Висшите

Хора...
Ето ме и мен с новото ми творение.
Извинявам се за правописните грешки и ви моля да пишете коментари.
--------------------------------------------------------------------------------------------

Стоях в колата и чаках сигнал. Скоро щяхме да влезем в клуба и да убием всички присъстващи. Това не ми беше много по вкуса, но според шефа ми нямаше друг начин.
Проверих пълнителите на двата ми пистолета и се усмихнах – бяха пълни до горе. Прибрах оръжията в ботушите ми, които имаха специални разделения за тях. Поех си дълбоко въздух и погледнах часовника на таблото. Оставаше по-малко от половин час... Погледнах през прозореца към входа на клуба, където се беше насъбрала голяма тълпа, искаща да влезе, но нямаща пари. Горките... Съжалявах ги. Ако знаеха какво става вътре, изобщо нямаше да искат да влезнат... Но, не отричам, че и аз исках да влезна в този клуб преди да бъде разрушен. Все пак там се събираха такива като мен. Не точно като мен, но почти. Аз бях единствена и неповторима... Исках да видя други като майка ми, или като баща ми... Това беше желанието ми от хлапе... Но не можех, имах да спазвам заповеди...
И все пак, на кого му пука за проклетите заповеди. От 10 години работех за Марк и винаги го следвах като добре дресирано кученце, дори когато нещата не ми харесваха. Сега, обаче, нямаше да спазвам проклетите му заповеди. Отворих рязко вратата на черното кабрио със затъмнени стъкла и нарочно пуснат покрив и излязох от колата. Огледах се в стъклото. Черното ми блюстие беше изрязано така, че да има място за крилата ми. Късите ми дънкови панталонки едвам покриваха задника ми, а високите черни ботуши на малко, тънко токче допълваха тоалета идеално. Дългата ми кафява коса беше захваната на висок кок с помощта на черна шнола, а светло сивите ми очи бяха подчертани с малко черен молив и спирала. Мразех да се гримирам, но шефа ми го изискваше. Огледах се за последно, след което затвоих вратата на колата и пуснах алармата. Обърнах се с лице към клуба, поех си дълбоко въздух и се запътих натам. Исках да тичам, да стигна там за по-малко от секунда, но имаше прекалено много цивилни. Ходех с премерена и съблазнителна крачка, като събирах всички погледи. Скоро стигнах до входа на клуба. Охраната беше вампир. Идеално. Приближих се до него и пуснах за малко зеления влясък в очите си, така че само той да го види. Мъжът ми се усмихна и ми посочи входа. Запътих се натам като оглеждах внимателно обстановката. Клубът се казваше „Висшите“. Странно наименование, но беше правилно... до една степен. Вярно е, че ние мистичните същества бяхме повече от обикновените хора, но не можехме да живеем без тях. Без да се усетя бях минала през краткия тунел и се бях озовала в центъра на клуба. Всичко изглеждаше нормално, като изключим факта, че вътре не присъстваха нормални хора.
Стените и тавана бяха черни и изрисувани. Имаше рисунки на черепи, кости, вампири, върколаци, дяволи, паднали ангели, гули и вещици, но нямаше на хибриди. Подсмихнах се леко и огледах присъстващите. Имаше представители от всеки един вид – мъже, жени, деца... Но това не беше кой знае колко странно. Все пак тези деца не бяха хора.
Запътих се към бара, като седнах на един стол и си поръчах Мохито. Имах време да го изпия, а и този коктейл ми действаше успокояващо. Взех си чашата в ръка и се облегнах на бара, като отпих голяма глътка. Топлината се разля по цялото ми тяло и за пореден път се убедих, че алкохола е единственото човешко нещо, което организма ми пиемаше. По принцип отхвърляше всичко, което не беше кръв. Огледах се отново и тогава пред погледа ми се появи картина съвсем различна от това, което би трябвало да виждам. Чувах писъци и виждах кръв. Екипа, с който работех беше влетял в клуба и убиваше всички. Дори и децата...
Отново се върнах в клуба и тръснах глава. Това беше видение за това, което щеше да се случи тук. Не можех да го позволя. Огледах се и видях две малки дяволчета да кръстосват клуба и да правят номера на присъстващите и две малки вещици, които се учеха на магия за невидимост, но никога не им се получаваше. Не можех да допусна тези същества да умрат. В магическия свят си имахме една дума. Дума, която означаваше опасност. Съсредоточих се и ги усетих. Бяха на около 10 минути път с кола и приближаваха. Решението ми трябваше да бъде взето бързо. Не можех да предам екипа си, но и не можех да изневеря на същността си. Изпих коктейла си на екс, като тръснах чашата на бара с повечко сила от необходимото. Чашата се разби на парчета и целия клуб впери поглед в мен. Огледах се и взех решение. Произнесох достатъчно високо, за да ме чуят всички:
- Flash!!!
И тогава всички се размърдаха. Настана подреден хаос. По-младите същества взеха децата и ги изведоха през подземията. А по-възрастните се скупчиха на групи. Един висок и чернокос върколак на човешка въразст около тридесет се настани на стола до мен.
- Откъде знаеш, че сме застрашени? – попита ме той тихо.
- Не е твоя работа.
Усетих как се напряга.
- Напротив. След като сме застрашени, трябва да знам от кого и от къде ти знаеш. Как мога да съм сигурен, че няма да ме убиеш?
Завъртях раздразнено очи и точно преди да му отговоря чух един плътен мъжки глас:
- Роб, остави момичето на мира. Очевидно не й се говори на тази тема.
Върколакък стисна ръце в юмруци и си тръгна, като преди това изрече тихо:
- Това, че си собстваник не ти дава право да ми нареждаш.
Другият мъж, който определено беше вампир на повече от 300 години се засмя тихо. След това застана пред мен, като ме принуди да го погледна. Кожата му беше снежно бяла, косата му – шоколадово кестеняво, а очите му... Те бяха по-черни и от нощта. Носеше широки тъмни дънки, черна риза, на която първите няколко копчета бяха разкопчани и черно яке. Беше неземно красив, но това беше типично за вида му. Излъчваше сила и увереност и определено ме привличаше. Но това, което ме заплени най-много бяха дълбоките му очи. Гледах го запленена и не можех да откъсна поглед от неговия. Ръцете му, незнайно как се бяха озовали на кръста ми, а погледа му ме изгаряше. Без да мога да контролирам собствените си действия, обвих ръце около врата му, пуснах изцяло зеления блясък в очите си и го целунах. Това ни най-малко не го изненада, но също така и аз не се изненадах от незабавния му отговор. Все пак това беше чисто физическо привличане. Гледах го в очите, докато бавно отварях устата си и го допусках по-близо. Краката ми се увиха около кръста му, а захвата му около мен се затегна. Устните му бяха меки, а той беше най-добрият целувач на планетата. Сякаш се разтапях в ръцете му, а бяхме само до целувка. Какво ли щеше да бъде, ако се озовех в леглото му?
Определено нямаше да разбера сега, защото в клуба влетяха шефа ми и другите 9 човека от „отбора“. Не исках да спирам със заниманието си. Беше ми приятно. Погледнах вампира настоятелно като му показах на какво съм способна и се отдъпнах като прошепнах:
- Ще продължим това след мелето.
Той ми се усмихна а очите му светеха в същото зелено като моето:
- Определено. – след това се наведе и лекичко ме захапа по ухото, като прошепна – Грегъри.
Усмихнах се искрено. Той имаше хубаво име и не можех да го отрека. Отиваше на цялстното му излъчване.
- Габриел. – прочепнах в отговор.
Погледнах го за последно. След това пуснах краката си и стъпих на земята като се запътих към Марк. Грег, както бях решила да го наричам, ме хвана за ръката и тръгна след мен. Не знаех защо го прави, но и не ме интересуваше. Излъчваше спокойствие, а това ми помагаше.
- От кога мина на страната на тези убийци, Габ?
- Откакто ти реши да избиваш малки деца, Марк.
Очите му се разшириха, а захвата над пистолета му се разхлаби. Виждах учудването в очите му. Той не знаеше за дарбата ми.
- Ооо, очевидно моето всезнаещо шефче е пропуснало факта, че ангелите имат видения за бъдещето. – замълчах за момент – Или просто си мислеше, че щом съм наполовина ангел съм наследила само крилата си.
Още щом изричах последните думи, крилата ми се появиха. Бяха малки, от тънка и почти прозрачна материя. Очите на всички присъстващи, освен на Грег, се изцъклиха. Марк поклати глава и стисна пистолета си:
- Избирай. Или оставаш с нас и ни помагаш да изтрепем тези отрепки, или умираш с тях.
Стиснах ръката на Грег като едновременно с това извадих единия си пистолет и го завъртях.
- Няма да убивам невинни хора, Марк! Те не са от „Прокълнатите“, но ми писна да те следвам като кученце. Аз съм живо същество, а не предмет. И щом поставяш нещата така... Избирам да остана с тях. – стиснах здраво пистолета си и продължих – Дори и да съм млада, не забравяй, че мога да ви убия за отрицателно време.
Погледа му се стрелна към преплетените ни ръце, а гласът му беше разочарован:
- Нима се продаваш толкова лесно.
Сърцето ми замря. Не знаех какво има в предвид с това „да се продавам“. Та, аз не правех нищо нередно. Изтръпнах и без да искам направих една малка крачка по-близо до Грег. Той изглеждаше непобедим и излъчваше сила, за която само бих си мечтала.
- Тя не е направила нищо нередно. Това, че ти й приписваш незаслужени неща, не е нейн проблем. – той ме прегърна през кръста – И тя не се е продала. Аз купувам само предмети. Не съм като теб, да търгувам с хора. Или по-точно с живи същества.
Погледа ми се стрелна от Марк към Грег и после пак към Марк. Изглежда, че това не беше първата им среща. Очевидно се бяха срещали и преди. А старото ми шефче искаше да заличи това място, заради лична разправа със вампира, а не заради „Прокълнатите“.
- Марк, ти си надуто и егоистично копеле. Как можа?
След това просто насочих пистолета към сърцето му и натиснах спусака. Курчумът излетя и го приниза право в целта. Тялото му се строполи на земята, а аз направих крачка пред Грег. Огледах стария си екип и казах:
- Имате две опций. Едната е да се изметете, а другата е да умрете.
Те още не можеха да асимилират случилото се, но мен не ме интересуваше. Имаха 1 минута да изберат дали им се живее. И тогава, прекалено късно чух зареждането на пистолета. Куршумът летеше към мен, а времето сякаш беше спряло. Виждах как куршумът се движи към сърцето ми, но знех, че няма да умра така. Надведох се, но вече беше прекалено късно. Проклетото нещо мина през крилото ми. Писъкът ми огласи клуба. Болката беше неописуемо силна. Очите ми се замъглиха и паднах на колене. С едната ръка се хванах за разненото място и изхлипах тихо. Крилцето ми. Свещеното ми крилце. Единствения спомен от майка ми...
Започнах да треперя от желание за мъст. Исках да ги избия, а и не само исках, аз щях. Станах от земята и погледнах към бившите си колеги, като пуснах зелената светлина в очите си:
- Вие ще си платите...
И хукнах към тях. Куршуми летяха към мен, но така и не ме уцелваха. Вещиците успяваха да ги спрат. Докопах пъвия изпречил се пред очите ми човек и забих зъбите си във врата му. Отпих една голяма глътка и щастието се разля в мен. Не бях пила свежа кръв от мноооого години. Пресуших го за секунди, а след това се огледах за следващ, но такъв нямаше. Гостите на клуба се бяха погрижили от „колегите ми“ да останат само купчина кости и много кръв. Засмях се демонично... или по-скоро истерично. Крилото ме болеше, но не можех да му помогна, щеше да зарастне от само себе си. Запътих се към бара, като се препъвах дори и в собствените си крака. Някъде по пътя Грег се присъедини към мен, като ме подхвана и ми помогна да се завлача до крайна ми цел. Столчетата пред бара. Поръчах на бармана да ми направи джин с тоник в една огромна халба за бира. Желанието ми се изпълни за секунди. Докато упея да мигна и пред стоеше питието ми. Хванах чашата с две ръце и я преполових на един дъх. След това се отпуснах назад като се облегнах на гърдите на Грег. Той се наведе напред и ме попита:
- Боли ли много?
- Ще... се оправя. – Казах през стиснати зъби.

Етоо и поредният фик, които да радва очичките ми. Справила си се страхотно ( не че очаквах друго от теб ). Идеята е много хубава и със сигурнаст ще следя фика. Е колко ще трябва да чакам за още? ...

хихии фика е страхотен и просто плаче моа милост да го следи..

Това не е фик, а мое романче...
Извинявам се за грешките и дано да ви хареса.
Ще качвам 1-ва глава на няколко части, защото е много дълга и ще се отегчите.
---------------------------------------------------------------------------------------------------------

И тази нощ започна връзката ми с Грегъри. Не го познавах, но това не ми попчери да го обикна. Да му се отдавам всяка вечер. Да го оставям да мърси тялото ми. Да задоволявам нуждите му. А когато му казах, че се чувствам като курва, той ми отговори, че не може да съм курва понеже съм само негова. Това ме накара да се замисля и да осъзная, че през цялото време ме е използвал.
Една вечер. Точно по новолуние, поисках да се разходим из парка и той прие. Заведох го на едно много отдалечено място и му казах, че късам с него и не искам да го виждам никога повече. Казах му, че не искам повече да ме използва за секс играчка, а той само сви рамена и понечи да се тръгне. Това ме нарани толкова дълбоко, че без дори да се замислям за последствията извадих пистолета си и стрелях по него. Той се извътя светкавично бързо, но не можа да избегне сребърния куршум. Уцелих го в рамото. Погледа му остана вперен в мен, а другата му ръка докосна раната, която му бях направила. След това той отдръпна пръстите си и ги огледа. Бяха оцветени в ярко червена кръв. Неговата кръв. Погледът му се вдигна към мен, а устните му се разтеглиха в подигравателна усмивка. Цялата се разтреперах. Можех ли да стрелям отново по него? Не знаех. В следващия момент се оказах притисната с гръб към едно огромно дърво, пистолета ми го нямаше, а той беше пред мен. Вдигнах главата си, за да мога да го гледам в очите и видях желанието му. Той все още ме искаше. Искаше да пролее кръвта ми, но също така ме искаше жива. Затворих очи и усетих как влагата в тях иска да прелее. Разтворих леко устни и си поех дълбоко въздух. Задържах го малко, след което издишах.
- Ще ме убиеш ли? – учудващо за мен, гласът ми прозвуча спокоен и уверен.
- Не знам. – беше краткият му отговор.
- Обичаш ли ме?
- Не знам.
- Тогава защо не ме оставиш да си живея живота?
- Защото си моя.
Отворих рязко очи и се загледах в неговите. Беше непроницаем. Дълбоките му очи ме изучаваха. Четяха ме като разтворена книга.
- Не съм предмет, за да ме притежаваш.
Грег се усмихна леко:
- Не, не си предмет. Ти си моята играчка.
Потреперих при изказването му. Играчка. Затова ли ме имаше? За негова робиня, която ще изпълнява безрезервно всичките му желания. Не... Нямаше да го оставя да си играе с мен. Погледнах го в очите, като се постарах да затворя чувствата си някъде надълбоко. По-късно щях да ги отключа. По-късно, когато бях далеч от него.
Очите му зашариха по лицето ми, а погледа му се навъси, когато не успя да разгадае мислите ми. Надигнах се на пръсти и съвсем леко го целунах. Като за последно. Той ми отговои като се притисна плътно към мен.
Груба грешка приятел. Свих крака си в коляното и го ритнах в слабините. Грег се отдръпна, дишайки тежко.
- Не съм ти робиня, вампире.
Погледа му стана ледено студен. Тръпки полазиха по гръбнака ми, когато мъжът изсъска през стиснати зъби:
- Това няма да е последната ни среща. Ще ти отмъстя за това, което направи тази вечер.
Обърнах се на другата страна и хукнах със всички сили...

- Габ! Габ! Габриел. На работа сме, не се размечтавай.
Върнах се в реалността и видях усмихнатото лице на колежката ми Вивиян. Тя беше много мило и винаги усмихнато момиче. Имаше дълга до кръста черна коса, сплетена на раста, мила усмивка, мургава кожа и кафеви очи.
Усмихнах й се мило:
- Вив, аз не мечтая.
Тя се разсмя и ми връчи един парцал и спрей за почистване на стъкло.
- Избърши масите и да се прибираме.
Разсмях се и се запътих към масите. Напръсках ги и почнах да ги бърша.
След като напуснах вампира, се преместих да живея в едно малко градче в Африка. Намерих си работа и квартира. Вив се оказа моя съквартирантка и моя колежка. Двете се сприятелихме много по-бързо отколкото ми се искаше, но нали живота продължава. Усмихнах се и продължих към следващата маса, когато чух мелодичният й глас:
- Габ, ако продължаваш да чистиш с това темпо и до утре ще седим тук.
Разсмях се и предложих:
- Ако толкова бързаш дай ми парцала за пода, а ти се заеми с масите.
И двете се разсмяхме. Много добре знаех, че тя мразеше да чисти маси.
- Надявай се.
Отново се засмях и продължих да работя. След по-малко от десет минути бяхме готови и вървяхме към апртамента ни.
- Хайде на ходин на дискотека.
Погледнах я учудено. Тя никога не ходеше по дискотеки. Много добре знаех, че мрази всякакви барове, клубове, дискотеки и тем подобни места, където се събираха много хора.
- Вив, повече от година се опитвам да те завлека на такова място, а ти винаги отказваш. Какво ти става? Да не би да си болна?
Тя се засмя:
- Не съм болна. Просто имам нужда да потанцувам.
Погледнах я скептично. Всяка седмица по ти пъти ходеше на танци, а през свободното си време ме учеше мен.
- Не ти ли стигат танците за седмицата?
- Не. Нямах това предвид. Искам да отида някъде и просто да се позабавлявам. Да потанцувам за забавление.
Усмихнах се:
- Добре. Аз идвам с теб на дискотеката, но ти ще ме оставиш да те гримирам и да ти избера дрехи.
- Много си подла.
Двете се разсмяхме. Това беше ясно. Една от малкото ми вампирски черти. Наближихме блока ни. Баш пред входа видях колата ми. Откакто бях дошла тук не ми се беше налагало да я карам, затова изпитах огомно щастие, че тази вечер ще я поразходя. С Вив влезнахме в апартамента, който беше на 1-вия етаж. Реших, че ако някой реши да ме търси, ще ми е по-лесно да се измъкна. И аз не знам защо реших така, ама ето ме. Живея си живота и си имам супер готина съквартирантка.
Влязохме в апартамента и Вив веднага се запъти към гардероба, като са секунди извади всичките си дрехи и ги пръсна по леглото си.
- Кое да облека?
Усмихнах се загадъчно и тръгнах към моя гардероб. Извадих един сак и изсипах съдържанието му на леглото ми. Започнах да комбинирам дрехите, докато не се получиха поне десетина костюма. Докато ги оглеждах, Вив се появи до мен.
- Уау... Откъде имаш тези дрехи?
- По-добре да не знаеш.

Както винаиг се убедих, че няма смисъл да качвам мои неща ТУК.
Спирам да качвам.
Ако на някой му е голям зор да чете, да чете в allanimes!