Something new is going to happen...

Chapter No.2

Злобен смях, зловещи очи и проклятие.
Изкрещях и хвърлих горящата в ръцете ми факла. За изключително кратко време цялата къща се обгърна в адски пламъци. Стоях безжизнено и наблюдавах как всяка частица се запалва, угасва и умира. В очите ми се отразяваха горящите пламъци, а аз все още не можех да помръдна.
- Не! – извиках. Хванах главата си с ръце и бързо се надигнах от леглото. Злобния смях кънтеше в ушите ми, зловещите очи бяха пред погледа ми и все още усещах топлината на пламъците. И отново вечер след вечер все същия кошмар ме смущаваше нощем. Стоях полуизправена, очите ми бяха разширени, а дишането – накъсано. Усетих някакво движение от съседната стая, но не му обърнах особено внимание. Станах с празен поглед, доближих се до прозореца и отместих завесата. Погледнах през стъклото и мрачната гледка на дъждовния ден се разкри пред мен. Не беше заваляло, но атмосферата го вещаеше. Щеше да завали и небето да излее сълзите си.
Наближаваше обяд, а Слънцето не се беше показало. Тъмните буреносни облаци му пречеха. Всичко изглеждаше сиво и мрачно. Гръмотевица разцепи тишината, а светкавица донесе малко светлина в тъмнината . Едри капки започнаха да се стичат по прозореца. Дъждът продължаваше да се усилва и вече ясно чувах „гърмежа” на капките по покрива на къщата. Внезапно усетих леден студ и скръстих ръце. Разтърках лактите си и се обърнах на пети. Зад мен стоеше Хидан с ръце в джобовете. Малко се стреснах, защото не бях осъзнала кога е влязъл в стаята. Бързо се съвзех и казах:
- Аз … аз се прибирам! – очаквах някаква реакция или поне отговор. Но не, той просто вдигна рамене и ми направи място да мина, мълчейки. Заслизах по стълбите и след мен чух стъпки. Стигнах до входната врата, хванах дръжката и отворих вратата. Дъждът продължаваше да се лее като из ведро. Понечих да излизам, но нечия ръка ме хвана за китката. Обърнах се.
- Това може би ще ти трябва! – Хидан стоеше срещу мен, облегнат на стената. Едната му ръка продължаваше да стои в джоба, а другата държеше чадър, насочен към мен.
- Благодаря ти! – отвърнах,поех чадъра от ръката му и леко се усмихнах. Направих 2-3 крачки напред и го отворих. Големите капки заромониха по него и с леки стъпки преполових разстоянието до вкъщи и се обърнах. Мъжът още не бе затворил вратата и гледаше насам. Махнах с два пръста, гледайки празно. Обърнах се и продължих по пътечката в градината. Стигнах до врата ми, затворих чадъра и чух тръшване на вратата от съседната къща. Стиснах силно дръжката, натиснах я надолу и влязох.
Мебелите бяха оставени в средата на всекидневната, а кашоните разпръснати навсякъде из стаята. Направих гневен поглед и се заех да разчиствам. Отне ми доста време докато успея да изчистя. Най – сетне дойде ред и на подреждането. Слава Богу, работниците бяха оставили шкафовете, дивана и хладилника по местата и не ми се наложи да ги местя. След като огледах стаята и ми хареса започнах да разопаковам кашоните. Отворих първия и извадих книгите от него, поставих ги на етажерката. Извадих другите, изтупах насъбралият се прах и ги поставих и тях.
В другите кашони и чанти бяха личните ми вещи, които щях да подредя после. Потърсих нaвсякъде „fragile” кашона, но не го открих. Сетих се, че май го оставих в кухнята и отидох там. Влязох и го видях да стои на масата. Извадих чашите и чиниите и ги поставих в шкафа. Почувствах лека умора, взех останалите и ги качих в стаята си. Седнах тромаво на леглото и се заех да ги отварям един по един. Извадих всичките си дрехи и обувки и прилежно ги подредих в гардероба. Изпразних чантите и оставих нещата от тях по местата им. След като вече подредих всички възможни вещи, които имах, уморено легнах на леглото си и заспах. Не знам колко време съм спала, но някакъв трясък ме събуди. Сънено се изправих и погледнах през прозореца. Навън беше тъмно и вече не валеше. Шумът идваше от колата, събираща боклука, която минаваше по нашата улица.
- Тъкмо сега ли намериха да минат оттук?! – казах ядосано. Завъртях очи и си облякох горницата на анцуга. Слязох по стълбите и се засилих към вратата. Излязох навън и с няколко стъпки се озовах на улицата. Много обичах да се разхождам, особено нощем. А и сега времето беше идеално. Настъпилата нощ беше тиха и спокойна, а свежестта от преминалият дъжд още се усещаше. Вървейки по улицата , без да знам, се бях запътила към градския парк. Бутнах портата и тя жално изскърца. Осветлението не работеше и всичко беше обвито в тъмнина. Тъмно, много тъмно и един сблъсък. Сгъстената мъгла, която се появи изневиделица, допълнително ми пречеше да виждам. Премигвах с очи с надеждата, че ще успея да видя нещо в непрогледния мрак. Две силни, искрящожълти очи се взираха в мен. За секунда затворих очите си и онзи зловещ поглед от кошмарите нахлу в съзнанието ми. Отстъпих няколко крачки назад и се препънах. Паднах по гръб и си ударих главата. Стиснах с ръка удареното място и леко се изправих. Погледнах напред и видях, че това е просто котка. Отпуснах се назад и се успокоих. Не знам защо, но това място ми се струваше приятно. Съвсем случайно се загледах в небето и забелязах, че цялото беше обсипано с безброй красиви, искрящи звезди. Стоях и гледах като хипнотизирана. Красотата на тази картина, изписана пред мен ме омагьосваше. Не усетих колко време е минало. Откъснах поглед от небето, станах и се изтупах. Скръстих ръце и излязох от парка. Крачех бързо по улицата и тропота от обувките ми отекваше. Всичко отново беше глухо. Вървях и се оглеждах, но светлините по къщите бяха угасени. Явно беше доста късно. Стигнах до къщата ми и забелязах, че светлините на съседа не бяха угасени. Видях силуета му на прозореца и бързо извърнах поглед. Влязох вкъщи и затръшнах врата след себе си. Облегнах се на нея и си спомних за идването си тук. Замислих се за момент, но после разтърсих глава. Съблякох се и хвърлих горницата на дивана. Качих се в банята за душ. Пуснах водата и тънки струйки закапаха по лицето ми. Спрях душа и излязох от ваната. Взех кърпата и попих тялото си с нея. Захвърлих я обратно на закачалката, облякох си пижамата и лекичко затворих вратата. Влязох в стаята си без да светвам лампата, но вътре видях един странен лъч светлина да озарява леглото ми. Този лъч беше от Луната, която тъкмо се показваше зад малките облачета. Повдигнах рамене и седнах в леглото. Дървото до прозореца хвърляше гадна сянка върху лицето ми и аз легнах. Обърнах гръб на прозореца и заспах.
Бях в градината и поливах розите. Духаше лек ветрец , който се опитваше да отвее сламената ми шапка. Хвърлих маркуча, за да го спра. Обърнах се и видях съседа ми да отива някъде с чувал и лопата в ръка. Доста се озадачих и го последвах. Вървях на разстояние от него, като се стараех да не го изпусна от поглед. Той сви към парка и аз се отправих след него. Хидан навлезе навътре между дърветата, а аз продължавах да го следвам. По едно време той се спря, остави чувала и започна да копае дупка. Приближих се още малко, но не прецених колко и се озовах доста близо до него. Започнах да се измъквам заднешком, но настъпих клечка и той се обърна. Погледна към мен и аз помислих, че ме е видял. Но явно не беше, защото продължи да си копае. Минах малко по – напред, но в този момент той взе чувала и го хвърли в дупката. Част от нечие лице се видя и аз изтръпнах. Разпознах себе си и очите ми се разшириха. Понечих да го хвана за ръката, но не успях. Той хвърли един сребърен кръст и няколко лопати пръст, обърна се и си тръгна.
- Хеееей! – опитах се да кажа, но глас не излезе. Посегнах още веднъж да го хвана за лакътя, но ръката ми мина през неговата. Ако можех да си видя изражението, бях сигурна, че изразява ужас.
Дълго се въртях и най – сетне се събудих с ужасяващи писъци. Дишах тежко и учестено. Станах и плахо се приближих към прозореца. Започнах да правя равносметка на странните неща, които ми се случваха откакто дойдох. Първо, кошмарът със зловещите очи не се брои. Той си беше често явление. Но случката с прозореца онзи ден, призрачния парк и снощния сън… Последното ме накара да настръхна. Погледнах през прозореца и видях Хидан да пуска пръскачките и да си пие лениво кафето в градината. Той насочи погледа си към мен. Тялото ми отново потрепера. „Това е само сън!” – казах си и учтиво го поздравих :
- Добро утро, съседе!
- Добро утро!

Дните минаваха бързо. Залез след изгрев се сменяха и неусетно за мен, измина една година откакто се преместих. Година откакто избягах и се отдалечих от миналото. Успях да напусна града, където израснах. Мястото, което считах за свой дом и убежище, беше на стотици километри. Единственото нещо, което не можах или по –скоро не успях да оставя, да изкореня, беше кошмара. Където и да отидех той ме преследваше като сянка. Сега имах нов дом, започнах отначало и само това имаше значение. Вече се разбирах много добре със съседа ми и напоследък бяхме станали доста близки. Отърсих глава от обзелите ме мисли, затворих очи и въздъхнах. Стоях в стаята си с четка в ръка, насочена срещу косата ми. Отражението ми ясно се виждаше в огледалото. Погледът ми беше мъглив. Облякох се и слязох в кухнята. Слизайки по стълбите чувах как стъпките ми глухо отекваха. Получаваше се нещо като ехо в стъклена стая. Отидох до бар-плота направих си фреш и излязох в градината. Седнах на стола, оставих чашата на масата и опънах краката си. Лекичък бриз повяваше и разпиляваше косата ми. Слънцето препичаше и с топлите си лъчи нежно галеше кожата ми. Просто стоях в градината и се наслаждавах на сутринта, на деня, на новото начало …