Аз и Зейдист

Нед Сеп 05, 2010 10:54 pm

Такааа тва беше за един конкурс обаче не можах да го пратя щото
1-во Изтървах срока
и 2-ро то трябваше да е 2 страници аз написах 5 Хд
Не ми харесва особено Хд Темата на конкурса беше среща с любимия герой от книгите, които са издали издателство "Ибис" а от тва издателсвто съм чела само поредиците "Академия за вампири" и "Братството на черния кинжал"
Зейдист е от Братството. Малко инфо за него - той е бил кръвен роб, макар и благородник. Отвратително минало е имал и много тъжно също така. Той е вампир но никога не е пил от такъв, а само от хора, което прави кръвта му "мръсна". Зейдист е затворен в себе си, агресивен, с белези по тялото и един грозен белег на лицето, който обхваща и устната му, но за сметка на това е много лоялен и притежава съвест, затова не е чудовище. Зи е мн интересна личност, прилича малко и на мен по някой неща. Осъзнава кога е причинил зло на някого и иска да го поправи, макар и през повечето време да се държи като изверг, всъщност е мн раним и състрадателен.

*****

Валеше. Отново. Дъждовните капки силно и яростно се разбиваха в земята. Чувах как се разпръскват на малки парченца, от които след секунда не оставаше и помен. Времето се бунтуваше. Небето болезнено се раздираше от безмилостните гръмотевици, светкавици разпукваха тъмните облаци, създавайки илюзията, че ще превземат пространството.
Аз продължавах да въвря по пътечката в гората, докато всички останали бързаха да се скрият от бурята. Всъщност, отдавна бях изгубила правилната пътека. Сега просто крачех из тъмния лес със слушалките от мп3-то в ушите и слушах музика. Не се притеснявах от самотата, нито изпитвах страх. Стигаше ми да знам, че все донякъде щеше да ме отведе този път.
Локвите начестяваха и увеличаваха размерите си. Не беше останало и едно камъче, на което да стъпя, а имаше само кал. Поклатих бавно глава. Не ми пукаше особено дали ще се изцапам, нали дъжда щеше да отмие всичко накрая. Може би щях да се разболея единствено от пневмония или, ако имах късмет, да съм с висока температура за няколко дни. Вярвам, че ще бъдат ужасни, но никой не ме е карал да се разхождам в побеснялата буря – аз сама пожелах. Винаги бях прекалено сурова към себе си. Вината за всичко търсех в мен, причината за страданието на другите бе само моя. Понякога се чувствах мръсна, като че съм заразена с ужасяваща болест, от която няма лек. В такива моменти просто усилвах музиката до край и се изолирвах от света.
И ето, че пътечката наистина ме отведе някъде. На няколко крачи, малко по – в страни, имаше къща. Запътих се натам. Една светкавица проблясна в мрака и освети за кратко пътя ми. Оказа се, че бях точно пред къщата. Почуках. Никой не ми отговори, затова реших направо да вляза. Не очаквах обаче вратата да е отключена и за моя голяма изнендада, когато настиснах дръжката надолу – тя изскърца и се отвори. За Бога, убийте ме, но това прилича на филм на ужасите, казах си на ум. И наистина така си беше. Сега липсваше единствено чудовището, което смята да ме изяде. Засмях се, влизайки вътре.
Беше още по – тъмно отколкото навън. Направих няколко крачки напред и се блъснах в нещо. Изохках.
-Така, значи това е масата... – Казах на глас и подпирайки се на нея, навлязох по – навътре в стаята. Изглежда, че никой не беше идвал тук от доста време. Спънах се в нещо. То издрънча и аз разбрах, че е дълго, но не прекалено тежко, желязо. Ето, че намерихме предмета, с който се разпалва огъня. Значи имаше и камина? Направих още няколко крачки и ръцете ми докоснаха овално стъкло с подложка отдолу – газова лампа. Взех я и се опитах да я запаля, надавайки се да е останала още газ. След няколко мъчителни опита, лампата светна.
Сякаш слънцето нахлу в стаята! Всичко се освети. Вече можех да запаля огън и да се стопля. Докато го правех, входната вртата рязко се отвори. Обърнах глава към нея, както бях приклекнала към камината, и ококориш стъписано очи. На прага стоеше човекът великан! Поредната светкавица проблесна и аз ясно видях белега на лицето му. Моментално изпуснах желязото и се втренчих в непознатия. Той затръшна вратата и направи няколко бързи крачки към мен. Изправи ме на крака, болезнено впил пръстите си в раменете ми. Стиснах зъби от болка.
-Коя си ти? Какво правиш тук? – Гласът му беше яростен и мощен. Имах чувството, че ще ми се спукат тъпанчетата. Преди още да успея да кажа нещо, мъжет ме захвърли на пода без да му пука дали съм си счупила нещо. Чух изпукване, което никак не ми хареса. Страхотно, казах си на ум. Изправих се бавно. Кръста страшно ме болеше. Ако бях малко по – силна и по – едра щях да му се нахвърля и да му разбия физиономията.
-Казвам се Хоуп. Случайно намерих къщата ти. – Отговорих на въпросите му, щом си прочистих гърлото. Боже, този човек миришеше на опасност. Тялото му излъчваше огромна мощ, а от очите му пръскаха искри на ненавист. Прегътнах. Колко ли омраза таи в себе си? Запитах се. Какво ли го е направил такъв?
-Няма ли да ми кажеш своето име? – Попитах го. Погледите ни се срещнаха. Непознатия помълча за малко и отговори:
-Има ли значение, ако ти го кажа?
-Има. Ще знам с кого разговарям.
-Аз съм просто никой. Когато спре дъжда си тръгваш оттук и повече няма да се видим. Така, че не разбирам какво толкова настояваш да знаеш как се казвам. – Каза ми той и придърпа един стол. Седна, обърнат към облегалката и към мен. Колко миниатюрен изглежда столът в сравнение с него, помислих си.
-Всеки си има име, дори и... – Спрях. Щях да кажа „звяр” и да влоша положението още повече. Непознатия веднага ме разкри. Намръщи се, израмжавайки недоволно.
-Звяр? – Попита тихо, но достатъчно свирепо, че да ми вземе страха. – На звяр ли ти приличам? – Този път се усмихна, но сатаниснки. Сърцето ми прескочи удар от страх, тъй като много добре знаех, че го бях вбесила. – Е, може би наистина съм чудовище...
-Не си! – Казах импулсвино, повишавайки тон. Той се изправи и се приближи към мен. По тялото ми пробягаха студени иглички. Опитах се да запазя спокойствие колкото мога, но не се получаваше.
-От къде знаеш, че не съм? – Попита ме, хващайки брадичката ми в ръка. – Знаеш, ли? Тук и сега, без да се замислям, мога да направя каквото си поискам с теб и никой няма да ме спре...!
Очите му гледаха моите – свирепо и ядно, сякаш му бях виновна за нещо. Примигнах и отново го погледнах. Можех да видя белега съвсем ясно. Беше ужасен и сигурно болезнен, преминаващ точно през средата на лицето. Вдихаш и издишах дълбоко. Изведнъж мъжът ме пусна и се отдалечи от мен, все едно съм смъртно заразна. Почувствах облегчение.
-Изплаших те... – Продума той тихо и спокойно. Очудих се. Този човек беше невероятен – ужасяващ и... състрадателен...? Странна комбинация...!
-Н-не, не си... – Казах накъсано и се подпрях на стената до камината.
-Напротив. Подушвам страха ти и мога да се закълна, че си готова да припаднеш всеки момент. – Приближи се до мен, но остави малко разстояние помежду ни. Вдигнах глава нагоре, за да го погледна. Сякаш не беше същият човек от преди малко! Сякаш бе някой друг, напълно различен от предишния...!
-Гладна ли си? – Попита ме. Очаквах всичко друго, но не и това. Повдигнах вежди.
-Не, аз... – Замлъкнах. Наистина не бях гладна, но той явно настояваше да хапна нещо. Не мислех да го ядосвам повече. Кимнах с глава. – Добре, ще хапна нещо.
Непознатия отиде до един шкаф, извади няколко филийки хляб и сладко, като ги постави на масата. После отиде до мивката и извади от някакво чекмедже два ножа. После се присегна и взе две чинии и остави всичко това отново на масата.
-Ела... – Подкани ме. Отлепих се от стената и седнах на мястото срещу него. Газовата лампа беше към своя край. Скоро пак щях да остана на тъмно с него. Погледнах го при тази мисъл. – Надявам се обичаш сладко от ягоди?
Убожавах го, ако трябва да бъда честна. Кимнах няколко пъти бързо с глава, от което ми се зави свят и отговорих:
-Да, харесвам го...
Двамата започнахме да се храним. Е, по – точно той се хранеше, а аз гледах филията в чинията. Мъжът забеляза, че нещо не е наред и спря да яде.
-Не си хапнала нищо. – Каза недоволно. Ето, ядосах го, помислих си. Взех филията в ръка и отхапах малко от нея.
-Виж, ям. – Отвърнах му неспокойно,молейки се да не е забелязал напрежението ми. Е, молбите отново се оказаха безполезни. Непознатия рязко се изправи и се развика:
-Значи ядеш от страх?! Мислиш си, че като правиш това, което ти казвам, няма да ти сторя нищо!
Гняв. Това бе единствената дума за състоянието му. Но не беше само това. Сякаш го бях засегнала с действията си? Бях го обидила... Ококорих очи, осъзнавайки всичко. Той не е имал лоши намерения към мен, само се е стараел да бъде учтив, а аз отново си бях въобразила какво ли не.
-Извинявай...
-Махай се! – Изкрещя ми. – Хайде!
Стъписах се. Какво му ставаше? Беше обезумял, направо полудял. Нервно и забързано грабнах мп3-то си и излязох навън в дъжда. Изритана като куче, казах си. Нищо ново. Не очаквах подобно нещо от някой като мен, но това само показва, че и аз не съм светица, за каквото се мислех досега. Успях да се погледна отстрани и това, което видях никак не ми хареса. Осъзнах, че другите имаха право като ми казваха какво всещност съм, а аз само се блещех насреща им, отказваща да приема истината. Не той бе чудовището, а аз.
Намерих подслон при една издутина в една скала. Кецовте ми още се мокреха, но това нямаше значение, щом като останала част от тялото ми беше на сухо. Загледах се в дъжда. Колко бе чист само! Исках и аз да блестя като него някой ден...
-Хоуп... – Чух името си откъм дясната си страна и се обърнах натам. Не можех да повярвам – мъжът от къщата стоеше на не повече от 5 сантиметра от мен. Отдръпнах се назад.
-Не, стой! Нищо няма да ти сторя... – В гласът му се усещаше искреност и покаяние. Продължих да стоя както бях.
-Забрави нещо. – Каза ми. Погледнах го въпростително. На лицето му се изписа усмивка. Можеше ли изобщо този човек да се усмихва? Засмях се кратко и тихо. Щом аз бях способна на това, значи и той можеше. Все пак бяхме еднакви.
-Зейдист. Казвам се Зейдист. – И ми подаде ръката си. Хванах я , усещайки топлина и неизмерима сила. Усимихнах се.
-Е, какво е чувството да знаеш, че си различна?
Двамата се засмяхме. Пуснах ръката му и легнах на камъка. Зейдист се извърна към мен, все така усмихнат. Красив е, независимо, че има белег, помислих си.
Повдигнах рамене , поемайки си дълбоко въздух и затворих очи. За няколко секунди задържах дъха си и клепачите си сведени. След това издишах тежко и бавно отворих очи, поглеждайки право към него. Изражението му не се беше променило нито за миг.
-Знам ли... – Започнах несигурно, въздъхвайки. – Неповторимо...!
Отново смях. Зарадвах се да открия някой отхвърлен от живота като мен, който беше готов напълно да изживее своя втори шанс. Така знаех, че не съм сама и, че самотата, от която колкото и да се залъгвах, че не ме беше страх, никога няма да ме достигне...

...Край...

Нед Сеп 05, 2010 10:57 pm

Аз и Зейдист

Аз и Зейдист

Re: Аз и Зейдист