Влечение по вълка

Реших да пиша за любимите си мистични същества- Върколаците. Ще се постарая да не изоставя поне този фик. Е, дано ви хареса.

1 глава: Хана
Аромата на туко що окосена трева и канела се виеше във въздуха на талази. В началото на градчето не се осещаше особено, но нашата нова къща бе разположена в началото на гората, края на градчето, и там този прекрасен аромат те обграждаше и изпълваше. Дивото зове, същински рай! Нанесохме се наскоро със семейството ми, за да може татко да е на новата работа. Всъщност, аз нямах търпение да се пеместим. За мен всичко ново е предизвикателство, от което не бива да се страхуваш. Все пак не съм изоставила приятели, поради простата причина, че всички сядаха до мен само когато имаме контролно или когато искат съвет от психолога на училището- мен. Не съм плакала, че се разделям и с училището, за бога, не! Така че какво по- хубаво от нов живот, който измива старите рани! Все пак къщата е двойно по- голяма от апартамента в който се разполагахме преди. Проблема беше, че мразя полетите, особено в тези раздрънкани ламарини, които още малко и ще се раздробят във въздуха, но харесвам усещането при кацане, как мозъкът ти отива в стомаха и обратното. Мазохистично, знам, но все пак някак странно приятно. Още докато кацнахме, майка ми се втурна да показва на татко някакви картини на стената в залата за пасажери. Естествено, трябваше аз и брат ми да се оправяме с багажа, както обикновено. Докато Джо, брат ми, мрънкаше колко е несправедливо да бъдеш товарно муле, очите ми фукосираха група момчета със шоколадов тен, черни коси и мусколести ръце / само това се виждаше от тениските им /, стоящи до нашия багаж. С Джо забързахме натам. Явно само нашият багаж бе останал и бе привлякъл любопитни погледи.
- Здрасти- позрдави ни един от тях, цяла върлина и половина- Приятно ми е, Марк- и подаде ръка да се здрависаме.
Естествено, че отвърнах, но моята бяла ръчичка буквално се изгуби в неговата. Ужас, Биг Фут! С какво го хранят този забога! Така един по един момчетата ни се представиха, но този Марк бе с половин метър по висок от останалите и се извисяваше комично над тях. Последният бе с някак най- момчешки вид, пак мускулест, но не прекалено и бе едва 5 сантиметра над мен, максимум.
- Хей- поздрави ме срамежливо- Казвам се Сам... да, Сам- промърмори на себе си той.
- Е С.А.М., хайде, стига сме тормозли хората от първия ден. Беше ми приятно- ухили ни се Марк, разкривайки редица бели зъби, но кучешките му останаха скрити. Върлината подшушна нещо на Сам, вследствие на което очите му се разшириха и той леко сведе поглед надолу.
Всички ни помахаха весело за довиждане без Сам, си мислеше за нещо.
- Странни птици- казах аз на Джо.
- Приятно страни нали- отвърна той с усмивка.
- Не колкото нас, но да- засмях се и двамата се натоварихме с багажа и заварихма мама и татко, все още да превъзгласят някаква картина на стената. Да, страни птици.


2 глава Сам

Видях я. Видях я още когато слезе от самолета, държеейки под ръка онова момче. Бе толкова нежна, толкова мъничка, точно като фея. Проследих я с поглед, Марк също. Погледна и мен, ухили се и каза, че ще да се прави на сватосник. Преди да възразя вече бяхме до багажа им. Естествено, че бяхме, никой не може да ни види докато бягаме.Момичето и момчето дойдоха при нас да си търсят багажа и Марк реши да се прави на примерен батко и започна да сваля момичето, което в последвстие разбрах, че се казва Хана. Въпросната персона напълно го игнорира, сякаш изобщо не прозираше жалките му опити, а останалите едвам удържахме смеха си. Винаги беше забавно да видиш Марк отхвърлен, в предположение, че голяма част от момичетата в училище му се лепваха като мухи на мед или като мухи на нещо кафяво и ароматно, но това е друга тема... гнусна тема. Марк реши пак да се пробва и успя да разбере, че този Джо, момчето с нея, бе нейният брат. Почувствах се виновен, защото ми отдъхна. Да, по дяволите, отдъхна ми! Какво ми става! Усетих, че трябва да 'и се представя, но бях прекалено заслепен от нежноста на ръката 'и и леката хладнина, която излъчваше, че си забравих дори и името.
- Хей, казвам се Сам... да, Сам- последните думи ги измърморих на себе си, сякаш да се убедя в достоверността на думите си. Чух леко хихикане зад себе си. Един от глутницата, Уил най- вероятно, се беше засмял.
- Е С.А.М., хайде, стига сме тормозли хората от първия ден. Беше ми приятно- каза набързо Марк и ме изведе от неловкото положение. Както се обърнахме към изхода, Марк ми подшишна:
- Момичето е твое, успех Казанова.
После се усмихна сякаш ми казваше " Да бе да, успях с тая" , от което ми стана още по- неловко. След като излязохме я видях как се качва в колата и ми хрумна една щура идея.
- Сам- изръмжа Марк зад мен- Не си го и помис...- но преди да довърши, вече бягах след колата.
Магистралата беше направена извънредно удобно за тази цел, понеже от едната страна беше градът, а от другата гората. Можех да бъда невидим. Само исках да разбера къде живее. Усетих как мускулите ми се усукаха, кучешките ми зъби се издължиха, разкъсвайки долната ми устна. Преди да се усетя, вече тичах на 4 крака и не бях срамежливото момче Сам, а чисто и просто погледнато вълк.

Клише. Имаш правописни грешки, описанията ти куцат, главите са ти твърде къси и така нататък.

На мен пък ми хареса И то наистина много сигурно ще стана досадна, но искам да разбера какво ще стане по- нататък.
Историята е лека и приятна, дори и леко забавна. Грешки видях, но не бяха много сигурно си ги направила, когато си писала на клавиатурата, защото повечето ми грешки при писането идват предимно от нея... Хич да не ти пука, щом на теб ти харесва и искаш да го пишеш, го прави и ни радвай. Аз ще следя фика ти и да знаеш, че ако не пуснеш скоро глава, ще дойда във Варна и ще те набия Базикам се Обичкам си те много