Destiny { Игра на Съдбата }

Глава No. 6
Финала

Всичко около мен беше тъмно и трябваше да се случи изключително чудо, за да мога да се огледам. Не след дълго всичко се разтресе и задвижи забързано. Инстинктивно прикрих лицето си с ръце. След секунди усетих твърдата прегръдка на земята. Ох, сгромолясването си болеше. Болезнено се откъснах от твърдата почва, като загоряла палачинка от стар тиган. Първият опит да си стъпя на краката беше неуспешен и аз залитнах.
- Ууоооооооу. – извиках залитайки. Веднага се усетих какво направих и сложих ръка пред устата си.
- Хъъъ?? – мъжете се обърнаха и аз се свих. Заогледаха се наоколо, но след като не ме видяха, тръгнаха.
- „Аа, да, не могат да ме видят!” – усетих се бързо и ги последвах. Вървях след тях и се препъвах в доста неравната земя. Вървяхме доста дълго преди да стигнем „скривалището”. Наоколо беше тъмно, но дори и да се появеше искрица светлина тя едва ли би осветила мрачното и злокобно място. Вървейки след тях главата ми се въртеше любопитно във всички страни. Почувствах някакъв хлад и потреперах. Очите ми се разшириха пред разкрилата се гледка – преминавахме през гробище. Продължавах да оглеждам и носът ми долови познато ухание – мирисът на кръв. Пред очите ми преминаха светкавично онези картини в дома ми – как с Бейт влязохме в стаята ми и там лежеше Дейзи, цялата плувнала в кръв и нейната кръв по ръцете ми. Стиснах зъби и проклех. Всичко беше по моя вина. Само да не се бях раждала! Само всичко да се оправи! Укротих надигналата се злоба и продължих. Не след дълго пристигнахме пред огромни порти. Техните колосални размери ме караха да се чувствам нищожна и миниатюрна като мравка. Стоях пред портите и ги гледах със зейнала уста. Те изскърцаха и двамата мъже продължиха напред. Не се поколе*ах и веднага ги последвах. В момента, в който влязох спрях да вървя след тях и пътищата ни се разминаха. Застанах по средата на площадчето, ако мога така да го нарека. Вътрешността на вратите представляваше площад и около него множество коридори, наподобяващи лабиринти. Стоях отново изумена и се чудех на къде да поема.
- Дали да не …? А, ааа, ааа! – изкрещях от силна болка в главата. Боже, щеше да ми изгори мозъка. Свих се на кълбо и се свлякох на земята.
- Тръгни по средния коридор! – нечий глас ми изсъска в главата и болката спря. Отворих рязко очите се, изправих се и се изтупах.
- Аха, значи по средния! – повторих на себе си аз, повдигнах рамене в незнание, но въпреки това тръгнах по него. Извървях 2-3 метра и чух някакви стъпки. Обърнах се рязко, но зад мен нямаше никого. Обърнах се напред и светкавично отново се обърнах назад, ако имаше някого нямаше да ми убегне този път. Учудих се, казах си „О, да, определено като се върна край на страшните филми!” и си се ухилих. Мушнах ръцете в джобовете си и продължих да вървя. Коридорът криволичеше и изглеждаше сякаш няма край. Присвих очи, за да видя на далеч и забелязах нещо като стена отпред. Застанах пред нея и започнах да я оглеждам. Беше направена от големи, правоъгълни камъни. Въртях се и я огледах отново. По едно време се спрях, свих устни, почесах се по тила и с цялата си сила ритнах единия от камъните. Той хлътна навътре. Първите секунди нищо не се случи, но миг по – късно земята под краката ми се отвори и ме погълна. Веднага след като пропаднах портата се затвори, както се беше отворила. Вътре беше доста тъмно и не виждах нищо. Скоро всичко започна да ми се прояснява и аз завърших своя „полет” в голям коридор с факли и от двете страни на стените. Опитах се да стана, но заради удара бях навехнала коляното си и ми отне доста време да се изправя на крака. Повървях малко напред и се опитвах да намеря килиите. Между всеки две факли имаше дървена врата с дебели, железни панти. Преминавах напред и отварях всяка една от тях. Колкото повече се отдалечавах от първоначалното си място, толкова повече увеличавах крачка. Отварях врата след врата, но зад тях нищо. Продължих напред с мисълта да отварям още, но чух гласове.
- Говори се, че има „чужденец” сред нас. Навсякъде се бият тревоги и го търсят. Колегите ни смятат, че Тя е дошла да го търси. Леле, всичко ще се нареди толкова лесно. - уплаших се да не би да ме видят и открехнах първата врата,която видях и пред мен се показаха стълби. Не се поколе*ах и заслизах по тях. Леко забавих крачка, защото болката в глезена се обади. Стълбите бяха около десетина на брой и малко стръмни. Слязох по тях и се озовах право при килийните отделения. Леле, какъв късмет извадих! Целият под бе покрит със слама, по килиите имаше кости, оковани във вериги за стената, а в последната килия в дъното …
- Бейт! – спуснах се бързо натам. Хванах дръжките на клетката и коленичих. – Добре ли си?!
Той беше облегнат на стената и очите му бяха затворени. След олелията, което вдигнах „спящата красавица” се размърда.
- Хей, ти какво правиш тук? – изгледа ме учудено той.
- Ха, как така какво правя тук?! Дойдох на разходка! Доскуча ми да си седя мирно. О подхвърлих шеговито. – Идвам да се извиня за това, че не заслужаваш това, което ти наговорих и че се държах идиотски, егоистично, тъпо, като недорасло хлапе … Можеш да ме спреш вече! – ухилих се аз и се почесах по тила, типично в мой стил. Той също се подсмихна и ми благодари с очи.
- Не знам къде са ключовете, но мисля че онзи лост там може да ти е от полза. – той посочи железен прът в ъгъла на стаята. Аз станах, взех го и се опитах да разбия ключалката. За мое щастие тя се оказа доста паянтова. Успях да изкъртя цялата врата, но се вдигна много шум. Не се поколе*ах много и веднага се „хвърлих” да свалям оковите на Бейт.
- Да се измъкваме преди да са ни хванали! – казах аз, оглеждайки се дали някой идва. Той се изправи на краката си, но се залюля. Сложих ръката си под рамото му и го придържах да не падне. Той ми се усмихна отново и аз го подканих да побързаме. За-изкачвахме се по стълбите, когато се чу някакво размърдване откъм подземията. Двамата се спогледахме и продължихме бързо нагоре. Излязохме в големия коридор и измежду другите врати видяхме такава, зад която имаше стълби, водещи нагоре. По необяснима за мен причина успяхме лесно да се измъкнем от лабиринта. Излязохме от него и аз го дръпнах бързо към пътя, от където бях дошла. Бягайки натам, гласовете зад нас се засилиха и аз се обърнах. Бяха онези гадни и отвратителни същества, слугите на Дявола. Очите ми се разшириха и аз побягнах с всичките сили, с които разполагах. Пътят беше неравен и аз, естествено, се препъвах. Наближихме гробищата и звуците след нас не утихнаха.
- Дръжте я, не бива да се измъква!! – мъжете крещяха след нас. Чуваха се вече и гърмежи от оръжия. Няколко куршума минаха покрай мен. Погледнах към дупките, които оставих по дрехите ми, изумено. Как така не ме докоснаха?! Извадих огромен късмет явно. Отърсих се от ужаса и продължих да бягам.
- Хей, Дестъни, внимавай! – провикна се Бейт. Обърнах се на другата страна и видях единият от главорезите да се приближава към мен. Силите в тялото ми вече ме напускаха и аз забавих крачка. Бейт застана между мен и гадината. Аз се отдръпнах назад, но усетих, че някой ме сграбчи. Обърнах се и видях голяма, кораба ръка, стискаща ме за дрехата.
- Subeuntes repellunt! (2) – Бейт извика след мен и голяма синя светлина отблъсна натрапника. Благодарих с поглед и двамата се спогледахме. Крясъците отново се надигнаха и единственото решение беше да тръгнем отново. Бягахме, а гадните преследвачи ни дишаха във врата и гонеха по петите. Трябва да подчертая, че това е изключително неприятно. Бях потънала отново в мислите си и не бях адекватна за случващото се около мен. Това, което ме извади от транса на вглъбените ми мисли беше един куршум и алена кръв. Докато разбера какво се случваше, тялото ми се строполи на пътя и последното, което видях беше изуменият поглед на Бейт, след това затворих очи. Мина доста дълго време, докато ги отворя и след като го направих всеки мускул в тялото ми ме болеше. Първоначалната светлина ми заслепи очите. Намирахме се на съвсем различно място, от това на което бяхме преди да затворя очи.
- Къде сме? – казах, опитвайки се да стана, но неуспешно. Цялото ми тяло беше пронизвано от адска болка.
- Не ставай! Ранена си! – очите на момчето бяха изпълнени с притеснение. – Губиш много кръв!
Опитах да се огледам и видях около себе си голяма количество кръв. Очите му продължаваха да са доста притеснени, а аз чувах как сърцето му биеше бързо. Хванах ръката му и се опитах да кажа нещо. Нямах достатъчно сили за това. Очите ни се срещнаха и моите сякаш се опитваха да кажат: „Спокойно, всичко ще се оправи!”. Но силите ме напускаха и той виждаше това. Дори сега, в последния си час аз не чувствах страх. Бях му благодарна за всичко, което беше направил за мен.
- Б..благодаря ти! Благодаря ти, че беше тук с мен, когато останах съвсем сама. Без теб нямаше да успея да видя и хубавата страна на живота. – казах на един дъх. Очите му се насълзиха и той вече разбра: отивах си от този свят.
- Аз, аз съм толкова жалък! Обещах, че нищо няма да ти се случи! Не успях да спазя обещанието си.
- Но това е малко глупаво обещание, нали? Не може нищо да не ми се случва! – опитах се да вкарам малка доза хумор в мрачната ситуация. Времето ми прекарано с теб е незаменимо.
- Не, няма да те пусна. – момчето ме хвана за ръката и ме стисна силно. Очите му вече преливаха от сълзи, но него сякаш не го интересуваше, че това не е типичната мъжка постъпка. Това, което ме изненада беше, че само след миг нямаше и една сълза в неговите очи, а устните му се притискаха в моите. Отвърнах му и след секунди се отдръпнах от лицето му. В мен не беше останала и капка живот. Капка дъжд падна на лицето ми, аз се усмихнах и затворих очи.
Момчето сведе глава и дъждът се усили.

Минаха много години от тогава. Един пуст и мрачен гроб, а вътре тяло на рано отишло си от този свят момиче.
Бейт се спря пред гроба, постави две рози и коленичи. Започна да гали надгробната плоча, а нейното лице сияеше от снимката над главата му. Лъчезарната й усмивка можеше да заличи всяка тъга и тревога. Но сякаш като на шега Съдбата си беше поиграла с живота на момичето и нарочно беше разделила двамата.

Край ....