Всичко, което едно сърце би могло да побере

„Колко жалък е света само! Колко жалки сме и ние, щом вярваме на всичко що има сърце...”

Поклатих глава, смеейки се тихо и продължих да пиша на белия лист.

„Нали е човек, простено му е, нищо, че те кара да страдаш. И той сърце кърваво има, и него го боли...Но знаеш ли, той едва ли някога ще изпита болката, която чувстваш ти! Но пак ще му бъде простено, нали е с хубаво лице, макар и сбръчкано и мръсно да е потрошеното му сърце!”

Изведнъж огромните прозорци се разтвориха с трясък под силата на развилнялата се буря. Снежнобелите пердета се изпънаха бясно към мен, реейки се в пространството от силния вятър. Всички листи, които бяха на бюрото, се разпръснаха, а някой отлетяха през прозорците. В стаята настана пълен хаос – свещите угаснаха, чуваше се зловещ звук, подобен на ехо и нищо не се виждаше. Аз обаче най-спокойно се изправих и с неистови усилия затворих прозорците. Всичко, което беше във въздуха, се приземи на земята. Издишах дълбоко и сложих ръце на кръста си.

Каква досада! Сега всичко трябва да оправям...

Почесох се за кратко по бузата и се заех да събирам разпилелите се листи. Всичко се беше смесило и разбъркало. Нацупих се, сядайки на студения под.

Еми така, като не си номерираш листите!

Сподавен вик се изтръгна от гърлото ми. Цялата тази работа с подреждането ме изнервяше, но сама си си бях виновна, сама ще се оправям. Поех дълбоко въздух и продължих да събирам бялата хартия. Не ми пукаше дали са подредени или не, важното бе да ги събера и да се отърва от тая проклета работа.
-Хей, видя ли каква буря има?
Аяма отнове бе нахлула в саята ми с гръм и трясък. Да си кажа честно, предпочитах виелиците пред нея. Не обърнах внимание на неканения гост и продължих със задачата си.

Защо винаги се появява така? Не разбира ли, че е дразнещо?

Аяма се приближи до мен. Стъпките й закънтяха в голямата стая. Троп, троп... Троп, троп... И спря, приклякайки срещу мен.
-Защо винаги си такава? – Попита тя и след кратка пуза каза – Плашиш ме...
-Тогава какво правиш тук? Изчезни! – Отвърнах сърдито аз и прибрах и последния лист.
-Можеш да се опиташ да бъдеш поне малко мила... – Каза ми тя и се изправи, слагайки ръце зад гърба си. – Е, лека нощ. - Пожела ми весело и си тръгна. Постоях за малко на пода, чудейки се как още я търпя.

Прекалено съм добра...

Поклащайки глава, се изправих и сложих листите на бюрото. Доспа ми се. От няколко седмици не бях напускала стаята. Стоях затворена тук и пишех. Времето също не се бе подобрило от последното ми излизане, което беше просто чудесно! Понякога валеше пороен дъжд, а друг път бе само мрачно и студено. Често излизах на тирасата и наблюдавах развилнялата се буря. Действаше ми успокояващо и ме караше да пиша още. Колко хубаво би било, ако завинаги деня си остане тъмен като нощта!

Да бе, това няма да се случи! Рано или късно слънцето ще изграее...

Сбърчих чело, сядайки на стола зад бюрото.

Слънцето...

И него не харесвах. Прекалено бляскаво беше, а аз не се чувствах така. Бих предпочела луната да изгрява на негово място всяка сутрин, както правеше нощем. Но като се замисля, дори и себе си мразех, мразех всичко, що е живо и умее да чувства, а омразата мразеше мен.

„И какво, като от лявата страна тупти сърцето? Какво като умеем да проливаме сълзи? Знаете ли, че и от злоба, тук, отвътре, можело да се кърви? Затова ненавиждам всички живи същества, защото макар и външно красиви, вътрешно изпълнени са с грозота!”
И отново бях започнала да пиша на поредния бял лист. Перото следваше извивките на китката ми, а мастило се разливаше по хартията. Буква по буква, дума след дума аз редях изречения ред след ред и така се оформяше следващия текст.

Един от многото...Защо ли не мога да спра?

Мастилото свърши.
-По дяволите! – Проклех тихо и оставих перето на бюрото, облягайки се на стола. Вдишах и издишах дълбоко, като обърнах глава към листа с текста и се загледах в него. Умът ми бе празен, съзнанието прочистено. Чувствах се толкова спокойна, макар и ненужна...

„И ето, то продължава в мен да тупти. От тях по-различна не съм, не мислиш ли? Заслужавам всичко, което заслужават и те, защото и аз всичко грозно побирам в моето малко, живо сърце!”