Неизбежно препядствие (разказ)

Бе подпряла ръце на бутката за вестници, която отдавна беше затворена. Нощта, не беше красива за нея, тя страдаше, плачеше, искаше смъртта да дойде… при нея. Какво ли можеше да се е случило, за да иска нечия помощ толкова силно. Никой не се отзоваваше. На неповече от 50 метра имаше бар, хора бяха насядали, пиеха си поредната чашка, но никои не и обръщаше внимание, дали им беше забавно. Проклетници, как да не ги осъдиш!
Даже нищожните създания - кучетата се разбудиха, а те хората се правеха на безразлични към усещащата се болка, разтелила се по тъмното було на нощта. И все пак, в никакъв случай, не бе красиво. Звезди покриваха небето, но на земята, нямаше ли някой, който да се погрижи за тези мизерници, на земята?
Сълзи. Не спираше да плаче. А сега някаква кола, свиреше...клаксони, тя...самоубила ли се е? Не... След като клаксонът утихна, риданията и още се чуваха. Ръцете и трепереха, докато държеше телефона си. Молеше за помощ майка си...молеше я дълго. Колко ужасно и на нея ли не можеше да разчита. Беше я страх от “тях” , че я следят. В този момент изговаряше едвам-едвам молбите си.
Сърцето и умираше. Защо се случваше това, да покаже на някого, нещо? Тя ли беше сгрешила с предизвикателния си външен вид. “Не и е мястото тук през нощта”, биха изкоментирали някои възрастни дами. И все пак болката се усещаше, само да я погледнеш леко, да я зърнеш с крайчеца на окото си, да чуеш вече пресипналия и глас.
Ще рухнеш.
Нова кола профуча. Удърите на токовете и учестиха, тя тичаше. Миг, след това, се чу звук на отваряща се врата, хлиповете утихнаха... Вече я нямаше. След гъстия облак, следващ автомобила като пътека, улицата се разчисти, жертвата бе тиха, нищо не се бе случило. А утре , на следващия ден, най-вероятно тя щеше да иска отново смъртта си. След години....след години щеше да си спомня, отново щеше да усеща болката, но на кого бе нужно това.

А сега купона започваше отново на същата тази улица. Дочуваха се подсвирквания... нова жертва потулена в тъмнината!