Нещо по-различно от Наруто

Пролог
Тя имаше дълга черна коса и големи тъмно-кафяви очи. Момичето беше много мило, но се беше затворила в себе си и не общуваше с никой. Майка й беше починала преди една година, а баща й преди около три месеца. Бяха й оставили огромно завещание. Тя реши да се премести в Токио (исках да измисля нещо друго, че от тва токио ми писна, но само то и Коноха ми са въртят в главата), защото мястото й напомняше за родителите й и тя не можеше да издържи. Прекалено много й липсваха.
След дългия полет момичето (нека да спомена, че се казва Сара) се настани в новия си апартамент. Не беше много голям. Имаше кухня, хол, баня и две други стаи. В хола имаше голям телевизор, диван, ниска масичка и няколко килимчета за сядане около нея. В кухнята имаше хладилник, печка, микровълнова и маса с няколко стола около нея. Една от другите две стаи беше обзаведена с голямо легло, гардероб, и тоалетка с огледало на нея, имаше врата водеща направо към банята. Другата стая беше празна. Момичето не знаеше какво да сложи вътре, но мислише да я използва за партита, ако някога решеше да прави такива, а ако не... щеше все да се намери нещо, което да сложи там. Сара се беше записала в местната гимназия. Сега трябваше да отиде да си купи учебници и униформа. Тя излезе от апартамента и отиде до една библиотека от където си купи учебниците, а след това се запъти към мола, за да си купи и униформата на училището. Когато влезе в магазина и видя това, което й трябваше момичето остана без думи.
"Как, по дяволите, си мислят, че ще облека това нещо" - разкрещя се тя на ум. Униформата се състоеше от къса синя поличка, явно са пестели доста плат, както отбеляза Сара, бяла, тясна риза, която очертава всички извивки на горната част от тялото и за завършек на облеклото имаше тъмно-синя вратовръзка. Това, което учуди момичето беше, че заедно с всяка униформа вървеше и по един часовник с жълта каишка. Сигурно беше, за да може учениците да не закъсняват за час. Макар ,че на момичето това не й се вярваше много. Няма ученик на тази планета, който да не закъснява за час. Сара купи униформата, след дълго зяпане, и се прибра в къщи. Вече беше 20.00 часа и тя реши, че ще си разопакова багажа утре след обяд. Отиде в кухнята, направи си сандвич, защото от нещата, които се намираха в хладилника само това можеше да направи. След като вечеря влезе в банята, за да си вземе студен душ. Когато излезе обляка пижамата си и след няколко неспокойни завъртания в леглото Сара заспа. Трябваше да се наспи добре. Утре беше първият учебен ден, а след това я чакаше голямо пазаруване.





1 глава
1 част


Сара се събуди в 06:00 часа сутринта. Не, че ставаше рано, попринцип се успиваше, но сега просто нямаше търпение да отиде в новото си училище. Стана от леглото и влзезе в банята. Докато си вземаше душ тя реши, че ще се поотпусне малко. Че няма вече да бъде момичето, което е затворено в себе си. НЕ! Щеше да си намери приятели и да е щастлива.
Когато излезе от банята Сара се запъти каъм кухнята, за да закуси. Изяде една купичка зърнена закуска (Nesquik xD), след което погледна часовника. Беше 07:00, а училището започваше в 08:00 часа. Оставаха й само 25мин., за да се приготви, защото пътя й беше около 15мин., а тя не искаше да закъснее за първия учебен ден.
Отиде в стаята си, за да се преоблече. Когато вече беше готова тя се погледна в огледалото. С изненада откри, че униформата й стоеше много добре. Очертаваше перфецтно всяка, не толкова малка, извивка на тялото й. Сара излезе от "транса си" и реши да тръгва, за да не закъснее. Вървеше си спокойно по улицата, като тук там забелязваши погледи оглеждащи тялото й. Стигна до училището в 07:45. Трябваше да отиде до кабинета на директорката, за да си вземе програмата и по възможност карта, защото това училище буквално приличаще на лабиринт. Направиш дори една крачка и вече си се изгубил. Както и да е.
Момичето някак намери това, което търсеше и по навик влезе без да чука на вратата. На един стол, зад голямо бюро, стоеше русокоса жена.
-Ти сигурно си новата ученичка... ? - Попита жената, която явно беше директорката.
-Да! Аз съм Сара. - каза момичето.
-Добре. Ето ти програмата - каза жената и й подаде бял лист, а след това допълни. - Има записани кабинетите на всеки един предмет. Знам, че ще ти е трудно да ги намериш в началото, но постепенно ще свикнеш.
Сара кимна, благодари и излезе от стаята. След като затвори вратата се взря в листа, който й даде директорката.
Първи час имаше История в 108 кабинет. За щастие беше близо до него и го намери без проблем. Влезе в стаята, в която имаше час и усети как всички погледи се стоварват върху нея, в резултат от което леко се изчерви. Учителят, който имаше странна синя коса и сини очи, я погледна и е представи на класа:
-Добре. Това е новата ви съученичка. Моля те представи се. - помоли мъжът.
_Здравейте! Аз съм Сара. - тя се усмихна мило и допълни - Приятно ми е да се запознаем.
В стаята цареше гробна тишина, а момичето все повече се изчервяваше от жадните погледи на момчетата върхо тялото си. Учителят "разби великото" мълчание.
-Добре. Можеш да седнеш до Кид. - чернокоската погледна към едно момче с необичайна, червена коса и зелени очи. "Трябва да призная, че е доста сладък." Помисли си момичето, след което се запъти към мястото си. Часът беше много скучен. Най-накрая звънеца избави всички от мъките им, но за тяхно съжаление след това пак имаха История.
Учителят излезе от стаята, а до Сара се приближиха две момичета и две момчета.
-Здравей! - каза момиче с розова коса и черни очи. - Аз съм Кали, а това е Мин. - тя посочи момиче с кестенява коса и сини очи.
-Хей! Аз съм Рю, а това е Кем. - обади се русокосо момче със зелени очи, сочейки другото момче, което изглеждаше доста странно. Косата му беше буквално бяла, а очите му контрастираха на цвета й. Бяха прекалено черни.
-Здравейте! - каза Сара с мила усмивка на лицето.
-Какво имаш следващия час... ? - изведнъж попита момчето седящо до чернокоската. Тя се обърна и го изгледа с поглед тип "кой, по дяволите, си ти".
-Това е Кид. - обясни Мин. - Той също е от нашата компания. И ти можеш да се присъединиш, ако искаш.
Сара само кимна и отговори на въпроса на Кид.
-Трети час имам Биология.
-Ние също. - заяви Кем и допълни - Но госпожата я няма и ще имаме свободен.
-Ще ходим на едно тайно място, което само нашата групичка знае. - каза Кали - Искаш ли да дойдеш с нас?
-С удоволствие! - отговори й Сара.
Звънецът би и учителят влезе в стаята. Вторият скучен и досаден час започна.

2 част



След като звънеца би групичката се запъти към въпросното
мято. Всички мълчаха. Излязоха от училището и след около 3мин. Навлязоха в една гъста гора. Сара постоянно се оглеждаше и се питаше къде ли се намира това
място, че да трябва да минават през тази гора. Мислите на момичето бяха прекъснати от ярка слънчева светлина и гласа на Кид.
-Стигнахме! – каза момчето и заедно с Кали, Мин, Рю и Кем
се запътиха на някаде. Чернокоската ги проследи с очи и забеляза, че вече не
бяха в гората.Бяха на една полянка, заобиколена от множество дървета. „Сигурно
сме в средата на самата гора.” Предположи момичето.

Когато огледа полянката видя, че точно в центъра й има правоъгълна дървена маса и две пейки от страните й. Там се бяха настанили другите. Сара отиде при тях и седна на една от пейките до Рю.
Всеки извади от чантата си по нещо за ядене и докато се хранеха играеха на любимата си игра. Не беше кой знае какво. Просто задаваш въпрос на човека седящ до теб, той ти отговаря и после задава въпрос на човека до него.


Първа беше Кали.
-Така, да видим. Тъй като Сара не знае нищо за нас –
погледна Кем, който стоеше до нея. – Защо света на косата ти е бял?
-Що за въпрос е това? – попита чернокосото момиче. – И аз
мога да отговоря на това дори да не ви познавам добре. Естествено, че косата му
е боядисана и-
-Не е! – Прекъсна я Кем – Косата ми не е боядисвана. Това
е естествения й цвят. – Сара го гледаше с отворена уста. Как , по дяволите, е
възможно някой да има бяла коса?

-Знаете ли... – изведнъж промълви тя – Трябва да се
прибера. Кажете на учителите, че сам си трагнала, защото ми е било лошо. – След
тези думи тя избяга от полянката преди някой да е успял да каже нещо.
-Какво й стана? – тишината беше разрушена от Мин.
-Незнам какво й стана на нея, но на него май му има нещо.
– Каза Кид, сочейки Кем. Всички го погледнаха. Той гледаше в посоката в, която тръгна момичето и също както тя направи той стана и побягна през полянката.
Никой не можа да каже нищо. Просто стояха на пейките и гледаха с погледи, които сякаш казваха „дано да е й направи нещо”.

Кем излезе от гората и видя гърба на бягащата Сара. Той
побягна след нея. Не знаеше защо, но имаше чувството, че познава това момиче от някъде. Имаше чувството, че са се
срещали много отдавна.

Чернокоската не забеляза, че някой я следи. Когато стигна
до апартамента си тя понечи да отвори вратата, но някой хвана китката на другата й ръка. Тя се обърна и видя Кем, а той от своя страна беше шокиран от гледката разкрила се пред очите му. Момичето стоящо пред него плачеше.

2 глава:
Връщане в миналото

-Батко, батко! – викаше петгодишно момиченце с черна коса и кафеви очи. – Батко! Ти се върна.- Тя скочи на врата на белокосо момче и го прегърна така сякаш никога няма да го пусне. –Здравей, Сар. – каза момчето и целуна малката си сестричка по бузата. Децата живееха в Париж заедно с майка си и баща си. Момчето беше на петнайсет години. Той тъкмо се връщаше от дълго пътуване с баща си. Бяха ходили до Англия за някакво бизнес съвещание. – Виж Сар. – каза белокоското и извади от джоба си малка розова кутийка. – Ето. Отвори я. – той я подаде на сестра си, а тя с голямо любопитство я отвори. От вътре искара малка сребърна гривна с четири висулки на нея – две слънчица и две свездички. Зарадва се толкова много, че щеше да удоши брат си докато го прегръщаше.
-Харесва ли ти? – попита той. Нямаше нужда от думи. Широката усмивка и мечешката прегръдка отговаряха съвсем ясно на въпроса му.
-Сара, Сора. – гласа на майка им развали прегръдката им. – Хайде! ИДвайте да вечеряме.
Двамата се запътиха, хванати за ръце, към кухнята. Вечерята мина в разкази за „пътешествието” на Сора и баща му. Когато свършиха Сора хвана Сара за ръката и я поведе към неговата стая. След като влязоха седнаха на легното и момчето прегърна силно сестричката си.
-Сара – започна несигурно той. – Виж! Утре аз ще – пое си дълбоко въздох и пак заговори. – Утре аз ще замина за Англия. Ще уча там. Няма да се върна повече тук. Исках да ти го кажа аз, а не мама или татко. – Когато вече можеше да погледне в очите на момичетой той видя там сълзи. Сълзи, които се спускаха тихо по бузите й. Нямаше хлипания и викове... Не! Просто тихи сълзи – резултат от болка. –Сар... – опита се да продължи, но беше прекъснат от виковете на сестра си.
-Не! НЕ! НЕ! – викаше тя отчаяно. – Не можеш. Ти не можеш да заминеш, батко. Какво ще правя аз, ако ти заминеш. Никога повече няма да те видя. Батко, не ме оставяй... моля те. – Тя не искаше да повярва, че Сора ще я напусне.
-Виж... аз трябва да замина. Знам, че ти е трудно, но аз – Но преди да довърши момичето тихо, почти шепнешком, каза.
-Ти си един предател. Ти ще ме оставиш сама. – Тя го погледна в очите. – Сора, не искам да те виждам никога повече. – След тези думи тя излезе плачейки от стаята на брат си, а той самия стоеше неподвижно на леглото си с очи, сякаш готови да изкочат.
`Тя никога не ме е наричала „Сора”. А и тонът с който го каза. Нямаше нищо в него. Никакви чувства. Знам, че я нараних. И аз страдам, но така е най-добре. Ако остана с нея тя ще бъде в голяма опастност. Обичам я прекалено много, за да я подложа на такава опастност. Ще трябва да го преживея някак.` мислеше си Сора. Той остана потънал в мислите си докато не се унесе. Момчето заспа, но му се искаше да не е.
***^
-Батко... – чу се тих стон. – Батко, помогни ми... моля тее... – Сора стоеше неподвижен посредата на една полянка заобиколена от дървета. Краката му не искаха да помръднат. Сякаш бяха замръзнали. Той виждаше как сестричката му безпомощно пада на земята, цялата в рани и облята в кръв, молейки го отчаяно за помощ. Когато момичето отпусна безжизненото си тяло на земята Сора я чу да казва. –Ти ме остави да умра. Никога няма да ти го простя... – Момчето я гледаше с мъка, вина, съжаление.
-Сар... аз. – каза той, но не можа да пророни нито дума повече.
-Никога няма да ти го простя... Сора. – каза момичето, след което затвори очите си и се отпусна мъртва на земята.
***^
Сора се събуди, дишайки тешко. По челото си имаше студена пот, а в очите го изгаряха сълзи на вина. Той знаеше, че това е само сън, но отчаяно искаше да отиде до стаята на Сара, да види, че тя е добре, да я прегърне и да я целуне. Но не. Нямаше да отиде, защото така само щеше да причини повече болка и заминаването му щеше да е по-трудно. ПОгледна към часовника и видя, че е едва три часа сутринта. Отново легна на леглото си, но сега не можеше да заспи. Страхуваше се от съня, който със сигурност щеше да се върне.
На сутринта, когато родителите му го изпращаха, Сора не можеше да погледне Сара в очите. Не можеше дори да й каже сбогом. Просто нямаше сили да направи каквото и да е. Всички мълчаха докато не дойде време Сора да се качи на самолета и да замине завинаги. Тогава майка му и баща му започнаха да го прегръщат. Казваха му да се пази, да внимава и обичайните за родителите неща. Но когато дойде ред на Сара да се сбогува с него той не знаеше какво да направи. От своя страна тя се приближи до него и го прегърн, за да не заподозрат нещо родителите им. Сора стоя неподвижен. Беше го страх, че ако направи някакво движение ще я нарани още повече.Но той и не можеше да се мръдне. Беше застинал от тази прегръдка. Тя не беше като другите, които сестра му му беше дарявала. Не, нямаха нищо общо. Онези прегръдки бяха изпълнени с любов, а в тази нямаше вложени никакви чувства. Момичето се надигна на пръсти, целуна го по бузата също толкова безчувствено както го беше прегърнала и преди да го пусне прошепна тихо, така че само той да я чуе.
-Мразя те, Сора. Мразя те повече от всичко. И, ако някой ден те открия ти обещавам, че ти ще страдаш както аз сега. – след тези думи тя го пусна и се обърна на другата страна. Сора не можеше да издържа повече, затова взе багажа си и се запъти към самолета, помахвайки на семейството си в знак на збогом. Безмълвно сбогуване, така беше най добре за всички. Когато самолетът вече излиташе момчето си помисли :
`Толкова малка, а вече може да мрази. Е аз си го заслужавам. Аз я оставих сама. И знам, че дори мама и татко да са при нея тя пак ще бъде самотна без мен. Но така е най-добре за нея. Не искам да й се случи нещо лошо, а ако е с мен точно това я очаква.`
На летището Сара все още стоеше с гръб към мястото, на което до преди минута стоеше брат й. Тя не усети как, не разбра и защо, но нсълзи започнаха да се стичат от очите й.
-Това са сълзи, които някога ти ще проливаш... батко. – каза съвсем тихо Сара, след което тръгна с родителите си към дома им, за да започнат нов живот без Сора.

Това е последната написана глава. Не очаквайте продължение, защото ме мързи ужаааааасно много. Не че някой ще се хване да го чете.




3 глава


Вампир

Сора
слезе от самолета. Беше резервирал стая в един хотел. Бяха му казали,
че в стаята ще има и друго момче, живеещо с майка си. Той се качи в
едно такси и потегли към новото си жилище. Когато вече беше пред хотела
вдигна глава нагоре. Не беше кой знае какво. Хотел на 4 етажа,
четиризвезден. Беше заобиколен от големи дървета, прекрасни цветни
градини и малки птички прехвърчащи наоколо. Момчето се запъти към
рецепцията, за да вземе ключ за стаята си. Все пак не знаеше дали
съквартирантите му са тук. Когато влезе в хотела беше... някак си
изненадан. Вътре беше много просторно, имаше вити стълби, водещи към
втория етаж на хотела. А долу, където в момента беше той, имаше огромен
червен килим, покриващ цялото фое. Точно посредата на етажа имаше голям
син диван, пред който беше поставена маса с някакви книги на нея.
Вниманието на Сора се насочи към жената на рецепцията. Не беше много
стара, сигурно на около 30 години. Косата й беше кестенява, а очите й
зелени.
-Добър ден. С какво мога да ви помогна. – каза тя на момчето.
-Добър
ден. Резервирал съм стая. По телефона ми казаха, че ще я деля с някакфо
момче и майка му. – обасни Сора и изчака за ключа си.
-Да. Вие
трябва да сте Сора-сан – той само кимна в отговор. –Добре. Ето ключа
ви. – каза жената, подавайки му малко сребърно ключе. – Приятно
изкарване. – Сора пое малкия предмет и помаха на жената. Беше много
уморен и искаше само да отиде и да се хвърли на леглото, за да поспи и
да
си почине. Без да се усети беше стигнал пред стаята си и сега се
взираше в бялата врата. Почуди се малко, след което почука. Вратата
леко се отвори, а след секунда на врата на Сора беше увиснало малко
момче на не повече от пет години.
-Кем! – чу се женски глас от
стаята. – Остави баткото намира. Извинявай. Той си пада малко докачлив.
– отвътре излезе жена с черни като катран очи и също толкова тъмна
коса.
Тя взе детето в ръцете си и разроши косата му, след което се обърна към
момчето, стоящо пред вратата. –Ти си Сора, нали? –той само кимна. –
Добре. Последвай ме. Оправила съм ти леглото и съм ти освободила два
шкафа.
– Сора не слушаше много вниматено обясненията, а просто вървеше след
жената. Когато стигна до леглото си той забеляза още едно до неговото.
Тогава реши да се вслуша малко по-добре в думите на чернокосата, която
все още не спираше да говори. –Надявам се нямаш нищо против Кем да спи
при теб, защото в другата стая има само едно легло, а аз спя там.
-Да. Няма проблем. Може да спи при мен. – отвърна той и
остави багажа си на земята. Забеляза, че жената излиза от стаята и преди да затвори вратата се обърна и го погледна през рамо.
-
Сега те оставяме да си починеш. Сигурна съм, че си изморен. – Сора само
кимна и я изпрати с поглед. След като вратата се затвори той направо
скочи на леглото и се загледа в тавана. `Предполагам така беше
най-добре. Но как е възможно да има някой друг със бяла коса. Дали и
той не е... Не! Не е възможно. Сигурен съм, че аз съм единствения
останал. Това просто не е реално. Няма начин той да е като мен. И все
пак ще трябва да поговоря с тази жена.` Мислише си той. Тази вечер
имаше и луната вече беше изгряла. Сора погледна през прозореца, за да я
види. Както и очакваше. Беше голяма и... кърваво червена. След няколко
минути той заспа. И пак го сънува. Онзи сън. В който Сара умираше, а
той не можеше да направи нищо, за да я спаси... Можеше само да се буди
облян в студена пот и сълзи. Можеше само да се надява тя да е добре. Нищо друго не можеше да направи, за да спре това мъчение. Събуди
се
след поредния кошмар. Вече беше почти 6 сутринта. Нямаше да може да
заспи повече. Погледна към леглото до своето. Кем беше там и спеше.
Изглеждаше толкова невинен, но можеше да се окаже, че не е. Сора стана,
влезе в банята, а след това се запъти към другата стая, за да може да
поговори с жената докато момчето още не се е събудило.
-Добро утро, Сора-кун. – поздрави тя, след като видя Сора да влиза. – Почина ли си?
-Да.
Добро утро. – отговори кратко той и седна на стола пред чернокосата. –
Искам да поговорим за нещо. – той я гледаше право в очите и можеше да
се закълне, че там видя малко страх. Една единствена мисъл мина през
главата му `От мен ли я е страх... ?` Обаче сега нямаше време да мисли
за това и реши да я попита направо без да овърта. – Знам че въпросът е
личен, но Кем осиновен ли е? – жената отвори широко очите си,
изразяващи шок. Как беше възможно? От къде знаеше той. Опита се да каже
нещо, но и думичка не излезе от устата й затова просто кимна. Сора
забеляза,
че страха на жената се увеличава с всяка изминала секунда, но реши да
продължи. Така щеше да бъде безопасно. Вече беше сигурен, че той е като
него и трябваше да направи нещо. – Разбрах, че заминавате
след
седмица. Искам Кем да остане с мен. Аз ще се грижа за него. – Жената не
можа да издържи повече. Разплака се. Знаеше за Кем, а сега явно и това
момче знаеше. Тя не можеше вечно да се грижи за него и разбра това още
когато го намери под онзи мост. Но все пак го обичаше като свой син, а
сега трябваше да се раздели с него. Събра сили и заговори.
-Добре. Напълно разбирам защо искаш ти да се грижиш за
него.
Аз няма да мога, а ти който си само десет години по-голям от него. Как
ще успееш? – спря за малко, за да помисли и пак продължи – От къде
знаеш за това? – Сора много добре разбра какво имаше предвид тя.
Помълча за около минута и отговори.
-Защото... – пое дълбоко въздух.
Пред никой не беше разкривал тази тайна. Дори пред Сара, която толкова
много обичаше. Но сега нямаше какво да губи, а и тази жена знаеше, че
такова нещо съществува. – Затото аз също съм... – затвори очи за момент
и продължи. – вампир.