Огненные цветы

Пон Сеп 06, 2010 4:35 pm

Дамата с брилянта

Огненные цветы Theladyofnightiiibyzemo

Пролетният вятър палаво играеше с клоните на дърветата, а тъмните им сенки падаха галантно на черната земя. Беше пълнолуние, една от онези нощи, които Жозет Бланчард силно обичаше. Красивата синеока лейди, със спускащи се руси камелии по гърба, Недостъпната принцеса на нощта, наричана още от майка си лейди Клаудия,
с грация слезе от файтона и с присвити очи разгледа огромната сграда, издигаща се пред погледа й.
- Да Ви помогнем, милейди? – Един от подчинените й подаде ръката си, но Жозет не каза нищо, тя не обичаше да говори. Дори и лорд Декинс не успя да я заговори, при положение, че тя му бе годеница от уреден брак. Бланчард беше, смело казано, загадъчна и особено затворена в себе си. Тя бе силна жена с поставени цели, образована и… пълнолетна. Днес беше първият й бал, най-сетне намерил мястото си в календара, преди трите отлагания за месец. Красива, властна и чаровна, Жозет Бланчард не се спираше пред нищо и никой. С доверчив поглед обръщаше “Обичам те” в “Мразя те”, с устните си смразяваше всеки, дръзнал да опита целувката й. Но… ако обичаше, тогава щеше да даде живота си, ала тя отхвърляше любовта.
С бавни крачки русокосата тръгна към залата, където стотици гости чакаха пристигането й. Дори принцът беше отделил внимание на такова нежно цвете като нея, но ледена отвътре. Затова тя нямаше приятели, само придворни, изпълняващи желанията й. На нея ни й трябваха приятели, тя вярваше само на себе си.
- Добър вечер, милейди. – Лорд Декинс леко целуна ръката й, но след това придърпа Жозет по-близо до себе си и двамата тръгнаха напред. Бланчард недоволстваше и с изпитателен поглед пронизваше лорда, който не забелязваше нежеланието й.
- Моля да ме пуснете! Причинявате ми болка!
- Трайте си, милейди! Хората ни гледат. – Жозет изсъска нервно и погледна към гостите, надяваща се да намери някой близък сред тях, за да се освободи от Декинс. Тя не обичаше да правят нещо под достойнството й на властна лейди, а Декинс правеше точно това.
- Добър вечер, лорде. Добра и за Вас, госпожо! – старият барон беше пръв приятел на Декинс и враг на Жозет. Неговите приятели бяха нейната първа предпазливост.
- Госпожица! – Красавицата веднага отрече очевидното и леко неизбежно за нея положение, но оставаше до край с целите си.
- Простете. Мислех, че сте сгодена. – Жозет доволно се усмихна и победоносно погледна лорда.
- Тя е. И скоро ще се женим – Декинс я придърпа още по-близо до себе си, ала това изнерви Жозет напълно.
- До сватбата, лорде, напълно ви забранявам да се доближавате до мен! – Жозет беше в правото си, а и с лорда имаха осем години разлика. Нормално тя да го отбягва, но проблема не беше там. Тя го мразеше, мразеше родителите му, мразеше и баща си, точно този, който й бе уредил годежа. Ненавиждаше ги. Искаше да ги направи нещастни, но нямаше нужната сила, нямаше опората, върху която да се задържи. Ако се беше опълчила срещу баща си тогава, щеше да се озове на улицата, където отмъщението й щеше да е с нищожни поражения. Жозет беше недосегаема, хитра и много умна. Знаеше как да избягва ситуации, нежелани от нея. Тя беше самият перфект на семейство Бланчард, защото знаеше точно какво иска…
Лорда явно се подразни от дързостта й, но той харесваше трудните жени. Макар и богат, той не можеше да купи вниманието на Жозет и това просто го съсипваше. След като се отдалечиха малко от гостите, Декинс хвана Жозет през лакътя и й зашлеви шамар.
- Явно не ти понася близостта ми?
- Пусни ме! – Русокосата го погледна заплашително, отскубвайки се от ръката му. -Нещастник! – Дамите с такъв характер били често критикувани заради лошото си поведение, ала Жозет беше различна. Всеки мъж би искал да е на мястото на Декинс, дори и за един миг. Това, Жозет да обърне внимание на някой ухажор, би било новина, която да засегне и по-висше стоящите. Тя бе истинска дама за времето си, такава каквато много жени искали да бъдат, но никоя от тях никога не ще бъде като нея.
С бързи крачки, Жозет се отдалечи от годеника си, насочвайки се към терасата. Там тя бе по-спокойна, никой не я притесняваше и можеше да помисли на спокойствие. Искаше й се да избяга и ако съдбата й бе предложила такава възможност, никога не би се поколе*ала. Тя погледна луната, ала я виждаше мътно. Очите й бяха силно насълзени, но тя не искаше да плаче, защото, ако заплаче ще се почувства слаба, а Жозет не беше такава. Но не можеше да се бори със самата себе си и сълзите й закапаха по мраморния под, правейки няколко мокри следи по него. Тя плачеше…
- Нима най-сетне разбра, че не си толкова специална и си простичък човек като нас? – Жозет рязко се обърна и остана потресена, когато видя…
- Забрави ли ме?
- Ти? – Красавицата беше объркана. Импулсивно изтри сълзите си и оправи косата си – Какво правиш тук след всичко, което се случи?
- Нямаш обноски, а се наричаш дама! Разсмиваш ме, Жозет. Мислех, че си пораснала!
- А аз мислех, че си разбрала къде е мястото ти Алисън!
- Не съм дошла с миналото си, сестро, дойдох да те поздравя. Браво! Баща ни е съсипан, просто унижен от постъпката ти. – Алисън се обърна и влезе в залата, чувайки думите на малката си сестра “Не ме засяга. Той ме продаде, не му принадлежа!” …
Жозет погледна отново към луната, но после нещо прикова погледа й. Между дърветата тя съзря нечий силует. Бланчард се уплаши, но не смогна да каже на някой, а настоятелно го наблюдаваше. След малко, обаче, сянката изчезна, а любопитството на младата лейди надделя и тя реши да разбере кой е. Единственият недостатък, който тя притежаваше бе любопитството й. Бързо слезе по стълбите, спускащи се от голямата тераса и тихо навлезе в градината. Там бе толкова красиво, дори цветята не бяха затворили листенца за почивка. Лебедите в езерцето още плуваха и припяваха любовната си песен, а дърветата леко поклащаха клони. Жозет предпазливо се приближи към дървото, където видя силуета, но там нямаше никого. С лека усмивка, тя погледна луната. Явно това беше мираж, а тя бе жадна за някого. Дори само този път! Внезапно някой я хвана през кръста, запушвайки устата й. После нежно целуна врата й и оголи зъби. Внимателно ги заби и придърпа Жозет по-близо до себе си, галейки корема й. Русокосата усети силна болка във врата си и инстинктивно се опита да ухапе непознатия мъж. Започна да се дърпа, а при това болката стана по-силна докато не се замая, строполявайки се на земята…
Мъжът бутна леко главата й, и когато бе сигурен, че е в несвяст я взе на ръце и тръгна по-навътре в градината. Поради на скорошния ремонт, лампите не бяха инсталирани и всичко потъваше в блуждаещ мрак. Никой не можеше да помогне на Жозет, а единствено сега тя беше пречупила гордостта си. Похитителят й, обаче, бе професионално подготвен, така че тя да не разбере как той й бе инжектирал доза приспивателно със сребърните зъби, които носеше. Несъмнено семейството й имаше много врагове, които би могли да навредят по един или друг начин на нея или на сестра й Алисън, а този път не беше изключение.
Красивата дантела на раменете й вече бе изцапана с кръвта, описваща аления нюанс на страстно кървавото, а бялата й кожа контрастираше в самия перфект на детайлите. Беше нежна, ухаеща на скъп парфюм и абсорбираща в същото време заобиколена от градината с цветя…
С тихи стъпки, той приближи каменната стена и с едно леко движение се озова върху нея, държащ ръката на Жозет. Внимателно я придърпа нагоре, така че бе в позиция да скочи на другата страна, но в последствие не можа да се задържи, падайки с Бланчард на земята. Мъжът веднага се свести и отново пое красавицата на ръце, тръгвайки към близката гора. Беше тъмно и единствената светлина бе луната, достатъчна той да вижда пътя, без да се изгуби или падне. Нощта живееше в лицето на странника – черни очи, коса; чаровна усмивка, макар показваща само доволство и очарование, но на неговото лице изглеждаше божествена. Колкото красив, той бе и толкова опасен, в тъмни дрехи и закачлив поглед, блуждаещ и дирещ подходящото място.
Жозет беше потънала в мъртвия свят – там, където мислите и чувствата са недействителни, мъртви. Заспала дълбоко на рамото му, тя не усещаше, не чувстваше нищо – като труп. Времето бе кратко – бързина или нищо, заповед и изпълнение… нищо.
Във входа на гората, между дърветата мърдаше светлинка от лампа. Колибата, където тази нощ щеше да остане Жозет, бе собственост на старата жена, прогонена от баща й, отдавна живяла в имението.
“ Остави я на леглото” Бланчард чуваше, но не разбираше какво става. След малко започна да се събужда, но, когато отвори очи се намери вързана на старото легло в непозната от нея среда. Тя се смръщи, погледна настрани, виждайки похитителя си, но поради оскъдната светлина тя не можа да види добре лицето му.
- Добър вечер, милейди – доволна усмивка се плъзна по устните на мъжа, а Жозет направи опит да се извърне на другата страна, но вратът й при щрака и тя изстена от болка.
- Боли… - Възрастната жена внимателно сложи мокра кърпа на откритата рана и с леки движения попиваше кръвта. Жозет бе стиснала очи, поради силната болка и паренето, но търпеше, тя не бе слаба. Старата дама сряза въжетата, захвърляйки ги на края на стаята.
След като приключи, жената отиде в другата стая, а Жозет внимателно се отпусна на леглото, мислейки за нещо...
- Изглеждате умислена. За какво мислите? – Думите му я изкараха от транса и тя погледна неразбиращо към него, слагайки ръката си върху раната на врата си.
- Какво ми причинихте? – тихия й глас се изви, докосвайки ухото му. – Защо? – Мъжът мълчеше, ала сълзите й бяха готови да се излеят, но тя не им позволи… гордостта й не й позволи.
- Боли Ви… - единствените думи, които той изрече, преди да излезе.
Жозет бе сломена, да, болеше я. Какво ли щеше да стане с нея сега. С майка й, с всички… Въпроси, които тя не можеше да си обясни. Несъмнено той беше виновен, ала виновен за мечтата й. Старата дама почука на вратата и след като не получи отговор, влезе в стаята, носеща ръждив поднос.
- Трябва да изпиете това – Жената подаде малка чаша с лекарство. Жозет я взе, изпивайки го, без да усети вкуса му. – Починете си добре. – Русокосата само кимна, когато се извъртя на другата страна.
- Благодаря ти… - Бавно затвори очи, но още чуваше думите му. Защо не й каза истината… Защо лицето му се помрачи, когато го попита… Измори се да чака, това я разяждаше отвътре.
Русокосата леко се изправи, държейки се за врата си, стана от леглото и с тихи крачки тръгна към вратата, взимайки червената лента от масата. Внимателно я отвори и излезе навън, учудвайки се, че не бе дори заключена. Но щом се обърна да затвори се срещна с очите му, толкова тъмни и красиви.
- Къде отивате? – Жозет поклати глава, после завърза лентата на врата си, гледайки все още очите му.
- Никъде… - след това се извъртя, отивайки до пейката в двора. – Аз… излязох на чист въздух.
- Можехте да ми кажете. – Жозет се изненада. После придърпа роклята си, внимавайки да не я изцапа и погледна луната за пореден път. Тя бе красива, а Бланчард обичаше да й се възхищава. Правеше го много често като малка, винаги щом беше тъжна.
- Мечтаех да съм свободна, да съм далеч… - Жозет спря и го погледна – И съм ви благодарна. Кажете ми защо го направихте?
- Отмъщение – Мъжът отново помрачи погледа си, гледайки ненавистно Жозет.
- Отмъщение? – Тя мразеше тази дума, това чувство, така както мразеше Декинс и баща си. – За какво?
- Дръзки думи, милейди.- Вятърът развя черните му кичури, спирайки в косите й. Те се гледаха дълго време, мълчейки, но после Жозет се изправи тръгвайки към него. Погледна го отново, усмихна се нежно, но след това му зашлеви шамар.
- Аз не съм отмъщението ви! Не принадлежа на никого – нито на баща ми, нито на Декинс… нито на вас! – Тя го заобиколи и бързо влезе в стаята, гледайки през прозореца за последно сребърната луна. Една сълза се отрони, правейки гореща следа по лицето й – Боли…

Едит: Моля пишете коментари и критики да знам дали да продължавам или да се поправям smile

Благодаря Ви предварително хД :)

Пон Сеп 06, 2010 5:51 pm

Вто Сеп 28, 2010 8:22 pm

Сега, главите може да са по-къси, защото първата служи за "навлизане в историята". Съжалявам, ако има грешки, но наистина след толкова много домашни веднага да започнеш да пишеш главата и вече очите ти и... бе знаете как е хД Е, приятно четене и вече в другите глави ще се застъпи действието или както се казава 'Действай с действието' хДД Мойта глупост хД Айде енджой ^^

Денят отново настъпи и красивото утро се събуди в лицето й – толкова нежно, женствено и... толкова невинно. Вятърът галеше палавите листа и те леко се полюшваха в красив танц. Днес бе от онези дни, които те караха да обичаш живота, да харесваш всичко, да живееш...
Жозет леко разтърка очи, обръщайки се на другата страна. Слънцето светеше в очите й, и така пречише да поспи още малко. Малката завивка бе паднала на земята, но това не притесняваше Русокосата, а най-малко да се безпокои за нея. Тя знаеше, че е време да става, защото каквото и да правеше нямаше отново да заспи, а колко изморена се чувстваше. Жозет бе свикнала прекалено много с лукса обграждащ я всеки миг през изминалите години, но точно сега бе забелязала липсата му. Колко ли дълго щеше да живее тук. Какво ли щеше да стане с нея... милиони въпроси, които изплуваха в съзнанието й след като се събуди напълно. Нямаше представа къде се намира, какво да прави... как да живее.
- Добро утро, милейди. – Стара жена влезе, поставяйки купа с вода на шкафа и прикани младата дама да закуси в кухнята.
- Моля, не казахте името си. – Жозет стана бавно от леглото, насочвайки се към шкафчето, на което бе поставена бялата купа с вода. Тя изплакна лицето си и потърси с объркан поглед някаква кърпа. Жената все още мълчеше, подавайки й хавлия, за да избърше мокрото си лице. После Жозет закачи хавлията като отново погледна старата дама и с мила усмивка се опита да разбере нещо.
- Аз... моля да ме извините, но храната ще изтине. Да вървим. – Жозет кимна объркано и последва жената до кухнята.
- Добро утро – Мъжът погледна Жозет и наглата му усмивка отново се плъзна по устните му. Жозет не обърна внимание на поздрава и галантно седна на стола си, поставяйки кърпа на коленете си. След това се обърна към старата дама, насочвайки цялото си внимание към нея с думите ”Съжaлявам, но аз няма да се храня на една маса с този човек”. Мъжът веднага промени изражението на лицето си и ядосано излезе от стаята. Жозет се настани удобно и започна бавно да се храни...
- Извинете госпожо, но не ми е удобно, ако не знам името ви – Жозет остави на страна лъжицата, надявайки се домакинята да е разбрала какво значи това.
- Вижте милейди. Аз съм просто една бедна жена, неприсъща някой да знае името ми, още повече този някой да е от благородно семейство.
- Аз искам да знам името ви, както и на този човек, който ми... причини това – Жозет леко повиши тон, но после сложи ръката си върху раната на врата си, за да здържи ударите, които чувстваше вътре в себе си.
- Гвендолин де Бари – жената погледна Жозет, очкваща реакцията й, но на лицето й ясно се очартаваше очарованието и тя с тихи думи обясни, че не бива да казва името на чернокосия мъж.
- Но аз настоявам! – Жозет мигновенно се изправи и погледна ядно Гвендолин, защото тя не желаеше да каже името му. Беше готова на всичко, само да чуе проклетото име. Жената погледна уплашено русокосата и направи две крачки назад.
- Моля, позволете той самият да ви го каже! – Гвендолин излезе от стаята, оставяйки Жозет объркана и немислеща. Тя посегна към кухненския нож, сложен на масата, но се спря, сядайки бавно на стола си - „Какво ми става”....
След като закуси, Бланчард внимателно почисти, но се почувства много странно понеже никога не го беше правила.
От една страна й харесваше този живот, но от друга беше потискащо и някак си изморително. Това ли правеха всеки ден слугите й, та дори и майка й, която бе
прокудена от съпруга си... Жозет настръхна, след като си спомни за нея – мисълта за майка й, за тази, която наистина я обичаше и се интерисуваше от нея... Сега беше далеч, а така й се искаше да сподели мъката си, която я очакваше с Декинс... Мислите й отново нахълтаха като парещи искри и единственото, което можеше да направи бе изцяло да се успокои, след случката днес...
- Милейди, оставете на мен. – Гвендолин пое чиниите, но през цялото време ясно личеше, че се притесняваше за психическото здраве на младата дама. Тя не искаше това отмъщение да повлияе по един или друг начин на Жозет. Ди Бари беше мила и загрижена за всеки, когото чувстваше близък или приятен човек, а Бланчард й бе направила силно впечетление.
- Съжалявам госпожо ди Бари. Не знам какво ми става днес... Моля извинете ме. – Гвендолин погледна Жозет недоверчиво, но после се усмихна и продължи да мие чиниите.
- Знаете ли, милейди; тук може би ще се научите как точно да изразявате действията и мислите си. Ще ми бъде приятно, ако ви помагам. – Русокосата се обърна изненадано, но не каза нищо. Тя не искаше да нарушава спокойствието, което ги обграждаше – така се чувстваше в безопастност...
- Простете. – За момент Жозет се поколе*а, но после събра решителност и излезе навън, знаейки, че ще го намери там... Денят беше красив и толкова приветлив в контраст с лошите мисли, които я изгаряха от вътре. Петното от кръв по роклята й все още личеше и макар, че бе почти заличено, то беше останало като лош спомен от болката. Раната все още не бе напълно възстановена, което пораждаше риск от отварянето й...
- Колко сте взискателна. Дойдохте да ми кажете, че мога да вляза? – Мъжът погледна доволно младата дама и чак сега тя можеше прекрасно да види истинското му лице... Светлата кожа, съвсем бледа, тъмните очи, красивата усмивка и нещото, което не можеше да види в Декинс – той имаше нещо, което тя винаги е преследвала в мечтите си; желание, което наистина не можеше да премахне; вкус, който я караше да разбере какво иска, но това чувство сега й бе толкова непознато. То беше много по-хубаво от любовта, по-хубаво от щастието; то беше нещото, което нямаше име за нея... нещото искано отдавна.
- Просто... Мислех, че ще искате да... – Жозет свали поглед от него и направи малка пауза, но след това нещо я караше да говори, без дори да мисли какво казва, инмулсивно... – Да се поразходите с мен? – Чернокосия не каза, нито направи нещо. После се обърна на другата страна, прокарвайки пръсти през косата си, ала погледът му се ширеше напред в далечината...
- Да вървим – Зениците й се разшериха. Той се бе съгласил. Възможно ли беше това... той да й позволи... – Има ли нещо, милейди? – Внезапния му въпрос я изкара от краткотрайния транс и тя панически кимна в съгласие.
- Не... просто, аз... искам да... ме върнете в дома ми, но...
- Няма как да стане. – Жозет още повече се изненада’ дали той...
- Но аз не съм довършила изречението си! Моля, изслушайте ме! – Мъжът отново я погледна и лукаво се усмихна. – Аз... Искам да знам името ви!
- А защо трябва да ви го казвам? – Усмивката му веднага се промени – стана загадъчна или по-скоро закачлива, ала точно това не се хареса на лейди Бланчард. Тя не обичаше този вид мъже, но той... той просто изглеждаше като тях, но не беше тях, за бога!
- Аз... допустимо е да знам... а и вие знаете името ми!
- Напротив – не го зная. Или по-скоро не искам да го знам. – Жозет се изненада за пореден път на отговорите му. Те бяха много различни от всички други, които е получавала.
- Жозет Бланчард. – Русокосата изговори светкавично името си и нервно зачака реакцията му – Е? Вашето име?
- Нима е толкова лесно? – Този път усмивката му стана дразнеща и потискаща. Такава, каквато те предизвикава да ругаеш или...
- Името ви, сър? – Мъжът я погледна доверчиво и малко странно. Защо й трябваше името му и... Защо тя?
- Габриел...

Огненные цветы

Огненные цветы

Re: Огненные цветы

Re: Огненные цветы

Re: Огненные цветы