Бризът, който отвя самотата... Криеница!

Пролог

Живота е толкова непостоянен и ценен. Толкова ненаситен и изящен. Толкова жаден и щедър. Той ни дава и взима. Подарява и ограбва. Той е непреодолимата граница на възможното. Той е оградата на чувствата. Заради живота ние се ограничаваме, заради него се лишаваме.
Но какво става, когато го няма?
Какво става, когато го няма, но границата остава, какво става, когато си между него и ужасното ограничение?
Нека ви разкажа...



Седях втренчена в невероятно красивото момче пред мен. За един дълъг миг, осмислих цялата ситуация, той беше невероятно красив, по – прекрасен от хора и вампири. Разбира се, нямаше сърце, което да тупти и кръв, която да циркулира. В един невероятен момент, си спомних за всички картини в къщи на един невероятно красив вампир, който ужасно приличаше на момчето пред мен, спомних си разказите на мама, за нейната прекрасна приятелка, моята леля, така я наричаше тя, за жената, на която съм ктъстена и така и не успях да опозная, заради ужасното ограничение на Волтури.
Спомних си също, как ми разказваше че тази моя леля Алекс, също е била бременна и че макар и да не знае, дали ще е момче или момиче, майка ми се надяваше да е здраво и нейната Алекс, да е родила безпроблемно. Така я наричаше „ Нейната Алекс „ . Бях заобичала тази жена, само, от спомените и разказите й. Бях виждала спомените й с нея, бях виждала, как е помогнала на майка ми, когато й е било най – трудно, още като човек. Макар и да бях виждала образа й в спомените на майка ми, си спомних за картините, защото това някак се отпечата повече в съзнанието ми, моите лични спомени, портретите й все още висяха на почти всяка стена в къщи. Майка ми, така и не преодоля раздялата със своята приятелка. Всъщност, тя винаги мислеше че е родила момиче, също, като нея и винаги ми говореше, как сме щели да станем приятелки, така както те са били.

Отнесена в мислите си се бях втренчила, прекалено в красивия Джейсън.
Любопитсвото пламна, като горски пожар. Искаше ми се, макар и за миг, да надникна в съзнанието му, нямаше да се изкушавам, да му говоря.
Хмм, май не само аз бях впечатлена.



ТОЙ!
Боже, прилича на Богиня. Толкова изящна, предизвикателно красива. Очите й, толкова прекрасни, смесица от най – нежното кафяво и зелено. Косите й, водопад, стелещ се по тънките и нежни рамене. Как ми се искаше да я докосна, само за миг да погаля съвършеното й тяло. Но щях да изглеждам, като идиот, току – що запознал се с нея, ще я докосвам. Какво ли беше тя? Беше по – красива от всеки вампир и човек, по – прекрасна от всяко същество. Дали не бе Богиня ? Или ангел, загубил се на земята ? Възможно ли е да има ангели и Богове, тук на земята, щом има вампири ? Не знаех, какво е това създание пред мен, но отчаяно исках да се докосна до нея, да вкуся от това прекрасно момиче, да усетя божествения й допир.
Какво ми ставаше, никога до сега не бях желал такива неща. Никога не бях изпитвал, такова желание. Какво беше тя, дали не ме привличаше с някакъв невидим магнит?




Стана ми неудобно, че слушах, така лични мисли. Но и изпитах невероятно удоволствие от мнението му. Искаше ми се да му кажа „ Да, красавецо, има нещо в мен, което неизменно те привлича. „ Но щеше да е грубо, да се намесвам така в мислите му. Бях спряла да надничам в главата му и може би, заради това се шокирах, когато той се приближи и бавно вдигна дясната си ръка, прокарвайки пръстите си по скулите ми.
Бързо надникнах в мислите му, въпреки че докосването му ме опияни, кожата му беше така нежна и топла срещу моята, докосването му по – леко и нежно от пърхащите крилца на пеперуда. Изпрати импулси по цялото ми тяло, всяка клетка в мен, макар и мъртва, потръпна от живота, който вля с допира си.




Толкова нежна и крехка. Така красива и така приканваща. Сгреших, сгреших че я докоснах, сега желанието да продължа и да не спирам, да я докосвам, да милвам по – меката и по – нежната от сатен кожа, е по – силно и всепоглъщащо от всякога. Сякаш беше наркотик, магнит по – силен от всеки друг. Но защо не се дърпаше ? Защо не ме е отблъснала все още ? Трябва да намеря сили, да спра, иначе ще я уплаша...





С мъка и усилие, изписано, дори и на лицето му, свали ръката си, която така копнеех, да не помръдва. Усмихна ми се извинително. Отвърнах му с усмивка пълна с нежност и зов, призив за още.
За момент се обърка, загледан в мен, с надеждата да разбере желанието ми, да не сбърка. Но внезапно погледна часовника си и аз, отново, любопитна надникнах в мислите му.
По дяволите, Мери ще ме чака.
Някаква ужасна тръпка премина през цялото ми тяло и прободе сърцето ми. Мери ? Коя е Мери ?
Нямах време, да му кажа, каквото и да е било, защото с последен изпълнен с неизречени желания, поглед, се обърнах и тръгнах на някъде.
Защо трябваше прекрасния син, на непознатата ми леля, да се запознава с мен. Да омагьосва така сърцето ми и после да ходи при Мери ?
Мери, която вече мразех, макар и да не познавах.
Човек ли е, или вампир?
Красива ли е или просто го е запленила с нещо ?
Умна ли е?
Специална ли е?
Въпросите не спираха, да прииждат, още и още на мъчителни вълни.
Обичаше ли я?
Ето това бе въпроса, който ме побъркваше.

2. Трудно решение


Не помръднах няколко минути, сядах там, опитвайки се да разгадая тайните на това прекрасно момче. Беше подло от моя страна, да надничам в мислите му, но той така или иначе, пак ме остави с десетки въпроси в
главата.
Споходи ме и една друга мисъл, трябваше да кажа на майка ми, тя щеше да полудее от щастие, нейната Алекс, в един град с нас.

Първия учебен ден, всъщност, не беше толкова притеснителен, колкото очаквах, по – скоро бих използвала „ паметен ‘’ , но това беше само заради
срещата ми с Джейсън. Нямах търпение, да се прибера и да съобщя радостната новина. Сетих се нещо, което сега не ми бе от полза, но ако се бях усетила, докато бях с него, можех да обърна внимание на това,
как изглежда въпросната Мери. Но не, аз бях толкова заслепена, от някакво чувство, което не разбирах, че дори и не помислих за това.
Времето делящо ме от прибирането ми вкъщи, най – после изтече. Излязох от пред главния вход на училището ми, чакайки майка ми да се появи. Беше точна, като по часовник, защото минутка, след като излязох тя се появи.
Усмихна ми се широко, а аз влязох и я целунах по бузата, нямах търпение, да й разкажа, цялото ми тяло тръпнеше.
- Мамо, никога, никога няма да повярваш, кого срещнах днес.
Тя ме погледна любопитно и повдигна вежда въпросително.
- Сина, на леля Алекс. – едвам прошепнах от вълнението.
Щом думите изкочиха от устата ми, майка ми замръзна, беше като статуя, неподвижна и безмълвна. Единствено емоциите препускащи по лицето й
показваха че е живо същество, е не съвсем живо, но все пак. Радостта бе като изсечена на ангелското й лице. Но секунди след това, се измести от
тревога и малко подир нея болка, болка, каквато бях виждала само в спомените й, болка, която се бях надявала никога да не видя, да изпитва.
- Какво има, мамо ?
-Али, слънчице, щом са тук, не можем да останем в града и ти не можеш да останеш в тази гимназия, разбери ме, миличка, в каква опасност ги
поставяме, в каква опастност ще си ти всеки ден, ако хората на Волтури разберат, че децата ни, на мен и на Алекс учат в едно училище, веднага ще нападнат, скъпа трябва да разбереш, аз изгарям от желание да видя
моята Алекс, боли ме ужасно че трябва да го направим, но не можем да чакаме, да се сближиш с момчето или ако не се е досетил още, да разбере коя си. Не можем да рискуваме, този път Волтури няма да се поколебаят.
-Но на мен не ми пука, дали ще съм в опастност, това не е от значение, искам да го опозная, мамо, искам да се запозная и с леля Алекс, няма ли начин да не заминаваме ? Той е прекрасен, мамо, толкова необикновен, не може да нямам никакъв шанс да го опозная.

Една красива, приютяваща в
себе си цветовете на дъгата, сълза се спусна по бузата на майка ми. Знаех, виждах, че тя не го желае, че не иска да си тръгва, сега когато бяхме толкова близо до нейната приятелка, тя е била всичко от което
прекрасната ми майка е имала нужда. Виждах, колко отчаяно желае да я види, колко копнее да я срещне отново, да види детето й, но нямаше избор, щом бе взела това трудно решение, значи нямахме шансове.

От моите очи също потече малко течно кристалче, породено от тъгата и болката по нещо изгубено, макар и да не съм го притежавала, тъга по това че няма да мога да се докосна до прекрасното момче. Ако не усещах все още изгарящия му допир, нямаше да повярвам, че не е мираж, че съзнанието ми не е изровило от най – скришните кътчета на сърцето ми
образа на прекрасния ангел. Ангела, чието сърце няма да имам шанса да докосна.
Осъзнаването на всичко това, за един болезнен момент ме зашемети. До сега тръпнех от вълнение, а сега осъзнавах че единствения ми шанс да бъда с някой, като мен, някой който да е роден, също като
мен, някой, когото ще чувствам много по – близък от всеки друг, единствения ми спасителен пояс, сега отплуваше навътре в бурното море, оставяйки ме да се давя в черните води. Щяхме да заминем и аз може би,
никога повече нямаше да го видя, поне не скоро, чудех се, не можеше ли Волтури, да бъдат убити, унищожени ? Мразех ги, толкова ги мразех, от дъното на душата си, това така силно чувство ме задушаваше, обсебваше
цялото ми същество, те ми отнемаха всичко, което исках. Мразех ги и защото отнемаха не само на мен, отнемаха прекрасната приятелка на мама и на леля Алис, тя също я обичаше, знаех го, макар и не така, както мама.
Не беше честно, не трябваше въобще да се запознавам с него, така само се измъчвах, сега когато знаех, какво можех да изживея, когато усещах, до колко прекрасно същество можех да се докосна, всичко просто се срути, всичките ми надежди, всичките неизречени желания,
биваха изгорени, изгорени от огъня на разочарованието, мислех че ще имам цялото време на света, да го опознавам, да опозная всяка една
частица от него, защото някак знаех, че щях, знаех че той щеше да ме допусне до себе си.
А най – лошото беше, че ми бе позволено, само,
да се докосна до това великолепие и след това, сякаш зъл демон, ми изтръгна бляновете, изгаряйки душата ми. Показано ми бе, какво можех да притежавам и ми бе отнето преди, дори и да опитам да го имам.
Майка ми вече паркираше пред къщата ни.
Нямах сили, да говоря с никого, исках само да се кача, да оправя багажа си и да чакам, да чакам в агония, за да се отдалеча от всичките ми шансове, да бъда щастлива.

Следва продължение!
Главата може би ще я пусна утре или понеделнк, понеже имам други фикове, които трябва да довърша :)))
И още един път НАДЕ ОБИЧАМ ТЕ!! МЕРСИ ЧЕ МИ ПОМОГНА ДА ГО ИЗМСЛЯ И ДА ПОДБЕРА ДОБРИ ДУМИ!

Вали.. Вали!!
Тц, тц, тц!!
Фика ти е БОЖЕСТВЕН, а аз само ти помогнах да си оправиш грешките и изреченията, които бяха неясни!

Обичам те и хайде утре ще ти я редактирам и утре може да я пуснеш!! От мен да мине..

exxx отдавна не бях чела нещо подобно - това е върхът!!!

Последната част най- много ми допадна - раздялата. Фиуу май на мен само това ми харесва напоследък... та да се върнем на фика. Незнам защо, но на мен ми допадна доста с тази раздяла. (няма да спръЪъ да го повтарям май) тъъ още какво да кажа освен (вече всеизвестното) давай следващата глава.