Небе на Любовта

Това, което написах незнам дори какво е, но когато гледах филма Koizora- Небе от лЛюбов, толкова се разчувствах, че седнах и го написах. Драмата е страхотна и ви я препоръчвам, защото няма да съжалявате, ако гледате филма. Приятно четене и дано ви хареса писанието, в което съм описала как съм се чувствала, докато го гледам и самият филм...
Енджой...

И, ето мили мой... Спускат те надолу... Спускат те в мократа и студена земя... Отнемат те от мен и заличават всчиките ни мечти. Изгарят сърцето ми и погубват душата ми... Тръгваш си от мен и ме оставяш сама... Сама с жестокият живот, който не иска да съм щастлива... Там долу потъваш ти и вземаш със себе си половината от сърцето ми... Гледам, как си отиваш, но без мен... Отиваш на небето, а аз съм сама... Отново сама... Няма ги онези усмивки, който бяха на лицата ни... Няма ги щастливите очи, когато бяхме радостни... Аз, плача, защото няма да ме прегръщаш топло... Никога няма да ме целуваш нежно... Защо...? Кажи ми защо съдбата те отне от мен... Защо проклетата болест те отне от мен...? Не можах да ти кажа колко много те обичам, любими... А, ти постоянно си ме обичал дори, когато бяхме разделени. Ти пожела да не си с мен, за да не страдам... Да не страдам, когато те виждам как вехне младостта ти... Как се заличават мечтите ни в безкрайността... Но ти не ме остави сама... Ти винаги ще си над мен... Там на небето и ще ме гледаш... Спускат те, а черният ковчег ти пречи... Пречи ти да станеш и да дойдеш при мен... Отново да ме прегърнеш и целунеш, както само ти можеш... Да ми дадеш закрила и да погубиш всеки, който иска да ме нарани... Да ме накараш да се усмихна... Защо?... Кажи ми защо, любов моя, те отнеха от мен... Защо ме остави, когато разбра за прокълнатата болест?... Защо не ми позволи да се грижа за теб и да бъдем щастливи през последните ти дни... Аз те обичах и винаги ще те обичам, макар да не си при мен... Да... Ти сега си при нашето дете, което те чака с отворени обятия... Но аз не съм там... Сега на гробът ти плача и гледам как те спускат надълбоко в мократа и мрачна земя... Хвърлят пръст върху ковчега и отнемат живота ми... Как да живея без теб ми кажи, любими... Как да се смея и да съм щастлива, когато ти изгниваш под земята... Как да спя, когато не се появяваш в сънищата ми... Останаха ми само спомените за теб и надгробната ти плоча... Пръстта, която ни разделя и цветята... Цветята, които всеки ден ти нося, за да си щастлив... Да се усмихваш с онази красива усмивка, която обичам и никога няма да забравя... Дъжд вали и виждам ти тъжиш за мен... Плачеш, защото ме обичаш... Знам, любов моя... Любовта ни винаги ще живее, дори когато ние сме мъртви... Дори, когато телата ни са изгнили под пръстта и нямаме вече сърца... Ти ще ме чакаш, нали...? Там на небето ме чакай и когато дойде моят ред, ела... Ела и ми протегни ръка, за да я хвана и да ме отведеш при нашето дете... При момиченцето, което така и не опазихме от проклетият свят... От злобата човешка и злото в сърцата на хората... да, ние ходихме всяка година при нея, за да види, че макар и разделени не спряхме да я обичаме... Макар и да не я познавахме не спряхме да я обичаме, защото тя е нашата дъщеря... Ти си при нея и сигурно я държиш в ръце... Каква е? Ревнива, като баща си или плаче постоянно, като майка си... А, може би сладка като нас двамата... Защо?... Кажи ми защо неможахме да бъдем щастливи... Защо бог ни раздели и изпрати теб на небето при него, а мен остави да тъжа и плача всяка нощ.... Да плача и да гледам нощтното небе. Ти беше, като реката- "Винаги течаща напред, вълните да отблъскват всичко и никога да не спира да върви". Но сега си небето, любов моя... Винаги ще ме гледаш от небето и когато имам нужда от теб да поглеждам нагоре и да те виждам... "Когато е чисто небето ще означава, че си в настроение. Ако скоро ще вали, значи плачеш. Залеза означава, че си срамежлив. А през нощта, че топло ме прехгръщаш." Затова мили аз седя и гледам всяка секунда небето... Да видя как си. Ако плачеш идвам на гробът ти и плача с теб. Нося ти от цветята, които ми подари на първата ни среща... При тези цветя, където погре*ахме и нашата дъщеря... Ето, ти гниеш там и не си при мен. Кажи ми как да не плача, как да не тъжа, като ти умря толкова млад. Неможахме да си кажем всичко... Неможах да ти кажа, колко много те обичам и искам нашата любов да бъде вечна. Проклети да бъдат този свят и тази земя, щом немога да бъда с теб и нашата дъщеря. Защо ми е да живея? Какво ми остана? Два гроба, където ти и дъщеря ни, лежите и вехнете. Вятърът духа свободно зелените листа през пролетта... През пролетта, когато с теб се запознахме и се роди нашата любов... И тази пролет, която те отне от мен... Но аз знам, че ме обичаше и никога не си ме предавал... Че винаги ще бъдеш с мен и няма да ме изоствиш сама... Имам си вас двамата и ще седя при вас, дори и да умирам... Няма да ви изоставя и когато дойда при вас ще бъдем семейството, за което мечтаехме и желаехме... Прощалната песен свири и сърцето ми се къса... Но ние пак ще се срещнем... Ако не на този свят, то на другият ще сме вечно заедно... Ако не в този живот, то в другият пак ще се намерим и ще се обичаме, както сме се обичали винаги... Прости ми, че сега трябва да се разделим, но почакай малко... Почакай докато умра и се срещнем... Имаш цялата вечност, затова ме почакай... Казвам ти ЧАО, любов моя... Но не и СБОГОМ, защото вечно ще сме заедно и нищо няма да ни раздели... Вече не... Никога.... Чакай ме...
Обичма те много любов моя.....

И ето, че се мина година от твоята смърт и седя под дъжда пред твоят гроб... Сълзите ми се стичат от очите и мъката не иска да си тръгне... Ти беше моята първа и единствена любов. Никой неможа да те замести и да открадне сърцето ми, както ти го направи тогава... През зимата ходих при нашето момиченце, сложих й от онези малки чорапки, които ти всяка година слагаше пред нея. Също така й сложих от нашите цветя, за да е щастлива... Да е щастлива, че не съм я забравила... От днес нататак ще ходя при нея и след това ще идвам при теб... Знаеш ли, любими... С теб изпитах болката и тъгата, но опознах истинската любов... Често си пускам песента, която слушахме заедно и гледам снимката, на която сме двамата и сме щастливи... Още нося пръстена, който ми подари... Макар да беше евтин, той си остана най- безценният за мен, дори и от всичкото злато на света... Ти ми казваше да не тъжа за теб и да се усмихвам... Защо?... Как да превъзмогна сълзите, които напират в гърдите ми? Как да се усмихвам и да те забравя? Как да живея без теб? Кажи ми как? Сърцето ми е разделено на две... Едната половина е при теб, а другата я взе дъщеря ни със смъртта си... Защо жената облечена в черно те отне от мен? Защо ме прободе в сърцето и те заведе на небето? Кажи ми защо? Нима не бяхме щастливи...? Нима ти не ме обичаше? Всеки ден идвам при теб и плача... Напоявам изсъхналата пръст със сълзите си, за да знаеш, че живея и тъжа за теб... А, през нощта не спирам да гледам черното небе обсипано с безброй звезди и едва, когато изгрева се появи поглеждам към пътеката дим, която ме кара да си спомням за отминалите дни... За щастието, което изпитах за първи път и за болката от погре*алният танц, с който смъртта те отведе надалеч... За мъката, която ме убиваше, когато скри от мен за болестта си... За тази проклета болест, която с всеки изминал ден изяждаше всичко в теб и поглъщаше животът ти... Защо? Кажи ми защо не бяхме заедно, за да се преборим... Защо се бореше със себе си, за да не ме нараняваш? Защо не ме допусна до себе си и да ти помогна... Да, бях слаба и не разбирах живота, но ти ме накара да изпитам най- сладката болка на този свят. Научи ме да бъда отговорна и да не се предавам. Да не плача, а да се боря с трудностите, които ми изпраща животът... Но с една неможах да се преборя и не спрях да плача за нея... Неможах да те спася от лапите на черната жена и плача всяка минутка, заради тази моя слабост... Помниш ли реката и зелената трева на любимото ти място... Там отивам всеки уйкенд и лягам на тревата. Гледам небето и ти се усмихвам с надеждата, че ме виждаш от високо... Спирам се на моста над реката и гледам белите гълъби, които онзи ден ме спряха да не дойда при теб... Това бяхте ти и нашата дъщеря, нали...? Вие бяхте... Сигурна съм в това. Искахте да не унищожа животът си и да живея заради вас. Да идвам на гробовете ви и да напоявам земята със сълзите си... Времето се мръщи и вали над мен, защото ти плачеш, че не сме заедно... Но аз никога няма да те забравя и ще подхранвам любовта ни в сърцето ми, за да достигне до теб и да живее вечно... Да се предава на влюбените, като нас и те да бъдат щастливи, както ние не успяхме да бъдем...
Време е, любов моя... Време е да си тръгвам и когато се прибера да гледам нощното небе. Да го гледам, а ти нежно да ме прегръщаш... Но аз пак ще идвам... Ще идвам всеки божи ден и ще ти нося цветя. Ще плача и ще проклинам света, затова че те отне от мен...
Обичам те много любов моя и ме чакай... Чакай ме да дойда при теб и да ме целунеш по челото...

Тръгна си тя от мрачното и зловещо гробище, бършейки безброй падащите сълзи от очите си. Затвори вратата, която я разделяше от нейният любим... Този, който лежи под земята и за когото всяка нощ плаче с горчиви сълзи. За когото винаги очите й са подути и зачервени... Обърна се и тръгна по мокрия асвалт, а там... На гробището седи каменната надгробна плоча, а текстът е написан с любов.... С мъка и тъга, защото сърцето й е останало само и умира бавно малко по малко.
" Тук почива мъжът, който е като реката... Сакурай Хиро... Починал от рак и оставил много болка и тъга след смъртта си, а най- вече разделеното на две сърце на любящата Тахара Мика"....

Нямам думи беше много хубаво

Мерси Маги- семпай за забележките, но идеята и музата ми затова "нещо" ми дойде много набързо и точно, когато го изгледах за първи път, така че... Не ме вини Наистина филма е невероятен и се радвам, че го гледах, защото всичко в него може да се случи на всеки един от нас, затова го гледайте и няма да сгрешите Има хора, които вече го гледаха и наистина са очаровани от него