Изкушение(Vampire Knight)

Еми ако нямате нерви за грешки не започвайте фика. Никоя глава не е редактирана.



Пролог



“Незнам точно къде се намирам. Нещо ми пречеше аз просто стоях на едно място гледайки в нищото” .Листата на дърветата падаха бавно и силния и смразяващ вятър ги отвяваше на далеч личеше ,че е късна есен .На небето нямаше нито облаци , нито слънцето се показваше от някъде.Тревата,цветята, дърветата,небето и всичко останало бе черно бяло.Цветовете вече ги нямаше .Живота й си отиваше от нея по същия начин както цветовете. Почувства ,че трябва да избяга от
това място .Нейното място бе в къщи .Там където бе в безопасност .Вятъра ставаше все по-силен и студен. Страх това бе единственото ,което се бе оформило в съзнанието й тялото й изтръпваше от ужас при всеки повей. Имаше чувството ,че ледени игли я пронизват тогава нещо в нея се пречупи завъртя се плахо няколко пъти без да знае на къде да тръгне и побягна .Трябваше да се махне. Това място я караше да се чувства куха,самотна,уплашена и нещастна.
Нощницата ,която носеше бе дълга стигаше чак до глезените й имаше пришити дантели ,V-образно деколте ,елегантна цепка отпред , тънки презрамки и къдриците по края и,но сега от това не бе останало нищо цялата бе изцапана и разкъсана ,но тя не се интересуваше сега просто трябваше да се спаси преди да се побърка.
Сълзите й потекоха искаше й се да умра.В този момент забеляза кръвта ,която се стичаше от нея цялата бе в рани от одрасквания и падания. Прикри с ръце лицето си и се строполи на земята.Бе безпомощна. Вече не само тя бе в кръв ,а и всичко останало.Сивия фон сега бе червен. Погледна към небето и съзря луната мрачна и отвратителна.Всъщност всичко бе такова повдигаше ми се.
„Полудявам ли? Какво става с мен ? Да точно така ,аз губя реална представа за нещата ,губя разсъдъка си.”
Този ужас , които изпитваше и цялото това място не можеше да са истински.Когато опита да се изправи и да си тръгне от тук почувства остра болка,която пронизваше сърцето й и се задушаваше. Изглеждаше й толкова реална болка не може да е приумица на воображенито й. Тя не успя да мръдне.Реши ,че това е краят й. Бе благодарна,че този ад ще свърши когато чу глас.Този глас ставаше все по-силен. Бе толкава мелодичен. Отвори очи и се огледа. Тогава го видя.
- Кои си ти ?-попитах плахо тя.
Неполучи отговор само топла усмивка.Наведе се към нея лицата им бяха на няколко сантиметра разстояние.
„Само ,ако мога да го докосна.” Събра цялата смелост ,която й бе останала протегнах ръка й я допря до съвършеното му лице когато той започна да се разпада на малки парченца пред очите й. Тя се опита да изкрещи ,но гърлото й бе пресъхнало в този момент затвори очи ,а когато ги отвори бе в стаята си.Цялата и възглавница бе мокра от сълзите ,които е изплакала.
„Просто сън.”- Въздъхна тежко и остави тъмнината на нощта да донесе спокойствие на душата й.

Глава 1

Тъмен силует се приближаваше до леглото и се чу как една дъска от пода изскърца когато се спря пред леглото.Наведе се над нея така ,че лицата им бяха на около педя и половина разстояние когато се чу гласа му.
-Юки, добро утро – обади се мек и ясен глас.
Тя го чу и разтърквайки очи се обърна към посоката ,от която идваше гласа.
-Добро утро Канаме-сенпай – гласът и бе изгубил жизнерадостния си тон.
Юки сложи ръка пред устните си и се прозя широко.
-Всичко наред ли е?-попита учудено той.
-Да просто сънувах кошмар.-тя се надигна от леглото и му се усмихна сладко.
Нито едно мусколче от лицето му не трепна ,но очите му издадоха ,че нещо не е наред.
-Добре слизай да закусваме – каза той.
След няколко секунди бе пред вратата .Отвори я и точно преди да напусне стаята обърна глава към малката си сестричка ,а на лицето му се изписа тъжна усмивка.
Юки се изправи от леглото и се насочи към прозореца ,които бе в другия край на стаята .Тя издърпа пердето и цялата стая се изпълни с ярка светлина ,която я заслепи и чистокръвната принцеса бе принудена да прикрие с ръка очите си. След малко зениците и привикнаха към светлината и вече спокойно можеше да свали презрамките на нощницата си и я остави да се свлече плавно на земята.
Светлината се плъзна по тялото и разкри всеки детайл от изящната и плът. Погали нежно косите и ,които се стичаха като водопад надолу по гърба й. Премина по изящната и шия ,стегнатата малка гръд достигайки до бедрата и продължи надолу чак до пръстите на краката й.
С грациозни движения пристъпи към банята и пусна студена вода да тече от душа. От нея зърната й настръхнаха. През нея премина вълна от удоволствие ,която отми изцяло напрежението от поредния кошмар.
След трийсет минути бе готова. Носеше снежно бяла рокля с дълбоко деколте.Стигаше малко над коленете й .Тя качи десния си крак на един прелестен дървен стол и грижливо постави Артемис на него.
Слизайки по стълбите водещи до трапезарията на имението на рода Куран в южна Франция. Юки се спъна на едно от горните стъпала и се изтъркаля надолу привличайки вниманието на всички,”Трябва да спра да се тормозя с излишни неща все пак Куран Ридо е мъртъв какво може да се обърка”- помисли си тя.
- Куран Юки-сама добре ли сте – попита разтревожено и леко раздразнено Рука.
- Юки? – каза Куран Канаме.
Там се бяха събрали всички чистокръвни и благородни вампири и на всички им коства цялата дисциплина ,която имат ,за да не почнат да се смеят на позицията ,в която бе чистокръвната принцеса.
- Да ,аз добре съм ,аз съжалявам -тя се усмихна възможно най-мило и извинително.
-Куран Юки-сама нека Ви помогна – обади се Ханабуса ,а в гласа му личеше съчувствие и прикрито забавление.
Подавайки ръка към нея.Засраменото момиче се усмихна и прие помощта
. След ,което внимателно я повдигна.
-Аригато Айдо-сенпай – мило възкликна Юки.
-Нека да закусва ме – заповяда Канаме.
Масата ,на която закусваха бе възхитителна.Тя бе дълга почти два метра и широка 1,5 метра. Бе от масивно дърво. По нея имаше внушителна дърворезба на два вампирски рода ,които са на финала на голяма битка.Още по – забележително бе инкрустираните на места брилянти ,които се криеха зад тънък ,но здрав слой стъкло. Цялото това произведение на изкуството бе скрито под бела ,копринена покривка. Два от столовете бяха по-големи и стояха един срещу друг от дългата страна на масата ,а другите четири бяха поставени равномерно от другите две страни.
Чистокръвните Куран се настаниха на големите столове ,а Айдо стоеше срещу Рука. От дясната й страна бе Акатцки.На масата имаше разнообразна храна ,която почти не бе докосната.До едни високи чаши пълни наполовина с вода стояха малки кутийки ,в които имаше хапчета ,които заместват кръвта.
- Глупак това е мое – изсъска Рука.
-Вече не е –каза с равен и незаинтересован тон Айдо ,за да я подразни.
Рука стана рязко готова да го разкъса когато се чу гласа на принца.
- Ханабуса ,Рука – разочаровано каза Канаме.
- Съжалявам – прошепна Айдо.
- Повече няма да се повтори – виновно каза Рука сядайки.
- Утре заминавам за академия Крос, които желае може да дойде и Юки по – късно искам да говоря с теб. – След като се изказа той стана от масата и се насочи към покоите си.
Другите се насочиха към една голяма тераса ,която бе срещу прекрасна градина. Само Юки реши ,че е прекалено изморена ,за да се наслаждава на гледката и се прибра в стаята си. Тя легна на леглото си. „Защо Канаме – сенпай иска да се върнем.Сигурно ще ми обясни по – късно и какво ще стане като видя Зеро.” Шума от отварянето на вратата я изкара от мислите й .
Тя спокойно се изправи когато той заговори:
- Можели да вляза.
- Да ,но за какво искахте да говорим и защо искате да заминем за академия Крос - каза тя когато той се приближи за миг до нея.
Въпреки ,че тя също бе чистокръвен вампир не можеше да се мери с него.
-Юки още ли искаш да бъдеш моя любовница и съпруга?
-Ти знаеш ,че аз винаги съм те обичала и искам само да си щастлив – гласа й бе много тих и си личеше поруменелите и бузки.
-Тогава бъди моя още сега.
Тя плахо направи крачка напред и погали нежно бялата му буза. Чистокръвния принц не часа втора покана със светкавично движение я прикова към стената и издърпа ръцете й над главата й с една ръка.С другата си ръка разкъса роклята и сутиена й. По тялото й се появиха леки наранявания от бруталното действие ,които изчезнаха почти моментално. Погледите им се срещнаха и той впи устни в нейните, прокара език по долната й устна и вкара езика си грубо в устата й. Принца взе всичко ,което му принадлежеше по право ,но искаше още ,искаше я цялата. Отпусна здравия като стомана захват и й позволи да обвие с ръце врата му. Олепи за момент устни и я пренесе на леглото и точно щеше да продължи там от където бе стигнал когато чу гласа й. Канаме бе прекалено възбуден ,за да чуе думите й той я искаше другото не бе важно. Той постави единия си крак между нейните ,засмука едното й ухо после го захапа леко и каза:
- Спокойно ще видиш ,ще ти хареса ,ще искаш още. – Той знаеше какво иска да чуе тя ,но искаше Юки да се осмели да направи нещо повече освен да му даде тялото и душата от спрялото й сърце. Да точно това представляваха егоистичните чистокръвни ,те взимаха всичко ,което искат и не се задоволяваха с по-малко. Куран Канаме не правеше изключение в момента единственото му желание бе да й вдъхне смелост ,за да е негова в всеки един смисъл на думата. – Обичам те спокойно отпусни се ,ако не искаш да продължаваме само кажи – тази привидна свобода на избор ,която й предоставяше бе илюзия. Много добре знаеше ,че това ще се случи можеше да осети страха и несигурността й. Другото ,което знаеше ,че щеше да дойде момент ,в които тя ще се моли и ще иска още ,а ритмичния му сексапилен глас свърши останалото. Момичето чу всичко ,което и трябваше. Тя облиза врата му и разкъса като хищник ризата му ,която падна от двете страни на леглото. Извратената усмивка ,която се изписа на устни те му остана не забелязана от треперещото от желания и възбуда девойче под него. Той лижейки едното й зърно прокара ръка по другата й гарда ,плоското и коремче когато стигна до мястото между краката и ръката му спря и с жестоко движение вкара два от пръстите си в нея и започна да ги движи. Спря вика й с страстна целувка езиците им се сплетоха водейки битка за надмощие ,в която никои не взимаше превес. Той трябваше да си признае ,че за всички години живот и всички жени , с които е преспал никоя не го бе карала да се чувства толкова мъж или дори повече –бог. Всеки неин опит да започне да доминира го докарваше до лудост ,но щеше да я мъчи до последно. Принца осети ,че е влажна отдолу и стисна силно клитора й това накара цялото и тяло да се изпъне назад в опит да се дръпне ,но той не и позволи да шава много после я стисна още по-силно. Юки едвам задържаше писъка си от устната й потече сладка кръв ,която брат й облиза. Очите му смениха цвета си. Сега бяха ярко червени с рязко движение се извъртя така ,че тя да е отгоре.
- Да ти казвам ли какво искам – прошепна той. Тя погледна несигурно ,но бе прекалено късно да протестира ,изпъшка тежко и смени позицията си така ,че главата й бе до пениса му ,а изпотените им тела се триеха едно в друго. Краката й бяха от двете страни на тяло му и пред него се разкриваше доста неприлична гледка. Юки разкопча колана и панталона му и дръпна ципа на панталона му и от там се показа огромния му к*р ,които тя започна да ближе.Прокара език по неговото продължение няколко пъти после захапа леко едната му топка и накрая започна да лапа главичката като от време на време го засмукваше целия. Куран Канаме предводителя на рода Куран и чистокръвен вампир сега пъшкаше и бе на ръба да свърши в устата на принцесата когато ново засмукване на целия му пенис придружено от силно триене го накара да се изпразни в устата на сестра му.Юки преглътна една част от течността ,а другата се стече по нея. Тя се надига и застана несигурно в очакване на нещо когато я придърпа към себе си внимателно и нежно избърса остатъка от течността от лицето й и я целуна толкова страстно и зажадняло сякаш се опитваше да й изпие живота. С рязко движение я обърна така ,че Юки отново бе отдолу затисната от част от тежестта му когато и двамата усетиха чуждо присъствие. То бе на Хасегава Джуничиро Ариадус глава на втория най-силен вампирски род.

Глава 2



Хасегава Джуничиро Ариадус бе известен сред цялото вампирско общество със своята хитрост и жестокост. Той имаше дълга руса коса ,която бе прилежно вързана на опашка и само един кичур непокорно се бе пуснал ,и нежно галеше бялото му мраморно лице. На ластика ,с които бе вързал косата си бе герба на клана Ариадус. Този герб представляваше отворена книга със забит кинжал от лявата страна ,а от него се стичаше пурпурна кръв. Хасегава имаше издължено лице и тънки устни ,които винаги бяха в права линия .Големите му пъстри очи излъчваха бяха като на отровна змия.
Той и рода му бяха от малкото ,но много силни родове ,които искаха един нов свят за хора и вампири. Собственото му семейство често споменаваше неразбирането си. Защо един толкова плашещ и студенокръвен вампир се бе загрижил за човешкия род? Неразбирането им идваше от това ,че бе надменен ,а да смята храната за равна на него бе нелепо ,но бе факт че той ревностно подкрепяше идеята.
Куран Канаме отдавна бе разкрил какво планира той и сега оставаше само да си изиграе картите. Неговата любима пионка отново щеше да играе важна роля.
Вниманието на двамата чистокръвни господа бе приковано от малката принцеса.
Юки имаше изражение на лицето ,което показваше всяко едно чувство ,което изпитваше. Това не остана скрито нито за Канаме ,нито за Хасегава.
- Куран Юки добели сте ,ако желаете мога да напусна имението. Тона му ,саркастичната и надменна усмивка и наглото премигване на клепачите му водеха Куран Канаме до лудост ,която по никакъв начин не се показа. Въпросът бе зададен към сестра му и тя трябваше да отговори. „Копеле сам ще те изпратя до ада” – помисли си той.
Юки знаеше ,че трябва да е горда и не трябваше да се унизява по този начин. Знаеше също ,че ако не внимава какво казва лесно можеше да се извърти така тази случка ,че да започне война между двата рода. След дълго мълчане и мислене ,тя започна да говори:
- Но разбира се ,че не вашето присъствие ми носи огромна радост ,ако позволите сега ще се изкъпя ,а после ще ви одустоя с вниманието ми – принцесата се изправи от леглото чисто гола и направи няколко крачки докато не стигна до Хасегава. Опря ръце в гърдите му и синята му риза се набръчка надигна се на пръсти ,а после го целуна по бузата и се усмихна колкото мило толкова и надменно. Бе го унизила ,да го докосва с тези ръце и устни ,които принадлежаха на онази чистокръвна напаст Куран Канаме. А на всичкото отгоре да го дарява с внимание.
Каменната му маска не можа да се пропука ,но очите му блестяха от гняв .
- Разбира се ,че не – заплашително каза той.
Малкото девойче се обърна и се насочи към банята. Когато влезе пусна водата ,облегна се на влажната стена и се свлече надолу ,и обви с ръце коленете си. Главата й се отпусна надолу ,а косите й я последваха. Една по една от кафеникаво червените й очи се строполиха солени сълзи. Не издаде и звук просто потънала в мисли за миналото, за тази личност, за страха ,които изпита при първата им среща.
„С Канаме – сенпай отидохме на бал ,които бе по – специален от другите на него бяха поканени само чистокръвни вампири и членове на съвета на старейшините тогава го видях. До него имаше много красива жена ,не тя бе една прелестна принцеса. Личеше си ,че е много силна и самоуверена. Батко тръгна към тях изглежда ги познаваше много добре. Когато ме представи на тях жената на име Анастасия ми се усмихна по – най естествения и мил начин. После ме поздрави и се представи. Чак не бе за вярване имах чувството ,че ще заподскачат от щастие ,но той не откъсваше очи от мен. Държеше се като кавалер ,но очите му ме ужасяваха напомняха ми на онзи вампир ,които почти не ме уби. Усещах го ,той бе заплаха за моето съществуване. Мислех ,че ще убие при първа възможност. После бях в същото състояние както сега свита на кълбо, сама със страховете си.”
Младата принцеса осети две ръце нежно да я докосват ,да милват косите й. Тя надигна плахо глава и наяве се показа едно бледо лице ,от което още се ронеха сълзи. Той надигна брадичката й я целуна по врата. Щеше да каже нещо ,но се спря бе излишно да я мъчи и без това знаеше какво й е. Пренесе я на ръце в другата стая. Постави ръка на главата й. Оформи се тъмно червен кръг след това Юки изпадна в безсъзнание. Той я поста ви на мекото легло и покри с копринената завивка голото й тяло. Вече се чувстваше несигурен в това ,че неговата любима ще го последва. Тя бе крайно необходима не само за него ,но и за плановете му. Канаме облече черните си боксерки и легна до нея като се подпре на едната си ръка. Той се бе вгледал в подпухналото й лице бе му ясно ,че не вижда друго в нея освен красотата ,но по някаква неизвестна причина близостта със спящото момиче му носеше покой. Искаше тя да бъде майка на децата му не само ,защото щеше да е изпълнил дълга си към другите. Принца наистина я смяташе за достойна да бъде чистокръвна принцеса. Възхищаваше се на това ,че винаги е усмихната ,би дал живота си затова ,но отсега нататък малката му сестра само щеше да плаче и вината затова бе единствено негова. Без да се осети той бе започнал да шепне:
- Скъпа ,безценна ще се бориш ли за онова ,което аз исках. Ще се бориш ли за живота и щастието си и за онези ,които са важни за теб. – За момент се замълча и погледна към луната. Отвърна поглед от кълбото закачено на кадифения тъмен плат ,по които бяха налепнали безброй лъскави камъчета някой от ,които бяха по – големи от други (по-изтъркано сравнение не можах да измисля |-( ) и го насочи към нея. – Ах неземна моя знам ,че ще ми простиш ,защото ти винаги си разбирала какво чувствам без да казвам или правя нещо. Дано мога поне веднъж да се насладя на меката ти и ароматна кожа – с въздишка призна си призна той. – Тогава вече наистина ще е останал само пътя напред – за пръв път тона му бе истински. Не бе изказан зареди някакви задни мисли. Куран Канаме бе тъжен. Имаше чувството ,че времето бе спряло. Не искаше утре да идва. Искаше да продължи да се взира в спящото й лице до края на вечността. Лицето му замръзна очите му бяха червени от желание да разкъса бавно и мъчително онези ,които сега чукаха по вратата. След секунда се успокои и заговори:
- Влезте! – Безразлично промълви той. – Какво има? – тона му не се бе променил.
- Ние искаме да знаете ,че ще Ви последваме ,но моля Ви кажете поради каква причина искате да заминем за академия Крос след толкова време – Акатцки говореше леко развълнувано и с огромно страхопочитание .
- Радвам се ,че ще дойдете ,утре сутринта ще ви обясня – отегчено каза той. – Сега вън – заповяда принца.
Благородниците напуснаха стаята без да задават повече въпроси личеше си ,че прекъсват нещо лично. Само луната светлина хвърлеше слаба светлина върху стаята и осветяваше малка част от нея. Канаме постави главата си върху гърдите й. Обгърна една част от тялото й с ръка. Знаеше ,че е рано и не е нужно да се насилва да заспи. Реши да остане така и без това Юки след два – три часа ще се събуди.

_________________________________________________________________________________
Смутени от това ,че може би са прекъснали нещо те просто се настаниха в просторния хол. Изводите за това какво е станало преди те да влязат идваха от оскъдното облекло на тези ,които бяха облечени. След дълго мълчание Рука се осмели да разцепи тишината.
- Te от кога ли са заедно?-Тихо каза Рука.
- Теб това ли те тревожи? Има още двама чистокръвни ,а на всичко отгоре утре сутринта заминаваме след толкова време застой. -Викаше Айдо.
- Ханабуса стига.-Сопна се Акатцки.
-Скоро ще се стъмни – вече спокойно каза Айдо.
-Все пак има нещо нередно в цялата тази история.-каза Рука.
- Сега неможем да направим нищо. И съжалявам ,че си изпуснах нервите. Аз ще си лягам.-Обади се синеокия вампир. След това се прибра в стаята си.
-Ти винаги си го обичала.-каза Акатцки.
-Не се притеснявай знам си мястото. - в тона на Рука се четеше добре прикрита тъга.
-Не това се опитвах да кажа.Имах на предвид ,че вечността е прекалено дълга за толкова тъжна съдба.-каза Акатцки.
-И какво предлагаш да правя.-изненадано възкликна Рука.
-Забрави го!-дръзко каза той.
- Аз…АЗ СЪЩО ЩЕ СИ ЛЯГАМ ,а и благодаря.- каза Рука.
-Лека нощ Рука.
-Лека.
Акатцки се отказа да си ляга.Той реши да се разходи из градината докато Айдо си взимаше гореща вана потънал в мисли.” Проклетия Кирию дано вече да е паднал до ниво Е и дали Юки – сама знае какво е намислил. Има толкова много въпроси.”
Рука щом влезе в стаята си седна на кушетката до прозореца и се загледа на вън.”Защо съм толкова глупава?”Неусетно сълзите и потекоха.
На вратата се почука два пати и се отвори. Тя (Рука) бе изненадана ,че не е усетила никакво присъствие. Силуета ,които се показваше бе на жена на не повече от 18-20 години. Веднага се забелязваха ярко сените й очи ,които в тъмното блестяха. Създаваха илюзия ,че все едно вълни се движат в големите й очи. Тя имаше дълга черешово червена коса и големи гърди. Стройната й фигура се скриваше под сатенена рокля ,която едва покриваше дупето й.
- Какво искате Анастасия Ариадус – сама. Мога ли да Ви помогна с нещо – запита Рука като бършеше сълзите си.
- Аз щях да те питам нещо ,но изглежда не си в състояние да ми отговориш. Какво ти е? Притеснявам се за теб. – попита мило тя.
- Съжалявам Анастасия Ари… - тя бе прекъсната от чистокръвната принцеса.
- Настоявам да ме наричаш Анастасия – сама или лейди Анастасия. Знам ,че е необичайно ,но като сме насаме неискам да ми говориш на Вие. – рязко каза милейди. - Моля те ще ме направиш щастлива. – допълни тя като се усмихна весело. Рука бе толкова омаяна от Анастасия ,че забрави за мислите си и отвърна на усмивката с друга ,която бе съвсем лека.
- Разбира се както искате о ъ извинявай както искаш. – не много уверено каза Рука.
- Чудесно! – бодро каза тя и невероятно бързо движение бе пред зяпналия от учудване вампир. Тя прокара ръката си по лицето на Рука и избърса нежно сълзите й. – Можели да остана тук тази нощ. Другата част от имението не ми харесва. – меко промълви тя.
- Да разбира се ,ако искаш мога да се настаня в друга стая – Рука говореше съвсем искрено. Въпреки ,че само веднъж се бяха видели на едно празненство и там се бяха запознали. Тя силно се привърза към нея. Харесваше й този толкова лесен разговор ,които водеше с огромно желание.
Принцесата се усмихна и легна в краката на младата жена. Тя изучаваше всеки трепет на лицето й с голям интерес. Бе й забавно ,не бързаше да отговаря въздъхна и каза:
- Не предпочитам да си при мен. Стаята е прекалено голяма за мен честно казано големите помещения ме плашат – Анастасия още не откъсваше очи от нея ,а тона й бе приятелски.
- Но защо дойде в моята стая – Рука най – накрая се откъсна от разговора и започна да мисли трезво.
- Не е важно вече. – Принцесата разбираше на къде бие новата й приятелка ,но за нея това не бе от голямо значение продължаваше да гледа бледо розовите й почти червени очи. Бе любопитна за какво точно си мислеше ,защото Рука я гледаше все така мило и доверчиво.
- Моля те кажи ми.
- Добре – възкликна почти невярвайки ,че ще обяснява тези детайли на Рука. – Виж преди няколко дни се състоя съвет по един проблем .Не по скоро какви проблеми може да създаде една определена личност.
- Това Канаме – сама ли е ?
- Не става дума за Кирию Заро. Сега няма чистокръвен ,които да се мери с него и ако не можем да го контролираме тогава ще го убием.

Глава 3

Това красиво лице никога не бе потрепвало , не бе плакало и не бе показвало страданието си ,а под него всичко се рошеше. Толкова много самота има в това отдавна спряло сърце пробождано толкова много пъти от болезнените удари на живота. Някога имаше семейство ,което вече го няма. Онези ,който обичаше умряха ,за да го защитят ,но не успяха и сега бе обречен да живее с тази вина. Смъртта бе свобода в това вярваше той ,но после нещо се промени. Изкара го от самотата и болката му. Показа му звездите и мечтите ,а после си отиде. Това беше Юки. Тя беше лъч светлина ,но мрака я погълна и Зеро не можа да я спаси. Мъката ,че каквото и да направи неможе да я върне накара неговия свят да се превърне в развален часовник ,които завинаги бе спрял. Година по късно тя се връщаше и преобръщаше света му отново.
СПОМЕН
- За какво искаш да говорим директор Крос – учудено попита Зеро след като влезе с вратата.
-Вратата миии - проплака легендарния ловец естествено облечен в любимата си розова престилка.
Погледът на Зеро го накара да продължи да говори. Той знаеше ,че точно в този момент бе излишно да го дразни.
-Куран Канаме иска да поднови нощния клас.Заедно с него ще дойдат Юки, чистокръвния род Ариадус и други благородни вампири ще са тук утре – спокойно и тихо каза Крос.
-И ти ми казваш чак сега-Зеро викаше ,а в гласа му се долавяше неприкрита омраза ,а в очите му се четеше толкова много болка и една малка искрица щастие.
-Куран Канаме и Хасегава и Анастасия Ариадус ми предложиха днес и аз приех- той се бе обърнал към прозореца и гледаше Зеро в отражението на прозореца и очакваше реакция.
-Както и да е –той не бе сигурен как трябва да постъпи. – Имали нещо друго – попита заядливо Кирию .
-Не –отговори с въздишка Крос.
Зеро прибра ръце в джобовете си и излезе без повече обяснения и въпроси.
КРАЙ НА СПОМЕНА

Той бе много далеч от академията и всичко познато. Още бе лято и на сивокосото момче му бе горещо ,а току що получената информация го изкара от релси. Вървеше без път и посока в гората ,която за обикновен човек дори денем бе прекалено опасна ,а сега няколко часа преди свечеряване приличаше на място ,което дяволът би създал ,за да се забавлява с изгубилите се. Зеро в момента наистина се бе изгубил в спомени за Юки всеки миг с нея се превърташе отново и отново когато почти не се блъсна в едно голямо дърво ,което като го погледнеш колко е величествено веднага всеки би казал ,че е на повече от сто години и би се му се възхитил ,но сега то перчеше на Зеро. Той го погледна с най – освирепелия си поглед сякаш се мислеше ,че така ще го махне от пътя си. Отстъпи две крачки назад и изкара Bloody rose и започна да стреля по дървото сякаш е най – големия му враг. Вече минаха черти часа откакто започна това ,а дървото стоеше все така гордо и величествено. То му се присмиваше как може да помисли ,че някакви обикновени куршуми могат да прекратят съществуването му. Напомни му за Куран Канаме ,което го вбеси още повече. Задъхано хвърли пистолета и се облегна на ствола на дървото. Зеро беше на път да се разкъса на две. Сърцето му я искаше. Искаше да я види усмихната ,искаше да се усмихва на него ,но от друга страна разума му настояваше да пренебрегне тези чувства и да я мрази. Неговата любима бе чистокръвен вампир. Ако не го болеше толкова много би се разсмял ,но предпочиташе болката пред апатията от самотата. Никога не би си признал всичко това дори пред себе си за него това бе равносилно на смърт. Сега обаче копнежите и мечтите му бяха повече от яростта и наивността ,които го заслепяваха през повечето време.
Чу се силен гръм после за миг небето просветна Зеро погледна небето и разбра колко късно е станало. Последва още един гръм когато от небето почнаха една по една да падат малки капки дъжд. Тези капки започнаха да стават все повече и по – големи. След няколко секунди валеше като изведро Зеро с любопитство наблюдаваше тази приумица на природата ,ако си останеше на мястото известно време скоро отново щеше да се покажат милионите звезди и безоблачното небе. Той насочи погледа си към сребърния пистолет ,които сега се къпеше от малките капки. Да определено това оръжие беше красиво и изящно ,но в крайна сметка беше оръжие ,което е създадено да отнема живот дори и вампирите да не го заслужават нищо не можеше да изтрие кръвта от Bloody rose. Тази истина натъжи сивокосия. Той се изправи бавно, изтупа дрехите си и се обърна се към дървото. Затвори очи ,засили юмрука си и го блъсна в наранената кората на дървото. От начало на дървото му нямаше нищо ,но след секунда се появиха две пукнатини на мястото на удара. Зеро прикри очите се ,а после се чу звук след него то се разпръсна на малки парченца. Дрехите му бяха скъсани на места той се усмихна злокобно при мисълта ,че е победил. След това забеляза дрехите си реши да разкара с едно движение ,но се разубеди започна внимателно и ловко да разкопчава копчетата на бялата си риза ,която сега приличаше на парцал. Когато приключи с това я хвърли и чак тогава забеляза колко късно е стана. Докато се прибереше те щяха да са там „По дяволите той не е тук заради тази безумица за свят на хора и вампири. Но защо тогава?” Зеро най – накрая се бе отклонил от мисълта за Юки и бе осъзнал и беше осъзнал много истини ,но вече имаше и други въпроси „Дали директора бе достигнал до същите изводи? Разбира се ,че се бе досетил и сигурно знаеше още много неща ,но няма как да го накарам да ги каже. Юки, нима и тя има нещо общо с това?” Той осети ледени тръпки да преминават по тялото му. Очите му потъмняха всеки израз на лицето му изчезна почувства се безпомощен. Не след дълго прогони тази мисъл чистокръвен вампир или не тя беше неговата принеса ,която дори малко по – силна винаги е била прекалено чиста за този свят. Не беше логично да иска да направи нещо лошо. Просто това не можеше да е истина. За пръв път днес разума и сърцето му бяха в съгласие. Това неможеше да има общо с нея ,но ако имаше това означаваше ,че някои я манипулира ,за да може да си играе игричките. Зеро осети ,че дъжда спира и ,че е мокър до кости почувства как сърцето му се свива побягна с цяла сила трябваше да се прибере ,за да бъде до нея. Когато стигна в академията беше почти обет. В погледа му се четеше омраза. Те бяха там и се правеха на дружелюбни и приветливи. Повръщаше му се от гледката. Тогава я видя беше дори още по – красива и все така весела. Зеро забеляза други два силуета ,от които само един му бе непознат. Жена ,за която думата „красива” бе бледа и незначителна ,той имаше чувството ,че вижда един нов свят в лазурните й очи. Тогава Крос Кайен го извика:
- Зеро – кун ела – силно извика Крос и усмивка на уста. Шантавия директор никога до сега не се бе радвал толкова много при мисълта ,че ще е отново с двете си деца.
- Ах – възкликна Зеро. След няколко минути вече бе при тях с най – незаинтересования и предизвикателен поглед.
- Нека ви запозная – започна директора.
- Това са Анастасия Ариадус и Хасегава Ариадус –весело продължи той. –С другите вече се познаваш.
-Аха! Аз помислих ,че вече съм се отървал и от чистокръвните ,и от задълженията ми като префект.
- Хей отдавна не сме се виждали Зеро – неловко изтърси Юки.
– Може поне да се правиш на любезен и вземи се облечи – саркастично каза лейди Анастасия.
- Как ти бе името принцесо? Той несамо не се чувстваше длъжен да се държи добре ,но не трябваше да показва ,че подозира нещо затова това му поведение беше идеално. Рука направи крачка напред и одари звучен шамар на сивокосото. Главата му се завъртя леко на една страна. Тази нейна постъпка породи само поглед ,които я пренебрегваше.
- Съобразявай се! – Добродушно каза Рука.
- Хе ,хе Заро винаги си е бил такъв – директора се опита да оправи нещата.- Зеро защо не занесеш багажа на Юки в стаята й ,а аз ще разведа новите ни ученици.
Той не каза нищо просто взе багажа й и тръгна към предишната й стая. Юки не посмя да възрази просто го последва. Стигаше ,че се е съгласи да тръгне без да прави скандал. Пътя до къщата не бе дълъг и той не бързаше. Двамата искаха да се питат много неща ,но никои не обелваше й дума. Щом влезнаха в стаята на Юки ,Зеро рязко остави куфара й на земята и легна на леглото. Юки седна до него и се мъчеше да измисли ,което като го каже да не го ядоса. Тя вече усещаше ,че и мълчанието му лазеше по нервите. Юки гледаше към прозореца ,а Зеро зяпаше тавана.
- Тук нищо не се е променило – неловко каза тя.
- Защо ти няма да си при другите?
- Ами ,аз също ще съм префект. – Едва доловимото и мърморене бе знак за неудобството й.- Ами ,ако е възможно да разбера какво си правил ,че си в такъв вид?
- По дяволите !!! - Той постави ръка на челото си и после се изправи рязко.
- Къде тръгна? Зеро?
- Заправих си пистолета.
-Чакаии. – Юки извика ,но бе късно него вече го нямаше. Идеше й да го набие как можеше да е толкова арогантен ,ако не друго можеше да каже по-късно ще си довършат разговора. Юки легна там където до преди малко се излежаваше Зеро когато го чу.
- Хайде идвай – той се обади след като се върна в стаята ,но с други дрехи. Черна прилепнала тениска с надпис текила. Той бе изписан с бял цвят и се виждаше ,че е написан три пъти като ставаше все по – неясен и бели дънки с кръпки по тях. Носеше също черни кецове и кожено яке. – Явно пак съм детегледачка – иронично каза той.
- Трябва да си поласкан – присмя тя.
Този ден бе доста дълъг след известно време и Зеро бе на ръба на изтощението. Той изхаби почти цялата си енергия ,за да се върне възможно най – скоро в академията ,а имаше още много път до проклетото място. Слънцето дори за миг не се скриваше зад някои облак. Бе страшна жега ,но никои не се оплакваше. Това сигурно бе най – топлия ден в месеца ,а с това темпо щяха да стигнат привечер до отломките на дървото. Времето минаваше ,а никои не казваше нищо и двамата се чувстваха като малки деца. Юки оглеждаше всяко дърво ,което подминаваха и всяка незначително тревичка така сякаш е най – интересното нещо на света. Дори малко по – умна и внимателна и много по – силна си бе същата. Той по някога и хвърляше по един поглед ,а после пак се обръщаше напред. Времето се нижеше бавно и мъчително поне огнената топка се скри ,но не бе много полезно ,защото скоро щяха да пристигнат до мястото. Когато вече почти стигнаха до мястото където Bloody rose бе забравен Юки изпита притеснение от гледката ,която се разкриваше пред нея. Навсякъде имаше натрошена дървесина. Лесно се забелязваше еднаквата големина на парчетата и голямото разстояние ,на което се намират. Като наближиха до мястото където се намират най – много стърготини се забелязваше парче плат ,което някога е било бяло. Вниманието на Юки бе привлечено от сивокосия ,които се бе насочил към нещо лъскаво ,което сигурно бе пистолета му. Той го вдигна и го заоглежда за одрасквания ,но за щастие нямаше такива.
- Зеро какво е ставало тук ? Защо си бил тук ?Защо има останки от дървета навсякъде ? – Юки гледаше гърба му ,които почна да се отдалечава бавно. – Зеро? – ядосано извика Юки.
- Повярвай не ти трябва. Хайде да се връщаме ще се притеснят за теб. – Той не се обърна просто продължи да първи , гласа му бе с равен тон. В следващия момент чистокръвната принцеса бе пред него ,а лявата му буза бе червена от шамара ,които той получи. Разгневения поглед на Юки се бе забил в безизразното му лице. Тези очи сега излъчваха нещо ново ,което до сега не се бе показвало на яве. Зеро гледаше тази нова Юки неразбиращо кога бе успяла да се промени толкова много. Целия му свят се топеше като бучка лед в пустиня за трети път ,но той нямаше да й позволи да го ръководи като кукла заради слабостта си към нея.
- Щом настояваш да знаеш няма проблем. – Гледаше я с презрение защо се бе заблудил ,че ще е същата. – Бях тук ,за да се отърва от мисълта ,че трябва да се правя на примерен. – Той се бе усмихнал толкова истински и толкова арогантно ,че сам не можеше да повярва колко му се отдават преструвките. Винаги бе смятал ,че ще му е далеч по- трудно да я лъже ,но явно е грешал. Не бе сигурен дали я мрази или просто го боли. – Едно дърво ми се изпречи и реших ,че е по- лесно да си го изкарам на него отколкото на любимия ти брат и теб. – Съвсем спокойно се изказа след ,което я хвана за малките ,крехки рамене и я отмести грубо после продължи да върви. Юки се луташе из обърканите си мисли и многобройните връхлитащия чувства. Очите й се пълнеха със сълзи ,но тя неволно позволи само една да се търкулне бледото и като сняг лице. Незнаеше какво да прави. Не знаеше какво точно изпива в момента ,но знаеше че боли ужасно много да чува ,че той я презира.

Глава 4


Юки стоеше видимо разтроена в кабинета на брат си. Бе седнала в големия му стол ,в които можеше да се побере три пъти без да и е тясно. Тя се бе опряла ръцете си бюрото от абаносово дърво ,а погледа й шареше из стаята. Тя се опитваше да не заплаче цялата и концентрация бе вложена в това ,ако сега започнеше да ридае то тогава цялото и самоуважение щеше да иде по дяволите. Големите и кафеникаво червени очи трескаво оглеждаха цялата стая ,но не можеха да забележат присъствието на другия вампир ,които с оживление се наслаждаваше на случващото се. Той се коле*аеше не бе сигурен кое ще му е по- забавно. Да я наблюдава как страда или да се обади. Не му трябваше много време да разбере какво иска.
- Юки – сама изглеждате по- прекрасна от всякога. - Невинния му глас я изкара от транса, в които беше. Ужасения и поглед се стовари върху арогантната му физиономия. Погледа му бе празен ,а лицето му строго лишено от всяка една възможна емоция когато на лицето се появи една ослепителна усмивка ,която бе толкова приветлива и искрена ,че породи повече ужас у принцесата отколкото спокойствие. Трябваше й точно минута ,за да се окопити.
- Любезен както винаги –весело каза тя. Безгрижната усмивка ,която бе на лицето й бе в пълен контраст с това ,което чувстваше. Усещаше как едната й ръка леко трепери ,но не бе в състояние да я спре. Искаше да избяга ,но нямаше път за изход.- Мога ли да ти помогна с нещо.
Хасегава бе усетил притеснението на Юки и реши да си поиграе още. Беше му забавно да я гледа как се гърчи от ужас при неговата поява.
- Търсех Канаме – сама ,но съм щастлив да те видя тук.
- Аз трябва да говоря за нещо с директора.
Тя не можеше да издържа повече трябваше да се махне на мига. Видимо спокойна го подмина когато осети как той хвана ръката й я придърпа към себе си. Инстинктивно в опита си да се защити тя му одари шамар със свободната си ръка. Това не можа дори да го одраска. Той прокара ръката си по крехкото й вратле и го стисна силно сякаш се опитваше да я удуши. В погледа и се четеше истински ужас тя искаше да е силна, но сега не можеше. По врата и се стичаше кръв ръката му бе като корабно въже. Колкото повече я притискаше толкова повече се забавляваше. Юки се опита да махне отслаби захвата му със свободната си ръка. Това го дразнеше щеше да я научи къде и е мястото повече нямаше да си придава важност. Знаеше добре,че Канаме и всички останали вече са усетили кръвта и.
- Моли се. Хайде моли да те пусна. – Арогантния, завладяващ и шепнещ му глас галеше ушите й.
- По- добре ми убий Хасегава – изсъска тя.

~~~

Айдо бе най- близо и се стъписа не знаеше какво става, но въпреки това реши да провери как е принцесата Куран. Въпреки, че последния път, в които осети аромата на неината кръв беше когато бяха в едно легло с Канаме – сама. Той знаеше,че може да получи сурово наказание, но въпреки това почука на вратата и влезе видя опитваща се да се освободи от Хасегава.
- Хасегава – сама моля Ви пуснете Юки – сама веднага. – той говореше на висок тон и бе готов да го атакува. Знаеше добре, че не може да го докосне, но може би този му ход ще отвори някаква различна перспектива освен тази да гледа как се гаврят с принцесата Куран.
Хасегава не направи нищо просто се за забавляваше. Айдо бе протегнал ръка готов да нападне ,а температура в стаята се бе понижила като знак за това когато осети как дъха му секва, а тялото му се парализира от ужас. Това несъмнено беше Куран Канаме, но никъде не можеше да се види силуета му. Сините очи на Айдо забелязаха една ръка да държи тази на Хасегава при повторния оглед на сцената видя две кърваво червените очи на цвят. Той бе хванал ръката на Хасегава с леко движение я счупи поне на три места. Бе застанал отстрани на Юки и леко я придържаше с една ръка. Страхът, че той и е сторил нещо се го изгаряше. Караше го да загуби контрол и да унищожи всичко направено до момента само, за да задоволи собственото си желание за кръв.
Хасегава не направи нищо бе доволен от постигнатата победа над Куран. Празния му поглед се заби в вратата и той бавно излезе от стаята преди да е изчерпал търпението на Канаме и да се простил с живота си. Двамата мъже бяха на ясно, че ако Хасегава останеше още минута пред погледа на Куран Канаме щеше да иска да умре. Айдо не смееше да направи каквото и да е той просто чакаше заповеди.
- Благодаря, а сега излизай – спокойно каза той. Като му посочи с поглед вратата. На Ханабуса му трябваше известно време да осъзнае какво става и да напусне.
Юки направи крачка напред и се обърна рязко към брат си. Чувството на безполезност я обгръщаше. За пореден път не бе била достатъчно силна. Цялото й тяло трепереше. Канаме се опита да я доближи ,но осети слаба и нежна ръка пред гърдите си. Юки бе наклонила глава на страни и гледаше към пода в опит да избегне погледа му. Принца се приближи и нежно погали лицето й. Юки плавно свали ръката си и го остави да я прегърне.
- Стига! Повече няма да позволя на някои да те докосне. Обещавам никога повече. – Гласът му бе нежен и ласкава каращ те да повярваш на всичко ,което изричат тези устни независимо колко нелепо звучи. Този спокоен глас бе в противоречие с това ,което се случваше вътре в него. Кръвта му кипеше щеше да го накара да съжалява ,но не сега.
- Аз вече не… - тя не успя да довърши когато осети, че е във въздуха. След миг дупето й внимателно се отпусна на бюрото. Въпреки, че то бе доста високо така, че да е удобно на притежателя му Юки пак бе една глава по- ниска от него.
Той я наблюдаваше внимателно бе го страх от реакцията й. Мисълта ,че може да го обвинява за това, което се бе случило не го оставяше намира.
Надигна леко брадичката й и изблиза всяка капка кръв от врата на малката принцеса нежно и бавно не искаше да причинява болка. Раните по врата й не бяха много дълбоки и след малко нямаше да ги има.
Канаме леко целуна врата й ,а следващата целувка бе по сухите и устни. Съвсем лека и много внимателна, но не получи отговор. Неговите очи търсеха нейните ,но и там не получи отговор.
- Недей молете. – Юки не смееше да го погледне е очите. В момента се мразеше. Не разбираше от къде намира сили да бъде мил с нея. Той само кимна. Сложи я в скута си когато седна в просторния кожен стол когато седна. Юки опря глава в гърдите му ,а той нежно галеше косите й.
Юки се осмели да го погледне с насълзените си очи. На лицето му имаше мека усмивка това я накара да заплаче още повече. Дали го нараняваше нейното държание?
- Аз вече не съм слаба. Аз.. – тя се отказа последната си мисъл а, бурята която гореше в очите й стана още по- голяма. Канаме нежно ги избърса сякаш тя не е живо същество( в смисъл ,че е внимателен), а след това отново устните му се долепиха с нейните. Този път целувката бе различна. Не бе нежна и внимателна ,а дори напротив бе завладяваща лишаваща от право на избор и мисли изискваща пълно подчинение. Зарови едната си ръка в косите й ,а другата я постави от вътрешната страна на бедрото й. Притисна я до себе си колкото се може по- близо.
Сълзите й не спряха да текат през плътно затворените й очи.
Тази целувка и действаше като наркотик не искаше да спира. Чувствата на страх ,малоценност и самота бавно се изнизваха от ума й и бяха заменени с далеч по- приятни. Така се чувстваше в безопасност, а възбудата й накара ръката му да се премести малко по- напред така ,че върха на пръстите му докосваше черните й прашки. Тя отвори рязко очи като разбра какво ще следва. Той спря целувката и я погледна весело, а ръката му продължи да върви напред. Юки леко изстена от наслада.
- Нали ти харесва ?– Мръсния му сексапилен глас я накара да се изчерви и да незнае какво да каже. Тя незнаеше дали го иска ,но определено харесваше усещането ,а на всичко отгоре не бяха минали и десет минути откакто се бореше за въздух. – Ако нещо ти харесва защо трябва да се притесняваш от него ? - Той рязко я премести с няколко градуса надолу.
Устните му изучаваха всяка видима част на тялото и да ръката му си доставяше още пространство за устните. Тя пъшкаше леко топлия и дъх галеше лицето му. Той свали с едно движение късата бежова поличка ,а очите му не откъсваха поглед от нея. Като първоначална идея тук някъде трябваше да спре ,но сега плановете се бяха променили. Отмести бельото, което още бе на нея и два от пръстите му бързо си намериха място вътре в нея. Бавното и бързо темпо непрекъснато се меняха ,но винаги бяха движенията бяха дълбоки. Тя бе на ръба да свърши когато осети как ръката му спира да се движи и много бавно излиза от нея. Канаме я хвана през кръста и я събори на земята. Ръцете й се бяха обвили около силните му рамене . Когато я постави на земята мускулите на едната му ръка се напрегнаха максимално ,за да придържат тежестта му. Той се наведе до устните й ,а при опита да го целуне осети груба ръка да я притиска към студената земя.
- Защо? – Задъхано каза Юки.
- Какво защо? – При закачливия му тон и идеше да го одари.
- Защо спря ? – Тя не спираше да го гледа с разширени очи.
- Хн! – той прокара ръка през гърдите й – Аз си мислех, че не искаш. – леко облиза бузата й и бе готов да се изправи.
- Моля! Моля те не спирай. Аз – тя не можеше да повярва какво бе казала само, за продължи да я докосва идеше и да се зарови главата в пръста. Прикри лицето си с ръка и просто се молеше да стане от нея и да излезе и да се прави, че това не е било. Не искаше да го гледа ,но не можеше да разчете движенията му когато ръката бе дръпната надолу. От последвалите целувки болеше ,но им се наслаждаваше колкото се може повече ,защото в кратките интервали от време когато ги нямаше я караха да ги иска още повече. От ненужните неща се отърваха почти на мига и голите им тела рисуваха едно по друго. Свободната му ръка се плъзна по плоското й коремче и незнаеше на къде да поеме. Високите планини го караха да затаи дъх ,но гледката към низините по- надолу далеч по- величествена. Решението вече беше взето дългите му пръсти я караха да полудява от страст ,а крехкото й тяло свършваше отново и отново в ръцете на Канаме. Мисълта ,че досега е пропукала всичко това я накара да почувства зле ,но това трае само миг. Той не бързаше за никъде малките капки под се бяха смесили с аромата на канела и липа. Ръцете й драскаха кожата на гърба му и чистата кръв се стичаше и по двамата.
- Така ли ще играем безценна моя – неговия сексапилен глас я накара да изтръпне ,а краката и се увиха около него. Куран Канаме не можеше да издържа повече. Желанията на ума му бяха заменени с далеч по животински нрави. Той влезе в нея бързо и не спря да се движи или да намали темпото. Юки стегна го придърпа много близо ,а от очите й капеха сълзи. Не бе нужно много време ставащото да започне да и харесва стенанията ставаха все по- силни и се чуваха не само в стаята ,но и целия коридор. В Лунното убежище всеки знаеше на какъв вид удоволствие са се отдали чистокръвните Куран. Те свършиха един след друг, но това не беше края. Напротив едва сега започваха доставяше му такова удоволствие да я гледа как се опитва да вземе надмощие ,но в крайна сметка се отказваше. С леко движение се бяха завъртели така ,че Юки бе отгоре. Тя прехапа долната си устна и продължи да се движи дори по- бързо от преди тялото й скоро щеше да се откаже да я слуша то бе прекалено изтощено, но това не бе от значение. Движенията им бяха в еднакъв ритам когато погледа на момичето започна да се замъглява и тя опря ръка върху гърдите му ,но преди да е изгубила съзнание приключиха още веднъж. Той с наслада наблюдаваше случващото се бе доволен арогантното му същество бе доволно от това ,че го бе молила.
Вдигна я леко замечтано. Отказа се от дрехите взе само ризата си ,която бе на Юки понесе я, а когато срещна учудените погледи на всички. Никои не си бе помислил,че е способен на такова своеволие.
- Извинете ме – безразлично каза той пред зяпналите го очи.
Вървеше бавно по стълбите нагоре ,когато входната врата се отвори. Пред лицето на Зеро се изписа най- ужасната възможна картина. Защо не се бе осмелил да дойде по- рано? Дали това бе първия път ,в които я е имал?
- Куран Канаме !?
- Както виждаш в момента не е удобно да се разправяме по- късно изморен съм. – Бе повече от доволен това подреждаше нещата идеално.

Нощ 5
Завинаги сама
Част 1 Първа среща


Мълчание нощта вещаеше само това. Небето лишено от звезди, а Луната по- прекрасна от когато и да е. Оцветена от бледо розово чак до кърваво червено.Снежинките, които се сипеха плавно надолу към земята предвещаваха голяма буря. Те танцуваха грациозния си танц въртейки се около нея. Те бяха толкова малки и същевременно толкова изящни. Бяха толкова чисти и съвършени. Може би затова се разтапяха веднага щом докоснат студената земя или нечия топла ръка недостойна за тази красота. Какво друго и остана освен тази снежна буря, която и принадлежеше нейна. Свали черните си обувки и махна черния колан, които се опитваше да я убие цяла вечер.
Започна да танцува техния танц в пълна хармония с тях. Щеше да е лъжа, ако дори си помислеше, че не е болезнено студено. Краката й бяха измръзнали, а устните й бяха посинели, но не спираше да танцува това бе глътка свобода. Извън онзи свят, които я задушаваше и притискаше с правила, задължения и толкова норми за покриване. Трябваше да се сбогува със своите слаби страни вече нямаше място за тях в подредения и живот. Знаеше добре, че е слаб вампир и нестава за чистокръвна принцеса, но се стараеше и разбира се използваше повече разум в действията си отколкото бе нормално беше полезно, защото другите веднага се усъмняваха в нея и стояха настана.
Толкова се притесняваше от този уговорен брак, за които винаги е знаела и досега просто живееше с тази мисъл. Взимаше тези си задължения за нещо нужно и съвсем нормално, но бъдещия и съпруг не се бе появил на годежа им. Знаеше добре, той го прави само зареди безценната й кръв и всичко, което щеше да получи семейството й. Можеше да си позволи да се порадва на нощта, а на сутринта щеше да погребе всичките си чувства отново, но този път завинаги.
Сега не бе загрижена за него или нещо друго радваше се на снега само той имаше значение, а проблемите й изглеждаха толкова малки и незначителни
Една малка бяла точица падна на червеното и носле и смеха и се разнесе като нежна песен на далеч. Винаги я лишаваха от право на избор никога не бе имала детство, никога не си бе играла на нормални игри всички я гледаха като божество стоящо над тях единственото, което е имала и искала бе тази снежна буря и тази мрачна нощ без звезди.
Може би е грешно да казвам нейната като този нощ принадлежеше на двамата на Анастасия и нейния наблюдател.
Той не смееше да мръдне или дори трепне, за да не се издаде никога не си бе помислил, че точно Анна, която е толкова далеч от всички и всичко и просто живее и прави всичко по учебник може да бъде толкова земна. Личеше си колко е щастлива и крехка докато се въртеше в кръг бавно. Това го бе поразила никога преди не я бе чувал да се смее. Винаги е мислил, че просто е отвратена от този свят и се мисли да по- важна от другите. Не просто е сбъркал самотата с арогантност. Въздишката, която се отскубна от леко разтворените му от удивление устни бе много тиха, но не достатъчно, за да не бъда доловена. Анастасия замръзна и жестоко съжали затова, че си е позволила тази слабост. Страх, омраза и много болка бушуваха вътре в нея като бурята навън когато тя пренебрегна всичките си чувства и просто се обърна към джентълмена стоящ вече по- близо нея. Очите й се плъзнаха по елегантния му костюм лишен от вратовръзка. Това му придаваше загадъчност. Хетерохромните му очи бяха плашещи. Лявото му око бе синьо, а дясното бе оцветено в някакъв нюанс на кафявото, които бе по скоро бледо жълто. Имаше красиво лице, което бе грубо, но и толкова искрено. Това лице бе в очакване на нещо. Какво очакваше и Анна незнаеше. Гарваново черната му коса бе разрошена навсякъде и по нея имаше доста сняг. Това доведе до извода, че е там отдавна сигурно е пристигнал преди нея.
Направи крачка напред беше му ясно, че сега тя го възприема като заплаха и го мразеше. Това бе нейно той нямаше място там.
- Филип! – Меко каза тя вече не бе ядосана просто я болеше, но нямаше да позволи точно на него да и се присмее. – Всичко наред ли е? – въпроса не бе иронично зададен бе със почти загрижен тон никои неможеше да каже, че не е добра с лъжите винаги е била непроницаема. Онази слабост, която се бе загнездила в съзнанието й бе на път да погълне целия и подреден свят. Филип се усмихна топло и свали сакото си. Бе със розова риза, която караше кожата му да изглежда по- бледа от колкото е. Той бе от онези мъже, които те притеглят към себе си и завладяват целия ти свят само с присъствието, но Ана отдавна знаеше, че от този тип вампири трябва да се пази най- много.
- Студено е, заповядай – мисълта да я дразни не го привлече по- скоро искаше да я види отново да се смее.
- Него искам. – Червенокосата размаха леко едната си ръка, за да подчертае нежеланието си. Изгледа го незаинтересовано и бе готова да си тръгне, но той се приближи още и постави ръцете си на талията й. Нима това малко момиченце, което преди часове навърши нелепите двайсет години щеше сега да се държи толкова хладно сякаш вече знаеше колко лош е техния свят. Ако знаеше? Толкова се бе раздразнил къде му бяха отишли разума и инстинктите, че не можеше да се справи с нея. Още повече се ядоса когато видя празните й очи, които до преди малко сияеха като приказна мъглявина. Това не трая дълго честно казано бе развеселен от упоритостта й да се прави на безразлична и отегчена от него, но Филип добре знаеше, че наглостта му няма мярка. Повдигна я рязко без да дава обяснения, но и синеоката не си направи труда да пита. Тя знаеше добре, че най- малко е глупаво да упорства, ако искаше нещо от нея по- добре бе да му го даде. Филип Енума де Елиш бе поне хиляда и петстотин по- голям от нея, а разликата в силите е това бе неизвестно за Анна, но и неискаше да рискува. Другото важно за него е че бе важна личност в Съвета на Старейшините и имаше голяма власт над решенията, които взема той.
Въпреки, че бяха навътре в гората лятната къща на семейство Ариадус, която се ползваше когато другата им лятна къща се почистваше още се виждаше в далечината момичето бързо разбра, че невървят към нея. Филип тръгна навътре в гората Анна наблюдаваше и запомняше всяко място, през което минеха когато стигнаха пред малка колибка навътре в гората. Личаха детайли присъщи за периода на романтизма симетрията и нищо излишно в декора имаше две дървени колони и малка веранда . Колибата, която може би е приличала на четири звезден хотел сега само имаше намек за това, защото всичко бе западнало там не бе стъпвал никои от близо век. Филип я остави пред вратата и с поглед я покани да влезе. Принцесата трепна, но после се съвзе и влезе спокойно прокара бърз поглед по мебелите покрити с бели чаршафи после се загледа сърдито в Филип.
- Студено ти е – възкликна угрижено Филип като, че ли е открил нещо важно след дълго мислене. Свали чаршафите на едно място и се вдигна доста прах Анна не се заинтересова от това и просто го наблюдаваше всичките му действия бяха толкова прецизни и механични, че чак се плашеше, махаше ги с недно и също движение и сила.
„Какво ли си мисли, че влага толкова усилия, за да маха покривала ? От кога започнах да влагам нещо в това да го разгадавам ?” Тя се намръщи на собствените си слабости, но като видя, че тъмнокосия я гледа се успокои бавно.
- Настанявай се – съвсем небрежно заяви той. Отиде за малко до другата стая и отвори един шкаф и изкара две кърпи. Анастасия бе пред ръба на това да падне на земята и да плаче без значение на това кои е пред нея. Филип я плашеше всяко негово действие и бъкаше в личното пространство и наистина вече щеше да се е разкарала от там, но нямаше как да мръдне бурята, която се беше разразила на вън бе много силна и красива и само можеше да и се радва от вътре, ако излезеше несъмнено щеше да се изгуби въпреки, че добре беше запомнила някои места тази част от гората не и бе позната. Чу как Филип престъпва бавно зад нея и се обърна, за да го види.
- Не благодаря, така съм си добре. – Заяви без грам съмнение в думите си принцесата. Вече наистина се чувстваше жалка кое и беше добре нейните дрехи и коси бяха чисто мокри, а тялото й трепереше от студ, чак тогава забеляза, че не си чувства краката.
Очите му станаха сребърни за момент и се чу как камината в другата стая се запалва. Пода и стените бяха на път да пламнат, а въздуха почти се бе изчерпал. Анна си нямаше и идея какво е намислил, но ако продължаваше определено щеше да свърши зле за нея.
- Филип спри! – заповяда принцеса Ариадус. Щеше да ги подпали живи, от това щеше да останат белези за доста време. – Стига толкова. – вече притеснено каза червенокосата.
- По отнесох се – ката с шеговит тон той. Започна бавно да съблича ризата си.
- Ще отида в другата стая.- привидно спокойно спомена Анна, но бледото й лице сега бе в приятни позови нюанси. Не направи повече от крачка когато осети ръцете му силно притиснати по тялото й. Бе на път да му каже много груби и обидни думи, но почувства как горната част на роклята й се къса. Той прокара ръка по едната и гърда в този момент каквото и да кажеше щеше да прозвучи твърде слабо и щеше да я издаде.
- Защо толкова те е срам нима скоро няма да бъдеш моя, само моя. – топлия му дъх я накара да се размърда рязко, но той я притисна още по- близо до себе си. – Позволи ми да те имам още сега и ще бъда нежен. – Накъсано и много сладко прошепна той във врата й. – Иначе в мига, в които станеш моя жена ти обещавам да те боли много. – Този път шепота му бе груб. След това я пусна и получи един бесен поглед.
- Жалко животно научи си мястото. – Тона и бе заплашителен и много студен. Очакваше всичко друго, но не и онова, което получи. Неговите ръцете бяха опрени на талията й а главата му на рамото й. Смеха му сигурно се е чувал на километри, а това я накара да се изчерви още повече.
- Шега – обади се през смях той. После се опита да стане сериозен – Аз не исках, но – в този момент отново му стана смешно като се сети за притеснения и вид. Пое си дълбоко въздух и я погледна отново. Не видя нищо друго освен две красиви празни очи. Анна се усмихна сърдито и тръгна към другата стая. Филип само се обърна и след като свърши с ризата съблече и панталона си. Започна да суши тялото си без да се откъсва дори за миг от мисълта за спокойното и усмихнато лице на момичето. Та тя си бе дете още толкова малка и чиста принцеса, ако знаеше какво би и направил стига да му позволи определено щеше да получи шамар.
Анастасия притъпи бавно и реши да седне на едно канапе. Направи още една крачка и осечи остра болка да я прорязва неможеше да си стои на краката падна безпомощно на колене. В стаята беше горещо, но тя още трепереше. Трябваше да се стопли и то бързо. Прехапа долната си устна и по лицето й се стекоха няколко сълзи от болка. Някак си просто се изправи, с усилие свали покривалото от канапето и седна бавно на него. Нямаше какво друго да направи с тези дрехи неможеше да и бъде по топло. Филип влезе и си изкара дрехи от някъде, но мястото бе зад Анна така, че тя не разбра от къде точно. Беше сама така бе в безопасност така го бе решила и сама щеше да се оправи. Вече можеше да мърда краката си, но явно това не остана скрито за Филип.
Той се приближи бавно до нея и постави ръка на челото й. Тя непочувства нищо, но сериозния му поглед я изкара от самозабравата й. Той приклекна и застана в краката й. Незнаеше какво да каже, незнаеше защо я е грижа за нея. Досега никога не му бе привличала вниманието, а сега просто искаше да я види отново щастлива.
- Ти не ме познаваш, ти не си ми близък, за да ми казваш каквото и да е, ти може да искаш много неща от мен, но едва ли ще ги получиш така. - Анна започна да говори първа незнаеше какво точно трябва да каже и кое да премълчи, но вече я бе съсипал какво повече можеше да стане. – Ти какво искаш ?
- Ще ти отговоря при едно условие Анна – сериозно проговори той. – Искам да пиеш от моята кръв. – Той я повдигна и я сложи в скута си така, че да и е удобно и наклони леко главата си.
За принцеса Ариадус това беше нещо ново никога не бе изпитвала нужда от тези животински желания, а сега знаеше отлично, че отказа й ще го ядоса и страха в надделя. Разтвори леко посинелите си устни и бе готова да го захапе, но се разколе*а. Челото й се удари във врата му не бе сигурна как точно трябва да го направи. Отдръпна се за момент и го погледна в очите и поклати глава в знак на отказ. Изпитателния и поглед не пропускаше нито едно негово движение.
- Направи го, хайде. – Меко с усмивка каза той.
Анна постави устни на врата му след това се отдръпна и нежно заби белите си остри зъби бавно в него.Те пробиха бавно снежно бялата му кажа. Сините очи на Анастасия сега бяха в цвета на кръвта. Страхът че това, което прави е нередно се прокрадна в нея, но вкуса на алената течност, която се опитваше да прогори всяко място, през което преминеше бе прекалено омайващ и се запамети в съзнанието й. Усещането да чувства като свои неговите мисли и копнежи я накара да изтръпне, но не искаше да спира да смуче от кръвта му. Заби зъбите си още по- дълбоко във врата му. Почувства как тялото му отслабва и разбра, че явно е прекалила малко. Отдръпна се бавно колкото може по- далеч от него без да става. Погледите им се срещнаха неговите очи показваха увереност и мъдрост събиран през дългите векове заедно със самотата и омразата, а нейния празен и незаинтригуван скриващ всичко от тези, които искат да надникнат вътре в нея.
- Е, Филип – вече малко по- смело заговори Анастасия. Краката й още бяха зле, но поне не я боляха,а студът бавно започна да отстъпва. Спокойствието и се възвърна, а това доведе до по- правилни разсъждения. Мисълта затова колко глупаво се е държала я ядоса трябваше още от началото да е по- уверена, той нямаше да и направи нищо, защото просто беше глупаво, но беше обещал нямаше да изгуби нищо да опита въпреки, че знаеше колко тежи думата на един вампир.
- Няма как да дам конкретен отговор на въпроса ти просто, защото и аз незнам, но просто искам да постоя заедно с теб до края на бурята. – Той бе малко или много искрен към принцесата.
- Ще ми донесеш ли някакви дрехи. – Спокойно и тихо каза тя.
- Не. – Той се изясни съвсем точно с една проста думичка, но това породи само един размахан пред носа му пръст.
- Сама ли ще ме оставиш да се оправям ?
- Не, няма да ти дам да мръднеш от тук.
- Значи ще трябва да съм мила. – Анна говореше уверено неполагаше големи усилия да обмисля нещата. Облегна се на гърдите му и просто слушаше дишането му.
- Това ще е добре. – Той гледаше тавана чакаше отговор, но той не дойде. Вече се съмняваше в самия себе си тази жена с лекота можеше да го побърка, а го чакаше цяла вечност с нея. Това определено не му харесваше, но бе без значение засега. – Така едва ли ще ме накараш да мръдна. – Тежко прошепна до ухото й той.
- И аз изгубих желание да ставам. Мисля, че скоро ще се съмне чувствам се уморена.
Филип я премести с едно движение. Изчезна някъде за малко, а когато се върна завари само заспалото момиче. Червените й къдри бяха от едната страна на врата й. Спокойното й лице му напомни за онзи момент, в които си играеше със снежинките. Не можеше да забрави образа й. Не сега бе още по- красива и неустоима отпреди. Разкъса внимателно роклята й. Неискаше да я събуди сега имаше чувството, че ако не тя, то той е по средата на някакъв прекрасен сън. Захвърли дрехите и кърпите на една страна и мигновено свали ризата си. Постави ръка на гръдния и кош и я придърпа напред и бавно я придърпа напред. Постави нежно ризата си на гърба й. Аромата й бе сладък не натрапчив, бе приятен, загадъчен, но имаше и някаква докачлива нотка. Този мирис му напомняше на нея на нищо друго. Не се зае да размишлява на това какъв е, а просто му се наслаждаваше. Неможеше да проумее защо не го бе усетил досега. Приближи се още устните му бяга на милиметри от сладката й кожа. Страха, че ще я събуди го спря за малко отдръпна, се но когато я погледна желанието да я докосне само за кратко надделя. Прилепи устните си до нейните, които вече не бяха сини, а тъмно червени сочни, нежни и толкова меки. Придърпа внимателно долната и устна. Анна се размърда леко и Филип се насили да се дръпне. Една неприятна тръпка премина през тялото му. Той се учуди на реакцията на тялото си неможеше да разбере от къде идват. От това че почти не я бе събудил или факта, че неискаше да променя мястото си. Когато момичето отново се успокои погали бавно бузата й. Закопча едно по едно копчетата като не откъсна поглед от гърдите й. Те бяха в идеален размер, класическа форма и прекрасно стояха зад сутиена й. Бе виждал красиви жени, а за вампирите бе неприсъщо да имат зле подържани тела и грозни лица, но той беше мъж трябваше да признае красотата на чистокръвната принцеса.
Занесе я до едно голямо легло и я остави да си почине. Мисълта да остане при нея не му се понрави настани се на един дървен стол до нея.
След няколко часа, които бяха като миг Анна бавно разтвори очи и се огледа. Първото, което видя бе един средно голям прозорец. Трудно се виждаше някъде до средата бе в сняг, но малкото, което се виждаше бе, че вече невали. Следващото, което усети бяха две очи, които се разкарваха по гърба й.
- Филип, колко съм спала ? – Съвсем малко.
- Кога ще си тръгваме ? – Още сънено попита тя. Истината бе, че нежелаеше да тръгва, но просто нямаше избор.
- След малко, но обещай ми… - Той се приближи до леглото и хвана ръката й. – Искам да бъдеш по- силна отсега нататък и никога да не спираш да се усмихваш.
Анастасия незнаеше какво да направи бе изненадана от това, което каза Филип, но го възприемаше много сериозно и искаше да научи причината за тази негова молба.
- Защо да го правя ? – Изправяйки се рязко тя не спираше да го гледа, а в очите й заблестяха малки пламъчета.
- Просто го направи – усмихнато продължи да настоява той.
- Обещавам! – Анна се усмихна меко и забеляза дрехите си. – Едва ли ще мога са се прибера така.
- Да, права си ще ти донеса други дрехи.

Част 2
Ще те обичам

Малко разяснения няма да са излишни.
Там Анна още не е съпруга на Филип. Всъщност действието се развива нощта преди това.
Стори ми се излишно да обяснявам колко се обичали, карали и дрън, дрън, дрън.

Дългата бяла рокля стигаше чак до земята бе от чиста коприна имаше открити рамене и дълбоко деколте. Няколко пъргави прислужници правеха последна проверка на всяка гънка от роклята, воала, обувките и косата на чистокръвната принцеса. Косата й бе в стегнат кок и само едни червен кичур се спускаше по голия й гръб. Анна прекарваше по- голямата част от времето в приготовления за сватбата. Украсата, цветята, залата, гостите, тортата дори салфетките трябваше да избира, а какво правеше Филип през това време. Естествено той имаше по- важна работа и единственото нещо, което накара принцесата да не вдигне грандиозен скандал бе меланхолията, в която бе изпаднал бъдещия и съпруг. Всеки виждаше, че нещо не е както трябва това не му бе присъщо. Отказваше да се храни, спи и да допуска други освен тези, които му бяха полезни с нещо. Това накара Анна да стои на стана от него не бе казал нищо за сватбата затова на Анастасия не и остана нищо друго освен да я подготви все пак датата бе насрочена с нищо нямаше да е полезна, ако чака последния момент. Така дните изминаха, а след тях и месеците до този ден, в които всичко бе готово, а Филип дори не бе излязъл от стаята си. Всичко това почти докара Анна до нервна криза, но нищо не можеше да направи.
Осети, че жените излизат от стаята. Когато бе сама се чувстваше малко по- спокойно, но това не променяше нищо. Седна на дървената платформа, на която бе стояла три часа като закачалка, но имаше още много време до началото и реши да се преоблече, защото фината материя и красивите форми на роклята не променяше факта, че бе неудобна и прекалено стегната в ханша, но бе подарък от нейната майка и неможеше да я откаже. Застана пред голямо огледало и се огледа от главата до петите. Можеше да се сравни с порцеланова кукла, но това само я накара да намрази дрехата. Свали воала и го остави на един близък стол. Опита се да достигне до ципа, които стоеше на гърба й, но без успех ръката й не можа да го достигне. Въздъхна огорчено, но явно и с това трябваше да се примири. Видя в отражението как вратата се отваря бавно. Бе готова да научи госта си, че първо се чука, но в крайна сметка реши първо да види кои влиза. Една искрица на надежда и копнеж премина през очите й, но бързо угасна когато мъжа пристъпи в стаята пристъпи с цялата си арогантност. Учтивата му усмивка и цялото това поведение и излъчване, която демонстрираше още от вратата надхвърляха тези бог. Това накара младата чистокръвна да се откаже от всичко, което бе наумила да каже, но въпреки това нямаше да му позволи да си надвишава правата като гост. Приветливата усмивка, която прогори устните й бе като слънчев лъч в мрачна нощ. Оживено се обърка готова да го поздрави и изгони възможно най- учтиво.
- Очевидно сте подранил, Канаме – Очаровано и механично заяви без капка от енергичността, която показваха всяко едно от деликатните и примерени движения на тялото й.
- Ах, колко си пораснала. – Напълно нормално и надменно промълви с присъщото му безизразно изражение. – Наистина не сме се виждали цяла вечност.
- А ти си все същия. – В блажните звуци, които се оформяха постепенно в думи се прокрадна една нотка на отегчение, която трябваше любезно да подскаже на събеседника й, че е време да се разкара. Въпреки че Куран ясно разбра какво желае Анастасия нямаше никакво намерение да си ходи.
Стаята се напълни изведнъж с червен дим, които бавно започна да се събира на едно място като оформя мираж на мъжка, която постепенно придоби цветове и точна форма.
- Филип ?! – Възкликна невярващо червенокосата. Дъха и секна за секунда, а очите й се разшириха от изненада. Думите заседнаха в гърлото й незнаеше какво да прави. Да се радва или да се плаши от внезапната му поява и тези второкласни номера. Какво ставаше? От колко лица се състоеше с такава лекота стигаше до крайности. Още повече я притесни, че се чувстваше далеч по- спокойна когато е наблизо. Защо когато той бе наоколо нищо нямаше значение? Дори този кошмарен филм носещ името живот се превръща в красива приказка щом срещнеше топлия му поглед. Този поглед сега бе потъмнял и токова далечен, а от това сърцето й замлъкваше. „Любов” с насмешка над собствените си прищевки помисли Анна. Леко незаинтересована над случващите си събития. Средоточена върху това да държи пулса си непроменен, за да може да бъде възможно по- далеч мислите си и от двамата. Осети движението на Филип към нея и реши, че ще е по- добре да спре да се занимава с недотам важни неща и да се съсредоточи над развитието на ситуацията. Той сатана плътна зад нея и леко се облегна върху раменете й като скръсти ръце пред гърдите й.
- Ще имам прелестна съпруга, нали? – Усмихнато, но хладно запита той. Личеше си че не е в настроение да се занимава с излишни приказки. Куран щеше да каже нещо, но Филип го изпревари. – Искам за малко да се насладя на нейното присъствие. Разбираш че в този момент има много неща, които трябва да се подготвят затова моля те остави ни насаме. – Това да изгони чистокръвния по този начин наистина развесели деня му. Колко по- добре щеше да се чувства, ако просто го бе изгонил, но все пак някакво глупаво оправдание можеше да спести много главоболия. Излишно бе да си навлича такива проблеми, за да задоволи егото си. Все пак едно от основните задължения на Старшия Съвет бе да защитава честа на чистокръвните.
- Все пак ще е жалко, ако не се грижиш за красивата принцеса.- Куран се обърна и изчезна така както бе врязал. Не бе изненадан от това, което стана всичко вървеше по план. Дори Филип да не бе показал каквото и да е привързаност към принцесата никои от тях не знаеше тайните на Курановата кръв. Лесно щеше да изиграе Филип в играта, която той сам започна. Една зловеща усмивка се изписа на устните му при идеята, че ще се избият като животни.
- Филип, добре ли си ? – спокойно попита Анна с леко ускорен пулс. Не бе сигурна какво трябваше да го попита. Неискаше да е досадна. Бе неспокойна и леко развълнувана, но все пак искаше обяснение.
- Не, предполагам. – Замисленият му отговор бе почти мигновен. Това вбеси принцесата. Как можеше да бъде такъв. Опита се да се дръпне от него, но Филип премести едната си ръка на талията й и я притисна по- близо до себе си. Не искаше да я пуска никога вече, но това бе невъзможно. – Самотно е като те няма наоколо.
- Не ме пренебрегвай по този начин. – Все още спокойно, но видимо загрижено попита тя. Него разбираше винаги бе с токова изражение. – Виж ти… - Анна не успя да продължи. Той отпусна ръцете си и я завъртя после внимателно към себе си. Грубия израз на лицето му бе такъв сякаш се бе ядосал. Очите му я гледаха така сякаш се опитваха да проникнат вътре в нея.Това я накара да се намръщи мразеше властта, която притежаваше над нея.
- Какво целиш? Немога да те разбера, Филип. – Този път тона и бе раздразнен, а от погледа й можеше да се разбере, че е сърдита. Пренебрегваше я по най- глупавия начин и очакваше всичко да е наред. Кои бе че си позволяваше такива волности. Анна бе чистокръвен вампир все пак това трябваше да се научи да го уважава. Филип незнаеше защо любопитството й него дразнеше. Нищо нямаше да стане, ако понякога се въздържаше, но и това нямаше да го направи щастлив. Просто искаше да я държи далеч от борбата, която се водеше за власт, но не би приел Анна да промени темпераментната си и горда природа. Искаше да е щастлива колкото може по- дълго, но сега не беше. Огорчил я бе с държанието си, ала знаеше добре, че ще е по- зле ако и разкажеше за изминалите събития, които бе длъжен да изопачи по молба не Канаме. Не това не бе молба копелето го бе поставило в неизгодна позиция.
Малката принцеса ясно видя, че няма да получи ясно обяснение. Затвори за момент очи, за да избистри мислите си. Докато я гледаше с този поглед неможеше да го направи. Имаше усещането, че ще прочете мислите й. Очите му се разшириха от учудване. Незнаеше какво си върти в нейната главата. Приближи се до нея и се наведе леко. В този момент Анна разтвори очи когато осети топлия му дъх върху себе си. Лицата им бяха толкова близо, че тя се опита да се дръпне назад, но едната му рака я спря. Докато другата повдигна брадичката й. Анна се опита да каже нещо, но бе прекъсната от устните му. Тя не знаеше какво да направи. Бузите станаха леко червени точно като небето когато деня и нощта танцуват своя бавен танц докато нощта не започне да води и накрая партньора му губи силата да води кратката им битка за надмощие до сутринта когато голямото огнено кълбо огрява студената земя. Сърцето й заби силно и бързо като стенен часовник, които се бе развалил и бе изгубил правилното темпо. Очите й се спряха на неговите, които бяха плътно затворени. Тяло то й се бе сковало, но все пак бе приятно. Леки тръпки преминаваха през нея и достигаха всеки милиметър от тялото й карайки я да се чувства неспособна да стой на краката си. Опря ръце на гърдите му и също затвори очи. Филип облиза долната й устна, а след това леко я издърпа надолу. С нежелание се отдръпна главата си назад. Ръцете му се увиха около тънката й талия, а Анна стоеше вкаменена несмееща да го погледне. Можеше да го унижи зареди наглостта му, но бързо осъзна, че той го направи с нейно позволение макар и негласно. Не я държеше здраво, ако се бе мръднала щеше да я пусне.
- Хареса ли ти ? - Неговия глас започна да рисува картина пълна с недоизказани желания и оцветена в цветовете на нежността, а очите му бяха завършека. Блестящи въпреки всичко пълни с топлина, копнежи и загатващи за самота. Рамката на картината бе здрава стабилно прилепнала за грубия плат пречещ на времето да заличи красотата на цветовете. – Аз разбирам че за теб действията ми са глупави и може би те боли от държанието ми, но неискам да ти обяснявам какво става. – Неочакваше нищо от нея и нямаше право да се бърка в нейния свят, които така ревностно пазеше от погледи, но неможеше да пренебрегне просто така това, че е като ангел. По- красив от всеки друг, които някога се бе раждал в техния прокълнат свят където само кръвта имаше власт и точно тя налагаше правилата.
- Тогава недей – Прошепна тихо и отпусна ръцете си надолу, но не се отдръпна.. Чувстваше се като в паралелна вселена. Мисълта да се отдръпне от него я наведе на идеята, че едва ли ще може да диша. Чувстваше се толкова спокойна и защитена и едновременно с това някак превъзбудена и засрамена от присъствието му.
- Нямали да ме погледнеш ? – Една дружелюбна усмивка се изписа на устните му. Видя как принцесата поклаща главата си в знак на отказ. Това изви устните му в друга форма. Усмивката му сега бе по- скоро извратена. Раздвижи едната си ръка нагоре по гърба и плавно плъзна ципа на булчинската рокля надолу. Това накара Анна да го погледне. Очите й сякаш бяха отражението на Луната, само че в синьо. Блестящи като че някои е постави блестящи камъни покрай им. Едва ли имаше човек или бог притежаващ подобна красота. Дори сред прокълнатите от най – чисто потекло беше нещо изключително рядко. Това бе най – яркото доказателство, че Анастасия е чистокръвна принцеса от клана Ариадус. Тези очи сега гледаха с детска наивност и невинност. Жената в ръцете му бе едно дете принудено да порасне. Анна постави ръцете си на врата му и го издърпа към себе си. Последва нова целувка този път бе по- груба и по- страстна. Филип я притисна към себе си и с едно движение развали съвършения и кок. Ръката му бе се бе допряла до голия й гръб. Езика му безнаказано се оплете с нейния. Смъкна единия край на дрехата малко по- надолу и плъзна бавно ръка по врата й продължавайки надолу спирайки точно над сърцето й. Това сърце сега биеше само за него. Повдигна финия плат на долната част от роклята, която закриваше краката й. Гладката й кожа бе приклещена от свободната му рака. Устните им си играеха безспир. Рязко повдигна крака й нагоре и го уви върху своето тяло. Притисна я още по– близо. Анастасия отвори очи и прекрати целувката. Свали крака си и объркания й поглед се срещна с неговия. Бавно възстанови дишането си. Беше объркана неможеше да определи собствените си чувства. Искаше го. Тогава защо го спря? Просто неможеше да продължи. Онова чувство за слабост, което така мразеше се бе загнездило в сърцето й. Това сърце така и не забави своя ход. Ударите му отекваха в главата й. Не можеше да разсъждава, а две завладяващи очи не спираха да я следят. Дори да знаеше какво да каже едва ли думите щяха да излязат от устата й. Нищо не можеше да каже пред него за пореден път тялото й бе блокирало, но сега бе по- зле от преди.
Усмивката му така и не помръкна. Застана на колене пред червенокосата принцеса без да откъсва поглед от нея.
- А казват че съм доста страшен. – Самоиронията беше нещо ново за него, но не му оставаше друго когато истината го удари като шамар. От този удар не болеше. Да се чувства като покорно кученце не му пречеше дори смело можеше да заяви, че му харесва. Стига да бъде нейното кученце. Отдавна бе осъзнал, че я иска но сега разбираше каква власт има малката принцеса над него. Нямаше значение колко е красива. За цяла вечност живот никоя не бе искал така. Сега едно дете му завъртя главата и най- лошото бе, че това идеално го устройваше. Вместо покорна съпруга бе получил инатлива, горда и прекалено умна, но имаше още много път да извърви. – Неможеш ли да го проумееш, принцесо.
Реши този път да послуша нейната слабата страна подкрепена от гласа на сърцето й. Не можеше да му се отдаде по начина, които той желаеше. Не още, но вече разбираше себе си по- добре. Обви ръце около раменете му и се облегна върху гърдите му. Това учуди Филип. Той не бе очаквал малката му принцеса да се привързала толкова към нея. Като се замисли откри, че незнае почти нищо за нея. Интересно бе да я наблюдава. Щеше да се подчини щом искаше да стой в прегръдките му. Отметна косата й на една страна и закопча ципа на роклята. Устните му нежно докоснаха откритата част от врата й. Анна глупаво се изчерви от допира на топлите му устни. Филип прокара бавно ръце по гърба й я доближи възможно най- много до себе си.
Мислите и на двамата отслабваха пред онова блажено чувство на покой, което идваше рядко късно вечер или рано сутрин когато времето забавяше своя ход.
Тяхната идилия бе нарушена от внезапно почукване на вратата. Анна се изправи рязко и внимателно изтупа праха от дрехата, а Филип все така небрежно продължи на пода. Госта им изгуби търпение и връхлетя в стаята с пълна сила придружена от пъргавина и грациозност, които можеха да принадлежат само на една истинска жена. Анна спокойно я гледаше, а на кърваво червените й устни се изписваше една красива усмивка, с която нагло демонстрираше не равенство, превъзходство пред нея.
Тя изглеждаше немного по- възрастна от Анна. С бледа кожа, дълги руси букли, сиво – зелени очи и тънки съвършено оформени устни, а кокетната й усмивка и предаваше сексапилно излъчване в излишък. Бе малко по- висока от Ан и също бе облечена в бяло.
Роклята на гостенката бе на около две педи над коленете й. Цялата бе в полупрозрачна дантела. Ако трябваше да се сравни с Анна можеше да се каже, че тя изглежда доста по- освободена
- Мамо? – Добродушно промълви Анна на ръба да не издаде раздразнението си.
- Ах, имали нещо по- прекрасно от два влюбени вампира ? – С въздишка запита младоликата майка. Погледа й оглеждаше с интерес поведението им и положението на Филип. – Не са ли ви казвали, че е на лош късмет младоженеца да вижда булката преди сватбата. – Тя продължи да говори с странна закачливост и една игрива усмивка проблесна на устните й като топъл летен ветрец носещ в себе си всички емоции, които младите изпитват.
- Джун, защо си тук? – Отегчено запита Филип. Вече не издържаше на цирка, които разиграваше. Да се прави на добра и мила майка не и отиваше. Беше му ясно, че искаше да спечели точки пред Съвета с този брак, а Филип получаваше покорна съпруга от чистокръвен род. Това бе първоначалната уговорка.
- Боже, дори ти изглеждаш смешен седнал на земята. – Усмивката и помръкна. Обърна гръб на бъдещото семейство и точно преди да излезе се спря. – Ще се жените след двайсет минути. – Цифрата бе произнесена с груб тон сякаш изказва заповед. Помаха за чао и напусна стаята.
- Каква досадница. – Раздразнено каза Ан като стисна ръцете си. Гласа й бе нисък сякаш говореше сама на себе си.
- За какво си ядосана? – Сериозно попита Филип. – Затова че ни прекъсна или затова че разбра колко малко време свобода ти остава. – Сега говореше закачливо. В пълна противоположност с тона му от преди секунди.
Като отговор получи само сърдито изражение. Не бе свикнала с подобно държание. Това за нея бе нещо ново напълно различно от досега познатото.
- Боже, Филип. – Анна въздъхна тежко – Гледай да не закъснееш . – Тя се усмихна и излезе от стаята.
- Няма. – Тихо прошепна той. Знаеше, че е излишно но все пак искаше да го каже.
В претъпканата градина на бели столове стояха почти всички чистокръвни и най – важните благородница.
- Джун. – Студено проговори Анна. – Ще ида да видя къде е той. – Бавно тръгна напред когато ръката на майка й я спря.
- Не е нужно той ще дойде. – Мило произнесе Джун.
Анастасия махна ръката на майка си и продължи напред минавайки през множество прекрасни мрачни лица.
Прохладния полъх привечер през пролетта носеше едно приятно ободрение. Точно когато Слънцето се от покриваше от булото на нощта, а Луната бе забравила колко бързо тича времето. Точно в това приятно време когато не е топло или студено ти се приисква да спреш за малко и да погледнеш небето или плавните приспивни движения на листата на дърветата. За Анастасия един миг бе прекалено много време. Умът и се блъскаше във въпроси като стени. Тя неможеше да ги за обиколи или прескочи. Те бяха навсякъде, а никои не желаеше да й подаде ръка. Не се плашеше от вероятността, че отговорите, които търси можеха да са по- ужасни от сегашната действителност. Анна не бе човек. Живота й не бе като пясъчен часовник, които бързо и сигурно отнема сили и красота и накрая ти взема, и живота. Бе прокълната да носи бремето на безсмъртието сама като всички останали от тази раса.
Единственото което правеше вампирите толкова по- силни и по- напреднали от другите бяха правилата. Тези на които се крепеше империята им. Това дали се харесваха нямаше значение, защото бяха ефективни. Точно затова Ан прие с такава готовност брака си с Филип. Именно когато го пожела истински и безрезервно той изчезна. Тяхната венчавка бе провалена. Някои бе попречи на Филип да отиде. Сега единственото възможно бе да открие Филип невредим. Всички тревоги и въпроси, които в този момент я измъчваха щяха да избледнеят от факта, че е добре.
Ан незнае от къде да почне. Голямото събитие трябваше да се проведе в замък от Средновековието, които бе изолиран и само по въздух можеше да се стигне до него. Той съдържаше в себе си всички особености за периода. Той съдържаше много подземия. Лабиринти от тунели, тъмници, много стаи и няколко градини.
Анна не се почуди откъде да започне. По нейна преценка, ако два вампира искаха да си изяснят проблемите биха го направили далеч от другите. Там където никои нямаше да се меси. В близост до задната градина имаше голямо блато. Анна спокойно пое натам. Докато пристигне вече се бе стъмнило. Нагази в калта с високо вдигната глава. Още на първите няколко крачки и се наложи да се раздели с обувките си. Бавно продължи напред. Дърветата започнаха да се сгъстяват и лунната светлина преминаваше през листата като светлината изглеждаше като безформено сияние по мътната течност в краката на момичето. Анна зърна нещо като бряг. Щом реши да се отправи натам осети нечие убийствено излъчване. Неможа да определи точната посока, от която идва. В мига когато го осети неможа да се освободи от него. Без съмнение бе на чистокръвен. Но на кои? Почти всички чистокръвни бяха уважили събитието. Все пак Филип не бе кои да е. Реши да тръгне към мястото, от което се усеща най- силно. Логично бе там да открие някои. Продължи право към мястото от което и се искаше да избяга. Без да спира или заобикаля. Дори ускори крачка лошото предчувствие в стомаха й бавно завладяваше цялото и същество. Въздуха се бе сгъстил. Можеше да се закълне, че ако смъртта имаше мирис това щеше да е този. Колкото повече доближаваше толкова повече едно отблъскващо усещане увеличаваше. Пред него бе толкова безсилна. Когато фигура на мъж се отчета тя ясно разбра колко голям е стараха й от него. Той бе опасен. Но кои бе той? Лицето му бе потънало в мрака. Изведнъж две очи се очертаха. Цвета им стана като този на руините. Бляскаво червени, но не бе червено като на огъня. Не бе изпълнен със сраста, която носят рубините в себе си. Неговите очи блестяха в оттенъка на смъртта, които носи този цвят. Ан приближи видимо спокойно, но тази маска лесно можеше да се разруши, ако знаеше че е излишна пред вампира стоящ на метри от нея.
- Канаме! – Строго промълви момичето когато можеше да различи лицето му. Противоречивите чувства я заляха. Нали бе на страната на Съвета? Нали се бе съгласи на Ичио, които бе дясната ръка на Филип да се грижи за него след самоубийството на родителите му? Какво правеше? Трябваше ли да се пази от него. Тя продължи да върви към чистокръвния, а въпросите безкрай станаха още повече. Когато дистанцията помежду им бе идеална за принцесата така че да може да го чува идеално. Разбира се бе не толкова близо, че да не може да се чувства уверена в себе си.
Канаме рязко изпъна, а после присви едната си ръка към корема и леко се наведе напред в знак на уважение.
- Моля, простете ми. – Студено проговори той. Показвайки цялото си превъзходство и презрение пред скованото момиче. – Затова, че ще Ви използвам. – Една зловеща усмивка премина през сериозното му лице. – А когато станете безполезна просто ще Ви убия – Усмивката му се върна при изричането на последната дума, а след това отново изчезна. Не просто си играеше с нея, а се забавляваше на ситуацията, която се бе развила по- добре от най- смелите му фантазии.
Червените му очи се впиха в жертвата си. За стотни Анна видя как минава покрай нея, а после остра болка я изгори. Чистокръвния Куран я притисна здраво в ръцете си. Хвана врата й с ръка като разреши само да диша. Анна се опита да се освободи с една от висшите си способности. Очите й станаха червени. Точно както очите на Куран. В миг видя не почувства всичко наоколо и се фокусира върху тялото на Куран. Следваше последния щрих. Произнасянето на вълшебните думи.
- Пълна манипулация. – Това бе финала. Фигурата на мъжа замръзна и ръцете му безжизнено паднаха надолу. Щеше да трае кратко. Принцесата имаше само едни шанс. Обърна се мигновено и десния й крак отстъпи назад, за да има по- добра упора за удар. Стегна мускулите на едната си ръка и изпъна пръстите й готова да прониже тялото му. Засили я към гърдите му, но бе закъсняла. Тръпка на ужас премина през нея, когато усети как ръката й е хваната и потушена от огромната му сила. Видя само как една ръка се надига към лицето й. Неможа да види или почувства друго. Осети как е паднала в краката му, а счупената й ръка вече бе в по- лошо състояние. Неможа да проумее какво е станало.
- Ето къде се криело сърцето на демона. – Студения глас на мъжа разцепи въздуха. Иронията и насладата, с която казваше всяка дума накараха всичко наоколо да замлъкне. Нито едно малко животинче не се осмели да мръдне, за да не издаде някакъв шум изплашено от гласа. Дори вятъра спря да духа. Само две очи нетрепнаха. Гледащи от сенките надсмиващи се на факта, че съперника му предвкусва победата.
- Изглежда малка ни игра завършва тук, принце мой. Филип приближаваше бавно и въпреки небрежната походка и безгрижната усмивка, в който всяко девойче би се влюбило още щом го зърне всеки нормален човек можеше да осети паника и ужас, които се причиняваха от него. Прохладния пролетен въздух сега бе заменен с мириса на смърт.
Ан се опита да си обърне главата, за да обеди сама себе си, че това наистина е Филип. Уви Канаме пусна ръката й и хвана червените й къдри. Издърпа ги до степен, в която тя неможеше да мърда. Въпреки че можеше да ги убие и двамата с такава лекота, че чак да отегчи. Обаче увереността на Филип му привлече вниманието.
- Едва ли щеше да се стигне до тук, но ти драги ми Филип си роден с много рядка дарба. – Една приятелска усмивка се изписа на устните му. После бе заменена с по- плашещо изражение от преди. – Да можеш да мислиш. – Идеята да равностоен противник го раздразни. Филип му бе като трън в очите още от момента, в който се запознаха. Куран вече изгаряше от нетърпение това да приключи. Най- важната карта бе в неговите ръце. Колкото и сила да имаше Филип чистокръвната в ръцете му бе все още слаба и прекалено млада, а наивността й можеше да се сравни единствено с глупост.
- Е, свършваме тук Куран Канаме – В гласа му се четеше недоволство. Това притесни Куран . Явно Филип бе наясно със ситуацията, но това не го безпокоеше. Просто финала не му се нравеше. Канаме набързо изправи момичето и го блъсна с цяла сила някъде където нямаше да се пречка. Още преди да падне Анна осети две ръце нежно да я подпират. Щом видя лицето на Филип бе готова да се хвърли на врата му, но нещо я спря. Той се усмихваше толкова сладко и добродушно. Очите й блуждаеха по цялото му лице. Нищо неразбираше.
- Защо си щастлив? – Сълзите й потекоха. Вече не чувстваше болка. Точно там стояща в ръцете му независи му от всичко едно приятно чувство се прокрадна в нея при мисълта, че вече е защитена.
Филип рязко се обърна с гръб към Куран, които идваше със страшна скорост към тях. Малко преди да се изравнят Канаме хвърли един кинжал, които преди е принадлежал на някои ловец.
-Довиждане!– Тихо и ясно промълви Куран. Никой не можеше да си затваря очите пред истината. Всеки един вампир блокираше напълно пред чистокръвните, а Филип не бе изключение. При други условия може би щеше да победи, но сега нямаше шанс. Грешките винаги се наказваха.
Куран бе забил кинжала точно в сърцето му. Топлата му кръв бавно се стичаше от двете страни на тялото му. Устието бе направило дупка в Филип. В последните си секунди живот той се наведе и прошепна нещо в ухото на своята възлюбена. Анна държеше лицето му, от което след миг остана само прах. Тя се разпиля покрай момичето и стана като мъгла около нея. Ан премигна два пъти и няколко сълзи се стекоха по лицето й. Тя стоеше безмълвна пред случващото се. Сълзите й спряха да текат. Не и остана нещо каквото имаше загина. Света и се счупи на две. От едната страна миналото. Онова което ненавиждаше до мига, в които обикна Филип. От другата страна настоящето по- непоноси му, а по средата, Анастасия. Нежелаеща да живее повече със сърце замръзнало в мрака.
Куран спря няколко метра по нататък. Там един до момента неутрален наблюдател чакаше своя шанс за изява.
- Ето че и твоето време настъпи. – Хладно промълви Канаме след това изчезна в облак от черен дим.
Мъжа стоящ настрана бе готов да изпълни своето отмъщение. Клана Ариадус щеше да си плати да всички несправедливости, които бе причинил.
Един облак закри Луната в момента, в които можеше да усети аромата на принцесата на Ариадус и той разкри истинската си форма. Бакенбардите и брадата му почнаха да ръстът. Скоро целия се покри с къси остри косми. Тялото му се измени. То прие форма подобна на тази на вълците. Разликата бе че предните му лапи бяха много добре развити, а тялото му поне десет пъти по- голямо от вълчето. Силния му вой се разнесе на километри. Бавно приближаваше към принцесата, която вече се бе отказала от живота си.
Изведнъж сини пламъци се появиха от нищото. Те направиха кръг около Анна и върколака бавно започна да отстъпва пред пламъците. Бе твърде късно те започнаха да го изгарят бавно и мъчително. Когато той бе напълно изгорен новия играч се приближи до недо и изкара още биещото му сърце. Тези гадини трудно се убиваха.
- Хасегава. – Ева доловимо говореше Ан. Напълно безразлична към случващото се.
- Куран не е унил Филип. Направи го този мелез, а аз съм дошъл твърде късно. Филип се е опитал да те защити и е изгубил живота си. Това ще кажем пред Съвета на Старейшините. – Заповяда почти меко той. – Нека не позволяваме на копелето да му се размине.
- Защо - тихо продължи да говори момичето. Решена да остане така до края на вечността. – да го правя ?
- За да получиш отмъщение за този които обичаше.
- А ти?
- Аз ще получа абсолютната власт над нашия свят.
- Как?
- Ичио ще стане прецедател на Съвета и ще се опита да помогне на Куран Ридо да измести Канаме. Когато се провалят ние с теб ще отнемем наготово всичко, което има копелето включително и живота му.
- А защо съм ти аз?
- Кръвта на Филип тече във вените ти. – Една злокобна усмивка се появи на устните му. – Погледни около теб.
Когато Ан се огледа забеляза две купчини прах. Прокара ръка по- близкото купче и за нейно учудване осети нещо. След като махна праха се разкри чисто бял меч в много странна форма. В центъра му се намираше ярко червен камък в формата на звезда с шестнадесет върха. Щом махна праха от тялото на Филип и от другия куп видя, че там има почти същия меч. Само че черен и камъка в средата бе в синьо отново със шестнадесет върха.
Анна вдигна оръжията от земята и гордо се изправи пред Хасегава.
- Това е твоето наследство. – Спокойно продължи да разяснява русокосия. – Ще го използваш ли? – Последното изречение бе произнесено по- високо.
- Да. – Категорично отвърна чистокръвната принцеса. В този момент мечовете се разпаднаха. Белия стана на пера. Бели като сняг пера, който почнаха да обикалят около Анна, а черния стана на малки черни блестящи като звезди песъчинки, които се въртяха в противоположна посока. Те бавно почнаха да се събират върху гърдите й като оформиха звезда с шеснаисед върха. Едната половина бяла, а другата черна. В нейната среда стоеше малък кръг половината червен, а другата част син.

6

Личеше си че ще е голяма буря. Птиците отлитаха, а конете трескаво се съпротивляваха. Те предусещаха, че ще е нещо страховито и също искаха да отлетят, но нямаха крилете и свободата да го сторят. Яростта с която тропаха като подивели неусетно се превърна в коле*ание породено от страха. Само една кобила стоеше покорно. Напълно сигурна в това, че нейния господа ще я защити.
Зеро се бе сгушил при чисто бялата кобила легнала до него. Тя бе по- висока от другите животни в конюшнята. Имаше дълга опашка, а гривата й бе сплетена от някое момиче, което я е яздило скоро. Още в началото Зеро знаеше, че решението на директора да дава конете да се използват от някои клуб за обучение на лигави момиченца ще му докара главоболие, но не успя да се противопостави на решението. Особено след смъртта на Лили, която бе умряла при раждане дни след заминаването на нощния клас и Юки. Като наследство бе оставила само тази кобила, която бе копие на майка си. Главата на сивокосия бе на врата на кобилата, която носеше звучното име Селена. Това красиво име се е носело от древногръцката богиня на луната Селена. Той бе избрал това име, защото тя му напомняше на Луната бе толкова тройствена и необуздана в началото, но после се укроти и стана толкова грациозна и примерна, ала запази характера си и рядко даваше на непознати да я пипат. Постави ръка на челото си и неусетно затвори очи.
Сага мислите му бяха в пълен безпорядък , но едно със сигурност неможеше да го отрече. Ревността го гореше. Болката в корема му бавно достигаше до дълбините на сърцето му и със сигурно щеше да достигне до ума му и да не се махне от там. Той вече не можеше да я разпознае. Юки се бе променила толкова много или не тази Юки, която обичаше и искаше може би никога не е съществувала. Защо толкова болеше? Губеше я само спомените за това, което беше преди щяха да останат. Щеше да бъде сянка, която живее в миналото. Това ли го очакваше? Зеро се отказа от тази мисъл и дълбоко се прокле, че една част от него би го предпочела. Вече бе решил щеше да върви напред каквото и да става. Тя бе избрала Куран Канаме за него място там нямаше. Дори да имаше щеше да я гледа от далеч и да търпи тези около нея, а това бе недопустимо, ако не друго поне гордост имаше. Зеро направи своя избор той вече нямаше нищо общо с нея. Исканията на сърцето му бяха отпратени на много далеч.
Омразата и огорчението бяха взели превес над здравия му разум сивокосия не можеше да разсъждава трезво почувства се предаден и предател едновременно. Сцената от преди малко не спираше да минава пред очите му. Идеята да се опита да се успокои премина за миг през него и повече не се върна. Идеше му да убие Канаме и да я има само за себе си. Мразеше се, обвиняваше се и се отвращаваше. А малката Юки. Тя беше егоистична чистокръвна, но въпреки това сърцето му копнееше за нежната и усмивка, която никога не спираше да топли студената му плът. Може би, ако бе направил или казал нещо това нямаше да се случи. Ами ако се бе случвало и преди? Дали можеше да промени нещо? Въпроси и пак въпроси и толкова много предположения. Един въпрос обаче го огорчаваше повече от другите. Бе ли го искала или бе накарана насила? На този въпрос несъмнено щеше да отговори. Утехата, която търсеше в омразата него задоволяваше. Бе го грижа и въпреки това. Можеше още сега да открие отговори на всички въпроси и все пак. . В този момент времето бе спряло. То отказваше да продължава да върви напред беше се загледало и с любопитство чакаше някаква развръзка. Ако бе човек дали щеше да стада като гледа как за пореден път любовта от отстъпваше пред страха от неизвестното.
- По дяволите – тихо прокле. Лицето на Канаме в този момент бе най – страшната присъда. Не само му я бе отнел, а му бе показал къде му е мястото. Страшния ловец бе едно голямо нищо. Нямаше силата да я спаси от участта да бъде вампир. Нямаше сила да се противопостави на брат й. Сега просто стоеше в любимата си конюшня с любимата си кобила и се мъчеше да обеди сам себе си, че Юки не му трябва. Беше жалък. Трябваше да се вземе в ръце. Но как? За него тя бе забранен плод. Юки никога не го бе обичала както той нея . Винаги е бил Канаме. Спомена за нежния и глас, които кънтеше в главата му. Викаше името му независимо дали го чакаше пред портите или го защитаваше така както й бе възможно, или бе недоволна за нещо. Неискаше нищо за себе си стигаше Юки да е щастлива, но въпреки това сърцето му отказваше да се примири. Какво му оставаше да се примири? Не всичко друго, но не това или да се бори за нея въпреки, че принадлежи на друг. Мамка му.
Бе се влюбил в нея още в първия миг щом я зърна. Тя бе единствената, която не се поколе*а да му даде всичко, което бе поискал. Въпреки всичко, което й причини, но не него обичаше. Вина ги го бе виждал, но както преди така и сега отказваше да го приеме. Потъваше ли или изплуваше не можеше да разбере. Кървящото му сърце отказваше да продължи. Ако това да бъде наистина я правеше щастлива какво можеше да направи? Нищо. Можеше само да я остави и някак да я забрави. Или поне да се преструва, че живота му има смисъл след като нея нямаше да я има в него. Колко глупаво ли щеше да звучи отстрани.
Отвори леко очи и с недоволство установи, че две приказни очи го гледат. Това го ядоса, но не бе в настроение да се занимава. Просто искаше да продължи да упорства срещу решението, което бе взел. Проклети да бяха всичките. Почти бе успял да открие покоя, за които така бленуваше и отново го докарваха до ръба на лудостта.
- Няма ли да ме удостоиш поне с още един поглед, Кирию – кун. – С въздишка каза Анна и сложи недоволно ръцете си на кръста.
- Махай се! – Студено заповяда. Бе променил решението си нямаше нужда той да се маха като можеше тя да се разкара.
- Чудя се, Кирию- кун. – Допря показалеца си до алените си устни и направи гримаса, която Зеро така и неможа да разбере. Замислена, тъжна или кой знае бе. След това се усмихна леко съжалително. Това накара Зеро да се изправи, но гласа й го спря. – Колко ли боли от несподелената любов. – Тя рязко се обърна с гръб към Зеро. Нещо в нея я накара да не го гледа. Бе се насочила към изхода, но на сивокосия не му се бе понравило изобщо дръзките и.
Жената спря спокойно и го остави да я обърне рязко, и да я блъсне рязко в тухлената стена. Ръцете му бяха на врата й и без капка жал използваха огромна сила, за да задържат улова, които доброволно се бе предал. Очите му бяха потъмнели от гняв. Нямаше значение коя е тя. Нямаше право. А от къде знаеше? Бе готов да я разкъса без никакво коле*ание. Точно това му трябваше, за да се освободи от примката на гнева и ревността, която бавно се стягаше около врата му. Очите й, те го побъркваха. Гледаха го, съжаляваха го, надсмиваха му се. Просто си играеха със него, а дори за миг не успяваше да откъсне поглед от тях. Бяха толкова чисти и недостижими.
Внезапно се почувства слаб. Ръцете му се извиха безмилостно назад, а краката му паднаха надолу. Бе неспособен да стои на тежестта им. Анна още стоеше допряла гръб до стената. Черен прах ги обгради.
Зеро я гледаше безкомпромисно. Виолетовите му очи станаха червени. Бавно започна за раздвижва ръцете си. Когато осети тръпки да пропълзяват по раменете му. Не можа да разбере дали му е неприятно или му харесва. Осети допира й по себе си. Сърцето му ускори темпото си беше неспокоен.
- Спокойно, Кирию- кун. – тихо прошепна Ан, а топлия и дъх погали нежно ухото му. – Не мога повече да те удържам. – Гласа и този път бе малко по- силен, но все така мек и завладяващ. – Ако искаш да ме убиеш. – Оковите, които го задържаха изчезнаха така както се бяха появили. – Давай! – Заповедта бе ясна.
Зеро въздъхна леко. Усещането отново да може да си движи тялото го зарадва повече отколкото бе предполагал. Мислите му отново бяха на мястото си. Проклетницата му бе привлякла вниманието. Как можеше да я убие? Не бе неблагоразумен за втори път да обърне Асоциацията и Съвета на вампирите срещу себе си, а този път не само щеше да е виновен, ами никои неможеше да му помогне.
- Добре, стига толкова. – Безчувствено промълви той. Явно не бе много силна въпреки, че бе чистокръвна. Но бе запазила живота си и бе разбила неговия. Една кисела усмивка се появи на устните му. Каква ирония до преди малко мислеше, че неможе да стане по- лошо.
- Благодаря! – Смело и спокойно продължи тя. Отдръпна се от него и гордо се изправи. Зеро застана до нея. Сега за пръв път имаше желанието и възможността да я огледа по- обстойно. Строгия му поглед бе като на учител които изпитва ученик. Огледа я набързо с смръщено изражение. Носеше бял потник, които бе плътно прилепнал по изваляните и форми. Бе с кръгло деколте, което бе дълбоко и показваше гледка, която би изчервила почти всеки. Сивите и дънки едва скриваха дупето и. Повдигна вежда щом видя босите и крака.
- Не не съм чувала за обувки – Разгневено каза Ан. Боже, защо всеки и се чудеше, ако бе далеч по – голяма манипулаторка никои нямаше да се учуди, но щом видеха бос чистокръвен или дори обикновен вампир винаги идваше този поглед.
- Писаната се разстрои. – Той продължи с грубото си поведение. Не можеше да приеме, че тя виждаше през него. Едва ли имаше номер, на които червенокосата не се бе нагледала до сега.
- Глупав ли си Кирию – кун? – Ан направи глупава физиономия, която на нейното съвършено лице изглеждаше учудено и пропити с женственост, а не идиотско.
- Хн? – Проклетото му намръщено изражение придоби любопитен вид. И все пак подълбаваше да бъде очарователно недоволен, че света продължава да се върти. – Хайде да се връщаме в Академията. – Мразовития вой, които се очакваше да прозвучи поне уважително не се бе получил. Гласа му бе показал колко е доволен от присъствието й. Непоколебимите му очи проблеснаха от недоволство. – Преди да е заваляло, молете. – Последната дума бе изказана толкова незначително, но все пак бе казана.
- Не. – Категорично отказа Ан. – Не съм дошла тук, за да те дразня. – Делово започна червенокосата. – Ела.
Техните очи водеха питка, в която и двете страни имаха поражения. Сега обаче картите бяха раздадени наново и развоя на събитията можеше да претърпи неочакван обрат. Беше ред на Зеро.

Глава 7

Слънчевата светлина небрежно пропълзя в стаята. Очертаваше се спокоен ден. Чуваше се чуруликане на птички през открехнатия прозорец. Жегата бавно, но сигурно пропълзяваше. За повечето обитатели на Лунното убежище това бе времето, по което лягаха. А за други появата на слънцето не бе просто начало на деня, а начало на нещо непознато.
Меката светлина скоро се усили и нагло почна да пълзи по млечно бялата кожа на Юки. Тя премигна недоволно и се опита да се обърне на другата страна, за да се унесе отново. Осети рязка болка, която се бе разпространила навсякъде по тялото и. Вярно бе че вампирите се регенерираха с невероятна скорост, но не всичко супено можеше да се залепи отново.
Какво се бе случило? Един по един спомените за всичко случило се започнаха да изплуват в съзнанието и. Страха които чувстваше във времето прекарано с онова чудовище Хасегава. Слабостта, която дори сега не я оставяше намира. Тя бе безполезна. Знаеше го. Още бе неопитна в използването на новата форма на Артемис, което я правеше лесно уязвима и ако не бе Канаме да бди над нея досега Съвета да я бе премахнал. Или поне така си мислеше Юки. След това всички неприятни чувства бяха изместени от нови. Няколко безгласни сълзи докоснаха бялата възглавница. Искаше ли го? Не просто това бе единствената утеха, която някои предлагаше. Самотата бавно я разяждаше. Тъмнината в душата и бавно прояждаше всичко. Дори слънчевия ден бе помръкнал в очите, които преди винаги се блестяха. Бе празна кукла неспособна да се пребори със страховете си. Тялото и конвулсивно започна да трепери. Тя губеше бавно своя живот. Губеше себе си. Изстиваше. Нечувстваше нищо само любовта и остана, нали? Любовта към човека, на които трябваше да посвети всичко. Това бе неин дълг трябваше да го подкрепя както може. Само това чувстваше към Канаме. Не бе онова нежно чувство, което я караше да се усмихва някога. Усмихваше се когато и се плачеше. Какво трябваше да направи когато осъзна, че е забравила как да се усмихва? Усещаше как тялото и спира да и принадлежи. Точно така то принадлежеше на друг. Тя нямаше право да протестира. Нямаше нищо чак сега го бе осъзнала. Нямаше абсолютно никои, на които можеше да разкаже как се чувства. Кошмарите и пълни с кръв, а дните пълни с сълзи. На кои можеше да сподели страха си да заспи? На кои можеше да каже, че предпочиташе смъртта пред дните си. Сълзите и не спираха. Реалността я нараняваше. Отдавна самотата и бе единствена спътница просто се преструваше, че не е така това бавно пронизваше сърцето и. Какво можеше да направи?
Изправи се бавно зареди болата, която умело пренебрегваше въпреки, че бе опитваща се да отнеме онова, което вече го няма. Неможеше да се познае. Бе самотна и уплашена. Разпадаше се. Искаше да извика и да каже на някои, но никои нямаше да чуе.
Погледа и се спря върху бутилка Бордо стоящо на малка масичка. Тя бе само с два крака и се подпираше до стената. Имаше сребърни кантове, а зад нея стоеше огледало. На нея бяха наредени още няколко бутилки алкохол.
Тънките и пръсти бавно докоснаха бутилката. Разколе*а се за кратко, но после я стисна по- силно. Прокара език по сухите си устни и ги разтвори. Вкуса на виното бе различен от този на кръвта, но и двата бяха толкова опияняващи. Чуха се няколко големи глътки те бяха последвани от още. Толкова приятно бе да вкусва аромата и да се наслаждава на вкуса на течността караща я да забрава всичко. Не бе щастлива, но вече не бе и толкова разстроена. Алкохола бе на път да се превърне в нов безценен приятел. Забравата носеше неговото име. Онази сладка тръпка след, която мисълта, че си жив не толкова болезнена. Знаеше че е неспособна да върви напред, но бе по- добре да върви назад отколкото да спре. Нещастието губеше своята власт над нея щом можеше дори за малко да се отърве от него.
На врата се почука два пъти. Юки замаяно покани госта си. Погледа му се спусна невярващо по тялото на принцесата. Изражението му се промени за секунди. Още бе с ризата на Канаме и само две копчета бяха закопчани. Лицето и бе бледо, очите и загубили блясъка си и подпухнали от плач. Малко кръв бе засъхнала по бедрата и. Косите и се бяха распиляли по раменете няколко кичура бяха върху лицето и. Юки недаваше признак, че забелязваше присъствието на Айдо. Бавно бършеше с ръкав устните си. Ханабуса незнаеше как да постъпи. Трябваше да каже на Канаме, но той я бе докарал до това състояние. Знаеше че е грешно, но неможеше да го предаде.
-Юки – сама, моля Ви. – Започна плахо той, но тя го прекъсна рязко.
- Махай се! Тръгвай си веднага върви кажи му. – Слабо каза тя като продължи да се налива. Алкохола я правеше не сама по- щастлива, но и по – безразсъдна и агресивна, Тя говореше с такова пренебрежение въпреки, че знаеше че няма право, но неможеше да се овладее.
Ханабуса само кимна и напусна стаята. Искаше да и бъде полезен с нещо, но явно неможеше. Знаеше че решението, което взема е напълно грешно, но неможеше да направи друго. Покорно съобщи на Канаме за състоянието на Юки. Той се бе превързал към малката принцеса повече отколкото трябваше, но нямаше как да и помогне. Можеше да каже на Зеро или на директора, но това само би влошило нещата. Ханабуса бе натъжен, защото разбираше какво ще и причини Канаме. Това щеше да е само началото. На какво? Нима толкова тежко страдание може да бъде оправдано, но това бе съдба на всички чистокръвни. Борбата им за власт винаги носеше смърт и трагедии след себе си. Той напусна Лунното убежище. Реши да се поразходи навън за малко. Незнаеше на къде да тръгне, но това нямаше значение. Просто искаше да подреди мислите си. Какво толкова имаше подрежда? Просто искаше да се примири с положението. Нищо повече. Въпреки омразата си към слънцето не искаше да остане в убежището. Една приятна идея се завъртя в главата му. Бе се сетил за едно приятно место близо до Академията, което бе открил още когато бяха пристигнали първия път.
През това време Канаме бе пред вратата на стаята на в която бе Юки. Влезе без да чука. Гледката наистина го изненада. Айдо му бе разказал, но това. Малката му сестричка се бе облегнала на стената и държеше в ръка бутилка ром, а до нея легнала на пода пресушена до последната капка стоеше бутилката вино. Съжали я. Тя бе толкова крехка и толкова глупава. Сляпо се озова в ръцете на най – голямото чудовище. В моменти като тези наистина се ненавиждаше. Нараняваше я и то само, за да задоволи собствената си жажда за плътта и и разбира се егото си. Обичта с която я даряваше бе прекалено властна и всепоглъщаща. Изискваща, но не и даваща в замяна. Сега когато я бе имал я искаше още повече. По дяволите нетрябваше, ако иска да я задържи до себе. Разбираше отлично, че Юки не би си тръгнала, но не я искаше такава. Пороя от мисли го обсипа. Бе прекалено жестоко да я разиграва като фигура за шах, но това бе единствения начин.
Юки остави бутилката на земята и замъгления и поглед предаваше всичката несигурност, която се таеше в дълбоките си червеникавокафяви очи. Мълчаливо се изправи нямаше какво да каже, а и неискаше да слуша. Празните очи на стъклената играчка сега отново блестяха, но не от щастие.
Канаме внимателно я притисна до себе си.
- Какво има? - Меко прошепна в ухото и. Дори неговото каменно сърце се бе смилило към бедното дете. Поне за кратко. – Хайде кажи ми всичко. – Тази красива маска бе толкова лесна за използване. Нежния му глас се пропи между стените както дъжда напоява напукана от суша земя.
Юки осети как започва да трепери, но незнаеше и неможеше как да се съпротивлява срещу желанията на тялото си. Едно сърце копнеещо да дава сега гореше в пламъци, които ничия утеха не би угасила. Търсещо в мрака червената нишка, която показва пътя към нечие сърце сочещо пътя към светлината, ала съдбата бе решила алената нишка да е невидима в нейните очи. Тя незнаеше защо трепери. Неможеше да разбере собствените си желания и прищевки. Просто се облегна не силните му гърди и неказа нищо. От него винаги лъхаше спокойствие и сигурност в това се състоеше чара му. Независимо, че точно тези ръце, които никога не трепваха сега я караха да бъде абсолютно ненужна. Като лесно заменим предмет. Инстинктивно стисна морско синята му риза. Канаме дори не показа признак, че я е забелязал. Стоеше неподвижно точно като вещ в стаята. Студен, застанал на обичайното си място, нечувстващ и непоказващ нищо. В момента не искаше да играе ролята на принца спасител. Тази роля някога му бе любима, но сега бе уморен от нея. Внезапно вкаменената му фигура се раздвижи. Хвана в ръка кичур от косата й и се остави аромата да го обгърне. Юки ухаеше на него. Бе доволен от това, че можеше да почувства своите следи по нея. Устните й пропити с неговото желание горящо все още. Това му бе достатъчно да се остави на своите желания Хвана ръката, с която го държеше и я отдръпна от себе си. Застави я да върви назад докато неопря ръба на леглото. Дълбоките му топли очи отразяваха порочната същност на душата криеща се в ледената пустиня представляваща спрялото му сърце.
- Щом няма да ми кажеш какво има сам ще разбера. – Невинно изтананика. Прокарвайки палаво поглед върху кожата й.
- Отдръпни се ! – Заповяда с притихнал и треперещ глас като малко дете отказващо майка му да загаси лампата, за да не го погълне мрака.
-Защо? - Любопитно попита. Постави едната си ръка на гърба й, а коляното му се подпираше на ръба. Остави тежестта на тялото си да я повали върху мекия сатен. Искаше я сега всичко друго можеше да почака.
-„Предателство” -това бе думата, която обгърна съзнанието и. Бе обещал, че щом тя неиска нема да го правят? А сега? Спомена за Зеро бавно изплува на повърхността. Тя бе направила същото. Бе се оставила на желанията си и го бе наранила със своя егоизъм. Как очакваше да не я презира? Сега брат и правеше същото. Неможеше да го обвини бе същата.- „Какво да направя?”- Това бе въпрос, на които не виждаше отговор или не. Щеше да направи същото като Зеро. Той бе продължил да бъде до нея независимо от всичко. Тя си бе тръгнала.
Внезапно осети болка, но този път не идваше от мястото между краката и, а идваше от място вътре в нея. Болка толкова силна, че не позволи на удоволствието да я залее. Въпреки, че усещаше тялото си да реагира на всеки жест и докосване.
- Ти си единствено моя. – Гласът му бе изпълнен с възбуда. Леко засмука ухото и. Притискайки я по- близо до себе си.

Глава8

- Сенри омръзна ми да чакам – Отегчено започна Рима. – Закъснява доста. – Нервно започна да тропа по дръжката на чадъра си с кутре. - Сенри слушаш ли ме?
- Това е необичайно – Сенри се беше облегнал на едно дърво и потъркваше с ръка очите си. Сините му очи се завъртяха в посока на Рима.
Тя стоеше на бяла пейка. Скръстосала елегантно крака. Лицето й заело редовното се безразлично положение. Ако някои я погледнеше по- внимателно оставаше с впечатление, че е ядосана на нещо, защото стискаше тънките си съвършено изваяни устни, но Сенри я познаваше от толкова време и знаеше, че това е знак на притеснение, а не на раздразнение.
- Да, не е нормално, Такума да закъснява. – Рима Тоя бе дама на малкото изречения. Много рядко се изказваше с повече от няколко думи и не обичаше да обсъжда неща, които не я засягат пряко. Единствено за Шики и Ичиджо проявяваше загриженост.
Вниманието и на двамата бе привлечено от миризмата на кръв. Двамата подскочиха за Шики бе ясно, че това е кръв от Ичиджо. Ясно произнесе информацията на Рима и побягна към мястото от което идваше. Той тръгна към вътрешността на парка където дърветата ставаха все повече и заедно с тях се увеличаваше и сянката. Щом стигна завари Такума под един огромен звяр, за които досега не бе чувал камо ли да е виждал. Звяра имаше несъразмерни на огромното му тяло крака, които бяха с пъти по- малки от нормалното. Отгоре до долу бе покрит с косми. Дълги и черни на цвят, които блестяха там където слънчевите лъчи намираха пролука между короните на дърветата.Имаше алени очи и дълги кучешки зъби заострени в края точно като вампир.
Сенри захапа показалеца си и кръвта стичаща се по него започна да приема формата на камшик, които обиколи звяра и в мига когато скочи няколко метра над земята се затегна около врата му. Рима се виждаше зад него. Тя захвърли чадъра си и побягна с пълни сили към чудовището. Въпреки че бе вампир от level B кожата й бързо изгаряше на слънце и затова се движеше денем с чадър.
Тя проби плътта му с електричния заряд образувал се около ръката й. Ръкава на тънката виолетова рокля се пропи с черната кръв на създанието. Чу се силен рев от болка в този момент Такума успя въпреки раните си да се изправи и да забие дългия си самурайски меч право в сърцето му. Създанието се вкамени и заприлича на мраморна статуя. Такума изкара меча с две ръце. Малки пукнатини се появиха по тялото му след, което цялото му тяло се натроши.
- Ичиджо?! – Сенри вървеше към него. Спокойно сложил ръце в джобовете си все едно нищо не е станало.
- Как си? – Едно нежно отегчено гласче изтананика. Рима недоволно скъса окървавения ръкав и отново насочи вниманието си към Ичиджо.
- Трябва ми само малко почивка. – Той прибра меча си. И се усмихна за кратко, за да покаже че не е чак толкова зле. – Беше вампир, които трябваше да убия по нареждане на Съвета . Нанесох му тежка рана. Не бе фатална и затова се приближих да го довърша. – Спря за малко, за да си припомни внимателно изминалите събития. Осъзна, че е замълчал повече от нужното и продължи. – После за секунди се превърна в това.
- Какво намекваш, Такума? – Сенри промени изражението и стойката си. Стана по- напрегнат и по- съсредоточен, но тона му не се промени.
Ичиджо еднозначно повдигна рамене в знак на незнание. Ясните му зелени очи доловиха от страна на Рима силно недоволство от отговора.
- Еволюция на ниво Е – категорично заяви тя. Очите и се присвиха, а погледа и се заби в произволна точка. Рима бе потънала в своите размишления.

Глава 9
Нощта донесе със себе си едно безоблачно небе, в което нямаше намек за бурята, която можеше да се предскаже и с просто око преди няма и половин час. Лишено от звезди и само кръглата форма на луната се бе отпечатала върху спокойните води. Анна стоеше надвесила от една скала над езерото, което от високо имаше форма на око. Не само зареди извивките си, но и защото по средата имаше малко парче суша, което бе прекалено незначително, за да се използва за нещо. Имаше само една пътека, която водеше до високата скала. Нея дори склонните към самоубийство избягваха, защото такава смърт бе прекалено болезнена и грозна, за да я приемат за своя съдба. От долу имаше само гора, която служеше като преграда между Лунното и Слънчевото убежище.
- Погледни, Зеро! – Заповяда чистокръвната като посочи с пръст малкото островче. После се обърна към Зеро все тока енергично и жизнерадостно, за да провери дали той е изпълнил казаното. Както предполагаше не беше. – Хайде, Кирию-кун! – Все така ентусиазирано продължи без да обръща внимание на погледа му изпълнен с подигравка и презрение.
Зеро се усмихна презрително за секунди после лицето му придоби обичайното положение. Направи няколко крачки и застана до нея.
- И какво трябва да видя? – Недоволно започна. Бе идвал тук и преди, и сега както тогава не виждаше нищо чак токова необикновено. – Сега да няма да се обясняваш в любов, принцесо?
- Искаш ли? – Тя седна на земята, а краката и висяха надолу. – Погледни цветята долу, Кирию-кун. – Тя въздъхна тежко. – Червените са навсякъде, а белите в средата са с пъти по-малко. Това означава, че са с пъти по-ценни от останалите.
- Спри да говориш глупости и престани с игричките си. – Той легна на земята и се загледа в небето. – Ако само затова сме дошли си тръгвам.
- Казах ти да гледаш цветята – тя продължи с игривия си тон. Сякаш неможеше да долови нежеланието му да стои там с нея. – Боже, Боже чудя се дали си бил по-мил преди да ти разбият сърцето. – Тона и изгуби детската си игривост и все пак не бе подигравателен, а напротив бе нежен не мил по-скоро сериозен. Достоен за претенциите на Зеро. Нямаше причина да се дразни и все пак болеше. Бе като подивяло животно, което го бяха жигосали по най – мекото място.
- Върви по дяволи те. – Той стана и бе готов да си тръгне. Ако продължеше да я слуша имаше чувството, че ще я убие. Презираше я. Нея и всички останали.
- Толкова ли си заслепен от омразата и предателството или по принцип си глупав?
- Какво? Букет ли да ти набера, за да говориш направо? – Спря се, но подигравката в гласа му би пронизала най-безмилостно всичко, до което се докосне. Той отново се вгледа в белите и червените цветове. Чак тогава забеляза, че червените не са еднакви имаше два вида. Тогава съвсем се обърка. Знаеше предизвикваше го, но нямаше да се подаде.
- Знаеш ли кое цвете е най-ценно там долу? – Тя продължи да води разговора все така неразбираемо за Зеро, но този път той мълчаливо я слушаше. – Всяко е уникално, защото дори и да има милион още като него то е единствено и неповторимо и точно затова е красиво не е ли същото и с хората поне аз така го разбирам. – Анна говореше все така безцелно. – Зеро ти си единствен порода си, но ти това го знаеш няма нужда да ти го казвам. – Най-после започна да намира смисъл в разказа за цветята, но все пак имаше още много неизвестни.
- Ясно. – В гласа му бе почти спокоен. Изгубил нотките, които подсказваха, че иска да и откъсне главата. – Значи аз съм ценен, а и никои от нас не спада към хората. – Зеро за пореден път погледна небето.
- Напротив. – Категорично обяви Анна. – Родил си се човек …- Тя бе прекъсната от него.
- Но сега не съм. – Тона му отново стана студен изпълнен с омраза. Проклетницата отново засягаше болна тема. Не неможеше просто да си тръгне. Тя му бе нужна точно така. Изведнъж прозря плана и.
От устните му излезе кисел звук подобен на смях. Трябваше да и признае. Наистина бе проклета жена.
- Какво има? – Учудено попита Анна щом видя странното му поведение. – Какво те забавлява?
- Спри с глупостите. – Нагло сведе глава сякаш и оказва почит. Гласа му бе спокоен и уверен. Използваше го когато Асоциацията му възлагаше мисии. – Какво искаш и какво предлагаш?
- Някакви признаци на възпитание и по-мило държание като за начало. – Тя се обърна към него и поклати глава, за да покаже, че от голяма важност. – Аз искам само едно, но изпълнението му не е лесно, а и ти нямаш поза да става по друг начин освен по онзи, които аз искам.
- Чудесно, но така и неразбрах какво искаш – той промени тона си. Говореше с раздразнение.
- Не Кирию-кун сега важното е ти какво искаш. – Отново се обърна към езерото, а погледа и се оплете с мрака и сините и очи бяха посребрени от луната.
Зеро потрепери. Не искаше да изрича на глас желанието си, но ако тя можеше да му го даде. Как можеше да и има доверие? Бе в ръцете и знаеше го.
- Искам да знам всичко за Юки. Какво е станало?
Преди да успее да приключи се намери на земята. Притиснат от принцесата. Прокарваше ръка по коса му. Галеше нежно лицето му с показалеца си. Гледаше в него навсякъде другаде освен в очите. Усмихна се после пак продължи да го разглежда. Накрая погледна в очите му. Намести се по удобно върху него като видя, че няма желание за кръвта и по ръцете му повече от обикновено доволно присви за миг очи.
- Май пропуснах да спомена, че си кръгъл идиот. Заслужаваш да те използвам до последния удар на сърцето ти. – Прилепи тялото си върху неговото. Постави лактите си върху гърдите му и постави глава на дланите си, така че брадичките им бяха на няколко сантиметра разстояние ( ако някои се сети какво обяснявам ще е чудо (ако някои изобщо чете фика)).
- Не трябва ли да кажеш „искам Юки само за мен” или нещо от този род. – Развеселено заговори тя като имитираше тона му.
- Няма ли да се разкараш от мен – Въпросително повдигна вежда.
- Не. – Съвсем невинно промълви като дете направило нещо лошо без да разбере. Зеро въздъхна тежко. Постави ръце зад главата си. Нямаше смисъл да се инати като дете, защото в края тя отново щеше да продължи с игричките си от където я е прекъснал.
- Аз искам да я защитавам, искам тя да е щастлива нищо друго. – Какъв бе смисъла да се уверява половин ден, че тя не му е нужна и неиска да има нищо общо с нея щом сега съвсем спокойно заявяваше не пред кой друг, а пред най-омразното си същество какво точно означава за него. Беше права наистина бе почнал да прави глупави неща.
- Ах, колко сладко. Това е… - Тя го гледаше така сякаш бе открила нещо, което е смятала за отдавна забравено. Прокара върха на езика си по долната му устна, а после я захапа надолу. – Като се замисля и Филип беше същия, но въпреки това си оставаш глупак. – Внезапно лицето се промени стана по-приветливо, по-невино и по-истинско само при мисълта за онези розови дни.
- Разбрах, че съм идиот още първия път. Не съм чак токова глупав или просто не можеш да измислиш друга обида. Също кой е Филип? – Вече окончателно се бе отказал да и се ядосва.
- Къде ти отиде уважението господин Ниво Е? Стоиш до чистокръвна принцеса. – Тя постави пръстчето си на устните като, че размишляваше над нещо. – Всъщност под, но това не е от голямо значение.
- Бяхме тръгнали да говорим за нещо Анна-сама. – Зеро не пропусна ироничния тон и усмивка към „сама”.
- Филип беше годеника ми.
-Нека позная оставил те е защото не е издържал на игричките ти. Горкия.
-Непозна. – Тя се усмихна фалшиво. Толкова, че красивото и лице лишено от недостатъци погрозня и потъмня. – Любимият ни Канаме го уби, но не бягайки от мен, а в опит да спаси живота ми.
- И си жива защото… - Едно неприятно чувство го жегна. Може би нетрябваше да се интересува, но беше важно. Трябваше да знае какво иска от него, за да постигне и той желаното. И най-важното как и се е разминало.
- Защото няма друга луда чистокръвна да ти вгорчава живота.
- Искаш отмъщение за Филип? – По някаква причина милия почти детски искрен говор, с които сякаш показваше колко повече е от всички други не го дразнеше. Стана му интересно да я слуша. Нямаше смисъл в това, което правеше. Ако искаше да отмъсти на Канаме не трябваше ли целта да е Юки или просто искаше живота на Канаме. Що за жена всеки отговор му донасяше само още въпроси.
- Преди исках, но сега нещата са други. – Анна легна върху гърдите му така че да не може да вижда лицето и. Знаеше сега щеше да се върне слабостта, която някога срина живота и. – Сега ти ще правиш това, което ти казвам, а аз ти давам дума, че принцесата на рода Куран ще бъде твоя при това повече от щастлива. – Тя стана от него и отново се настани така, че да е с гръб към него и поглед към езерото. – Моята цел ще я разбереш в последствие, защото сега няма полза да я знаеш.
- И какво трябва да правя за теб? – Не можеше да и има доверие, но въпреки това щеше да участва в игричките и само зареди Юки. Точно така само зареди нея.
-Като за начало си събери багажа и го пренеси в Лунното убежище! – Тя прехапа долната си устна и направи загрижено изражение, което подхождаше на много плакала жена. Повече неможеше да увърта, а трябваше да го накара да се държи благоразумно. – Положението ти е сложно, скоро дори любимия ти директор няма да може да те защити.
-Сложно положение? – Очите му станаха червени като нагорещено желязо. – Да опитаме отново.
Анастасия Ариадус се изправи моментално със същата онази скорост, която бе използвала, за да го събори на земята. Ако за Зеро бе нормално поведението на непреклонно дете правещо каквото си поиска то в този момент Анна бе лошата мащеха готова да напляска вироглавото дете. Устните и потрепнаха после се присвиха в права линия.
- Ти искаш принцесата да е щастлива другото е без значение, нали? Само говориш и за миг не помисляш за всичко останало. Заслепен си не можеш да проумееш. Тук са четирима чистокръвни. Не правиш връзка, нали? Аз ти казвам, че си важен и, че положението ти е заплетено. Съвета е срещу теб, Асоциацията също. – Ан въздъхна тежко. – Човек превърнат във вампир, които носи в себе си кръвта на трима чистокръвни плюс това, че е абсолютно неконтролируем е равно на заплаха. Не неме гледай с тези неразбиращи очи и не се безпокой твоята принцеса незнае нищо.
Зеро мълчеше. Незнаеше какво да каже. До преди малко щеше да защитава Юки, а сега сключваше сделка с дявола за живота си. Неможеше отново да излага другите на опасност. Как го бе пропуснал? Мамка му
- Защо си толкова загрижена за мен? – Почти като на съм попита той. Отговора не бе от голямо значение, защото и без това неочакваше ясен отговор.
- Защото те харесвам. – Това бе истина поне до някъде и трябваше да му стигне поне за сега. – Върви! Ти ще останеш в Лунното убежище като мой любовник. Зеро никога незабравяй, че ти имаш поза от мен.
- Както и ти от мен.

Любимият ми фик е вече и тук, за което много се радвам.
Самата история е наистина заинтригуваща и няма как да остане незабелязана. Vampire Knight е едно страхотно аниме, което обожавам и можеш да ме 6читаш за фен на този готин фик.
Е чакам новата глава и дано музата е с теб...

Глава 10
Главата е пълна боза.


- За какво говориш, Ичиджо – Сенри с недоумение търкаше с ръка челото си сякаш има
главоболие.
-Трябва да говорим лично с председателя и Канаме-сама. Не бива да разгласява ме
на ляво и на дясно за това, което стана.
- Може би трябва да кажем на някои, за да го изследват. – Сенри продължаваше да спори.[/i]
-Какво да изследват? – Още по- разгорещено продължи Такума. – Няколко купчета
камъни… - Зеленоокия неможа да продължи. Раните по него бяха сериозни, а
кавгата с Шики изчерпа всичките му сили. Той просто заспа в голямото кресло. Те
се намираха в имението на семейство Тоя. Самата къща не бе много голяма, но имаше
градини навсякъде около нея.
Когато
човек се разхождаше в тях имаше чувството, че се намира в преддверието на рая.
Градината
бе единственото занимание на Алдора, майката на Рима. Градината се превърна в
нейната пролука между реалността и фантазията.
Скоро
след раждането на Рима баща и ги остави. Под предлог, че ще разработва технологии,
които ще улеснят живота във вампирското общество никога повече не се завърна
при жена си и дъщеря си. Той намрази самовлюбената си и егоистична съпруга и
плода роден от тяхното съжителство. Алдора от друга страна не можа да приеме,
че вината е нейна и че трябва да се задоволи само с богатствата и положението
на семейство Тоя искаше и съпруг не по скоро слуга, които да задоволява
капризите и.
Тя обвини за случилото се новородената си
дъщеря и не я погледна повече, но не се спря до там. Забрани на прислугата да и
обръща внимание повече от необходимото. Първия които я накара да се чувства на
място беше Сенри. Единствения които не се държеше сякаш е ненужен предмет.
Затова го бе обикнала. Беше и като брат, а после се превърна в много повече. От
друга страна Сенри също се бе привързал към Рима, но само като скъпа приятелка.
Точно затова тя бе една от любимите му жени, но никога не я заобича дори малко.
Не бе способен да обикне никоя. Бе намразил всички още от дете. Дори когато
виждаше, че Рима не е безразлична към него просто си затваряше очите. Тя
предпочете да бъде нещо малко в живота му отколкото да я отблъсне и повече да
не я допусне до себе си. Въпреки това тя бе щастлива, че не е сама. Бе готова
да даде живота си за него. После срещна Ичиджо, които можеше да бъде оприличен
на всичко друго, но не и на вампир. Лъчезарен винаги готов да помогне и да
изслуша всеки. Винаги усмихнат. Беше неизбежно за Рима да го допусне в своя
затворен свят забранен за чужди очи. Но така и недопусна друг до себе си.
Въпреки всичко продължи да се връща в дома си. Макар рядко и кратко не бе
престанала, но не зареди майка си обсебената от себе си и цветята си. Връщаше се зареди иконома Джин, които
единствен се грижеше за нея. Въпреки че бе един възрастен господин с бели коси
и съсухрен вид топлите му кафяви очи винаги я гледаха с любов.
-Сенри, той има право, но …- Рима непожела да продължи. Имаше чувство, че
каквото и да каже ще бъде без значение. Той вече си бе изградил мнение и нищо
неможеше да го промени, но въпреки това знаеше добре, че ще направи онова,
което Такума предложи.
Сенри
занесе Ичиджо в една от стаите, която бе близо до тази на Рима. Не бе голяма,
но бе удобна.
-Рима, по-добре остани при него невярвам, че наистина нищо му няма. Аз имам
малко работа нека се видим направо при Канаме. – Сенри въздъхна изморено от
своя страна Рима само кимна.
Тя седна на един красив стол от времето на Бонапарт. Всъщност щялата къща бе
обзаведена така освен стаята на Рима. Тя реши да не мърда от стаята докато Такума не се събуди. Кръстоса крака и застана примерно и послушно като ученичка
в час при любимия си учител. Познаваше го от достатъчно време и знаеше, че Шики има право. Нещо не беше наред с него.
Ичиджо опита да отвори очи, но светлината още бе прекалено силна и ги присви. Рима
веднага дръпна завесите. Той полека отвори очи и първото, което видя бе белия
таван. Бързо откри вратата с очи и се опита да стане, но Рима го задържа.
- Рима.– Едва доловимо промълви той. Тя го принуди да се отпусне назад. – Добре съм. – Въздъхна тежко и задържа ръката и върху лицето си. Студените и нежни ръце му
бяха приятни .
- Ичиджо ти гориш. – Притеснено възкликна тя. – Това не е нормално ще повикам някои да те прегледа.
Тя опита да се отдръпне от него, но той все още държеше ръката и притисната до лицето си.
- Хайде след малко се връщам . – Тихо му прошепна в опит да го обеди.
- Не е нужно да ходиш някъде. – Малко по-бодро заговори той. – Тук е студено, Рима.
- Ако ме пуснеш ще ти стане по-топло – Тя продължи да му говори спокойно. Без да се дразни или да променя държанието си. Отнасяше се нежно към него. – Глупак. – Тихо промълви тя. Дори не бе сигурна дали я е чул.
- Искам да останеш с мен. – Той продължи да се инати само че този път я придърпа при себе си. – Не ме оставяй сам, моля те.
- Добре ще остана при теб. – Тя се съгласи. Нямаше смисъл да се бори когато заспеше щеше да се погрижи за него. Тя се намести по-удобно. Легна до него. – Хайде, поспи. – Рима продължи даго приканва. Лицето и бе излязло от
нормите си. Вместо отегчено и незаинтересовано лице сега бе почти усмихната и ведра. Отиваше и да се прави на ангел спасител с нейната нежна фигура. Толкова фина, че всяка статуя с подобни размери би се натрошила, ала под тази крехка фигура на момиче се криеше един истински боец.
Такума се изправи бавно и застана над нея.
- Ще останеш при мен, нали?
Рима се засмя тихо като се вгледа в зелените му замъглени от треската очи. Може би трябваше да му се скара и нещата щяха да се оправят, но неискаше. Тя задържа в ръце главата му, а после го обеди да се държи прилично. Бе притеснена. Той наистина гореше. Незнаеше какво да прави. За пръв път го виждаше толкова слаб. Тя го застави да легне и го прегърна.
-Ичиджо, ти ще се оправиш, нали? – Имаше чувството, че колкото повече време минава неговото състояние се влошава. Не бе само от треската и раните. Можеше да се закълне, че когато пристигнаха той бе почти добре. Не и харесваше никак. Щом дори ускореното зарастване на раните неможеше да се оправи. Бе сигурна, че от раните вече нямаше и следа, но той не се оправяше. Сякаш тялото му се бореше с нещо вътре в него. Беше объркана и най-лошото бе, че незнаеше какво да прави.
И да повикаше лекар нямаше да има полза. Лекарства за вампири нямаше. Можеше да му предложи от своята кръв, но знаеше че е прекалено упорит, за да се съгласи, че му има нещо. Трябваше да направи нещо, но просто незнаеше. Сама започна да се чуди на нея какво и става. Незнам и немога не бяха неща, които казваше.
-Тревожиш се прекалено много. – Такума я погали по косата. Сам не бе сигурен
какво точно прави. – Разбира се че ще се оправя.
Той се загледа в светлината, която минаваше
между малките пролуки, които стояха там където двете завеси се събираха.
Светлината бе мека. Стъмняваше се. Това изобщо не му допадна. Не бе разбрал кога е минало толкова време. Чувстваше, че точно преди миг стоеше под онова нещо. Такума присви очи за малко и се усмихна. Беше му приятно да стои до Рима.
Досега никога не бе имал възможност да бъде толкова близо до нея.
- Може би по-често трябва да ме раняват. – Той въздъхна тежко.
Рима се размърда, но не каза нищо. Вече се бе унесъл. Не го разбираше. Тя предположи, че бълнува зареди високата температура. Нямаше смисъл неможеше да направи нищо за него. Просто се облегна върху гърдите му и продължи да размишлява над много неща, но се ядосваше. Кога се бе размекнала толкова? Той бе зле, а успокояваше
нея. Винаги бе така. Никога неможеше да го защитава както защитаваше Сенри. Неможеше да се примири с това.
Мислите и я погълнаха както огъня поглъща с пламъците си всичко, до което се докосне.