В капана на зимния студ

Вто Юли 13, 2010 9:08 pm

Глава първа
Лудница

Светлината се процеждаше леко, извоювала
свободата си и събудила се от зимния сън, играеше с талантливите си лъчи
и като художник рисуваше прелестната картина триейки със умението си
тъмнината. Тя бе странен престъпник - нахлуваше грубо през пуснатата
завеса и осветяваше капещите бисери от тавана, иззели ролята на
часовник. Стаята бе мизерна, подтискащо еднотипно бяла.
Момиче бе
легнало и гледаше уморено настрани, дебели кожени каишки бяха завързали
краката му и почти напълно притиснали го към леглото. То се дръпна
отново, пискливото му гласче се извиси.
- Идват! – продължаваше да
бълнува.
Тънка струйка черен дим се процеди през прага на вратата,
алармата се включи и звука от хиляди забързани човешки крачки
запреиждаха по коридорите. Огнените езици лапаха с жестокия си пламък
всичко умножавайки се многократно за секунди, запълзяха към хората
правейки писъците все по-силни, а движението и хаоса – все по-голям.

Русокоса
девойка не бе успяла да прекара пътя си към свободата и сега се луташе
из горящите пусти коридори. Бе облечена с дреха от лудницата, която се
състоеше от бяла и дълга старомодна нощница. Стъпките й бяха тихи,
глухи, оставяха под себе си само пепелищата, бели и студени, били някога
високи огньове, а сега гаснейки докоснати от късче лед. Тя нямаше
посебе си никакви изгаряния, което бе невероятно при факта, че стоеше
посредата на ада.
„Докосни с ръка луната и я притегли в
прегръдка....” . Песента се откъсваше от плътните устни нежно,
превърната в просто тананикане, разливаше се благозвучно и караше дори
пламъците да играят своя бурен настоятелен танц.
Дъските изкърцаха,
пропукаха се и девойчето пропадна надолу право в горящата бездна без
дори да се стресне, приземи се на краката си, талантлива като котка, и
продължи пътя си сякаш нищо не се бе случило. Кислорода продължаваше да
намалява, но тя дори не му обръщаше внимание, като че бе ненужен за
съществуването й.

Момиченцето разкъса каишките задържащи
крайниците му и побърза да претича до вратата. Натисна с надежда
дръжката, но тя бе заключена, дръпна с всичка сила, след това отново и
отново, но тя не се отваряше. Не след дъгло огъня подпали единствения й
изход и то се отдръпна в ъгъла насълзено и уплашено до смърт.
Убиеца
плъзна бързо, напомнящи на девойчето на санитарите от които никога не
бе успяло да избяга. Приклещено там то се примири със съдбата си и
залепи нежните си ефирни длани в пламенна молитва.

Русокоската
бе видяла вече изхода и побърза да притича натам, пожарникари гасяха
огъня и бяха жестоко изненадани от близоста й до пламтящата сграда, дори
не можеха да приемат, че през цялото време е била вътре.

Истерични
писъци се разнесаха в стаята, мириса на изгоряла плът се разтели, за
миг звуците утихнаха, празните очи останаха втренчени във варовично
белия таван, убиеца се отразяваше в тях, огнените езици продължаваха да
се веселят и смеят с насмешка над живота.

„И щом
прегърнеш луната, вземи нейните сили, за да станеш блестяща звезда в
небосвода...” песента продължаваше да се лее през малиново розовите й
устни и отекваше в студения зимен ден.

Вто Юли 13, 2010 9:09 pm

Глава втора
Снежен убиец

Русокоската бе опряла чело у стъклото на прозореца и наблюдаваше с престорено внимание, залепената й длан на студената повърхност се посви малко и се плъзна надолу оставяща парещи следи. Това бе същността на живота им, тяхното ежедневие, да се докосват до света на другите онемяли и да се усмихват на тяхната радост с независтлива широка усмивка и размит поглед.
Снежната виелица плюеше по пустите тротоари топки сняг, вдигаше ги отнвово във въздуха и ги развяваше измамно като бели мирни знамена напоени с кръв и сълзи по изгубени каузи. Вятъра духаше със всичка сила, играеше си и се сърдеше, влачеше облаците по небето с невидимо здраво въже. Единствения посетител на неукротимото време бе малко бездомно дете, крачетата му бяха боси, загрубели, но все така раними, косите му прави и кестеняви, вятъра ги развяваше и те се полюшваха сега във въздушното пространство тъжно. Лятната му рокличка покриваше едва една малка част от телцето му, парещи сълзи се спускаха по зачервените бузи, стигаха до посинелите от студ устни и продължаваха пътя си надолу към пропастта, където щяха да се разбият и изчезнат завинаги.
То съзря работещ магазин за сладко - от вътре се носеше уханието на печен сладкиш, вкусен кекс, топъл чай и куп други лакомства, които си личаха много добре от витрината. Почука леко по стъклото, коремчето му изкъркори гладно, жената го погледна и размаха пръста си, то не я разбра и с разширените си златисти очи попи останалото съдържание вътре. Продавачката вече бе стигнала до мястото където бе застанало, но от другата страна на стъклото. Не искаше да излиза на студа затова само почука в отговор и поклати юмрука си в заплаха.
Мъничето бе патило много последствия затова побърза да избяга, сви в пустата студена каменна уличка, насочи се към сенките на ъгъла, седна и се сви на кравайче.
Затърка премръзналите си ръце с длани, но това не можа да го стопли. Снежинките падаха една след друга върху тялото му, обсипваха го в студени брилянтни сълзи, а то наблюдаваше света с умните си, но отнесени вече очи.
Закашля се глухо, тялото му бе прекалено премръзнало за да успее да се движи.
Усетило, че никого няма да дойде, защото няма кой да се погрижи за него, погледна красотата на сипещите се снежинки за последен път. Но не бе ли такова съществуването, като падащите снежинки - един си отива, друг идва, като изгрева и залеза, началото и края. Усмихна се, засмя се на живота звънливо, последния му дъх излезе измежду посинелите му устни и остави топла пара във въздуха да се разпръсна.
Звука на линейки от близката болница се чу. Нечии стъпки отекнаха в мъртвешката тишина.
- Какво са ти направили, сладурче? – девойката го докосна внимателно със топлата си длан, пулса на сърцето му се зазвуча отново, затуптя силно, възторжено, с ритъма на колибри. Тя го вдигна на ръце си и го постопли, отнесе го към болницата. На излизане от сградата вятъра се заигра благодарствено с русите й коси.

Колата караше светкавично по магистралата, гумите се въртяха бързо, скоростта се увеличаваше с всяка следваща секунда. Триенето предизвиаше отделянето на топлина и асвалта стенеше силно в протест на лудостта. Пейзажите се сменяха бързо, цветовете се размиваха от темпото, личаха си единствено милионите палитри от прекрасни наситени горски цветове. Тревисто зелено премесено с невероятно тъмно кафяво, а не места проблясваше вишнево червено, гледка грабваща окото с невероятния си контраст и уникалното сътворение на майката природа, гледка, която би останала завинаги в съзнанието ти.
Момчето, обаче не обръщаше внимание на нищо от това, сините му очи бяха втренчени напред в пътя съсредоточено. Малка чанта бе хвърлена на седалката, чисто бяла, откроявайки се на прекрасния кожен черен салон, а до нея се мъдреше кутия с цигари, която бе вече наполовина празна.
Сивото кабрио наби спирачки рязко, придружено със грубо изкърцване. Шофьора слезе от колата и се огледа наоколо.
Намираше се в прекрасна обстановка, езерото бе голямо и чисто. Човек може да погледне в кристалните му прозрачни води и да надзърне в прекрасния морски свят. Хиляди малки рибки се стрелкаха в различни посоки свободно, по брега плаваха милиони прекрасни водни лилии, личеше си, че водата бе дълбока, имаше само един мост, който водеше навътре, като от дясната му страна бяха подредени три лодки.
Назаден фон си личаха горите, някои дървета се кланеха с клоните си към водата, други бяха разположили стъблата си на сантиметри от нея, бяха като хора, само че неподвижни, вкочанени и обречени да седят на едно и също място цял живот.
Нещо в очите на момчето проблесна, в тях се изписа решителност и смелост.
Върна се обратно в колата форсира двигателя и потегли с пълна скорост напред към водата. Ключалките изщракаха силно и за последен път, никога повече нямаше да могат да се отключат. Със силнен плясък, водата се оттласна от иначе гладката като че огледална повърхност, запрати милионите капки нагоре към чистите необятни сини небеса, с накичени като за пиеса перлено бели пухкави облаци. След това езерото пое тежестта в себе си, прибирайки я и отказвайки я да я пусне вече и възвърна почти нормалното си спокойно поведение. Рибките се бяха отдръпнали максимално бързо, но не всички имаха късмета да бъдат достатъчно бързи, сега оцелелите изучаваха новата находка в малкия си подводен музей и се поклащаха разцепвайки водата доволни.
Девойката станала свидетел на всичко притича с радостна стъпка до края на моста надзърна внимателно за да се увери, че всичко е на мястото си. Красивите й златни коси се полюшваха леко, засмя се звънливо, надигна вежда и игнорирайки силните тупкания и викове за помощ идващи от към водния затвор пое пътя обратно.
„Докосни с ръка луната и я притегли в прегръдка, кажи и че не можеш без нея.
И щом прегърнеш луната, вземи нейните сили, за да станеш блестяща звезда в небосвода...” - песента завибрира между дърветата.

Следва продължение..
Сорри за грешките.. !!!

В следващата глава ще научите какво е станало с четиримата герой..

В капана на зимния студ

В капана на зимния студ

Re: В капана на зимния студ