Обичам живота

Сря Сеп 08, 2010 5:00 pm

Това е поредната ми простотия. Днес гледах един японски филм и не спрях да рева цели 30 минути и както си гледах филма, отклоних поглед към "Изкушена" и идеята ми се завъртя в главата. Отново не се получи това, което исках. Само началната пряка реч и първия абзац ми харесват, другото НЕ, но ще го постна тук. Кой знае може някой да го хареса повече от мен Хд

-Какво прекрасно време!
-Как ще е прекрасно? Толкова е мрачно!
-Именно. Обичам мрака. Иска ми се винаги да е така...

Казвали ли са ви някога, че ако желаеш нещо много силно, ще го получиш? Не съм си и мислела, че ще стана така. Вярно, че исках това нещо, че се чувствах най-добре така, но всичко се обърна. Желанието ми се обърна срещу мен. Сега вече не искам да е винаги мрачно. Иска ми се да видя слънцето. Да знам, че поне природата изпитва радост, че е жива и няма от какво да са бои, докато аз броя дните...
-Как си днес? – Попита ме Изабела. Седна на стола до леглото ми и ме погледна с надежда. Усмихнах се несигурно, обръщайки глава напред. Из беше най-добрата ми приятелка. Случайно попаднхме в един клас при разпределението след кандидастване и слава Богу, че стана така. Не знам какво щях да правя без нея. Тя винаги ме караше да се смея. Не си мислете, че не сме се карали. Напротив, дори и за най-незначителни неща, но това е един от рисковете, които трябва да приеме едно приятелство. А за нас караниците бяха по-скоро малко разнообразие и почивка, но много кратка. Ядосваш се за миг,викаш и миг след това всичко е наред. Обичах Из толкова много. Какво ли щях да правя без нея? Без месечното ходене по книжарниците, за да си купим книгите от любимите ни поредици? Без да отворим на случайна страница, а то да се окаже най-важният момент в книгата, да го прочетем и да се засмеем? Това беше вторият риск в едно приятелство – опасността да загубиш другия или накратко казано...
-Ники? Никол? – Из повиши тон и аз се стреснах. Бях се замислила, но не правех ли това вече от цял месец? Обърнах глва към нея и видях как очите й ме гледат притеснени и уплашени до смърт. – За Бога, Никол, помислих, че си мъртва!
-Толкова ли бързо искаш да ме отпратиш? – Попитах без никаква интонация в гласа, но вътрешно се засмях. На Из обаче въпросът никак на й се хареса.
-Как можеш да говориш такива неща?! – Извика разтроено тя и, без да се усети, се изправи.
-Спокойно де. Беше просто шега. – Казах, смеейки се. Не се бях смяла от доста време, така че имах нужда от това. Из продължаваше да стои прави, когато ми каза:
-Разбирам, че опитваш да развеселиш положението, но да използваш черен хумор не е никак забавно!
И си тръгна. Остави ме сама. Добре, малко попрекалих, само малко... Не може ли човек в моето положение да използва всеки миг, за да се забавлява, дори и ако е за негова собствена сметка? Аз по принцип си говоря така, но сега нещата бяха по-деликатни. Е, не можех така изведнъж да престана. Все пак това беше част от мен.
Какво казвах преди Из да ме прекъсне? А, да! Или на кратко казано Смъртта. Ох, колко не харесвам тази дума! Все още изпитвам страх. Отначало беше стресиращо. Когато ми казаха, че не ми остава много време живот се засмях и си помислих, че лекарите се шегуват с мен. Та аз бях напълно здрава! Но явно това беше преди, а сега е друго. Първите дни беше най-зле. Не говорех с никого, не се хранех, мислех единствено за това, че съмвсем скоро ще умра. Не можех да го приема, не можех да приема как затварям очи и времето спира, как никога повече няма да видя света около мен. Това ме убиваше. По цели нощи плачех, а през деня гледах през прозореца. Надявах се слънцето да изгрее поне за малко. Писна ми от този мрак. Харесвах го, но ми стигаше, че живота ми се оцвети в сиво, това ми беше предостатъчно и болезнено. Но слънцето така и не се показа... Вече се примирих, че няма да го видя, дори се примирих и със Смъртта. В крайна сметка тя бе важна част от живота и колкото и да ми се искаше да живея, все някога щях да умра. Е, предпочитах да е по-късно или най-добре никога, но нямаше как това да стане. И тогава се сетих за безсмъртието и книгите ми веднага изплуваха в съзнанието ми. Усмихнах се нетърпеливо, грабнах телефона си и звъннах на майка ми.
-Кажи, Ники. Как си? – Попита ме тя притеснено.
-Добре съм. В отлична форма! – Отговорих бързо и въодушевено. – Искам да ми донесеш книгите.
-Всичките ли? – Майка ми се очуди.
-Да, всичките.
-Но те са много. Как ще ги донеса?
-С торба. Нали знаеш, онова найлоново нещо, което побира всичко. – Засмях се. Майка ми само въздъхна и каза:
-Добре. Ще ти ги донеса.
-Идеално и гледай да е по-бързо! – Отвърнах радостно и тъкмо да затворя телефона, когато чух:
-Обичам те...
И връзката се разпадна от мен. Не знаех какво да й отговоря, затова беше по-добре да си мисли, че не съм я чула. Струва ви се странно, че не мога да кажа на майка си „Обичам те”? Е, това е самата истина, не мога. Просто не съм добра в изказването на чувства. Не ми е приятно, когато го правя, чувствам се не на място... Звучи тъпо, но е така.
-Донесох ти пица и „кръв”. – Из отново беше влязла в стаята без да я усетя. Боже, преди още с натискането на дръжката разбирах, че някой идва. Губя форма, а това е лошо. Седнах на леглото и се усмихнах развеселено.
-Златна си! – Казах й и протегнах лявата си ръка, за да взема пицата. На това му се казваше храна! Най-накрая щях да ям НЕЩО, а не тези болнични боклуци. Отхапах нетърпеливо от пицата и се почувствах още по-добре.
-Искаш ли сок? – Попита ме Из. Взе две чаши от шкафчето и наля малко от „кръвта”.
-Мммдаа... – Отговорих, все още дъвчейки. Тя ми подаде сока и аз отпих от него. Затворих за кратко очи и си поех дълбоко въздух. Това беше живот, истински живот! – Божеее, така ми се пиеше вишнев сок.
-И добре, че бях аз да ти донеса. – Довърши Из и двете се засмяхме. Точно както преди. Изведнъж една сълза се стече по бъзата ми. Най-добрата ми приятелка ме погледна невярващо.
-Защо плачеш?
-И аз не знам. – Отговорих, смеейки се. Или не, знаех. Плачех, защото скоро вече нямаше да мога да се смея на такива шеги, или да ям пица и да пия „кръв”. – Казах на майка ми да ми донесе книгите.
-Всичките? – Попита очудено Из. Явно с майка ми мислят еднакво, казах си. Кимнах бързо няколко пъти.
-Дам, всичките.
-И за какво ти са?
-Как за какво? Да ги чета разбира се. След някой друг ден няма да мога да го правя.
Лицето на Из помръкна. Отново го направих! Спрях да се смея и казах:
-Виж, да не ти пука. Може би така ще си спестя още толкова много страдания. Погледни го от добрата страна – ще получа спокойствие.
-Ники, няма добра страна. Смъртта не е добра, тя е лоша и ти отнема най-скъпото. – Каза тя с наведена глава.
-Е, добре де, книгите наистина ще ми липсват много. – Засмях се на този си отговор. Поне все още пазех чувството си за хумор.
-Непоправима си, знаеш ли? – Попита ме Из и ме погледна. Лицето й отново сияеше, което накара и мен да засияя още повече.
-Знам. – Отговорих и двете се засмяхме. В този момент вратата се отвори и майка ми влезе в стаята. Погледна ме отначало напрегнато, а после изражението й доби спокоен вид и се усмихна.
-Ето ти книгите. – Каза ми и ми подаде торбата. Оу, тя тежеше.
-Мерси.
-Имам нещо за теб.
Погледнах майка си в очудване. Представих си какво ли не. Никога не успяваше да олучи точният подарък. Тя ми подаде малка торбичка с емблемата на книжарница „Хеликон”. Сърцето ми започна да бие по-силно. Развълнувано бръкнах в торбичката и изкарах шеста книга от поредицата „Училище за вампири” – „Изкушена”. Извиках силно.
-Книгата!
Из и мама се змасмяха. Знам, че беше просто книга, но беше моята книга! Веднага я отворих и почнах да чета. Забравих за всичко около мен , дори и за останалите книги.
И така мина целия ден. Майка ми и Из си бяха отишли. Не ми пукаше особено дали ще съм сама в болницата. Отначало искаха да има някого с мен за всеки случай, но след време се отказаха от тази идея. Или по-точно аз ги отказах. Развиках им се едно хубаво, че не мога да дишам от тях и те ме оставиха на мира. Ще кажете, че е по-добре да прекарвам повече време стях, тъй като скоро няма да мога, но някак си отвътре бях спокойна, че денят ми още няма да настъпи.
Вече минаваше полунощ и на мен ми се доспа. Отбелязах си докъде съм стигнала, изгасих нощната лампа и заспах, прегърнала книгата. И тогава нещо се случи. Настана голяма паника. Чувах викове и притеснени гласове. Не можех да разбера какво точно се случва, защото бях твърде далче от реалния свят. Бях в древна стая, беше тъмно и студено. Нищо не виждах и почнах да се паникьосвам. Ами ако умирам?
-Ти ли си новата? – Момичешки глас не чу близо до мен и едва не ми искара ангелите. Изведнъж няколко свещи свтнаха и можех да видя по-добре. Огледах стаята. Нищо особено, просто много прах, стари пособия, маса, столове и шкафове с книги.
-Нова ли? В какво нова? – Попитах момичето.
-Новата за преминаването от другата страна. – Отговори ми тя и седна на един стол срещу мен. Сега разбрах, че бях седнала на масата.
-Искаш да кажеш, че съм мъртва? – Сърцето ми прескочи удар. Е, значи интоицията ме подведе този път.
-Да... – Отвърна ми несигурно. – Хайде. – И се изправи. Добре, защо седна, като веднага стана? Чакай малко, тя ангел ли беше?
-Ти ангел ли си? – Попитах я. Непозната се засмя и отговори.
-Да. Казвам се Дестъни, а ти си Никол. Нямаме време, хайде. Като преминем от другата страна ще си говорим колкото искаш. – И ме хвана за ръката, дъпрайки ме напред.
-Но аз не искам да ходя.
-Нямаш избор. – Каза ми Дестъни без да се обръща. – Ако беше концерт поженалние, помисли си колко много хора щяха да са живи и да нарушат кръговрата.
-Защо точно аз?
-Не знам. Питай Него.
-Ама той съществува ли? – Попитах невярващо. Тя се спря и се обърна към мен ядосано.
-Май наистина мястото ти не е тук, а в Ада!
-Там още по-малко искам да ходя. Виж, просто искам да се върна обратно.
-Не можеш! – Извика ми и отново ме завлачи напред.
-Защо? – Настоях отново аз.
-Боже, не се отказваш, нали? Просто трябва да умреш. Лекарите в момента се борят за живота ти. Още има надежда, докато не Преминеш. Направиш ли го, тогава край. – Обясни ми спокойно тя.
-Не искам да ходя. Още дори не съм си дочела книгата.
-Като Преминеш ще отдеш в библиотеката и ще я намериш.
-Книга за вампири е. – Казах ядосано. Дестъни се спря само, за да отговори.
-Тогава няма да я намериш там.
И продължихме да вървим. Вече наближавахме моста. О, не, трябваше да се върна!
-Знам! – Извиках колкото глас имах. – Искам да я дочета. Само това.
Дестъни ме погледна проницателно. Засмях се.
-Добре де, не само това. Искам отново да живея.
-Не може, а сега тръгвай.
Не бях се отказала. Може би нямаше да постигна това, което исках, но нямаше да престана, докато не Премина. Вървейки, продължих да говоря:
-Ти не разбираш! Живота е всичко, което имам. Може и да е скапан и гаден, но си е моят живот. Никой не е казал, че е лесно. Всичките ми книги ме чакат долу. Не мога да си представя да съм без тях. А и майка ми и Из също ме чакат. Помисли какво им е на тях в момента!
-С всички е така. Ще свикнат.
-Но аз няма! Искам да се върна и ти ще ме върнеш!
Дестъни само поклати глава.
-Моля те... Моля те... Върни ме... – Шептях, но знаех, че тя ме чува. – Искам да съм там. Не усещал ли колко много го искам? Чак сърцето ми ще се пръсне! Не мога да приема, че съм мъртва. Никога няма да го приема! Върни ме обратно, по дяволите!
-Какво ще направиш като се върнеш? – Попита ме тихо тя, спирайки по средата на моста.
-Какво искаш да кажеш?
-Казваш, че с цялото си същество желаеш да се върнеш. Какво ще направиш? Как ще се държиш?
-Както преди... – Отговорих объркано. Дестъни поклати глава. Повдигнах въпросително вежди. –Какво тогава?
-Просто живей...
Изведнъж се озовах на болничното легло. Отворих стреснато очи, извади книгата изпод завивките и я прегърнах силно. Лекарите спряха всичко, което правеха и ме погледнаха смаяни.
-Но сърцето ти спря. Как...? – Заекна хирургът. Аз само се усмихнах, взирайки се в корицата на книгата си.
-Не знам. – Повдигнах рамене, продължавайки да се усмихвам.
-Това е чудо. – Каза един от лекърите и излезе от стаята.
-Ще съобщим на майка ти, че си добре.
Аз отделих поглед от книгата и го насочих към хирурга.
-Добре, но нека никой да не идва при мен. Искам малко спокойствие.
Той кимна и всички излязоха. Въздъхах тежко и разтворих книгата. Почнах да чета на глас:
„-Зи, усилено се опитвам да не полудея от мисълта, че ти имаш специална връзка със Старк... нещо, което нямаш с мен.
-Той е войн. Може да имам така връзка само с вампир.”
След което продължих да чета на ум. След 3 часово упорито четене, бях приключила. Затворих книгата, слагайки я до главата си и се сгуших в завивките. Преди обаче да затворя очи казах:
-Благодаря...
И и сведох клепачи. Малко преди да се унеса в сън, прошепнах:
-Обичам живота...

....КРАЙ....

Сря Сеп 08, 2010 5:03 pm

Обичам живота

Обичам живота

Re: Обичам живота