Индекс
Последни снимки
Търсене
Регистрирайте се
Вход
Death_AngelМодератор на раздел "Фикчета"
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 37
Мнения : 699
Дата на рег. : 22.12.2009
Книга или реалност? yaoi от Junjou Romantica +18 oneshot
Съб Сеп 18, 2010 8:52 pm
Нека да кажа, че yaoq, има малко общо от анимето, но не всичко 
Надявам се да ви хареса и приятно четене. Също така ще бъде само две глави, като предишния
Глава 1
Сложи нежно ръка върху бедрото й и започна да я прокарва нагоре. С връхчето на езика той я облизваше и си играеше върху кожата й. Любовната им игра бе започнала и вещаеше неописуемо удоволствие и за двамата. Докосваше с бавни движения едното й зърно, а с устните си заглушаваше стенанията на Айка. Усещаха всяко едно чувство на другият, което напираше да излезе от телата им и да ги побърка от екстаз. Галеше тялото й с леки движения и показваше предаността си към момичето, което обичаше повече от всичко на света. Изразяваше любовта си към нея, това чувство, което караше сърцето му да бие учестено. Обичта, която нямаше да си тръгне от него. Момичето усещаше тялото си изтръпнало и не можеше да се отпусне. Това щеше да бъде първият й път с мъж и не знаеше какво трябва да прави. Очите й трепереха при мисълта, че някой ще отнеме най- чистото и детско от нея. Щеше да преобърне изцяло животът и възгледите й за живота. Какво щеше да каже на родителите си, когато разберат, защото все някога щяха да научат какво е направила послушната им и добра дъщеря? Щяха ли да бъдат разочровани от нея?... В същото време ръката на Кейро стигна до интимните й части и спря пръста си върху тях. Айка потрепна и моментално сложи ръка върху неговата. Беше я страх, толкова много се страхуваше, че тялото й се тресеше. Чувстваше смущение в себе си и някакъв глас в главата й казваше, че това е нередно.
- Недей...- тихо изплака тя.- Не съм готова...- русокосия надигна тялото си нагоре и допря устните си в нейните. Езиците им се преплетоха в едно, но сълзите на момичето не спираха да се стичат. Той отново я помилва по вече порозовялата й бузка и веднага след това изстри сълзата, която падаше надолу.
- Защо толкова те е страх, Айка? Не ме ли обичаш?- лицето му помръкна и си наведе главата надолу.- Нима не ми вярваш?- говореше тихо той, а дъхът му се прокрадваше до кожата й и я караше да усеща непознато за нея чувство. Кейро я обичаше и искаше да закрепи тяхната връзка, искаше я само за себе си и нямаше да позволи на никой да я вземе от него. Беше готов дори и на убийство, но нямаше да я пусне да си тръгне, никога. По- скоро щеше да я заключи в стая без прозорци, без светлина, но на всяка цена щеше да я задържи...
- Не е това, Кейро.- повдигна ръката си и този път тя го погали. Очите му бяха тъжни, пълни с решителност и най- вече любов.- Разбира се, че те обичам. Защо толкова бързаш?- русокосият си вдигна рязко главата и се вгледаха в очите й. Погледът му беше изплашен. "Защо толкова бързаш?" това бяха нейните думи, които сякаш го пронизаха в сърцето. Знаеше ли тя как се чувстваше той? Как искаше да му се отдаде? Да почувства, че изцяло е негова...
- Защото не искам да те загубя...- направи кратка пауза.-... затова.- тих нежен смях се отдели от устните й. Зениците му се разшириха от изненада. Тя се смееше. Защо?
- Няма ли да спреш да мислиш за такива неща, Кейро?- тупна го по главата, но този път смехът й оглуши стаята.
- Защо се смееш? И не са "глупости", както ти винаги казваш.- нацупи се той, а Айка нежно го целуна. Тръпки пробягаха по тялото му и той не издържа на възбудата, която го изгаряше. Притисна я силно в прегръдка и се долепи до нея. Спусна си ръката надолу и я спря на отворът й. Стисна пръсти и остави два от тях. Бързо ги вкара в нея, без тя да усети кога го е направил. Силен вик изскочи от гърлото й и се разнесе наоколо. Ръцете и краката й трепереха от болката, която бе изпитала тя, а той започна да движи пръстите си навътре. Чувството да усеща топлата й плът направо го подлудяваше и караше да я желае още повече от преди. Кръв се стичаше по млечно розовият чаршаф и показваше отнемането на девствеността й... След няколко минути Кейро спря да движи пръстите си и ги извади. Хвана мъжеството си и го нагласи на мястото, където до преди малко бяха пръстите му.
- Съжалявам, Айка...- тя ококори очи, защото наистина щеше да го направи.-... защото те обичам.- изрече тези думи и вкара мъжеството си в плътта й...
----------------------------------------------------------------------------------------------------
Дзъъър....
Изненадващо телефонът в стаята звънна. Вдигнах веднага глава и се огледах, защото бях се изсплашил. Бях се унесъл в книгата, която четях и нe бях забелязал колко бързо е минало времето. Когато разбрах, че страшният звук идва от телефонът, оставих книгата на леглото и станах. Отидох до телефонът и вдигнах слушалката.
- Ало.- заговорих раздразнен, защото бяха прекъснали четенето ми на най- интерестната част.
- Акихико, какво правиш.- смръщих вежди, защото беше досадната ми приятелка. Познавахме се още от деца и всяка свободна секунда ме тормозеше с въпроси за момчетата. Какво харесвали момчетата? Как бих постъпил в даден момент? И тем подобни въпроси.
- Чета.- кратко и точно отговорих на въпросът й.
- Пак ли четеш онзи перверзен и шантав автор?- въздъхна тя и почувствах в себе си някакъв гняв.
- Няма ли най- накрая да престанеш, Марлин?- извиках яростно и усетих изнеандата й.- Книгите му не са само перверзни, има и нормални романи. Спечелил е много награди с тях.- замълчах, защото тя вече се бе примирила и спряла със заяждането, защото знаеше, че винаги завършваше със скараване и после и на двамата ни беше ужасно неловко.
- Да, да... Знам.- примирено каза и веднага промени темата.
- А, какво ще кажеш да излезем и да пообиколим магазините?
- Хъъ.- повдигнах си едната вежда още повече раздразнен.- На пазар? С теб? Никога...- вярно е, че прекалих, но трябваше да си го върна за преди малко...
- Как смееш ти... Ти... жалко изчадие.- започна да вика тя.- Щом не искаш недей идва, но после да не ми се молиш да ти помагам в университета.- заплаши ме тя и признавам, че заплахите й действаха всеки път успешно.
- Добре де, добре. Ще дойда, но...- заекнах, защото видях коя дата беше днес.
- 24 август.- ехото от викът ми се носеше из стаята и се сблъскваше в стените. Точно на този ден в два часът след обяд, в градската библиотека щяха да представят новият роман на Умани Такахиро- любимият ми автор.
- Какво има, Акихико.- запита леко учудена Марлин. Моментално се стегнах и се успокоих.
- Нищо, нищо. Просто бях забравил, че имам малко работа за вършене.- усмихнах се и продължих.- Съжалявам, Марлин, но няма да мога да дойда с теб.
- Какво.- почти разплакана възкликна тя.- Моля те.- опита се да ме шантажира с номера, но те вече не минаваха пред мен.
- Казах, че не мога.- за пореден път ме беше вбесила.- Остави ме намира, ти казах и не ме занимавай с момичешки неща.- троснах й се и затворих слушалката. Изключих си телефонът и широка усмивка се появи върху лицето ми. Бях се отървал от нея.
- Какво блаженство е било спокойствието.- затърках лукаво ръце, но когато се сетих за представянето тялото ми потрепна.
Казвам се Сейнара Акихико и съм на 22 години. Ученик съм в най- известният икономически университет в страната. Косата ми е кестенява и очите кафеви. Тялото ми е слабо, стегнато и дори мукулесто. Не, че се хваля, но всички момичета ме харесват и умират от любов по мен. Син съм на Сейнара Рубен- бизнесмен, който притежава огромен бизнес в сферата на компютрите. Комапаниите му създават всякакви програми и софтуери... Където и да отида хората ме гледат с различни очи, сякаш ме презират, че съм от богато семейство, но те грешат. Изобщо не съм, като превзетите деца, които се мислят за повече от обикновенните хора, а напротив. Винаги правя добрини и се застъпвам за бедните деца. Понякога ненавиждам живота си, защото искам той да протича нормално и без презрение, но това никога няма да се случи. Свикнал съм да получавам това, което искам. Постигам целите си бявно, но решително. В момента препрочитам книгите на Умани Такахиро, защото никога няма да забравя какво преживях с него. Още от първият негов роман, който прочетох се влюбих в него. Четях и се потапях в историята. Книгите му винаги бяха изключителни, писани с чувства, а действията- такава драма, романтика и трагедия... Той е единственият човек, който съм обичал досега истински. Който ми е давал щастие и удоволствие, но нека си продължа историята и ви разкажа как се запознахме двамата и как точно едно скарване прерастна в любов помежду ни. Случи се преди две години...
Усещах как сърцето ми биеше бързо и все едно се вълнуваше, когато четях книгите му. Всека една дума, всеки ред ме възбуждаше и караше мъжеството ми да се надига. Исках устните ни да се докоснат, да усещам нежноста и мекотата им. Как допира на телата повдига адреналина вътре в нас...
- Не, нее... Какво, за бога си мисля.- поклатих глава и се усмихнах.- Отивам просто да взема автограф и да се запознаем.- лицето ми веднага помръкна и погленах надолу. Наистина ли щях да отида само, заради това. Минаха няколко минутки и се осъзнах. Погледнах часовникът си и веднага се сковах. Оставаше по- малко от час до представянето, а аз още си седях вкъщи. Облякох се набързо и излетях от стаята си. Когато излязох от входната врата, пред нея ме чакаше колата, която винаги ме вземаше и караше, където пожелая, но този ден беше специален за мен. Тръгнах и шофьорът отвори вратата. Минах покрай него и го подминах. Гледаше ме шокиран и не можеше да повярва.
- Къде отивате, господарьо.- извика той разтревожен.
- Не те засяга.- казах строго, все пак ми беше подчинен. Мъжът веднага затвори вратата и тръгна след мен. Колко досадно беше това. Винаги ме следваше, където и да ида. Нямах личен живот и това най- много ме дразнеше. Спрях се и той направи същото. Нервите ми неиздържаха и извиках силно.
- Махай се, Гюнтер.- тялото му се смрази.
- Но, господарьо...
- Никакво, Но. Искам да се махнеш и да ме оставиш поне един ден да дишам на спокойствие.- прекъснах го и свивах ръцете си в юмруци.
- Наредено ми е от баща ви...- отново го прекъснах.
- Знам, знам. Наредено ти е да ме пазиш. Това си е моят живот и искам да си го живея, както на мен ми харесва, разбра ли?- не спирах да викам. Побягнах и се скрих зад завоя. Гюнтер седеше на място и не знаеше какво да прави. Затича се и когато стъпи на другата улица видя, че мен вече ме нямаше. Бях си хванал такси и отивах към библиотеката. Когато стигнах, платих на шофьорът и слязох от колата. Моментално се запътих към вратите и когато влязох, стъписах се и ахнах. Далеч пред мен седеше Той на едно бюро и подписваше книги, а тълпата с чакащите хора беше огромна. Наистина ли толкова много хора обичаха романите му. Седях и не вярвах на очите си, а той беше толкова красив. Там, седнал на стола и се усмихваше на читателите си. Изреждаха се хората, но най- много бяха младите момичета. Крещяха и поднасяха възхищенията си към него и красотата му най- вече. Бавно минаваше времето и тълпата се движеше към масата. Приближавах се към така обичаният от мен човек. Сърцето ми пулсираше, дишането ми беше неравномерно, а кръвта ми кипеше с по- висока и от слънцето температура. Крачка след крачка стигах до тялото му и щях да съм близо до него. Дали щях да издържа на напрежението?
Най- накрая и моя ред беше дошъл, но пред мен имаше доста красиво и сексапилно момиче. Когато Такахиро подписа книгата й тя започна да го пита доста лични въпроси- според мен.
- Имате ли си приятелка, г-н Такахиро?- направи предизвикателен поглед и се усмихна.- Ако ви трябва компания, само ми се обадете.- каза тя и бутна малко и добре сгънато лисче към него. Побеснях... Какво правеше тя?
- Как си позволяваш, той е само...- заекнах, защото всички хора ме гледаха учудени и най- вече Такахиро. Беше толкова изненадан и объркан, че не знаеше какво да каже.
- Ъъъъ... Аз... исках да кажа...- започнах да се почесвам по главата и да се хиля глуповато, защото трябваше да се измъкна по някакъв начин от тази неловка ситуация. Когато се опомни Такахиро подаде книгата и момичето си тръгна. Беше дошъл моят ред. Какво трябваше да правя? Толкова ме беше срам от постъпката ми, че едва се движех. Не можех да го погледна в очите.... Той подписа книгата, която трябваше да ми даде и я притика към мен. В този момент подадох ръка и ръцете ни се допряха една в друга. Потрепнах... Някакво чувство ме обземаше за секунди и караше тялото ми да се възбужда. Вдигнах глава и погледите ни се срещнаха. Очите ми трептяха, виждах човекът, който беше моят идол. Който обичах и исках да бъде само мой. Да не докосват лицето му, да не гледат в тези бездънни, като яма очи. Да не галят лицето и кожата му... Исках всичкото това за себе си. Грабнах книгата и изтичах навън. Не можех да остана повече вътре... Задушавах се... Какво ми ставаше? Защо беше това вълнение, когато очите му ме пронизаха? Сърцето ми се бунтуваше, искаше да отиде и да се слее с неговото, а тръпките, които лазеха по мен не си отиваха, въпреки че не бях около него... Мина се време и представянето свърши. Такахиро изморено се надигна от столът си и излезе от библиотеката. Тогава се качи на собственият си атомобил и потегли към домът си. Това беше добра възможност за мен. защото трябваше да изясня какви са чувствата ми спрямо него. Защо, когато усетих допирът му, тялото ми изведнъж се беше променило? Щях да разбера, дали наистина го обичах истински или беше само прищявка? Дали харесвах книгите му и затова, като всяко момиче, което четеше романите му, бях се захласнал по него? Всичко беше толкова объркано в главата ми и ме караше да се чувствам изгубен... Веднага спрях едно такси и когато влязох в него, казах.
- Карайте след онази червена кола.- показах колата на Такахиро, шофьорът кимна с глава и потегли след него....
следва продължение....
Надявам се да ви хареса и приятно четене. Също така ще бъде само две глави, като предишния Глава 1
Сложи нежно ръка върху бедрото й и започна да я прокарва нагоре. С връхчето на езика той я облизваше и си играеше върху кожата й. Любовната им игра бе започнала и вещаеше неописуемо удоволствие и за двамата. Докосваше с бавни движения едното й зърно, а с устните си заглушаваше стенанията на Айка. Усещаха всяко едно чувство на другият, което напираше да излезе от телата им и да ги побърка от екстаз. Галеше тялото й с леки движения и показваше предаността си към момичето, което обичаше повече от всичко на света. Изразяваше любовта си към нея, това чувство, което караше сърцето му да бие учестено. Обичта, която нямаше да си тръгне от него. Момичето усещаше тялото си изтръпнало и не можеше да се отпусне. Това щеше да бъде първият й път с мъж и не знаеше какво трябва да прави. Очите й трепереха при мисълта, че някой ще отнеме най- чистото и детско от нея. Щеше да преобърне изцяло животът и възгледите й за живота. Какво щеше да каже на родителите си, когато разберат, защото все някога щяха да научат какво е направила послушната им и добра дъщеря? Щяха ли да бъдат разочровани от нея?... В същото време ръката на Кейро стигна до интимните й части и спря пръста си върху тях. Айка потрепна и моментално сложи ръка върху неговата. Беше я страх, толкова много се страхуваше, че тялото й се тресеше. Чувстваше смущение в себе си и някакъв глас в главата й казваше, че това е нередно.
- Недей...- тихо изплака тя.- Не съм готова...- русокосия надигна тялото си нагоре и допря устните си в нейните. Езиците им се преплетоха в едно, но сълзите на момичето не спираха да се стичат. Той отново я помилва по вече порозовялата й бузка и веднага след това изстри сълзата, която падаше надолу.
- Защо толкова те е страх, Айка? Не ме ли обичаш?- лицето му помръкна и си наведе главата надолу.- Нима не ми вярваш?- говореше тихо той, а дъхът му се прокрадваше до кожата й и я караше да усеща непознато за нея чувство. Кейро я обичаше и искаше да закрепи тяхната връзка, искаше я само за себе си и нямаше да позволи на никой да я вземе от него. Беше готов дори и на убийство, но нямаше да я пусне да си тръгне, никога. По- скоро щеше да я заключи в стая без прозорци, без светлина, но на всяка цена щеше да я задържи...
- Не е това, Кейро.- повдигна ръката си и този път тя го погали. Очите му бяха тъжни, пълни с решителност и най- вече любов.- Разбира се, че те обичам. Защо толкова бързаш?- русокосият си вдигна рязко главата и се вгледаха в очите й. Погледът му беше изплашен. "Защо толкова бързаш?" това бяха нейните думи, които сякаш го пронизаха в сърцето. Знаеше ли тя как се чувстваше той? Как искаше да му се отдаде? Да почувства, че изцяло е негова...
- Защото не искам да те загубя...- направи кратка пауза.-... затова.- тих нежен смях се отдели от устните й. Зениците му се разшириха от изненада. Тя се смееше. Защо?
- Няма ли да спреш да мислиш за такива неща, Кейро?- тупна го по главата, но този път смехът й оглуши стаята.
- Защо се смееш? И не са "глупости", както ти винаги казваш.- нацупи се той, а Айка нежно го целуна. Тръпки пробягаха по тялото му и той не издържа на възбудата, която го изгаряше. Притисна я силно в прегръдка и се долепи до нея. Спусна си ръката надолу и я спря на отворът й. Стисна пръсти и остави два от тях. Бързо ги вкара в нея, без тя да усети кога го е направил. Силен вик изскочи от гърлото й и се разнесе наоколо. Ръцете и краката й трепереха от болката, която бе изпитала тя, а той започна да движи пръстите си навътре. Чувството да усеща топлата й плът направо го подлудяваше и караше да я желае още повече от преди. Кръв се стичаше по млечно розовият чаршаф и показваше отнемането на девствеността й... След няколко минути Кейро спря да движи пръстите си и ги извади. Хвана мъжеството си и го нагласи на мястото, където до преди малко бяха пръстите му.
- Съжалявам, Айка...- тя ококори очи, защото наистина щеше да го направи.-... защото те обичам.- изрече тези думи и вкара мъжеството си в плътта й...
----------------------------------------------------------------------------------------------------
Дзъъър....
Изненадващо телефонът в стаята звънна. Вдигнах веднага глава и се огледах, защото бях се изсплашил. Бях се унесъл в книгата, която четях и нe бях забелязал колко бързо е минало времето. Когато разбрах, че страшният звук идва от телефонът, оставих книгата на леглото и станах. Отидох до телефонът и вдигнах слушалката.
- Ало.- заговорих раздразнен, защото бяха прекъснали четенето ми на най- интерестната част.
- Акихико, какво правиш.- смръщих вежди, защото беше досадната ми приятелка. Познавахме се още от деца и всяка свободна секунда ме тормозеше с въпроси за момчетата. Какво харесвали момчетата? Как бих постъпил в даден момент? И тем подобни въпроси.
- Чета.- кратко и точно отговорих на въпросът й.
- Пак ли четеш онзи перверзен и шантав автор?- въздъхна тя и почувствах в себе си някакъв гняв.
- Няма ли най- накрая да престанеш, Марлин?- извиках яростно и усетих изнеандата й.- Книгите му не са само перверзни, има и нормални романи. Спечелил е много награди с тях.- замълчах, защото тя вече се бе примирила и спряла със заяждането, защото знаеше, че винаги завършваше със скараване и после и на двамата ни беше ужасно неловко.
- Да, да... Знам.- примирено каза и веднага промени темата.
- А, какво ще кажеш да излезем и да пообиколим магазините?
- Хъъ.- повдигнах си едната вежда още повече раздразнен.- На пазар? С теб? Никога...- вярно е, че прекалих, но трябваше да си го върна за преди малко...
- Как смееш ти... Ти... жалко изчадие.- започна да вика тя.- Щом не искаш недей идва, но после да не ми се молиш да ти помагам в университета.- заплаши ме тя и признавам, че заплахите й действаха всеки път успешно.
- Добре де, добре. Ще дойда, но...- заекнах, защото видях коя дата беше днес.
- 24 август.- ехото от викът ми се носеше из стаята и се сблъскваше в стените. Точно на този ден в два часът след обяд, в градската библиотека щяха да представят новият роман на Умани Такахиро- любимият ми автор.
- Какво има, Акихико.- запита леко учудена Марлин. Моментално се стегнах и се успокоих.
- Нищо, нищо. Просто бях забравил, че имам малко работа за вършене.- усмихнах се и продължих.- Съжалявам, Марлин, но няма да мога да дойда с теб.
- Какво.- почти разплакана възкликна тя.- Моля те.- опита се да ме шантажира с номера, но те вече не минаваха пред мен.
- Казах, че не мога.- за пореден път ме беше вбесила.- Остави ме намира, ти казах и не ме занимавай с момичешки неща.- троснах й се и затворих слушалката. Изключих си телефонът и широка усмивка се появи върху лицето ми. Бях се отървал от нея.
- Какво блаженство е било спокойствието.- затърках лукаво ръце, но когато се сетих за представянето тялото ми потрепна.
Казвам се Сейнара Акихико и съм на 22 години. Ученик съм в най- известният икономически университет в страната. Косата ми е кестенява и очите кафеви. Тялото ми е слабо, стегнато и дори мукулесто. Не, че се хваля, но всички момичета ме харесват и умират от любов по мен. Син съм на Сейнара Рубен- бизнесмен, който притежава огромен бизнес в сферата на компютрите. Комапаниите му създават всякакви програми и софтуери... Където и да отида хората ме гледат с различни очи, сякаш ме презират, че съм от богато семейство, но те грешат. Изобщо не съм, като превзетите деца, които се мислят за повече от обикновенните хора, а напротив. Винаги правя добрини и се застъпвам за бедните деца. Понякога ненавиждам живота си, защото искам той да протича нормално и без презрение, но това никога няма да се случи. Свикнал съм да получавам това, което искам. Постигам целите си бявно, но решително. В момента препрочитам книгите на Умани Такахиро, защото никога няма да забравя какво преживях с него. Още от първият негов роман, който прочетох се влюбих в него. Четях и се потапях в историята. Книгите му винаги бяха изключителни, писани с чувства, а действията- такава драма, романтика и трагедия... Той е единственият човек, който съм обичал досега истински. Който ми е давал щастие и удоволствие, но нека си продължа историята и ви разкажа как се запознахме двамата и как точно едно скарване прерастна в любов помежду ни. Случи се преди две години...
Усещах как сърцето ми биеше бързо и все едно се вълнуваше, когато четях книгите му. Всека една дума, всеки ред ме възбуждаше и караше мъжеството ми да се надига. Исках устните ни да се докоснат, да усещам нежноста и мекотата им. Как допира на телата повдига адреналина вътре в нас...
- Не, нее... Какво, за бога си мисля.- поклатих глава и се усмихнах.- Отивам просто да взема автограф и да се запознаем.- лицето ми веднага помръкна и погленах надолу. Наистина ли щях да отида само, заради това. Минаха няколко минутки и се осъзнах. Погледнах часовникът си и веднага се сковах. Оставаше по- малко от час до представянето, а аз още си седях вкъщи. Облякох се набързо и излетях от стаята си. Когато излязох от входната врата, пред нея ме чакаше колата, която винаги ме вземаше и караше, където пожелая, но този ден беше специален за мен. Тръгнах и шофьорът отвори вратата. Минах покрай него и го подминах. Гледаше ме шокиран и не можеше да повярва.
- Къде отивате, господарьо.- извика той разтревожен.
- Не те засяга.- казах строго, все пак ми беше подчинен. Мъжът веднага затвори вратата и тръгна след мен. Колко досадно беше това. Винаги ме следваше, където и да ида. Нямах личен живот и това най- много ме дразнеше. Спрях се и той направи същото. Нервите ми неиздържаха и извиках силно.
- Махай се, Гюнтер.- тялото му се смрази.
- Но, господарьо...
- Никакво, Но. Искам да се махнеш и да ме оставиш поне един ден да дишам на спокойствие.- прекъснах го и свивах ръцете си в юмруци.
- Наредено ми е от баща ви...- отново го прекъснах.
- Знам, знам. Наредено ти е да ме пазиш. Това си е моят живот и искам да си го живея, както на мен ми харесва, разбра ли?- не спирах да викам. Побягнах и се скрих зад завоя. Гюнтер седеше на място и не знаеше какво да прави. Затича се и когато стъпи на другата улица видя, че мен вече ме нямаше. Бях си хванал такси и отивах към библиотеката. Когато стигнах, платих на шофьорът и слязох от колата. Моментално се запътих към вратите и когато влязох, стъписах се и ахнах. Далеч пред мен седеше Той на едно бюро и подписваше книги, а тълпата с чакащите хора беше огромна. Наистина ли толкова много хора обичаха романите му. Седях и не вярвах на очите си, а той беше толкова красив. Там, седнал на стола и се усмихваше на читателите си. Изреждаха се хората, но най- много бяха младите момичета. Крещяха и поднасяха възхищенията си към него и красотата му най- вече. Бавно минаваше времето и тълпата се движеше към масата. Приближавах се към така обичаният от мен човек. Сърцето ми пулсираше, дишането ми беше неравномерно, а кръвта ми кипеше с по- висока и от слънцето температура. Крачка след крачка стигах до тялото му и щях да съм близо до него. Дали щях да издържа на напрежението?
Най- накрая и моя ред беше дошъл, но пред мен имаше доста красиво и сексапилно момиче. Когато Такахиро подписа книгата й тя започна да го пита доста лични въпроси- според мен.
- Имате ли си приятелка, г-н Такахиро?- направи предизвикателен поглед и се усмихна.- Ако ви трябва компания, само ми се обадете.- каза тя и бутна малко и добре сгънато лисче към него. Побеснях... Какво правеше тя?
- Как си позволяваш, той е само...- заекнах, защото всички хора ме гледаха учудени и най- вече Такахиро. Беше толкова изненадан и объркан, че не знаеше какво да каже.
- Ъъъъ... Аз... исках да кажа...- започнах да се почесвам по главата и да се хиля глуповато, защото трябваше да се измъкна по някакъв начин от тази неловка ситуация. Когато се опомни Такахиро подаде книгата и момичето си тръгна. Беше дошъл моят ред. Какво трябваше да правя? Толкова ме беше срам от постъпката ми, че едва се движех. Не можех да го погледна в очите.... Той подписа книгата, която трябваше да ми даде и я притика към мен. В този момент подадох ръка и ръцете ни се допряха една в друга. Потрепнах... Някакво чувство ме обземаше за секунди и караше тялото ми да се възбужда. Вдигнах глава и погледите ни се срещнаха. Очите ми трептяха, виждах човекът, който беше моят идол. Който обичах и исках да бъде само мой. Да не докосват лицето му, да не гледат в тези бездънни, като яма очи. Да не галят лицето и кожата му... Исках всичкото това за себе си. Грабнах книгата и изтичах навън. Не можех да остана повече вътре... Задушавах се... Какво ми ставаше? Защо беше това вълнение, когато очите му ме пронизаха? Сърцето ми се бунтуваше, искаше да отиде и да се слее с неговото, а тръпките, които лазеха по мен не си отиваха, въпреки че не бях около него... Мина се време и представянето свърши. Такахиро изморено се надигна от столът си и излезе от библиотеката. Тогава се качи на собственият си атомобил и потегли към домът си. Това беше добра възможност за мен. защото трябваше да изясня какви са чувствата ми спрямо него. Защо, когато усетих допирът му, тялото ми изведнъж се беше променило? Щях да разбера, дали наистина го обичах истински или беше само прищявка? Дали харесвах книгите му и затова, като всяко момиче, което четеше романите му, бях се захласнал по него? Всичко беше толкова объркано в главата ми и ме караше да се чувствам изгубен... Веднага спрях едно такси и когато влязох в него, казах.
- Карайте след онази червена кола.- показах колата на Такахиро, шофьорът кимна с глава и потегли след него....
следва продължение....
- Death_AngelМодератор на раздел "Фикчета"
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 37
Мнения : 699
Дата на рег. : 22.12.2009
Re: Книга или реалност? yaoi от Junjou Romantica +18 oneshot
Нед Сеп 19, 2010 11:09 am
Интрото на oneshota 
- Death_AngelМодератор на раздел "Фикчета"
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 37
Мнения : 699
Дата на рег. : 22.12.2009
Re: Книга или реалност? yaoi от Junjou Romantica +18 oneshot
Нед Сеп 19, 2010 6:02 pm
Понеже тази глава стана много по- дълга отколкото си мислех, ще я пусна на две части 
Приятно четене....
глава 2 част 1
Такахиро отвори вратата на къщата си и влезе вътре. Тя не беше много голяма, но прекалено огромна за човек, който живее сам, също така трудна за подържане чиста. Но въпреки това той живееше самичък, нямаше нито жена, нито семейство... Седна на диванчето и включи телевизорът. Даваха новини и репортерката говореше как трябвало да се пазят животните, но в следващият момент репортажът прекъсна и започна друг.
- Събитието на деня бе представянето на новият роман на Умани Такахиро. Цял ден хора се стичаха в градската библиотека, за да вземат автограф и да изкажат възхищенията си към любимият си автор.- започна да разказва накратко романа и историята. Хвалеше описанията, действията и най- вече чувствата, но изведнъж...- Представянето мина отлично, но имаше малък случай, в който Такахиро беше обезпокоен от негов почитател.- каза това и започнаха да излъчват момента, в който се бях изложил пред всички хора. "- Как си позволяваш, той е само... - Ъъъъ... Аз... исках да кажа..."
Той натисна копчето и изключи големият екран, който заемаше цялата стена. Сложи ръка на челото си и въздъхна.
- Никога не пропускат възможност да ме провокират. Проклети репортери.- намръщи се той.
Умани Такахиро- мъж на 30 години със сивкава коса и кристално сини очи. Въпреки възраста си той беше много красив и доста привлекателен. Семейството му било средно- нито много богати, нито много бедни. Баща му работел много и усърдно, за да може детето му да расте спокойно, но работата не му позволявала да бъде около синът си и да забележе таланта му. Баща му имал много надежди за Такахиро, но те били съвсем различни от писането и това, което го правело щастлив. Всеки ден седял с таята си и пишел в тетрадките си... Един ден баща му открил черновите му и започнал лют скандал. " Това е боклук" и започнал да къса страниците, в които сивокосото момче събирало всичките си чувства и споделял мъката си. " Ще бъдеш такъв, какъвто аз искам и завинаги преставаш да пишеш и да се залъгваш, че изобщо можеш да го правиш" тези думи се забили в сърцето му и го строшили на хиляди парченца. Те не го подкрепяли- най- близките му хора не вярвали в него и в таланта, който за вбъдеще щял да му докарва голям доход и приходи, но той още не го знаел... Тогава Такахиро се опълчил за първи път на баща си. Казал, че няма да спре да пише, че животът си е негов и няма да прекъсне веригата, която му е определила съдбата. Баща му побеснял и го изгонил от домът му. Той събрал багажа си и си тръгнал- наранен и тъжен. Намерил си квартира и започнал да дава написаното от него на вестници и издателства. Още от първата страница те били запленени от таланта на това младо момче. Тогава бил едва на 15 години и така започнали да издават книгите му. Малко по малко се издигал, печелил награди за романите си и читателите му изпращали писма и всякакви подаръци, но това не го правело щастлив. Пишел романите и перверзните си книги само, защото обичал най- много от всичко на света да го прави и така изразявал фантазиите си, но нещо му липсвало. Нямало го живеца в него, който да му дава увереност и сили да продължи напред. Нямало го семейството, което да го подкрепя и да му дарява любов... Но това скоро щеше да се промени...
Внезапно си спомни момента, в който ръцете ни се бяха допряли и погледът, с който го гледах. Как очите ми трепереха, сякаш исках да разкрия всичко, което се крие в душата ми. чувствата ми да изригнат и да покажат на всички колко...
- Неее... Не е възможно да е това...- махна ръката от челото си и стана. Отиде в кухнята и наля чаша вода. Надигна я и отпи от нея, но в този момент се звънна на вратата му. Постави я на масата и отиде до вратата. Отвори я и веднага шокът и объркването го завладяха. Пред него седях аз с наведена глава и не дишах дори. Мирисът на скъпят му сладникъв парфюм погали ноздрите ми и накара тялото ми да потрепне. Какво беше това?
- Пак ли ти?- грубо каза той, но в същото време беше доста учуден. Не бе очаквал точно мен, а многобройните репортери, които щяха да му досаждат. Надигнах си бавно главата и видях онези красиви очи да ме гледат. Да ме пронизват и да си правят с мен, кавото поискат. Да карат сърцето ми да бие, като лудо, а кръвта да се движи бързо. Това беше Той- човекът, когото обичах и щях да го накарам да ме обикне и той. Независимо какво щях да сторя, щях да го имам само за себе си и то ЗАВИНАГИ. Нямаше да позволя да ми се изплъзни, както описваше в книгите си...
- Аз...- заекнах, защото в гърлото ми се беше наместила буца, която не ми позволяваше да продължа. Такахиро скръсти ръце и запита.
- Защо си дошъл и откъде знаеш адресът ми?- личеше си, че ми беше ядосан, задето съм отишъл, но това не ме интересуваше. Само мълчах и гледах лицето му. Така прекрасно, но и намръщено. Никога не пропусках негови интервюта и ги гледах с удоволствие, но на тях беше усмихнат. Тогава усещах, че това е маската за пред хората. Сякаш чувствах самотата му, която не го пускаше и не позволяваше да е истински щастлив... Мълчанието ми продължаваше, а това на него не му харесваше. Дразнеше се от него и искаше да ме разкара, колкото се може по- бързо, за да си почине от изморителният ден.
- Щом няма какво да си кажем... Чао.- каза безразлично и започна да затваря вратата. Тялото ми се стегна от думите му. Щеше да затвори вратата и нямаше да имам възможност да му кажа всичко, което беше в сърцето ми. Всичките онези чувства, които се трупаха в мен и не ме оставяха намира. Нямаше да позволя да затвори вратичката помежду ни и да ме остави сам в любовният ми свят. Трябваше да съм решителен и бърз... Моментално сложих крак между затварящата врата, а ръката ми седеше на нея. Зениците на Такахиро се разшириха, защото за него бях просто почитетел, който го преследваше, но още незнаеше какво става.
- Какво искаш, по дяволите?- извика изстерично той, но аз нямаше да се откажа.
- Пусни ме вътре, искам да поговорим.- отговорих спокойно аз.
- Няма да те пусна ненормален фен. Като теб съм виждал хиляди.- отново вик излезе от него и натисна вратата, за да може да си отместя кракът и да се махна. Но много грешеше, ако си мислеше, че ще се смекча бързо.
- Казах, че няма да те пусна и да си вървиш, иначе ще извикам полицията и ще те съдя за тормоз.- натисна отново, но без успех. Колкото и да ме болеше от натискът му, не се отказвах.
- Казвам се, Сейнара Акихико.- тяллото му се смрази на място от изричането на името ми.- Просто искам да поговорим.- ръцете му сякаш трепереха, защото вратата се тресеше.
- Сейнара- синът на бизнесмена?- запита с трепнещ глас.
- Да!- отговорих с мек тон, за да може да ме пусне. Вратата започна да се открехва бавно и се усмихнах. Бях го победил. Това ме правеше горд и леко самодоволен. Когато напълно беше отворена, прекрачих прага на домът му и се събух. Сивокосият мъж седеше изправен пред мен и ме гледаше с подозрение. Защо аз- синът на богат човек бях отишъл при него и най- вече тогава. Защо се бях изложил, когато всички можеха да разберат кой съм. Бутнах вратата и тя се затвори зад гърба ми. Най- накрая така желаният от мен момент бе настъпил. Лице в лице с Такахиро, гледащ го право в очите. Толкова бях щастлив...
- Защо си дошъл и какво си мислеше, че правиш на представянето?- прекъсна мислите ми той и каза зловещо, като се беше облегнал на стената със скръстени ръце пред гърдите. Усещах враждебността, която извираше от него и намръщеното му лице още повече ме плашеше.
- Тук съм, защото...- думите не искаха да излязат. Чувствата напираха.- ... за да направя това.- казах и моментално застанах пред него, като бях сложил и двете си ръце на стената и затворил пътят му за бягство. Телата ни се допираха едно в друго, а дъхът му ме галеше нежно по врата. Лицето му беше изплашено, защото не бе видял кога се бях доближил. Устните му бяха леко разтворени и приканващи моите да се слеят в едно. Приближих се до лицето му, очите му ме изучаваха и опитваха да разгадаят действията ми. Целунах го, а устните ми се впиха в него прежадняло. Исках да усетя ароматът им. Такахиро за миг ми отвърна. Това бе неочаквано за мен, защото си мислех, че ще започне да се съпротивлява. Какво ставаше? Дали отвръщаше на чувствата ми...? Изведнъж ръцете му се появиха пред мен и ме отблъснаха назад. Залитнах, но се задържах изправен.
- Какво правиш?- кресна той насреща ми и се изправи. Направи няколко крачки напред, но с едно ловко движение хванах едната му ръка и го блъснах в стената. Лек стон се отдели от гърлото му, но аз сякаш бях подивял, като бик. Какво ми ставаше? Не разбирах, но нямаше да оставя да ме подмине. Не и мен. Красиво, чаровно и сексапилно момче, а той ме бе отритнал. Младеж, за когото момичетата щяха да минат и през огъня, за да ме имат, а той... Той не ме искаше. Какво ми лиспваше, че да ме забележи и дори поиска...
- Няма ли да се махнеш и да ме оставиш?- този път викаше и ехото огласяше цялата къща. Присвих вежди.
- Добре, ще си тръгна...- спрях и отново го целунах. Езикът ми настоятелно се притискаше в устните му и се опитваше да навлезе навътре. Да... Най- накрая беше се предал, както първият път. Устните му се разтвориха и езиците ни се преплетоха. Започнаха играта, която щеше да се превърне в любов помежду ни... След няколко секунди се отделих от него и отсъпих назад. Такахиро ме гледаше с леко разтворени устни и все едно бях спрял дъхът му... Обърнах се с гръб към него и хванах дръжката на вратата. Тъкмо да я завъртя, усетих как ръцете му се стовариха върху нея, а главата му стоеше на рамото ми. Планът ми действаше успешно. С втората целувка го бях накарал да ми се подчини напълно. Дяволска усмивка се появи на лицето ми, а той моментално ме обърна, така че погледите ни да се срещнат. Изненадаващото за мен беше, че той си спусна едната ръка по тялото ми и започна да я обикаля около гърдите ми. Стегнах се... Какво искаше да направи той? По- точно какво целеше с това? Не разбирах и бях объркан. Първо ме беше отблъснал, а сега... Сега пораждаше възбуда в мен и караше членът ми да се надига изпод черните ми дънки... Наведе глава на нивото на ухото ми и прошепна с провокативен глас.
- Харесва ли ти...- прекъсна изречението си и прокара езикът си по шията ми. Изстръпнах... Какво, за бога правеше той? Как си позволяваше?
- Ти наистина си извратен.- извих си устните в отвръщение, а той се изсмя надменно.
- Защо не се съпротивляваш? Господин Отворко...- ококорих се, защото гласът му беше плашещ и все едно ми се подиграваше.
- Какво к...- заекнах, защото Такахиро вкара ръката под коланът на дънките ми и започна да я спуска надолу.
- Ама ти си...- изсмя се още веднъж подигравателно.
- И какво, ако съм...?- погледна ме в очите предизвикателно.- Как ще ме спреш?- какво трябваше да направя. Очите ми бяха все така ужасени, а клепачите ми седяха на едно място и не помръдваха, но той продължаваше да се забавлява с мен и наивността ми, защото не намирах думи да го спра.
- Стига...- извиках аз, а капки пот се стичаха по челото ми. Не издържах... Ръцете му държаха мъжеството ми и го дразнеха. Вените се пълнеха с кръв и изпъкваха, а членът ми се надървяше с всяко негово движение.
- Какво стана, нали беше много настоятелен и искаше да ти отвърна?- за пореден път присмех излезе от него.- Действията ми са породени от твоите, не мислиш ли?- запита ме и започна да движи ръката си по- бързо. Усещах как тялото ми се напрягаше, а сърцето ми щеше да изхвръкне. Стиснах зъби и извиках.
- Прави го на който мъж поискаш, но не и на мен.- гласът ми беше, като на момиче. Мек, звънлив и креслив... Какво ми ставаше? Аз мъж ли бях или момиче? Защо го бях направил? Как щях да се измъкна от тази ситуация? Хиляди подобни въпроси връхлитаха в главата ми и ме караха да се чувствам безпомощен. Внезапно Такахиро хвана ръката ми и ме повлече по коридорът. Стигнахме до една стая и той отвори вратата. Влезе вътре и аз след него. Веднага ме хвърли напред и паднах на леглото, което беше пред него. Прекрачи ме и започна отново да ме опипва по гърдите. Бях събудил звярът в него и щях да си понеса последствията.
следващата част ще е краят.....
Приятно четене.... глава 2 част 1
Такахиро отвори вратата на къщата си и влезе вътре. Тя не беше много голяма, но прекалено огромна за човек, който живее сам, също така трудна за подържане чиста. Но въпреки това той живееше самичък, нямаше нито жена, нито семейство... Седна на диванчето и включи телевизорът. Даваха новини и репортерката говореше как трябвало да се пазят животните, но в следващият момент репортажът прекъсна и започна друг.
- Събитието на деня бе представянето на новият роман на Умани Такахиро. Цял ден хора се стичаха в градската библиотека, за да вземат автограф и да изкажат възхищенията си към любимият си автор.- започна да разказва накратко романа и историята. Хвалеше описанията, действията и най- вече чувствата, но изведнъж...- Представянето мина отлично, но имаше малък случай, в който Такахиро беше обезпокоен от негов почитател.- каза това и започнаха да излъчват момента, в който се бях изложил пред всички хора. "- Как си позволяваш, той е само... - Ъъъъ... Аз... исках да кажа..."
Той натисна копчето и изключи големият екран, който заемаше цялата стена. Сложи ръка на челото си и въздъхна.
- Никога не пропускат възможност да ме провокират. Проклети репортери.- намръщи се той.
Умани Такахиро- мъж на 30 години със сивкава коса и кристално сини очи. Въпреки възраста си той беше много красив и доста привлекателен. Семейството му било средно- нито много богати, нито много бедни. Баща му работел много и усърдно, за да може детето му да расте спокойно, но работата не му позволявала да бъде около синът си и да забележе таланта му. Баща му имал много надежди за Такахиро, но те били съвсем различни от писането и това, което го правело щастлив. Всеки ден седял с таята си и пишел в тетрадките си... Един ден баща му открил черновите му и започнал лют скандал. " Това е боклук" и започнал да къса страниците, в които сивокосото момче събирало всичките си чувства и споделял мъката си. " Ще бъдеш такъв, какъвто аз искам и завинаги преставаш да пишеш и да се залъгваш, че изобщо можеш да го правиш" тези думи се забили в сърцето му и го строшили на хиляди парченца. Те не го подкрепяли- най- близките му хора не вярвали в него и в таланта, който за вбъдеще щял да му докарва голям доход и приходи, но той още не го знаел... Тогава Такахиро се опълчил за първи път на баща си. Казал, че няма да спре да пише, че животът си е негов и няма да прекъсне веригата, която му е определила съдбата. Баща му побеснял и го изгонил от домът му. Той събрал багажа си и си тръгнал- наранен и тъжен. Намерил си квартира и започнал да дава написаното от него на вестници и издателства. Още от първата страница те били запленени от таланта на това младо момче. Тогава бил едва на 15 години и така започнали да издават книгите му. Малко по малко се издигал, печелил награди за романите си и читателите му изпращали писма и всякакви подаръци, но това не го правело щастлив. Пишел романите и перверзните си книги само, защото обичал най- много от всичко на света да го прави и така изразявал фантазиите си, но нещо му липсвало. Нямало го живеца в него, който да му дава увереност и сили да продължи напред. Нямало го семейството, което да го подкрепя и да му дарява любов... Но това скоро щеше да се промени...
Внезапно си спомни момента, в който ръцете ни се бяха допряли и погледът, с който го гледах. Как очите ми трепереха, сякаш исках да разкрия всичко, което се крие в душата ми. чувствата ми да изригнат и да покажат на всички колко...
- Неее... Не е възможно да е това...- махна ръката от челото си и стана. Отиде в кухнята и наля чаша вода. Надигна я и отпи от нея, но в този момент се звънна на вратата му. Постави я на масата и отиде до вратата. Отвори я и веднага шокът и объркването го завладяха. Пред него седях аз с наведена глава и не дишах дори. Мирисът на скъпят му сладникъв парфюм погали ноздрите ми и накара тялото ми да потрепне. Какво беше това?
- Пак ли ти?- грубо каза той, но в същото време беше доста учуден. Не бе очаквал точно мен, а многобройните репортери, които щяха да му досаждат. Надигнах си бавно главата и видях онези красиви очи да ме гледат. Да ме пронизват и да си правят с мен, кавото поискат. Да карат сърцето ми да бие, като лудо, а кръвта да се движи бързо. Това беше Той- човекът, когото обичах и щях да го накарам да ме обикне и той. Независимо какво щях да сторя, щях да го имам само за себе си и то ЗАВИНАГИ. Нямаше да позволя да ми се изплъзни, както описваше в книгите си...
- Аз...- заекнах, защото в гърлото ми се беше наместила буца, която не ми позволяваше да продължа. Такахиро скръсти ръце и запита.
- Защо си дошъл и откъде знаеш адресът ми?- личеше си, че ми беше ядосан, задето съм отишъл, но това не ме интересуваше. Само мълчах и гледах лицето му. Така прекрасно, но и намръщено. Никога не пропусках негови интервюта и ги гледах с удоволствие, но на тях беше усмихнат. Тогава усещах, че това е маската за пред хората. Сякаш чувствах самотата му, която не го пускаше и не позволяваше да е истински щастлив... Мълчанието ми продължаваше, а това на него не му харесваше. Дразнеше се от него и искаше да ме разкара, колкото се може по- бързо, за да си почине от изморителният ден.
- Щом няма какво да си кажем... Чао.- каза безразлично и започна да затваря вратата. Тялото ми се стегна от думите му. Щеше да затвори вратата и нямаше да имам възможност да му кажа всичко, което беше в сърцето ми. Всичките онези чувства, които се трупаха в мен и не ме оставяха намира. Нямаше да позволя да затвори вратичката помежду ни и да ме остави сам в любовният ми свят. Трябваше да съм решителен и бърз... Моментално сложих крак между затварящата врата, а ръката ми седеше на нея. Зениците на Такахиро се разшириха, защото за него бях просто почитетел, който го преследваше, но още незнаеше какво става.
- Какво искаш, по дяволите?- извика изстерично той, но аз нямаше да се откажа.
- Пусни ме вътре, искам да поговорим.- отговорих спокойно аз.
- Няма да те пусна ненормален фен. Като теб съм виждал хиляди.- отново вик излезе от него и натисна вратата, за да може да си отместя кракът и да се махна. Но много грешеше, ако си мислеше, че ще се смекча бързо.
- Казах, че няма да те пусна и да си вървиш, иначе ще извикам полицията и ще те съдя за тормоз.- натисна отново, но без успех. Колкото и да ме болеше от натискът му, не се отказвах.
- Казвам се, Сейнара Акихико.- тяллото му се смрази на място от изричането на името ми.- Просто искам да поговорим.- ръцете му сякаш трепереха, защото вратата се тресеше.
- Сейнара- синът на бизнесмена?- запита с трепнещ глас.
- Да!- отговорих с мек тон, за да може да ме пусне. Вратата започна да се открехва бавно и се усмихнах. Бях го победил. Това ме правеше горд и леко самодоволен. Когато напълно беше отворена, прекрачих прага на домът му и се събух. Сивокосият мъж седеше изправен пред мен и ме гледаше с подозрение. Защо аз- синът на богат човек бях отишъл при него и най- вече тогава. Защо се бях изложил, когато всички можеха да разберат кой съм. Бутнах вратата и тя се затвори зад гърба ми. Най- накрая така желаният от мен момент бе настъпил. Лице в лице с Такахиро, гледащ го право в очите. Толкова бях щастлив...
- Защо си дошъл и какво си мислеше, че правиш на представянето?- прекъсна мислите ми той и каза зловещо, като се беше облегнал на стената със скръстени ръце пред гърдите. Усещах враждебността, която извираше от него и намръщеното му лице още повече ме плашеше.
- Тук съм, защото...- думите не искаха да излязат. Чувствата напираха.- ... за да направя това.- казах и моментално застанах пред него, като бях сложил и двете си ръце на стената и затворил пътят му за бягство. Телата ни се допираха едно в друго, а дъхът му ме галеше нежно по врата. Лицето му беше изплашено, защото не бе видял кога се бях доближил. Устните му бяха леко разтворени и приканващи моите да се слеят в едно. Приближих се до лицето му, очите му ме изучаваха и опитваха да разгадаят действията ми. Целунах го, а устните ми се впиха в него прежадняло. Исках да усетя ароматът им. Такахиро за миг ми отвърна. Това бе неочаквано за мен, защото си мислех, че ще започне да се съпротивлява. Какво ставаше? Дали отвръщаше на чувствата ми...? Изведнъж ръцете му се появиха пред мен и ме отблъснаха назад. Залитнах, но се задържах изправен.
- Какво правиш?- кресна той насреща ми и се изправи. Направи няколко крачки напред, но с едно ловко движение хванах едната му ръка и го блъснах в стената. Лек стон се отдели от гърлото му, но аз сякаш бях подивял, като бик. Какво ми ставаше? Не разбирах, но нямаше да оставя да ме подмине. Не и мен. Красиво, чаровно и сексапилно момче, а той ме бе отритнал. Младеж, за когото момичетата щяха да минат и през огъня, за да ме имат, а той... Той не ме искаше. Какво ми лиспваше, че да ме забележи и дори поиска...
- Няма ли да се махнеш и да ме оставиш?- този път викаше и ехото огласяше цялата къща. Присвих вежди.
- Добре, ще си тръгна...- спрях и отново го целунах. Езикът ми настоятелно се притискаше в устните му и се опитваше да навлезе навътре. Да... Най- накрая беше се предал, както първият път. Устните му се разтвориха и езиците ни се преплетоха. Започнаха играта, която щеше да се превърне в любов помежду ни... След няколко секунди се отделих от него и отсъпих назад. Такахиро ме гледаше с леко разтворени устни и все едно бях спрял дъхът му... Обърнах се с гръб към него и хванах дръжката на вратата. Тъкмо да я завъртя, усетих как ръцете му се стовариха върху нея, а главата му стоеше на рамото ми. Планът ми действаше успешно. С втората целувка го бях накарал да ми се подчини напълно. Дяволска усмивка се появи на лицето ми, а той моментално ме обърна, така че погледите ни да се срещнат. Изненадаващото за мен беше, че той си спусна едната ръка по тялото ми и започна да я обикаля около гърдите ми. Стегнах се... Какво искаше да направи той? По- точно какво целеше с това? Не разбирах и бях объркан. Първо ме беше отблъснал, а сега... Сега пораждаше възбуда в мен и караше членът ми да се надига изпод черните ми дънки... Наведе глава на нивото на ухото ми и прошепна с провокативен глас.
- Харесва ли ти...- прекъсна изречението си и прокара езикът си по шията ми. Изстръпнах... Какво, за бога правеше той? Как си позволяваше?
- Ти наистина си извратен.- извих си устните в отвръщение, а той се изсмя надменно.
- Защо не се съпротивляваш? Господин Отворко...- ококорих се, защото гласът му беше плашещ и все едно ми се подиграваше.
- Какво к...- заекнах, защото Такахиро вкара ръката под коланът на дънките ми и започна да я спуска надолу.
- Ама ти си...- изсмя се още веднъж подигравателно.
- И какво, ако съм...?- погледна ме в очите предизвикателно.- Как ще ме спреш?- какво трябваше да направя. Очите ми бяха все така ужасени, а клепачите ми седяха на едно място и не помръдваха, но той продължаваше да се забавлява с мен и наивността ми, защото не намирах думи да го спра.
- Стига...- извиках аз, а капки пот се стичаха по челото ми. Не издържах... Ръцете му държаха мъжеството ми и го дразнеха. Вените се пълнеха с кръв и изпъкваха, а членът ми се надървяше с всяко негово движение.
- Какво стана, нали беше много настоятелен и искаше да ти отвърна?- за пореден път присмех излезе от него.- Действията ми са породени от твоите, не мислиш ли?- запита ме и започна да движи ръката си по- бързо. Усещах как тялото ми се напрягаше, а сърцето ми щеше да изхвръкне. Стиснах зъби и извиках.
- Прави го на който мъж поискаш, но не и на мен.- гласът ми беше, като на момиче. Мек, звънлив и креслив... Какво ми ставаше? Аз мъж ли бях или момиче? Защо го бях направил? Как щях да се измъкна от тази ситуация? Хиляди подобни въпроси връхлитаха в главата ми и ме караха да се чувствам безпомощен. Внезапно Такахиро хвана ръката ми и ме повлече по коридорът. Стигнахме до една стая и той отвори вратата. Влезе вътре и аз след него. Веднага ме хвърли напред и паднах на леглото, което беше пред него. Прекрачи ме и започна отново да ме опипва по гърдите. Бях събудил звярът в него и щях да си понеса последствията.
следващата част ще е краят.....
- Death_AngelМодератор на раздел "Фикчета"
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 37
Мнения : 699
Дата на рег. : 22.12.2009
Re: Книга или реалност? yaoi от Junjou Romantica +18 oneshot
Пон Сеп 20, 2010 9:11 pm
Ето и краят на oneshota и се надявам да ви хареса... Стана доста дълга глава, но е и интерестна Приятно четене
глава 2 част 2
Тялото ми още повечe се сковаваше, а възбудата ставаше все по- голяма. Кожата ми настръхваше и паниката ме обземаше. Наистина ли искаше да направи всичките неща, които е писал в книгите си? Ококорих се при тези мои мисли, защото не можеше да е вярно това... Хвана ме за кръстта и ме изправи в седнало положение, като той беше зад мен. Обгърна ме с ръце и плъзна едната нагоре по тялото ми. Тръпки полазваха по мен и ме караха да се чувствам странно. Когато стигна до вратът ми, го хвана и започна да го целува. Не можеше да бъде... Човек, който обичах и желаех се беше оказал, че харесва мъже, дори правеше с тях секс. Изплаших се... Толкова много ме беше страх, защото щеше да ми е за първи път. Вярно бе, че дотогава бях спал с много момичета, но това беше различно. Никога не си бях представял, че мъжете могат да правят същите неща, както при нормалните двойки...
- Ти сам го каза...- прошепна в ухото ми той, а дъхът му полази връхчето му.- "Прави го на който мъж поискаш.", и точно това правя.- засмя се.- Искам теб.- зениците ми се разшириха, а той ме събори на леглото и започна да разкопчава копчетата на дънките ми. Когато го направи ги свлече надолу и провря ръката си под бельото ми. Хвана членът ми и започна да го възбужда. Не можеше да е вярно... Не можех да се оставя да победи... Ръцете му нямаше да могат да... Този човек нямаше да може да ме накара да свърша. Та, той беше мъж все пак... Усещах всяко движение на ръката му и тялото ми се променяше. Какво ми ставаше? Чувствах се някак различно. Поддавах се на греха и удоволствието да ме водят и това беше странното за мен. Как можах?
Не след дълго усетих неописуемата наслада и щях да свърша. Бях под неговата власт и правеше каквото поиска с мен... Изведнъж оргазмът ме връхлетя и безцветната течност запада от мъжеството ми по пепеляво розовият чаршаф. Ръцете ми трепереха, а кръвта ми се движеше бързо. Защо го правеше? Дали искаше да ме накаже и даде урок, за държанието ми преди малко. Насладата надделяваше над разумът ми и ме караше да искам още от това усещане, от ръцете му по членът ми и устните му по кожата ми. Наистина ли ми харесваше мъж да ме докосва и да ме кара да свършвам? Сам не се разбирах, но нямаше какво да направя. Бях напълно подвластен на гласът му, който макар и леко груб, беше нежен за мен. Дъхът му игриво бягаше по мен и ме опияняваше. Сякаш Такахиро беше моят наркотик, откойто се нуждаех всеки ден.... Когато и последната капка от течността ми падна на чаршафът, той едва се наведе и отново с онзи възбуждащ ме глас прошепна.
- Сега ще си мой.- ококорих се. Наистина ли нямаше да се сдържи? Толкова ли много го искаше? Тялото ми се вцепи и не реагираше на крясъците, които издаваше умът ми. Крещеше, че е нередно, но не го слушах. Оставях се на съдбата да ме води, защото само това можех да направя в този момент. Такахиро Извади мъжеството си и започна да го възбужда с едната си ръка, а другата я сложи на отворът ми. Потрепнах... Какво, за бога беше това? Какво правеше? Внезапно вкара два от пръста си в мен и усетих режеща тялото ми болка. Вик излезе изпод устните ми и огласяше стаята. Този вик, който от дълго време възпирах. Такахиро искаше да крещя, да викам и моля за помощ, но аз бях горд. Беше ми останала послдната искрица инат и достоиство. Но, може би трябваше да се оставя и да се предам. Та, аз го обичах толкова много. Винаги, когато си помислях за него сърцето ми сякаш спираше да бие и се задъхвах. Умани Такахиро беше превзел мислите ми и не искаше да се махне от тях, преследваше ме и ме подлудяваше. Вбесяваше ме неизвестието и тази любов. Наистина бях, като онези вманиячаващите хора, които преследваха жертвата си, но с разликата, че аз го обичах. Исках винаги да е до мен и да го дарявам с любов. Любов, откоято така се нуждаеше... Усещах всяко вкарване и изкарване на пръстите му и чувствах някакво удовлетворение. Ненадейно спря и махна пръстите си от мен. Рядка течност се стече по мъжеството му и той го разтърка. Веднага почувствах студен допир по кожата си и още повече се смразих. Това беше същата течност, която беше изсипал по себе си. Тогава нагласи го на отворът ми и бавно го вкара. Извиках, защото членът му беше голям и дебел. За пореден път болката се появи, но беше по- пронизваща от всяка друга, която бях усещал до сега. Започна да се движи напред-назад и да прониква в мен. Влизаше и излизаше от плътта ми, а няколко сълзи се стекоха по лицето ми. Плачех от радост и същевремено от болезното усещане. Долавях движението на тазът му и всеки момент се запечатваше в главата ми. Не вярвах, че това бях аз. Мъжкарят, който задяваше сексапилните момичета и после преспиваше с тях. Защо не усещах нищо, когато седях близо до някой мъж, освен до... Освен до Такахиро. Това беше любовта ми към него. Тя ме караше да го желая още повече, особенно сега. Сега, когато правехме секс... Такахиро провря ръка изпод коремът ми и хвана членът ми. Започна да я движи. Насладата беше взаимна, защото той ме задоволяваше и в същото време доставяше удоволствие на себе си, като проникваше в плътта ми. Топлината на тялото ми го караше да настръхва и да възбужда още повече мъжеството му. Самият той виждаше смущението и любовта ми. Всяко чувство, което излизаше от мен се сблъскваше с тялото му. Те го караха да ме желае и да прави секс с мен. Никога досега не беше изпитвал такива чувства. Беше правил с много мъже секс, но не и по този начин. Проникванията му бяха бавни, сякаш внимаваше да не ме нарани, но беше сторено. Сълзите ми падаха, а аз стисках чаршафът и стенех. Не вярвах, че можеше да е толкова божествено. Удоволствието беше върховно. Тялото ми се отпускаше с всяка секунда и започваше да ми харесва, както и на него. Потапяхме се в страстта си и не искахме тя да свърши... За пореден път тялото ми се напрегна и усетих вторият си оргазъм да наближава.
- Скоро ще...- заекнах и се ококорих.- ...ще свърша.- довърших започнатото. Наистина ли го бях казал. Такахиро се усмихна широко, наведе главата си и каза.
- Толкова си сладък.- истена, а звукът издаден от устните му ме подлуди. Членът ми беше корав, а от него се стичаше едва забележима течност, която показваше скоро идващият ми оргазъм.
- Нека го направим.- отново прошепна той и се изправи. Хвана кръста ми и започна да се движи бързо. Този път проникваше надълбоко, но и същевременно да ми доставя удоволствие, като масажираше мъжестовото ми. Стенанията ни се носеха из цялата къща и се отдалечаваха от нас. Не исках това да свършва, а исках времето да спре и да сме заедно завинаги... И от двамата излязоха викове и се сляха в едно. Бяхме свършили едновременно, но преди той да свърши се беше махнал от плътта ми. Течността се считаше по чаршафът и малко по малко засъхваше. Стоварих се на леглото и двамата дишахме накъсано и тежко. Сърцата ни туптяха и искаха да се слеят в едно. Такахиро легна върху мен и заговори.
- Беше ми хубаво.- не издавах никакъв звук, нито се мърдах. Осъзнавах, че наистина го обичам. Но дали имах смелост да го кажа на глас?
- Обичам те, Акихико.- каза нежно той в ухото ми, а аз изтръпнах.
- Та... Такахиро.- едва изрекох, а той ме обърна с лице към него. Отново ме целуна и изтри всичките думи, които бяха в главата ми. Всичките въпроси, които исках да му задам... Устните ни се допираха, а езиците ни отново се преплетоха. Розовина се появи на лицето ми, но това за мен не беше никак важно. Не ме интересуваше, че се ме е срам, а единственото, което имаше важност в момента бе, че той ме обичаше.
- Ти ме...- прекъсна ме той.
- Обичам те... Обичам те, Акихико, още когато ме погледна с тези запленителни очи. Влюбих се в глупавият начин, по който се държиш и начинът по който постигаш целта си. Още в библиотеката сърцето ми заби лудо, когато ме докосна с изгращятата си кожа...- не знаех какво да кажа. Толкова беше директен. Не бях свикнал на директността.- Обичам те...- за пореден път повтори тези думи, които се забиваха, като нож в мен и ме караха да бъда щастлив.
Изведнъж се чу мелодият на телефонът ми. Смръщих вежди.
- Отговори.- каза Такахиро и се отмести на другата страна. Станах и извадих телефонът от дънките си, като моментално вдигнах.
- Къде си, за бога?- чу се яростен мъжки глас. Беше вманияченият за сигурността ми баща.
- Не ти влиза в работата.- отговорих раздразнен.
- Не смей да ми говориш така, Акихико. Знаеш, че се притеснявам за теб и защо си отказал на Гюнтер да те закара, където си щял да ходиш.- не спираше да говори ядосано и ме вбесяваше. Дразнеше ме, когато ми държеше сметка.
- Защото ми писна да ме следва нявсякъде и да нямам собствен живот... Ето, затова.- извиках.- Не ме чакай, тази вечер, защото няма да се прибера.- натиснах червената слушалка и захвърлих телефонът в стената. Той се сблъска с нея и се потроши на парчета. Цялият треперех от ярост, а нервите ми не доволстваха от думите, които беше казал баща ми. Изкаше ми се да го убия, толкова бях ядосан, че ми се искаше да чупя всичко, което ми се изпречеше. Такахиро усети това и стана. Приближи се и ме прегърна. Опита се да ме целуне, но аз моментално го отблъснах от себе си и се облякох. Той нахлузи къси панталони и потник върху тялото си и ме последва.
- Къде отиваш, Акихико?- отново тази загриженост. Защо никой не разбираше, че това ме дразнеше. Нарочно ли го правеха? Обърнах се рязко и започнах да викам.
- Не те засяга... Остави ме намира.- зениците му се разшириха, а устните ми леко се разтвотиха. Бях му се разкрещял. Какво, за бога ми ставаше? Защо се държах грубо с него, като го обичах и той мен?
- ЪЪъъ... Исках да кажа...- наведох си главата надолу.- ...съжалявам.- казах, а той едва промълви.
- Разбирам... Върви.- лицето му изведнъж посърна и това ме накара да се натъжа. Думите му бяха счупили сърцето ми на две. Завъртях дръжката и пристъпих напред, но в този момент пред мен се озова някакъв мъж. Беше по- висок от мен и красив. Гледах го объркан, а той сякаш не очакваше да ме види точно в домът на Такахиро.
- Здравей, Такахиро.- каза той и се усмихна. Потрепнах... Той му се усмихваше. На Такахиро... На моят Такахиро, когото обичах. Стиснах юмруци и още повече побеснях.
- Как си, любов моя.- изрече тези думи и започна да се приближава към него.
- ... любов моя?- сякаш на себе си зададох въпроса. Обърнах се и се вгледах в очите на любовта ми. Бяха някак тъжни.
- А, ти кой си?- побърза да попита мъжът до Такахиро. Трепнах.
- Аз...- заекнах, защото незнаех какво трябваше да кажа. Чернокосият мъж се усмихна, защото знаеше, че ме е наранил.
- Няма значение кой си.- хвана ръката му.- ... нали?- каза и го повлече навътре. Вратата се затвори след тях, а аз седях навън и цялото ми тяло трепереше от гняв. Беше ме използвал... Беше ме излъгал, че ме обича, когато е имал на кого да казва тези думи... Не можех да повярвам... Защо му бях повярвал? Наистина ли бях толкова наивен, че се бях поддал на любовта си към него и не бях забелязал съществуването на друг в живота му. Понечих да направя крачка напред, но в същяит момент се чу силен шум от къщата. Ококорих се и се сковах. Какво ставаше вътре?
- Пусни ме, Морой.- това беше гласът му.- Казах ти, че не искам.- ръцете ми започнаха да треперят. Този... Този мъж сигурно докосваше кожата му...
- Искаш- неискаш ще се случи.- чу се гласът на другият мъж.
- Не ис...- Такахиро беше прекъснат.
- ... иначе ще пострада съкровището ти.- отново онзи арогантен и противен глас на Морой. Не издържах... Обърнах се, засилих крак и ритнах вратата. Тя се стовари на земята и влязох вътре. Вцепих се, защото Морой- както бях разбрал, че се казва мъжът, беше притиснал Такахиро до стената и галеше тялото му. Лицето на човекът, които обичах беше изплашено и посърнало. Нервите ми се скъсаха и изригнаха. Засилих се и го ударих с юмрук. Той залитна и падна на земята. Моментално хванах Такахиро и го прегърнах.
- Той е само мой, разбра ли? Няма да ти позволя да го докоснеш още веднъж.- мускулите ми се стягаха при мисълта някой друг да го има, да целува устните му и да гледа в очите му... Освен мен...
- Видя ли? Аз обичам него, не теб.- каза уверено той, а аз хвахан ръката му и излязохме от къщата. Отворих шофьорската врата на колата му и заповядах, все едно ми беше жена.
- Влизай вътре.- той кимна с глава и влезе. Настаних се до него и потеглихме. Движехме се по пътя и никой от нас не продумваше. Такахиро усещаше яростта в тялото ми и беше тъжен, че трябваше да го видя в такава ситуация. Съвестта го гризеше, че не ми беше казал за Морой.
- Сега ще ти покажа моето съкровище.- каза той, а аз леко се нацупих. Неговото съкровище? Не бях ли аз това съкровище?
Най- накрая стигнахме до една висока и голяма, като имение къща. Такахиро спря колата и я изгаси.
- Слез.- този път то ми заповядваше.
- Хъъъ.- ококорих си очите, защото за първи път ми говореше така. Той се усмихна и заговори.
- Просто ми се довери.- едва сега тонът му стана мек. Вдигнах рамене и слязох. Хвана ръката ми и ме повлече към вратата на имението. Когато влязохме ме пусна, а къщата беше празна и тиха. Объркването ме обземаше, защото незнаех какво правим там. Това ли беше неговото скъпоценно съкровище, за което говореше... Къща?... Внезапно се чуха викове и от изневиделица се появи огромна тълпа от деца.
- Батко Такахиро.- викаха те и го заобиколиха. Бяха малки и на различна възраст. Момичетата и момчетата подскачаха и се надспреварваха кое дете да прегърне първо Такахиро. Седях на мястото си и бях приятно изненадан. Той се изправи и за първи път видях искренната му усмивка. Беше щастлив...
- Това е моето безценно съкровище, Акихико.- каза той и не спираше да се усмихва.- Деца, запознайте се с Акихико.- момичетата и момчетата се обърнаха към мен, а аз се стъписах. Какво ли си мислеха? Ами, ако бяха зли и лоши, както всички деца? Мислех си, защото единствените, които познавах бяха разглезени и превзетите богаташки деца... Но напълно грешах за тях... Момичетата и момчетата се втурнаха към мен, едва се усмихнах и приклекнах. Шумната тълпа се хвърли върху мен и дори ме събориха на земята. Започнаха да ме милват по лицето и да ми се радват, а аз гледах шокиран и не можех да повярвам. Наистина ли бяха толкова добри? Харесваха ли ме? Нещо в мен трепна и усетих чувство на щастие и загриженост, все едно бяха вляли в мен жизненост и живот... Тогава Такахиро кимна с глава на един мъж и след минутка в големият коридор се появи с безброй подаръци в ръка. Щом ги видяха децата станаха от мен и се запътиха, бягайки към него. Бяха очаквали с нетърпение падаръците, които всеки път им носеше по- големият им брат. Радостните им лица грееха, а гласовете им оглушаваха цялата къща. Всички до едно бяха сирачета- изоставени на улицата от родителите им. Такахиро беше построил тази къща, за да може да живеят в нея и се грижеше за тях. Изправих се и гледах как се забавляваха с романтика, когото обичах. Играеше с тях и те бяха неговото голямо семейство. Едва тогава осъзнах колко много исках да бъда до него. Да му давам любов, да го подкрепям и защитавам. Да се радвам с него и с тези деца. Щях да остана завинаги с човекът, когото обичах и нямаше да позволя да страда....
И оттогава до ден-днешен живеем заедно в къщата му и всяка седмица ходим при децата. Когато баща ми научи се отрече от мен, както е напавил в миналото бащата на Такахиро, но това не ме интресуваше, защото бях истински щастлив. Имах обичта му и тази на безбройното ни семейство. Завърших университета с отличие и Такахиро ми помогна да си основа собствена фирма. Работех много и усърдно, за да мога да му докажа, че съм достоен за него. Бизнесът ми растеше и се множеше бързо. Никой не можеше да ми бъде конкуренция, защото съузът между мен и Такахиро беше неразрушим. Той продължи да пише романите си, но те бяха различни от досегашните. В тях имаше радост, щастие и любов. Аз бях неговото вдъхновение, което му помагаше да пише. За две години спечели четири награди за книгите си и почитателите му се размножаваха.
Това е завършека на историята за любовта между мен- Сейнара Акихико и известният автор на романи Умани Такахиро.
КРАЙ
Приятно четене глава 2 част 2
Тялото ми още повечe се сковаваше, а възбудата ставаше все по- голяма. Кожата ми настръхваше и паниката ме обземаше. Наистина ли искаше да направи всичките неща, които е писал в книгите си? Ококорих се при тези мои мисли, защото не можеше да е вярно това... Хвана ме за кръстта и ме изправи в седнало положение, като той беше зад мен. Обгърна ме с ръце и плъзна едната нагоре по тялото ми. Тръпки полазваха по мен и ме караха да се чувствам странно. Когато стигна до вратът ми, го хвана и започна да го целува. Не можеше да бъде... Човек, който обичах и желаех се беше оказал, че харесва мъже, дори правеше с тях секс. Изплаших се... Толкова много ме беше страх, защото щеше да ми е за първи път. Вярно бе, че дотогава бях спал с много момичета, но това беше различно. Никога не си бях представял, че мъжете могат да правят същите неща, както при нормалните двойки...
- Ти сам го каза...- прошепна в ухото ми той, а дъхът му полази връхчето му.- "Прави го на който мъж поискаш.", и точно това правя.- засмя се.- Искам теб.- зениците ми се разшириха, а той ме събори на леглото и започна да разкопчава копчетата на дънките ми. Когато го направи ги свлече надолу и провря ръката си под бельото ми. Хвана членът ми и започна да го възбужда. Не можеше да е вярно... Не можех да се оставя да победи... Ръцете му нямаше да могат да... Този човек нямаше да може да ме накара да свърша. Та, той беше мъж все пак... Усещах всяко движение на ръката му и тялото ми се променяше. Какво ми ставаше? Чувствах се някак различно. Поддавах се на греха и удоволствието да ме водят и това беше странното за мен. Как можах?
Не след дълго усетих неописуемата наслада и щях да свърша. Бях под неговата власт и правеше каквото поиска с мен... Изведнъж оргазмът ме връхлетя и безцветната течност запада от мъжеството ми по пепеляво розовият чаршаф. Ръцете ми трепереха, а кръвта ми се движеше бързо. Защо го правеше? Дали искаше да ме накаже и даде урок, за държанието ми преди малко. Насладата надделяваше над разумът ми и ме караше да искам още от това усещане, от ръцете му по членът ми и устните му по кожата ми. Наистина ли ми харесваше мъж да ме докосва и да ме кара да свършвам? Сам не се разбирах, но нямаше какво да направя. Бях напълно подвластен на гласът му, който макар и леко груб, беше нежен за мен. Дъхът му игриво бягаше по мен и ме опияняваше. Сякаш Такахиро беше моят наркотик, откойто се нуждаех всеки ден.... Когато и последната капка от течността ми падна на чаршафът, той едва се наведе и отново с онзи възбуждащ ме глас прошепна.
- Сега ще си мой.- ококорих се. Наистина ли нямаше да се сдържи? Толкова ли много го искаше? Тялото ми се вцепи и не реагираше на крясъците, които издаваше умът ми. Крещеше, че е нередно, но не го слушах. Оставях се на съдбата да ме води, защото само това можех да направя в този момент. Такахиро Извади мъжеството си и започна да го възбужда с едната си ръка, а другата я сложи на отворът ми. Потрепнах... Какво, за бога беше това? Какво правеше? Внезапно вкара два от пръста си в мен и усетих режеща тялото ми болка. Вик излезе изпод устните ми и огласяше стаята. Този вик, който от дълго време възпирах. Такахиро искаше да крещя, да викам и моля за помощ, но аз бях горд. Беше ми останала послдната искрица инат и достоиство. Но, може би трябваше да се оставя и да се предам. Та, аз го обичах толкова много. Винаги, когато си помислях за него сърцето ми сякаш спираше да бие и се задъхвах. Умани Такахиро беше превзел мислите ми и не искаше да се махне от тях, преследваше ме и ме подлудяваше. Вбесяваше ме неизвестието и тази любов. Наистина бях, като онези вманиячаващите хора, които преследваха жертвата си, но с разликата, че аз го обичах. Исках винаги да е до мен и да го дарявам с любов. Любов, откоято така се нуждаеше... Усещах всяко вкарване и изкарване на пръстите му и чувствах някакво удовлетворение. Ненадейно спря и махна пръстите си от мен. Рядка течност се стече по мъжеството му и той го разтърка. Веднага почувствах студен допир по кожата си и още повече се смразих. Това беше същата течност, която беше изсипал по себе си. Тогава нагласи го на отворът ми и бавно го вкара. Извиках, защото членът му беше голям и дебел. За пореден път болката се появи, но беше по- пронизваща от всяка друга, която бях усещал до сега. Започна да се движи напред-назад и да прониква в мен. Влизаше и излизаше от плътта ми, а няколко сълзи се стекоха по лицето ми. Плачех от радост и същевремено от болезното усещане. Долавях движението на тазът му и всеки момент се запечатваше в главата ми. Не вярвах, че това бях аз. Мъжкарят, който задяваше сексапилните момичета и после преспиваше с тях. Защо не усещах нищо, когато седях близо до някой мъж, освен до... Освен до Такахиро. Това беше любовта ми към него. Тя ме караше да го желая още повече, особенно сега. Сега, когато правехме секс... Такахиро провря ръка изпод коремът ми и хвана членът ми. Започна да я движи. Насладата беше взаимна, защото той ме задоволяваше и в същото време доставяше удоволствие на себе си, като проникваше в плътта ми. Топлината на тялото ми го караше да настръхва и да възбужда още повече мъжеството му. Самият той виждаше смущението и любовта ми. Всяко чувство, което излизаше от мен се сблъскваше с тялото му. Те го караха да ме желае и да прави секс с мен. Никога досега не беше изпитвал такива чувства. Беше правил с много мъже секс, но не и по този начин. Проникванията му бяха бавни, сякаш внимаваше да не ме нарани, но беше сторено. Сълзите ми падаха, а аз стисках чаршафът и стенех. Не вярвах, че можеше да е толкова божествено. Удоволствието беше върховно. Тялото ми се отпускаше с всяка секунда и започваше да ми харесва, както и на него. Потапяхме се в страстта си и не искахме тя да свърши... За пореден път тялото ми се напрегна и усетих вторият си оргазъм да наближава.
- Скоро ще...- заекнах и се ококорих.- ...ще свърша.- довърших започнатото. Наистина ли го бях казал. Такахиро се усмихна широко, наведе главата си и каза.
- Толкова си сладък.- истена, а звукът издаден от устните му ме подлуди. Членът ми беше корав, а от него се стичаше едва забележима течност, която показваше скоро идващият ми оргазъм.
- Нека го направим.- отново прошепна той и се изправи. Хвана кръста ми и започна да се движи бързо. Този път проникваше надълбоко, но и същевременно да ми доставя удоволствие, като масажираше мъжестовото ми. Стенанията ни се носеха из цялата къща и се отдалечаваха от нас. Не исках това да свършва, а исках времето да спре и да сме заедно завинаги... И от двамата излязоха викове и се сляха в едно. Бяхме свършили едновременно, но преди той да свърши се беше махнал от плътта ми. Течността се считаше по чаршафът и малко по малко засъхваше. Стоварих се на леглото и двамата дишахме накъсано и тежко. Сърцата ни туптяха и искаха да се слеят в едно. Такахиро легна върху мен и заговори.
- Беше ми хубаво.- не издавах никакъв звук, нито се мърдах. Осъзнавах, че наистина го обичам. Но дали имах смелост да го кажа на глас?
- Обичам те, Акихико.- каза нежно той в ухото ми, а аз изтръпнах.
- Та... Такахиро.- едва изрекох, а той ме обърна с лице към него. Отново ме целуна и изтри всичките думи, които бяха в главата ми. Всичките въпроси, които исках да му задам... Устните ни се допираха, а езиците ни отново се преплетоха. Розовина се появи на лицето ми, но това за мен не беше никак важно. Не ме интересуваше, че се ме е срам, а единственото, което имаше важност в момента бе, че той ме обичаше.
- Ти ме...- прекъсна ме той.
- Обичам те... Обичам те, Акихико, още когато ме погледна с тези запленителни очи. Влюбих се в глупавият начин, по който се държиш и начинът по който постигаш целта си. Още в библиотеката сърцето ми заби лудо, когато ме докосна с изгращятата си кожа...- не знаех какво да кажа. Толкова беше директен. Не бях свикнал на директността.- Обичам те...- за пореден път повтори тези думи, които се забиваха, като нож в мен и ме караха да бъда щастлив.
Изведнъж се чу мелодият на телефонът ми. Смръщих вежди.
- Отговори.- каза Такахиро и се отмести на другата страна. Станах и извадих телефонът от дънките си, като моментално вдигнах.
- Къде си, за бога?- чу се яростен мъжки глас. Беше вманияченият за сигурността ми баща.
- Не ти влиза в работата.- отговорих раздразнен.
- Не смей да ми говориш така, Акихико. Знаеш, че се притеснявам за теб и защо си отказал на Гюнтер да те закара, където си щял да ходиш.- не спираше да говори ядосано и ме вбесяваше. Дразнеше ме, когато ми държеше сметка.
- Защото ми писна да ме следва нявсякъде и да нямам собствен живот... Ето, затова.- извиках.- Не ме чакай, тази вечер, защото няма да се прибера.- натиснах червената слушалка и захвърлих телефонът в стената. Той се сблъска с нея и се потроши на парчета. Цялият треперех от ярост, а нервите ми не доволстваха от думите, които беше казал баща ми. Изкаше ми се да го убия, толкова бях ядосан, че ми се искаше да чупя всичко, което ми се изпречеше. Такахиро усети това и стана. Приближи се и ме прегърна. Опита се да ме целуне, но аз моментално го отблъснах от себе си и се облякох. Той нахлузи къси панталони и потник върху тялото си и ме последва.
- Къде отиваш, Акихико?- отново тази загриженост. Защо никой не разбираше, че това ме дразнеше. Нарочно ли го правеха? Обърнах се рязко и започнах да викам.
- Не те засяга... Остави ме намира.- зениците му се разшириха, а устните ми леко се разтвотиха. Бях му се разкрещял. Какво, за бога ми ставаше? Защо се държах грубо с него, като го обичах и той мен?
- ЪЪъъ... Исках да кажа...- наведох си главата надолу.- ...съжалявам.- казах, а той едва промълви.
- Разбирам... Върви.- лицето му изведнъж посърна и това ме накара да се натъжа. Думите му бяха счупили сърцето ми на две. Завъртях дръжката и пристъпих напред, но в този момент пред мен се озова някакъв мъж. Беше по- висок от мен и красив. Гледах го объркан, а той сякаш не очакваше да ме види точно в домът на Такахиро.
- Здравей, Такахиро.- каза той и се усмихна. Потрепнах... Той му се усмихваше. На Такахиро... На моят Такахиро, когото обичах. Стиснах юмруци и още повече побеснях.
- Как си, любов моя.- изрече тези думи и започна да се приближава към него.
- ... любов моя?- сякаш на себе си зададох въпроса. Обърнах се и се вгледах в очите на любовта ми. Бяха някак тъжни.
- А, ти кой си?- побърза да попита мъжът до Такахиро. Трепнах.
- Аз...- заекнах, защото незнаех какво трябваше да кажа. Чернокосият мъж се усмихна, защото знаеше, че ме е наранил.
- Няма значение кой си.- хвана ръката му.- ... нали?- каза и го повлече навътре. Вратата се затвори след тях, а аз седях навън и цялото ми тяло трепереше от гняв. Беше ме използвал... Беше ме излъгал, че ме обича, когато е имал на кого да казва тези думи... Не можех да повярвам... Защо му бях повярвал? Наистина ли бях толкова наивен, че се бях поддал на любовта си към него и не бях забелязал съществуването на друг в живота му. Понечих да направя крачка напред, но в същяит момент се чу силен шум от къщата. Ококорих се и се сковах. Какво ставаше вътре?
- Пусни ме, Морой.- това беше гласът му.- Казах ти, че не искам.- ръцете ми започнаха да треперят. Този... Този мъж сигурно докосваше кожата му...
- Искаш- неискаш ще се случи.- чу се гласът на другият мъж.
- Не ис...- Такахиро беше прекъснат.
- ... иначе ще пострада съкровището ти.- отново онзи арогантен и противен глас на Морой. Не издържах... Обърнах се, засилих крак и ритнах вратата. Тя се стовари на земята и влязох вътре. Вцепих се, защото Морой- както бях разбрал, че се казва мъжът, беше притиснал Такахиро до стената и галеше тялото му. Лицето на човекът, които обичах беше изплашено и посърнало. Нервите ми се скъсаха и изригнаха. Засилих се и го ударих с юмрук. Той залитна и падна на земята. Моментално хванах Такахиро и го прегърнах.
- Той е само мой, разбра ли? Няма да ти позволя да го докоснеш още веднъж.- мускулите ми се стягаха при мисълта някой друг да го има, да целува устните му и да гледа в очите му... Освен мен...
- Видя ли? Аз обичам него, не теб.- каза уверено той, а аз хвахан ръката му и излязохме от къщата. Отворих шофьорската врата на колата му и заповядах, все едно ми беше жена.
- Влизай вътре.- той кимна с глава и влезе. Настаних се до него и потеглихме. Движехме се по пътя и никой от нас не продумваше. Такахиро усещаше яростта в тялото ми и беше тъжен, че трябваше да го видя в такава ситуация. Съвестта го гризеше, че не ми беше казал за Морой.
- Сега ще ти покажа моето съкровище.- каза той, а аз леко се нацупих. Неговото съкровище? Не бях ли аз това съкровище?
Най- накрая стигнахме до една висока и голяма, като имение къща. Такахиро спря колата и я изгаси.
- Слез.- този път то ми заповядваше.
- Хъъъ.- ококорих си очите, защото за първи път ми говореше така. Той се усмихна и заговори.
- Просто ми се довери.- едва сега тонът му стана мек. Вдигнах рамене и слязох. Хвана ръката ми и ме повлече към вратата на имението. Когато влязохме ме пусна, а къщата беше празна и тиха. Объркването ме обземаше, защото незнаех какво правим там. Това ли беше неговото скъпоценно съкровище, за което говореше... Къща?... Внезапно се чуха викове и от изневиделица се появи огромна тълпа от деца.
- Батко Такахиро.- викаха те и го заобиколиха. Бяха малки и на различна възраст. Момичетата и момчетата подскачаха и се надспреварваха кое дете да прегърне първо Такахиро. Седях на мястото си и бях приятно изненадан. Той се изправи и за първи път видях искренната му усмивка. Беше щастлив...
- Това е моето безценно съкровище, Акихико.- каза той и не спираше да се усмихва.- Деца, запознайте се с Акихико.- момичетата и момчетата се обърнаха към мен, а аз се стъписах. Какво ли си мислеха? Ами, ако бяха зли и лоши, както всички деца? Мислех си, защото единствените, които познавах бяха разглезени и превзетите богаташки деца... Но напълно грешах за тях... Момичетата и момчетата се втурнаха към мен, едва се усмихнах и приклекнах. Шумната тълпа се хвърли върху мен и дори ме събориха на земята. Започнаха да ме милват по лицето и да ми се радват, а аз гледах шокиран и не можех да повярвам. Наистина ли бяха толкова добри? Харесваха ли ме? Нещо в мен трепна и усетих чувство на щастие и загриженост, все едно бяха вляли в мен жизненост и живот... Тогава Такахиро кимна с глава на един мъж и след минутка в големият коридор се появи с безброй подаръци в ръка. Щом ги видяха децата станаха от мен и се запътиха, бягайки към него. Бяха очаквали с нетърпение падаръците, които всеки път им носеше по- големият им брат. Радостните им лица грееха, а гласовете им оглушаваха цялата къща. Всички до едно бяха сирачета- изоставени на улицата от родителите им. Такахиро беше построил тази къща, за да може да живеят в нея и се грижеше за тях. Изправих се и гледах как се забавляваха с романтика, когото обичах. Играеше с тях и те бяха неговото голямо семейство. Едва тогава осъзнах колко много исках да бъда до него. Да му давам любов, да го подкрепям и защитавам. Да се радвам с него и с тези деца. Щях да остана завинаги с човекът, когото обичах и нямаше да позволя да страда....
И оттогава до ден-днешен живеем заедно в къщата му и всяка седмица ходим при децата. Когато баща ми научи се отрече от мен, както е напавил в миналото бащата на Такахиро, но това не ме интресуваше, защото бях истински щастлив. Имах обичта му и тази на безбройното ни семейство. Завърших университета с отличие и Такахиро ми помогна да си основа собствена фирма. Работех много и усърдно, за да мога да му докажа, че съм достоен за него. Бизнесът ми растеше и се множеше бързо. Никой не можеше да ми бъде конкуренция, защото съузът между мен и Такахиро беше неразрушим. Той продължи да пише романите си, но те бяха различни от досегашните. В тях имаше радост, щастие и любов. Аз бях неговото вдъхновение, което му помагаше да пише. За две години спечели четири награди за книгите си и почитателите му се размножаваха.
Това е завършека на историята за любовта между мен- Сейнара Акихико и известният автор на романи Умани Такахиро.
КРАЙ
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите