Мои нещица

Нед Юли 25, 2010 9:19 pm

Ъм, това ми е темата за всякакви работи, коит още пускам занапред.Това е едно разказче, което написах вчера ^^ Hope you like it smile

ПП: Цитатите на английски са от песента на Red - Break me down

Break me down

A long day alone
The emptiness is so real
Never having peace of mind
Running from what I can't see

Вървя бавно по светла улица.
Махване с ръка.
Усмивка.
Женско лице, странно познато.
Малко момиченце се хвърля в прегръдките на млада жена.
Сивота.
Чува се плач. После писък. Пронизващ.
Неземен.

Отворих стреснато очи и разтърсих бързо глава. От косата ми падна нещо – по-точно слушалките ми – пак бях заспала на бюрото, затънала в проучванията си. Единственият ми начин да се отърся от света. Единственият ми начин да забравя. Поклатих глава и в ума ми, обикновено зает с разни митове и легенди, изплува усмихнато лице на жена. На жената от съня ми. Вече дори не помня за какво беше той, но жената я помня. Всяка сутрин я забравям, а после се сещам за нея. Но не помня нищо друго. Само страх. Само самота.
Станах и тръгнах към банята – не си струваше да се занимавам с глупости, които даже не съм сигурна, че съм видяла. След секунда осъзнах иронията в мислите си – та цялата ми работа се състоеше от подобни глупости! Участвах в научен проект заедно с други изследователи, целящи да докажат, че всичко си има причина, че случайността не съществува и т.н. и т.н. Мога да продължавам до безкрай, но предполагам, че няма смисъл. Присъединих се към групата по не чак толкова благородни или висши цели като другите членове. Не че нямаше и такива като мен – бяхме мнозинство от хора, търсещи не много трудна и високоплатена работа. И ето как се оказахме събрани там. Търсещи доказателства, че съдбата съществува. Ха! Небивалици от началото до края поне според мен. Но пък кой ме пита – аз проучвах и изследвах, те ми плащаха... и то доста. И така всички бяха доволни. На мен самата по-интересно ми беше да разбивам или поне проучвам митове за неестествени същества и преданията за тях, като например вампири, върколаци, чудовището от Лох Нес, че ако щете и Хари Потър. Ако не по-възможно, то поне щеше да е по-интересно.
Протегнах се и изсумтях. Снощи бях стояла до късно, за да търся богове на съдбата в древните религии. Като малка бях запалена по старогръцки митове и все още помнех основните неща за боговете и владенията им, а темата, зададена ми от ‘шефа’, беше „Съдбата според древните народи”. Все още, разбира се, помнех историята за трите богини на съдбата – мойрите, от които зависела съдбата и на самия Зевс. Те били три – Клото, предяща нишката на живота, Лахезис, теглеща жребия за живота на човек, и Атропа, отрязваща нишката на живота, когатому дойде времето. Е, поне ми се беше паднала ‘интересна’ тема.
Въздъхвайки, се погледнах в огледалото – светла кожа, напукани устни, леко кървясали очи с кръгове под тях – обичайното. Наведох се настрани, за да си взема четката, и премигнах стреснато. В огледалото имаше някого зад мен. Замъглен образ на жена с дълги руси коси и бяла роба, която ми изглеждаше позната. Странно. Напомняше на странницата от съня ми, но не беше същата. Сякаш бяха сестри. Обърнах се секунда след като видях образа, но нямаше никого. Само че на пода имаше нещо. Снежнобяла, почти искряща, къса нишка. Взех я и я разгледах – мека на допир, напомняща вълна. Хм, не си спомнях да имам бели вълнени дрехи – не обичах да нося плетки. Свих рамене и оставих нишката на шкафчето до мивката, след което влязох под душа. Оставих водата да ме облее и да отмие всичките ми мисли – умът ми се изпълни със сивота. Блажено спокойствие. Седнах на студените плочки и прегърнах коленете си с ръце, оставяйки горещата струя да се стича свободно по тялото ми...

And there is nowhere left to hide
Turn and face these empty eyes
All alone, heart untold, trying to find

Бягам. Завой. После още един.
Усещам преследвача си. Страх ме е да се обърна.
Спъвам се. Падам.
Удар. Следващ. По-силен. По-яростен.
Завъртам се към него.
В празните му кафеви очи виждам отражението на своите.
Празни. С таящ се в ъглите страх.
Пронизителен писък. Крещя за помощ. Крещя за избавление.
Самота. Всичко изчезва. Оставам в сивотата. Единствена.
Сама.

Без дори намек за топлина водата продължаваше да се стича по тялото ми, удряйки яростно капките си в мен. Изправих се и бързо се увих в хавлията си – цялата треперех, и то не само от студа. Мислех, че съм го забравила. Че е някъде дълбоко в паметта ми, където никога няма да го намеря, дори и да опитам. И ето, че подсъзнанието ми най-безсрамно си играеше игрички с мен. Облякох се и си подсуших косата, след което погледнах навън - бе мрачно и тъмно, чуваха се гръмотевици и от време на време присветваше светкавица. Сякаш Зевс изливаше гнева си над хората. Отидох прозореца, отворих го и се надвесих през него, усещайки как дъждовните капки блъскат по главата ми като малки яростни юмручета. Но явно хората по улицата не бяха впечатлени от бурята – те най-невъзмутимо продължаваха по пътя си, борейки се с природната стихия с чадъри и ускорен ход. Не живеех на висок етаж – имах страх от височини, но въпреки близостта ми с хората, те ми изглеждаха като мравки – малки и незначителни, интересуващи се в почти 100% от случаите само от собствените си проблеми. Не че ги винях или не включвах и себе си в тази категория, но сега просто ми бяха смешни. Скоро монотонността ми писна и дръпнах назад провесената си през прозореца глава. Завъртайки се, видях размазаното отражение на себе си и апартамента си в стъклото – заедно с това на една чернокоса дама, положила ръка на рамото ми. Завъртях се почти на мига, стресната от факта, че някой е влязъл в апартамента ми, но зад мен нямаше никого. Беше абсолютно празно. Самотно. Точно като мен. Устните ми се изкривиха в горчива, тъжна усмивка, когато си спомних времето, когато не бях сама. Когато имах опора, на която да се осланям. Погледът ми се зарея из стаята, пълна със спомени от предишния ми живот. Спомени, които не можех, а може би и не исках да забравя. Вниманието ми се спря на един старовремски часовник, подарък за рождения ми ден от него, напомнящ ми как се запознахме. В един подобен дъждовен ден, за да се скрия от бурята, бях влязла в един часовникарски магазин, който преспокойно можеше да мине и за антиквариат на часовници – имаше толкова много, и всички до един – старовремски. Големи стенни часовници с махало, малки златни джобни часовничета, издаващи тиктакащи звуци... Не си падах много по старинни вещи, освен ако не бяха свързани с някоя митология, но този магазин ме очарова. И не само той. Вътре имаше доста различни хора, които никак не приличаха на обичайни клиенти – всички се въртяха и потропваха с крака, но това бе по-скоро от нервност, отколкото от някакво желание да разгледат магазина. И те като мен бяха влезли, за да се спасят от бурята. Без да искам се блъснах в доста мокър млад мъж с кафеникаво-зелени очи и мила усмивка – изобщо не изглеждаше ядосан, че съм го бутнала, а дори напротив – беше развеселен и това повдигаше и моето настроение. Усмихнах му се и му се извиних, след което, опитвайки се да му направя място, ударих главата си в тежка дървена полица. Причерня ми, но иначе бях добре, докато не видях половинметров часовник с тежко махало да се носи право към мен. Часовник точно като този, който висеше сега ная стената ми. В последния момент се усетих и вдигнах над глава торбите си – носех възглавници за новия си апартамент – бяха към седем-осем – две големи за спане и още пет-шест декоративни. Усетих удара секунда по-късно, но някак прекалено далечно – като ехо, отзвук от нещо друго. Недоумявах, понеже сама бях избирала възглавниците, и бях сигурна, че няма начин да омекотят падането чак толкова. Затова помръднах малко напред ръце, изкривих глава и видях човека, когото бях настъпала преди малко, да държи часовника мад мен. А най-удивителното беше, че той продължаваше да се усмихва. Бях шашната. Песимист по природа аз не вярвах в добрия късмет или случайните щастливи съвпадения – и точно това ме озадачаваше – как можеше да се сблъскам с един човек два пъти в един и същи ден, причинявайки му голямо неудобство, и дори да не успея да сваля усмивката от лицето му. Докато си размишлявах, мъжът бе качил часовника обратно на рафта и ми подаваше приятелски ръка
– Приятно ми е, Крис Робъртс. – смръщих се, все още неразбираща какво става. Тръснах глава и, опомняйки се, му стиснах ръката, но преди да успея да се представя, той добави – Внукът на собственика. – Затворих отворената си в недоумление уста и усмивката ми започна да се топи. За малко да счупя вещ от магазнина на дядо му... от неговия магазин. Въздъхнах, усещайки, че се изчервявам, и му отвърнах:
– Аз съм Елиза Стивънс, съжалявам за бъркотията. Ако има проблем ще платя за щетите. – Той просто махна с ръка, сякаш това бе маловажно, и ми се усмихна отново.
– Нищо му няма на часовника, малко раздвижване ще му дойде добре. – и двамата се засмяхме и той продължи – Пък и да е счупен, сигурен съм, че си струва за запознанството с красива млада жена. – Усмихнах се широко на думите му – не че рядко ми правеха комплименти, но това най-вероятно бе първият искрен. Сякаш насърчен от това, той продължи с още по-голяма увереност – Наблизо живеете или работите?
– Живея на две преки оттук, а работата ми е по-надалеч. В по-слънчеви дни, както беше и този до преди малко, ходя пеша, а иначе – с метро. А вие?
– Аз и дядо ми имаме къща наблизо, иначе работя тук като... – Кимах усмихната. Крис имаше заразителна усмивка, която сякаш не сваляше от лицето си, и просто нямаше начин да й устоиш. Или поне така мислех тогава. Той бе много лъчезарен човек и скоро след запознанството си започнахме да излизаме. С времето нещата станах по-сериозни и той дойде да живее при мен – и двамата бяхме свикнали с присъствието на другия и ни беше по-удобно така. Откак се запознах с него станах по-лъчезарна, зарязах песимистичната си природа и реших да повярвам. Да повярвам, че все пак и щастието има шанс в този свят. Докато той не си тръгна.

Break me down
Replace this fear inside
Take this nothingness from me
I want to find, I want to shine, I want to rise
Break me down

Променен. Загубен. Мъртъв.
Няма ги нито усмивката, нито веселите очи.
Единствено самота. Прилича на празна черупка.
Точно като мен сега.
Празна самотна черупка.
Сянка на отминало щастие, от което остава само тъга.
Само спомен.
Щастлив. Радостен. Лъчезарен.
Спомен.

Разфокусираният ми поглед продължаваше да се рее из стаята, докато аз, свила се под перваза, си припомнях щастливите си мигове с Крис. Спомях си как ми помогна да преодолея клаустрофобията си, как ме научи да намирам истински приятели, как ме зарадва с първия ми коледен подарък – подарък за празник, който не бях отбелязвала от много дълго време. Беше ми взел мека плетена жилетка с три копчета, която изглеждаше малко развлачена, но топлеше много и... няпомняше на него – винаги раздърпан, но никога тъжен – винаги с топла усмивка на лице, готов да реши и най-невъзможните ти проблеми. А жилетката бе точно такава – мека, топла, ставаща за всеки повод. Червена. В духа на Коледа, бе споменал. Не че му повярвах, особено след като после спомена, че понеже това бил празник, на който малко или много се правели жертви, си заслужавало да се жертвам, давайки му да ме види само по жилетка...
Въздъханах тежко и усетих сълзите да капят по лицето ми – сълзи на гняв и безсилие. От яд се строполих на пода и ми се стори, че пред очите ми буквално пада червена пелена. Премигнах и застанх на колене, виждайки ясно червената нишка, което бях помислила за ‘пелена от яд пред очите си’. Интересното беше, че тази нишка бе точно като бялата, която намерих на пода в банята... След като видях онази жена. Не помнех да съм носила нещо в подобен бял или червен цвят в последните дни, а и наскоро бях чистила – нямаше откъде да са се взели тези нишки, освен ако някой не ги бе оставил там. Но кой, ако не аз? Не ми се вярваше онези жени да са били реални, но не исках и да си помислям, че може да съм халюцинирала. В крайна сметка, може да са били просто зрителна измама – в банята все още ми се спеше много, а стъклото на прозореца бе цялото във вода. Здравият ми разум си беше наред, или поне в това се опитвах да се убедя, докато стенният часовник не прекъсна размислите ми, оповестявайки със звъна си, че е десет часът. За това време на деня още бях доста сънена и уморена – нещо неестествено за мен, но понеже беше събота и не бързах за никъде, реших да не му отдавам толкова голямо внимание и да си легна – все пак имах два свободни дни и голяма нужда от почивка. Мислейки за това, започна да ми се доспива още повече и в полу-транс се дотътрих до леглото си, настаних се удобно в него и почти мигновено заспах.

I try to find myself
I find the stranger trapped inside
And I take one more step away
From a face I used to recognize

Сама сред сивотата.
Пред мен се появавя огледало.
Отражението се подсмихва. Подигравателно. Болезнено.
Променя се. Усмивката се стапя. От очите бликват сълзи.
Кожата изсъхва. Напуква се като есенно листо. Като разронена мазилка.
Устните побеляват. От тях се спускат струйки кръв с цвета на огнен залез.
Очите угасват. Като счупена крушка. Бързо. Без предупреждение.
Безвъзвратно.
Правя крачка назад. Обръщам се. Побягвам.
Вече разбирам. Променила съм се завинаги.
Безвъзвратно.

И отново потъвам в сивотата...

Събуди ме звънът на телефона ми – шефа ми звънеше. Майната му! Имах си почивни дни, по дяволите.
– Ало?
– Лиз, здрасти. Видях, че си ми пратила работата си, и исках да ти благодаря. Много ми помогна с тези мойри... – докато той си говереше, аз хъмках положително от време на време, колкото да не е без хич. - ... Лиз, добре ли си? Звучиш ми зле.
– Няма нищо, Ед. Просто ме събуди, когато се обади, това е всичко. – ‘И искам да ти счупя кухата глава, която те кара да ми се обаждаш в... – погледнах към часовника – 11 сутринта! Някои хора спят до един на обяд, за Бога!’
– Съжалявам, Лиз, нямах представа, че...
– Няма нищо, остави. Има ли още нещо? – прекъснах го ядосана – как така само с десетминутен разговор можеше да накара настроението ми да падне далеч под нулата!?
– Не, Лиз, това беше. Съжалявам, че те събудих.Чао!
– Чао, Ед, успех в работата.
Станах от леглото, напълно събудена. Нямаше никакъв шанс да заспя отново. Въздъхнах и тръгнах към банята, за да си измия отново очите. Поглеждайки се в огледалото, ми се стори, че виждам някого другиго на свое място – жена с по-дълга, тъмна и мръсна коса от моята, очи като моите, но някак мъртви, и бледи, изпити и кървящи устни. А кожата й беше като стара, ронеща се бяла мазилка – напукана, падаща все повече и повече с всяка изминала секунда. А отдолу оставаше само сивота. Затворих очи – бях уплашена, и то не толкова от видението, а от факта, че го помнех отпреди. Това беше образа ми в огледалото. Това бях аз. Усетих лек полъх и, отвяряйки очи, зад гърба си мернах златокоса фигура да ме подминава. Първоначалната ми реакция бе да се обърна, но, противопоставяйки се на инстинктите си, останах загледана в огледалото. Жената се спря, доближи се до мен и положи ръка на рамото ми. Усещах съвсем лек натиск, там, където трябваше да се е опряла на мен, а с периферното си зрение долявах някакъв замъглен образ, много по-неясен от този в огледалото. Тя наведе главата си към моята и доближи устни до ухото ми – почти можех да усетя дъха й. Видях отражението й да отваря уста и се вледених. Отново усетих полъха отново и потръпнах леко – сега той носеше посланието й – ‘Наближава...’ – чувах думите й като нисък шепот и подскочих стресната. Случайно стрелнах с очи лявото си рамо – там, където тя се бе опряла – и жената окончателно изчезна. Но нямах ниакква представа дали това бе повод за радост, или пък точно обратното. Е, помислих си раздразнена от собствената си глупост, ще разбера скоро – все пак тя бе казала, че нещо наближава. Поех си дълбоко въздух и, издишвайки бавно, реших да разкарам апокалиптичните мисли от главата си – щеше да се случи каквото ми е писано и се съмнявах, че мога да го променя. Протягайки се, реших, че дори и да не успея да заспя отново, това не ми пречи да си легна пак. Излизайки от банята, забелязах малка нишка на пода. Същата като предишните две, различаваща се от тях само по цвят – тази бе гарвановочерна. Смутих се, мислейки си отново за връзката между мистериозните жени, които ‘виждах’, и нещата, които намирах след тях. Свих рамене и се отказах от задълбаване – просто не си струваше. Отидох до бюрото си, взех си книгата „Старогръцки митове и легенди”, легнах си и се зачетох. След около час започнах да се унасям и после съм заспала с книгата в ръце, сънуваща за героите в нея.

Familiar shadows closing in
A suffocating fear descends
It comes alive, uncovered eyes, trying to find

Три жени. Две с руса и една с тъмна коса.
Първата преде нишка.
Втората я прекарва през ръцете си.
Третата държи ножица, през която минава нишката.
Те си говорят нещо, но не мога да ги чуя.
Приближавам се и чернокосата жена, държаща ножицата, ме пронизва с поглед.
Студен. Празен. Решителен...
Тя срязва нишката, която пада безжизнено.
... Носещ смърт.
Спуска се светкавица.
Изпепелява нишката, превръщайки я в сив прах. Нищожен. Незначителен...
Чува се гръм. ... Безличен.

Лежа сама в леглото си. Към мен се приближава отражението ми. Напуканите устни се отварят и тя промълвява ‘Наближава...’. Протягайки ръка към мен, тялото й започва да се рони и малко по малко се превръща в сив прах, като пепелта, останала от нишката. Отражението едва докосва лицето ми с пръст, а после и той се стопява заедно с нея в тъмнината...
Във въздуха се появява усмивка и в мен се поражда чувстово, че съм в ‘Страната на чудесата’ и очаквам след нея да се появи и котарака. Но на негово място се оказа Крис, все още носещ у себе си топлина и радост. Той се приближи към мен и нежно погали лицето ми, продължавайки да се усмихва. ‘Скоро, скъпа, скоро...’ прошепна ми той нежно и се разнесе бързо като утринна мъгла, без да оставя следа от присъствието си.
Майка ми ме прегръща и целува за лека нощ, после излиза през вратата. Опитвам се да се успокоя, но не успявам. Чува се звук от чупене на чиния. После шум от прахосмукачка. Трополене по стълбите. Майка ми влиза отново и ме успокоява, че нищо не е станало. За втори път тази вечер ми пожелава лека нощ... Чува се изстрел. После женски писък. Тропане по стълбите. Баща ми идва и ми казва да се скрия под леглото и да не излизам от там, докато не ми каже. Правя каквото ми е казал, а той излиза. Крясък. Тупуркане по стълбите. Тихо плача под леглото, захапала възглавницата, за да не издавам звук. Треса се от плач, но те не ме забелязват. Стрелят по леглото, но за моя радост дъските под матрака спират куршумите. Излизат от стаята и тряскат вратата, но аз продължавам да се крия, очаквайки татко да ми каже, че всичко е наред, че може да изляза. Стоях така до изгрев, но никой не дойде. Излязох от стаята си на пръсти и изпищях. Последната ми надежда умря. ... За последен път.
Трите жени са се наредили около леглото ми.
– Вие сте мойрите, нали? – в отговор получавам само кимане.
– Защо? – свиване на рамене от Клото. Намръщване от Лахезис. И двете поглеждат към сестра си, Атропа.
– Така реших – отговаря ми тя с глас, студен и празен като очите й.
– Защо? – този път въпроса е точно към нея. Тя наклони глава, погледна ме, и после сви рамене.
– Беше ни прекалено интересна. Това не е добре. – не мога да я разбера, но не питам повече – ясно е, че на повече въпроси няма да ми бъде отговорено. Седя и чакам нещо да се случи. Седим така с часове. Аз гледам тях, те гледат мен. Мина ден. После два. Все още нищо не се е случило, но се чувствам уморена. Не съм заспивала, не съм се хранила. Тялото ми е вкочанено. И да поискам, не бих могла да се мръдна. Но защо да искам?
– Кога? – проговарям за пръв път от два дни. Гласът ми е сух и дрезгав, гърлото ме стърже жестоко. В отговор получавам само мълчание. Усещам още по-силна умора. Очите ми малко по малко се затварят и започвам да виждам размазано. Опитвам се да се отпусна, но не мога. Виждам ги как се надигат от леглото ми. Опитвам се да кажа нещо, да ги спра, но не мога да мръдна и пръста си. Атропа се навжда към мен и склопява очите ми.
‘Времето дойде.’ – последните думи, които чувам, са пълни със студ. С безразличие. Със сетни сили виждам как си отиват. Как ме оставят.
Сама.

Пет Авг 20, 2010 6:24 pm

Разказче, което написах снощи ^^ Надявам се да ви хареса и се извинявам ако има грешки, но сега бързам и нямам време да го гледам наново. Опитах се да го напиша по по-весел начин, надявам се да ми се е получило ^^

Luck

Момчето се усмихна широко, махайки с ръка назад към мен. Въпреки сълзите в очите си, то все още можеше да се усмихва така искрено и успокояващо. Сякаш ми казваше – ‘Не се притеснявай, ще се видим пак. Сигурен съм.’. Ще ми се и аз да бях толкова уверена, че ще се срещнем отново. Но не можех, не можех да си го представя. Те ни разделяха завинаги. А бяхме толкова добри приятели, винаги се подкрепяхме.А сега тази връзка изчезваше. Нямаше да има как да се чуем, едва ли щяхме да се видим някога отново. Усмихвайки се едва-едва през сълзи, аз също му помахах против волята си. Не исках той да си тръгва. Не знаех дали ще мога да го понеса и все повече се убдеждавах, че няма да успея, гледайки как влака му го отдалечаваше все повече и повече от мен. Седнах на перона и прегърнах силно коленете си, избухвайки в оше по-яростен плач. ‘Не искам, не искам, не искам да си тръгваш, не искам!’. Оставиха ме да постоя така няколко минути, след което ме задърпаха обратно към колата, опитвайки се да ме успокоят. Опитах се да им кажа да млъкнат, ядосна до краен предел, ала викът ми бе безцеремонно заглушен от свирката на поредния пристигащ влак...

...Протегнах се и погледнах часовника си, ядосвайки се, че влакът ми закъснява. За двайсет години се бях променила много, но въпреки сериозното ми обучение и работа, малкото хитро момиченце от пансиона, което няма спирка, все още се таеше в мен. То носеше мълчаливо тъгата си по изгубения приятел и безгрижното време, а аз го подминавах, препускайки през живота си за пореден път. Винаги в движение, без да се спирам пред нищо, едновременно се различавах и приличах на старото си ‘аз’. Никога не съм била така сериозна, но пък и никога не съм си почивала за дълго. Силите ми не се изчерпваха само с една пакост и винаги имах енергия да се движа напред. Вярно, животът малко по малко ми отне мотивацията ми, но нямаше как да продължа, ако не си я върна... Или не намеря друга.
Смятах за изумителен факта, че след толкова много години трябваше пак да вися на тази проклета гара, която с нищо не се бе променила и само ми напомняше за онзи злощастен ден. Само да оставех въображението ми да се развихри малко и щях да се видя на 7 годинки, стояща на ръба на перона със съзли за очи, махайки след заминаващия влак. Поклатих глава и разкарах картината от ума си. Трябваше само да се успокоя и да продължа да търся. Само това. Нямаше начин да не го намеря, нямаше как. Имах средства, трябваше ми само малко време.
Въздъхнах и погледнах таблото – влакът ми щеше да закъснее с поне четирийсет минути, а времето ми беше ценно. Исках да направя колкото се може повече онзи ден, но явно нямаше да стане. Примирих се с това и тръгнах към бюфета – не бях яла нищо до обяд и си давах душата за парченце шоколад. След като си взех някаква Милка с ягоди и бутилка кола, седнах на една маса и започнах бавничко да пия, оглеждайки хората наоколо. Те бяха толкова различни, и все пак си приличаха изключително много – хора, различаващи се по националност, пол, раса, социално положение и какво ли още не, бързо и нeвъзмутимо крачеха из гарата без да обръщат внимание на другите около себе си. Вниманието ми бе привлечено от мъж на моите години, носещ тъмни дънки и шапка с козирка, спусната над очите му, който приближаваше към масата ми без изобщо да забелзва нея или пък мен.
-Извинете! – извиках му леко, но той явно не ме чу, понеже продължаваше да ходи – Господине! – отново никаква реакция. Станах от масата, минах пред него и опънах ръка пред себе си. Той явно я забеляза, понеже малко преди да се блъсне в нея вдигна глава и изпод козирката му се откриха живи сини очи. Мъжът махна слушалките, които носеше, а краищата на устните му лекичко се повдигнаха в усмивка.
-Съжалявам, не ви чух. – той пак наведе глава, скривайки лицето си от изпитателния ми поглед.
-Явно. – отговорих тихо със саркастичен тон, леко повдигайки вежда. От опит знаех, че предизвикателството в най-добрият начин да накараш някого да те погледне пряко. Той леко вдигна глава, все още криейки очите си, и ми отвърна подсмихнато.
-Ще приемете ли да ви почерпя нещо, за да ви се извиня? Влакът ми няма да дойде до петнайсет минути, а винаги мога да отделя време на една дама. – Въпреки очевидната насмешка, с която говореше, той ми стана интересен и реших да приема предложението му.
-С удоволствие бих изпила още една кола. Надявам се нямате нищо против да е на ваша сметка? – ‘Тази игра се играе от двама, а ти не си единственият, който знае как.’
- Разбира се, ще донеса веднага. – той се изгуби в тълпата, а аз се замислих за лицето му, което той така грижливо криеше. Сякаш бягаше от някого, или пък не искаше да бъде разпознат тук... А очите му, които видях само за миг, ми напомняха толкова много за тези н...
- Потънала в мисли, а? – думите му ме изкараха от унеса ми и забелязах, че той бе махнал шапката си. ‘Лицето му е толкова красиво’ – черите му не бяха строги и той имаше по-скоро момчешко, отколкото мъжко излъчване, за което допринасяха и будните сини очи и рошавате кестенява коса. Поклатих глава и му кимнах в благодарност, при което усмивката му се разшири още повече. Той толкова ми напомняше на момчето, което търсех, че не можех да го гледам спокойно – имах чувството, че още малко и ще му се хвърля на врата, обяснявайки му колко ми е липсвал. Но това не можеше да е той... не можеше да е Джими. Усмихнах се фалшиво и малко насила, поемайки бутилката с леко трепереща ръка. – Гледаш ме така, сякаш си видяла призрак, добре ли си? – въпреки че гласът му все още беше пълен с насмешка, можех да доловя и нотки на загриженост, прокрадващи се в него. Усмихвайки се тъжно, му отвърнах.
- Призрак... Да, точно призрак... – засмях се горчиво и усетих как очите ми се навляжняват. Той ме погледна изпитателно, накланяйки глава надясно, сякаш така щеше да успее да разгадае мен или чувствата ми – Призрак от миналото! – въздъхнах тежко срещу него, скланяйки глава. Усетих как една сълза бавно се спуска по бузата ми и понечих да вдигна ръка, за да я избърша преди да е паднала на масата, но внезапно спрях, усещайки как той я бърше, стоейки с наведена глава, сякаш го беше срам от действието му. Колкото и да ми беше приятен допирът му, не можех да го понеса за повече от секунда – в противен случай щях да избухна в сълзи. Преглътнах и се опитах да кажа нещо, но той отново ме изпревари.
- Съжалявам, ако съм те разстроил по някакъв начин, това никога не е било намерението ми. – гласът му беше глух и далечен, а очите му бяха изгубили блясъка си. Почти уплашена от тази промяна в него, аз яростно поклатих глава, отричайки думите му.
- Не, не е вярно. Не си виновен за нищо, просто... Покрай теб си спомних за едно момче, с което се разделих тук преди много години. Търся го отдавна, и ето, че съм пак в началото. – подсмръкнах лекично, но продължих, опитвайки се да го накарам да се почувства по-добре. Но с всяка моя дума той като че ли посърваше още повече и аз сериозно се замислях дали той не беше Джими. Нямаше как да е толкова лесно, но... толкова много изках това да е той... – Аз... Разделиха ни, когато бяхме малки и живеехме в пансиона наблизо. Той беше умен и учтив, а аз, въпреки че бях хитра, бях и много пакостлива и непрекъснато му навличах бели на главата... – подсмръкнах пак, чудейки се защо, за Бога, разказвам това на този човек. Вярно, приличаше на Джими и дори някои от жестовете му напомняха за това, но нещата, които правех в момента си бяха пълна излагация. И въпреки това аз просто не можех да спра да плача. Имах нужда някой да ми каже, че не съм виновна аз, че е нямало какво да направя за него. През тихите си хлипове чух как столът срещу мен изскърца леко, след което се чуха и стъпките на мъжа, с когото досега говорех. От гарата съобщаваха, че влакът, който той чакаше, тръгва след пет минути и приканаха пътниците да се качат. Повдигнах леко глава, за да се сбогувам с него, ако още беше там, и тогава усетих топлите му устни върху челото си. Премигнах объркано няколко пъти, виждайки как той се смее на реакцията ми... с тази толкова позната усмивка. Бях едновременно изключително ядосана и неземно щастлива, и всичко това заради този човек, който сега стоеше пред мен и ми се усмихваше.
- Срещата ни беше удоволствие за мен, госпожице, въпреки че е толкова жалко, че така и не казахте името си. – отворих уста, за да му отговоря, че и той не е дал своето, но мъжът продължи без да ми обръща внимание. – Аз съм Джим, приятелите ми викат Джими. – очите ми се разшириха в учудване, докато осъзнавах, че това трябваше да е прекалено голямо съвпадение. – Като дете живеех тук – родителите ми са починали в катастрофа, коагато съм бил малък – и имах една много добра приятелка – момиченце с червени плитки и накъсана и накърпена синя рокличка. Тя винаги правече много глупости и често я наказваха за това, а понякога и мен покрай нея, но тя винаги гледаше позитивно на нещата и успя да ме изкара от мъката, в която бях потънал. И то, - продължаваше въодушевено той, докато аз все още не можех да повярва на късмета си – ме извади от тъгата ми с беля! – мъжът се засмя и аз ясно видях в съзнанието си обараза на малкото момче, смеещо се по същия искрен и невинен начин, след като направихме първия си номер заедно. – Това момиче бе най-добрата ми приятелка някога и винаги ще си остане такава. Днес дойдох тук с надеждата, че ще намеря нещо за нея, а получих много повече – открих я отново! – сълзи на радост се разляха от очите ми, докато прегръщах силно човека пред мен – изгубения за толкова много години приятел. През това време той тихо прошепна в ухото ми няколко думи, преди да ме пусне и да побегне към влака си – същите думи, които аз му бях казала преди толкова време в един детски маниер, опитвайки се да го развеселя...
– Погледни в джоба си, сърдитко! – тъмнокосото момченце изгледа злобно детето до себе си, сякаш му казваше да го остави на мира. Но момичето до него не знаеше значението на тази дума и продължи да го тормози – Погледни, погледни, погледни в джоба си! Погледни, погледни, погледни в джоба си!
-Добре, само млъкни – каза то с нисък глас, а момичето избухна в смях и започна да го имитира. През това време момчето бръкна в доба си и извади от него кутийки, увита в стара, но запазила красотата си панделка. То внимателно я отвърза и вдигна капака, намирайки вътре малка и леко разнебитена музикална кутиийка. Нави я и я пусна да свири, без изобщо да усеща, че момиченцето бе спряло да крещи и вече бършеше сълзите му с изписана на устните си широка усмивка...
...‘Погледни в джоба си, сърдитко’ – изсумтях развеселено и бръкнах в левия джоб на якето си. Там имаше оставен пакет кърпички и малко листче, на което бе написан със ситен шрифт някаква улица в Лондон и бележка, която гласеше – ‘Това е новият ми адрес. Защо някой път не дойдеш на гости?’. Подсмихнах се и тръгнах бавно към перона, сложила ръце в джобовете си. ‘Интересно, как винаги, когато се разделяме, аз свършвам обляна в сълзи, махайки след теб, качен на отдалечаващ се влак’. Седнах на една пейка и извадих кърпичките си, за да си избърша лицето. Точно когато свърших, чух свирката на идващия влак, който трябваше да хвана. Влязох в купето, където бях сама, и заех мястото най-близо до прозореца. Съблякох якето си и щом влака бавно започна да набира скорост извадих бележката и я прочетох отново.. И отново... И отново... Чак когато слязох на сприката си разбрах защо бележката ми се бе сторила така странна – адресът, написан на нея, бе точно до моя...

Пон Авг 30, 2010 5:11 pm

Мои нещица

Мои нещица

Re: Мои нещица

Re: Мои нещица

Re: Мои нещица