To serve him

Вто Сеп 14, 2010 9:00 pm

Това е една история, която започнахме с моята приятелка. Коментирайте ни!

Глава Първа

‘’- За кой път ще се жениш? Защо, по дяволите, ме караш да правя всичко това? Заради глупавите ти прищевки? Майко, аз трябва да съм детето, а не ти!
- Руби, аз мисля за доброто на двете ни! Кажи ми, няма ли да си изкараш добре? А и, кога друг път ще ти се предостави възможност да учиш във училище за богаташи във Англия? Ти си късметлийка!’’

- Общо взето.. – въздъхна. – Това беше края на разговора. Нямам си и представа какво ще правя в това даскало и всички тези надути богаташи.. – продължи, оглеждайки огромната градина на новото й училище.
- Успокой се момиче, погледни от добрата страна! Сигурно има много привлекателни англичани, които те чакат.. – засмя се.
Отново въздъхна, Дейна винаги успяваше да я развесели, по някакъв начин. Тя един от малкото й близки хора, а и се познаваха от малки.
- Да.. – игнорира частта с англичаните и продължи по свое си. – И знаеш ли кое е най – гадното? Понеже съм инато копеле, реших да се издържам сама, така че ще трябва да работя за някой си Александър Мозли.
- Охо, надушвам екшън! – подхвърли Дейна шегувито, докато нашето момиче се оглеждаше. „Кой знае, колко много сметка сме навъртяли с тези телефонни разговори.” – Но не разбирам, защо след като майка ти се омъжва за богаташ, реши да се издържаш сама?
- Много просто! – възкликна. – Аз съм човек с принципи, и не обичам да се възползвам от чуждото благо за моя сметка! – каза гордо, сядайки на една от пейките. Беше подранила, за това можеше да си позволи да седне някъде, за още петнадесет минутен разговор със американската си приятелка. „О, Америка... как ще ми липсваш.”
– Тук всички са толкова надути, няма да се очудя, ако това копеленце Мозли е същото. Дори съм сигурна, все пак е богаташко синче, а те всички са такива..
Докато говореше, Руби се бе отнесла до толкова да нарежда всички, че изобщо не забеляза младежа зад себе си, който пък от своя страна леко се приведе и й прошепна:
- Що за отношение, спрямо богаташкото синче.. – момичето се обърна бавно и погледна нахалника. Беше впил зелените си очи в лицето й, а няколко кичура от не много късо подстриганата му коса бяха не бяха мястото си.
Присви вежди и го погледна сърдито, а след това започна да го нарежда.
- За кой се мислиш, че ми прекъсваш разговора, по този неприятен начин? – попита го, мислейки си що за нахалник е това.
Момчето се изхили и със светкавично движение й отне телефона, като го хвърли във близкото езерце. Ех, тези богаташки училища...

Руби отвори уста не вярваща на случилото се.
-Какво по дяволите правиш, кучи си-.. – Започна да вика, до момента, в който той сложи показалеца си на устните й. Погледите им се засякоха в продължение на няколко секунди, а след това момичето изви глава в страни и погледна още по ядосано.
- Що за наглост! – изправи се и се запъти към езерото, за да вземе мобилния си телефон, а нахалникът пъхна ръце в джобовете на униформения си черен панталон и се засмя.
- Не си прави труда, свършено е с него.. – Руби го погледна отново, след тези му думи, поклати глава и започна да ругае тихо, докато надничаше. Това езерце изглеждаше малко, но ако влезе вътре сигурно, водата щеше да й стига до задника.
- С теб също е свършено.. – промърмори тихо, непознатото момче, като я бутна, а след това Руби падна в езерото. Е, това беше края. Поне се увери, че преценката за дълбочината беше вярна. Този английски пикльо, не знаеше с кого се захваща, но щеше да разбере! Тези тук бяха луди, всички ли бутаха непознати в езера?
Вече се бе ядосала, кръвтта във вените й пулсираше с бясна скорост, въпреки че току – що бе паднала във ледено студена вода. Някои от минаващите ученици се бяха спрели, смеейки се, а други просто поглеждаха и продължаваха по пътя си. Чудесно! Още от първия си ден, бе станала за смях.

След като излезе, изцеди водата от косата си и го погледна ядно и замахна към него.
- Не знаеш с кой се захващаш, гаден чернобилски кърлеж! – извика силно и продължи да замахва, но момчето хвана ръката й.
Беше й толкова студено, особено когато вятърът реши да затанцува.
Този път не се усмихна, погледна я с изражение, сякаш й казваше, че е нищожество пред него. Момичето повдигна вежди, подканвайки го да каже нещо, можеше да се извини!!
-Колко цветущи думи имате във речника си, г-це... прислужница.. – подметна заядливо и я погледна с нагъл поглед. Руби се ококори и очуди. От къде знаеше, че ще работи като прислужница? Нима той бе задника, на който трябваше да слугува? Ето защо я беше бутнал..О, не... Само не това. Защо съдбата трябваше да я наказва така? Този тук беше самото превъплащение на Дявола и тя трябваше да му слугува, учеха и в едно училище.. Гадост!

Преди да каже каквото и да е било, звънецът изпълни цялата площадка, което значеше само, че часовете започват. Сега трябваше да се появи мокра пред тридесет човека, щеше да стане за посмешка!
Явно това беше Александър. Той не каза нищо, а просто тръгна. Не се извини... Нищичко! Каква наглост! Това, че щеше да работи за него, не значеше че той не трябваше да прояви и елементарно уважение. Просто.. не си беше намерил майстора.. До сега. Край! Щеше да види, какво е да си жертва на Руби Лавендър! Проследи го с поглед.
-Задник! – извика, преди да се беше отдалечил прекалено, и взе чантата си от пейката. Поне тя не беше мокра, както и нещата вътре.
Изкара листа, на който пишеше програмата и стаята, в която трябваше да се появи и се запъти в този огромен лабиринт, наречен училище..

Пет Сеп 17, 2010 10:27 pm

Хайде ударете ни по един коментар, да знаем какво ви се върти в ума

ГЛАВА ВТОРА

- Ученици .. – подхвана строго мис Хенриксън и удари дървеното бюро, зад което стоеше гордо изправена, с тънката си показалка - Запазете необходимата тишина! - смъмри бърборещите момчета и момичета, като се обърна с благ полгед към момичето до себе си
- Това е новата ученичка . – подобие на усмивка притича по напуканите й устни - Името й Руби Лавендър. Поздравете я с добре дошла във нашата превелигирована гимназия „ Брайтън”! - гласът на възратсната мис Хенриксън се извиси тържествено, а сивите й очи, зад дебелите рамки на кръглите й очила, припламнаха възторжено при името на гимназията.
Всички ученици устремиха любопитни очи към момичето до закръглената мис Хенриксън.
Руби носеше униформата на гимназията, състояща се от раирана в черно и бяло пола, малко над коляното, сиво сако с бял кант и емблемата на „ Брайтън” от дясно, на гърдите, както и задължителните черни обувки, които по нейн избор бяха стилни ботуши над глезена.
Беше поставила пред слабините си средна по размер, кожена чанта. Учениците започнаха да се спобутват един друг и да се смеят. Новата в класът беше мокра до кости, а някой от тях знаеха точно поради чия помощ, беше получила това толкова унизително начало на първият си ден в гимназия „Барйтън”.
Руби вдигна високо глава, без да обръща внимание на капчиците вода, които се стичаха по бузата й. Големите й, шоколадово кафеви очи наблюдаваха смутено учениците, а розовите устни, едва съумяваха да се извият в усмивка. Знаеше, че е невъзможно мокра, заради този самовлюбен глупак, но не можеше да не изкара първият си час и да се покрие като страхвливка. Дългата й, огнено червена коса, падаше на мокри висулки около бялото й лице. От време на време потръпваше, защото в големият кабинет по Математика беше доста студено, и не бе заради самият предмет, явно богаташчетата обичаха да им е хладно, колко различни бяха от нея.
Чуваше ги как си шепнат. С очите си ги виждаше да се кискат и да я оглеждат от глава до пети.
Модната инспекция на класа, прецени, че е слаба, което сред момичетата беше на почит, понеже бе трудно да имаш фигура по вкуса на батковците в гимназията, без да правиш диети. Всички момичета от втори курс, в кабинет А, решиха че тази Руби, пази убийствени диети, носи поне няколко нюанса по – светъл фон дьо тен, за да изглежда кожата й толкова бледа и чиста, и на сто процента очите й не бяха в толкова изразително кафяво според момичетата..
- Престанете да се смеете! - сряза ги назидателно мис Хенриксън, като намести очилата си - Руби е претърпяла малък инцидент, който едва ли трябва да предизвиква такъв непочтителен смях от ваша страна.
- Извинете ни, мис Хенриксън! - в един глас, като добре смазана машина, поискаха неискрена прошка за смехът си, което накара Руби да настръхне, заставайки нащрек.
Тези, не приличаха на предишните й съученици. Тези, те бяха различни от нея. Друга прослойка. богаташчета, чудовища! Ох, изобщо не трябваше да се мести тук!
- Здравей, Руби! - отново групово поздравиха учениците.
Руби потръпна притеснено. Не можеше да излъже, че като всеки нов ученик се тревожеше за първият си ден в гимназия „ Брайтън”, особено когато беше целият мокър...
Не й се искаше да я приемат на невъзпитана или надута, затова изкриви устни и кимна сдържано с глава, в знак на приятелство.
Разбира се, ако не я възприемеха като високомерна, щяха да я запомнят като подгизнала, но това само влушаваше нещата в главата й, затова блокира всяка мисъл отностно това. Трябваше да разсъждава положително. Да! Оптимизмът ще спаси света!
Това разбира се не беше от полза. Момичетата веднага започнаха да се побутват една друга и да си шепнат, а момчетата се усмихваха глуповато и преценяваха краката й. Руби се опита да преглътне, но явно не само усмивките й бяха специалитет днес.
- Руби, можеш да заемеш мястото си, на шестият чин, от дясно.
- Благодаря. – кимна неуверено момичето.
Така, беше добре, когато не й се налагаше да се движи, но сега бе дошло и време за това, което си беше конфузно. Със всяка своя крачка, оставяше следи на пода, и чуваше нови подигравателни подмятания. Просто чудесно! Този надут пуяк щеше да си плати за публичното й унижение много по – скоро, отколкото можеше да си предтсави.

&&&

- Понеже западното игрище е затворено за ремонт - започна госпожица Андерсън, като обходи с поглед строените ученици - Днес ще играете на един тересн с Третокурсниците от А - радостни възгласи огласиха игрището, но строгият поглед, на иначе младата госпожица Андерсън, прекрати елфорията - Категорично забранявам, смесването на отбори! - русокосата учителка направи няколко крачки напред, като подхвърли волейболната топка, която държеше - Ще играете само с ваши съученици! Разбрано?
- Да, госпожице Андерсън! – покорно отговориха учениците, а сред тях и стреснатата Руби, която вече се чудеше, какво още може да и поднесе това адско училище.
- Госпожице Лавендър! - строго привлече ококорените й очи, учителката.
Руби смешно подскочи и прехапа устни като дете, направило нещо нередно.
- Да, госпожице?! - съумя да отвърне, когато превъзмогна всички втренчени в лицето й погледи.
- Добре дошла в гимназия „ Брайтън”! - все още със строгият си глас я поздрави учителката, но по хубавото и лице пробягна намек за крива усмивка.
- Благодаря, госпожице! - отвръна все още напрегнато, малдото момиче, но нямаше време за размисъл, когато същата тази волейболна топка, която госпожицата си подхвърляше, полетя към лицето й.
Руби скръсти ръце за да се предпази и топката отскочи, удряйки се над лактите й.
- За бога, Лавендър! - недоволно измърмори учителката - Подхвърлих ти я за да я хванеш!
Целият клас избухна в подигравателен смях, а Руби потри изпотените си длани в сивият си анцунг. Изобщо не я биваше в спортните часове. Какво можеше да направи, когато топките удряха нея, вместо тя, да удря тях?!
- Простете. – засрамено смотолеви момичето, като сведе глава и започна да преплита пръстите си един в друг.
- Не я пресилвайте, мис! - неговият, дълбок, спокоен глас, я накара да изсумти и да отмести бойно един паднал кичур коса от лицето си - Чух, че днес новото момиче е имало препятствие, а и работата й като прислужница... достатъчно ще я натовари..
Седеше там. Отпуснал ръце върху бялата мрежа. Лицето му беше красиво, но изглеждаше толкова иронично, че Руби, отвори уста в знак на протест, макар и незначителен.
И тогава й просветна. ...
Беше толкова секси. Изведнъж започна да вижда всичко забавено, толкова бавно, че бе готова да се обзаложи, че е способна, да чуе ударите на сърцето си без да се напряга.
Очите му, с цвета на детелина, толкова дълбоко, запомнящо се зелено, а косата му, светкокестенява, изглеждаща небрежно, някак чаровно, на фона на впечатляващото му лице.
Носеше черен, изрязан потник, а на врата му висеше малък, сребърен медальон с формата на кръст. Тялото му беше стегнато, силно, навярно тренираше, за да поддържа тази примамваща физика.
Осъзна, че очи му приковават нейните повече от нормалното и премигна комично някоко пъти, като навлажни внезапно изсъхналите си устни и тръсна сладко глава. Ама, какво беше това? Тези мисли? И, това сърце, вечно спокойното й сърце подскачаше като полудяло, напираше, желаеше да изкочи от гърдите й. Дишането й, беше толкова трудно, тежко, желаеше да усети въздуха да нахлува в гърдите й, а той не бе спирал, защото не спираше да диша, а не го усещаше. Може би си въобразяваше. Да, това трябваше да е! Това откачено училище просто я напрягаше. Това трябваше да е.
- Александър, вие сте от ляво на игрището - предопреди го с усмивка на лице госпожица Андерсън.
Чакай, усмивка? Руби изпухтя. Ама, какво му имаше на този грозник, да не би случайно да беше направен от злато, че съученичките й също се захласнаха и започнаха да обсъждат това, колко е готин, и колко сладко се усмихвал. Какво? Та това грубо говедо й бе причинило толкова неприятности! Кое нормално момче блъскаше момиче в езерото още преди да си разменят имената? Хм, истинска тиква! Това беше този им принц!
- Знам, няма да притенсявам малките - добродушен като пеленаче подхвърли Алекс, а веднага след думите му се чуха й момичешки възклицания, които славеха външноста му.
- Руби - гласът му я изтръгна от всички прекрасни обиди, с които вътрешно го даряваше. Момичето изненадано го погледна и срещна предизвикателството в очите му. Какво пък сега?! Малката се обърна за да огледа комично зад себе си, допускайки че може да говори на друга. Нем, хубавичко огледа и зад нея нямаше никой. Тиквата се обръщаше към нея! Чест ли беше това? Всички пазеха гробна тишина. Все едно се намираше в църква. Ама, този проклетник Александър изобщо не приличаше на пастор.
- Рубииии - провлачи с ленисвост Алекс, като привлече, това придърпващо те кафяво на очите й - Да, на теб говоря. – потвърди с досада, срещайки несигурноста изрисувала се като гримаса на лицето й.
- Какво? – смутено измърмори момичето, като се смръщи.
- Да не закъснеш. – предупреди я, с игрива усмивка - Не допускам неточни хора в къщата си.
При това свое високомерно изявление, Александър обърна гръб на учениците, които вече бяха започнали да клюкарстват, и се отправи към своя клас с уверената походка на човек, който притежаваше света.
Руби потреперваше от гняв. Никога не се бе чувствала толкова сравнена с земята, както в този момент, в това училище. Всички започнаха да си шепнат, като наблюдаваха зачервяващото се лице на новата ученичка. Беше свила в юмруци малките си ръце и наблюдаваше със блеснали от ярост очи, смеещият се Алекс, който потупваше по рамото някакво момче. Това, че щеше да работи за него, най – много месец, не значеше, че ще му бъде слугиня и в училище!

***

Госпожица Андерсън ги беше накарала да обиколят игрището два пъти, а това, на фона на жестокото, лятно слънце и площа на огромното игрище, беше изтощило напълно неподготвената за такова физическо натоварване Руби.
Какво за бога? В старото й училище спорта бе за разпускане, а не за натоварване. Самочувствието й беше паднало под нулата. Никой не говореше с нея, дори не я поглеждаха. Смееха се по между си на шеги, които само те разбираха. Говореха за места, за скъпи места, които дори не бе чувла. Игнорираха я от схемата, която бяха начертали със сребърните си химикалки и това я подтискаше. Хората винаги я харесваха! До сега не й се бе случвало да не бъде харесвана, да бъде подминавана, усмивана. Изведнъж й се приплака, но ако позволеше на това да се случи, нямаше да има време, сили, да им покаже коя е всъщност.
Те изобщо не я познаваха, но можеха да я опознаят, ако се вложеше упорство в това! Седна безшумно на тревата, извън обсега на циментираното поле, където съучениците й се подготвяха да играят войлебол по отбори. Все още дишаше тежко, а сърцето й биеше до пръсване. Челото й беше напоено със ситни капчици пот, и чувстваше гърлото си сухо, като пустиня. „ Не ти е тук мястото, Руби! Мамо, кога ще се върнеш?!”
Постави брадичка на свитите си колене и затвори очи за миг, заслушвайки се във шепота на листата, който лекият, подкачащ ги ветрец, разнасяше наоколо.
Усети болка. Не много голяма, но достатъчно нахална, за да я накара да стине зъби. Нещо я удари по главата, но бе сигурна, че не седи под ябълково дърво и едва ли ще измисли някой закон, както се бе случило Нютон. Повдигна глава, като потърка удареното място, без да спира да криви устни, което й беше стар навик, когато се ядосваше на нещо, или беше недоволна. Големите й очи се присвиха внимателно, а малката й длан, замръзна, заровена в косите й. Проследи бялата волейболната топка, която бе виновника за болежката. Тя се тръркулна весело, все едно не беше поредната гадина в това училище.
- Не е истина ... - промълви тихичко, когато видя виновника да стои и да се смее заедно с приятелчетата си - Не, не е истина! - изръмжа войнствено и стана рязко, като изкърца заплашително със зъби.
- Алекс! - извика назидателно госпожица Андерсън, като подсвирна гневно със свирката, която висеше около шията й - Какво правиш, можеше да я нараниш!?
Всички ученици замръзнаха по местата си, като прекратиха всяка една дейност, която извършваха. Впериха злобните си очи в ниското, обикновено момиче, за което вече бяха сигурни, че носи само проблеми.
Александър престана да се смее толкова внезапно, че Руби притаи дъх, но на пук на ледените тръпки, които пропълзяха по гръбнака й, се изпъна гордо и вирна брадичка.
Лицето му бе напълно изгладено. По него не трепваше дори мускулче. Побиваха я тръпки, от такива беземоционални хора, които меняха маските си с такава не естествена скорост.
- Нямаше да е голяма загуба за училището, госпожице - думите му лъхаха на ирония, премесена с високомерието на разглезено дете
- Бедняците са свикнали да се справят с трудните условия - устните му се извиха в ехидна усмивка, която заседна в гърлото на Руби - А и все пак, нали ще чували, че такива като нея биват трудно заличавани дори след невероятни усилия.
Присъстващите избухнаха в подигравателен кикот, като прехвърляха от уста на уста думите му и оглеждаха Руби с подценяващи я очи.
- Ти! – изкрещя Руби, като направи смела крачка напред - Искаш да умреш ли?! – посочи го с малкият си пръст, тресяща се от гняв, сдържан още от сутринта.
- Забравяш си мястото... - гласът му беше тихо свистене. Макар и така спокоен, почти монотонен, в него бе отпечатана заплаха, делово предопреждение - ..дребен паразит такъв.
Очите му бяха като две пепелянки, стрелнаха се към нея с толкова много зло, че можеха да прободат сърцето й, ако това бе физически възможно.
Не бе свикнал някой да му говори по този начин. Никога, през цялият си съзнателен живот, не беше позволявал подобно нещо. Момичета като нея, като тази напаст, му бяха омразни. Реши, че я мрази и точката беше сложена, а след нея, младият мъж не обичаше да пише продължение. Изпълни го странен прилив на презрение. Странен, защото до сега никой не беше дръзвал да се показва толкова смел и да се обръща така дръзко към него, и точно по тази причина до сега не му се бе случвало да презира някой наистина.
Тази, дребната, явно още живееше в Америка, но той реши да я научи на уважението, което се окаваше на хората, които бяха повече от теб, тук, в родната му Англия.
- Не ме плашиш! - каза решително и спокойно Руби - Такива като теб са като кучетата ..- едната и вежда се изви нагоре а погледа й бе изпълнен с цялата агресия, на която момичето бе способно - ... Само лаят, но не хапят!
„ Как смее!” - чу се някъде от тълпата, наблюдаващи случващото се - „ Виж я! За коя се мисли, тази дрипла!”
Руби предпазливо огледа учениците, които негодуваха срещу думите й. Почувства се още по - слаба, когато не видя в лицето на нито един, съмишленик или поне човек, който не я презираше, макар да не споделяше мнението й за златният Александър.
Рязко върна погледа си на своят противник и разтвори устни изплашено. Той вървеше към нея. Сърцето й заблъска лудо в гърдите, а пулса й заподскача като малко, ужасено дете. Ударите му отекваха в мозъка й, със всяка една крачка, която Александър правеше към нея.
еленото в очите му беше потъмняло. Омразно и зловещо, то си пробиваше път в главата й.
Спря се на крачка от нея. Руби премигна несигурно срещу него, но не отстъпи назад, така както бе очаквал, че ще стори, когато я достигне.
- Александър! - обади се господин Грейн, който водеше спортните часове на големите ученици, но ги бе оставил за секунди - Александър, баща ти пак ще бъде съкрушен! – завайка се нисичкият, закръглен господин, който освен да води спортните часове, бе и класен на Третата година от клас А.
Всички мълчаха. Погледите на някой от учениците издаваха задоволство, други бяха втренчени в Алекс и Руби със чисто любопитство, а трети, просто със съжаление към момичето, което изглеждаше твърде дребно, застанало до Александър по този близък начин.
- Ей! - подвикна тихо Руби, макар че се стараеше да изглежа твърда - Какво ....
- Куче ли ме нарече? - Беше направил последната крачка, която ги бе разделяла до сега. Бяха толкова близо един до друг, че Руби се наклони леко назад, за да не се допре в него. Александър изглеждаше още по – страшен, сега, когато бе толкова близо. Беше с две глави по – висок от нея и при факта, че тя бе твърде ниска, изглеждаше достатъчно заплашителен, за да я разтревожи. Имаше чувство, че вижда огън да пламти в зеленият рай на погледа му и се зачуди, от къде може да идва цялата тази омраза.
- Отговаряй! - изсъска смъртоностно, като се приведе към нея, като буквално завря лицето си в нейното .
- Ееее - изпъшка Руби, като се приведе още по – назад, чувствайки се смутена от създалото се положение - Аз ... – заекна, когато се усети да прави крачка назад, а той да се придвижи към нея отново. Момичето сви длани до врата си, като задиша тежко - Да! - изрече изведнъж, като сви устни глуповато и избегна очите му ловко, забивайки своите в земята - Ти .. за твое добро ...дръпни се .. – заекна отново и се изчерви за негово учудване - Навлизаш ми в личното пространство! - успя да измисли накрая, като отстъпи назад още веднъж, и несигурно зашари с поглед по суровото му лице - Защо се завираш така в хората? - изфуча изведнъж, като накара мъжът да повдигне вежди изумено
- Знаеш ли, че така изобщо не е възпитано - размаха ръцете си пред лицето му, като го погледна право в очите - Ти! Какво?! - интерсният й гняв прогони неговият и го накара да наклони глава на една страна, гледайки я с любопитство - Искаш да умреш ли?! - продължи да се защитава трескаво момичето, но затрудненото й дишане, доказваше, колко много се тревожи за случващото се.
Алекс остана да се взира е нея повече от минута. Дори учителите не направиха опит да прекъснат размишленията му. Вярваха, не, надяваха се, че той няма да посегне на момичето, поне не пред тях, макар че имаше доста провинения в училище. Александър беше погълнат от това да разглежда Руби.
Изобщо не беше негов тип. Беше дребна, с малък бюст, големи очи и чип нос. Косата й беше интересна, червена, може би отразяваше това, че не беше нищо повече от една неопитомена дива котка. Бритона и беше настрани, във формата на листо и не можеше да отрече, че я правеше почти поносима за него.
Освен това, беше и мъжкарана, толкова устата, че едва ли имаше мъж, който да иска да прекара и половин час с нея. Спокойно можеха да го заключат някъде с това дразнещо момиче, и никога нямаше да му мине през ума да я пожелае, най – много да я удоши, но не и да прави секс с нея. Убиваше всичките му мъжки фантазии, изобщо не беше женствена. В нея нямаше нищо изключително, освен едно, огънят.
До сега не беше срещал такъв тип същество, но не искаше да остави неразрешена загадката, относно това, как работи съзнанието й . От начало мислеше да я уволни, и да не я допуска да работи и живее в голямото имение, където живееше й самият той, но сега, когато му стана интересна, промени взетото решение.
- Ей! - пренебрежително кимна към нея Алекс, като оформи ръката си като пистолет и я посочи- Бум. – присвиха се устните му, а ръката му изимитира подскачането на оръжието при изтрел - Мъртва си.

Пон Окт 11, 2010 12:15 am

To serve him

To serve him

Re: To serve him

Re: To serve him

Re: To serve him