Naruto fic-4eta /One-Shot ще са/

Болка по Загубения

Кавгата на Харуно и Хюга семействата

Слънцето блестеше и осветяваше порутената крепост „Харуно”. Битката между семейство Харуно и семейство Хюга бе унищожила една голяма част от величествената постройка. Това се бе случило преди две нощи. И двете семейства бяха унищожени, също като замъка. Разликата обаче бе, че беше оцелял по един наследник и то двете семейства. Розовокосо момиче със зелени очи и бледо лице стоеше, седнала на един съндък в така нареченото „скривалище”. Тя беше стояла там по време на цялата битка. Не заеше какво се беше случило с родителите и. Чак днес тя реши да се покаже. След като напусна обежището си, пред кралските и очи се разкри шокираща гледка - порутеният и дом и мъртвото и семейство. Сълзи замъглиха погледа и, пречейки и да фокусира гледката. Момичето бе съсипано. Незнаеща какво да стори, тя тръгна по една от многото пътеки, чиито край не знаеше.
По същото време, в другият край на страната от своето скривалище се показа младо чернокосо момиче. Белите и очи също бяха напълнени със сълзи, след като видя подобна, като при розовокоската гледка. И също като нея пое по една пътека.
Няма да Ви разказвам какво се случи след това - сами си решете. Това, което ще ви разкрия обаче е, че и двете намериха помощ в лицата на двама благородници.
Сакура се влюби в Саске Учиха - млад благородник с черни, като нощта коси и тъмни, като въглени очи. Саске също се влюби в розовокосата принцеса, знаейки през какво е минала и колко смело бе постъпила. Естествено имаше свадба за чудо и приказ и Сакура бе по-щастлива от всякога.
Хината пък се влюби в Наруто Узумаки - също благородник, а и добър приятел на Саске. Двамата също се ожениха и заживяха щастливо в лукс и любов.
Съдбата беше милостива към двете съпруги - позволявайки им никога да не се срещнат и да довършат старите семейни кавги.
След две години и в двете кралства се чу, за пръв път от доста години насам бе*ешки плач. В кралство Учиха се беше родило прекрасно момиченце, а в кралстмо Узумаки - момченце. Така кавгата между Харуно и Хюга кралствата беше забравена с времето и ... всички заживели щастливи.

КРАЙ

Изпълнено желание



Тя имаше тъмно зелени очи и дълга до кръста розова коса. Беше слаба, с добре оформено тяло. Лицето и беше бледо с добре оформен нос, малка уста и изпънати скули. Името и бе Сакура Харуно и днес бе най-щастливия ден от началото на живота и. Днес тя се омъжваше за мъжът в който беше влюбена от 12 годишна - Саске Учиха.
След като бяха ходили 2 години той и бе предложил брак в един ресторант, докато тя му казваше колко държи на семейните ценности. Беше паднал на колене и и беше поискал ръката. Естествено, тя беше приела без въобще да се двууми.
Днес беше свадбеният и ден и тя беше толкова щастлива. Усмивката не слизаше от лицето и. Сега бе в стаята си и бе застанала пред огледалото и се оглеждаше. Беше се втренчила в отражението на жената, която се откриваше пред очите и. Тя беше красива в снежно бялата си рокля, прилепнала около ханша и, а надолу бе разкроена и свободна. Имаше диаманти и перли посипани навсякъде; нямаше ръкави и стигаше до кокълчетата на кратата и, при положение, че бе с високи токлета. Косата беше хваната на кок, но не стегнат, а някак си небрежен, което придаваше на лицето на младата жена още повече красота.
Гримът и бе лек - спирала и очна линия. На устните си имаше розов гланц. Приличаше на богиня. Дори и сама не можеше да се познае. Сега бе време да слиза долу, а пред вратата и стоеше баща и, горд, че единствената му дъщеря ще се омъжи за младият Учиха.
Когато Сакура излезе от стаята, баща и я погледна и в очите му тя видя гордостта му към нея. Хвана младата розовокоска под ръка и напуснаха къщата. Излязоха от предният двор и влязоха в задния. Там бяха всички поканени гости - приятели, близк роднини и бизнес партньори. До олтара стоеше въпросният Саске Учиха в черен смокинг, бяла риза, която се подаваше под черното сако. Погледът му беше също така щастлив, като на младата му булка. Беше толкова красива в неговите очи, както и в тези на всички гости.
Свадбата бе толкова пищна, че няколко то високопоставените дами се просълзиха, когато младата двойка се целуна. Така те заживяха щастливо.

КРАЙ

Болката на ангела

Стоях на балкона на хотела и гледах небето. Тази вечер бе ясно и се виждаха всички звезди. Луната беше пълна и осветяваше главните улици на град Йокахома. И макар, че минаваше 22:00 часа целият град светеше : магазините, ресторантите, пекарната на отсрещната улица, всеки прозорец ... сякаш само аз забелязвах колко е часа. Отново погледнах часовника на китката си. Показваше 22:03. "Защо все още не е дошъл?" се запитах, като потропвах нервно с крак. "Той винаги закъснява! Как веднъж не е точен?". влязох в стаята, като затворих вратата след себе си. Светеше само нощната лампа, като хвърляше бледа светлина върху богато обзаведената хотелска стая. Прекосих я с бързи крачки и се озовах пред огледалото. Там видях отново тази непозната жена. Това красиво създание, което бе направило толкова грешки и продължаваше да ги прави, ме гледаше с онези празни тъмнозелени очи. То имаше дълга розово-сребриста коса, фигура на модел, дълги и стройни крака, показващи се из под късата вечерна рокля. Наричам го "то", защото отдавна вече не е човек и не мога да то нарека "тя".
Въздъхнах. Всеки път щом срещнех отражението си някъде, спомените ми изплуваха от черната бездна, в която бяха потънали и сякаш спяха мълчаливо. И отново, за сигурно стотен път бях принудена да си спомня. Да си спомня онзи ден. Онази случка, онзи отвратителен инцидент, който ме промени така...
Беше преди 3 години. Средата на октомври. Вече валеше пухкав бял сняг и затрупваше всичко, завивайки го с меко бяло одеало. Изглеждаше, сякаш го пазеше от нещо лошо, както майката пази малкото си дете. Този ден не беше нищо по-различно от другите дни на зимата... или поне това си помислих тогава. Никога не бях си и помисляла, че точно тогава ще ми се случи най-голямото нещастие. Годеника ми и аз трябваше да пътуваме за Токио този ден. Прогнозите за времето, обаче, не бяха хубави. Помолих го да отложим:
- Защо не изчакаме да се пооправи времето? Пътищата са заледени и~
Той не ми позволи да продължа.
- Стига де, Сакура. Нима мислиш, че нещо лошо ще ни се случи? Това е шансът ти да си намериш по-хубава работа. Нима ще позволиш на това замръзнало H2O да ти го отнеме?
- Не,но~
- Без "но", слънце. Не бъди писимистка. Всичко ще бъде ОК.
Това беше краят на разговора ни... оказа се, че бе и край и на няколко живота. Със Саске и семейството му потеглихме. Времето се влушаваше все повече и повече. Имах лошо предчувствие. Пътувахме няколко часа по заледената магистрала и за секунда си помеслих, че съм се притеснявала за нищо. Тъкмо щях да си въздъхна от облекчение, когато Саске наби рязко спирачките. Всичко останало стана за секунди - колата се запарзаля по леда, блъсна се, претъркули се и накрая спря. Отворих бавно очи. Всичко беше в кръв. Чувах приглушения вой на полицейските и линейските сирени. Лремигах за да фокусирам по-добре. Погледнах към Саске. Целият беше в кръв и не мърдаше. За части от секундата напълно забравих за другите в автомобила и тръгнах да помагам на любимия си. Виках името му, побутвах го - нищо. Точно преди да изгубя съзнание усетих две силни ръце да ме хващат за кръста и да ме изтеглят от колата. Протегнах дясната си ръка и за последен път докоснах меката, гарваново-черна коса на Саске.
Когато се свестих бях в болницата. Не бях тежко ранена, за това ме изписаха след седмица. Бяха ми казали, че шофьора бил с откопчан колан, когато ни намерили, което значело, че се е опитал да ме спаси ...
От този ден нататък аз се промених. Станах жената, която само работата можеше да успокои; тази, която взема решения за чуждите животи; тази, която мрази и ненавижда всичко и всеки; тази, която Саске не желаеше да вижда и познава, когато бяхме деца /тука смисъла е, че като малка Сак е била такава, каквато ви я описах сега - а на Саске тва не му се е харесвало и заради него тя се е променила/. Станах такава кучка, че хората страняха от мен. С течение на времето аз се извисих в империята си и станах най-влиятелната жена в Япония, та чак и в Света. Но това не излекува огромната рана ... не накара кошмарите да изчезнат ... не ми даде покой.
От мислите ми ме извади звъненето на вратата. "Най-накрая!". С едно бързо движение отключих вратата. Там стоеше висок, спретнат и стегнат русокос мъж. Това беше Наруто Узумаки - най-влиятелният бизнесмен в Япония. С него бяхме съдружници от известно време. Вчера се бяхме уговорили за среща. Бизнес среща. И както обикновенно той закаснява.
- Много съжалявам, че закъснях, Сакура. Навън е пълна лудница. Задръствания навсякъде.
Усмихна ми се детски и ми подаде букет червени рози.
- Заповядай!
- Хм. Благодаря, Наруто. Красиви са.
Поставих розите в една ваза и се върнах при блондина.
- Е? Ще тръгваме ли или какво?
Само кимнах. Докато се обръщах да заключа вратата погледа ми се спря на снимката на нощното ми шкафче. Тя беше в дървена рамка с позлатени крайща и в момента лунен лъч огряваше двамата души на нея. Сърцето ми се сви от болка.
Излязох от фоайето на хотела. С Наруто сложихме куфарите ми в багажника на BMV-то му и потеглихме. Спомените ми отново заспаха дълбокия си сън, като само един проблясваше в мрака на празното ми в момента съзнание. Случката от преди малко. "Много болка за толкова кратко време." си помислих. Тогава думи на Саске прокънтяха в главата ми, докато гледах пътя пред нас : "Ангеел мой!" - така ме наричаше винаги, когато не бях в настроение. "Сега няма кой да ми ги каже, но аз ги помня!". Затворих за кратко очи. Една сълза се стече бавно и агонично по дясната ми буза.
На снимката, която бях оставила в хотелската стая бяхме аз и Саске. В долния десен агал беха написани същите онези думи "... Ангеле мой...".
Лека усмивка се появи на лицето ми. Нарочно оставях снимката - надявах се да оставя и спомените, а заедно с тях и болката. Раната щеше да зее отворена още доста години, но поне сега се надявах, че ще мога да си отдъхна от бремето на миналото. Преди да затворя отново очи и да се отпусна на кожената седалка, аз погледнах за последно към небето и прошепнах:
- Рано или късно и ангелите падат от небесният си рай, скъпи ми Саске.
Вече спокойна се унесох в приятен сън, в който нямаше болка, нямаше страх, нямаше угризения или печал. Само едно нещо оцветяваше с присъствието си мракът - белият, пухкав сняг.


Оле малееее тва съм го записала от снощи и чак ся го довърших ЗНАМ че има сигурно много грешки, но все пак се надявам да ви хареса. пишете коментарчета

Сега и завинаги!

Плакала съм глупаво години наред. Чаках го да дойде, да ме прегърне, да ме обикне. И дори и сега в сърцето ми се е спотаила онази малка искра, която се опитвам да загася. Искрата на надеждата, че той е някъде там и си мисли за мен, така, както и аз си мисля за него. Но това са само надежди. Блянове създадени от унищоженото ми сърце. И макар и така приятни, така красиви те са си само блянове - нищо повече, нищо по-малко. Толкова много време съм била като мъртва за теб. Мисълта за мен те е отвращавала. И все пак надеждата е това, което ме държи на крака и ми пречи да рухна на земята, като някаква развалина.
Понякога ми се струва, че все още си до мен. Че не си си отишъл, не си ме изоставил. Но тогава поглеждам старата снимка на рафта. Взимам я. Плача, знаейки, че съм те изгубила завинаги. Но сякаш това не ме притеснява вече. Защо ли? Може би заради това, че колкото и да те исках за себе си през всичките тези години - ти никога не беше мой, колкото и любов да ти давах - никой не ми я връщаше обратно и колкото и да плачех за теб - ти така и не дойде да избършеш сълзите от бледото ми лице. Може би това е причината и сега, няколко месеца след като си отиде мен да не ме боли толкова.
Но глупаво продължават да се леят сълзитеми без причина. Не мога да ги спра. Да им кажа „Стига вече! Той няма да се върне. Спрете да се леете!” няма смисъл. Те не ме чуват. Никой вече не ме чува.
С последни сили поглеждам през прозореца право към твоета къща. Чакам няколко секунди. Ти така и не идваш при мен. Знам че няма да дойдеш никога вече.
Но дори и сега знам, че ме гледаш. Знам също, че ще бъдем заедно. Сега и Завинаги! Забивам ножа право в сърцето си. Падам. Това е краят. Няма болка, нито викове за помощ. Има само вечно спокойствие. Вечен мир. Мир и свобода само за мен и теб. Сега и завинаги...

THE END