка. Купих си захарен памук и седнах на една пейка, мислейки за думите на Джон. Какво толкова не трябваше да видя? Мисля че бях видяла достатъчно вчера и днес. След като в главата ми се появиха толкова много въпроси, но без отговори, реших да се прибера.
И ето ме сега, на масата в кухнята ни, където чаках вечерята да стане готова и да бъде сервирана.
- Гладна съм - съобщих за пореден път на Елизабет, която имаше проблеми със задушените зеленчуци. Веднага щом се прибрах си взех един душ, преоблякох се и слязох в кухнята, съобщавайки че съм гладна. Захарните памуци може да са вкусни, но не и хранителни. Елизабет намръщи челото си. За кой ли път казвах, че съм гладна? Май беше за петдесет и втори.
- Търпение - отговори майка ми простичко.
Колко още да търпя? Е, поне баща ми беше в хола и доколкото виждах бе пуснал футболния мач само колкото да не помага с вечерята. Мързел. Предполагам, това е единствената ни прилика с него. Не, всъщност не е. Алън е мързелив само когато се отнася до домакинската работа, но когато става дума за работа, този човек е като машина. Станах и отидох да помогна на Елизабет. Когато бях на осем осъзнах, че нашите просто отказват да ми обърнат каквото и да е било внимание и ми се наложи да се науча да си готвя и да гладя дрехите си сама. Ние определено не сме идеалното семейство.
- Дай на мен - казах и изтръгнах горката ми вечеря от ръцете на несръчната ми майка. Още малко и тази жена от невнимание щеше да предизвика пожар. Половината зеленчуци бяха прегорели. Оправих тази каша набързо, набързо и започнах да слагам в чиниите.
- Алън, скъпи, вечерята е готова - извика Елизабет и свали готварската престилка. Извадих чаши и кастрони от шкафа. Започнах да наливам пилешката супа в кастроните, а в чашите налях минерална вода. Сервирах всичко и седнах на масата. Родителите ми влязоха в кухнята малко след като седнах. Очевидно, Алън трудно се е откъснал от телевизора. Елизабет започна открито да критикува начина ми на подреждане на масата. Не съм сервитьорка и за това не съм длъжна да сервирам всичко изрядно. Двамата седнаха на масата и мълчаливата вечеря започна. Така е всяка вечер от осемнадесет години насам. Сервираме вечерята, нахранваме се, ставаме и това е. Никой никого не пита как е минал денят му или как изобщо се чувства. Същински затвор. За да разнообразя малко обстановката, реших да започна разговор.
- Е, как мина денят ви?- попитах и се насилих да се усмихна. На лицето ми се появи подобие на усмивка. Нашите ме изгледаха странно все едно казвам „Аз не съм дъщеря ви, а извънземно от Марс”. Никой не ми отговори и за това реших да продължа разговора.
- Днес бях в музея и намерих доста интересна информация. След това се поразходих в парка и хапнах захарен памук - ето на това му се казва да си разкажеш деня без много подробности. Отново се насилих да се усмихна и погледнах Алън. Той ме погледна за една секунда, но след това се върна към супата си.
- Джесика, колко пъти да ти казвам, че захарният памук е вреден? - Скастри ме Елизабет.
Малко ми оставаше да полудея. Около тези хора животът не е лесен. Колкото и да се опитваш да се сближиш или поговориш с тях, те толкова повече се отдръпват. Ударих по масата с юмрук. Не желая повече да бъда добра с тях.
- Опитвам се да комуникирам с вас. Толкова ли не можете да ми кажете как е минал денят ви? Или си мислите, че е твърде трудно да говорите с мен? Писна ми от този маскарад. Да се преструвам, че всичко е наред, докато то не е. Отидете на психолог или при някой, който може да ви помогне, защото не желая да бъда част от това - изправих се и с гръм и трясък се качих по стълбите и влязох в стаята си, затръшвайки вратата след себе си. Поех си дълбоко въздух, за да се успокоя. Целият днешен ден ми дойде в повече като емоции и прочие. Тогава се сетих за кода на ДНК- то, което е било инжектирано на Кара. Седнах пред компютъра в стаята ми и отворих търсачката в интернет.
- S5504EDS - продиктувах на себе си. След като пуснах търсачката в действие, безброй линкове се появиха пред очите ми. Отворих първия и една статия се появи пред очите ми. Започнах да чета наум. „Д-р Албърт Грийс реши да направи първия опит от рода на инжектиране на животински клетка в човешко тяло. Асистентката му, Кара Лъдвард, е на 22. Помощник в експеримента е не толкова известен учен, който остана скрит за пресата. Двадесет и три годишният д-р Грийс се занимава с медицина още откакто е на петнадесет. Майка му и баща му са известни в областта на бизнеса, но синът им твърдо отказва всякаква финансова помощ. Факт е, че експериментът на младия лекар може да не протече успешно, но всички се надяват да няма никакви проблеми. Ние, от вестник „Green Week”, пожелаваме на Албърт всичко най- добро.” Бях потресена колко много знаеше пресата за рисковете, но не и Кара. Върнах се назад и избрах друг линк. Отново статия. „След неуспешния си експеримент, д-р Албърт Грийс е разорен, а младата му асистентка е мъртва. Младият лекар не смее да си покаже носа навън, заради всичките репортери, които денонощно са по петите му и стриктно следят кога излиза и къде ходи. Вестник „Red Carpet”.” Пада му се! Като толкова си играе с ДНК, така му се пада. Върнах се назад и отидох на втората страница. Там намерих една потресаваща статия. „На 5 Ноември 2008 година почина д- р Албърт Грийс. Тялото му беше намерено в апартамента на родителите му. Мъжът е изпил солидно количество алкохол и на всичкото отгоре е взел антидепресанти и кокаин. Докторът почива една година след смъртта на асистентката си Кара, която уби при експеримент с ДНК. Младата госпожица се оказа също така негова приятелка. Оказа се, че са имали дълга връзка. Тялото на помощника му в експеримента също бе намерено в една тъмна уличка на Ню Йорк. Човекът е имал сериозни наранявания главно по черепа. Вестник „Green Week”.” Очите ми се бяха разширили така, все едно всеки момент ще излязат от орбитите си. Ченето ми беше паднало до земята и все още си седеше там. На бих пожелала такива неща и на най- лошия си враг. Върнах се назад и написах в търсачката името Кара Лъдвард. Натиснах първия линк и отново видях статия. „Кара Лъдвард бе убита при експеримент с инжектиране на животински клетки в човешкото тяло. Тялото на младото момиче не бе открито, но родителите й почетоха паметта й. По информация на близки момичето е било прието в колежа „Оксфорд”. По мнение на приятели, учители и близки, момичето било много добро и ученолюбиво…”. Прочетох цялата биография на Кара на един дъх. Легнах си към два часа сутринта. Не ми се лягаше, но утре бях на училище, затова беше наложително. Легнах си, но така и не заспах.

Ето я новата главичка. Да знаете, че не е нещо кой знае какво по мое мнение, защото идеите просто ми се изчерпват, а и в последно време съм го ударила на мързел. Наслаждавайте се!


На следващия ден отидох на училище с нежелание. Толкова ми се спеше, а и всички онези статии се въртяха в главата ми. Мислех да отида в музея след часовете, но веднага се отказах щом главата ми клюмна в час по история. Някак си изкарах часовете без да заспя, а щом се прибрах вкъщи, се строполих на леглото.
Събудих се към четири часа след обяд и се заех с домашните. Започнах с френския, продължих с историята и стигнах до алгебрата. Ето там вече мозъкът ми зацепи. Взех телефона и набрах един познат номер.
- Ало? Кайл? - попитах щом чух другата страна да вдига слушалката.
- Да?- отговори съученикът ми.
- Ще дойдеш ли у нас, за да ми помогнеш с домашното по алгебра? - попитах мило. Не че не можах да препиша от някого на следващия ден в училище, но предпочитам да си изкарвам оценките честно.
- Вече съм на път - разсмях се и затворих. След има-няма пет минути Кайл позвъни на входната врата. Слязох и му отворих. Поздравихме се, а преди да седнем да учим му предложих чаша студен чай. Той отказа и мъчението започна. Мисля, че е глупаво да ни преподават подобни неща при положение, че няма да ни трябват в бъдеще.
- И така, този интервал отива от другата страна. Разбра ли го?- попита той и ми се усмихна мило. Кимнах с глава положително и отново разгледах задачата. Наистина я разбирах.
- Ожаднях. Отивам да си взема една чаша студен чай. Ти искаш ли нещо от кухнята? - попитах и се запътих към кухнята.
- Не, но благодаря, че попита.
Вече се бях върнала в хола с чаша, пълна до половината. Другата половина бе изпита на един дъх. Кайл беше скромно момче, умен, с кестенява коса и пъстри очи. Винаги беше готов да помогне на приятел в беда. С него се познаваме от първи клас. Той ме харесваше, но веднъж му обясних, че аз го приемам само като приятел. Той ме разбра и от тогава не е коментирал по темата. Беше ми хубаво че си имах такъв добър приятел, а и той никога не ме притискаше за нищо.
След като приключихме с ученето, го помолих да остане за вечеря. Добре де, не го помолих, а го принудих. Нашите доста го харесват и когато той е около мен те говорят и се държат с мен нормално. На вечеря си поговорихме и се посмяхме, а след това гледахме едно японско риалити шоу. Тези хора се забавляват по много странен начин. След това го изпратих и се качих в стаята си. Легнах си и заспах бързо.
Вторник. Мразя вторниците! Те са досадни и ме изнервят. Днес твърдо се реших да отида на посещение на моите приятели в музея. Преодолях трудната алгебра като първи час, скучната химия, досадния френски, изморителния спорт и не на последно място рисуване. За последния час не можах да измисля определение. Както и да е. Веднага щом звънецът изби се запътих към музея със скоростта на светлината. Когато пристигнах там се бях позадъхала. Потърсих с поглед г- н Гибсън и го открих да обяснява на първолаци за развитието на пеперудите, докато им показваше безброй препарирани пеперуди. Отидох зад него и го потупах по рамото. Той се обърна, първоначално ядосан, но след това въздъхна, обърна се с познатата мазна усмивка към групата деца и ги помоли да го извинят.
- Здравейте, г- н Гибсън! - Поздравих, като се постарах да бъда учтива.
- Здравейте, г- це Крейншор! Мога ли да Ви попитам какво правите в музея?
- Искам да се видя с приятелите си - казах накратко. Първоначално по лицето му се изписа недоумение, но в следващата секунда разбра за какво и за кого говоря.
- Значи вече са Ви приятели? - в гласа му се четеше притеснение, което не можах да разгадая. - Щом толкова искате да се видите с тях, отивайте. Кой Ви е спрял?
- Исках разрешението Ви - казах простичко. На лицето му се изписа изненада, а след това усмивка. Но не мазната усмивка, а истинска усмивка.
- В такъв случай Ви позволявам - каза той, а аз започнах да подскачам на едно място като някоя луда.
- Благодаря ви! Благодаря ви много, г- н Гибсън! - Прегърнах го леко и се затичах към втория етаж.
- Никакво тичане! - Чух да вика след мен управителят на музея. Изсмях се, но забавих темпото. Качих се по стълбите, които водеха до втория етаж. Отидох до клетката на Кара и й помахах.
- Здравей! - Поздравих, а усмивката ми отпреди малко стана още по- широка.
- Здрасти! Как си? - попита Кара. Изглеждаше ми в приповдигнато настроение.
- Добре съм. Ти ми изглеждаш доста весела. Има ли причина? - засмях се. Какво ми ставаше днес? Не съм се усмихвала или смяла толкова много от много време. Може би е защото… защото… всъщност, не се сещам конкретна причина.
- Да. И това си ти - отговори тя усмихнато и ме посочи с пръст. Погледнах невярващо и безмълвно посочих себе си. Аз? Защо аз? Аз съм една досадна, мрънкаща, саркастична тийнейджърка, чиито родители не я уважават. А и съм малко студена и безсърдечна, като се замисля…
- Ами, радвам се - казах едва, едва. Кара сръчно се промуши между железата и дойде пред мен. Май доста често се промъкваше така, защото не видях да има проблеми.
- Какво ще правим? - изтърси изведнъж тя. Помислих малко и се сетих, че не съм яла абсолютно нищо цял ден. Чак сега усетих стомаха си да къркори като за някое световно.
- Да ядем - предложих и получих положително кимане с глава. Чудех се с какво ли се храни.
- Какво ще хапваме? - попита тя. Повдигнах рамене в знак, че нямам абсолютно никаква представа. Знам че в музея имаше нещо като малко магазинче, в което се продаваше храна. Хванах Кара за ръката и я повлякох към магазинчето. След минута и половина вече бяхме там. Купих си един чипс, а на приятелката ми купих един шоколад. След като приключихме с покупките на храна отидохме в лабораторията. Там бяха Марк, Джон и Елена, която не ми се зарадва много за разлика от Марк. До вечерта седях при тях. Говорихме си, смяхме се, споделяхме интереси, задавахме въпроси един за друг. Беше ми изключително приятно. Ето това е компанията, в която искам да бъда.

Ето я и новата главичка. Музата се накани да ме посети и мен . Аз чаках и чаках, а тя не идваше и не идваше, но дойде . Много се извинявам за грешките и ви пожелавам приятно четене.


Делничните дни отминаха бързо. Редовно посещавах музея и виждах новите си приятели, запознах се и с някои нови. Дътч, в чиято кръв има инжектирано ДНК на хамелеон. Мерил, в чиято кръв тече ДНК на кобра. И не на последно място Паркър, който е полу-човек, полу-паяк. Звучи като „Спайдърмен”, но така се е случило. Беше забавно да се мотая с тези същества след часовете. Шегувахме се един с друг, като най- много бъзикаха мен и Джон. Той бил „леденият принц”, а аз „ледената принцеса”. В четвъртък Марк каза, че с брат му сме перфектната двойка и аз тръгнах до го бия. Нямам никакви подобни симпатии към когото и да било от групата.
Сред целия смях и всичко останало, те ми помагаха и с домашните. Е, не по всички предмети, но по повечето. Например, Паркър беше много добър по геометрия. Можеше да изчисли колко е диаметърът на два цилиндъра, умножено по 3,14, разделено на шест. И всичко това на ум. Аз и половината не мога да направя без чужда помощ, камо ли всичко това сама и на ум. Кара се оказа много добра по химия. Толкова добра, че в сряда, докато правехме един експеримент с химикали, едва не взривихме музея. Нямаше пострадали, освен дрехите на всички около нас двете и косата на Елена. Доста се бе наелектризирала.
Оказа се, че лабораторията се е превърнала и в арена на рок концерт. Днес, в петък, 16.04.2010, с Марк основахме рок група на име “Jelly Jelly Bon Bon”. Аз имах честта да предложа името. Предполагам, не звучи подобаващо за рок група, но пак е нещо. Репетицията беше много зле. Дори сега ушите ми продължават да пищят. Аз бях солистката и бях на една от електрическите китари, Кара беше на другата, Джон беше на бас китарата, Марк - на барабаните, а Дътч беше вокал. Истинска рок група. Само дето ни липсваше всичко, освен инструментите. Свиренето ни беше меко казано ужасно, а вокалите или по-скоро врещенето на Дътч беше непоправимо. Ще станем по- добри, предполагам. Усмихнах се.
- Джесика! - гласът на Елизабет ме изтръгна от мислите ми за днешния ден. В момента аз и родителите ми се намирахме в ресторанта на града.
- Избери си нещо, скъпа!- подтикна ме Алън.
Погледнах менюто в ръцете си и реших да си избера нещо различно от зелена салата. Хубавото на този ресторант беше, че има всякаква кухня - китайска, италианска, френска и всякакви други, за които се сетите. От обикновените сандвичи до най- изтънчените специалитети. Прехвърлих страниците докато не стигнах до китайската кухня. Избрах си ориз със зеленчуци. За пиене избрах един студен чай. След няколко минути баща ми щракна с пръсти и сервитьорът веднага дотърча. Всеки петък нашето семейство идваше тук и се смятахме за редовни клиенти. За това с нас се отнасяха по един специален начин. Елизабет поръча на келнера всичко, което трябваше. Докато говореше бе сложила тази изкуствена усмивка, която в повечето случаи намирах за противна и неприятна.
- Къде си след училище? - попита Алън рязко. - Не си в къщи, за това къде си?
Фактът, че някой от тях двамата говори с мен прекалено ме шокира. А не, чакай малко. Не е така, защото тук има публика, която да ни гледа. На хората щеше да им се стори прекалено странно ако родителите не говорят със собственото си дете. Повдигнах рамене и заговорих спокойно:
- В музея. Там ми стана доста интересно в последно време - безразличието ми си личеше прекалено много и за това реших да се усмихна. Или поне да направя опит. Напрягах устните си, заповядвах им вътрешно да се изкривят и да направят подобие на усмивка, но те просто не ме слушаха.
- Много се радвам, че не си губиш времето - каза Елизабет.
„Само така си мислиш”, помислих си аз.
Сервитьорът донесе напитките и на всеки по отделно сипа от шишето в чашата питието, което си беше поръчал. На мен ми сипа в чашата студен чай, на Алън - вода, а на Елизабет - тоник.
- Очаквайте храната скоро - каза келнерът и се запъти към бара. Подмазвач.
- Какво правиш в музея? - попита баща ми. Не се лъжете, не е от любопитство.
- Ами, нали знаете Кара? - попитах, а двамата ми родители се обърнаха към мен.- Мотая се при нея. Говорим си, а и се запознах със същества, които са нейно подобие.
Забелязах колко съм загазила, когато видях „погледите”. Това са специалните погледи, които изразяват тяхната неприязън. Всъщност, не съм загазила, но осъзнаването, че собствените ми родители изпитват неприязън към мен започна да ме човърка отвътре.
- Не мисля, че трябва да ходиш там, скъпа - каза Алън и се изсмя нервно.
Погледнах към Елизабет, а тя само ме изгледа критично и каза само едно „Баща ти е прав”. Наведох главата си. Никога не съм си мислела, че отношенията ни ще станат толкова зле. Келнерът донесе храната, като специално за моето китайско ми бяха донесли от онези клечки за ядене.
- Здравейте! - се чу зад гърба ми.
Погледнах назад и видях семейство Чунг. Те бяха южнокорейско семейство, което се беше преселило в Хамърсвил. Наскоро г- жа Мими Чунг бе родила първото бебе в тяхното семейство. Бебето беше на има-няма два месеца.
- Здравейте! - поздрави Алън и им помаха.
Семейство Чунг изоставиха масата си и дойдоха при нас. Лепнах си една усмивка и кимнах с глава в знак на поздрав. Всъщност, този път усмивката ми не беше изкуствена, а истинска, защото корейското семейство бе много приятно. Те живяха в къщата срещу нашата.
- Мога ли да ви помоля за една услуга? - попита направо Грег Чунг. Корейците бяха променили имената си по американския кодекс, защото техните корейски имена бяха трудни за произнасяне. Но все пак фамилното име си оставаше.
- Да, всичко за вас - отговори Елизабет с фалшива учтивост.
- Може ли Джесика да гледа малката ни дъщеричка за този уикенд? Излизаме извън града, а бабите му трябва да се приберат в Южна Корея.
Всички погледи се впиха в мен. Не можех да откажа.
- Естествено, че да - отсякох. - Само едно въпросче: къде по точно ще гледам бебето?
- И ние се чудехме точно това - каза Мими и погледна майка ми.
- Как къде? В нашата къща, разбира се - отговори Алън.
С майка ми кимнахме в знак на потвърждение. Семейство Чунг казаха, че ще оставят бебето в осем на следващата сутрин, благодариха ни и се върнаха на тяхната маса.
Радвах се, че ще гледам бебе. Аз обичам бебета.
Вечерта продължи тихо и спокойно. След като приключихме с вечерята и платихме сметката, с родителите ми се прибрахме в къщи, легнахме и заспахме.



P. S.- Надявам се тази глава да не е като предишната, защото предишната си беше за боклука. Сърдечно благодаря и за критиката на Цуки! По- хубаво критика от колкото липсата на такава.

Ето я и новата главичка. Радвам се че старата ви е харесала. Направо си изкарах душата докато я писах тази глава. Истинско чудо е че не полудях. Приятно четене!


На следващата сутрин на входната врата се позвъни точно в осем часа. Въпреки че бях сънена, по пижама и видът ми беше доста неподходящ за посрещане на съседи, слязох надолу с бързи крачки и отворих на семейство Чунг. Те много набързо ми дадоха указания какъв е режимът на хранене и спане на бебето и кога трябва да се сменят памперсите. Връчиха ми количката на бебето, онова нещо, което се разтваряло във вода за да се получи подобие на бебешко мляко (нещо корейско), пелените и ми дадоха също така текста и нотите на любимата приспивна песничка на Кйойон. Хубаво име. Малката нямаше дори и година.
- Благодаря ви отново! Длъжници сме ви - след тези думи, семейство Чунг се изнесоха по най-бързия начин. Очевидно на хората им трябва малко почивка от гледането на бебе. Колко трудно може да е гледането на едно бебе?
- Това бебето на семейство Чунг ли е?- попита Алън зад мен. Обърнах се изненадана и го погледнах. Баща ми беше все още по пижама, а отгоре бе навлякъл един халат. Кимнах положително с глава. Алън набързо огледа какво са ни дали семейството в съседство за тяхното бебе. В бебешката количка се намираха играчките на Кйойон. Не всичките, разбира се. Само основните.
- Ще се кача до горе, за да се оправя. След това ще изведа малката на разходка в парка - съобщих и почаках за някаква реакция. Реакция от страна на баща ми така и нямаше. Казах си „Все тая” и се за изкачвах нагоре към стаята ми.
След десет минути бях готова. През цялото време, през което се оправях за излизане, Кйойон лазеше по пода. През две минути я проверявах да не се набута някъде, където не трябва. Честно да си призная, нямаше да излизам с малката в парка. Щях да я водя в музея, но не знаех доколко е безопасно там. Там всички, освен Кара, се дразнят лесно. По моите наблюдения Кйойон не е някое ревливо бебе, но все ще дойде момент, в който да се разплаче. А когато това стане всеки там може да й направи всичко. Като например Джон може да смрази кръвта й, а Марк да направи точно обратното - да накара кръвта й да закипи. Мерил и Елена също не са от най- спокойните. Но колкото и да са раздразнителни, не мисля, че ще направят нещо на такова невинно същество. Все пак това е бебе и нищо повече. Ако се разплаче все някак ще я успокоя… нали? Избих всички тези мисли от главата си и вдигнах малката от земята. Внимателно слязох по стълбите с Кйойон в ръце. Очевидно, момиченцето много харесваше косата ми, защото постоянно я дърпаше. Внимателно премахнах малките й ръчички от кичура коса, който бе хванала и внимателно я поставих в бебешката количка.
- Излизам с бебето. Ще се поразходим в парка - лъжата ми прозвуча доста уверено.
Винаги когато лъжа, съвестта ме гризе отвътре, но този път съвестта ми беше някъде дълбоко в съзнанието ми и спеше непробудно. След като произнесох лъжата нищо в мен не ме гризеше или ми крещеше в главата „Кажи истината, глупачке! Като лъжеш яко ще си изпатиш!”. Този път нямаше нищо такова и се зарадвах. Отворих входната врата, избутах количката навън и затворих вратата след себе си. Сладкото момиченце бе протегнало ръчичките си във въздуха и се смееше. Усмихнах се и се наведох да проверя дали съм взела всичко необходимо. Памперси, шишенце, играчки, прахът, с който се прави подобието на мляко, биберон, график, дрешки и нотите на приспивната песничка. Всичко беше тук. Изправих се за да започна да бутам количката, но точно когато се изправих лицето ми се озова пред това на Кайл. Усмихнах се мило.
- Кайл? Какво правиш тук?- попитах любезно. Личният ми преподавател по алгебра (така го наричам) се изсмя нервно и се изчерви.
- Исках да мина да те видя.- каза той и ми се усмихна.
- Виж, целия уикенд съм заета. Обещах на съседите отсреща, че ще гледам бебето им докато те са извън града - казах и съжалих, че не мога да прекарам малко време с него. Той е добро момче и ми е много добър приятел.
- Разбирам. Не се притеснявай, някой друг път - след като ми каза това, Кайл ми помаха за довиждане и се отдалечи. Погледнах към Кйойон.
- Добре, бебенце. Да отидем при приятелите ми. Но обещаваш ли ми, че няма да кажеш на никой за тях? - Аз луда ли съм? Това бебе дори не може да говори, камо ли да ми обещае нещо. Момиченцето сладко се засмя, а аз започнах да бутам количката.
- Ще го приема за „Да” - казах си. Тръгнах по познатия път за музея. През целите десет минути път правех някакви физиономии, за да разсмея Кйойон. Когато накрая стигнах в музея се зачудих как ли щях да се изкача до четвъртия етаж, при положение, че нямаше асансьор или пък рампи.
- Помощ ли ви трябва, г-це Крейншор?
Обърнах се стресната, а пред мен седеше г-н Гибсън. Той очевидно беше забелязал неспособността ми да се кача по стълбите с количката. Засмях се притеснено.
- Да. Искам да кача бебето горе заедно с мен - казах простичко. Управителят на музея щракна артистично с пръсти и извика човек на име Дейв. Един мъж, вече на възраст, веднага дотърча до нас, поклони се почтително и попита за какво го е извикал г-н Гибсън. Управителят кимна към бебешката количка.
- Трябва да ми помогнеш да качим бебешката количка до четвъртия етаж - след тези думи двамата мъже се приближиха до количката.
Преди да я вдигнат, внимателно поех бебето в ръцете си. Докато се изкачвахме по стълбите, Кйойон постоянно дърпаше един мой кичур коса. Опитите ми да занимая ръчичките й с нещо друго бяха неуспешни. За разлика от моя неуспех, двамата мъже успешно качиха количката до четвъртия етаж. След като стигнахме там, Дейв и управителят внимателно я поставиха на земята, пожелаха ми приятен ден и ме оставиха сама. Поставих момиченцето в количката, отидох до познатия шкаф зад който се намираше червената ръчка, избутах шкафа и дръпнах ръчката. Пред мен за пореден път се разкри лабораторията, където се намираха приятелите ми. Отидох до количката с бебето и я забутах към входа на лабораторията. Веднага щом прекрачих прага всички забелязаха, че не съм сама, и се изненадаха.
- Здравей, сладурано! - поздрави Марк, запътвайки се към мен.- Виждам, че ни водиш посетител.- каза той и се приближи още повече към мен и бебето.
- Стой! - заповяда Джон на брат си.- Какво е това? - попита ме той и кимна към количката. Взех на ръце Кйойон, показвайки я на цялата компания.
- Това е бебе - казах аз, като прозвучах така, все едно рекламирам нещо.
- Кога стана майка? - попита Марк и се смръщи. Едва не избухнах в смях.
- Не е мое, глупчо. Бебето е на съседите ни и те ме помолиха да го гледам за уикенда, докато те са извън града - казах, все още опитвайки се да не избухна в смях. Лицето на Марк грейна и с една огромна крачка се озова пред нас. Погледна ме и с очите си ме помоли да дам бебето в ръцете му. Кимнах, а Марк я взе от ръцете ми.
- Здравей, малко сладко бебче! Чичо ти Марк ще се погрижи да се смееш докато си около него. Какво ще кажеш, а?- попита той с преправено-сладникав глас. От страна на Кйойон нямаше никаква реакция. Момчето се намръщи и я разтърси здравата.
- Защо не ми отговаряш? - тонът на Марк се повишаваше. Той започваше да се ядосва, а когато един от двамата братя се ядоса става лошо. Бебето се разплака. Веднага изтичах и я взех от ръцете му.
- Не ти отговаря, защото не може да говори - креснах му, успокоявайки Кйойон. Започнах да я подрусвам лекичко и да я потупвам по гърба. По изражението, което направи Марк, познах, че съжалява и че иска втори шанс. Джон се изсмя арогантно, а другите все още гледаха изненадано. Момиченцето спря да плаче и се сгуши в мен. Всички постепенно започнаха да се приближават към мен. Елена и Мерил любопитно оглеждаха бебето, а тримата чичовци правеха смешни физиономии. Джон седеше в един ъгъл и само гледаше. Той винаги странеше от групата, рядко се включваше в разговорите, а когато другите ни изкарваха перфектната двойка с него, той излизаше от стаята. Странен човек. В следващия миг в лабораторията влезна Кара.
- Имаме си гост? - попита тя и се усмихна на бебето. Обясних й ситуацията и тя веднага се зарадва, че ще прекарва време с бебето. Оказа се, че и тя харесва бебенцата. Погледнах стенния часовник в лабораторията. 8:40 сутринта. Какво трябваше да правя в 8:40 сутринта? Напрегнах си малко мозъка и след секунда се сетих. Трябваше да нахраня бебето. Помолих Кара да ми помогне с приготвянето на млякото, защото се съмнявах че сама ще се справя.
След двадесет минути чудене как е това и онова направихме бебешкото мляко. Температурата му беше идеална, затова нахранихме бебето. След това накарахме Кйойон да се оригне и игрите започнаха. Кара взе момиченцето в ръцете си и леко го издигна във въздуха. Дойде редът и на Марк, който образуваше малко пламъче в дланта си и точно когато Кйойон да го приближи, момчето свиваше ръката си в юмрук и така пламъкът изчезваше. Дътч пък си играеше на „Крия се, показвам се”. Той е хамелеон и когато се маскираше изглеждаше все едно е невидим.. Играта му беше такава: закриваше лицето си с длани и ставаше невидим, откривайки лицето си, ставаше видим. След това се изредиха и Елена и Мерил с тяхното „Гъвкаво Шоу”. И двете бяха много гъвкави. Едната - като кобра, другата - като лъвица. Всяка правеше своите акробатични и гъвкави движения. Всъщност, шоуто не беше само за Кйойон. Беше и за всички останали. След края на шоуто всички енергично ръкопляскахме. Джон както винаги мълчаливо наблюдаваше, а лицето му не показваше никаква емоция. Нищо ново…
Обедните часове настъпиха и се наложи да сменям памперси. Този момент все някога щеше да настъпи, но не исках да бъде толкова скоро. Плеснах два пъти с ръце и се обърнах към мъжките индивиди.
- Добре, момчета. Всички да се обърнат с гръб, защото ще се сменят памперси - казах развеселено.
- Стига де, сладурано. Кйойон е бебе все пак - в гласа на Марк се четеше разочарование. Приближих се към него и го ударих по рамото.
- Перверзник! – казах, демонстративно се обърнах и се върнах при бебето. Докато Марк се инатеше, другите момчета покорно се обърнаха с гръб. След пет минути спорене с рижавото момче, той се обърна и се примири. С момичетата бяхме положили Кйойон на едно от леглата и започнахме да сменяме памперса.
Петнадесет минути по-късно, след несравними мъки и гъмженето на плача на бебето, памперсът беше сменен успешно и прилежно.Нахранихме момиченцето, след което седнахме и ние да обядваме. Е, ако обяд се нарича полуготова супа и сладолед за десерт, то тогава наистина сме обядвали. Остатъкът от деня премина в игри и забавления, като от 14:00 до 17:00 Кйойон спа, но компанията се забавлявахме тихо. Към шест часа тръгнах да храня бебето. Всички се бяха отдалечили от мен и бебето и бяха легнали на леглата, за да си починат.
- Никога не съм се чувствал толкова изморен - мърмореше Марк. Излязох от лабораторията и започнах да обикалям целия четвърти етаж. Кйойон изпразни цялото шишенце и реших да се върна в лабораторията. Обърнах се и видях Джон. Беше подпрял едното си рамо на рафта с романи, а ръцете му бяха пъхнати в джобовете на дънките му.
- Може ли да я подържа? - попита той изненадващо.
В първия момент се шокирах, но после кимнах с глава. Чернокосото момче се приближи, а когато беше достатъчно близо, прехвърлих бебето в ръцете му. На допир кожата му беше студена, нормално студена. Той подхвана Кйойон, все едно ще я приспива. Малката се усмихна и протегна малките си ръчички към него. Джон подаде показалеца си и той се озова между малките ръчички на бебето. Момчето се усмихна и започна да говори на момиченцето колко е красиво и сладко. Усмивката му беше толкова красива. Защо я криеше? Кйойон започна да се смее и да размахва пръста му наляво и надясно.
- Харесва те - казах простичко. Очевидно осъзнал че съм тук, Джон ме погледна. Приближих се до тях и се загледах в малкото личице на бебето в ръцете на чернокосото момче. Дръпнатите й очички бяха черни като въглен. Плътните й устнички се намираха между пълните й бузки. Малкото израснала косичка я правеше още по- сладка. Наведох се към челото на момиченцето, за да го целуна, но Кйойон хвана един кичур от косата ми и го дръпна. Нежно отстраних ръчичките й и вдигнах главата си. Правейки това действие, срещнах очите на Джон. В тях не се четеше само омраза и студенина. Четеше се и мъка. Исках да разбера защо в тези красиви черни очи се четеше толкова много мъка. Лицето му бавно започна да се накланя към моето, а когато вече нямаше никаква дистанция, меките му устни се докоснаха до моите. Чувствата веднага започнаха да бушуват в мен и поисках да почувствам Джон още по- близо до себе си. Свободната му ръка се уви около кръста ми и ме придърпа още по-близо. Езикът му облиза долната ми устна и аз му дадох повече пространство. Целувката постепенно се задълбочаваше повече и повече. Не разбирах какво става. Всичко около мен се въртеше и аз усещах че всеки момент ще експлодирам. Прекратих целувката и се заех да контролирам дишането си.
- Защо го направи? - попитах задъхано.
- Защото те харесвам - отговори той. Джон ми даде бебето и се върна в лабораторията, а след него и аз се върнах там. Поседях още петнадесет минути там и след това се прибрах. По целия път мислех за случилото се в музея. След като се прибрах смених памперса на Кйойон, поиграх си с нея, вечерях, изкъпах я и я приспах. Малко след нея си легнах и аз и веднага заспах.




P.S.- Сори за грешките! Може да си мислите, че Джон е копие на Саске, но не е така, защото те са двама отделни герои и двамата имат различни истории. Но историята на Джон може и да я пусна, може и да не я пусна. Още не съм решила. Ако вие искате историята на Джон, пишете.

Ето я и новата главичка. По- добре късно, от колкото никога. Реших да пусна историята на Джон. Специално за тази глава ще кажа, че любимата ми част е с дървото. Съжалявам за грешките, наслаждавайте се и спирам да говоря.



Неделя мина бързо. Сутринта с Кйойон закусвахме, след това си играхме, след това обядвахме, а после бебето поспа. Мими и Грег се прибраха късния след обяд и върнах момиченцето с нежелание. Въпреки малкото време прекарано с нея, се привързах. Цял ден едно нещо не ми излизаше от главата: вчерашната целувка с Джон и това, което ми каза.
„Защото те харесвам”, прошепнах вчерашните му думи. Защо ме харесва? Откога ме харесва? Как така ме харесва?! Той досега не е проявявал явен интерес към мен. Нито пък към когото и да било. Той винаги беше толкова мълчалив, неразгадаем и непроницаем. Единственият човек, който го познаваше наистина добре, беше Марк (Нормално. Нали са братя!). В сините му очи никога не се четеше някаква емоция. Бях на прага на истерията и бях готова да си счупя кухата глава в някоя стена. Изръмжах и се запътих към банята. Там си взех един бърз студен душ, облякох се и слязох надолу по стълбите. Решено е! Щях да говоря с Джон за вчерашната случка. Щях да го накарам да говори с мен, дори и това да е последното нещо, което ще направя. Точно секунда преди да посегна към вратата един глас ме спря.
- Пак ли отиваш при онези изроди? - попита Елизабет с неприкрито отвращение. Веднага щом ушите ми чуха думата „изроди”, кръвта ми кипна и свих юмруците си. Обърнах се рязко към нея, а черните ми очи се свиха заплашително.
- Те не са изроди! - казах през стиснати зъби.
- Тогава какви са? Можеш ли да ми дадеш едно нормално обяснение какви са? - надменният й смях стигна до всяка частица в тялото ми. Едва се сдържах да не ударя собствената си майка. Господи, защо точно на мен си дал такива ненормални родители?! Алън е малко по- нормален от Елизабет, но тя… За такова същество просто нямам думи и няма нормален начин да го опиша.
- На теб какво ти дреме какво правя и какво не? Цели осемнадесет години с Алън не ми обръщате грам внимание. Обзалагам се, че ако падна от някой покрив пак няма да ви пука. Осемнадесет години търпя това ваше безразличие, но нямам намерение да го правя повече. Всичките тези години вие се опитвахте да изградите идеалната дъщеря, но всичко, което сте изградили са едни лъжи! Погледни ме, Елизабет! Какво виждаш в мен? - спокойният ми глас прикриваше целия ми гняв, но всичко беше вътре в мен.
Всичкият този яд се таеше в мен дълги години. Досега нямах нито намерението, нито удобния случай да изразя всички тези чувства и да кажа всички тези думи. Сега, когато имах шанса да поставя така наречените ми родители на място, нямаше да си мълча. Щях да им покажа какво всъщност са - едни сноби. Едни егоисти. Погледът на Елизабет ме обходи от глава до пети. Напрегнах се в очакване на следващия удар.
- В теб виждам едно глупаво, русо осемнадесет годишно момиче. Ти никога не си била идеалната дъщеря, не си и никога няма да бъдеш. Ти си просто едно глупаво момиче. Една глупава грешка, която никога няма да бъде поправена. Като толкова искаш да бъдеш при онези изроди, отивай! - след тези думи Елизабет се отправи към кухнята, а аз излязох навън, затръшвайки силно вратата след себе си.
Есенният вятър веднага разроши косата ми, но не ми пукаше. Никога не съм очаквала, че ще чуя подобни думи от родителите ми. Колкото и дистанцирани отношения да имахме с тях, усетих как думите на Елизабет се забиват в сърцето ми като нож. Увеличих темпото на ходене и вместо да отида в музея, отидох в парка. Там седнах на една от пейките и се загледах в едно дърво. Листата му почти бяха опадали, а малкото листа останали на клонките бяха придобили червен цвят. Огледах се около себе си, за да видя дали наоколо има нещо за ядене, което се продава. Единствената ми алтернатива беше супермаркетът, но там опашките бяха огромни. Принципно не бях от най- търпеливите, а и сега не бях в настроение да чакам. Въздъхнах и отново върнах погледа си на дървото. Изведнъж ми се прииска да съм на мястото на това дърво. Него никой не го закачаше. То разцъфваше през пролетта, през лятото беше в цялата си прелест със зелените си листа, през есента оголваше клоните си, а през зимата седеше голо и очакваше отново да разцъфне. И през всичката тази метаморфоза то оставаше красиво и необезпокоявано. Усмихнах се и за втори път погледнах към супермаркета, където не виждах края на опашките от чакащите хора. Обзалагам се, че не им е много приятно. Ще изчакам докато опашките понамалеят и чак тогава ще отида да си купя нещо за ядене. Хубавото при мен е, че всички важни неща (телефон, пари и ключове за вкъщи) винаги са ми по джобовете. Чух как коремът ми внушително къркори и погледнах към него.
- Гладна ли си? - вдигнах глава и видях Джон да седи пред мен и да ми се усмихва. Май къркоренето не е стигнало само до моите уши. Както винаги той беше сложил ръцете си в джобовете на тъмните си дънки. Черното яке бе разкопчано и тъмно синята блуза се виждаше.
- Може ли да седна? - попита той и ме погледна в очите.
Почувствах как неговите очи се сливат с моите. Усетих как сърцето ми започва да забързва ритъма си и да бие в ушите ми. Изчервих се и побързах да отклоня погледа си. Тъй като бях седнала в средата на пейката, се преместих наляво. Той седна до мен и настъпи тишина. Погледът му беше вперен някъде, но не виждах къде. Отказах се да определям посоката на очите му и отново се загледах в дървото. Изминаха няколко минути на тишина, но реших да я наруша.
- Как излезе? - попитах и погледнах към лицето му. Изчезналата преди малко усмивка отново се появи.
- Мислиш ли, че не ми е позволено да излизам? Щом приличам на човек, значи мога да се държа като такъв - каза той и аз се засмях. Той обърна лицето си към мен, а аз отново се изчервих.
- Мога ли да те попитам нещо? - запитването ми беше сериозно.
- Ти вече питаш - иронията в гласа му ясно се долавяше.
- Защо си толкова затворен? От кога ме харесваш? Няма ли да ме почерпиш нещо? - последният въпрос беше шега, но първите два си бяха сериозни. Джон наведе глава и се загледа в едни сухи клонки, паднали на земята.
- Преди имах приятелка - началото определено не ми харесваше. - С нея много се обичахме. Един уикенд двамата заминахме за вилата на родителите ми, която се намираше в планината. Бяхме близо, но на един завой катастрофирах. Оказа се, че другият шофьор е бил пиян докато е шофирал. Аз се разминах с мозъчно сътресение, но тя умря. Когато лекарите ми съобщиха за смъртта й, първото нещо, което направих е да започна да крещя и да бутам хората. Обвинявах лекарите за нещо, за което те не бяха виновни. След това се затворих в себе си. Депресирах се, обвинявах себе си и се пропих. Една вечер Марк ме беше намерил полу-жив, лежейки на пода в кухнята. Бях прерязал вените си. Не желаех живот без Емили. Вярвах, че ако се самоубия ще отида там, където е и тя. Родителите ми бяха богати хора. Те ме изпратиха на психолог. След два месеца лечение всички си мислеха, че всичко с мен вече е наред. Но те си нямаха и представа колко грешаха. Станах студен и дистанциран...
Посегнах към рамото му, но не го докоснах. Беше грешка че го попитах. Не трябваше.
- Извинявай! Не трябваше да те питам за подобно нещо - изправих се и бях готова да направя първата крачка, но една силна ръка се уви около китката ми.
- Имам да отговарям на още два въпроса. Забрави ли ги? - каза той.
- Не се притеснявай за тях. Бяха само на шега - отново започнах да правя първата крачка, но Джон не ме пусна и даже ме накара да седна до него. Тръснах се на пейката до чернокосото момче и се ухилих глупаво.
- Ще те почерпя. Хайде, ела!- каза Джон и ме задърпа към супермаркета.
След половинчасово мотане в магазина, най- после излязохме. Да подберем покупките отне само пет минути, но плащането… Предполагам, можете да смятате от едно до тридесет. Джон не е от най-търпеливите - докато чакахме на опашката постоянно нервничеше и ругаеше. За разлика от него аз не нервничех от това колко чакаме на опашката, а ме изнервяше, че бях близо до момче, което започвах да харесвам. След като излязохме от супермаркета се върнахме в парка. Там седнахме на същата пейка и отворихме чипса. Аз, естествено, започнах да се тъпча като някоя луда. Когато съм гладна ставам жалка картинка.
- Разкажи ми за себе си! - изтърси изведнъж Джон. Толкова се изненадах от желанието му, че се задавих с чипса. Той потупа гърба ми и ме изчака търпеливо да се накашлям на воля. След като овладях положението се обърнах към него. Очите ми се впиха в неговите и там разчетох неприкрито любопитство.
- Добре - казах спокойно. - Родителите ми са сноби. Искат да бъда перфектна, но за тяхно съжаление не съм. Освен сноби, те са позьори и лъжци. Свикнала съм с това тяхно поведение още от шест годишна възраст, така че не ми прави впечатление. Обичам музиката. Мързелива съм, любопитна и понякога досадна. Мразя алгебра, геометрия, химия и физическо. Мразя също така тежък алкохол, спринцовки и влечуги. Не обичам риба и маслини. Вегетарианка съм и харесвам теб и цялата компания - опа, май казах че го харесвам. Казах ли го? Дами и господа, моето поредно прецакване по отношение на момчетата! Моля, аплодирайте ме! Или ми ударете шамар! Предпочитам второто.
- Харесваш ме? - попита объркано Джон и ме погледна.
Кимнах положително с глава. Приличам на някой идиот, но това е друга тема. Чернокосото момче рязко се наведе и ме целуна. Този човек отново ме изненада с действията си. Защо винаги всички правят това, което аз най-малко очаквам? Целувката не продължи дълго. Този път устните ни само се докосваха нежно. Неговите бяха меки и приятни, а моите бяха напукани и груби. Когато отдалечихме лицата си едно от друго се усмихнахме един на друг.
- Има още едно нещо за мен. Не обичам да си слагам грим и предпочитам да нося панталони - след това мое изказване Джон се засмя и отново приближи лицето си до моето. Той целуна челото ми и ме погледна в очите.
- Това напълно ме устройва - каза той. Усмивката ми от широка стана по-широка. Посегнах към ръката му, но се спрях, защото не знаех как ще реагира. Минаха няколко мига на мълчание. Не бяха нужни думи, защото очите ни казваха всичко, което трябваше да бъде казано. За момент се зачудих дали това наистина съм аз. Аз, която мразех почти всички момчета. Аз, която винаги пребиваше всеки, който си позволеше да се заяде с мен. Аз, ледената принцеса. Предполагам, че все някой трябва да разтопи всичкия този лед. Никога не съм предполагала, че ще бъда толкова нежна с мъжки индивид. Е, за всичко си има първи път, нали? Този път посегнах към ръката му и вплетох пръстите си в неговите. Ако той не го желаеше, щеше да се отдръпне. Но така и не го направи.
- Трябва да се прибирам - казах. Нямах никакво желание да се връщам в онзи Ад. Но нямах къде другаде да остана. В такъв случай нещата ставаха наложителни. Заедно с Джон се изправихме на крака. Мислех, че той ще се запъти към музея, но той просто стоеше до мен, вплел дългите си тънки пръсти в моите. За момент ми се искаше времето да спре. Но знаех, че това никога няма да се случи. Джон ме погледна и аз кимнах в посоката към дома ми. През целия път вървяхме мълчаливо. Не искахме да нарушаваме хармонията. Когато стигнахме пред къщата ми се обърнах с лице към Джон и погледнах в очите му.
- Е, аз трябва да вляза във вечния Ад, наречен мой дом - казах с разочарование. Той се засмя и целуна челото ми.
- Едва ли е толкова лошо - каза чернокосото момче и пусна ръката ми.
- Нямаш и представа колко е зле там вътре. И защото е зле, няма да ти позволя да се запознаеш с Луцифер и нейното куче пазител Цербер.
И двамата се засмяхме. Не съм ли забавна? Джон ме целуна за последен път и започна да се отдалечава. Помахах му за довиждане и влязох в дома си. За моя изненада на входа ме чакаха родителите ми.

Радвам се, че фика ми се радва на успех. Ето я новата главичка. Кратка е, за което се извинявам. Старая се да ги правя по- дълги, но не ми се получава. Приятно четене!


Когато прекрачих прага на дома си видях родителите ми да седят точно пред входа. Огледах ги внимателно. Крояха нещо. Те никога не ме чакаха на входната врата. Огледах къщата. Имаше нещо странно. От хола се чуваха разговори на хора. Много хора.
- Трябва да поговорим! - каза Елизабет и аз я изгледах странно и подозрително. Те никога не говореха с мен за нищо, а сега искат да говорят с мен. Това ми дойде като гръм от ясно небе, меко казано. Зачудих се какво ли са намислили?
- Първо ще си взема душ и тогава ще поговорим. Ще ме извинявате, но „грешката” трябва да бъде свежа - последното го казах с подразбираща се ирония.
Точно започнах да се качвам по стълбите когато една ръка здраво се уви около китката ми. Погледнах назад и видях Елизабет, която ме гледаше настоятелно. Очите ми хванаха нейните в капана на зрителния контакт. Знам, че така наречената ми майка мрази зрителния контакт. Моите очи упорито не изпускаха нейните, но след като седяхме така няколко мига отклоних погледа си.
- Мисля, че душът ще почака малко! - каза настоятелно Елизабет и ме задърпа към хола.
Там беше претъпкано с хора. Какво ли правеха всички тези хамърсвилци тук?! Сред всичкото това море от хора, забелязах съседите господин и госпожа Лин, родителите на Кайл и още много непознати за мен съграждани. В следващия момент бях грубо тръсната на канапето. Всички погледи се впериха в мен сякаш съм главната атракция на някой цирк. Огледах няколко непознати, които се бяха втренчили в мен. В очите им се четеше отвращение и разочарование. Наведох главата си и се загледах в килима, който се намираше в средата на стаята. Поседях така няколко секунди и после вдигнах главата си към родителите ми.
- Искахте да говорим. Говорете! - казах им решително. Не знаех какво са намислили всички тези хора, но още от сега не ми се нравеше.
- Ние знаем, че ти се мотаеш с онези изроди… - започна Елизабет.
- Не са изроди! - побързах да я поправя аз.
- Както и да е - продължи тя. - Проблемът е, че ние не харесваме този факт, миличка. Боя се, че трябва да спреш да се мотаеш с тях и да ни кажеш къде се укриват, за да можем да се отървем от тях - Елизабет говореше тихо. На последните й думи едва не припаднах. Изсмях се нагло.
- Вие да не мислите сериозно, че ще ги издам? И откога станах „миличка”? - попитах и продължих да се смея. Алън приклекна до мен и потупа гърба ми.
- Знам, че в последно време отношенията ни са обтегнати - заговори той, - но ти не бива да си на тяхна страна. Помисли само! Така не само предаваш мен и майка ти. Предаваш всички хамърсвилци, предаваш себе си и човешкия вид. Знам, че не си съгласна, че са изроди. Те са по-скоро смесица. Грешка на природата - след тази трогателна реч Алън отново потупа рамото ми. Този човек ме изненадваше със спокойствието си. Изненадваше ме и как е търпял Елизабет толкова години и как е търпял тя да го тъпче.
- Ти си мислиш, че отношенията ни са обтегнати само напоследък? Не аз трябва да помисля, а ти. Нашите отношения са обтегнати цял живот. И ще продължават да бъдат. И не предавам никого. Ако кажа къде се крият, то тогава предавам само и единствено тях. А те са ми приятели. Припомни си кой ме е научил да не предавам приятелите си! Говорете ми каквото си пожелаете! Ако искате даже имате позволението ми да ме заплашите с пистолет. Каквото и да правите, няма да кажа къде е скривалището им! И си набийте това в главата, защото нямам намерението да го повтарям! - казах и се излегнах на дивана.
Можех да си седя тук още една седмица. Супер, няма да ходя на училище. Но какво ли щеше да стане ако не посещавах музея цяла седмица? Те щяха да ме потърсят, а на тези хиени само това им трябва. Взех дистанционното за телевизора и точно щях да го включа когато някой ми го изтръгна грубо от ръцете.
- Хей! - оплаках се аз. Огледах се за виновника и видях господин Лин. Този човек никога не ми е бил приятен. Ако искате негово описание, ще го ви дам: бирено коремче, просташки речник и глас, който можеш да го чуеш от другия край на града. Мисля, че това е достатъчно.
- Слушай, момиче! Кажи ни къде се крият изродите иначе ти ще го отнесеш и аз лично ще се погрижа - изкрещя ми той. За да го подразня още повече бръкнах в ухото си и го почесах отвътре.
- Изобщо не ми пука. Ако искате и от скалите ме хвърлете. Пак няма да кажа - казах нагло и огледах стаята. Лицата изразяваха все същите емоции - отвращение и разочарование. Също така шок, раздразнение и нетърпение. Преместих положението на краката си с едно лесно движение, което не изискваше много усилия. Нали се сещате? Движението, което правите когато краката ви се местят от канапето върху масата. Толкова елементарно движене! Краката ми с гръм и трясък се озоваха върху масата от махагон. Всички бяха отвратени и шокирани от обноските ми. А знаете ли кое му е най- хубавото? Най- хубавото е, че мен тази ситуация искрено ме забавляваше, докато другите това положение ги дразнеше. Обичам да се забавлявам на чуждото раздразнение. Поне в този случай. Не ме разбирайте погрешно, не съм садистка. Просто тази ситуация ме забавляваше. Изведнъж ми се прияде нещо. Махнах краката си от масата и се изправих. Всички притаиха дъх, а аз се разсмях. Тези хора май очакваха, че ще извадя някоя картечница и ще ги разстрелям до един. Продължих да се смея и заедно с това се запътих към кухнята. Обърнах се към всички присъстващи.
- Не си мислете, че ще избягам. Тук е прекалено забавно. Ще ви отвратя докато не се изнесете оттук. Обещавам! - с това приключих кратката си тържествена реч и продължих пътя си към кухнята.
Когато влязох там първото нещо, което хвана погледа ми беше хладилникът. Наистина бях гладна. Въпреки чувството, че мога да изям цялата къща на една хапка, в хладилника не намерих нищо за ядене. Въздъхнах и се загледах в ключовете за къщата на плота. Ключовете? Ключовете! На лицето ми изгря дяволита усмивка, а в главата ми се оформи перфектния план за бягство. След като ключовете за къщата на Алън и Елизабет бяха пред мен, а моят беше в джоба на дънките ми, щях да ги заключа. Грабнах ключовете им и с един от тях заключих задната врата, която се намираше в кухнята. Започнах да си свиркам с уста и с бавни крачки се върнах в хола. Всъщност не се върнах, а го прекосих. Всички ме гледаха учудено и по лицата им разбрах, че са изненадани от спокойствието ми. Както се подсвирквах изведнъж се стрелнах към входната врата. Много бързо излязох и заключих отвън. Тези хора очевидно не знаеха с кого си имат работа.Чух как от другата страна на вратата започна да се блъска и да се крещи. Усмихнах се лукаво и с бързи крачки се запътих към приятелите ми, за да ги предупредя. Онези хора не ми бяха казали защо ги търсят, но аз и сама се досещах. Нямаше да позволя нищо да се случи нито на едната, нито на другата страна.
Бързите крачки се превърнаха в тичане. Погледнах назад, за да видя дали някой не ме следи. Улицата беше празна. Бяхме само аз и студеният есенен ден. Забързах темпото на тичане. Това предупреждение не трябваше да чака нито минута повече. Приятелите ми и аз имахме два избора - война или бягство от войната.


P.S.- Извинявам се за грешките от предишната главичка, които са подразнили Цуки. Извинявам се също така и за грешките и в тази глава.

Какво става сладури? Аз бях на море и снощи се върнах, но не се притеснявайте. Специално съм се погрижила за вас и има две нови главички. Приятно четене и се надявам да има хубави отзиви.



Пристигнах в музея запъхтяна, както никога. Виеше ми се свят, дишах учестено, краката ми едва ме държаха, страхът ми от това, което щеше да се случи, се увеличаваше с всяка изминала секунда. Огледах първия етаж и не видях никого. Портиерът си беше тръгнал преди половин час, а г- н Гибсън си беше в кабинета. Предполагам. Бях на прага на припадък, но трябваше да продължа. С голяма мъка изкачих стълбите до четвъртия етаж и избутах шкафа зад който се намираше червеният лост за тайната лаборатория.
Вратата за лабораторията се отвори и аз преминах прага. Всички, включително и Джон, ме изгледаха тип „Какво правиш тук?”. Минаха няколко секунди на пълна тишина, за да мога да си поема дъх. Джон дойде до мен и леко целуна устните ми. Леко го избутах, защото знаех, че това не беше точното време за подобни неща. Той се отдръпна и аз погледнах другите.
- ¼ от града в момента е в къщата ми. Търсят ви. Искат да ви унищожат. Ако побързате можете да се махнете от тук - казах като се опитвах да звуча спокойна, но нещата не се получаваха. Гласът ми звучеше уплашен и неспокоен, даже истеричен. Всички ме гледаха втренчено, но после се засмяха.
- Хубава шега! И си толкова добра актриса - каза Марк и продължи да се смее. Ядосана, присвих очи. Как можеха да си мислят, че това е шега?!
- Говоря ви съвсем сериозно! Ако тръгнате сега можете да избегнете евентуалния сблъсък - чак сега усетих, че съм започнала да крещя.
Джон през цялото време ме гледаше изучаващо. Може би затова той не бе започнал да се смее като сругите. Защото той знаеше още от първия път, че аз не се шегувах. Всички смехове секнаха и остана само отминаващото ехо. Всички погледи отново се върнаха на мен. Усещах как напрежението се покачва с всяка изминала стотна от секундата. Чух как Елена изръмжава.
- Знаех си. Знаех си, че това момиче ще ни донесе само проблеми - каза тя и се запъти към вратата. Изтичах до там и препречих пътя на лъвицата. Почувствах как адреналинът се покачва във вените ми. Очите ми засветиха предизвикателно и с агресия, която не ми беше позната до този момент.
- Махни се от пътя ми, малката! Ако не го направиш доброволно, ще те принудя! - изсъска Елена в лицето ми.
- Давай! Не се страхувам от теб. Накарай ме щом искаш! - гласът ми прозвуча тихо, но в него се четеше огромното количество предизвикателство, което преминаваше в тялото ми от мускул на мускул. Бях готова на всичко. В следващия момент пред лицето ми се показаха дългите нокти на Елена. Очевидно беше, че бяха остри. Беше ги лакирала в кърваво червено. Огледах се и видях как всички се бяха събрали около нас и очакваха голямото шоу. Затворих очи и зачаках да бъда издрана. Чух как Елена хладнокръвно замахва с ръката си. Минаха около пет секунди и отворих очите си. Усетих как устните ми се изкривиха в една малка, едва доловима усмивка. Видях как Джон е хванал тигрицата за китката, а хватката му изглежадаше по-здрава и от окови. Той погледна към мен и мисля, че видя тази моя усмивка. След това отново се обърна към Елена и я погледна заплашително.
- Ако отново се опиташ да й направиш нещо, ще...
- Добре, добре. Тя разбра. Ти си го знаеш и всички разбрахме - Марк беше прекъснал брат си с риск да го отнесе. Момчето се засмя глупаво, а Джон пусна китката на Елена. Тя я разтри и ме погледна злобно. Погледнах към гаджето си, което идваше към мен. Чернокосият нежно ме придърпа към себе си, като ме прегърна през кръста. Навеждайки се към ухото ми, той прошепна:
- Добре ли си? - дори и като шепот, гласът му достигна до всяка частица в тялото ми. Ръката му около кръста ми направо ме изгаряше, а ароматът му ме замайваше все повече и повече. Имах чувството, че ако Джон ме пуснеше, щях да се свлека на земята. Дъхът му, който се удари в кожата ми, ме изгори. Почувствах се като глупачка, защото Джон е нещо изключително, а аз съм просто едно обикновенно момиче, живеещо в малък град. С две думи: нищо специално.
Кимнах положително с глава в отговор на въпроса му. Всички се бяха вторачили в нас. Те какво очакваха? Да започнем да се целуваме страстно? Никога не бих го направила, дори и от това да зависеше животът ми. Не обичам подобни демонстрации, колкото и да ви се стори странно. Е, докато някои момичета направо лягаха на пейките в парковете, натискайки се с гаджетата си, аз просто гледах отстрани, смеех им се или завъртах очи с голяма доза досада.
- Какво ще правим? - попита Мерил, излизайки пред тълпата. Всички се спогледаха, включително аз и Джон. В неговите очи прочетох невиждана решителност и готовност. Готовност за битка. А в моите очи той прочете страха и нетърпението да се махна от това място и да го забравя. Изведнъж всички започнаха да шумят, коментирайки какво ще стане ако останат и какво - ако си тръгнат.
- Ще гласуваме! - се чу най- отзад. Всички погледнаха в посоката, от която идваше гласът. Гласът беше на Кара, а тя седеше с непроницаем поглед и студено изражение.
- Всички, които искат да останем и да се бием, да вдигнат ръка! - каза Джон, а погледът му зашари навсякъде в лабораторията. Погледнах вдигнатите ръце и започнах да ги броя на ум. Петнадесет.
- А сега всички, които искат да си тръгнат, да вдигнат ръка! - нареди Кара. Отново петнадесет, включително и тя.
- Този проблем може да се реши само по един начин. Джеси, ти кажи какво да правим! - каза Марк.
Това не беше Марк, когото познавах. Сегашният Марк седеше съвсем сериозен. Той бе събрал веждите си и от това върху челото му се бяха образували малки гънки. Очите му не бяха весели и игриви, а сериозни и задълбочени.
Не желаех да правя точно такъв избор. Това беше все едно да избирам между мнението на най-добрата ми приятелка и между мнението на Джон. Това беше сериозно. Знаех, че ако избера „За”, щеше да има щети и мъртви. А ако избера „Против” няма да има нито едното, нито другото. Ако кажа „За”, предавам Кара. Ако кажа „Против”, предавам Джон. Но Кара ми е най- добрата приятелка, а такива истински приятели като нея трудно се намират. А Джон е просто момчето, с което съм заедно. Ами ако Джон е моята „вечна любов”? Ако с него ни е било писано? Не знаех какво да кажа.
Погледнах в очите на Джон и видях смелостта, която направо искреше. Виждах как той вътрешно се подготвяше за битката, защото знаеше, че ще кажа „За”. Не исках да го разочаровам. Наведох глава. Защо все на мен? На мен ми се падна гадният живот, гадните родители, гадните съграждани. Все гадни неща. Сега и този избор. Направо черешката на тортата.
Погледнах към Кара. В очите й прочетох думите „Умолявам те”. Животът е гаден. Прехапах долната си устна и отново наведох глава. Усетих как Джон се навежда към ухото ми. Усетих едно свиване на стомаха си. Повярвайте ми, не е от пеперудките, а от притеснение.
- Спокойно, милата ми. Ще уважа решението ти. Няма да се ядосам, нито пък ще хленча или правя физиономии. Просто кажи каквото мислиш! - прошепна той. Този негов нежен глас сякаш ме подкупваше и можеше да ме заведе до портите на Ада. Защо го харесвам толкова? Защо постоянно искам да слушам този глас и прекрасните му устни непрестанно да докосват моите? Стегни се, Джесика! Стегни се!
Тръснах глава, за да се освободя от бушуващите мисли в съзнанието ми. Представих си, че Кара и Джон са непознати. Никога не съм ги срещала, никога не съм чувала за тях. Никога не съм говорила с тях. Джон никога не ми е разказвал своята история, а Кара - нейната. Вдишах дълбоко въздух и вдигнах главата си. Бях взела решение и щях да го следвам. Въпреки, че знам, че е много възможно едната половина да ме убие, но никакви коле*ания повече. Щях да кажа решението си, независимо дали на някои ще се хареса или не.

Малко закъснях, но ви предоставям новата глава. Имам предвид, че предоставям новата главичка на Цуки, защото само тя чете фика ми. Е, по- добре от нищо. Предполагам....


Всички ме гледаха в очакване. Премигнах няколко пъти, за да освободя съзнанието си от всякакви мисли. Погледнах към Джон и той кимна с глава. Погледът ми се отправи в посока на чакащите.
- Против - казах твърдо.
Едната половина се усмихнаха, а другите ме изгледаха разочаровано. Не желаех никой от тях да пострада. За това мисля, че решението ми беше правилно. Отново насочих погледа си към Джон. Той не изглеждаше разочарован или ядосан. Изглеждаше както обикновено - спокоен. Може би беше ядосан, но не го показваше. Ръката му продължаваше да е обвита около кръста ми.
- Много правилен избор - каза Кара, приближавайки се към нас. Погледнах към нея. Тя наистина изглеждаше доволна от избора ми. Върху лицето й грееше лека усмивка все едно беше родител, чието дете току що беше направило нещо велико. Кимнах с глава и й се усмихнах мило. Въпреки усмивката си, отвътре вината направо ме убиваше бавно. Усещах някаква топка вътре в себе си, която все повече и повече се издигаше нагоре към гърлото ми и заплашваше да излезе. Преглътнах и топката слезе бавно надолу.
- Кара, ще ни извиниш ли за малко? - попитах тихо. Тя кимна с глава и аз издърпах Джон извън лабораторията.
Заведох чернoкосото момче далеч от любопитните погледи на някои от групата. Той ме погледна неразбиращо. Очите ми гледаха директно в неговите настоятелно, не позволявайки зрителният контакт да бъде изпуснат.
- Сърдиш ли се, че казах, че съм против? - попитах директно. Не обичах заобикалките. Първоначално чернокосият се изненада, но след това се усмихна и преплете пръстите си в моите.
- Не. Казах ти, че няма да се сърдя и не го правя. Просто... и аз не знам. Може би така е по- добре. Все пак ти познаваш и двата свята и ти най-добре знаеш какво може да се случи - каза Джон съвсем спокойно. Гласът му беше толкова равен. Сякаш това, за което говорехме, не беше от никакво значение. Усмихнах се и обгърнах кръста му с ръце.
- Радвам се - казах и подпрях главата си на гърдите му. Той уви ръцете си около мен в здрава прегръдка. В този момент се почувствах толкова уютно и сигурно. Все едно на тази планета сме само аз и той, и никой друг. Знам, че звучи банално и клиширано, но наистина се чувствах така. Чувството, че си имам някого, който ще ме подкрепя и ще бъде там за мен, се увеличаваше с всяка изминала минута откакто бях с Джон. Той беше толкова нежен с мен. Защитаваше ме от всичко, което ме застрашаваше.
- И аз - каза той и ме притисна още по-близо до себе си. Не зная как се чувстваше той по отношение на мен, но аз... изпитвах нещо силно към него. Не беше точно любов, защото това чувство беше прекалено силно, но беше нещо силно. Нещо пристрастяващо. Нещо, което не може да се опише с думи. Вдигнах главата си и устните ни се озоваха изключително близко. В следващата секунда Джон целуна устните ми.
Чувството беше толкова опияняващо. Толкова нереално. Усещах как Джон облизва долната ми устна, искайки още пространство. Веднага разтворих устните си и усетих езикът му да изгаря вътрешността на устата ми. Усетих замайване, но не исках да спираме. Почувствах се така, все едно съм в Рая. В следващия момент се озовах опряна на близката стена. Не зная как стана така, но не ми пукаше. Изведнъж в мен се надигна непознат огън. Спри! Спри, глупачке! Играеш си с огъня и ще се опариш. Трябваше да спрем, но не исках. Трябваше да спрем, защото знаех, че ако продължим щеше да стане зле. Много зле. Тогава дори и да искахме, нямаше да можем да спрем. Ръцете му все още бяха увити около мен. Те бяха като сладки окови, прилепнали за тялото ми, свързващи ме с притежателя им и непозволяващи ми да се отдръпна. Огънят в мен започна да се разпространява с невиждана скорост. Започна да ми става много горещо. Направо изгарях. Ръцете на Джон започнаха да шарят по гърба ми и аз почувствах как губя контрол над себе си. Усещах как разумът ми си отиваше, а копнежът го заместваше. Махнах ръцете си от кръста му, промуших ги между телата ни и ги обвих около врата му. Чувствах как с Джон сме едно цяло. Цяло, което не можеше да бъде разделено. В следващата секунда разумът ми рязко се завърна в главата ми и аз прекъснах целувката. Дишането ми беше учестено и накъсано. И не беше само моето. Дъхът на Джон сладко изгаряше лицето ми. Започнах да вдишвам огромни глътки въздух, защото не бях сигурна дали дробовете ми съдържат достатъчно кислород, за да ме поддържат жива. Сърцето ми биеше в ушите ми, а кръвта минаваше с бясна скорост през вените ми. Подпрях главата си на рамото му. Виждах всичко двойно и размазано.
- Добре ли си? - попита Джон, а аз отделих главата си от рамото му и го погледнах.
- Да - отговорих простичко. Как можеше да ме пита дали съм добре след подобна целувка? Кой не би бил добре след такова изживяване?
- Червена си. Цялата си почервеняла - съобщи той и се засмя. Всъщност, не осъзнавах че съм се изчервила. Дишането ми все още идваше на тласъци.
- Ти и твоята целувка сте причината за моето почервеняване – казах и се усмихнах.
- Значи ти е харесало? - попита той
- Дали ми е харесало? И питаш? Това беше най- добрата целувка, която съм получавала - уведомих аз.
- Много се радвам. Хайде да ходим при другите! Иначе може да се усъмнят - засмях се след тези негови думи. Хванах го за ръката и се запътихме към лабораторията.
Когато влязохме там всички започнаха да ръкопляскат и да ни освиркват. Погледнах към Джон, а той гледаше останалите с неописуема злоба.
- За какво толкова се палите? - попитах аз подразнено.
- За вашата целувка. Само как се мляскахте! Бяхте хубава картинка - каза Марк подигравателно. Гледали са целувката? О, Боже! Дойде ми да потъна в земята от срам. Усетих как бузите ми пламнаха от смущението, предизвикано от тези воайори.
- Всичко ли видяхте? - несигурността в гласа ми показваше колко се надявах отговорът на въпроса ми да е „Не”.
- Всичко. И даже ви записахме - каза Кара.
- Гадняри - обвиних аз и започнах да налагам Марк. Те луди ли бяха? Не ги ли беше поне малко срам да гледат нещо толкова лично?
- Достатъчно! - нареди Джон и отново ме придърпа до себе си. Всички смехове и закачки веднага спряха. Той беше нещо като водача на глутницата. Той заповядваше, а те изпълняваха. – Тази нощ Джесика ще спи при нас. Няма да й позволя да се върне при родителите си - каза Джон заповеднически, а аз го изгледах изненадано. Приближих устните си до ухото му.
- Сигурен ли си, че трябва да оставам тук тази нощ? - прошепнах аз.
- Повече от сигурен - отговори той. Знам, че имам малко пробеми с Елена и не бях сигурна дали това беше най- правилното нещо. Отношенията ни с нея бяха доста обтегнати, а аз не желаех по никакъв начин да ставам причина за конфликт. Въздъхнах и не започнах да споря, защото знаех, че Джон няма да се даде без бой. Но за днес борбите ми бяха предостатъчни.
След час и половина всички бяха заспали, а аз лежах върху гърдите на Джон, размишлявайки за много неща. Но една мисъл ми беше най- напред в главата: какво щеше да стане ако бях казала, че съм „За”? Дали хората щяха да изтребят до един приятелите ми? Или обратното? Ами ако щетите бяха и върху двете страни? Разклатих леко главата си, за да се освободя от тези мисли. От това мое движение Джон се събуди.
- Какво не е наред? - попита той.
- Извинявай, че те събудих! Няма нищо. Заспивай! - казах. Не желаех да му създавам грижи.
- Щом си будна, значи има нещо. Кажи ми! - гласът му беше повече от настоятелен. Въздъхнах, примирявайки се с това, че трябва да му кажа.
- Чудех се какво ли щеше да стане ако бях взела твоята страна.
- Моята страна за какво? - каза той, правещ се на неразбиращ. Но мога да се обзаложа, че му беше кристално ясно за какво говоря.
- За войната.
- Оу, за това ли? Щеше да има битка. Това щеше да стане - отсече той съвсем спокойно.
Той говореше на тази тема, все едно коментираше времето. Не знам защо, но изведнъж в главата ми изникна картинката на първата ни среща с Джон. Все още си спомням как той замрази ходилата ми и в интерес на истината, дори и в момента все още усещах леда по краката си. Засмях се и се притиснах до Джон.
- Какво е толкова смешно? - попита той объркано.
- Спомних си първата ни среща. Спомняш ли си? Когато замрази краката ми. Тогава дори не си и помислях, че ще бъдем заедно. Някои хора са прави като казват, че животът е пълен с изненади. Но знаеш ли какво? Понякога чувствам, че мястото ми не е до теб. Аз съм толкова обикновена, а ти толкова специален. Сякаш сме от две далечни планети. И знаеш ли още какво? Ти си много по- специален за мен, от колкото всеки друг. И ако се разделим или нещо ни раздели, ще ми бъде наистина неприятно.
Казах това, изразявайки всяка мисъл минала през главата ми точно в този момент. Това, което казах... наистина го имах в предвид. Истината е, че се влюбих в Джон, но бях прекалено страхлива да си го призная. Защото ако той не отговаряше на моите чувства, това щеше да ме срине.
- Съжалявам, че запознанството ни бе толкова конфузно! Но ще ти кажа едно и искам да го запомниш. Ти не си обикновена. Поне не в моите очи. В моите очи ти си най- специалното момиче в целия свят. Другите да мислят каквото искат, но аз мисля така. Аз няма да те напусна. И знаеш ли защо? Защото те обичам. Ако твоето желание е да се разделим, ще го изпълня - след тези думи на Джон бях като цапната с парцал. Той ме обича? Как? Къде? Какво? Защо? Бях изгубила ума и дума. Шокът от думите му ме заля като кофа със студена вода. Не знаех какво да кажа или да направя. А трябваше ли изобщо да казвам или правя нещо? Прехвърлих думите на Джон в главата си още веднъж, и още веднъж, и още веднъж. И тогава се спрях на думите „Ако твоето желание е да се разделим, ще го изпълня”. Как можеше той да си мисли, че аз искам да се разделим?! Дойде ми да му ударя едно дясно кроше заради тези думи. Изправих рязко главата си и погледнах Джон в очите.
- Как можа да си помислиш, че искам да се разделим? Глупчо, не искам нищо такова. Даже обратното. И имам да ти казвам още нещо - казах и усетих как бузите ми започват да горят, а сърцето да бие в ушите ми. Усетих буца в гърлото си. Никога не бях казвала „Обичам те” на когото и да е било. В момента ми беше толкова трудно дори да направя опит да произнеса тези думи. Лицето на Джон се изкриви в очакване. Ударих си една лека плесница, за да се поосъзная.
- Какво правиш? - попита чернокосото момче. Поех си въздух дълбоко и отворих устата си.
- Ами аз... такова... обичам те - най-накрая. Двете думички излязоха от устата ми със скоростта на светлината и не бях сигурна дали Джон е разбрал нещо. По филмите и в текстовете на песните изглеждаше толкова лесно да кажеш тези две прословути думички, но не се залъгвайте. Много е трудно. Особено когато го казваш за пръв път в живота си.
- Моля? - попита чернокосото момче. Не ме беше разбрал. Защо все на мен? Отново си поех въздух.
- Обичам те.
- Моля?
- Обичам те. Обичам те. Обичам те! - изпуснах въздуха, който бях поела преди малко. - Сега разбра ли? - попитах раздразнена.
- Още първия път. Исках да те чуя как го казваш... многократно - каза Джон и се изсмя. Ударих го по стегнатите гърди.
- Подлец. Знаеш ли колко ми беше трудно? - раздразнението си беше отишло. Сега се чувствах много по-добре. Сякаш камък ми беше паднал от сърцето. Кой би предположил, че чувството е такова? Чернокосото момче целуна челото ми нежно и ме придърпа максимално до себе си.
- Заспивай! - нареди той, а аз се отпуснах на гърдите му.
- Ставаш за възглавница - информирах аз и се изсмях. Малко след това потънах в дълбок сън до моето момче.

Ето я и новата глава (най- после). Сори за забавянето. Приятно четене и дано ви хареса!



Събудих се от някакъв шум. Звучеше като чукане на някаква врата и идваше от първия етаж. Побутнах леко Джон и той отвори леко очите си. Исках да проверя дали и той чува това, което и аз.
- Чуваш ли това? - прошепнах. Чернокосото момче не ми отговори, очевидно заслушал се. Последва ново почукване, което прозвуча по-шумно от предишното. Джон кимна положително с глава. В следващите секунди шумът се увеличи и зачестя. Сякаш някой удряше по входната врата на музея с юмрук или нещо твърдо. Ами ако са гражданите на Хамърсвил? Опитах се да избия тази мисъл от главата си веднага щом се появи там. Изправих се рязко на крака и погледнах към Джон.
- Ще събудя другите - казах, а гласът ми трепереше.
- Няма защо да ги будиш. Сигурно е някой пияница или някой луд. Във вашия град има доста такива - чернокосият звучеше спокоен. Той продължаваше да си лежи и да ме гледа с полуотворените си очи.
- Отваряйте, изроди такива! - чух да крещи г- н Лин. Знаех, че е той, защото неговият глас не можеше да бъде сбъркан.
- Очевидно, не е нито луд, нито пияница - казах и отидох до леглото на Марк. Побутнах го леко, а той не направи нито една реакция. Завъртях очи и го бутнах отново, но този път по-силно. Никаква реакция от негова страна. В следващата секунда бях грубо избутана от Джон.
- Не се прави така - каза той и вдигна ръката си във въздуха. Помислих, че ще удари Марк, но той така и не го направи. Чернокосият се наведе над ухото му и започна да шепти нещо. Наострих слуха си и започнах да подслушвам.
- Марк, тук има много момичета, които искат да те видят. Казват, че са ти големи фенки и че много те обичат - в следващата стотна от секундата рижавото момче се беше изправило на крака и изглеждаше по-бодро от всякога.
- Момичета, ето ме и мен. Моля, не се бутайте! Има достатъчно Марк за всички - говореше с такава гордост и самочувствие, че не можах да задържа смеха си. Изсмях се силно, като по този начин събудих останалите и привлякох вниманието на Марк. Чак сега той осъзна, че няма никакви момичета и ми се стори, че почервенява.
- Каква е тази врява? - попита Мерил раздразнено. Отново се чу шумното чукане. Веднага спрях да се смея и лицето ми придоби неочаквана сериозност.
- Намери ли са ви. Трябва да се махнете оттук възможно най-скоро - казах и в лабораторията настана голяма врява.
Всички бяха сънени, недоспали и точно сега не им беше до бой. Долавях изрази като „Какво ще правим сега?”, „Какво ще се случи?” „Да се бием!” „Може да поговорим с тях.”. В главата ми настана каша и хаос. Отидох до Джон и се сгуших в него. Той обгърна кръста ми здраво и зачака докато повечето млъкнат. След като това стана, гласът му надвика тези, които все още говореха.
- Няма да се предаваме. Щом искат война, ще я получат.
След тези думи на чернокосия в лабораторията отново настана хаос. Едни подкрепяха идеята, други- не. Трети пък започнаха да се паникьосват и бяха неутрални. Едва не настана бой след като няколко от съществата си размениха по-груби и остри думи и изречения.
- Млъкнете! - извика Кара, която сега се беше издигнала във въздуха. Всички изпълниха заповедта и погледнаха към нея. - По- рано направихме гласуване и казахме, че няма да има война. Но при положение, че те ни нападат, няма какво да се направи. Нямаме избор. Вие - тя кимна с глава към тези, които не искаха война - ако не искате да се биете, изчезвайте оттук! Или пък се оставете да ви убият - дипломатичният й тон не позволяваше на никого да й противоречи или да каже нещо. Дори и Джон. Той знаеше, че тя бе права. По-рано имахме избор, но сега нямахме. Възможностите бяха няколко: 1) Бягаш колкото ти държат краката; 2) Влизаш в боя и се биеш. Там или умираш или излизаш жив и като победител; 3) Оставяш се да те убият и умираш без чест; 4) Гледаш отстрани и накрая минаваш при страната, която е победителка. Четвъртият вариант е глупав, но го има. Кара полетя към долните етажи. След броени секунди се върна и отново заговори.
- Почти са разбили входната врата на музея. Ти, ти и ти - тя посочи с показалеца си тримата най-едри от съществата. - Отидете и залостете всички входове и аварийни изходи! Гледайте никой да не влезе! Ако някой от противниците влезе, извикайте ни! - те само кимнаха и слязоха на долните етажи. Кара така твърдо им каза да направят това, което им каза, че едва ли са имали друг избор освен да следват заповедите й.
- Трябва ни план - каза Елена. Изведнъж в главата ми се оформи перфектният план за бой.
- Сетих се - извиках и отидох да потърся голям картон и нещо за писане. След като намерих това, което ми трябваше, сложих картона на огромната маса и набързо начертах план на музея и околността. Всички се насъбраха около мен.
- Кара, ти нападаш отгоре. Внимавай с крилата! Джон и Марк ще са най- отзад, защото те са нещо като най-ценното ни оръжие. Двамата трябва да внимавате да не ви направят нещо на очите или ръцете. Елена и Мерил ще бъдат пред Джон и Марк, защото те са гъвкави и бързи.Паркър и Дътч ще бъдат пред Мерил и Елена. Останалите сте пред тях. Паркър, постарай се да си бърз като стрела. Не изчислявай нищо! Не мисли за нищо! Не мисли как ще е по-добре да направиш нещо! Просто го прави! Това се отнася и за всички останали. Искам да сте максимално концентрирани и да не се разсейвате. По възможност не убивайте противника. Не ни трябват убийства, а победа. Не се отдалечавайте от околността на музея. Ако го направите, шансът да бъдете убити или похитени се увеличава. Ако имате въпроси, питайте!
Казах всичко на един дъх. Чак сега усетих, че в дробовете ми почти няма кислород и вдишах няколко глътки въздух. Усещах погледът на Джон върху себе си. Не ми беше нужно да го поглеждам. Трябваше ми само да усетя как в мен нещо започва да гори и знаех, че тогава Джон е около мен и ме наблюдава. Обърнах погледа си в посока на чернокосото момче и видях колко е горд с мен. Усмихнах се леко и се запътих към него.
- Много ми хареса колко властна беше. Не можех да те позная - каза Джон, усмихна се и изненадващо ме целуна.
Целувката беше неочаквана и нямах време да реагирам. Устните ни се докоснаха и той поиска още пространство, облизвайки устните ми. Изпълних искането му и почувствах как езиците ни се преплетоха. Точно когато започна да ми става горещо, Марк неочаквано отдели устните ни и поклати възмутено глава. Усетих как цялата съм почервеняла и ми стана неудобно.
- Точно сега не е най- подходящото време за подобни изяви.- каза момчето с рижава коса. Джон ме придърпа максимално до себе си. Скрих лицето си в гърдите му. Шумно вдишах от аромата му. Толкова уникален и хипнотизиращ. Запаметих това ухание и се зарекох пред себе си никога да не го забравям. Бавно отдалечих лицето си от гърдите му и насочих погледа си към Кара. Тя подготвяше всички оръжия. Пистолети, ножове и още много подобни оръжия, за които аз не знаех. Отделих се от прегръдката на Джон и отидох при най-добрата си приятелка.
- От къде се взеха толкова оръжия? - попитах и започнах любопитно да ги оглеждам едно по едно.
- От музея. Дадоха ни ги. Вече и аз не помня защо - отговори тя и зареди последния пистолет. Тогава се сетих за една малка подробност: какво ще правя аз? Аз нямам никакви способности, а и с оръжие не мога да боравя.
- Какво ще правя? - казах рязко. По лицето на Кара се появи физиономия, която издаваше, че въпросът ми й е дошъл като гръм от ясно небе.
- Ти ще се криеш - Марк ме изненада с отговора си. Обърнах се към него. Той крачеше към нас с огромни крачки. Когато се озова до мен, Кара му подаде един голям пистолет.
- Гледай да не го стопиш! - нареди тя, а момчето до мен само се разсмя. За разлика от Марк, на мен изобщо не ми беше до смях. Как така да не правя нищо? Как така да се крия? Не съм толкова безполезна. В мен пламна гняв, който досега не бях изпитвала.
- Няма да се крия. Не съм толкова безполезна за колкото ме мислите. Не желая да гледам отстрани как два отделни вида се изтребват - тонът ми се беше повишил. Крещях без да го осъзнавам. Всичко в мен кипеше и беше готово да изригне. Точно когато щях да кажа още нещо, от долните етажи се чу вика на един от едрите същества, които Кара бе изпратила по-рано. Всички погледнахме по посока на идващия вик.
- Нямаме време за караници. Криеш се и точка - нареди Джон, който ме буташе към един ъгъл на лабораторията. Отказах се да споря, защото това щеше да ни забави, а и бях обречена на загуба. Набутаха ме в едно малко скривалище, което имаше тесен тунел за бягство.
- Стоиш тук и не мърдаш! Излизаш само когато всичко утихне и някой от нас дойде и те вземе! - нареди ми отново чернокосото момче. Точно когато той щеше да тръгне, аз го издърпах за ръката и го целунах. Кратка целувка, която отчаяно крещеше „Върни се!”.
- Обичам те - прошепнах тихо. Прегърнах го силно. Сякаш за последно. Ами ако наистина беше за последно? При тази мисъл се притиснах още по-силно в силното му тяло. Вдишах от аромата на кожата му, усетих тялото му както никога досега. Толкова мускулесто и твърдо като скала. Сякаш може да издържи на всичко и да се справи с всички.
- И аз теб - каза той, изправи се и потегли. Всички го последваха и аз останах сама. На четирите си крайника пролазих малко по-навътре в тунелчето, за да не ме видят. След минута и половина най-после нацелих идеалната поза, за да мога да гледам през малкия процеп създаден точно за тази цел. Беше ми ужасно тясно, а и ужасно студено. Когато лабораторията бе празна изглеждаше повече от призрачна. Започнах да си спомням всички моменти, прекарани тук с приятелите ми. От запознанството ни до ситуацията, в която се намирахме сега. Аз съм виновна за всичко. Ако не се бях запознала с Кара и останалите, сега те щяха просто да си седят и да си говорят, а аз щях да бъда при снобарското си семейство и щях да ям задушени зеленчуци и сладоледена торта. В следващия момент в лабораторията влязоха няколко мъже.
- Запалете всичко! Нека всичко изгори до основи - нареди единият. В лабораторията влезе и г-н Гибсън, който ги умоляваше да не палят нищо.
- Щом ги подкрепяш толкова, изгори в пламъците заедно с всичко тук! - каза един от другите мъже.
Двама от тях хванаха управителят на музея и го задържаха докато трети от мъжете разля бензин. Г-н Гибсън бе грубо избутан към ъгъла, в който се намираше скривалището ми. Мъжете извадиха клечка кибрит, запалиха я и хвърлиха клечката на пода. Огънят се разпространи за броени секунди, а управителят започна да се вайка като някоя стара баба. Протегнах ръката си и хванах глезена му без да се замислям. Той изпищя и подскочи от страх. Измъкнах се от тесния тунел и се изправих пред него.
- Спокойно, аз съм - казах и се разкашлях заради пушека. Мъжът видимо се успокои и шумно си отдъхна.
- Какво правиш тук, Джесика? - попита той, а аз само завъртях очи.
- Нямаме време за сладки разговори, чай и бисквитки. Вижте, тук това - посочих скривалището си - е тунел. Не зная накъде води, но ще ни спаси. Влизайте, а аз ще дойда след вас - казах и го бутнах леко.
- Не влизам там за нищо на света - каза твърдо г-н Гибсън. Раздразних се на неговата упоритост. Как може да избира да не си изцапа костюма пред това да запази собствения си живот?
- Влизате, и още как. Кое предпочитате: да се измъкнете по този тунел или да умрете тук? - попитах и скръстих ръце пред гърдите си. Мъжът въздъхна и се наведе за да влезе в тунела.
- Много е тясно - отбеляза той, а аз се усмихнах. Разкашлях се отново. Знак, че трябва да побързам. Точно когато се наведох, за да вляза в тясното пространство с полезрението си забелязах нещо, което се търкаляше по пода. Обърнах главата си и видях спринцовка. Възможно ли е това да бъде…? На четири крайника долазих до него и го повдигнах близо до очите си. Зрението ми беше размазано, но успях да прочета S5504EDS. Това беше ДНК-то, което бяха сложили на Кара. Толкова дълго исках това, толкова много съм мислела за този момент. Толкова дълго чаках и сега, когато най- после имам възможността да се променя, аз се разколе*авам. Разколе*авам се защото не зная какво ме очаква. Ами ако не се получи? Ами ако се променя сега и по-късно искам да съм отново човек? Страхът от неизвестното бе завладял напълно съзнанието ми и не знаех какво да направя. Сега или никога. Трябва да реша сега. Махнах предпазителя на спринцовката и я вдигнах леко във въздуха. Поех си дълбоко въздух.
- Всичко ще бъде наред - казах си и изпуснах въздуха. Направих рязко движение, с което забих спринцовката във вените си. Болката от бодването мина за част от секундата. Всичко пред мен се завъртя. Цялата течност, която до преди секунди се намираше в тубичката се изпразни във вените ми. След това всичко стана черно.