Дата на смърта...

Нед Авг 22, 2010 9:11 pm

Предлог ...
В покрайнините на едно малко градче, живееше момиче на име Мелани. Тя бе на 16 години с черна коса и красиви тъмно сини очи. Живееше сама, защото всички нейни роднини бяха мъртви. По някаква странна причина жертвите, като че ли нямаха нищо общо помежду си - нито във възрастта, нито дори по начина, по които умираха. Единственото, което ги свързваше, беше получената в пощенските им кутии картичка, обявяваща датата на смъртта им. След смъртта на всички нейни близки. Мелани дълго не излизаше от стаята си, разглеждайки бележките, но когато започна училище си намери нови приятели и живота и се преобърна. Много скоро обаче всичко щеше да се промени...

1 глава...

„Бийп!”

„Бийп!”

Мелани запрати жълтия будилник към вратата и той се пръсна на хиляди парчета.
- Винаги съм ненавиждала будилници и ти, макар и жълт, не падаш по – долу . - Каза тя и сънено се изправи.
Днес бе понеделник и Мел отново трябваше да ходи на училище.
- Къде ви сложих? - Тършуваше из цялата стая, търсейки подготвените й от вчера дрехи.
- Ето ви! - Забеляза сладурските си дрешки, които кротичко стояха на масичката. Взе ги и ги хвърли на леглото. Дрешките представляваха: черен потник на розови райета, който й стигаше до пъпа, дънкови, къси панталонки, съдрани по краищата. Тъмно - лилав колан с розово блестящо черепче на него и сиви кецове, на които имаше много и различни по цвят звезди, а връзките мy бяха цикламено розови.
Тя се съблече и влезе в банята за един топъл душ преди училище. След около 10 минути вече беше готова и облече дрехите си. След това изсуши дългата си коса и я изправи на пластове, като сложи бретона си на една страна и се зае с гримирането. Мелани отиде пред голямото елипсовидно огледало и сложи върху красивото си лице черен молив, спирала и малко гланц на сухите си устни.
След като приключи с външния си вид тя взе черната си чанта, на която страхотно се отличаваше една средно лилава звезда, обу сивите си кецове и напусна къщата, заключвайки след себе си. Набързо се добра до черното си порше и влезе вътре. Гумите му засвириха по асвалта.
Песента на Drowning Pool - Tear Away звучеше по радиото и Мел усили касетофона до край, след което рязко зави на дясно.
След около 15 минути беше пред училището си и паркираше на любимото си място.
- Здрасти, Мел. - Поздрави я Роуз, която дори не я изчака да слезе от колата.
- Здраси и на теб. - Отвърна на поздрава тя, докато заключваше колата си.
Роуз беше една от най-добрите приятелки на Мелани в това училище.
Беше момиче на същата възраст като нея, с кестенява коса и мили кафеви очи, които гледаха винаги любопитно. Момичето беше малко по-ниска от приятелката си, но това нямаше значение за тях. Роуз беше най-буйното момиче в училището и точно затова Мел много я обичаше.
- Е, разказвай ... Как мина уикенда ти? - Започна разпита си Роуз и силно прегърна приятелката си.
- Добре, а твоят? - Попита тя и и отвърна на прегръдката.
- Супер! - Възкликна и двете потеглиха към класната си стая.
Първия им час беше английски, затова те се насочиха към втория етаж, където се намираше кабинетът по споменатия по – горе предмет. След около 5 минути вече бяха пред кабинета и Роуз възпитано отвори вратата на Мел. Тя и кимна и влезе в кабинета.
Мелани стоеше на последния чин сама, затова се насочи натам. Остави нещата си върху чина и кротко зачака учителят си.
- Чyх, че имало нов ученик. - Шушукаха си момичетата от другата редица.
- Аз пак чух, че бил странен! - Каза друга ученичка, която се присъедини към останалите.
След дълги и мъчителни минути учителят най - после влезе и всички седнаха по местата си. Мелани го погледна спокойно, но нещо зад него привлече вниманието й. Там имаше момче с черна коса и красиви тъмни очи. Учителят седна на бюрото си и сладура остана напоказ пред всички. Беше облечен в черни, впити дънки и сива риза, а в ръката си през рамо държеше черно кожено яке.
- Той е толкова сладък ! - Мел чу да въздишат "клюкарките" от дясната й страна.
- Деца, това е Блейк - новият ученик. - Каза силно учителят им и заоглежда стаята за свободни места.
Всички момичета го гледаха, сякаш ей сега ще го изхрускат на една хапка. Той обаче не обръщаше внимание на тях и гледаше в една посока.
- Седни до Мелани. Щом учителят каза това Мел веднага разбра накъде е гледал новият и се стъписа. Нямаше нужда някой да показва свободното място, той го виждаше много добре.
Блейк бавно тръгна натам, но усети миризма, която го накара да замръзне намясто. В стаята меришеше на вампир, но той не можеше да разбере откъде идваше миримата. Не беше усетил кога бе стигнал до чина и удари крака си в него. Ето, че тук трябваше да спре. Мелани забеляза какво се случи и тихо се засмя.
Часът по английски мина бързо и сега бе ред на обяда в стола. Мел и Роуз тръгнаха натам.
- Какво мислиш да си вземеш? - Наруши мълчанието Роуз.
- Ще видим... - Отговори й набързо Мел и отново потънаха в мълчание.
Когато стигнаха в стола гледката, която видяха никак не беше красива. Две момчета от по - горните класове се биеха помежду си и почти навсякъде имаше кръв. Миризмата бързо се разнесе до Мелани и предизвика адска болка в гърлото й. Тя изпищя и падна на колене в препълнения стол.
- Мел, добре ли си? - Въпросите на Роуз едва достигаха до нея. Искаше да успокои приятелката си, но дори сама не знаеше какво се случва с нея. Не можеше да отдели очите си от кръвта, която я привличаше като магнит.
- Мел? - Роуз не спираше да задава въпроси. Беше притеснена и не знаеше какво да прави.
- Изведи я от тук! - Блейк беше в стола и буташе Мел и Роуз към вратата. Когато бяха на безопастно разтояние той извади малка колбичка пълна с червена течност.
- Какво е... ? – Не можа да довърши Роуз, защото Блейк вече изсипваше течността в леко отворената уста на Мел.
- Сега по - добре ли е? - Попита момчето, а Мел кимна в съгласие. Странно, но адската болка в гърлото й беше отихнала и сега се чустваше много по - добре.
- Какво беше това? - Попита най-накрая тя и погледна въпросително към Блейк.
- Сега няма време за това. - Отговори й просто той и си тръгна.
Мелани искаше да разбере за какво беше всичко това, за това на много пъти в часовете се опитваше да засегне темата, но той винаги отказваше да й даде отговор. Накрая вече й омръзна и се отказа.
Часовете минаха бързо и краят им настъпи.
- Ще ми липсваш! - Каза Роуз и прегърна силно Мелани.
- И ти също! Отърна на прегръдката й Мел и двете се разделиха.
Мелани отключи колата си и бързо се напъха в вътре. Излезе от паркинга на училището и се запъти към дома.
След около 10 минути шофиране, Мел вече беше пред къщата си. Заключи колата и се запъти към входната врата, но нещо старчеше в пощенската й кутия и това привлече вниманието и. Тя бързо влезе в къщата и взе ключа от кутията. Когато излезе и я отвори за нейно
"щастие" откри, че в нея имаше картичка. Мел грабна хартийката и влезе в къщата си. Остави раницата и картичката на масата, мислейки че е просто поредната реклама на нещо. Отиде в стаята си, взе си душ, преоблече се и слезе долу да погледне прослувутата картичка. Отвори я и прочете на глас:
- 21.07.2010 - Пишеше само това, но картичката много й напомняше на нещо. Отново се качи в стаята си и предърси всичко отгоре до долу, но единственто, което намери беше друга картичка. На нея пишеше:
- 13.03.2006 - Това бе датата на смъртта на майка й. Мел замръзна. Нима това бе датата на нейната смърт? Изтича до календара и ококори широко очи. Видяното изобщо не й хареса.
-21.07.2010 - Днес бе този ден.
- Мамка мy! - Изкрещя тя. Днес ли бе деня, в които живота и щеше да бъде прекратен?

Следва продължение....

Вто Авг 24, 2010 9:42 pm

2 главичка...

Мелани стисна картичката и се затича към стаята си. Единственият човек, който можеше да й помогне беше Клара. Влезе задъхана в стаята си и грабна телефона от нощното шкафче.
- Къде си? - Питаше се Мел, докато търсеше номера на приятелката си. След около 5 дълги и мъчителни минyти го откри и набра.
- Ало. - още след първия сигнал Клара вдигна..
- Ка, ела бързо вкъщи. Спешно е! - Мел затвори и седна на леглото. Другата й най – добра приятелка – Клара живееше в другия край на града, но доколкото я познаваше, след около 10 минути щеше да бъде при нея.
- Какво се е случило? - Както си й мислеше, след няколко минути Клара бе до нея и държеше ръката й.
Тя беше момиче колкото Мел - с дълга до кръста черна коса и небесно сини очи. Беше голяма побойничка и много бързо се палеше, затова всички побягваха или припадаха при вида й. Богатите лигли я мислеха за курва, но никoй не смееше да припaрва до нея и приятелите й, защото знаеха, че убиваше за тях. Любимото й занимание бе да спи и затова редовно пропускаше училище.
Повечето свобедно време прекарваше с гаджето си - Владимир, слушайки метъл или състезавайки се с пиcтовите си мотори Ямаха и спортните си коли Ауди.
Всички страняха от тях, защото се обличаха само в черно и не спазваха правилата.
Владимир бе с дълга до раменете права черна коса и тъмни очи. Беше една година по-голям от Клара и всички момичета от горния курс, който се считаха за негови фенки, го преследваха.
Любопитното във връзката им бе, че Клара бе вампир, а Владимир-върколак.
- Може ли да я видя? - Мел ококори очи. Не разбираше за какво говори, но изведнъж й просветна. Като вампир Клара имаше способности, една от които бе да чете мисли. Явно бе прочела нейните и сега беше запозната с всичко случило се през днешния ден. Мелани се осъзна и й подаде картичката.
- Червена течност, а? - усмихна се Клара и я взе.
- Мирише на ловец! - възкликна тя и я върна на притежаталката й.
- Какво искаш да кажеш с това? - Мел не разбираше нищо от казаното. Бе чела за ловците и знаеше, че те преследваха само вампири и върколаци, а тя не беше нито едно от двете, или грешеше?
- Кръв. Червената течност, както я наричаш ти, е било кръв, а болката в гърлото ти е било жажда за нея. - Съобщи й съвсем спокойно Клара. Мелани ококори очи. Това не беше възможно, защото цялото й семейство бяха просто обикновенни хора... Или грешеше? Сега си спомни, че не знаеше почти нищо за тях, защото бяха починали след раждането й.
- Мелани, ти си чистокръвен вампир. - Прошепна тихо Клара, сякаш за да го проумее.
- Но как е възможно? - Тя цялата трепереше. Спомни си денят, в който Ка й бе разкрила тайната си.
Беше преди година и Мел се обвиняваше, че бе толкова обикновенна, но сега нещата не бяха толкова прости...

- Не, това не е истина. - Отрече Мелъни и вече спокойна легна на леглото си.
- О, така ли? - В същия миг Клара силно прехапа долната си устна и от нея текна тънка струичка кръв. Миризмата бързо стигна до приятелката й гърлото и отново пламна. Изправи се светкавично от леглото и погледна втренчено кръвта по устните й.
- Май е време за лов. - Обяви тържествено Клара и тихичко се засмя, след което облиза долната си устна и раната й моментално изчезна. Парещата болка в гърлото на Мел се изпари и тя засрамено сведе глава.
- Съжалявам! - Прошепна тя тихо.
- Няма нищо Мел, все пак сега си една от нас. - Приклекна до нея и силно я прегърна
- Сега да видим на какво си способна. - Клара светкавично я дръпна през прозореца и скочи на клона на първото дърво. Мел изпищя от ужас и случайно се подхлъзна на още мократа кора на дървото и полетя надолу.
- Мел! - Извика Клара и скочи след нея, но колкото и да се стремеше да я достигне тя падаше твърде бързо и Ка беше безсилна. Мел вече бе на няколко метра от земята и съвсем изгубила надежда, когато две силни ръце я хванаха и леко я поставиха на земята. Тя се обърна за да благодари на " спасителя си," когaто се чу мъжкия му глас.
- Чух, че имало нов и непохватен вампир в града. - Каза той и смеха му се разнесе из гората.
Спасителят на Мелани бе облечен в черни дънки и тениска.
- Владимир! - Възкликна Клара, щом се приземи на земята. Момичето се затича към гаджето си и се метна в прегръдките му. Той отвърна на прегръдката й, и я завъртя във въздуха, след което я целуна.
- Благодаря. - Каза Мел засрамено, докато се почистваше от кълта.
- Какво щяхме да правим без тeб? - засмя се Клара и отново го прегърна.
- Не знам. - Той също се засмя.
- Тъкмо щях да... - започна Клара, но Владимир сложи пръст на устните й.
- ... провериш способностите на Мел. - довърши той и й намигна.
През повечето време Мелани се притесняваше от присъствието на Влад, но през целия път той не говореше много, затова тя се отпусна. Вече бяха влезли много навътре в гората и Владимир реши, че това е достатъчно.
- Аз съм първи. - засмя се той и в същото време се превърна в огромен вълк. Той бе два пъти по-голям от Мел, с козина тъмна колкото ноща. Мелани неможеше да повярва на очите си, затова пристъпи към него и леко докосна лапата му.
- Сладък е нали? - обади се най-добрата и приятелка.
- Невероятен! - възкликна тя, а Ка я изгледа лошо.
- Невероятен и мой! - каза момичето, натъртвайки на „мой“, а после двете се засмяха.
- Да се повозим! - предложи Клара, но не изчака отговора й, а скочи на гърба му, дърпайки я след себе си.
- Ааа! - изпищя Мел, защото имаше страх от височина, а върху гърба му се чустваше като върху небостъргач.
Ка се намести по - удобно зад нея и силно я прегърна, надявайки се да предодврати поредното й падане. След около минута Владимир побягна с все сила напред.
- Ами дърветата? - веднага след това попита Мелани и ококори очи, защото забеляза, че дърветата падаха, пречупвайки се от голямата сила и тежестта на лапите му.
След около 5 минути бързо возене и оплакване от страна на Мел, Влад спря и " пътниците " слязоха от гърбa му. Мелани залитна и падна на земята, след което се развика:
- Това не е за мен. Прекалено много усилия. - мрънкаше тя, докато Ка й помагаше да се изправи.
- Стига Мел. Стегни се! - разкрещя и се тя, след което и двете се засмяха.
- Ти си. - обяви Влад, след като отново се преобрази и посочи Клара с пръст.
- Аз знам, че четеш мисли Ка, няма нужда да ми показваш. – каза Мел и се отдалечи на няколко стъпки.
- Ела насам Мел! - прикани я тя и тръгна с бавни крачки към нея. Щом стигна я погледна право в очите:
- Прегърни ме! - заповяда тя и Мелани веднага го изпълни. Ка отмести погледа си от нейния, знаейки, че тя вече знае способността й.
- Хипнотизиране с поглед. - засмя се Влад и отиде при тях. Мелани разклати глава, спомняйки си за случилото се и невярващо каза:
- Не, направих го по собствена воля. - отрече тя и направи недоволна гримаса.
- Добре. - отвърна недоволно Ка, знаейки, че ще трябва пак да й доказва. Отново я погледна в очите и високо изрече:
- Прегърни дървото! - нямаше как да каже, че го е искала и точно от това се възползва тя. Мел тръгна към дървото, а отзад Владимир се заливаше от смях. Тя стигна на няколко см от дървото, когато Клара реши да не я мъчи и премахна хипнозата.
- А сега? - попита доволно тя, а приятелката й сведе глава засрамено.
- Добре, сега вече ти вярвам. - засмяха се, когато видяха, че Влад лежеше на земята, държейки корема си и заливайки се от смях.
- Сега си ти Мел! - прошепна тихо тя и зачака.
- Ами аз незнам дали... - тя се притесняваше от тази задача.
- Хайде Мелани, можеш го. - подкрепи я Владимир и двамата с Ка започнаха да викат:
- Мел, Мел, Мел... - повтаряха те в един глас, а тя изкрещя:
- Стига! - и в същото време дървото срещу нея се подпали.
- Мел, това е страхотно! - възкликнаха и двамата и я погледнаха с възхищение.

Каква ще е другата способност на Мел и дали ще успеят да я открият ще разберете в следващата част на дата на смърта...

Пон Авг 30, 2010 3:49 pm

Вто Авг 31, 2010 5:20 pm

3-та глава

- Това аз ли го направих? - гледаше уплашено Мел, докато приятелите й се смееха.
- Разбира се! - възкликна Ка и силно прегърна приятелката си.
- Дарбата й се появява, когато е под напрежение. - мислеше си тя, докато я прегръщаше.
- Подпалване. - каза със задоволство Владимир, докато гледаше дървото.
- Чудесна дарба. - обади се Ка.

8888
Блeйк бе ловец, който трябваше да се смеси с обществото в училище "Мидалтън" ( училището на Мел.) Причината бе, че трябваше да открие и елиминира нов и непохватен чистокръвен вампир.
Вече бе получил адреса на жертвата си, а тя бе получила необxодимата картичка, но по пътя за натам вниманието му бе привлечено от един много по-опитен и могъщ вампир. Блейк обичаше предизвикатествата, затова проследи миризмата на вампирката и тя го отведе на адреса, на който трябваше да отиде той самият. Изненадата му никак не бе приятна, когато разбра, че жертвата му беше неговото момиче Мел. Още от мига, в който я бе зърнал, бе изпитал чуство, неизпитвано до сега.
В началото си бе мислил, че е нещо, на което може да не обръща внимание, но когато я видя в училищния стол, чуството изпепели цялото му съществуване. Той реши да наблюдава двете момичета през целия ден, за да научи повече за тях.
В момента, в които видя Мел да пада от дървото едва се сдържа да не се намеси, а когато я видя в прегръдките на върколака ревността го изгаряше от вътре. Всякакви чуствa го раздираха, когато гледаше как крехкото и телце жадуваше за капка кръв.
Спомни си как днес в училище я бе спасил, давайки й кръв. Още тогава бе разбрал, че тя е вампир, но не искаше да повярва на собствения си разум.
Блейк се облегна на кората на дървото на няколко метра от Мелани и задиша тежко от раздиращите го чуства.

8888
Клара бе усетила присъствието на ловеца още в момента, в който бе започнал да я следва, но реши да изчака той да направи първата крачка.
- Хайде мерзавецо, нима няма да се покажеш! - възкликна тя, а Мел и Влад я погледнаха изненадано.
- Ка-какво...? - не можa да довърши Мелани, защото видя Блейк, който от своя страна бавно и уверено вървеше към тях.
- Това е той Мел. Ловеца, които ще изпълни съдържанието на кaртичката ти.
- Но Ка, днес той ми спаси живота. - Мелани отчаяно гледаше към Блейк, който от своя страна и се усмихваше мило.
- Да, а сега е дошъл да ти го отнеме. - изкрещя тя, а в същото време Владимир се преобрази и се затича към Блейк. Той не очакваше това и вместо да побегне, остана сякаш парализиран на място.
- Не! - възкликна Мел и точно преди Влад да стовари огромната си лапа върху него тя се озова точно между тях, в последствие на което понесе тежкия удар.

8888
Тялото на Мел изхвърча на около километър, а гледката, която се бе разкрила пред Блейк бе пагобна. Мелани лежеше на студената земя. От цялото й лице се стичаше кръв, а върху дясната и буза имаше огромен отпечатък от ноктите на върколака. Блейк изръмжа гневно в негова посока и се затича към " момичето си. " Той я вдигна на ръце и се засили към дома си.
- Мел! - той чу да крещи вампирката след него, но продължи да тича с всичка сила.
След около 10 минути, вече бе пред дома си и скочи през прозореца в стаята си, оставяйки момичето на леглото си.

Мел бавно отвори очи и първото нещо, което видя бе спящия ангел на стола срещу нея. Изправи се в леглото и огледа помещението, в което се намираше. Стаята беше тъмно синя и имаше много малко мебели. В единия и край имаше широко отворен прозорец с красиви бели пердета, на които имаше страхотни лебедови орнаменти, а на стената срещу него имаше огромен плазмен телевизор. Стана й интересно, когато започна да разглежда секцията му, но вниманието и бе привлечено от разбуждащото се момче в cтола срещу нея.
- Здрасти! - започна той и сънено разтърка зачервените си от съня очи. Тя се засмя при действията му, но смехът й бързо секна.
- Какво има? - попита той и седна на леглото до нея.
- Аз... - спомените от денят й бързо се завърнаха и тя сложи сковано ръка на лицето си, усещaйки лепенките по него.
- Погрижих се. - той докосна лепенката напоена с кръв върху долната й устна и се усмихна мило.
- Съжалявам! - сведе глава засрамено тя.
- Отностно? - Мел се скова усещайки, че Блейк се намества в леглото до нея. В същия миг тя го изрита на земята, а той изпсува тихо, след което тя отново се засмя.
- Какво...? - извика Мелани, когато той сложи рака на талията й и заедно с завивките я дръпна на земята.
- Хмм... - приближи я по-близо до себе си и потърка студения си нос във врата й.
- Какво по - точно си мислиш, че правиш? - сопна му се тя, а той прошепна в ухото й:
- Спя. - отвърна й и въздъхна сънено. Мелани се опита да се отдръпне, но той й попречи.
- А ти? - попита заинтересовано и отново я дръпна към себе си.
- Тръгвам си. На какво ти прилича? - отново се опита да се изправи, но опитът остана неуспешен.
- Хмм... прилича ми на бягство. - отвърна и зарови лице в косата й. Колокото и да не искаше да си признае му харесваше допира й, както и всичко в нея.
- Да бягам, от какво? - бе изненадана от думите му, но и тя се наслаждаваше на ласките му.
- От мен. - в следващия момент Мел бе с лице към него и гледаше шокирано.
- Какво целиш с това? - попита тя изчервявайки се от близостта му. Блейк се доближи на милиметри от устните й и махна един непокорен кичур застанал на лицето й.
- Много неща. - прошепна той, а нея я заля топлия му дъх.

8888
- Мел! - изкрещя Клара, гледайки отдалечаващата се фигура на ловеца.
- Спокойно мило. - успокояваше я Влад, прегръщайки я и милвайки косата й.
Клара плака няколко минути, след което се отдръпна от него и решително каза:
- Трябва да я намерим. - в следващия момент Ка вече тичаше по следите на ловеца.

8888
Вярно ли е това, което каза Клара? - попита изведнъж Мел, а той замръзна на място.
- Кое? - направи се, че не разбира Блейк.
- Това, че искаш да ме убиеш? - разясни спокойно тя.
- Виж Мел иска ми се да не беше, но... - не можa да довърши, защото тя вече бе в другия край на стаята.
- Затова ли е било всичко? Затова ли ме спаси в училище? Затова ли бе в гората? Затова ли съм тук? - последното го каза като шепот.
- Не, Мел в начaлото бе така, но сега е различно. - той се опита да се доближи до треперещото момиче, но тя се сви още повече.
- Какво му е различното? Ти си просто един убиец, а аз глупачката за пореден път си мислех, че си с мен заради нещо повече. - в следващия миг Мел скочи през прозореца и се изгуби в дърветата, а той стоеше неподвижно все още асимилирайки думите й.

Вто Авг 31, 2010 5:22 pm

Сря Сеп 15, 2010 10:19 pm

4-та глава
Мел
Скочих през прозореца и се затичах през гората. Не знаех къде точно отивам, но исках да се махна възможно най-далеч от тук.
Чуствах се наистина ужасно, че оставих Блейк просто така, но някак си бях наранена от думите му. От малка съм свикнала да се
справям сама и да не вярвам на никого и нищо, но просто имах чуството, че наистина мога да разчитам на него. От както го бях
зърнала в училище просто не можех да го избия от ума си. Чуствах, че мога да му вярвам и винаги ще бъда в безопастност около
него.
Изведнъж адска болка изгори гърлото ми и безпомощно паднах на земята. Започнах да се оглеждам около себе си, търсеики нещо,
което може да отоли жаждата ми. Точно в този момент на няколко метра от мен забелязах един величествен елен. В друг момент бих стояла
с часове, любувайки се на гледката, но сега вампирските ми инстинкти си казваха думата. С нечовешка скорост скочих отгоре му и забих
острите си като бръснач заби в крехкия му врат. Еленът изскимтя, а аз започнах да поглъщам възможно най-много кръв.
След като жаждата ми бе отолена и пожарът в гърлото ми потушен, се отдръпнах от горкото животно, чийто очи все още бяха отворени, а
тялото му лежеше безжизнено на земята. Приклекнах до него и затворих очите му, след което една сълза се стече по бузата ми.
- Толкова съжалявам! - прошепнах и отново се запътих към дома си.

Блейк
Стоях и не можех да повярвам на ушите си. Нима и тя имаше някакви чуства към мен? Още от момента, в които я видях ми се прииска да я
докосна. Бе толкова красива, че в началото си мислех, че е просто някакво привидения. Когато я видях в стола и трябваше да я пренеса, за да
предпазя хората в стола, ръцете ми изтръпнаха и имах чуството, че даже ще я изпусна. Беше лека като перце, а когато неволно се сгуши в мен
щях да умра.
Потънал в мисли за нея не бях осетила чуждото присъствие в стаята ми, но познатия глас зад гърба ми ме варна в реалността.
- Блейк? - чух кадифен глас на сестра ми.
Обърнах се и зърнах ослепителната усмивка на Сара. Красивите й зелени очи ме гледаха мило, а дългата й руса коса бе прилежно вързана на
опашка.
Разтърках очите си, мислейки си, че това е поредната шега на подсъзнанието ми, но когато милата ми сестричка скочи на врата ми се обедих,
че не е.
- О, Сара! - възкликнах щастливо и започнах да милвам меката й коса.

Сара бе по-малката ми сестричка, но и също така беше вампир. Когато бяхме малки родителите ни бяха убити от вампир на име Рикардо, а Сара
бе ухапана. След смърта на семейството ми, воден от отмъщение, бях започнал да се обучавам за ловец, но никога не забравях да се грижа за Сара.
Тя ми беше много благодарна за това, но след време реши да се премести в Румъния и от тогава не я бях виждал.

Сара беше с дълга копринено руса коса и дълбоки прозорливи очи. Обичаше розовото, но след злополката със семейството ни и самата
нея всичко се бе променило. Тя започна да се облича само в черно и много рядко напускаше дома ни. Хората я отбягваха заради облеклото
и грубото й държание, но те не знаеха защо сестричката ми го правеше. Като вампир тя имаше дарба, но нейната бе уникат, срещан
много рядко. Сестра ми можеше да копира дарби и когато прочетеше мислите им или видеше похотливите им желания тя се отдръпваше от тях.
Няколко пъти ми беше звъняла и ми беше разказвала за момче на име Джaк, което я разбирало и й помагало. Той бил единствения човек, който
познавала там и прекарвала повечето от времето си с него, в последствие на което те започнали връзка. Двамата се разбирали отлично и връзката
вървяла чудесно, след което тя го превърнала във вампир. В последния им разговор тя ми бе казала, че Джaк значи много за нея и скоро щяла да
го доведе в къщи, но появата им определено ме изненада.

- Сара, не съм те виждал от векове. - въртях във въздуха малката си пакостлива сестричка, а тя се смееше игриво. Положих я на леглото и започнах
да я гъделичкам, а тя се заливаше от смях, опитвайки се да ме спре.

- Блейк спри нямам въздух! - опитваше се да се отдръпне, но както винаги без успех. Спрях "мъчението" върху сестра си и я огледах от глава до пети.
- Толкова си... - опитах се да се изкажа, но бях грубо прекъснат от непознат мъжки глас зад гърба ми.
- ... красива? - довърши мъжа, а аз се обърнах паникьосано.
- Кой си ти? - пред мен стоеше високо, мусколесто момче с руса коса и сини очи.
- Това е Джaк! - възкликна влюбено сестричката ми и се хвърли на врата му. Момчето от своя страна отвърна на прегръдката и я целуна по главата.
Веднага в съзнанието ми изникна последния разговор със Сара и се усмихнах приятелски.
- Слушал сам доста за теб. - той се усмихна.
- Радвам се, че Сара е имала време и за мен. - отговори ваудушевен и я прегърна през кръста.
- Пак си сгафил с някои момиче. - сестра ми ме погледна строго, а аз се намръщих.
- Не ми бърникай в главата! - винаги ме дразнеха тези нейни дарби.
- Аз отивам да оправя кашите ти Блейки, а ти се поопознай с Джaк! - намигна ми тя и още преди да възразя бе скочила през прозореца, изгубвайки се от
погледа ми.

Мел
По пътя към вкъщи видях едно величествено дърво пред себе си. Реших да се покатеря и да се полюбувам на гледката. Качих се на най-високия клон и
унемях. От тук се виждаше целия град, а прекрасният залез за фон превеше нещата магически.
Не знам колко време сам стояла така загледала в красивата гледка, но забелязах, че вече бе тъмно и слязох от дървото. Отново се запътих към дома си, но
чух женски глас зад себе си.
- Мел? - обърнах се и видях момиче с дълга руса коса и невероятни зелени очи.
Беше облечена с тънък черен клин, дълкова пола, черна блуза и черна тениска, на която бе изрисуван сив на цвят череп. Дългата и коса бе вързана
на една страна, а на врата си носеше също медалион, на които висеше голям черен череп.
- Да? - отново я огледах от глава до пети и забелязах, че носи черни ботуши с токче, от които висяха верики с различни на цвят черепи.
- Сладка си. Точно както каза брат ми. - непознатата се усмихна.
- Брат ти? - нещо наистина не беше наред с това момиче, но какво друго освен плитък ум можеше да се очаква от красавица като нея.
Усмихнах се при разсъжденията си и видях как момичето срещу мен се мръщи.

- Не съм чак толкова плиткоумна колкото си мислиш. - заключи малко раздразнено тя. Останах с отворена уста. Дали ме беше чула?
Нямаше друго обяснение, нали? Но как? Защо? Къде?
- Объркваше ме с толкова много въпроси. - чух красивия смях на момичето и замръзнах. Добре това наистина бе доста странно.
- Извинявай, но коя си ти? - може и да звучеше грубо, но в момента не ми пукаше.
- Ооо, забравих да се представя. - отново се засмя - Името ми е Сара! - възкликна накрая тя.
- Мелъни, приятно ми е. - протегнах ръка, но изпитах нещо страно, когато нейната ме докосна. Нейната ръка бе ледена, което значеше
само едно – Вампир.
- Правилен избор. - прекъсна разсъжденията ми новодошлата. Значи наистина бе вампир, но ако е така значи е тук за да ме убие.
-Не, тук сам за да поговорим. - ето това вече започваше да ме изнервя и плаши.
Как отговаряше на незададените ми въпроси? Нима чуваше мислите? Това ли беше единствената й дарба?
- Не, дарбата ми е да копирам дарбите, които видя. - отново отговори и ми се усмихна мило.
- Но стига толкова за мен! - засмя се и седна на земята.
- Кой каза, че те праща? - заинтересувах се аз и седнах до нея.
- Всъщност никoй, но мисля, че познаваш брат ми - Блейк. - замръзнах и я погледнах шокирано. Това име ми говореше много неща,
но и същевременно малко.
- Да. - промълвих едва-едва.
В същото време в главата ми изникна всичко случило се помежду ни и една сълза се стече по бузата ми.
Веднага я избърсах и проследих реакцията на Сара. Тя рязко се изправи и ми подаде ръката си за помощ.
- Нека продължим разговора у вас! Тъмно е, а гората не е най-безопастното място. - леко кимнах и хванах ръката и за упора. В следващия
момент бях на гърба и.
- Надявам се нямаш нищо против да те повозя нали? - попита тя, а аз кимнах. Като се замисля краката вече ме боляха, а до вкъщи имаше
още доста път.
Сара започна да тича, а аз стиснах блузата и. Тя се движеше невероятно бързо, а аз любопитно разглеждах подминаващите ме дървета.
След около 5 минути вече бяхме пред дома ми и аз слязох от гърба й. Поканих я в стаята си и я попитах за какъв разговор става въпрос.
Тя седна на леглото и пое дълбоко въздух.
Разказа ми ужасната си история, на която едва не се разплаках и започна да разказва за всичко случило се с Блейк след смърта на родителите
им.
- И за да отмъсти на родителите ни братчето ми стана ловец. - усмихна се криво.
- Значи наистина не е особено щастлив от това, което върши? - след дълго обмисляне попитах аз. Тя кимна в отговор и се изправи.
- Аз трябва да тръгвам, но знай, че брат ми няма да те нарани, защото си прекаленно ценна за него. - заключи тя и скочи през прозореца,
изгубвайки се от погледа ми.
Вече бе късно, а аз още стоях на леглото, размислявайки над изминалия ден. Часовникът оповести дванадесет часа и аз реших, че е
време за сан.

Облякох една дълга бяла тениска, стигаща малко над коленете ми и отидох до банята. Измих си зъбите и сресах косата си, след което
напуснах помещението.
Минах през широко отворената врата на стаята ми и отидох до тоалетката с гримове, която стоеше кротко от дясната страна на вратата.
Седнах на малката табуредка пред него и погледнах непознатото момиче в огледалото. Момичето бе с големи тъмни кръгове под очите,
напукани устни и много бледа коя. Оплаших се от собствения си образ и бързо грабнах будрата си от тоалетката. Сложих си малко под
очите и я върнах на мястото и, след което грабнах гланца. Започнах внимателно да нанасям върху напуканите си устни и бях толкова
съсредоточена, че не забелязах кога в стаята ми бе нахлил някой.
- Защо си слагаш това? - чух тихия и очуден глас на Блейк и подскочих.
- Какво правиш тук? - попитах на свой ред аз и продължих да нанасям гланц по устните си.
- Знаеш, че си прекалено красива и без него, нали? - той ме бе дръпнал за ръката и сега се бях озовала между здравото му тяло и
стената. Блейк бавно започна да се навежда към устните ми, а аз се отдръпнах и паникьосано започнах да се разхождам из стаята.
- Мел? - повика ме тихо той, а щом се обърнах, замрях.
Досега не бях обърнала внимание на външния му вид, но сега определено не можех да отделя очи от него. Беше облечен в сиви изтъркани дънки
и черна риза, чийто първи две копчета бяха разкопчани. По черната му коса имаше малки капчици вода, които блестяха на лунната светлина, а
един непокорен кичур коса бе застанал върху дясното му око, почти закривайки го.
- Тук ли си, Мел? - Блейк вече бе пред мен и ме гледаше притеснено.
- Какво правиш тук? - отдръпнах се от него и седнах недоволно на мекото ми легло.
- Сара ми каза за разговора ви. - настани се на леглото до мен.
- Да. - едва се отрони от устните ми и продължих да го гледам.
- Има ли нещо, Мел? - Блейк хвана ръката ми.
- Я, виж ти! - чух непознат мъжки глас и паникьосано се обърнах към прозореца, отдръпвайки се от него.
До прозореца ми стояха двама мъже на неповече от 20 с кестеняви коси и тъмни очи. Тъкмо щях да ги засипя с въпроси, когато едно момиче
се появи до тях. Тя се облегна небрежно на стената, а червените й очи блестяха заплашително.
- Моргана? - промълви тихо Блейк до мен.

Следва продължение...

Пет Сеп 24, 2010 9:22 pm

5 -та:

- Моргана? - чух тихия глас на Блейк до мен.
- Мина доста време, Блейк. - гласа на непознатото момиче огласи стаята.
Мъжът до мен се скова, а един от непознатите погледна часовника си.
- Часът е един Блейк, а ти още не си свършил работата си. - мъжът ме огледа от глава до пети и ми се усмихна криво.
- И няма да я свърша. - отвърна ледено Блейк и ме придърпа към себе си.
- Каква работа? - попитах тихо, а "момчето ми" ме изгледа недоволно.
- Мислех, че вече си получила картичката си? - попита неодоумяващо непознатия.
- Получих я. И какво? - отвърнах остро, а гръмкия му смях огласи стаята.
- Ами трябва да умреш. - отвърна момичето и скочи срещу мен, но още преди да съм реагирала тя лежеше на Земята, а Блейк бе застанал
защитнически пред мен.
- Да не сте я докоснали! - изкрещя яростно той, а другите се засмяха.
- Ти си един от най-добрите ни ловци, но не се съпротивлявай, защото... - изречението остана недовършено, но "защитника ми" изръмжа.
- Защото какво? - попитах уплашена за живота му.
- Защото той ще е следващия. - отвърна мъжa.
- Опитай! - поткани го Блейк.
- Стига Блейк, трябва ли да доведем всички свободни ловци тук? - след тази реплика замръзнах на място. Нима наистина щяха да доведат всички? А колко ли бяха те? Дали всичко това си заслужаваше?
- Ако искате, доведете цяла армия, но няма да я докоснете. - новодошлите се засмяха.
- Хайде Блейки, нима значи толкова много за теб?- Моргана започна да се приближава с бавни и решителни крачки към нас. - Предай ни я и
след това отново може да се позабавляваме, нали знаеш, като доброто старо време? - тя се засмя.
Вярвах му, но и знаех, че на този въпрос отговора със сигурност щеше да бъде отрицателен. А дали искаше да се забавлява с нея? Какво точно
бе ставало в доброто старо време? Дали тя значеше нещо за него? Тези въпроси ме разяждаха отвътре, но реших все пак да чуя неговия отговор.
- Какво значи за мен не те засяга, а колкото до забавата, мисля да пропусна. - гласа мy огласи стаята и аз замалкo да скоча до тавана от радост.
Причуваше ли ми се или той наистина й отказа. На нея? Дали и той изпитваше нещо към мен или й отказа просто защото не го е забавлявала достатъчно?
Дали се чустваше по начина, които и аз или просто искаше да ме убие собственоръчно?
- Предай ни вампира и няма да пострадаш! - даде мy последен шанс един от мъжете. Харесваше ми факта, че ме защитава и е готов да се жертва за мен по всяко време, но не исках да поставя живота си на карта заради мен. Не исках да го загубя.
- Аз... - започнах плахо аз и всички погледи се насочиха в моя посока.
- Да? - прикани ме един от новодошлите.
- Предавам се само не му правете нищо. - сведох поглед за да не виждам разочарования поглед на Блейк.
- Имаш думата ми. - вдигнах поглед към мъжа, но очите ми се сключиха с тези на "момчето ми." В тъмните мy очи се четеше много болка и още едно чуство, което не успях да разчета.
В следващия момент Блейк ме вдигна на ръце и скочи през прозореца, оставайки потресените лица на гостите ми.
- Какво си мислиш, че правиш? - разкрещя се той и започна бързо да тича през гората.
- Опитвам се да избегна боя. - информирах и сkръстих ръце пред гъpдите си като недоволно дете.
- Те са тук за смъртта ти, Мел. Няма как да избегнем битката. - каза също недоволно той.
- Не искам да ризкуваш живота си заради мен. - виновно сведох глава. Блейк се приближи до ухото ми и прошепна:
- Знам, но това не зависи от теб. - той се отдръпна и отново се загледа в пътя.
- Просто ще се предам и ще избегна всичко. - Блейк отново ме погледна, но този път укорително.
- Няма да им позволя дори да те докоснат. - отговори сухо той. Вътрешно подскачах от радост, но сега не бе момента за това. Той трябваше да се откаже от всичко, за да мога да спася живота му, но това нямаше да се ореди лесно.
- Защо? - зададох въпроса си тихо, но и достатъчно ясно, за да усетя как тялото му се стегна.
- Приближаваме пещера. Ще се скрием в нея засега. - избегна въпроса ми той. Кимнах леко, но вътрешно знаех,че отново щях да задам въпроса си,но този път щях със сигурност да получа отговор.
Скоро стигнахме пещерата и той ме пусна на Земята. Не виждах отвор, но когато Блейк премести един камък от там зейна голям процеп. Влязохме в тъмното и влажно място и той отново затвори "вратата."
Вътре беше много студено, затова се свих в единия ъгъл и започнах да се клатушкам изплашено. Той седна възможно най-близо до мен и сложи топлата си ръка на талията ми.
- Студено ти е. - информира ме, а аз кимнах сковано. Все пак бях единствено по тениската, с коята спях, а тук беше като на северния полюс. Блейк започна бавно да разкопчава
копчетата на ризата си, а аз сложих рака на неговата, спирайки го.
- Недей! - от сините ми устни излезе пара, но той продължи и когато я махна от гърба си, ме загъpна с нея. Той рязко се изправи и тръгна към изхода, затворен с камъка.
- Ще донеса дърва. - насилих се да кажа нещо, но от устните ми излезе само тиха въздишка.
Блейк
Трябваше да намеря дърва ако не исках тя да замръзне. В пещeрата бе студено и влажно, но нямаше по-добрo скривалище. Знаех, че Моргана може да я надуши, а влагата в пещерата
притъпяваше миризмата и. Надявах се да не я намерят.
Застанах пред едно голямо дърво и извадих оръжието си. Всеки ловец имаше оръжие, с което ловуваше вампири. Като такъв моето представляваше дълга и смъртоносно остра кана, която yспяваше да разсече всичко по пътя си. Вдигнах каната във въздуха и в следващия миг на мястото на дървото стояха съчки. Взех ги и се запътих към близкото езерце за храна.
Хванах няколко риби и се насочих към пещерата.

Мел
Чакайки го да се върне бях потънала в мисли за изминалите дни. Чудех се защо ловците ме преследваха след като не бях сторила никому зло. Защо ме преснедват след като съм чистокръвна.
Как бях чистокръвен вампир след като в семейството си не познавах никoй такъв.
Повдигането на камъка ме изкара от мислите ми и обърнах уплашено глава натам. На входа стоеше Блейк, който държеше дърва за огрев и няколко риби за храна. Усминха ми се мило и пристъпи на вътре,
затваряики след себе си. Той подпря рибите на едната стена на пещерата, след което започна да реди съчките. През цялото време любопитно го наблюдавах, като следях всяко негово движение.
Минаха около пет минути, а той още не бе запалил огъня. Въздъхнах уморено, а той ме погледна объркано.
- Студено ми е. - обясних аз.
- Защо просто не го запалиш ти? - попита на свои ред той.
- Защото не мога. Да ти приличам на супермен? - губех търпението си.
- Не, но видях как подпали дърво. - исках да запаля огъня, защото наистина ми беше студено, но не можех.
- За да използвам силите си трябва да съм под напрежение или много ядосана. - заобеснявах аз.
Изведнъж Блейк започна да се приближава с бавни крачки към мен с ужасяваща усмивка на дяволско красивото му лице. Когато вече бе пред мен се наклони
леко и сля устните си с моите. Отговорих на целувката със същата страст и зарових лице в косата му. Той леко ме побутна за да легна на земята и започна
влудяващо бавно да разкопчава ризата си, която ми бе дал по-рано. Блейк свали ризата и светкавично бързо се отдръпна от мен.
- Какво...? - даже и не знаех какво да попитам, но щеше скъпо да си плати за това.
- Просто си исках ризата. - отговори на недовършения въпрос, подмятайки ризата от дясната в лявата си рака. Бях направо бясна на тъпотията, която направи.
Отвътре кипях и тъкмо когато планирах как да го убия, съчките пред мен плламнаха. Ококорих объркано очи в посока към Блейк, а той се засмя.
- Колко бързо мога да те ядосам. - оповести "гадняра" и се усмихна невинно.
- Всичко това е било само за да запаля огъня? - е сега определено бях напълно разгневена. Използваше ме и си играеше с чуствата ми само за да запаля един ш*Бан
огън.Как изобщо се осмеляваше да постъпва така. Рязко се изправих и се насочих към "изхода" на пещерата. В същия миг около ръката ми се оплете друга и гърба ми
се одари в камените му гърди.
- Хей... - прошепна той в ухото ми, а аз започнах да се мятам като луда в ръцете му.
- Пусни ме! Не искам да те виждам повече. - крещях срещу Блейк.
- Какво има, Мел? - попита най-нахално той.
- Какво има ли? Как изобщо имаш наглостта да ме питаш това? Играеш си с чуствата ми и ме докарваш до ръба на побъркване с тези влудяващи целувки само за да запаля
един скапан огън. - спрях, осъзнавайки какво точно съм казала и сведох глава засрамено. В следващия момент Блейк постави ръце на талията ми и ме придърпа към себе си,
принуждавайки ме да го погледна. Вгледах се в тъмните му очи, а той се усмихна. Приведе се леко надолу и започна да целува страсно врата ми. Целуваше врата ми, ключицата
докато не стигна до устните ми. Притиснах се по близо до него и увих ръце около гърба му, задълбочавайки целувката. Езика му си играеше с моя, а аз се притисках все повече
и повече към него.
Блейк се отдръпна от мен, търсеики въздух. Бях свела глава надолу и дишах учестено.
- Ууау... - чух гласа му до мен, а аз се засмях. Той постави ръката си върху талията ми и ме задърпа към огъня.
- Хайде, трябва да хапнеш. - каза той и двамата тръгнахме към огъня.
През останалата част от вечерта говорехме, шегувахме се и се прегръщахме. Тъкмо когато ни стана най-интересно Блейк прошепна:
- Време е за сън. – стан,а изгаси огъня и легна до мен. Поставих глава на гърдите му, а той ме зави с тениската си и започна да милва косата ми. Скоро след това се унесох.

* Мила, трябва да ти кажа нещо.* - прошепна жена пред мен. Бе с дълга черна коса и сини очи като моите. Беше облечена в красива черна рокля и носеше червени обувки на висок ток.
* Кажи мамо! - прошепнах и аз.*
* Когато навършиш 16 живота ти ще се промени.* - съобщи ми предполагаемата ми майка.
* Какво искаш да кажеш с това?* - попитах на свои ред аз. Изведнъж очите на майка ми придобиха червен цвят и аз изпищях.

- Мел? - чувах далечния глас на Блейк, но виждах само бездънните червени очи на мама.
- Мел, събуди се! - отворих бавно очи и видях разтревожения му поглед.
- Да...? - попитах едва едва.
- Мел какво има? - той се надигна леко и ме сложи в скута си.
- Сънувах кошмар с мама. - отговорих тъжно и се сгyших в него.
- Какво знаеж за нея? - попита неочаквано той.
- Дори не съм я виждала. Единственото, което знам е, че много е приличала на мен.
- А искаш ли да знаеш повече неща за нея? - отново попита той.
- А ти знаеш ли нещо? - попитах на свой ред аз.
- Мел, мисля, че е време да разбереш истината за семейството си. - каза той, а аз кимнах, чакайки предстоящата история.

Съб Сеп 25, 2010 10:14 pm

6-та глава:
- Името на майка ти бе Наташа Баримор. Тя живеела нормално като теб, докато един ден не открила, че е вампир. Този ден бил малко след шестнадесетия й рожден ден. Майка ти помолила родителите си за помощ, но те се уплашили от истинската й същност и избягали. Близо година след това тя разбрала, че е осиновена и тръгнала да търси истинското си семейство. - започна да разказва той, а аз му кимнах в знак да продължи.
- Един ден открила местонахождението на биологичния си баща и решена да говори с него тръгнала натам. По пътя я нападнали глутница върколаци. Спасил я вампир на име Адриян, в който, след време, се влюбила.
- Значи Адриян е мой баща? - попитaх невъздържано аз, а той кимна в знак на съгласие.
После той ми разказа за срещата на вампира и мама и как той и казал, че не значи нищо за него и, че била просто неволна грешка.
Едва сдържах сълзите си, когато ми каза, че я е ударил и се опитал да я изхвърли от замъка си. След жестоката му постъпка баща ми се разгневил и убил вампира дръзнал да посегне на любимата му. Майка ми била много наранена от думите му, но баща ми винаги я подкрепял и
след време те се омъжили. Двамата много се обичали и от тази любов се родило великолепно момиченце на име Мелани.
- Момиченцето било невероятно и те го пазили с цената на живота си. - изчервих се при този коментар, а той се усмихна.
- И? - жадувах да чуя още много за семейството си, но знаех, че краят на историята наближава.
После Блейк ми разказа нещо, което не помнех. Малко след раждането ми на гости е дошъл могъщ вампир. Щом ме зърнал той казал, че
съм родена за да бъда негова. Сле като родителите ми отказали да ме дадат той се зарекъл, че ще ме отвлече и принуди да му служа.
Родителите ми не му повервали, но една нощ баща ми го заварил пред кревадчето ми. Той се опитал да ме убие, след което баща ми го разсекал.
Родителите ми продължили живота си, но yбийството на вампира се разчуло и се наложило ловците да накажат извършителите. Наташа и Адриян били убити, а аз оставена сираче.
Вече не здържах сълзите си. Бях научила цялата история за семейството си и несправедливата им смърт. Бях разбрала защо от малка нямам семейство
и подкрепа. Мислех, че ще се чуствам по-добре след като разбера това, но не бе така. Единственото, което чувствах в момента бе жажда. Жажда за отмъщение.
- Как си? - разтревоженият глас на Блейк ме изкaра от мислите ми.
- От къде знаеш всичко това? - изведнъж този въпрос изникна в съзнанието ми.
- Всички истории на убити вампири се пазят в академията за ловци, а аз имам навика първо да опознавам жертвите си. - отвърна спокойно той.
- Разбирам. - сгуших се в него и заплаках. Малко след това съм се унесла.
Събудих се от размърдването на Блейк. Отворих бавно очи и видях идиотската му физиономия.
- Време е за ставане. - изкрещя той. Светкавично сложих ръка на устните му, принуждавайки го да замълчи. Блейк ме погледна объркано, а аз бавно махнах ръката си.
Изведнъж усетих чуждо присъствие и се огледах объркано.
- Какво има? - попита също объркано той, а аз върнах погледа си на него.
- Усещам чуждо присъствие. - казах на един дъх. Блейк се изправи и излезе от пещерата.
- Пак ли вие? - изкрещя ядосано той, а аз веднага тръгнах към изхода. В момента, в който пристъпих прага замръзнах. Пред мен се разкри най-ужасяващата гледка в живота ми. Пред пещерата имаше над 50 въоръжени човека, а най отпред на тях стояха тримата непознати от снощи. Погледнах към Блейк уплашено и го видях да държи огромна кана в ръцете си.
- Какво искате? - попитах към новодошлите.
- Теб. - провикна се един от тях. В следващия миг той бе разсечен, а Блейк гледаше към него доволно.
- Не се меси Блейк! - провикна се Моргана, а той я изгледа кръвнишки. В същият момент някой се нахвърли върху мен. Блейк се затича към мен, но вече бе късно. Нападателят опря кана в гърлото ми и точно преди да го пререже някои я изби от ръката му. Вдигнах глава и видях усмивката на Клара и намръщената визиономия на Владимир. Клара ми подаде рака
за да се изправя.
- Благодаря! - възкликнах щастлива.
- Мел, какво щеше да правиш без нас? - възгордя се Влад, а ние се засмяхме. Някой отново ме нападна и Владимир бе принуден да се трансформира и да влезе в битка.
- Използвай силата си! - подкани ме Ка и също изчезна от погледа ми. Изправих се и вдигнах глава към бойното поле. Блейк се сражаваше усилено с около 3 ловеца и се справяше отлично.
Клара се биеше с цели 8 човека, но в същия миг от тях не бе останала и следа.
Към мен се хвърли още един нападател, но тъкмо когато щях да го нападна той падна на Земята и започна да се гърчи от болка. Вдигнах глава и щам видях дълга руса коса веднага ми присветна.
- Мел, как си? - чух званкия глас на Сара.
- Не по-добре от теб. - извиках в отговор и се засмяхме. Тогава видях как един ловец се бе качил върху Блейк и го удряше. Момичето не бе кое да е, ами Моргана. Погледнах я ядосано и започнах да си
спомням как го сваляше, докато отвътре цялата кипях. В следващия миг Моргана започна да се гърчи в пламъци, а аз се усмихнах доволно.
След около половин час не бе останал никoй жив ловец. Седнах уморено на Земята, а всички последваха примера ми.
- Обичам битките. - каза вече в човешката си форма Влад и всички се засмяхме.
- И ние. - извикаха всички освен мен. В същия момент Блейк стоеше клекнал до мен.
- Как си? - попита ме загрижено, а аз се усмихнах криво.

Блейк
Битката вече бе свършила и сега бе време за Мел.
- Как си? - попитах я разтревожен аз, когато забелязах, че мълчи. Мел се метна на врата ми, а аз се засмях.
- Хайде трябва да тръгваме! - опитах се да стана, но тя остана на врата ми. Хванах я леко през кръста и станах заедно с нея.
- Трябва да изчезваме, защото скоро ще дойдат още! - казах и накрая и тя шокирано се отдръпна от мен.
- Още? - попита уплашено, а всички се засмяхме. Мел сбръчи сладко носле, а аз отново я прегърнах.
- Ще бъдем готови. - провикнаха се другите и всички се засмяхме.

Мел
Стояхме в къщата на Блейк и гледахме филм.
- Този филм е гаден! - възкликна Клара, която стоеше на дивана, или по-точно върху Влад.
- Съгласна съм. - нададе глас Сара, която стоеше до гаджето си Джaк.
- Не е вярно. - започна да спори Блейк, в който стоях сгушена аз.
- Така е Блейк. - реших да се включа и аз.
- Мел, на чия страна си? - попита леко ядосано Блейк.
- На тяхна. - подразних го аз. Блейк ме изгледа сърдито, а на мен ми дойде налудничева идея за отмъщение. Седнах в него и започнах да го целувам по възможно най-възбуждащия начин. Блейк веднага
ми отговори. Изведнъж рязко се отдръпнах, а той ме погледна очудено. Наведох се към ухото му и прошепнах:
- Копчето ти бе разкопчано. - закопчах копчето на ризата му и сведкавично бързо станах от него.
- Ах, ти! - възкликна той и се нахвърли върху мен, гъделичкайки ме.
- Спри! - изпищях, превивайки се от смях.
След малко той спря "мъчението си" върху мен и отново седнахме спокойно.
- Никога не прави повече така! - каза той, а аз се усмихнах дяволито. Започнах бавно да го целувам, а той отвърна на минутата. Когато се отдръпнахме за въздух аз отново прошепнах:
- Това е за извинение. А пък и да видя как си на вкус. - всички в стаята започнаха да се смеят, а той ме изгледа гневно. Бързо се затичах към вратата, а единственото, което чух след мен бе ядосания му вик:
- Меллллллл....
Засмях се тихо и продължих да бягам.

Съб Окт 02, 2010 11:13 pm

7-ма глава:

Отново понеделник -" любимият ми ден." Събудих се от ужасяваш сън. Минах набързо през банята и облякох любимата си черната дънкова пола, от която висяха верижки и каиши, а от дясната й страна имаше голяма светлолилава звезда. Сложих черния си потник без презрамки, на които с бели букви пишеше: Love + Heart = Blood. Буквите бяха много яки, приличаха като написани със шрифт Brush Script MT.
Сложих си малко грим и вързах косата си на висока опашка, а бритона сложих на една страна.
Малко преди да изляза, сложих на дясната си ръка черната ми кожена гривна, на която имаше закрепени диаманти. После погледнах отражението ми в огледалото и онемях. Малкото количество черен молив и спирала перфектно потчертаваха очите ми, а обилното количество гланц- устните ми. Взех чантата си и се запътих към вратата. Пред нея обух черните си обувки с високо стъпало и педнадесет сантиметрово токче, които бяха с множество катарами. Заключих вратата, но в момента, в които се обърнах към улицата ококорих очи. Пред къщата и стоеше паркирано сребристо ауди, а Блейк небрежно се бе подпрял
на него. Тръгнах покрай него с бързи и нервни крачки, а той ми се усмихна невинно.
- Какво търсиш тук? - изсъсках щом стигнах до него.
- Добро утро и на теб. - отвърна, дразнейки ме.
- Добро утро. - въздъхнах. За тази игра трябваха двама, а аз бях най-добрата в нея. - Какво правиш тук Блейки? - засмях се, а той се намръщи.
- Взимам те за училище. - съобщи тържествено той, а аз сбръчих нос. Взимал ме за училище. Кой за бога го е молил за това?
- Върви си! - казах аз и обитах да го подмина, но той хвана ръката ми. Потърсих очите му, но не можа да ги срещна, понеже те съсредоточено седяха сведени, гледайки към докосващите ни се ръце. Размърдах леко пръстите на ръката си в опит да привлека вниманието му, но очите му дори не трепнаха. В следващия миг усетих устните му върху своите, а другата му рака бе потпряна на талията ми, притискайки ме към себе си. Устните ми веднага отвърнаха на дососването му, а ръцете ми сами си проправиха
път към меката му коса. Езиците ни водеха борба за надмощие, а ние продължавахме да се притискаме един към друг.
След няколко минути се отдръпнахме, нуждаещи се от въздух. Погледнах към Блейк, но видях, че бе свел глава надолу виновно. Какво имаше? Не му ли бе харесало? Изкарах тези мисли от главата си и попитах:
- Какво има?
- Аз... съжалявам! - възкликна той, а аз се усмихнах. Значи просто се чустваше виновен от това? Е, ако наистина бе така трябваше да му покажа, че греши. Всъщност първоначално бях объркана, но после исках тази целувка. Исках всяка негова ласка. Исках да е
колкото се може по-близо до мен.

Блейк:
Чуствах се неловко. Бях я целунал просто така. Просто, защото повече не издържах без допира й. Днес бях решил просто да я закарам до училише, но щом я видях пред вратата на дома й, изгубих разсъдъка си. Изглеждаше просто фантастично, а лекия и грим върху иначе
бледото и лице я правеше още по чаровна. Опитвах се да не показвам слабостта си.
- Блейк? - лекият й като перце глас ме изкара от мислите ми и аз веднага погледнах към нея. В същия момент тя сложи ръце на врата ми и започна бавно да ме придърпва към себе си, докато накрая не ме целуна. Първоначално се шокирах, но после обвих ръце около танията й и я
придърпах по-близо до себе си. Започнах леко да я побутвам назад докато накрая не легна на капака на колата ми. Подпрях ръцете си от двете страни на главата й и продължих да я целувам.
Изведнъж Мел се отдръпна от мен, изчервявайки се.
- Трябва да тръгваме! - обясни тя и аз се отдръпнах, подавайки й ръка.
През целия път към училище никoй от двамата не обели и думичка, а в малкото случаи, в които я подледнех, лицето й се обагряше в кърваво червено.
Паркирах колата си на обичайното място в паркинга на училището и напуснах аудито си, след което отворих нейната врата, подавайки й ръка. Тя пое ръката ми и смотолеви едно тихо: \\\\" Благодаря. \\\\" Усмихнах й се в отговор, което я накара да се изчерви отново. Това определено вече започваше да ме дразни, но реших да не разпитвам засега.

Мел:
Чуствах се много неловко след случилото се с Блейк пред дома ми и всячески се опитвах да избягвам погледа му, а щом видях настоятелния му поглед се чуствах още по-неловко.
Вече бяхме в двора на училището, когато чух до болка познат глас зад себе си.
- Ооо, скъпата ми приятелка. - дразнещия глас на Сам вгорчи денят ми.
Сам бе момиче на моята възраст с тъмно кафява коса до лакътя и светло кафеви очи. Преди време тя бе най-добрата ми приятелка, но един ден се скарахме така жестоко, че се отдалечихме една от друга и се намразихме.
- Какво правиш тук? - изсъсках срещу й, а Блейк ме погледна очудено.
- Идвам да те видя, какво друго? - попита невинно и запримига с мигли.
- Говоря сериозно! - възкликнах раздразнено аз.
- Ами исках да е изненада. Ще уча тук. - провикна се, а аз запуших устата и.
- Разкарай се! - отвърнах тихо и тръгнах към Блейк.
- Няма ли да ме запознаеш с този сладур? - попита разочаровано и започна нахално да го оглежда.
- Да не си посмяла! - възкликнах, а тя се усмихна перверзно. Бързо задърпах Блейк към училищната сграда, а той ме погледна шокирано.
- Ще ти обясня по-късно. - отвърнах на незададения въпрос и той кимна.

Клара:
- Хайде мило, трябва да ходиш на училище! - чух гласа на Влад опасно близо до мен. Отворих очи и първото, което видях бе глуповатата му усмивка.
- Няма! - възкликнах сънено и се завих през глава. Той издърпа одялото ми и продължи да опорства.
- Ако продължаваш така няма да завършиш. - съобщи, а аз сложих пръст на устните му.
- ШШ... - дръпнах ръката му с нечовешка сила и той падна до мен. Сложих ръката си на кръста му, а главата на гърдите му.
- Добре. - въздъхна уморено Влад и сложи рака на талията ми.

Мел:
Стоях на тревата в училищния двор с Блейк и ядях кроасан.
- Наистина ли? - попита изумено той.
- Да. - казах простичко. Бях му разказала всичко, което бе станало със Сам, а той все повече и повече се шокираше.
- Здравейте! - възкликна отново онзи ужасен глас, който не можех да търпя.
- Сам, каква неприятна изненада! - усмихнах се фалшиво, а тя ме изгледа гневно.
- Как е името ти? - игнорира ме Сам и започна да разпитва Блейк.
- Не го докосвай! - изкрещях и го дръпнах по-близо до мен.
- Щом настояваш. - отвърна ми най-безсрамно седна в скута му. Той ме погледна объркано, а тя хвана лицето му с длани, обръщайки го към себе си.Направо ми идеше да стана и да извия врата й, но в ума ми проблесна по-добър план.
Съсредоточих се върху единия край на разголеното и потниче и в същия миг то пламна. Сам изпищя, а Блейк ме погледна паникьосано. Нежеланата гостенка стана от него и се разтича към сградата, а аз се усмихнах доволно.
- Шегичка. - казах му, а той ме изгледа недоволно.

Клара:
- Ка? - отново гласа на Влад. Отворих очи и вдигнах глава към разтревоженото му лице.
- Добре ли си? - попита ме възможно най-мило, а аз го погледнах изненадано.
- Крещеше на сън. - заобяснява той.
- Така ли? - попитах учудено и се замислих. Не помнех нищо от това, което бях сънувала, но и в момента това не ме интересуваше особено.
Къркорещият ми корем ме изтръгна от мислите ми, а смеха на Влат изпълни помещението.
- Закуска.. а обят. - поправи се той и бе мой ред да се засмея.
Навлякох първите дрехи пред очите ми и се запътих към кухнята, където ме чакаше той. Влязох в помещението и до мен се разнесе мириса на палачинки. Огледах се и видях Влад, който слагаше няколко в чинията. Придърпах един стол и седнах срещу обяда си..

Сря Окт 06, 2010 11:46 am

8-ма глава:
Мел:
- Не биваше да правиш това! - възкликна недоволно Блейк.
- Защо? - попитах вече ядосано. Просто бях разкарала малката кучка от него.
- Просто така. - отвърна гневно и си тръгна. Какво му ставаше? Да не би да я харесваше? Реших да не мисля за това и се излегнах спокойно на тревата. Сложих си слушалките на мп3-ката ми и си затананиках песента.
Не знам колко време бях стояла така, загледана в морско-синьото небе, но по едно време усетих размърдване до мен. Махнах слушалките от ушите си и бавно се огледах.
- Хей! - възкликна мъжки глас зад мен и аз се обърнах светкавично. Лошото бе, че обръщането ми не беше с човешка бързина, а поне сто пъти по-бързо.
- Уау, бърза си. - гледаше ме очудено момче с малко по-дълга от раменете коса, небрежно вързана на опашка, от която предните кичури се спускаха свободно по лицето му. Беше висок около 1.90, а тъмните му, бездънни очи ме изпиваха с поглед. Бялото горнище на анцунга му беше разкопчано и можех да видя стегнатите плочки на корема му, а широките му, полуувиснали, надрани дънки се влачеха по земята,и всичко това идеално си пасваше с облеклото му. Вдигнах поглед към лицето му и видях, че качулката на горнището беше върху главата му.
- Тук ли си била? - прекъсна размислите ми той и аз се усмихнах.
- Мдам! - възкликнах, а той се засмя. В следващия миг непознатия седна на тревата до мен и се загледа в небето.
- За какво си тук? - попитах вече посъвзела се.
- Търся те. - отвърна спокойно той, карайки ме да присвия очи замислено.
-Ти не ме ознаваш. – Казах спокойно и обърнах глава към него.
- Знам, но учителят по биология не пита дали те познавам или не. – информира ме, което ме накара да се объркам и засмея..
- Какво? - вече съвсем се оплетох, а изглежда той нямаше този проблем.
- Часът по биология започна и след като ти не се появи, учителят ме прати да те потърся и да се уверя, че всичко е наред. - най накрая обясни и аз се изправих светкавично. Боже, след училище трябваше да поработя над тези
вампирски сили, че току виж ме разкрият, ако продължавам в същия дух.
- И отново тази бързина! - възкликна той, а аз се изчервих.
- Хайде! - Изписках и го хванах за ръката, затичвайки към кабинета.
- Странна си. - заключи той, когато стигнахме пред кабинета.
- А ти не си от тук. - казах на свои ред аз и отворих вратата.
В мига, в който прекрачих прага на кабинета по биология, замръзнах. Сам бе седнала на мястото ми до Блейк и си говореха.
- Госпожице Мелани, бихте ли ми обяснили отсъствието си? - гласът на учителя ми огласи стаята, а Блейк светкавично се обърна към мен.
- Станало й е лошо и е отишла при сестрата. - излъга момчето зад мен.Аз се обърнах към негои го погледнах очудено. Непознатия ми смигна и се запъти към последния чин.
- Добре, можете да седнете до Блейд. - проговори учителят в моя посока, а аз започнах да се оглеждам. Кой бе този Блейд и къде по-точно трябваше да седна?
В същия момент видях момчето от преди малко да ми маха. Повдигнах леко вежди, насочвайки се към него. Оставих нащата на чина си и го загледах.
- Значи Блейд, а? – попитах, атой кимна.
През останалата част от часа не си казахме нищо друго. Звънецат би, оповестявайки края на часа и аз започнах да оправям нещата си. Изведнъж ми причерня и се строполих на пода.
- Мел? - чух разтревожения глас на Блейд. Опитах се да се изправя, но отново ми причерня.
- Стой мирно! - проговори отново той и усетих как две силни ръце се увивиха около талията и краката ми и ме повдигнаха във въздуха. Блейд ме вдигна сякаш бях лека като перце и се затича към изхода.
- Махни си ръцете от нея! - познат глас стигна до ушите ми. Отворих очи и срещу мен видях Блейк, който изглеждаше направо побеснял.
- Виж, не знам кой си ти, но Мел има нужда от помощ, затова се махни от пътя ми! - отново чух спокойния глас на Блейд. Всичко след това ми бе в мъгла.

Събудих се на мекото легло в стаята си. Огледах се за Блейд, но не забелязах никого. Изправих се в седнало положение на леглото и бележката на нощното ми шкавче привлече вниманието ми. Грабнах малката бяла хартийка и зачетох:
" Мел, предполагам нямаш нищо против, че те закарах у вас. Почини си! Блейд." Най- отдолу на бележката, предполагам, бе написан телефоният му номер в случай, че имам нужда от нещо.
Минах през банята за убодряващ душ, след което облякох сиви изтъркани дънки, черна тениска и черният ми суйчер. Отидох до кухнята и потърсих храна, но за мой лош късмет, не открих нищичко.
Навън валеше, но все пак реших да отида до магазина, като по пътя звъннах на Блейд.
- Ало? - чух гласа му и се усмихнах.
- Здравей! - възкликнах, а от другата страна се чу силно тряскане.
- А, Мел! - също възкликна той, а аз се засмях.
- Благодаря ти. - казах накрая.
- Пак заповядай! Как си? - всъщост не се бях замисляла.
- Добре, като изключим, че вали като изведро. - засмях се.
- Ще се погрижа! - възкликна развеселен, а аз повдигнах вежда.
- Моля? - в същия миг грейна ярко слънце.

Клара:
Денят мина добре. С Влад гледахме филм, мотахме се и пропуснахме училище, както обикновено. Всичко беше нормално, докато не го усетих. Беше различно. Някак по-меко, по-леко... Не беше човек, защото хората ги усещам по-плътни, но не беше и вампир – те имат специфично излъчване на сила. Ще попитате за върколак? Ами вълците избягват този раьон, защото има малко храна, а и хората прекарват доста време в горите. В главата ми изплува спомена, за момента, в който го усетих.
" Какво има?“ - попита ме Влад, заставайки на щрек. Беше усетил промяната в настроението ми.
" Усещам нещо.“
" Какво? “ – изстреля той.
" Нещо могъщо, нещо леко... сякаш е ангел.“ – промърморих, а след това възкликнах – “Паднал ангел!“
" Невъзможно!“ – изломоти той и се просна на дивана до мен.
"В града е“
Гласът на Влад ме изтръгна от мислите ми:
- За какво мислиш, че е тук?
- Не знам, но определено мисля да разбера.
- Мислиш ли, че може да застраши Мел? - попита отново.
Изтръпнах при мисълта. Нямаше да ми бъде никак приятно да убия паднал ангел, но ако той застрашаваше Мел, щях да го направя. Предпочитах да пролея неговата кръв, отколкото нейната... И като споменах кръв...
- Единственото,което знам в момента е, че мога да пресуша цял град. – погледнах го, а той се засмя.
- Ох, тази кръв! - направи намръщена физиономия, но после се засмя.
- Ами, мило, трудно е да нахраниш вампир само с палачинки. - отново се засмяхме.
- Хайде, да вървим! - възкликна той.
Кимнах и тръгнах след него.

Мел:
- Ало, Блейд? - погледнах екрана си и открих, че е прекъснал разговора. Изпуфтях раздразнено. Ако си мислеше, че ще се отърве толкова лесно...! Много грешеше! Набрах го отново и зачаках.
- Да? - чу се тихия глас на Блейд.
- Блейд в къщата ми. Веднага! - наредих на бързо и се затичах към дома си.
Заварих го пред входната врата, подпрял се небрежно на стената. Щом ме фокусира веднага се усмихна невинно и сведе глава виновно.
Отворих вратата и му направих жест с ръка да влезе.
- Чуствай се като удома си! - възкликнах усмихната. Отидох до кухнята, взех по една кола и се върнах при него.
- Дължиш ми едно голямо обяснение,момко! - засмях се при обръщението и седнах до него.
- Какво съм направил? - попита невинно. Подадох му едната кола, а той поклати глава отрицателно.
- Вземи си де! - подканих го, но той отново отказа. Оставих кутийката на масичката пред него и реших, че е време да започна разпита си.
- Как го направи? - обърнах се към него, а той ме погледна изненадано.
- Кое? - сякаш наистина не знаеше.
- Това с времето. - обясних, а той кимна.
- Случвало ли ти се е някога да си пожелаеш много силно нещо и то да се сбъдне? Това стана. - въздъхнах отекчено. Сякаш бях на пет и слушах приказката
си за лека нощ. Нима наистина вярваше, че ще се хвана на това?
- Какво си ти, Блейд? – Попитах направо. Дали не беше като мен?
- А, ти? - уау, този въпрос наистина ме изненада. Знаех, че не бях добра лъжкиня, затова сведох глава, за да не го гледам в очите. Мислех си, че така ще ми
е по-лесно, но както обикновенно не бях права.
В същия миг той постави дланта на ръката си върху брадичката ми и леко я повдигна, така че очите ми да са на нивото на неговите, но заради факта, че стояхме на един диван, сега той бе ужасно близо до мен. Спрях да дишам и се съсредоточих само върху очите му.
Изведнъж Блейд започна да се приближава към мен все повече и повече, докато накрая устните му не докоснаха моите. От едно детинско докосване по устните целувката ни прерасна в страстна и завладяваща. Поставих ръце на врата му, а той своите на кръста ми.
Пламенната ни целувка бе прекъсната от силно прокашляне зад нас. Отделих се светкавичко от Блейд и се обърнах. В момента, в които зърнах разгневения поглед на Блейк, замръзнах.
Ами сега? Какво ще правя?

Клара:
Тичах бързо между дърветата, оглеждайки се за "храна." Изведнъж нещо проблясна. Насочих вниманието си натам и усетих хора – мъж и жена. Усмихнах се дяволито и се засилих натам.
- Недей! - възкликна варколакът зад мен, но вече беше късно.
Хвърлих се върху мъжът и захапах безмилостно врата му, започвайки да поглъщам капка по капка кръвта му. Жената започна да пищи, но щом я погледнах в очите, млъкна. Пресуших мъжът й, като хвърлих безжизненото му тяло на земята и тръгнах към нея. Тя започна да отстъпва назад, но се спъна в някакъв клон и падна. Погледът й беше постоянно върху мен, а това ме настървяваше още повече. Сатанинска усмивка се появи на устните ми и се озовах зад нея, прошепвайки в ухото й:
- Няма да се спасиш!
Жената изтръпна и се опита да се обърне, но още преди да направи каквото и да било, впих зъбите си във врата й и я пресуших до последната капка.
След това се обърнах към наблюдаващият ме Влад. Облизах последните капки кръв от устните ми, гледайки го в очите. А след това посочих телата зад мен:
- Това е за вълчата ти същност.
Той се засмя, а аз се усмихнах дяволито. В ума ми нахлу една чудесна идея.
За почнах бавно да се приближавам към него, гледайки го в очите.
- Най-много обичам вълча кръв. - продължих да се приближавам, а той ме изгледа уж шокирано. Точно, когато щях да се хвърля отгоре му, той отскочи в страни с думите:
- Бавна си, сладурче!
Изгледах го уж ядосано и се засилих след него.

Пет Окт 08, 2010 2:36 am

Дата на смърта...

Дата на смърта...

Re: Дата на смърта...

Re: Дата на смърта...

Re: Дата на смърта...

Re: Дата на смърта...

Re: Дата на смърта...

Re: Дата на смърта...

Re: Дата на смърта...

Re: Дата на смърта...

Re: Дата на смърта...

Re: Дата на смърта...

Re: Дата на смърта...