Любов, облечена в дънки..

Нед Юли 11, 2010 8:54 pm

Е, това измисли тъпото ми мозъче!
Знам че е поредния сасусаку фик, но..
ноо ддз! Тази двойка ми допада!

1 глава
Внимание

Отново се събудих от аромата на кафе, който се разнасяше из цялата къща всяка сутрин…
Явно
пак са забравили кафеварката…Не е за вярване. А имаме толкова много
прислуги. Е вярно, че останаха само Гилберд и Гриселда, защото майка ми
освободи останалите под претекста, че не си вършели добре работата и
предпочитала тя да си я свърши. Елизабет винаги е била доста пъргава и
стриктна, най – вече в отношение на чистотата и красотата на къщата. Не
бива да се изключва и фактът колко държи да съм винаги спретната, но
това което не харесвам в нея е, че настоява да се обличам само с рокли
и полички или по нейния език като “истинска дама от висшето общество”.
Никога не съм си го признавала, но ми се е искало поне веднъж да си
сложа нагънати дънки или не изгладена блуза, но това би довело майка ми
до инфаркт, така че съм свикнала да се подчинявам на мнението й.
Докато
си мислех за майка ми, вече бях станала и се бях облякла за училище.
Слязох по стълбите до кухнята, където баща ми както обикновено
провеждаше разговор по телефона без дори да забележи, че се намирам
пред него…Никога не ми обръщаше внимание и за това реших да пробвам с
нещо по различно…
- Здрасти тате…- казах аз с бодро настроение, но
той не ми обърна внимание. Знаех, че не след повече от две три минути ще
изчезне на някъде със лимузината без дори да ми каже “здрасти”, а аз
най – много от всичко мразех да не може да си кажем една дума няколко
дни подред, заради проклетите му телефонни разговори.
Намръщих се и
зачаках потропвайки нервно с крак. Най – после баща ми затвори телефона,
изглежда че като по чудо този пък разговорът беше по – кратък от
обикновено.
- Добро утро, Сакура.- отговори ми съвсем небрежно, сякаш
дори не се радваше да ме види. Най – мразех да ме нарича по име, но
реших да му го върна.
- Карл? – казах му аз като се опитам да
имитирам нотката на небрежност, с която той ме поздрави. Карл вдигна
едносекуден поглед към мен.
- Да?- каза след, което ново позвъняване
отне цялото му внимание от мен и той се зарови в куфарчето си, което
винаги носеше със себе си.
- Може ли да ме наричаш, дъще?- продължих аз…
- Добре. – каза го с отклонено внимание и си знаех, че го казва само за да го оставя на мира, но аз имах друго на ум.
- А, може ли да изкарам двойка по Математика?- казах нарочно аз,
опитвайки се да отклоня вниманието му от звънящия телефон, но без успех.
- Да може. – отговори без да ме е чул изобщо, сякаш му е все едно какво си говоря…Тогава реших да опитам с тежката артилерия.
- А, може ли да се омъжа за бедняк? – изкисках се на ум и зачаках да ми отговори.
- Да може. – повтори той отново без да асимилира изобщо какво го питам,
като продължи да търси звънящия му телефон, но внезапно се сепна и
тогава разбрах, че най – после съм отклонила вниманието му към мен и на
лицето ми се изписа самодоволна усмивка.
- Само през трупа ми…- най – накрая се поправи той като ме погледна със сурово изражение, което ме накара да се изкискам.
- Това го знам, тате!
- А тогава защо ме питаш подобно нещо? – каза той с леко ядосан тон.
- За да ми обърнеш малко внимание! – казах му аз настойчиво.
- Вниманието е прекалено ценно нещо, Сакура! – каза баща ми, като извади все още нахално – звънящия телефон.
- Значи не си струва да го похабяваш за дъщеря ти?- сопнах се аз и се
намръщих, но той не забеляза и не ми отговори, защото отново цялото му
внимание беше приковано върху телефона и вече говореше.
- Уф…- измънках аз и отидох да изключа кафеварката преди отново да се е задействала алармата за дим.
- Здравей миличка.- поздрави ме мама и аз се обърнах към нея с усмивка. Тя
поне ми даваше вниманието, което нямах честта да получа от баща си.
- Здрасти мамо.- отвърнах на поздрава й.
- Готова ли си за училище?- попита тя с мекия си глас.
- Да, мамо готова съм.
- Но не напълно.. отговори тя като се намръщи, след което започна да оправя сакото на униформата ми.
- Добре е мамо!- възпротивих се напразно аз.
- Напротив…Не съвсем!- когато свърши тя плъзна погледа си към полата ми.- Сигурна ли си, че Грисела ти е изгладила полата?
- Да мамо! Полата ми е изгладена не се тревожи…
- Не искай това от мен! Външният вид е едно от най – важните неща запомни
го! Не трябва да си небрежна! – каза тя като придаваше особена важност
на думите си.
Аз обърнах очи. Честно казано вече ми беше омръзнало да
слушам едно и също по трийсет пъти на ден. Елизабет вече беше свършила
да ме оглежда, което ми придаде олекнал вид. На вратата се позвъни, но
явно нямаше кой да отвори, защото звъненето се повтори.
- Гилберд!...- викна майка ми, но аз я погледнах и после извъртях поглед
към баща ми, който продължаваше да говори по “нахалния” телефон.
- Знаеш, че баща ми пак го е изпратил да излъсква лимузината…- напомних й аз а тя леко му се нацупи.
- Да вярно…- каза тя и извика следващия- Гриселда!- но явно и тя се бе
запиляла някъде.- Ще я потърся. – каза Елизабет и се изгуби някъде из
коридорите на четириетажната къща…Разбрах, че ще се наложи аз да отворя
и слязох до входната врата.
Естествено Алисън беше дошла да ме вземе и да отидем заедно на училище.Аз й отворих, а тя ми се усмихна.
- Най после, някой да ми отвори.
- Нали се досещаш…Гилберд отново лъска лимузината на баща ми, а Грисела
пак се е дянала някъде и изпълнява нищо за което мама вече е
забравила…- и двете се изкискахме и тръгнахме към училище…То беше на
няколко крачки от нас и тъй като всички са заети реших да се отърва от
превоза и да се разходя пеша до там поне веднъж. По пътя лицето на
Алисън грееше сигурно беше въодушевено от новината, която се канеше да
ми съобщи.
- Знаеш ли, че днес в класа ни ще дойде нов ученик? –
каза тя ентусиазирано като извърна поглед към лицето ми за да види
какво е изражението ми. Аз обаче не бях много изненадана, защото си
мислех, че ще е някое момиче, което всеки ден ще бяга от часовете за да
се среща с гаджето си…
- Не те ли интересува? – попита ме тя леко изненадана от реакцията ми.
- Ами сигурно е някое момиче…- започнах, но тя ме прекъсна още по ентусиазирана от преди малко.
- Не, Сакура не е момиче!Момче е!- отговори ми тя, а лицето й грееше от нетърпение да го види.
- Наистина? Интересно…До сега сме нямали нови момчета!...
- Да така е!...- не беше за вярване колко беше нетърпелива Алисън. По
принцип семейство Смит си бяха нетърпелив тип, но имаше нещо по които
доста си приличахме със Алисън. Например баща й, който е най – добрия
адвокат в Ню Йорк, изобщо не й обръщаше внимание също както Карл. Може
би за това Карл и Джордж бяха добри приятели. И двамата мислеха изцяло
за работата си, и за това да направят добро впечатление на
останалите. Само че си признавам, че на Алисън и е по- трудно, отколкото
на мен, защото с брат й Денис не е лесно да се живее. Поне по нейните
думи е така. И майка и Дариа нямаше време за тях и за това Алисън
трябваше да се грижи за брат си. Да му търпи капризите и дори да си играе с
него сякаш е малко дете. Един път му беше казала да си намери деца на
неговата възраст, защото Денис беше на осем. Все пак почти осемнайсет
годишна не си играе със осем годишно момченце, така де на кой няма да
му омръзне. За това на Алисън не й се прибираше след училище и винаги
искаше да й идвам на гости, за да си има претекст да не се занимава с
глупостите на Денис.
- Е ще влизаме ли в час?- прекъсна тя мислите ми. Вече бяхме пред училището и аз й кимнах за да влезем.
Настанихме
се в стаята по математика. Само по математика стоях сама, защото
госпожата ни подреждаше по номера, а номера, който стоеше до мен се
премести и смени номерата. След няколко
минути всички чинове се запълниха и часът започна. Все още не виждах
новия ученик, но когато госпожата влезе с нея влезе и вероятно новото
момче…Внезапно усетих нещо странно в мен…Сякаш съм го познавала или съм
го чакала…Нещо което дори аз не мога да опиша…Усетих че дъхът ми секна
и не можех да сваля очи от новото момче…А най – странното беше, че и
той гледаше мен.
- Ученици.- проговори учителката, но думите й
прозвучаха на заден план за мен, защото на преден план беше образът на
едно момче облечено в дънки и тениска..И тогава възникна странният
въпрос "Защо не е с униформа?"
- Искам да ви представя новият
ученик! Казва се Саске Учиха и от сега нататък ще учи във вашия клас. –
продължи учителката, въпреки че за мен гласът беше далечен за мен…
- Трябва да ти намерим място нали Саске?
Момчето кимна на госпожата и тя започна да оглежда чиновете…Погледът й се спря точно на празното място до мен и тя каза.
- Ето седни там до госпожица Сакура! – посочи му мястото, а той се
приближи и седна до мен…Стоях като препарирана статуя в някой музей…И
самата аз се питах защо…Просто чувството да е до мен беше много странно
и необяснимо дори за самата мен…За първи път се почувствах объркана и
не знаех къде се намирам….Сякаш тялото ми беше разделено от духа ми…Не
знаех какво изпитвам в момента, но знаех че това ми се случваше за
първи път…

Следва продължение..
10х за четенето..

Пон Юли 12, 2010 4:34 pm

Хора, найстина съжелявам за грешките и за кратката глава...

2 глава
Запознанство

Стоях
така чудейки се какво да правя, а момчето до мен ме гледаше и ми се
усмихваше, сякаш ми беше стар приятел, който се е върнал… Минаха няколко
минути и аз реших да кажа нещо, за да пробия неудобното мълчание.
-
Ъм…Защо си без униформа?- потиха го аз, а той сведе глава и вкопчи
поглед в тетрадката си.
- Ами..- последва кратка пауза сякаш търсеше
подходящите думи.- Семейният бюджет не го позволява…
Сведох поглед към тетрадката си… Как можах да го
попитам такова нещо… Сигурно съм го наранила. Знам, че обикновено на
богаташите не им пука за обикновените хора, но аз почувствах състрадание
към него. Все пак не всеки е пълен с пари, а и като се замисля какво му е
хубавото? Родителите ти да не ти обръщат внимание сякаш си говориш на
стената… До сега не съм забелязвала обикновените хора, които виждам по
улиците и дори не ми е пукало изобщо за тях, но когато видях Саске… Почувствах нещо, което е доста необяснимо… Сякаш неговият свят се
доближи до моя, въпреки че ние сме от съвсем различни светове, но
наистина в този момент ми се прииска да стана част от неговия
свят… Сигурно звучеше глупаво, но това исках… Разтърсих глава за да се
осъзная. Това никога нямаше да стане. Аз бях дъщерята на кмета,
богаташкото глезено момиченце и това си беше факт. А той беше бедното
момче, облечено в дънки, което нямаше пари да си позволи униформа.
Звънецът
обяви край на часа, но не и на мислите ми. Цял ден блуждаех някъде и
дори не слушах клюките, които излизаха от устата на Алисън… Така минаха
всички часова в училище. В размисли за сегашния ми живот и за Саске Учиха.. Докато излизахме от училище и се запътвахме
към двора, Алисън както винаги говореше за новостите в училище, но аз
продължавах да не я слушам…
- Хей, а какво ще кажеш за новото момче?-
попита тя и отново усмивка озари лицето й.- Видях да си говорите
нещо. Какво му каза?- продължаваше да ме пита, но не получи отговор.
- Ехо, Сакура? Къде
витаеш? Цял ден ти говоря, а ти само ми кимаш с глава. Сякаш си някъде
другаде…- тя ме погледна с питащо лице… Не е за вярване колко добре ме
разбираше.. Наистина бях някъде другаде, дори и аз не знаех точно къде
витая, но със сигурност не се намирах при нея, поне не
духом. Продължавахме да вървим и без дори да се осъзная се бях блъснала в Саске и бях на земята… Той като истински кавалер ми подаде ръка и
ми помогна да се изправя, а после ми подаде и чантата, която беше
паднала до мен.
- Много съжалявам- каза той и се
изчерви целия.- Добре ли си?
- Да, нищо ми няма!
- Не мисля така, Сакура!- намеси се гласът на
Алисън.- Днес си като отвеяна. – намръщи се, а аз обърнах очи в
отговор.
- Да знам, така е! – признах аз.- Съжалявам, Саске! – не
можех да повярвам, че съм изрекла тези думи, но когато видях ухиленото
изражение на чернокосия ми олекна.
- Не всъщност и аз не гледах къде вървя.-
каза той все така ухилен.
- Е ще тръгваме ли, Сакура?- попита Алисън като ни гледаше
странно. Самоволната й усмивка ме накара да се почувствам малко неудобно и
отместих поглед..
- Да мисля, че е
време да вървим.- отговорих, а усмивката на Саске изчезна без да съм
разбрала кога.
- Е, ще се видим утре, Сакура…- каза той така сякаш
съжаляваше, че ще тръгвам.
- Да ще се видим! – още едни мои думи,
които ме изненадаха…Чернокосия се усмихна
и се запъти към вкъщи,
а Алисън ме гледаше странно, като че ли беше забелязала нещо, което аз
не осъзнавах.
- Е хайде.- каза тя и се запъти към тях, а аз я
последвах. По пътя и двете бяхме мълчаливи, но по изражението й съдех, че
обмисляше това, което щеше да ми каже, когато стигнехме до тях. Опасявах
се, че ще е нещо фатално за мен, нещо което не бих искала да призная,
но знаех, че ще се окаже права, тъй като никога не бе грешала по
отношение на мен… Ето че бяхме стигнали до къщата й, и тя вече отключваше
входната врата… Когато влязохме, както винаги крясъците на Денис се
разнасяха из цялата къща… Изглежда беше поканил на гости хлапето Били от
съседната къща. Алисън си запуши ушите, както винаги правеше… Докато се
качвахме към стаята й, тя се спъна в една от играчките на Денис и това
явно преля чашата…Русокосата се ядоса и събра играчките на Денис, след което
ги хвърли в стаята му, където Денис и Били скачаха на леглото…
-
Това е последният път, в който ти събирам играчките! И още нещо Денис
белята! Когато свършите ти ще си оправяш стаята, в противен случай ще
обяснявате на мама какви сте ги вършели!- развика им се, а после трясна
вратата на стаята и се отправи към нейната… Двете влязохме в стаята й.
- Аз ще си
взема чаша вода. Ти искаш ли?- попитах, защото от моя гледна
точка тя се нуждаеше от чаша студена вода.
- Не, не съм жадна. –
отговори като седна на леглото си…- Ще те изчакам…
- Добре сега
идвам.- казах и изтичах до кухнята да си напълня вода… Когато се върнах Алисън се бе облегнала на стената със
замислено изражение…
- Върнах се…- осведомих я аз и отпих от чашата
си. Не знаех, че точно сега ще изтърси това от което се опасявах на
идване към тях…
- Значи си падаш по Саске Учиха?!- каза ми вече
съвсем убедена в това… Чух как нещо стъклено падна на земята и се
счупи. Това беше чашата с вода, която до преди секунди беше в ръката
ми…Алисън ме погледна учудена от това че изпуснах чашата си, а отгоре на
всичко се задавих от думите които изрече…
- Извинявай, нещо лошо ли
казах?- попита ме тя напълно учудена…
- Не, не, нищо лошо не си
казала.. Аз просто…- не успях да довърша изречението си, защото едвам си
поемах въздух.. Алисън осъзна че ми е нужна помощ и дойде до мен като ме
потупа по гърба…
- Благодаря!- вече бях по добре, въпреки че цялата
се схванах и не успях да мръдна от мястото си…
- Е? – каза тя като
очакваше да й отговоря на въпроса, който ми беше задала.
- Какво? – попитах. Вероятно изглеждах като
пълна глупачка…
- Падаш ли си по САСКЕ УЧИХА? – повтори тя въпроса си
и ме погледна изпитателно. Аз стоях неподвижно, вперила поглед надолу
към парченцата стъкла…
- Какви ги говориш? Луда ли си?
- Я стига, Сакура! Видях как се промени, когато го видя ! –
започна тя…Сега знаех какво ще последва… Щеше да изброи всички признаци,
поради които мисли че съм хлътнала по Саске.
- Първо,
забелязах, че когато Стивънс влезе в стаята ти не откъсна поглед от
него! Второ, когато седна до теб, цялата се изчерви!- ето това явно не го
бях забелязала…- И трето, цял ден витаеше в облаците.. Сигурно си
мислила за него, нали?- Алисън освен , че беше доста проницателна,
изглежда ме познаваше по – добре и от самата себе си… Остави ме без
думи.. Вече не можех да отричам очевидното за нея… Нямаше нито какво да
кажа за да се измъкна, нито да сменя темата, камо ли пък да залъгвам себе
си, че тя си въобразява, защото беше по – права от всякога. Тя най –
добре умееше да ме хване на тясно и да ме накара да си призная
всичко… Един от талантите й, който за мен не беше много хубав, но
понякога съм й се възхищавала, колко убедителна може да бъде… Сякаш
проникваше в мислите ми.. И винаги знаеше какво чувствам, по – добре от
самата мен. Забелязах как скръсти ръце от липсата на отговор… Но как можех
да й отговоря? Какво ли можех да кажа?
Тя просто ме бе сковала на
място… Вече не можех да помръдна, защото се опасявах, че ще падна на
земята…
- Сакура???- повтори тя, а гласът й се бе повишил с една
октава… Сега не ми оставаше нищо друго, освен да се предам и да си
призная… Все пак тя ми е най- добрата приятелка, но не за това не исках
да й кажа, а защото знаех, че всичко това е невъзможно… Факт беше, че аз и Саске сме от съвсем различни светове, ние сме възможно най –
различните двама души, които съдбата е събрала в едно училище… Как е
възможно да съм се влюбило точно в него.. Точно в него… Самата аз
не го осъзнавах… Защо съдбата би била толкова жестока? – помислих си
аз… Щеше да е пагубно за мен, ако сърцето ми беше избрало точно Саске Учиха…

Знам, че не кой знае какво.. Но това ми хрумна..
Следващата глава ще е Сближаването..
Следва продължение..

Любов, облечена в дънки..

Любов, облечена в дънки..

Re: Любов, облечена в дънки..