Wicked Game

Ето още мъничко, защото днес сме в добро настроение :) :)


Ягодовочервеният Мини Купар на Тереса Бариос спря точно на алеята, до къщата на госпожа Джоунс, майката на втората злощастна жертва.
Възнамеряваше да проведе с майката на Синтия онзи противен, ротинен разговор, в който трябваше да я напрегне да си спомни всичко необичайно от последните дни на мъртвото си дете.
По дяволите, понякога наистина мразеше тази работа, но се успокояваше малко от мъдрата мисъл, че все някой трябваше да я върши.
Излезе от колата с присъщият за себе си финес и затвори плавно вратата.
Заобиколи предният капак, насочвайки се към къщата, когато периферното й зрение изкрещя разярено, отразило черното Ауди на Дейниъл Лоусън да се задава иззад ъгъла.
По дяволите този мъж!
Беше като онези досадни съседи, които не разбираха от намек.
Тереса застана заплашително по средата на пътя, като скръсти ръце и се втренчи настоятелно в лъснатото предно стъкло на колата, която я наближаваше, без да издава признаци, за решението на шофьора да намали.
Какво?
Щеше да я размаже?
Идеално, веднага щом се превърнеше в призрак, щеше да го убие за да й прави компания!
Дейниъл умишено закова колата на милиметри от коленете й.
Искаше му се да мине през нея, но имаше твърде много свидетели. Все пак не можеше да я нарани на обществено място.
Ах, правила, правила...
Тес едва не отстъпи назад, подведена от инстинкта си за самосъхранение, но ината й беше с пъти по – голям от него, и не помръдна с нито един инч по настрани или назад от предницата на возилото.
- Откачен, кучи син - измърмори под носът си синеоката жена.
- Мразя тази, надута кучка. – с усмивка на уста си изтананика Дейниъл и излезе от колата, като затръшна вратата, симулирайки гняв.
Тереса Бариос не беше достатъчно значима, за да го разгневи, но беше достатъчно заразна, за да прихване от нея всичко що Господ бе определил като грях.
Дейниъл тръгна към нея със перверзна усмивка, изписваща се на лицето на мъж, когато поредната стриптизьорка, идваше за да танцува в скута му.
- Я виж ти! - намигна й - Днес да не би да е денят на вещицата?
Тес захапа бузата си от вътре, за да мине време преди да скочи и да го удари. Броеше от едно до сто, но юмручната доза гняв просто не напускаше тялото й.
- Знам, какво искаш? – спокойно заяви тя и заби токчето на високите си ботуши в гладкият асфалт - Очакваш да ти се нахвърля и да те одраскам? - лукава усмивка откри белите й зъби - О, Дейн, ти си толкова сладък.
- Целуни ме отзад, нещастна кучко! – изрече небрежно мъжът, със зашеметяващо чаровна усмивка.
Тес си пое шумно дъх и нацупи притенциозно устни, като малка госпожичка.
-Оу, Дейниъл, ти си бил ласкател, нямаше да повярвам, ако някой ми го беше казал! – Дивите й сини очи го проследиха предпазливо, как свива широките си рамене, със съвършено лекомислие, което обаче не притежаваше - Какво търсиш тук? – започна направо Тес, като потропна нетърпеливо с крак - О, нямах представа за чувствата ти! – възкликна изведнъж и го погледна хитро изпод дългите си мигли.
-Какво? – лек интерес зашари по лицето му.
-Следиш ли ме скъпи? – миличко промълчи тя, като го приближи и го потупа дръзко по гърдите – Не можеш да устоиш?
Дейн избухна в неподправен смях. Боклука пред него наистина го развеселяваше.
- Не се ласкай! - подметна той - Не си нищо, което вече да не съм имал.
Тес се почувства зле заради обидата му, но заучената усмивка озари лицето й. В тяхната професия нямаше време за сълзливи моменти и проявена несигурност. Той бе хищник, а тя не по – малко от него. Имаше време за да го премахне, но се опасяваше, че и той разполага със същото.
-Нека говорим без заобиколки. – сериозно подчерта и отстъпи крачка от него - Ти искаш този случай, и аз го искам също. – облиза замислено сочните си устни, а той неволно проследи изкушаващото движение – Знам обаче, че и двамата не сме способни на нещо просто Дейн?
Той наклони глава настрани. Усъвършенстваното му в това да скрива емоциите си лице придоби любопитно изражение. Тес знаеше, че той й беше позволил да го види. Ако беше преценил да не й показва нищо, тя никога нямаше да ознае, какво бушува под кожата му.
-На какво не сме способни, Тереса?
-Не сме способни на това, да не уважаваме чуждата болка.
Видя беглото съгласие в зелените му очи и кимна в знак на примирие.
- Нека да говорим с госпожа Ребека Джоунс, Теса - заговори младият убиец, а маниера, който владееше гласът му бе властен, достатъчно серизоен и уверен, за да накара легиони да го следва в безрасъдно приключение – Ще го направим заедно, но после всеки сам за себе си. - зелените му очи, студени и присметливи, се проясниха и се превърнаха в две празнини, които не излъчваха нищо - Може майката на жертвата да е забелязала нещо странно.
- Момичето се казва Синтия, или ти не си правиш труда да запомняш имената?!
Осъзна грешният си подход почти веднага. Дейн беше нещо непонятно за нея. Достатъчно ефективен и бърз за да те убие, преди окото ти да трепне, преди да се задъхаш и извикаш, но имаше неща, които можеха да го жегнат, а когато това се случеше, в твой интерес бе да вземеш близкото оръжие и сам да си пръснеш мозъка, защото той ще те довърши много по –лошо.
Цялото му лице се бе променило в един миг. Гледеше я с неподвижните си зелени очи.
Можеше да определи погледа му. Беше срещала точно такъв тип, в очите на животните в зоопарка.
Могъщ поглед, който ти издаваше гордост, която ти си нищожен за да поемеш, да разбереш и изобщо, нищожен за да притежаваш дори една частица от тази невероятна, дива гордост. Поглед наситен с чужди мисли, чията жестокост ти е непонятна .
-Стига! – стегнато изрече Тес, като преглътна неспокойно срешу него – Прибери инстинктите си на машина за убиване!
Полусмивка изкриви красивата му уста, но този зловещ поглед не изчезна, а седеше на изостреното му лице, присмивайки се на тръпнещото й тяло, на биещото й сърце, на кръвта, която циркулираше като обезумяла.
-Какво? – изстена до ухото й, като подпря големите си длани на раменете й натискайки силно.
Тес веднага хвана дръжката на пистолета в кубура си, а нискитя смях на мъжът, затвърди желанието й да го извади.
Не го бе виждала толкова страшен до сега.
- Цъ, Цъ, цъ, - челото му се опря нежно в нейното. Дивите им очи се кръстосаха опасно, пълни с живот, с битка, с кръв. Можеше да усети всеки негов мускул, който направо пулсираше в нея. - Пази оръжието в кубура, Теса. Не искам кръвта ти по ръцете си. - устните му срещу нейните бяха като скреж върху прозорец.
Грапави и неразумни, ръцете на страхът направиха на топка стомаха й.
Дейн се отдръпна внезапно. Като морска вода от горещият бряг.
Погледа му все още беше особен, но сякаш бе взел да се затопля.
- Да вървим. Пратньорке.

&&&

- Мога ли да ви помогна? - тихо попита една преждевременно състарена жена.
Русата й коса бе неравномерно подстригана, навярно при домашни условия. Беше твърде къса и изостряше чертите на сърцевидното й лице. Кафявите й очи изглеждаха празни, запустели, и така начупени от неволите.
Болката от загубата се бе отпечатала върху разпуснатите дрехи, които носеше, върху подпухналите устни, върху издълбалите очите й сенки, които сивееха зловещо.
Усещането да се докоснеш до някой толкова съкрушен, до жив мъртвец, бе толкова силно, но не и за тях.
За всеки един човек, това щеше да е момента, в който щеше да започне да усмисля живота си, но те двамата, те го бяха направили.
- Госпожо Джоунс - поде тихо, съвсем уважително Дейн - Аз съм Дейниъл Лоусън, а това е приятелката ми Тереса Бариос. Бяхме много добри познати със Синтия, и искаме да ви изкажем съболезнованията си. За нас ще значи много, ако ни приемте в домът си.
Докато говореше гласът му беше лишен от емоции.
Имаше го стандартното съчувствие и желаното уважение, но нито повече от това, нито по - малко.
Когато Тес вдигна глава към лицето му откри, че то е перфектно, но не по онзи хубав, извикващ усмивка начин, а по онзи студен, безчувествен и обезпокоителен маниер, който издаваше хладнокръвието му във всяка крачка.
- Студенти ли сте? - попита все така тихо жената.
- Да, госпожо. – потвърди с пресъхнало гърло Тес.
- Приятелите на дъщеря ми са добре дошли. – отвърна Ребека с бегла усмивка и покани с лек жест младото момиче и момче, които щяха да вдъхнат за кратко, живот на запустялата й къща.
Влязоха в малката всекидневна, където госпожата им предложи по чаша чай и двамата приеха. Дейн започна да разглежда снимките, които бяха поставени в рамки на дървената секция.
-Опитай се да изглеждаш поне малко съкрушен. – проговори тихо, Тереса, за дане ги чуе госпожата.
-Аз съм съкрушен. – отвърна мъжът. – Не ми ли личи?
Тереса го изгледа невъзмутимо.
-Не. – отсече направо, а Дейн изсумтя.

Стаята беше малка, а може би Тес имаше такова чувство.
След като с Дейниъл бяха разбрали, че майката не знае нищо, той предвидливо, на риск, понеже тя можеше да реагира остро, като всеки наскърбен, бе помолил да постоят малко в стаята на Синтия, под претекст, че ще се почувстват по – близо до нея.
-Не се ли чувстваш зле? - намръщено попита Тес, докато разтваряше големият гардероб, все още пълен с дрехите на момичето. Недокоснат, така сякаш тя все още имаше нужда от тях, от стаята си.
-Защо? – чу отнесеният му глас зад себе си.
-Ами, помисли си само! - обърна се към него Тес с безрадостната си усмивка - Майка й си мисли, че сме приятели на жестоко убитата й дъщеря. - замълча за секунда, и чак тогава, подтикнат от тишината й, Дейн вдигна поглед за да докаже, че слуша. Тес беше приковала очи някъде в пространството и съвсем неочаквано проговори отново - Ние сме отвратително твари, господин Лоусън.Мамим тези хора и използваме болката им.
Дейниъл не знаеше какво да отговори на толкова неочакван монолог. Думите на тази жена имаха неприятен отенък върху него, болезнен смисъл, а щом болеше, значи беше истина.
Той не беше от онези хора, които седяха и размишляваха над съдбата. Той обичаше да я променя, да я изкривява, така както на него му харесваше. Беше свикнал с болката в очите на непросветените хора, в чийто нормални животи, понякога имаше сътресения, поради които той трябваше да се намеси.
-Не се замислям за това. – Не беше честен със себе си и го знаеше - Искам да спра това нещо, преди да ми се наложи, както казваш ти, да използвам нечия болка.
Тес кимна отсечено, хапейки устните си и приклекна отново до гардероба, разтваряйки картонените кутии от подаръци.
Дейниъл, от своя страна, разтваряше едно по едно чекмеджетата, първо мина през тези на нощното шкафче, но там нямаше нищо, което можеше да бъде сметнато за интересно, освен един презерватив . След това обиколи тези на таолетната масичка и се намръщи срещу тампоните. Сега се ровеше, с отегчено изражение, кутиите за обувки под леглото и пак не беше очарован.
И точно, когато мислеше да каже на Тереса, че всичко е чисто, и няма какво да открият, в една от кутиите за обувки, се мъдреше поскъсан дневник, който можеше да им е от полза.
- Секси - подвикна с въудошевена усмивка.
Тес се извърна към него с порицателна физиономия, но веднага зяпна любопитно, когато забеляза дебелата тетрадка, коята размахваше в ръката си.
-Обичаш ли чуждите тайни? - закачи я, като си пролича видимото подобрение в настроението му.
Тесреса се изкачи на мекото, послано с розово покривало легло, и допълзя до мъжът, като нахално подпря длани на раменете му, за да намери упора и разклащайки го целият, премина благополучно и се тупна до него.
-А можеше просто да заобиколиш... - прозя се Дейн, без да отделя очи от дневника.
- Искам и аз да чета! - възкликна с странно детско вълнение Тес, и щракна с пръсти пред лицето му, за да привлече вниманието, което явно трудно съсредоточаваше над нея.
- А? - неразбиращо изтърси той, като сключи вежди полу раздразнен.
- Да, чета, да чета - бързичко изтананика Тес - Аз мога да чета по изразително!
- Добър опит. – пренебрежително изсумтя той и я плесна по ръката, когато тя я протегна за да вземе дневника.
- Оу, Дейн, ти си животно!
- Едва те докоснах. – уточни с лека усмивка младият убиец.
-Повече не го прави, че ще ми остане лош спомен. – изрече, а Дейн я погледна, като вдигна вежди и се засмя.
- Добре, помисли сега - хитро започна Тес, като подпря лакът на рамото му - Ако това беше филм, кой щеше да чете дневника на мистериозно убитото момие? - красивото й лице заискря -А? А?
Дейн хвана ръката й, така сякаш беше прокажена и я постави на бедрото й. После й хвърли негодуващ срещу детските й отклонение поглед, но все пак, изглеждаше мек, и по – приветлив от доста време насам.
-Аз ще чета.
-Добре, добре - Тес махна пренебрежително с ръка и направи незаинтересована гримаса - Притрябвало ми е! А и да знаеш, че ако това беше филм, щеше да съква.
Дейн се подсмихна развеселен от тази нейна хлапашка страна и отгърна на последните няколко страници, които ги интересуваха.
-Коя дата сме?
-22 септември, а денят, за твое сведение е Вторник - въздъхна с досада Тес - Защо?
-Седмица ... – измърмори под носът си той.
-Извинявай Хоумс, ще преведеш ли на Лотсън? - обърна се към него със радзразнена усмивка Тес, като повдигна извитите си вежди във въпросително изражение.
-Не е писала в дневника седмица преди да бъде убита.
-Това е лошо. – констатира сериозно Тес и се размърда неспокойно в мекото легло, като отпусна ръце в скута си - За момиче е недопустимо, да пропуска ден без да вмъкне, какво става наоколо. – присви рамене - Нали знаеш, дали някое готино момче не ти се е усмихнало? Дали майка ти не те е вбесила?
-При други обстоятелства това ми звучи странно от устата ти, но погледни само как го е водила - той разгърна малко по напред и напред, където датите следваха последователно, нито ден, който жертвата да беше изпускала дневната си доза душевни терзания. – Вие жените сте нещо лудо! - удиви се Дейн, като заклати глава недоумяващо - Дневникът е воден с невероятна точност, но изведнъж - той щракна с пръсти, така сякаш беше фокусник успял в най – добрият си номер - Бам, празни страници.
-Чети! – подкани го нетърпеливо Тес, като се намести смело до него и се подпря на бедрото му, за да може да се преведе напред към дневника и да вижда мастилените букви.
Нито тя, нито Дейн обърнаха внимание на близостта, която демонстрираха телата им. В момента не бяха мъж и жена, бяха двама убийци, които следваха следите, подобно на алчни златотърсачи. Нямаше нещо по – важно от това, да научат, да разплетат мистерията и да премахнат от и без това грозното лице на света, още едно чудовище.
-О! – възкликна, Дейн. – Тука вече имаме нещо. Пише, че се е запознала с някакъв мъж. Хайде, трябва ми име. – почна да говори, но по-скоро на себе си, не обръщайки внимание на Тереса, която опитваше и тя да чете, но сигурно щеше да и е по-добре, ако държеше тя дневника в ръка.
-Тук. – посочи вече Тереса, на бързо на драскано името на мъжа. – Виктор Ричмънт.
-Бинго! – зарадва се, Дейн. – Ще го пипна!
-А, не. – възнегодува, Тереса. – Аз ще го пипна.
Дейн се извърна към нея отново раздразнен.
-Ти още ли си тук? – попита, правейки се, че не я е забелязал, а тя се намръщи.
-Да, тук съм и за мое нещастие с теб. – наблегна на последната думичка.
-Оу, нараниме, скъпа. – възкликна, Дейн и направо тъжна физиономия. – Знаеш ли, че ако не те мразех толкова, може би щяхме да сме страхотен отбор и сигурно щеше да си невероятна в моето легло.
-Никога няма да легна с теб, ако ще и да си последният мъж на земята. – възмути се, Тереса и го погледна гневно.
-Никога не казвай никога. – отвърна и той, като се подсмихна.
-Дай ми дневника. – каза вече, Тереса изгубила търпение, като стана от леглото и преди да реагира, Дейн, тя го взе от ръката му, понеже я бе отпуснал, увлякал се да я дразни.
-Върни ми го! – заповяда ядно, Дейн.
Тереса отиде в банята и заключи вратата, за да не я притеснява.
-Тереса. – почна да вика, Дейн. – Отвори проклетата врата, не ме карай да използвам сила, скъпа. Няма да ти хареса и не искам да нараня сладкото ти личице.
Тереса не му обърна внимание и почна да чете дневника на спокойствие. Не можеше да разбие вратата, защото госпожа Джоунс щеше да чуе шумът.
-По-добре спри да викаш, скъпи, ако не искаш госпожа Джоунс да дойде. – каза му през вратата жената. – Остави ме да прочета дневника на спокойствие и после ти го давам.
-Малка кучка. – викна ядно, Дейн и почна да обикаля изнервено из стаята. „Само да излезе.Ах, само да излезе!”
Тереса най-накрая забеляза, че момичето е ходила доста често на един бар. Това и трябваше. Отключи вратата и подаде глава, но не видя никъде партнъора си.
-Дейн!? – попита тихо, Тес.
Дейн се появи изнавиделица, беше се скрил точно до вратата и хвана Тереса, като тя тъкмо щеше да извика, но и запуша устата и я хвърли на леглото, като легна върху нея.
-Направи го още веднъж и кълна се... – започна заплашително, Дейн, като я гледаше студено.
-Махни се от мен! – заповяда, Тереса, опитвайки се да не усеща толкова близо до себе си тялото му, но просто нямаше начин.
Дейниъл взе рязко дневника от ръката й, като стана от нея.
-С теб, заедно, никога повече. – зарече се ядно, а Тереса се ухили.
-Не можеш да се справиш с една жена ли, Дейн? – запърха мигли, като седна на леглото.
-Ти не си жена. Ти си олицетворение на... – опита се да намери точната дума. – дявола.
-О, много мило. – възкликна престорено, Тереса, - Е, беше ми много приятно с теб, но трябва да тръгвам партнъоре. – заяви и стана от леглото, котова да напусне стаята, но Дейн я хвана рязко за ръката, обръщайки я към него.
-Прекалено си щастлива. Какво си намерила в дневника, докато беше в банята? – попита.
-Намери си го сам. – заяви ядно, Тереса опитвайки се да измъкне от ръката му, но той я стисна още по-здраво.
-Казвай! – заплашително я погледна в очите и отново се превърна в онзи човек, от който малко се страхуваше.
-Добре, ходела е много често в бар „The Dreams”. – отвърна му, Тереса, гледайки го злобно.
-Благодаря. – отвърна и я пусна. – Тогава да се махаме вече от тук.
Тереса кимна. Подредиха нещата, както си бяха, иначе госпожа Джоунс щеше да осъмни. Сбогуваха се с нея, като много и благодариха, че им бе позволила да постоят в стаята на дъщеря й.
-Наистина беше невероятно да работя с вас, госпожице Бариос. – обади се, Дейниъл, когато вече бяха вън.
-А, на мен не. – отвърна, Тереса.
Вече бяха вънка, нямаше нужда да се преструва, че й е било приятно с този противен червей.
-Вече спряхме с преструвките, а? – попита, Дейн и се подсмихна.
Тереса изръмжа под носа си, предоставяйки на вниманието му още един презрителен поглед, и се качи в колата си, като потегли бясно.