~Circo de la ruina~ Кръговрат на разруха!

Защо трябва Деяна да бъде карана, като принцеса винаги, а аз да тичам, защото закъснявам?!? – гласът ми се извиси с една октава.
Усещаща наближаващата буря, майка ми се примири.
-Хайде качвай се в колата.
Странно, как една молба от мен, може да помрачи настроението й толкова много.
Не че не ме обичаше, просто често пъти бях дразнител за нея, не го разбирах, чие дете е дразнител за родителите си?
Но
такава бе тя. Аз разбира се, не скокнах както повечето ми връстници
биха направила, скачаща от щастие че съм спечелила битката, не аз се
запътих спокойно към колата, защото знаех че насила измъкнах „услугата”
.
След десет минути, вече бях оставена пред училище, с една бърза целувка по бузата, от страна на майка ми.
Със забързани крачки, влязох в училище, насочвайки се към класната стая.
Очертаваше се поредния скучен ден.


Разбира се, закъснях за първия час – Английски език. Учителката, вече беше свикнала със закъсненията ми и не обръщаше внимание.
Часовете минаваха оттегчително бавно – първи, втори, трети и ето най-после мечтаната обедна почивка.
Излязох
в двора, на пейките. Времето беше хубаво и не исках да пропусна шанса,
да се полюбувам на топлото слънце, което галеше кожата ми, така игриво.
Ветрецът развяваше нежно косите ми. Малките врабчета кълвяха плахо
трохите, паднали от обяда на множеството ученици.
Едно от тях се
приближаваше предпазливо към мен. Отроних малко от сандвича си и го
хвърлих на около метър от мен. Малката птичка се доближи с бавни
подскоци и като видя, че няма да й сторя зло, закълва лакомо пресния
хляб.
Гледката ме изпълваше с нежност и същевременно благоговение,
към естествения ход на природата. Всичките тези дребни, наглед
незначителни животинки и насекоми, свързани в един омагьосан кръг, ме
удивляваха. Как и най-дребния детайл, и най-мъничкото същество имаше
място в този кръговрат. А къде бяхме ние хората? Унищожили всичко
хубаво и естествено, до което се докоснехме.
Какво бе нашето място?
Каква бе и моята роля?
За
тези разсъждения, често пъти наричани от майка ми „неприсъщи за моята
възраст” бях неведнъж порицавана. Заради скептицизма ми, така казваше
тя.
Но защо скептицизъм?
Защото наричах човечеството с истинското му име ли?
Не
можех да разбера, защо всички ние живеем в страх от самите нас, защо
нямаме смелостта да признаем, поне пред себе си, колко слаба бе
човешката същност, колко крехка и податлива бе психиката ни? И макар и
такива, ние бяхме и жестоки.
Звънецът, известяващ края на обедната
почивка, ме извади от размислите ми. Извърлих в кошчето остатъците от
храната ми и се запътих към до болка познатата стая.
Вече седем години учех все в нея, това бе последната година, най-после ми предстоеше гимназия.
Настаних се на чина си и зачаках учителката да възвести започването на часа.
След броени минути, всички бяха на местата си и урока започна.
Посредата на часа, на вратата се почука и секунди след това, влезе заместник – директорката.
- Добър ден – обърна се към класа тя. – моля, Серина Бертън, да дойде с мен. – продължи с равен глас.
- Стреснах се от думите й, но послушно станах и тръгнах към нея.
- - Не, не, вземи и нещата си.
- Върнах се до чина и взех якето и чантата си.
- Когато излязохме в коридора, нетърпеливо се обърнах към нея и казах:
-
Извинете дързостта ми, но каква е причината да ме извикате посредата на
един от последните часове, карайки ме, също така, да взема и нещата си?
Трябва да е нещо спешно?
Тя ме погледна съчувствено и каза:
- Миличка, майка ти се обади и помоли незабавно да се прибереш.
-
Случило ли се е нещо? – изстрелях, вече обвзета от паника. Никога през
седемте ми години в училище не се беше случвало нещо подобно!
- Не
мога да ти кажа нищо повече, Серина, трябва да поговориш с нея. –
личеше си, че каквото и да трябваше да узная, тя изпитваше явна
неохота, да ми го съобщи.
- Беше безсмислено, да се опитвам да изкопча нещо от нея, затова само промърморих „Довиждане” и се обърнах към изхода.
- Съжалявам, миличка. – чух я да казва тихо, след мен, но не се спрях, знаех че отговора се криеше у дома, не тук.
Притеснена
от повикването, тичах през целия път до къщата ни. Хиляди въпроси се
въртяха в главата ми, но най-много от всичко се страхувах да не се е
случило нещо с някой от семейството.
Задъхана отключих входната врата и влетях в антрето.
Майка
ми се показа на вратата на хола. Чувствата изписани на лицето й ме
шокираха. Толкова много болка и тъга, за първи път доминираха на това,
иначе ведро лице.
- Какво се е случило? – ужаса прозираше в гласа ми.
- Рина, скъпа, ела в хола, седни. – гласът й излезе тих, почти шепот.
- Мамо, какво се е слуило, кажи ми! – заинатих се, без да се помръдна от мястото си.
- Моля те, мила, по-добре седни. – повтори тя.
- Казвай! – казах с онзи властен тон, който тя така мразеше да чува.
Но този път не ми направи забележка, само проговори, тихо след една дълга и мъчителна пауза.
- Баща ти е починал.
От този момент, след това кратко изречение, целият ми свят се срути.
Ти ще разбереш, читателю, защо. Може би, ако не си преживял това, няма да разбереш жестокия кол, забит в душата ми.
Ще разбереш, защо това бе преломния момент в живота ми, но това нататък, нека оставя прозрението на теб.
Най-лошите
ми опасения, се оправдаха, в онзи кратък миг. Защото баща ми, този
човек, който споменах само веднъж досега, всъщност бе най-близкото ми,
най-важното за мен същество. Този който ме разбираше, този който ме
изслушваше и обичаше най-много.
Този, без когото не можех да оцелея в този свят.