Мой стихчета и истории...

Всичко ли се връща
Или само във единия боли?
Щом със перце
Разкъсват твоето сърце
Дали ще може то отново да тупти?
Дали ще може то да спре ужасено да крещи
-„Боли, боли-не спира да боли!!”

В мрака то само се лута
А навън не спира да вали
Безнадеждно то в стени се бута
Направени от стъклени сълзи
А навън в небето мълния гърми
Мълчаливо тя звездите вика
Но,уви отгоре там мълчат сами

-----------------------------------------------------------------


Какъв си ти бе откъде от къде се взе
И сърцето ми “превзе”..
Усмивката ти и тази на Дявола надминава
Може да си буря, ама всяка с времето си отминава
Любов ли, да бе да
Всичко просто е една шега
В която сме въвлечени сега
И няма изход до финала на нощта

Влюбена съм в теб, така ли ?
Така си мислиш, но едва ли..
Когато аз говоря дори и боговете си мълчат
Защото съм едно – едничко копие в светът
Разбери ме, пич изпълнението ти ми се хареса,
Но не си въобразявай, че ще бъда твоята принцеса
Не съм направена аз само за един
ще го разбереш това, но вече
ще си малко скитащо човече...


-------------------------------------------------------------------

Навън се скитам търся аз подслон
И чудя се сама защо не съм в своя дом
И кой ми го отне, защо живота ми съсипа
Той счупи и пропука стъкленият свят
В който аз живях и своите мечти градях.

Е отговорът скоро аз научих,
Че ти си този толкова безчувствен звяр,
който през това време с мен си бе играл,
но няма вече аз да вярвам
в твоята умираща измама
и дано по – скоро ти потънеш в тъмната си яма
от теб собственоръчно изтъкана.
Някои войни си нямат край,
Но в тази аз печеля ,
Защото изградих си собствен рай.
Е, хайде ти върви във ада
И лъжи докато не дойде ден
В който всеки ще иска да те заличи
---------------------------------------------------------

Тъжното езеро


През една тъмна и студена нощ младо и красиво момиче облечено в снежно бяла рокля се разхождало край местното езеро. То било мрачно и зловещо, затова повечето жители на малкото градче дори не се приближавали до него. Водите му били ледено студени и зиме и лете, а черният им цвят никога не се прояснявал.
Момичето обикаляло езерото докато изведнъж пътят му не бил пресечен от алено – червени следи от кръв. Любопитството на младата девойка надделяло и пренебрегвайки страхът си то последвало дирята от капките кръв.
След около 20 – ина минути пред очите й се разкрила непозната гледка. Пред нея стояла
голяма двуетажна къща, която навярно преди време е била една от най – красивите в този град. Прозорците й били големи и просторни, а зад тях се виждали вече изпреварили времето си завеси. Целият покрив бил покрит от керемиди, като на места липсвали по няколко от тях. Отстрани на вече почти срутилата се мазилка имало статуя на малка глава, чиито образ не можел да се различи.
Определено от доста отдавна къщата била изоставена. Зловещото изскърцване на вратата привлякло вниманието на момичето. Колебливо то тръгнало натам и не след дълго прекрачило прага на къщата. Когато влезла вътре тя се огледала и за изненада установила, че тя била идеално подредена все едно, че хората живели в нея един ден просто са изчезнали. Девойката видяла старите стълби водещи до втория етаж и тръгнала по тях. Те я отвели до коридор, а на стена му висяли много и различни картини. Момичето минавало покрай тях и с голям интерес ги оглеждало до най – малкият детайл. Когато стигнало до последната картина ужасът се изписал по лицето й. На нея имало красиво малко момиче с дълга кестенява коса, която се бе развяла всякаш от вятъра. Очите и били катранено черни, а от тях капели кървави сълзи. Но не това било най – лошо, а факта, че оттук отново започвали кървави следи. Страхът отново си пробил път навън и момичето потреперило. Леко запристъпвало към края на коридора, докато не стигнало до малка дървена врата, чиято дръжка била позлатена. С треперещи ръце момичето бутнало вратата и на пръсти влязло вътре. Това, което видяло вътре накарало кръвта й да се смрази.Стаята била бяла, а там вътре на един от столовете седяло детето от картината.То се обърнало към момичето и дяволска усмивка заигрла по устни те му. Вратата на стаята се затворила със силен трясък. Чул се силният крясък на горкото момиче дошло в тази дяволска къща. И само това останало от него един последен вик в един последен миг живот...


Според една много стара забравена местна легенда преди много години в къща край езерото живеело малко щастливо семейство – майка, баща и малко момиченце.Момиченцето било много красиво и обичало да се разхожда около езерцето и да се оглежда в бистрите му води. Една вечер то излязло навън и както обикновено започнало да гледа отражението си. Но понеже било вечер нищо не се виждало и момичето се приближило още, но се подхлъзнало и паднало вътре. Не успяло да излезе и така загубило животът си. Когато научили за това родителите били съсипани и решили да заминат далеч от езерото. Оттогава духът на малкото момиче стой в къщата и чака завръщането на своите родителите си......

Ех, училище мило,
Кой те върху ада построило
Всеки ден на някой вкисваш ти живота
Като на прецакан самолет пилота.
Прибирам се аз вкъщи, но отказвам да заспя
Защото знам,че пак на сутринта
ме очаква твойта дяволска врата.
Дали ще дойде ден в който тебе няма да те има
И всички ще празнуват като за трима.
Нека срутим даскалото гадно
За да махнем от деня си всичко тъпо и досадно
на веселие от сутрин до мрак да разчитама ние.
Навън излизаме, а с нас идвате ли и вие?

Всички тийнове са полудели
да четат и учат вече спрели
защото готвят се сега за
супер готина ваканция една..
Ето, че на лято ни мирише вече
И по бански всеки се съблече.
Чао, чао даскало гадно,
Че слънце горещо ме вика омайно
На плажа горещ всеки се скита
Но никой за тебе вече не пита.

......................................................................................... Това е
поздрав за всеки,
който е твърдо решен
да усъществи мечтите си....

Като паднал ангел от небето
Като бистра капка от морето
Нека ти кажа и да докажа,
Че дума „ не мога” в речника мой няма
Дори да трябва да мина през яма
Напред вървя и всичко и всеки отминавам
Да постигна целта си за миг не се поколебавам.
На мен дори звездите близко ми се струват
А всъщност къде нависоко царуват
Ти казваш не плача, така ли ?
Дали е вярно това, но едва ли.
Да плачеш си струва,
Но нима има защо?
Когато намериш причина плачи
И в същото време от радост крещи.
И едно нещо от мен запомни:

С гордо вдигната глава ти винаги върви
не спирай пред нищо дори
пропаст пред теб да стой
и знай, че всяка детска мечта
може да стане реалност сега...

Адрeналин
Привет всички, който четете това. Аз съм Мелиса и сега ще ви разкажа за краткият си, но изпълнен с вълнение живот. Бях едно донякъде нормално осемнадесет годишно момиче с дълга до кръста черна коса и големи златисти очи. Висока съм около метър и осемдесет и имам нормално тяло както всеки тийнеиджър. Семейството ми е едно от най – важните в страната и наистина сме богати. Но само толкова. Пари. Това беше единственото нещо, което свързваше нашите. Брат ми е все още нормално осем годишно момченце с светла коса и очи. Все още малък за да прозре какъв театър всъщност играем. Семейството ми трябваше да бъде пример за всички останали. Но аз намерих утеха. За жалост на баща ми в най – неподходящото занимание – състезания с мотори.
Няма нищо на този свят което да ме доставя по – голямо удоволствие. Когато всеки път адреналинът ми се покачва докато съм на шосето, когато косата ми си вее от вятъра или всеки път когато ускорявам скоростта по време на състезание тогава се чувствам човек. Всеки в училище знаеше името ми. Момичетата си правеха на мой приятелки само защото винаги бях център на внимание, усмихваха се фалшиво и ми казваха колко „ много” си притеснявали за мен. Лицемерки. Всички до една бяха такива. А сега нека ви разкажа за последният си ден живот.

- Мел, Мел ставай вече. Ще закъснееш за училище – чух гласът на малкото си братче Джъстин. Не отворих очи веднага и Джей продължи да ме бута.
- Ставай, ставай. Хайде мързел такъв. – продължи малкият досадник.
- Ъх, боже мой как може да си толкова досаден още рано сутрин – казах аз със сънен глас и бавно отворих очи. Погледът ми се срещна със сладките му сини очи и това до някъде ме умилостиви.
- Е, какво да кажа много съм талантлив – каза той и смехът му като песен на камбанки огласи стаята. Няколко минути по - късно станах и се запътих към банята. След като си измих зъбите и лицето се запътих към големият си гардероб. Облякох си едни сиви прилепнали дънки и черен потник с червен надпис „Кръвта ми гори като огън”. Вече облечена застанах пред огледалото и си сложих малко спирала и гланц за устни. Когато бях напълно готова отворих едно от страничните чекмеджета на гардероба си и от там извадих прилежно сгънатият си екип за състезания. Точно така довечера щеше да има състезание, на което щеше да се определи кой е най – добрият състезател. Бях решена да спечеля независимо от всичко. Взех чантата си и го прибрах вътре, като след това се запътих към вратата. Слязох по стълбите на триетажната ни къща и долу видях как майка ми връзва вратовръзката на Джей, която беше част от училищната им униформа. Разбира се това беше съпроводено от много оплаквания и мрънкане от негова страна, но мама изобщо не обръщаше внимание. Изчаках ги да приключат и хванах братчето си за ръчичката, като се отправихме към колата ми. Днес беше мой ред да го закарам на училище, въпреки притесненията на нашите относно страстта ми към скоростта. Той се качи в автомобилът ми и както винаги малките му ръчички започнаха да бърникат навсякъде. Само се подсмихнах, запалих двигателя и потеглих. Когато пристигнахме пред началното училище Джей ми подари една детска прегръдка и се затича към приятелите си. Усмихнах се истински - нещо, което вече се случваше доста рядко и останах загледана в силуета на малкият си брат, докато не изчезна напълно. Отново хванах ключовете и ги завъртях, от което двигателят леко изръмжа и потеглих към моето училище. Не след дълго пред мен се появиха портите му. Влязох и отидох на паркинга намирайки място за колата. Пред училищната сграда моите „приятелки” ме чакаха и се говореха помежду си ( най – вероятно обсъждаха новите клюки ). Когато стигнах до тях ги поздравих и им се усмихнах фалшиво. Тръгнахме към класната стая, като по коридорите всички ни гледаха и одумваха. Влязохме в стаята и заехме местата си. Първият звънец би и постави начало на училищните занятия.



10 часа по – късно
20 минути преди състезанието

Началото на състезанието почти беше факт и навсякъде беше пълно с хора. Кои състезатели, кои фенове или просто такива, които бяха решили да се напият с приятели. Пистата беше една от многото извънградски, като се славеше с най – много завои.
- Мелиса, побързай и облечи екипът си. Състезанието започва след 10 минути. – чу се гласът на един от екипът ми, чието име ми беше неизвестно. Разсеях се от мислите си и се запътих към чантата си. Извадих екипа и го нахлузих набързо. Когато се върнах до моторът си видях, че до него се беше навело едно момиче. Не виждах какво точно прави, което ме раздразни и грубо й викнах:
- Хей, какво правиш при моторът ми? – тя се стресна от гласът ми и се изправи
- Ам, аз... токова де ... твоят мотор е много .. ъм.. а бърз и .. ааа.. хубав – едвам – едвам скалъпи тя и побърза да се махне от недоверчивият ми поглед.
Тръгнах към моторът за да проверя дали нещо не е наред, но прозвуча сигнал, който означаваше, че състезателите трябва да застанат на стартовата линия. Напълно забравила притесненията си започнах да бутам мотора натам. На линията се бяха наредили всички участници и се приготвяха за старта. Качих се на мотоциклета и започнах да чакам сигнала за начало.
5..
4..
3..
2..
1..
СТАРТ

Излетях напред заедно с другите, но един по един задминавах всички. Адреналинът ми се покачи когато ускорих скоростта почти до предела на възможното. Кръвта ми сякаш препускаше с всичка сила по вените ми, а сърцето ми туптеше толкова бързо, че все едно всеки момент щеше да се пръсне. Чувах овациите на публиката около себе се и знаех, че те викаха за мен. Вече бях напълно сигурна, че ще победя. Бях задминала всички освен един. Кеилъб Джонс. Разглезеното момченце на кмета. Заради факта, че баща му беше държавен управник той си мислеше, че може всичко, и че за него правила няма. Сега щях да му покажа. Намалих малко за да стигна до него и леко блъснах моторът му с моя. И все пак достатъчно силно за да нанеса щети. Той вече беше вън от играта и оставах само аз. Преди съвсем да спре той се засмя, което доста ме учуди.
- Радвай се на победата, където и да си след това състезание. – той продължи да се смее докато моторът му съвсем замря и не успях да го чуя повече. Отказала се да размишлявам над думите увеличих скоростта до край. Вече виждах финиш линията. От нея ме деляха не повече от 20 метра.
Едно, две, три..
Пресякох я, а другите състезатели дори не се виждаха. Коментаторите съобщиха победата ми и силни ръкопляскания и викове се чуваха от пощурялата публика. Реших, че е време да спра и натиснах спирачката, но тя отказа. Повторих опита си още няколко пъти,но напразно. В главата ми изникна споменът за непознатото момиче до моторът ми и думите на Кеилъб. Значи я беше накарал да пререже спирачките ми? Колко жалко от негова страна. Докрай за мен си остана просто един жалък плъх, неспособен да се изправи честно срещу опонентите си. Пред мен изникна голямата преграда разделяща пистата и публиката. След малко вече не усещах нищо. От ударът моторът ми гореше и всеки момент щеше да се взриви. Не можех да избягам защото бях заклещена под него. И останах така - чакаща. Точно на прага между живота и смъртта. Чуваха си силните писъци от хората от публиката, отдалечаващи се от мястото на експлозията. Някой от вас може да пита „ Не съжаляваш ли сега, че не послуша другите, които все ти казваха колко е опасно. Как можеше да умреш? „ Не, не съжалявам. Бях щастлива и всякаш винаги знаех, че няма да умра вкъщи, а на някое шосе. На кого ли щях да липсвам? На Джъстин сигурно. Сега се надявам да е твърде малък, че да не осъзнае истината и да го заболи от нея. И това беше последната мисъл, която мина през главата ми. Няколко секунди по – късно около мен всичко се взриви и аз останах само в спомените на хората. Но едно не мога да отрека: умрях както и живях – с гръм и трясък....


Огън в кръвта ми бясно гори
Не спира пред нищо
Пред цунами дори
Писти наред аз паля сега
Не спирам пред нищо
Дори пред смъртта...

Ад на повикване

Здравейте всички сега
Нека ви разкажа за мойта дружина една
От малки дяволи зъбати
До бели ангелчета очилати
Всички до един сме мозъчета зли
И правим ний с удоволствие бели.
Разхождаме често Цербер дори
И Дяволът нази не може търпи.
Дай ни само музика и салон
И ще ти покажем как се прави
На закрито купон.
Тъй, че се чудим ние
Сега как да наречем наща мила дружинка една
Имена и прякори бързо се трупат,
Тъй, че решихме да кръстим
Таз група една :
„Ад на повикване” –
Добре звучи, а ?