Да бъдеш звезда

Пон Сеп 27, 2010 10:44 pm

Глава 1
Изненада

Наближаваше 21:00 часа вечерта. Чувах как във всекидневната родителите ми водят поредният безсмислен разговор със сестра ми. Отново беше забъркала каша, която те трябваше да оправят. За жалост тя винаги беше такава, още от малка. Едно мамино детенце, което едиственото важно нещо в нейният живот бяха, парите, скъпите парцалки и готините момчета. Винаги трябваше да има драма около нея.
Оставих това на страна и се загледах в малката сива, ламинирана лична карта, която държах в двете си ръце. Не можех да откъсна очи от нея. Отпред имаше моя, малка снимка, а до нея бяха изписани имената ми: Фамилия: Харуно и Име: Сакура. Бях щастлива. Преди месец бях навършила двадесет и една години. Скоро щях да напусна уютният си дом.
Естествено трясъкът от вратата на всекидневната ме изкара от унеса, в който се намирах. Сестра ми направи няколко доста стойностни крачи, като се настани до мен на облицования диван, с блестяща усмивка сякаш изобщо не бе водила неприятен разговор с родителите ни, а вместо това, се пресегна за дистанционното, което се намираше на малката масичка за кафе. Дори не ме погледа, а само с едно натискате на копчето, включи телевизорът и се загледа в него.
Превключваше каналите така бързо, че аз не можех да фокусирам дори един канал. Само след няколко секунди, превключването спря на MTV.
- Ох, пак ли този? – не усетих кога този въпрос излезе от устата ми.
- Ооо, я стига сестричке, само не ми казвай, че не ти харесва. Погледни какъв сладур е. – да, той определено беше момчето „мечта”, но не и за мен. На всякъде из града имаше негови плакати и всички момичета се разтапяха само като погледнеха някоя негова напълно нищожна снимка. Не разбирах какво харесват в него. Той беше далечна звезда, която те никога нямаше да могат да достигнат.
- ... дами и господа, моля, посрещнете с бурни аплодисменти, нашата нова изгряла звезда, Саске Учиха! – водещата на шоуто най-сетне представи „голямата” звезда на „бъдещето”. В мига щом излезе на сцената запя песента, която му бе донесла най-много печалба и известност.

Там, в далечината те виждам как рониш горчиви сълзи.
Той те нарани, но помни любима, че аз няма да го направя.

Винаги, когато пееше тази песен, гласът му беше спокоен, но и някак тъжен. Естествено, за него не беше проблем да изглежда така. Все пак той трябваше да играе определена роля, когато излизаше на сцената. Като всеки певец и певица, трябваше да придава на всяка различна песен по някое различно изражение на лицето си. Трябваше да му се признае - отдаваше му се.

Протягам ръка към теб, любима,
не се коле*ай, а просто я хвани.
Ще те браня, ще се превърна в рицар, а ти в моя лейди.
От чудовища, от вещици зли и кръвопийци ще те защитавам.
Само любима... не ме оставяй...
Без теб света ще е сив, без теб очите ми ще са пресъхнали
от сълзи и ще плуват в море от самота.

Не можех да слушам повече. Станах с намерение да отида направо в стаята си, но една ръка ме дръпна обратно на дивана. Погледнах сестра ми и в мига щом си отворих устата да й задам въпрос, тя кротко ми отговори, че не иска да остава сама. Мразех се за това, че бях твърде добра спрямо нея, защото тя не го заслужаваше. При всеки удобен за нея случай, ме клеветеше пред родителите ни.
С наистина голяма досада изгледах цялото предаване на великият „Саске Учиха”, за който всяко момиче на моята възраст би отишло на край света.
Вече спокойно можех да си отида в стаята, далеч от сестра ми и нейния любим.
- Сакура... – този глас... О, добре познавах този глас. Сестра ми произнасяше името ми така, само когато искаше нещо от мен – мек, топъл и изпълнен с нежност глас. Отвратително.
Погледнах я с присвити очи и поклатих глава. Това беше моят начин да кажа „Не”, без да произнасям дори самата думичка. Знаех, че това ще я откаже да продължи да ми досажда.

---

- СПЕЧЕЛИХ! СПЕЧЕЛИХ! – чувах сестра ми как крещи чак от първият етаж на къщата ни.
Беше събота сутринта.
Кой нормален иска да се буди по този начин в СЪБОТА СУТРИНТА?!
Реших да не обръщам внимание и с доста усилия издърпах одеалото си за да се завия през глава, и отново да се пренеса в измерението на сънищата.
Ех, не извадих и днес късмет с блажения сън, от който така се нуждаех.
- Сакура! Сакура! – сестра ми нахлу в стаята с гръм и трясък. – Събуди се! Хайде, по живо!
- Какво искаш, Нишино? – думите ми бяха провлачени и надали ме беше разбрала.
- Спечелих! Онова състезание, за което ти говорех. Не си ли спомняш? – разтърках очи, но така и не се сетих за какво ми говореше. Дали беше, защото все още спях?! – Спечелих два билета за концерта на Саске Учиха. А най-хубавото е, че концертът ще е в нашият град. – а, ето защо не си спомням за това състезание. – Само като се сетя колко са скъпи билетите. Никой случаен като нас, Сакура, не може да си ги позволи, освен ако няма връзки. Виждаш ли, Сакура, успехът ни се усмихна. – стоях и я гледах как говори за този Саске Учиха сякаш е божество... а той не беше.
- Вторият билет ще го дам на Кип. Той е толкова сексапилен. И какво тяло има само...
- Добре достатъчно! Вън! – не можех да я търпя. Нейните глупости… щуротии… не ми трябваха рано сутринта.
- Нишино, ти никъде няма да ходиш с никакви момчета! – майка ни ни изненада. Честно казано не очаквах тя да е там. – Нишино, сестра ти идва с теб! – мама ме шокира. Знаех, че обича сестра ми, но мислех, че ще иска да се отърве от нея по всеки възможен начин, също като мен.
- Но... – тръгнах да се противопоставя. Нуждаех се от нейните думи „Добре, Нишино, можеш да отидеш с Кип”. Много ли исках?
- МАМО! – Нишино изграчи като полудяла.
- Без възражения! Тя отговаря за теб и точка. – след като каза това, се обърна и слезе да ни направи закуска.
Майка ми понякога беше властен човек, но с основание. Полагаше усилие и за двете ни, колкото и трудно да й беше относно Нишино.
- Отврат! Сега трябва да ходя с теб! – изсъска сестра ми. Вярно е, че ми беше сестра, но имаше моменти, в които бих предпочела да я удуша саморъчно.
Щастливите ми моменти прекарани с нея се брояха на пръсти и то когато бяхме малки деца. Ето… разликата между нас беше от земята до небето. Не бяхме като повечето семейства. Не бяхме обичливи една към друга и определено не се понасяхме. Държахме се приветливо само, когато родителите ни бяха около нас.
А когато тя беше с приятели и ме видеше в кварталният магазин или да вървя сама по улица, вирваше брадичка и се правеше, че не ме познава.
От своя страна правех същото.
- Да не мислиш, че кипя от щастие. Не харесвам този Саске, а сега съм задължена да те водя там. – казах аз.
- Именно. Ти не си за такова място. Ти трябва да си стоиш в къщи и да си гледаш цифрите. – понякога можеше да ме разсмее с интелигентността си, защото и тя беше толкова колкото годините й. 19.
- Искаш да кажеш математиката. – боже, стана ми жал.
- Да, да, все тая. Бъди готова довечера. И... гледай да се облечеш... ъъ, малко по... хубаво. – гримасата изписана на лицето й ме подразни. Бях си наред, тя беше тази, която обичаше да се разсъблича и да позволява да й докосват тялото многоообройните момчета, с които е била. Истинска трагедия. Само ако мама научеше щеше да си помисли, че не е успяла да образова дъщеря си и че се е провалила като майка.
- Моля, че какво ми е на имиджа? – попитах я аз. Всичко си ми беше наред. На нея явно й хлопаше дъската.
- Нищо му няма, освен ако не си краварка. – затръшна ми вратата след казаните от нея думи.
Завъртях очи и мигновено се завих през глава с одеалото си и се понесох в измерението на сънищата.

Пон Сеп 27, 2010 10:46 pm

редактирано от: tsunade87

Съб Окт 02, 2010 3:07 am

Глава 2
Концерт

- Готова ли си, Сакура? – Нишино се провикваше от първият етаж.
Разбира се, че бях готова, след като точно тя ми беше избрала дрехите. Огледах се за последно в огледалото, поставяйки любимият си гланц за устни. Лек розовеникав цвят, или казано по друг начин, пепел от рози. Подхождаше идеално на устните ми.
Бях облечена с впити дънки с ниска талия, впито дънково потниче с копчета отпред, което подчертаваше бюста ми идеално и ботуши на висок ток, които стигаха до колената ми. Е, добре, признавам си, че сестра ми имаше вкус. Дълго време спорехме какво да облека. Не исках да излизам така, но имах ли избор.
Нишино беше изправила косата ми, като от горната й страна беше предала обем в корените. Направи така, че малка част от бретона ми да се спуска покрай дясното ми око, като това доста привличаше вниманието върху очите ми.
Беше размазала върху клепачите ми лек зелен нюанс сходен с цвета на зениците ми и беше извила миглите ми, карайки погледът ми да засияй.
Грабнах чантата си и слязох на долният етаж при нея.
- Хайде, хайде. По-бързо. – сестра ми подскачаше като полудяла. Беше влюбена в Саске Учиха и то не от скоро. Цялата й стая беше покрита с негови плакати. Регистрирваше се във фен сайтове, в които се говореше само и единствено за него. Беше хлътнала до уши.
- Сложи си колана. – напомних й аз. Вече се бяхме качили в колата и знаех, че ако не й бях казала да си сложи колана, тя нямаше да се сети и щеше да ми докара куп неприятности. Естествено родителите ми ми бяха позволили да взема тяхната кола и да отидем на концерта с нея.
- О, толкова се радвам, че ще го видя! Нямам търпение. – кипеше от щастие, сравнение с мен. Исках всичко да приключи. Да отидем, да го видим и да се прибираме. Трябваше да уча за изпита по математика и нямах време да се занимавам с глупави неща като това.
Времето минаваше бързо, защото сестра ми ми надуваше до безкрайност глава за великата звезда, която ни предстоеше да видим.
Дори не ми направи впечатление, че пред клуба „Маниаците” имаше само момичета, които скандираха името на Саске Учиха.
Имаше ВИП вход, които беше единствено за победители като сестра ми. Наредихме се на опашката и зачакахме своят ред.
Пред погледа ми се мяркаха най-различни момичета. Някои бяха скромни, други прекалено нагласени, а трети дори приличаха на проститутки. Всяка една от тях искаше да бъде забелязана и беше готова на всичко, планът й да успее.
- Покани? – нашият ред дойде и охраната ни попита за билети. Сестра ми извади билетите и ги подаде на охраната. Той ги погледна, а след това отмести синджирът, който възпираше гостите.
Навлязохме в клуба.
Сестра ми започна да танцува чувайки техното, което в известен смисъл беше загрявката.
Настанихме се на бара.
Имах нужда от питие. И то не от едно или две, а от повече. Исках да ми се замае главата и да не чувам гласът на Саске. Нямаше да карам колата, а щяхме да си вземем автобуса.
Барът беше квадратен и се свързваше със сцената. По пожелание на Нишино, трябваше да се настаним колкото се можеше по-близо до сцената, за така нареченото по-хубаво виждане на лицето на Саске Учиха. Ужасно. Не стига, че ми се налагаше да го виждам по телевизията, а сега и на живо. Дразнещо.
Помещението се напълни с много хора. На сцената излезе водещият, който трябваше да ни представи „певецът”.
- Е, дами. Очакваният момент настъпи. Време е на сцената да излезе Саске Учиха-а-а-а. – водещият провлачи фамилното му име, а след неговите думи момичета започнаха да крещят с пълни гърла името на Саске.

Там, в далечината те виждам как рониш горчиви сълзи.
Той те нарани, но помни любима, че аз няма да го направя.

Да, отново тази песен. Не му ли омръзваше само да я повтаря. Едно и също, едно и също. Няма ли най-сетне да изпее и нещо ново. Нещо по-различно.
Принудена бях да си призная пред самата мен, че Учиха доста ме изненада. Беше... секси. С черно кожено яке, което му стоеше чудесно, а под него нямаше нищо. Отлично можеше да се насладиш на добре оформените му гърди, за които всяко момиче копнееше да докосне. Панталонът му не беше нищо особенно, просто едни истъркани джинси, които сто процента бяха на някой известен дизайнер.
Вече бях на четвърто питие – джин с тоник. Обожавах го. Беше ми любимото. Ръката ми беше изтръпнала от това да държа чантата си през изминалият половин час. Реших да я оставя на бара с надеждата, че всичко ще бъда наред.
Уви, заблуждавах се. Явно бях по прекалила с питиетата, но не го осъзнавах. Докато не се случи инцидент.
Саске Учиха реши да се прави на мъж и започна да се разхожда из барът пееки... нещо си. На вратът му висеше черната му китара, на която пишеше неговото име, а в едната си ръка държеше микрофон и пееше. Разхождаше се из бара сякаш беше негов. И изведнъж хоп... всичко се срина. Великият Саске Учиха навири крака пред безброй негови фенки. Кабелът на микрофонът му се беше увил около моята чанта и точно тя стана причината за неговата излагация пред цял свят. Всички в клуба заглъхнаха. Да си призная - от вътре ликувах. Радвах се, че се е изложил. На лицето ми се беше изписала усмивка до момента, в който видях гланцът ми за устни под звездното дупе на Учиха. Това ме изкара от контрол. Веднага се покатерих на бара и пълзейки стигнах до него.
- Хей, отмести се! – развиках се аз. Не ми правеше впечатление, че съм се развикала на някой толкова известен. Щеше да ми съсипе гланцът.
- Аз ли да се махам?! – тогава той се надигна към мен и ме погледна. – Виж какво направи. Ти и твоята чанта не сте нищо повече от боклуците, които изхвърлям. – това си беше като шамар. Не вярвах на ушите си. Дори и да го бях планирала, нямаше да стане така добре. Щях да рискувам репутацията си, която не беше кой знае какво, но в замяна щях да го направя за посмешище пред всички, които гледаха в момента.
- Да, махай се от тук! – публиката се разшава и започна да вика с все сила.
Не ми направи кой знае какво впечатление... знаех, че се държат така само и само за да ги забележи Учиха. Не бяха нищо повече от лудо влюбени, слепи момичета, които живееха в една проста илюзия.
Усмихнах му се, а след това си отворих гланца. Учиха тръгна да се изправя, но аз направих нещо, което не вярвах, че ще направя някога. С върха на четката си събрах малко гланц и точно за няма и секунда, устните му бяха покрити с червило. Той се ококори от изненада и направи заплашителна крачка към мен.
- Трябва да тръгвам. – казах на бързо и тръгнах да слизам от сцената, но там ме чакаше охрана, която щеше да ме изведа на вън.
Да! Бях провалила концертът му и то без дори да изявявам желание.
Охраната ме изхвърли през задният изход. Уличката беше тъмна и мръсна. Гадост.
Фаровете на една кола ме заслепиха. Идваше към мен. Да ме блъсне ли искаше?! Останах изненадана, когато паркира до мен. От нея слезе мъж с дълга, вързана на опашка коса.
На кого ли ми напомняше? Запали цигара и тръгна към мен.
- Извинете, може ли да мина? – попита ме той. Имаше топъл и мек глас.
- Разбира се. – казах аз и се отместих настрани за да може да мине. Насочваше се към вратата, от която ме бяха изритали. – Но бихте ли ми дали една цигара? – имах нужда да запаля. След всичко, което се беше случило тази вечер имах нужда да усетя никотинът да навлиза в дробовете ми.
- Да. Но една дама не бива да пуши. – обясни ми той. Заинтригува ме. Подаде ми една цигара и запалка, с която да си я запаля. – Защо си тук, а не вътре при останалите? – попита ме той.
- Изритаха ме. – обясних му простичко.
- Изритали са те? Защо? – веждите му се бяха извили нагоре в изненада. Явно не беше очаквал да чуе нещо такова
- Ами... как да го кажа. Великият Саске Учиха се изтърси на сцената, заради мен. Ако не друго, то поне се гордея със себе си. – обяснението ми беше простичко и ясно. Е, нямаше как да не ме разбере.
- Гордееш се? Не го ли харесваш? – този мъж... нима му се стори странно какво говоря?!
- Да го харесвам?! – мигновенно започнах да се смея. – Не. Аз не съм една от фенките му. Не мога да го търпя.
- Аз съм брат му и между временно съм и негов мениджър. – смехът ми секна. Всичко се срина. Чувствах се неловко.
Сякаш бях хваната в крачка.
Направих гримаса в стил „Съжалявам”.
- А-аз съжалявам. Не исках...
- Спокойно. Всичко е наред. – увери ме той. – Ти си първият човек, който чувам да говори така за него. Радвам се, че се срещнахме... – направи пауза, защото не ми знаеше името.
- Сакура. – довърших вместо него.
- Сакура. – повтори той за да се увери, че е чул правилно. – Аз съм Итачи. – Итачи протегна ръка към мен и ме погледна в очите. – Беше ми приятно да си побъбря с теб, Сакура. – здрависах се с него, а след това той ми даде една визитка. – Ето. В случай, че няма на кого да се оплакваш от брат ми. – протегнах ръка и взех визитката. Насочих погледа си към нея и я загледах. В този момент вратата се хлопна и Итачи вече не беше при мен.
- О, ето къде си била, Сакура. – чух гласа на сестра ми. – Хайде, да се прибираме. Щом този негодник не знае как се уважава едно момиче, нямаме работа тук. – изненадах се да чуя това от сестра си. – Хей, къде блуждаеш? – попита ме тя. – Да не си срещнала някого? – леле, що за шесто чувство имаше тя.
- Не. Никого не съм срещнала. – излъгах я аз. Мирно и кротко прибрах визитката в джоба си. Предполагах, че няма да я използвам, но не исках като излезе да я види на земята.

Съб Окт 02, 2010 3:56 pm

Съб Окт 09, 2010 3:34 pm

Реших да напиша едно резюме на тази история.
Довечера ще ви зарадвам с новата 3-та глава.

Резюме

Сакура Харуно е едно наивно момиче, което се интересува от училище повече от колкото сестра й Нишино. Животът й се преобръща на сто и осемдесет градуса след концерта на новата изгряла звезда, Саске Учиха. По ирония на съдбата тя се запознава с брат му, Итачи, който също така е и негов мениджър. След известно време Сакура се превръща в един от най-известните топ модели в историята на манекенството и без дори самата тя да очаква, се влюбва. Намираща се на границата между любовта и омразата. Ще се откаже ли от любовта или ще преодолее омразата към този, когото обича? За да разберете какво ще се случи, очаквайте следващите глави, които ще ви предоставят истинската история за една объркана любов.

Нед Окт 10, 2010 10:44 pm

Чет Окт 14, 2010 12:46 pm

Глава 3
Предложение

Стоях в леглото и си въртях в ръцете визитката, която Итачи ми бе дал миналата вечер. Не можех да й се нагледам, макар че не беше кой знае колко интересна. На нея беше изписано неговото име и номерът му, който по ирония на съдбата ме привличаше искрено много.
Завъртях очи и захвърлих визитката на нощното шкафче. Изправих се в седнало положение и се загледах в пода, след това без изобщо да осъзнавам, грабнах телефона и набрах някакъв номер.
Сложих телефона на ухото си и зачаках мълчаливо.
– Ало? – познах този глас, въпреки, че го бях чувала само веднъж. Не разбирах само едно, защо набрах неговият номер?! Уплаших се и затворих телефона. Не знаех нито защо му звънях, нито защо затворих.
След няма и секунда телефонът ми иззвъня. Не бях сигурна дали това е той или ми звъняха от университета, в които исках да уча.
– Ало? – казах. Защо толкова се панирах? Нищо лошо не бях направила, но...
– Сакура, защо ми затвори? – попита ме той. Какво можех да му отговоря, как можех да му обясня, че беше неволно. Но... от къде знаеше, че аз съм му звъняла?!
– Ами... ъъ... съжалявам Итачи, беше нев...
– Искаш ли да пийнем по едно кафе? – това ме изненада. Не очаквах, че ще иска да излезе с мен, и то на по чаша кафе.
– Ами... – заекнах. Не знаех какво да му кажа.
– Хайде, де. Кажи ми само къде да се чакаме. – поколе*ах се за момент. После изведнъж се чух да казвам „Добре”. Беше инпулсивно и някак нормално. Сякаш бяхме първи приятели.
– Ела в 13:00 на часовникът срещу булеварда. – предложих му аз. Знаех, че ще се съгласи.
– Добре. До тогава. – след това затвори телефона.
Станах по най-бързият начин и започнах да се оправям.

---

Бях на часовника точно в 13:00. Него все още го нямаше.
– Хей, съжалявам, че закъснях. – беше точно зад мен. Изненадаме, което си беше голяма рядкост за мен.
– Не се тревожи. – замахах с ръце за да го успокоя, че това беше нормално за всеки.
Беше облечен в тъмно сиви джинси, обикновени маратонки, които не привличаха внимание и бяла риза, която му стоеше идеално. Беше подгънал ръкавите й и беше оставил последните две копчета отгоре разкопчани. В сравнение със снощната ни среща, сега можех да го видя ясно и даже можех да си призная, че Итачи беше един доста привлекателен мъж.
– Тръгваме ли? – попита той.
– Разбира се.
Имахме късмет с кафенето. Не беше далеч и не ни се наложи да вървим много в мълчание.
За мен лично беше малко неловко, но се престорих, че не е знае какво.
Дори когато се настанихме в кафене “Мохито” отново никой не продума.
Катастрофа.
За какво щях да си говоря с него? Щяхме да се почувствам по-добре, ако си говорех с него?
– Как...
– Ти как... – и двамата започнахме едновременно. Спогледахме се, а след това започнахме да се смеем.
– Първо ти. – подкани ме той. Усмихнах му се, а след това заговорих:
– Как мина концерта на Саске? – не че исках да говорим точно за него, но това изникна първо в главата ми.
За момента, единствено за това можех да го попитам, защото все още не го познавах така добре.
– Нима искаш да говорим за него? – определено ми следеше мисълта. Само от един кратък разговор с него, вече ме познаваше добре.
– Ами... не точно. – оправдах се аз, сякаш точно за това исках да говорим. Лъжа.
– Ти как си? – знаеше, че не искам да говорим за него и доста бързо смени темата. Определено ми допадаше. Не беше като останалите – слабоумни и наивни глупаци. Итачи беше нещо повече от това... но какво?
– Ах, ми, аз съм добре. Предстоят ми изпити, които се надява да взема. – беше истина. Предстояха ми изпити по математика, които трябваше да взема на всяка цена, ако исках да вляза в университета в Лондон.
– Изпити? – попита ме той. Определено не разбираше, а и как би могъл – едва се познавахме.
– Трябва да взема изпитите по математика за да мога да вляза в университета в Лондон. Това ми е мечта, още от дете. – обясних му на кратко какво точно имах предвид.
– Разбирам. Искаше ми се и брат ми да завърши в един от университетите там, но той не се интересува от ученето, пък и славата за него е много по-важна. – отново бяхме на темата „Саске”. Защо винаги се стигаше до тази тема?! Нима тя беше всичко в целият свят?
– Може би...
– Хей, Итачи! – някой се провикна от другия край на кафенето. Не бях сигурна кой точно беше, но ни прекъсваше най-нагло.
Един мъж с къса червеникава коса се приближи до нашата маса и протегна ръка към Итачи.
– Здравей. – поздрави го Итачи.
– Здравей. Хей, снощи гледах по МТВ брат ти. Боже, ама как се изложи на сцената. Поздравявам онова момиче, което го събори пред всички. Честно, беше велико представление.
Итачи се усмихна на червенокосият и с един жест на ръката си, му направи знак да седне при нас.
Ако не друго, то поне сега бях щастлива да чуя от някого, че съм успяла да изложа „великият Саске Учиха”.
– Онова момиче, за което говориш, стои точно на тази маса. – обясни му Итачи. Червенокосият впери поглед в мен и се усмихна самодоволно.
– Здравей, приятно ми да се запознаем. Аз съм Сасори и съм твой фен в излагането на Саске. – Сасори протегна ръката към мен, с още по голяма усмивка. Явно беше щастлив да се запознае с момичето, което беше изложило „звездата”.
– Здравей, и на мен ми е приятно да се запознаем. Името ми е Сакура Харуно. – отговорих му аз. – Надявам се да ти е харесала снощната фасада. – усмихнах му се. Знаех, че ще му допадне това, което му казвах.
– Разбира се, че как иначе. И ти ли си му фенка като всички останали? – попита ме той.
– Хаха, не! – направо го отрязах.
– Е, поне на тази маса сме се събрали хора, които не харесват Саске. Нищо лично, Итачи. – Сасори се обърна към Итачи и му се усмихна невинно.
– Не се притеснявай, Сасори, истина е.
Не знам защо, но Сасори отново се обърна към мен, но не по онзи начин, по които ме гледаше преди малко, а по съвсем различен. Започна да ме оглежда сякаш бях някоя от картините на Пикасо.
– Хей! – опитах се да го прекъсна, но това изобщо не му направи впечатление. Продължи да ме оглежда без капка срама, а Итачи даже не си направи труда да го прекъсне. Ама, че с хора бях.
– Интересни крака. – най-сетне Сасори заговори, но не за какво да е, а именно за краката ми.
– Какво? – сбръчках нос, защото не разбирах за какво ми говореше.
– Имаш странни крака. – странни крака? Ама, какви ги говореше?!
– Какво им е на краката ми? Крака като крака. Не си ли виждал крайници или май не знаеш, че и ти ги притежаваш? – сарказмът ми влезе в сила. Видях как Итачи за малко щеше да се задави с кафето си.
Сасори ме погледна, а изражението му ми подсказваше, че е напълно сериозен.
– Грешиш. За първи път виждам толкова добре оформени крака. Тренираш ли?
– Не. – отговорих му без дори да осъзнавам, че говоря за краката си. – Ти пък какво разбираш от крака?
– Аз съм един от най-известните дизайнери в историята на манекенството. – обясни ми той. Е, признавам си – това ме хвана неподготвена. – Не си ли чувала за Сасори Куешин?
– Съжалявам, не. Не се интересувам от известните личности.
– Леле, ама ти сякаш си паднала от Марс. – това си беше затапка от всякъде. – Е, няма нищо, ще се научиш.
– Предполагам, че щом си толкова известен, сигурно всяка нощ в леглото ти е различна манекенка.
– Не мога да се оплача. – самодоволната усмивка отново изгря на лицето му. – Трябва да тръгвам. Съжалявам, че ще ви лиша от „великото” си присъствие. Хах, ето ти моя визитка, ако случайно решиш да опознаеш манекенството.
Поех визитката от ръката му и я оставих на масата до кафето си.
Сасори си тръгна, но така и не ми излезе от ума.

Пон Окт 18, 2010 4:06 am

Пон Дек 27, 2010 12:12 am

Глава 4
Отваряща се врата

Не спирах да обикалям къщата надолу-нагоре. Извадих късмет, че родителите ми и сестра ми бяха отишли на гости при баба и новият й съпруг.
Откакто бях навършила пълнолетие, ограниченията ми бяха премахнати, като родителите ми ме оставяха да правя сама изборите си. Дори това да означаваше да са грешни.
Вече трети час се лутах из къщата, опитвайки се да почистя поне нещо дребно. За мое съжаление обаче, всичко си беше чисто и подредено.
Цял месец измина от последната ми среща с Итачи и неговия приятел Сасори. Никой от тях не ме беше потърсил, но дори и аз не си направих труда да потърся, когото и да е от тях. Трудно ми беше да се съсредоточа в заниманията си, които преди ми бяха обикновени хобита. Главата ми бъкаше от най-различни мисли за Итачи и Сасори. За техните предложения. За начинът им на живот. За визитните им картички… дори за номерата им. Само това ми беше в главата.
Знаех, че училището беше важно за мен. Даже можеше да се каже, че беше най-важното нещо в живота ми, но не разбирах защо толкова много исках да видя още веднъж Итачи или Сасори. Да погледна поне веднъж през живота си зад кулисите на някое модно ревю или концерт. Изпитвах силно желание да кривна поне малко от пътя.
И тогава, преди да успея да се усетя, вече набирах номера на Итачи. Исках да чуя гласа му. Дори да ми откажеше да се видим, исках поне да чуя как изговаря името ми.
– Сакура? – плътният му глас беше толкова опияняващ. Само с изговарянето на името ми, успя да накара сърцето ми да забие с пълна сила. Да блъска в гърдите ми и да ме прави щастлива.
– Как си, Итачи? – едва успях да проговоря. Невероятно беше как ме караше да се чувствам, а Бог знае къде се намираше в момента.
– Бих казал добре, но съм малко разочарован. Не си се обаждала нито веднъж от последната ни среща, миналият месец. Да не съм те обидил по някакъв начин? – нима той беше запомнил това? Помислил си е, че ме е обидил?! Той…
– О, не, Итачи. С нищо не си ме обидил. Просто бях заета. Съжалявам. – не знаех дали той ме беше разбрал, но в действителност така се чувствах. Бях заета, да. Все пак ми наближаваха изпитите и трябваше да уча. Само след два месеца щеше да се реши моето бъдеще. Непременно трябваше да взема изпитите, иначе нямаше да мога да вляза в кралския университет Холоуей в Лондон и да продължа образованието си.
– Щом е така, какво ще кажеш да дойдеш у дома на гости. Имам изненада за теб.
– Изненада? Н-не беше…
– Сакура, спокойно. Ще изпратя шофьор да те вземе. Само кажи адреса си. – коле*аех се. Не знаех какво да правя. Дали не бях сгрешила, че му се обадих? Но да отида в дома му, на сляпо, сякаш бяхме дългогодишна двойка? Определено трябваше да измисля някаква лъжа, за да избегна срещата ни.
– Булевард Ришунг №47 – чувах гласа си как изговаря думите. Адреса ми. Това беше моят адрес. Мозъкът ми не работеше, отказваше да измисли някаква лъжа, каквато и да беше тя. Сега, за първи път в живота ми, ме водеше сърцето. Сега то говореше, то казваше какво иска и как се чувства. Какво можех да направя? Да му се противопоставя или да се подчиня? За момента нямах окончателен отговор.
След като връзката прекъсна едва се осъзнах, че трябваше час по-скоро да се приготвя.
Радвах се на себе си. Бях едно от момичетата, които не се туткаха и се оправяха със светкавична бързина. Душ, мазила, дрехи, коса, грим, ако изобщо моето се наричаше грим.
Постоях около десетина минутки в кухнята, ядейки една ябълка, за да убия времето докато шофьорът дойдеше да ме вземе.
След още десетина минути пред къщата ми се чу звук от клаксон. Веднага се досетих, че това беше шофьорът, който Итачи беше изпратил.
След като се настаних на задната кожената седалка на волвото, започнах да разглеждам вътрешността на колата.
Всичко беше в махагон. Мъжествено и доста привлекателно.
Реших да затворя очи и да изчакам докато пристигнем до дома на Итачи. Но тогава ми мина една мисъл през главата. Дали Саске живееше с Итачи? Не. Нямаше начин. Те може и да бяха братя, но все пак и двамата се нуждаеха от уединение.
Времето минаваше бавно и неусетно.
Ако шофьорът не ми беше казал, че съм пристигнала нямаше как да разбера това, защото все още бях със затворени очи.
Когато обърнах глава, останах изумена. Бяла къща на два етажа, с малка зелена градинка отпред. Алеята беше невероятно красива. Личеше си, че беше бизнесмен.
Почуках на вратата и изчаках докато някой ми отвореше. След по-малко от минута, вратата се открехна и пред мен стоеше висок строен мъж в костюм. Май това беше икономът. Той ми направи знак с ръка да го последвам.
Отведе ме в широка стая.
В средата имаше голяма маса с много столове около нея, стените бяха отрупани с най-различни картини, които придаваха спокойствие на празната атмосфера в стаята. Бях убедена, че тя скоро ще се изпълни с още един човек. Важен за сърцето ми…
– Моля за извинение, че те накарах да чакаш, Сакура. – бях с гръб към него, но веднага разпознах гласа му. Итачи.
В мига щом се обърнах, Итачи грабна дясната ми ръка и я привлече към устните си. Очите ми следяха всеки изминал сантиметър, който изминаваше неговата ръка хванала моята. Беше топла и мека, а когато устните му докоснаха кожата ми, настръхнах цялата. Усетих как краката ми леко се подкосяват и как очите ми невъзможно много искаха да открият неговите. За съжаление той така и не ме погледна преди да пусне ръката ми.
– Не се притеснявай. – усмихнах му се леко. Този път очите му гледаха право в моите. Бях затаила дъх сякаш очаквах нещо… нещо важно…
– Извинете господине. – икономът се беше появил иззад Итачи.
– Ха, ето ме и мен. Извинявай за закъснението, Итачи. – Итачи се отмести и се обърна към иконома и онзи, който се извиняваше. Гласът му ми се стори познат.
– Не си закъснял, Сасори. – о, значи това беше Сасори. Гласът му си беше същият, но аз не си го спомнях така добре, както този на Итачи.
– Нека седнем. – рече Итачи и направи същото онова движение с ръка, което беше направил икономът на мен.
След като тримата се настанихме на масата, Сасори извади едни документи и се зачете в тях.
– Е, Сакура, Итачи обясни ли ти за какво всъщност си тук? – Сасори се обърна към мен, но така и не ме погледна, за това нямаше как само да поклатя отрицателно глава в отговор на въпроса му. – Хм, май не. – този път обаче отлепи очите си от документите и ме погледна, а след това погледна Итачи. – Нещо против аз да й кажа, Итачи?
– Не. – отговори му кротко Итачи.
– Някой ще ми каже ли за какво става въпрос? – вече започвах да се дразня на тази потайност. За кратките срещи, които имах с Итачи, вече ми ставаше ясно, че той не беше от хората, които искаха да отнемат даден „звезден” миг, на когото е да било.
– Искам да те помоля за нещо. – рече Сасори като се обърна към мен. Очите му бяха сериозни и напрегнати. Стана ми доста любопитно какво толкова искаше човек като Сасори, че чак да ме молеше за услуга.
– Ехеее, това е нещо ново, братле! Защо този боклук е в къщата? – и тримата се сепнахме от необичайният глас. Първоначално не го познах, но после, когато се обърнахме към този, който ни прекъсваше, видяхме Саске да стой облегнат на стената, целият облян в пот.
Наистина не исках да го срещам, но явно отново ми се налагаше. Най-големите ми страхове се сбъднаха. Саске и Итачи живееха заедно.
– Саске, имаме важна среща. Ако обичаш напусни. – спокойният глас на Итачи ме изненада. Държеше се сдържано и прилично.
– Ами, ако не обичам? Попитах те нещо. Защо този боклук е в къщата? – „боклук”? Явно говореше за мен. Помнеше ме. Помнеше доста добре това, което му бях причинила.
– Саске, не ме карай…
– Боклук? Аз? – започнах да си отварям устата. Не търпях лигльовци като него. Нямаше право да ме нарича боклук. – Ако не греша, боклуците смърдят. Моят аромат е на вишна, а твоят на пот. Кой от двама ни в момента прилича повече на боклук? – това беше. Присвих очи в очакване на отговора му.
– Ха, тая мадама тук, за втори път те излага, Саске. Имаш късмет, че не го прави публично. – рече Сасори. И той започваше да се намесва. Харесваха ми хора като Сасори. Такива като него, ги уважавах много.
– Я пак повтори, Боклук? – усетих как Саске се ядоса още повече, но аз нямаше просто така да стоя и да си мълча.
– О, нима отново искаш да ти кажа на какво миришеш? Предлагам ти да отидеш да се изкъпеш и… малко одеколон няма да ти е излишен. Все пак, фенките са важна част от живота ти. Нали? – може би беше по-добра идея да не си отварям отново устата, защото Саске се отмести от стената и започна да прави доста големички крачки към мен. Тръпки ме побиха.
Когато вече беше на броени крачки от мен, Итачи стана и му препречи пътя.
– Отивай да си починеш. Имаш репетиция днес, в 15:00. Остави я на мен. Ще се погрижа за това. – рече Итачи и отново се върна на мястото си.
– Дано. Не искам да я виждам повече. – изсъска Саске. След което се обърна и трясна вратата след себе си.
– Съжалявам, Сакура. – каза Итачи като се обърна към мен.
– Да, наистина съжаляваме. – подкрепи го Сасори.
– Казвайте каквото имате да казвате и да си ходя. Не само господин „надувалка” не иска да ме вижда повече. – рекох през зъби аз. Саске започваше все повече и повече да ме дразни. Омразата към него се увеличаваше безкрайно много.
– Недей така, Сакура. – отново Сасори поемаше разговора.
– Говори. – заповядах му аз, като повиших малко глас.
– Този договор, който стои пред мен е за теб, Сакура. – договор? За мен?
– За какво става въпрос?
– Искам услуга от теб.
– Стига недомлъвки, Сасори. Говори най-сетне.
– Искам да се явиш на пробно модно ревю. – за мълча за момент за да провери какво е изражението ми, но то така и не се промени. - С големи мъки го уредих, защото си обикновено момиче.
– Модно ревю? Обикновено момиче? Да, явно в тази къща може единствено да се обижда. – вече превключвах сарказма си. Мразех, когато някой ме обиждаше по такъв долен начин.
– Не. Сакура, не е това. Виж. – Сасори ми подаде парче хартия с адрес на него. – Това е адреса, на който ще се проведе модното ревю. Искам да дойдеш. Искам ти да станеш моята звезда. Да бъдеш номер едно.
– Не мога, дори да исках. За мен училището е важно нещо. Предстоят ми изпити и нямам намерение да си обърквам плановете само, защото искаш да стана глуповата манекенка.
– Добре. Да направим така. Пробата е след седмица. Идваш един единствен път. Виждаш как е, ако ти хареса - добре, ако ли не - няма да те търся повече и забравям за теб така, както забравям всяка жена, с която съм спал. А вярвай ми, не са малко. Помисли си. – Сасори наистина ме изненада. Имах предложение… И сега какво следваше?

Вто Дек 28, 2010 5:11 am

Глава 5
Край на края и начало на началото

Вече цяла седмица подхвърлях наляво-надясно листчето с адреса на пробното ревю, което ми беше дал Сасори. Можех да го изхвърля в мига щом напуснах къщата на Итачи, но не го направих. Тази история с Итачи, Саске, Сасори и модното ревю, не пасваше на живота ми, така както погрешно парченце от пъзел. Техният свят бавно, но сигурно завладяваше моя, а аз най-цинично му позволявах да нахлуе и да преобърне живота ми. За сега всичко вървеше добре, но… дали не правех поредната си грешка?
Дали исках да се явя на модното ревю – разбира се. Дали исках да видя отново Итачи – отговорът ми непременно би бил да, но исках ли да зарежа всичко, само заради тези две ненужни причини – определено не. Животът ми тепърва сега се отваряше пред очите ми, а аз дали бях готова за него?
Бюрото ми беше засипано от тетрадки и учебници, които винаги ме бяха радвали, но сега те някак ме задушаваха. Грабнах листчето с адреса и тръгнах към вратата на стаята си, като взех и дамската си чанта с мен. Когато вече държах дръжката в ръката си, се поколе*ах. Обърнах се и с рязко движение съборих всички тетрадки и учебници от бюрото, докато не остана празно.
Механически излязох от стаята и се запътих към задният изхода на къщата. Родителите ми и сестра ми вече се бяха върнали и не исках да ме виждат… така.
– Сакура, излизаш ли? – майка ми стоеше зад мен и ме наблюдаваше, така сякаш знаеше, че ще извърша нещо лошо и беше готова да ме спре по всеки възможен начин.
– Да, мамо. Излизам. – рекох едва.
– Къде? – никога до сега не ме беше питала къде отивам, защото ми имаше доверие. Нещо, което нямаше на Нишино.
– На малка разходка. – отвърнах й. Лъжех я. За първи път я лъжех така нагло. Нямах смелост дори да се обърна и да я погледна в очите.
– Не се бави. – след това чух как отстъпва и отива в другата стая.
Беше ми тежко, наистина тежко. Обичах я. Наистина, но в момента самата аз не знаех какво правя и най-вече, защо. Правех крачка след крачка напред, но не виждах накъде отивам. Бях като сляпа къртица.
Отидох до спирката и за мой късмет автобуса тъкмо идваше. Качих се бавно и се отправих към задните места.
Имаше свободно място до едно момче с шапка и качулка, имаше също и тъмни очила. Приличаше на бунтар. Харесвах такъв стил.
Настаних се до него и веднагически усетих аромата му. Не беше тежък, а сладникав… може би на… ванилия? Не бях сигурна, но ми харесваше.
Не бях в много добро настроение. Мислите ми бяха обградени от майка ми.
Дали не беше късно да се откажа от модното ревю?!
– Ако си мислиш, че ще спечелиш, грешиш. – този до мен проговори. Не разбирах за какво ми намекваше.
– Извинете? – обърнах се към него и го погледнах объркано. Тогава той свали леко очилата си аз го познах. Тръпки ме побиха. Беше Саске.
– Ти? – едва не изписках в автобуса. Той постави ръката си върху устата ми за да не извикам по-силно от колкото възнамерявах.
– Млъкни, Боклук. – рече той през зъби. За негов късмет никой в автобуса не се обърна към нас.
Изблъсках ръката му и се втренчих в него.
– Боклук ще викаш на майка си. – сопнах му се аз. – Е, виждам, че този път си сложил някакво подобие на парфюм, та да не миришеш на смрад. – излъгах. За втори път днес. Харесвах парфюма му. – Я кажи, от кой евтин магазин го купи?
– За да си купиш и ти ли? – гадняр. – Добре дошла си в Париж. Предполагам, че BVLGARI ще те очаква с отворени обятия. – тогава той се засмя доста подигравателно. – О, извинявай. Това твърде далеко ли е за теб? – наистина беше досаден и отвратителен. Не разбирах как можеха да го харесват момичетата. Чиста напаст.
– BVLGARI? О, ама аз имам парфюм от там. Ето, усети аромата ми. – тогава се приближих към него повече от колкото очаквах, така че самата аз се озовах почти върху му. Той явно се подразни и ме избута отново на седалката. – Какво? Не ти ли харесва? Хм, явно аромата е твърде добър за твоя вкус и за това не можеш да си позволиш такава покупка, нали? – харесваше ми да се заяждам с отрепка като него. Доставяше ми голямо удоволствие.
– Боклук, казах ти да стоиш далеч от мен. – отново ми изсъска.
– Ама аз откъде да знам, че обичаш да се возиш на разклатили се автобуси.
– Не обичам. – за пореден път ме прекъсваше. Явно това му беше навик. Навик, който ме побъркваше, и то не в добрия смисъл.
– Тогава защо се возиш? – лошо, не трябваше да му задавам този въпрос. Не ми влизаше в работата, но вътрешно исках да знам.
– Това не те засяга. А и знам къде отиваш. – този мухъл за тъпа ли ме имаше?! Сменяше ми темата най-нагло.
– О, нима? – направих се на отвеяна.
– О, да. И пак ти казвам, ти няма да спечелиш. – усмивката му ме порази. Нагла, долна, подла и… красива.
– И защо мислиш така? – защо беше твърде убеден, че нямаше да спечеля?! Защо ме предупреждаваше и ми казваше такива неща?
– Аз съм един от журито. Така че, бъди сигурна, че няма да спечелиш. Ти си боклук и трябва да си знаеш мястото. – още преди да се усетя тялото ми вече действаше. Ръката ми… тя се бе залепила за прекрасна му буза и бе оставила червен отпечатък. Самата аз бях шокирана от действията си, а какво оставаше за него.
– Ах, ти. Помни ми думите, Боклук. Ще си платиш за това. – след това рязко се изправи и ме изблъска за да му направя път и после слезе от автобуса. Не бях забелязала кога беше спрял автобусът, но най-вече, че това беше мястото, на което аз също трябваше да сляза. Механически станах и тръгнах след него.
Но когато слязох, Саске вече го нямаше. Почувствах се засрамена от постъпката си, но нямах намерение да му се извинявам. Той си го заслужаваше.
Тръгнах към сградата, където щеше да се проведе модното ревю и за моя изненада, заварих Сасори да пуши цигара отпред. Нещо го притесняваше и това се виждаше отдалече.
– Хей. – викнах му аз.
– Сакура! О, слава богу, че се появи. Бях се притеснил, че няма да дойдеш. – той хвърли цигарата си и ме хвана за рамото. – Хайде, хлапе. Време е за шоу. Искам да видя най-доброто от теб. А сигурен съм – ти ще си най-добрата.
Сасори толкова бързо ме водеше из коридорите, че аз едва успях да ги запомня.
– Ето. Пристигнахме. – пред нас имаше врата с надпис „Манекенки”. – Тук влизаш ти – не аз. Но преди да влезеш, ще ти обясня нещо. – втренчих се в него с надеждата, че ще чуя нещо окуражаващо. – Има три журита. Аз, Ти-ти и твоят „любимец” - Саске. Аз ще гласувам за теб. За Саске се съмнявам. Единственото, което трябва да направиш, е да впечатлиш Ти-ти. Той спонсорира това ревю и очаква нещо наистина добро. От всички тук, иска само една. Една, която да спонсорира и да я направи велик модел. Искам тази една - да си ти, Сакура. – виждах как очите му горяха. Виждах такава надежда в тях каквато не бях виждала преди.
– Не обещавам нищо, Сасори. Както знаеш, тук съм, защото ме помоли за услуга. Не съм сигурна, че искам точно такъв живот.
– Знам. – прекъсна ме. Исках да му обясня още няколко неща, но той не ми позволи. – Слушай. Има два етапа. Първият е: дефилиране по подиума и вторият: талант.
– Талант? – определено ме объркваше.
– Нещо, в което си най-добра. – той въздъхна. – Обеден съм, че ти имаш талант. Какъвто и да е той. – след това, той ме избута към вратата и ми обърна гръб.
Когато прекрачих прага, останах като гръмната. Имаше поне около десетина модела от висша класа. Не можех да се меря с тях. Нямаше начин.
Те ме изгледаха и започнаха да си шушукат. Не им обърнах кой знае какво внимание и се настаних пред едно огледало, на което имаше бележка с моето име. Отлепих я и прочетох, че има готова рокля за мен, закачена отстрани до огледалото. Поместих погледа си и замръзнах. Роклята беше съвършена. Зелено, точно като очите ми. Дори размерът отговаряше.
Огледах се и видях как всички момичета се гримират с доста тежки тонове. Аз обаче, реших да не се старая толкова. Не обичах грима.
Облякох зелената рокля и се пооправих колкото можах.
– Той идва! – извика едно от момичетата. Любопитството ми се повдигна. Исках да знам кой точно идваше.
Останах разочарована, че през вратата влезе Саске. Всички момичета мигновено му се залепиха като мухи на мед. Не си направих труда да му обърна повече внимание, за това просто се обърнах към огледалото си.
– Момичета, спокойно, спокойно! Всички вие сте прекрасни, но забелязвам, че има една, която се опитва да си придаде някакъв по приличен… вид. – веднага разбрах, че говореше за мен. Когато се обърнах видях как беше прегърнал две момичета през кръста, а другите го бяха заобиколили. Всички ме гледаха надменно, сякаш не ми беше мястото тук, и бяха прави. Не това беше моят живот. Но… от части бях тук за да проверя коя всъщност исках да съм…
– Е, хайде момичета. Време е. – чух гласа на Сасори. Беше зад Саске. – Саске няма да избяга, но възможността да спечелите – да. – тогава всички момичета, макар и малко натъжени, напуснаха стаята.
За секунда затворих очи с надеждата да спра сърцето си да бие лудо.
– Отказа ли се вече, Боклук? – лицето на Саске беше толкова близо до моето, че аз настръхнах. Усещах аромата му. Дъха… парфюма…
– Толкова ли си изостанал, че не можеш да запомниш името ми? – попитах го. Опитах се да игнорирам нещата, които сега ме привличаха. Чак сега разбирах какво харесваха момичетата в него. Но нима трябваше да е толкова близо за да го осъзная.
– Сакура. Нали? – не се отместваше. Очите му горяха.
– Ти си можел да запомниш нещо. Не мога да повярвам. Имаш моите поздравления. – тогава изблъсках стола назад и тръгнах към вратата, но той ме обгърна с ръце. Не ме болеше. Беше нежно и приятно докосване. Бях с гръб към него.
– О, аз съм запомнил много неща. – шепнеше в ухото ми… нежно… - Годините опит са ме научили как да боравя с такива като теб.
– Такива като мен? – говорех леко и спокойно. Така че да можех да го заблудя.
– Такива като теб най-ги обичам. Те изглеждат тихи, но отвътре кипят. Неопитни… - замълча и усетих как облиза ухото ми. - …в много неща. Укротявам ги. – тогава той рязко ме обърна и ме придърпа към себе си. Повдигна брадичката ми и едва положи устни върху моите. – А после ги захвърлям. – целувка… нежна… докосваше само устните ми… не направи нищо повече. През цялото време държах очите си отворени вгледани в неговите. Стоях… с разтворени устни. И двамата вдишвахме от ароматите си. Но никой не се поддаваше. Никой не се смяташе за победен.
Тогава той ме пусна и тръгна към вратата.
– По-силна си отколкото мислех. Ще те направя моя кукла на конци, както всички останали. Рано или късно, ти ще бъдеш моя. Запомни го.
След като излезе, аз по-най бързият начин излязох от стаята и с периферието си го видях как отива към тоалетната.
След няколко минути, вече бях до останалите момичета. Всяка от тях мина реда си по подиума и сега идваше моят ред. Саске стоеше надменно и гледаше с отегчение.
Самата аз не можах да повярвам, но се справих наистина добре. Бях уверена и силна.
– Е, момичета, вие бяхте наистина страхотни. Сега искам да видя талантът ви. – този който говореше май беше Ти-ти, както го нарече Сасори.
Саске, Сасори и Ти-ти, бяха срещу нас и ни гледаха. Мислеха и записваха нещо в листите пред тях.
Момичетата се изредиха със своите таланти и сега беше моят ред. Те се бяха подготвили, но аз не. Когато застанах срещу тях се вцепених.
– Извинете, може ли един лист и една химикалка? – попитах и тримата.
– Лист и химикалка? – попита саркастично Саске. – Фокус ли ще ни правиш?
– Остави я, Саске. – рече Ти-ти. – Щом й трябва, нека й се даде. – той стана и ми подаде лист и хартия.
– Моля, изчакайте само да го запиша. – казах. Вече знаех какво ще напиша. Това беше моята най-голяма дарба. Думите сами се редяха в главата ми и скоро, след около четири-пет минути, бях готова. – Разрешете. – подканих ги. – С това искам да поднеса своите извинения на Саске. – рекох като едва сдържах смеха си. Саске ме погледна доста учудено и веднага усетих, че се напряга. – Това е за теб, Саске. - Ти-ти ми махна с ръка и аз започнах да чета написаното на листа.

Мухльо

На сред съзвездия безброй,
намираше се сам самотен той.
Името му бе - Саске Учиха.

Един не чак толкова прочут певец,
но пък бе щастлив – имаше крака на скакалец.

А гласчето, нежно и омайно
приличащо на гаргата безкрайно.

Но пак човек си оставаше,
колкото и пари да даваше,
фенките фалшиви си оставаха
макар мечтите му да изпълняваха.

И местенце свято си имаше,
макар и малко, то съществуваше.

Там той изпускаше пара,
нищо, че понамирисваше на развалена извара.

Е, едно трябваше да му се признае,
той бе хитър и лукав
като лисица без нрав.

Сложи си той скришом одеколон,
с надежда, че всички тук ще го дарим с поклон.

За жалост това се не случи
и той така и не можа да сполучи.

– Да! – чух гласа на Сасори и не само неговият. Всички в залата започнаха да се смеят. Дори Ти-ти се смееше.
Усмихнах се нагло на Саске, а той не спираше да ме пробожда с поглед. Тогава прочетох по устните му: „Ще си платиш за това, Боклук!” Единствено само ние двамата знаехме, че той беше отишъл до тоалетната преди да започне ревюто. Само той и аз. Тази проклета тоалетна… за кой ли път ме спасяваше и ми даваше идеи как да съсипя някой…
– Ти си момичето! – рече Ти-ти и се изправи рязко. Цялата зала замлъкна.
– Какво? – извика Саске. – Ти-ти, ти да не ослепя?! Тя има кръгло и безформено лице, криви крака като на кобила, косата й е като на птиче гнездо, а циците й са като току-що погълнали пъпеши. – честно, не бях чувала през живота си толкова обиди за себе си изречени за две секунди.
– О, я стига, Саске. Започвам все повече да я харесва. – рече Сасори.
– Не разбираш нищо, Саске. – каза Ти-ти. – Искам нея. Ще спонсорирам само и единствено нея и никоя друга. Ако не я имам – край на всички сделки, Сасори. Край на кариерата ти. – тогава разбрах защо Сасори вярваше толкова в мен. Бях непозната, но тази непозната можеше да спаси кариерата, за която се беше борил цял живот.

Сря Дек 29, 2010 7:24 pm

Един мой добър приятел ми направи два колажа, с които много ме зарадва.
Той е фен на фика и ми дава разнообранзи предложения, от които да се възползвам.
Надявам се, че и на вас ще ви харесат.

Да бъдеш звезда 2805455s

Сря Яну 05, 2011 4:00 am

Глава 6
Взето решение

– Сакура, трябва да поговорим. – майка ми стоеше на прага на широко отворената врата на стаята ми, чакаща да я удостоя със своето кимване, което пазех винаги за нея, за да й дам разрешение да влезе.
Виждах я как бавно пристъпваше към мен, като не смееше да ме погледне в очите.
Стоях на другото си бюро, което беше до прозореца, разглеждаща страниците на университета в интернет, който в близкото бъдеще щеше да стане мой дом и училище.
Холоуей, името на университета, беше невероятно красив. Дори само като го гледах на картинката, ме изпълваше с възторг и радост. Намираше се на двадесет километра от Лондон и само на осем, от летището. Около него имаше толкова много дървета, които можеха винаги да те завладеят и отведат в един съвсем различен свят.
Толкова много исках да отида там, че разстоянието от родният ми град Луизиана до Лондон, ми се струваше нищожно.
Сградата на университета беше толкова голяма, че чак приличаше на замък. От онези, които гледах по филмите и четях в книгите. Не можех да повярвам, че можеше да съществува нещо толкова прекрасно.
– Сакура. – майка ми седна на леглото. – Моля те, погледни ме. – така се бях втренчила в монитора, че напълно бях забравила, че е влязла в стаята ми.
Обърнах се към нея, като загърбих напълно новото си бъдеще.
– Сакура. – отново изрече името ми. Рядко го правеше толкова често. – Имах доста тежък разговор с баща ти. - бавно сведе поглед и го заби в ръцете си, които бяха положени в скута й. – Изглежда, че в банката, където внасяхме парите за образованието ти, е направила фалит и се е наложило да използват доста от парите на такива като нас. Ще отнеме време, докато ни ги възстановят. Предполага се също, и че ще ни дадат процент за това, че се е наложило да използват чуждите пари без позволение. Сакура… - този път тя вдигна очите си и ме погледна. – нямаме пари, за да можеш да отидеш в Холоуей. Съжалявам, но няма откъде да ги вземем, за да можеш… ти… - тогава тя заплака.
Гледах я как плаче… но не направих нищо…
Бях в шок. Мечтите, които бях градила толкова дълго време, се сринаха за един миг. Не вярвах, че е истина. Вярвах единствено, че сънувам… и че исках да се събудя. Да осъзная, че всичко е било кошмар, и че все пак, ще отида в Холоуей. Исках да продължа да вярвам… Да вярвам с цялото си сърце…
Знаех, че трябваше да успокоя майка ми. Да й кажа, че всичко ще бъде наред, че дори и да не е сега, то все някога мечтата ми ще се изпълни… но аз не го направих. Исках да уча, но не кога да е, а сега. В този миг разбрах, че тази цел и най-важната в живота ми. Трябваше да се боря и да не се предавам.
– Колко пари са необходими? Всичко? – бързо я попитах. Беше важно за мен.
– Какво? – изтриваше сълзите си и ме гледаше така сякаш току-що й бях казала, че ще умирам.
– Просто ми кажи. – престорих се на тъжна. Знаех, че това ще я убеди да ми каже цифрата, от която зависеше бъдещето ми.
– Около 100 000. – стъписах се. Не очаквах цифрата да е толкова голяма. Надвишаваше очакванията ми. Родителите ми бяха събрали толкова много пари… за мен… а сега просто ги нямаше. Нямаше ги. Как щяха да ги съберат отново?! Дори да работеха като волове… дори самата аз да работех като вол, пак нямаше да можем дори да съберем и половината пари…
Мечтата ми… бъдещето ми… счупиха се като красива стъклена роза.
Изправих се рязко и излязох през задната врата на къщата ни. Вървях безцелно. Не си чувствах краката. Сякаш ги нямах. Крачех като обезумяла. Не виждах хората, които ме заобикаляха, и които подминавах като пътни знаци. Чувах биенето на сърцето си в ушите. Опитах се да го отблъсна, но не се получи.
Толкова бързо вървях, че не бях осъзнала, че стоях пред една кафе-машина. Веднагически с поглед маркирах чай с лимон. Бръкнах в джоба на дънките си и извадих пари. Пуснах ги и зачаках.
Когато взех вече готовият чай, се отправих към една близка пейка. Седнах и извадих телефона си. Гледах го и бавно отпивах от чая си. Този чай винаги ме успокояваше, когато бях объркана или разстроена. Леко кисел и същевременно сладък.
Образованието ми… как беше възможно да изчезне за един кратък миг… Илюзии… Фалшива илюзия…
И тогава се сетих. Думите му… думите на Сасори.
„Ти решаваш дали да станеш манекенка или не. – стояхме пред сградата на пробното модно ревю, което аз бях спечелила. Сасори не ми беше позволил да говоря, а само да слушам. - От теб зависи какво най-силно иска сърцето ти. – гледаше ме в очите и не се коле*аеше да казва това, което можеше да съсипе живота му. - Не трябва да те е грижа за моето бъдеще. Хах, аз трябваше да мисля за това преди години, вместо да си пропилявам времето с ненужно чукане на кухи като лейки жени. Но да си призная – беше ми забавно. – замълча и отново проговори. Усещах, че го боли. – Все някак ще се справя, Сакура. Ти трябва да продължиш да учиш. За това кратко време, което прекарахме заедно, мога да кажа, че ти си един невероятен човек. – обърна се и ми даде гръб. – Тръгвай вече. Бъдещето тепърва ти отваря врати.” Думите му бяха студени, но така верни, за тогава. За преди две седмици. Сега вече всичко беше различно. Живота ми се срина и не ми оставаше нищо освен… освен да предприема крайни мерки. Това глупаво манекенство щеше да ми отвори нови врати. То щеше да ми осигури това, което исках. А именно пари.
Изпих си чая и започнах да набирам номера на Сасори.
– Ало. – каза той. Гласът му беше отмалял и по-тежък отколкото го помнех. Знаех много добре какво да му кажа.
– Сасори, искам да се видим. Възможно ли е още сега?
– Сакура… - започна той. Явно не му беше до мен.
– Ще останеш изненадан. Ела на улица Сан Марино до кафене „Париж”. На една пейка съм. Ще те чакам. – след което му затворих. Беше малко грубо от моя страна, но се надявах да дойде. Щях да го чакам колкото трябваше, защото и без това не ми се прибираше у дома.
Изминаха около трийсет минути…
Още час…
Точно, когато реших да си взема още един чай, едно черно BMW спря пред мен. От него слезе Сасори.
До колкото можех да видя, беше с подпухнали очи.
– Е, какво има, Сакура? Накара ме да дойда до тук от другия край на града, заради теб. Надявам се да е важно, щом така грубо ми затвори телефона. – Сасори се приближи и седна на пейката, където аз до преди малко стоях.
– Няма да се извинявам. – рекох, след което седнах до него. – Не ме разбирай погрешно, Сасори. Не го правя за теб или за това, че искам да бъда такава. – той ме погледна объркано. – Правя го, защото ми трябват пари и щом ги получа, казвам край.
– За какво говориш? – ме попита.
– Ще стана манекенка. – Сасори се дръпна рязко назад. Не вярваше на ушите си, дори и аз след като го изрекох на глас. – Трябват ми пари. Имам си проблеми, затова не ме разпитвай, а ми кажи колко мога да спечеля.
– Ти… сериозно ли говориш? – толкова беше шокиран, че даже не ме чу, че го попитах колко ще печеля.
– Колко ще печеля от тази тъпотия? – този път реших да се изразя по ясно.
– Ами… нека помисля… - замълча за момент. – Хубава си… умна си… около 15 000 на една фото сесия, а ако се явиш на модно ревю и се представиш добре… около 10 000 като за аматьор… – цифрите бяха невероятни. Очаквах доста по малко, но с това можех да си платя пробните изпити и даже да запазя стая за следващия семестър.
– Добре. – казах на бързо и се изправих. – Имаш ме за манекенка. Използвай ме добре, за да мога да спечеля колкото се може повече пари. И не искам да се проточват нещата. Колкото е възможно по-бързо.
– Сакура, сигурна ли си в това? – Сасори продължаваше да не ми вярва и да се съмнява в мен.
– Парите ми трябват, Сасори. Налага ми се. Истината е, че не го искам.
– Щом не го искаш, не го прави. – толкова просто беше, щом той го казваше, но не беше. Всичко беше така сложно.
– Пак ти казвам. Парите ми трябват. Готова съм на всичко, за да ги получа. – обърнах се към него е го погледнах в подпухналите очи.
– Добре. – въздъхна той. – Решено е. Ще ти изпратя покана за едно парти. Най-вероятно нищо няма да разбереш от поканата, но когато я получиш се обади. Ясно? – попита ме той, след което се изправи и се запъти към колата си.
– Сасори! – викнах му. Трябваше да му благодаря за нещо. – Благодаря за роклята.
– Онази… зелената ли? – стоеше до колата си и се беше подпрял на шофьорската врата и ме гледаше объркано. – О, Сакура, не на мен трябва да благодариш. А на Итачи. Той я избра специално за теб. Искаше да се явиш точно с тази рокля. – качи се в колата си и потегли, оставяйки ме сама с мислите ми.
Итачи… беше избрал… роклята… за мен…

Нед Яну 23, 2011 8:44 pm

ПРЕПОРЪЧИТЕЛЕН РОДИТЕЛСКИ КОНТРОЛ
ГЛАВАТА не се препоръчва
за лица под 12 години

Глава 7
Парти

Пари, пари…
В главата ми се въртяха единствено мисли за парите, които можех да изкарам от глупавото манекенство.
Бяха изминали два дни от срещата ми със Сасори и аз като истинска филмова звезда, чаках да пристигне желаната покана, която щеше да ми отвори вратите към новото бъдеще.
Честно казано, бях доста объркана. Исках да отида в колежа, но нима щях да се продам за тази мечта? Мислите в главата ми бяха като разпридана прежда, която не можеше да се разплете. Противоречаха си едни на други, като ме объркваха още повече.
За едно поне се радвах, нямах приятели, за които да се тревожех. Дали щяха да одобрят постъпката ми или не, не ме интересуваше. Научих си урока преди години, когато хората, на които бях дала свещеното име „приятел”, ме предадоха по най-просташкият начин.
Загубих доверие и станах цинична, карайки хората около мен да ме наричат кучка.
Естествено, аз не се дънех като сестра ми. Аз бях дъщерята мечта и моите родители я получиха. Не се оплаквам от това, което съм в момента, но това, за което се борех… с течение на времето, се беше превърнало в нещо наистина ценно за мен.
– Сакура, ела! – рече майка ми, докато аз бях в кухнята, разтворила всички шкафове, за да се опитам да отклоня вниманието си.
Тя беше на външната врата и разговаряше с някого. Когато се приближих, видях мъж с шапка и анцуг в тон. Беше куриер. Дали това беше поканата, която Сасори щеше да ми изпрати? Нима е толкова велико това парти, че беше необходим и куриер?
– Вие ли сте Сакура? – попита ме мъжът с пакета в ръка.
– Да. – кротко му отговорих.
– Това е за Вас. – подаде ми един пакет и върху него разписка, на която трябваше да се разпиша.
След като затворих вратата, с голямо желание побързах да се кача в стаята си, за да разгледам съдържанието на пакета.
Радвах се, че майка ми никога не ме разпитваше за такива неща. Често получавах пратки, за какво ли не. Това дори не я усъмни, че някой от модното общество може да ми изпрати „нещо”.
С ножица разрязах тиксото обградило местата, където можеше да се отвори всеки момент.
Пред мен се разкри изящна красота. Протегнах ръце и едва докоснах материята. Беше невероятно мека. Извадих я от кутията и я разгърнах.
Зелена рокля с презрамки, украсени с маниста, наподобяващи диаманти. С V образно деколте, което придаваше на предната част чувство за илюзия. Роклята не беше дълга, а до коленете, като й придаваше по някакъв начин сдържаност и едновременно непоколебимост.
Не беше тясна, както очаквах, а беше леко широка от ханша на долу, позволявайки ми да правя колкото големи крачки си пожелая, без да се чуе пропукването на материята.
Не вярвах на очите си, когато бях застанала пред огледалото. Дори с разрошени коси, пак изглеждах възхитително. Мярката на роклята отново беше моята.
Дали Итачи пак я беше избрал за мен?
Тогава се сетих. В кутията трябваше да има и покана, иначе за какво биха ми подарили толкова красива рокля.
Надникнах вътре и извадих от вътрешността й две писма. И двете бяха бели, така че не можех да си избирам по цвят.
Отворих първото, което беше най-отгоре. Бавно зачетох.

Сакура, Сасори ми каза новината. Поздравления… или може би не е. Не знам.
Искам да те видя. Не звъни на Сасори, както сте се уговорили, а звъни на мен.
И не се притеснявай за роклята, с която беше на пробното модно ревю. Не беше нищо работа за мен.
Сигурен съм, че си изглеждала ослепително. Тази обаче, която се надявам да ти хареса повече от предишната, не е само за веднъж.
Подарък е. И моля те, не се чувствай длъжна пред мен. Само ще ме смутиш.
Ще очаквам да ми се обадиш.

Итачи

Значи и тази рокля беше избрана от него? Но как… защо…
Той се държеше доста добре спрямо мен.
Нищо не разбирах…
Реших да не се тормозя точно за това в момента и отворих вторият плик.

Парти… на покрива…

Какво?
Сасори беше прав, нищо не разбрах, а и как би могъл някой да разбере нещо… такова. Самата покана не беше нищо особено. Парче черен картон и върху тъмният фон с нищожни бели букви беше написано „Парти на покрива”. И… снежинка… Защо снежинка?
Какво означаваше това? На чий покрив се състоеше партито? Близо или далеко беше? Високо или ниско?
Да… спомних си, че Сасори ми беше казал, че най-вероятно нищо няма да разбера от поканата. И че трябваше да му се обадя, но Итачи беше казал да не му звъня.
Грабнах телефона и набрах Итачи.
– Очаквах да ми се обадиш. – каза спокойно Итачи. Мекият и плътен глас, който притежаваше, истински ме влудяваше. Харесвах този глас. Не можех да си обясня защо, но имах някакво странно чувство в себе си, което пазех само за него. Нещо… подлудяващо кръвта ми.
– Итачи… ъм… какво означава тази покана? – не знаех какво да кажа, за това просто преминах директно на темата.
– Това е поканата, без която не можеш да отидеш на партито. Ще ти кажа само, че ще се състои тази вечер. Ще дойда да те взема от у вас в 19:00 часа. Бъди готова.
– Тази вечер?! – гласът ми трепна.
– Всичко ще е наред, Сакура. По-късно ще ти обясня всичко. Ти само се приготви.

----

Часовете изминаха по-бързо от колкото очаквах.
Наближаваше 19:00 часа. А аз все още се опитвах да убедя майка ми, да не казва нищо на Нишино.
Сестра ми беше излязла на среща с новото си гадже. Или иначе казано, за да се натискат най-безцеремонно по пейките. Не исках сестра ми да знае в какво съм се забъркала. Това само щеше да усложни положението ми.
Майка ми тежко поклащаше глава на страни и не приемаше това мое решение. Вярно е, че то не беше едно от най-разумните ми, но нямах друг избор.
На вратата се позвъни, а моето сърце изтръпна. Знаех, че това е Итачи, но още преди да съм станала от мястото си, майка ми вече отваряше вратата.
– Добър вечер, госпожо. – поздрави я Итачи.
– Добър вечер. – отговори му майка ми, но не с топлината, с която той я беше поздравил. – Сакура. – извика ме тя.
Станах от мястото си и тръгнах към вратата, като минах покрай огледалото оглеждайки се за последен път.
Не бях сложила много грим. Даже почти не се забелязваше.
– Здравей. – казах едва. Итачи изглеждаше превъзходно. В черен костюм, придаващ му грация. Беше… невероятен. Истински мъж.
– Мамо, помни какво ти казах. – обърнах се към нея и я погледнах отчаяно. Знаех, че тя ще склони. Винаги ме защитаваше и винаги заставаше на моя страна. Този път нямаше да е изключение.
Затворих външната врата след себе си и последвах Итачи.
Колата, която беше паркирана пред къщата ми не беше никак обикновена. Беше черна лимузина. Същият цвят като костюма на Итачи.
Малко се стъписах, но не казах нищо.
Итачи ми отвори вратата като истински джентълмен и зачака, докато се кача в колата.
Само след по-малко от минута, потеглихме.
Очите ми се бяха заковали в тези на Итачи, но на мен това не ми се струваше нередно. Напротив, струваше ми се правилно. Сякаш го бях правила хиляди пъти… Сякаш бях негова от векове…
Не се чувствах скована или притеснена от интимният ни очен контакт, който нито аз, нито той прекъсваше. Какво ставаше с мен…
– Мисля, че трябва да ти разясня някои неща. – не си отмести погледна, дори когато говореше.
Но аз така и не можах да проговоря.
Стояхме един срещу друг. Но аз усещах, че трябва да съм по-близо до него.
– Относно поканата. – започна отново той. – Предполагам, че нищо не си разбрала. – може би очакваше отговор от мен, но аз продължавах да не казвам нищо и да го гледам натрапчиво. – Този вид покани са само за личности, на които им е позволено да присъстват на ВИП мероприятия. Ти си една от тях. Естествено, че дори и тези личности не знаят нищо за мястото на събитието и часа, те имат множество връзки и винаги се оправят. – лимузината се движеше доста плавно. Не забелязвах нищо около себе си, освен Итачи.
Той стана от мястото си, на което стоеше и седна точно до мен.
Хвана ръката ми, а после ме погледна в очите.
– Сакура, добре ли си? – защо ме питаше това? Да, разбира се, че бях добре. Но… той… той не ми действаше много добре. Той беше магнит за мен. Но как? За първи път, от както се качих в лимузината, отместих погледа си от неговият и го огледах.
Сега вече разбирах какво ставаше. Аз се влюбвах. В него.
Още преди да се усетя, моите устни бяха върху неговите. Меки, топли… невероятни.
В следващият миг нещо ми прищрака и рязко се дръпнах от него.
– Аз… съжалявам. – започнах да пелтеча. Не можех да го погледна в очите… не и след като направих това. – Наисти…
Итачи леко хвана брадичката ми и я надигна нагоре, принуждавайки очите ми да срещнат отново неговите.
Очите му, ме успокоиха. Накараха ме да повярвам в себе си, да повярвам в НЕГО.
Той се наклони леко към мен и допря устните си до моите. Задържа ги така за секунда. След това прокара език по долната ми устна, сякаш искаше разрешение да продължи. Очакваше отговорът ми, който разбира се, не се забави.
Леко ги разтворих за да може той да проникне в устата ми. Още преди да го направи, той обхвана кръста ми с едната си ръка, а другата я плъзна по челюстта ми и я зарови в косата ми.
Езикът му започна да изучава моят. Имаше вкус на мента. Приятно усещане. Движеше се бавно като се стремеше на мен да ми хареса. Извивките, които правеше с езика, ми бяха напълно непознати, сякаш никога до сега не се бях целувала с момче. Но… неговите движения бяха някак… пристрастяващи. Каращи ме да искам още и още.
Толкова много ми харесваше да бъда до него, да ме прегръща, да ме целува…
Усещах как някакво странно чувство се заражда все повече в мен. Напираше да излезе.
Започнах да се притискам в него все по-настоятелно. Изгарях… От вътре… Кръвта ми гореше… Езикът ми също…
Ръцете ми започнаха да шарят из тялото му. Усещах плочките на стомаха му. Така добре оформени…
Не се контролирах…
Дрехите му не знайно как, но ми пречеха. Исках да го усетя без тях. Исках да ги нямаше. Жадувах за кожата му.
Той се отдръпна от мен, но не изцяло.
– Пристигнахме. – рече той задъхано. Пристигнали сме? Къде?
Все още лицата ни бяха толкова близко, че всеки вдишваше от дъха на другия.
– Трябва да тръгваме. – каза ми той. Загледах се в очите му и веднага разбрах, че не му се слиза от колата. На мен също. Исках да продължим.
Никога до сега не се бях чувствала толкова… разгорещена, само от една целувка. Никой до сега не е могъл да ме запали така. Никой до сега не можеше да ме накара да се чувствам така и да искам още и още.
Итачи се отдръпна още малко от мен, сякаш за да не загуби контрол върху сетивата си. Нещо, което аз бях загубила, още щом усетих дъха му.
– Наистина трябва да тръгваме. По пътя ще ти обясня нещата, които не успях.
Отдръпнах се от него и едва успокоих учестеният си пулс.
Слязох от колата, но за моя изненада не се почувствах засрамена или унижена. Вървях с високо вдигната глава.
Докато вървяхме рамената ни от време навреме се докосваха, но нищо повече. Сякаш случката в колата, не беше съществувала.
– На това мероприятие ще видиш доста известни личности, които ще те тласнат към върха. – Итачи ме погледна. – Взела си решение да станеш модел. – каза го не като въпрос, а като нещо нормално, което бях извършила.
– Да. – реших най-сетне да проговоря.
– Това свързано ли е с образованието ти? – стъписах се. Нима той ме бе опознал толкова добре? Или просто налучкваше?
– Това не те засяга. – рекох през зъби.
Вървяхме по едно тясно коридорче. Итачи ме изблъска на страни, принуждавайки ме да опра гърба си на стената.
Погледнах го в очите, но не уплашено, а някак невярващо.
– Ти си мислиш, че не ме интересува. – гласът му беше натрапчив. Веднага се запамети в главата ми. С това изречение и този тембър на гласа, сякаш ми казваше, че не просто е заинтересован от мен, а че е влюбен в мен.
– Какво ти пука? – отвърнах му аз. Болеше ме да му говоря така.
– Колко време? – попита ме той.
– Колко време какво?
– Колко време смяташ да се задържиш в този бизнес?
– Не много. Само колкото да събера парите, които ми трябват. – бях откровена. Това беше истина. Но… защо тази истина ме заболя. Жегна ме в сърцето. Сякаш ми казваше, че трябва да остана… с него… да не си тръгвам.
Итачи се отмести от мен и тръгна напред. Последвах го мълчаливо.
Когато стигнахме мястото и Итачи отвори вратата, пред мен се извиси наистина страхотна гледка. Наистина партито беше на покрива. Светлините от малките прозорчета на сградите се виждаха. Бяха като светулки в нощта.
Имаше доста хора, всеки с шампанско в ръка. Бяха елегантни и красиви. Точно такива, каквито бяха в списанията. Определено животът ми се беше променил. И щеше да се промени още много. Знаех го.
С Итачи започнахме небрежен разговор. Запозна ме с доста хора. Хора, с който нямах представа, че някога ще се запозная с тях.
– О, моята любимка. – чух гласа на Ти-ти. Очевидна и той също беше на това парти. И как би могъл да не присъства.
– Здравей. – отвърнах му аз.
– Ти-ти, радвам се, че си тук. – Сасори също се беше присъединил към разговорът ни.
– Итачи, виждам, че отново си се справил добре. – Ти-ти ме погледна, но не похотливо, а сякаш ми се възхищаваше. – И тази е страхотна. – явно говореше за роклята. Хм, знаел е, че Итачи е бил избрал и предишната рокля? Ама тези хора наистина бяха луди, по свой си начин.
– О, победителката е тук. – проклятие. Познах този отвратителен глас.
– Саске. – произнесох името му леко подигравателно като се подсмихнах леко.
Той се доближи до мен и устните му бяха ме сантиметри от ухото ми.
– Виждам, че днес даже си се шпакловала по-зле и от преди. – арогантността му нямаше граници.
Ти-ти и Сасори се бяха отделили от нас и сега общуваха с останалите гости.
– Итачи, ще ми я освободиш ли за малко. – Саске се беше обърнал към Итачи. – Искам един танц с нея.
Стъписах се. Той… да танцува?
– О, моля ти се, ти и танци? Знам, че обичаш да грачиш и всички ти се възхищават, но да танцуваш? Сигурно и танците са ти толкова добри колкото и пеенето. – сарказъм. Моят великолепен сарказъм. Обичах го.
– Ами, ела и сама се увери. – Саске остави своята чаша с шампанско, а след това взе моята и я остави до неговата.
През цялата вечер не бях видяла Саске, а сега когато идваше краят, той вече беше готов да я провали.
Грабна ръката ми и ме подкани да вървя с него към дансинга.
Оставих Итачи сам… Не исках… Но пък исках да натрия носа на Саске.
Музиката, която започна беше бавна, но не толкова бавна, че да се прегърнем и да танцуваме като влюбени гълъбчета. Не, тази мелодия беше танго. Танго на страст. На неудържимост. На чувства…
Може би той си мислеше, че ще ме надмине, но нямаше как да стане.
– Е, готов ли си? – казах аз. Вече бяхме в определената стоика. Но аз реших да си поиграя с него. Да видя какво наистина може.
Вдигнах десният си крак от земята и с пръстите докоснах неговият крак. Коляното ми се допря по плътно до бедрото му от външната страна, като същевременно се издигаше бавно нагоре.
– Играеш си с огъня, Боклук. – очите ни се впиха едни в други. Неговите и моите горяха. Дали беше заради музиката?
Танцът започна.
Движенията ни бяха грациозни.
Мой крак, негов крак. Обкрачвах го не само, защото стъпките бяха такива, но и защото исках да го направя. Исках да разбере, че аз не съм някоя да е.
Роклята ми се повдигаше, но мен не ме интересуваше.
Повдигнах левият си крак с цел да го обкрача, но той го хвана още във въздуха.
– Мека и приятна кожа. – рече той срещу моето лице.
Ръката му се спусна първоначално към вътрешността на бедрото ми, а след това толкова рязко се устреми към сгънката на коляното ми, че бях принудена да вкопча тялото си в неговото.
Десният ми крак беше на пръсти, но това не ме тревожеше. Саске държеше цялата ми тежест.
Обхванал кръста ми с едната ръка, а с другата крака ми, като го притискаше към тялото си.
Лицата ни бяха на милиметри. И двамата дишахме тежко.
Откопчихме се един от друг и продължихме с танца.
В един от моментите при завъртането, той ме дръпна толкова силно към себе си, като ме повдигна с грация и косата ми моментално падна върху неговото лице.
Този път обаче, нямаше връщане назад. Сякаш и двамата знаехме, че никой няма да ни види, заради косата паднала върху лицето му.
Не мога да кажа, че той беше този, който ме целуна първи. Не мога да кажа, че аз бях тази, която го целуна първа.
Просто се случи.
Той ме въртеше, или по точно, ние се въртяхме във въздуха, сякаш за да затрудним наблюдателите ни.
Целувката не беше като тази на Итачи. Тя беше дръзка, необуздана и изпепеляваща. Всеки от нас искаше още и още. Грабеше и търсеше надмощие.
В един момент, музиката просто спря.
Саске ме остави на земята. Гледахме се в очите и никой не каза нищо. Стояхме като застреляни, ако това е точната дума, която можеше да ни опише.
Непомръдвахме.
– Хей! – някой се провикна към нас. – Бяхте невероятни! – погледът ми се отклони от този на Саске.
– Сакура, съкровище. Имаш модна сесия утре. – рече Ти-ти.
– Т-така ли? – едва успях да промълвя.
– Разбира се. Всъщност имах друга модна сесия за теб, но след като видях това. – той направи пауза и посочи дансинга. – Искам да направя фото сесия на теб и на Саске.
– Какво?! – и двамата със Саске реагирахме по един и същи начин. Знаехме, че ако още веднъж сме толкова натрапчиво близо един до друг, може да загубим контрол. Аз не исках, защото той щеше да бъде прав. Щях да съм една от многото му фенки желаещи да преминат през леглото му.
– Да. Да. – Ти-ти беше горд от себе си за това, което беше измислил. – Утре в 10:00 часа, Сакура, Сасори ще дойде да те вземе. Ще се срещнем утре… - огледани и двамата. - … и с двамата. – Ти-ти се обърна и тръгна отново да обикаля.
Аз не се обърнах към Саске повече.
Заоглеждах се наоколо, но не открих Итачи никъде.
Тръгнах си от партито с лимузината, която ме чакаше отпред. Сега какво? С Итачи заедно ли бяхме или не?
За Итачи не знаех, но за Саске да.
Той беше подмолен гадняр, който щеше да ме унищожи по-всеки възможен начин, който му минеше през главата. Целувката с него не означаваше нищо. Бях убедена, но… тогава защо сърцето ми трепваше всеки път щом се опитах да си го напомня.

Сря Яну 26, 2011 4:33 am

Препоръчителен Родителски Контрол
Главата НЕ се препоръчва
за лица под 12 години

Глава 8
Стриптийз

– Съжалявам, но нямам представа каква ще е сесията. – рече Сасори.
Вече минаваше 10:00 часа сутринта.
Сасори ме беше взел от вкъщи със своето черно като мрака BMW. Бяхме само двамата в колата.
Разговаряхме за самата фото сесия, но дори той, като мой мениджър, не знаеше нищо. Или по точно, не знаеше какво е намислил Ти-ти.
За моя тъпа, смотана изненада, собствената ми сестра ме беше видяла да се качвам в BMW-то на Сасори. Знаех, че ще ме разпитва и ще се натрапва. Трябваше бързо да измисля някакъв план, с който да й отклоня вниманието от мен, щом се прибера.
– Е, май скоро ще разберем. – погледнах през прозореца на моята врата и се втренчих в сградата, пред която беше паркирал.
Беше висока сграда с многобройни прозорци, на които се отразяваше дори небето.
Сърцето ми заби.
Кога се бях снимала? Кога съм позирала? Бях ли наистина способна на такова нещо? Ами ако се откажех в последния момент?
НЕ!
Нямаше да го сторя. Всичко зависеше от мен. Нямаше място за притеснение. Ако не аз, то тогава кой щеше да ми даде сила?!
Със Сасори влязохме във фоайето на сградата.
Индифицирахме се и един от охраната ни поведе към незнайната и тайнствена фото сесия.

----

Когато влязох в помещението ахнах.
Това беше… най-противното нещо, което бях виждала и същевременно най-невероятното.
Ти-ти беше опаковал огромната стая като стриптийз клуб.
Имаше многобройни мъже и жени, които бяха доста оскъдно облечени.
Някои от жените бяха без горнища и гърдите им се полюшваха във всички посоки. Бяха с прашки или жартиери, дантелени или копринени. Телата им бяха невероятни. Истинската красота на модният бизнес.
Разхождаха се свободно, сякаш не се притесняваха от погледите на мъжете, които или им подхвърляха неприлични намеквания или най-безсрамно ги опипваха.
Не беше само това, но дори и някои мъже също бяха разголени. Носеха единствено слипове или мъжки прашки, с които излъчваха сексапилност.
Всички тези жени и мъже не бяха просто за украса на сред оскъдната украса. Те бяха модели.
Модели, които вече бяха привикнали да се събличат и да позират по най-безсрамният начин. На мен обаче, това ми беше непознато. Сякаш правех огромни крачки върху територията на лешоядите.
Тогава ми просветна. Ти-ти искаше да се съблека. Да позирам така, както тези момичета. Да се разхождам и да подавам тялото си на мъжете сякаш беше добре опечено свинско месо.
Поклатих глава. Не можех да го направя. Само веднъж в живота си се бях събличала пред мъж. Дори тогава бях притеснена, но не колкото сега.
– Охооо, вече пристигнахте. – чух гласа на Ти-ти и веднага ми заседна една огромна буца в гърлото.
– Здравей. – поздрави го Сасори. Усетих паниката в гласа му. Наистина не знаеше какво става.
Стояхме малко настрани, но отлично можехме да видим какво се случваше на обработената от Ти-ти площ.
– Сакура, готова ли си? – Ти-ти ме хвана за рамото и ме погледна в очите с толкова голяма радост, колкото до сега не бях виждала, дори в очите на сестра ми, когато свали най-секси момчето в училище.
– Какво е това Ти-ти? – сопна му се Сасори. Усещах, че в гласа му се крие доста голяма паника.
– Какво ти става, Сасори?! – Ти-ти направи физиономия, с която казваше, че не разбира за какво говори Сасори.
В следващият миг разбрах, че мястото ми не е тук. Сасори ме лъжеше, Ти-ти ме лъжеше, Саске се опитваше да ме унищожи, а Итачи… той просто…
Направих крачка назад, но те не ми обърнаха внимание. Дори не ме забелязаха. Паниката обходи тялото ми и не се махна. Реши, че мястото й е там.
– Не това исках да направя от нея, Ти-ти! – изрепчи му се Сасори. Обърках се. Той защитаваше ли ме или се опитваше да ме прецака като ме съблече.
– Спокойно бе, тя няма да се съблича като останалите. – изведнъж казаното от Ти-ти блокира за момент паниката ми. – Те са само фон. Тя ще бъде секси приятелката на Саске.
– Какво?? – стъписах се. – Искаш да играя ролята на „секси гаджето на Саске”? – не, не. Ако това станеше може би щях да загубя контрол. Но… се сетих нещо. Ами всичко можеше да мине добре, стига да не се докосвахме кой знае колко. Можехме просто да си държим ръцете или нещо такова.
– Сасори, заведи я отзад. Там съм й приготвил дрехи. – той замълча за момент. – След като станеш готова… - той си беше навел главата надолу. – … ела и ще ти обясня всичко. Саске вече е готов.
Сърцето ми заби. Как щеше да е облечен Саске? Ами аз? Щях ли да издържа на това напрежение?
Мълчаливо Сасори ме поведе през тълпата. Всички ме оглеждаха сякаш бях нещо, което никога до сега не бяха виждали.
– Не им обръщай особено внимание. – рече Сасори, който очевидно беше забелязал страха в очите ми.
Заведе ме в една доста голяма стая, която се разделяше на две. Или иначе казано, в средата й имаше една стена, която беше само на половина такава. Така че каквото се говореше от едната страна, то можеше да се чуе и от другата.
Огледах се и видях параван, зад който имаше огледало и закачалка, на която бяха закачени моите дрехи избрани от Ти-ти.
Сасори ме подбутна леко към паравана.
– Няма да позволя на никой да влезе. – каза спокойно той. Опитваше се да ме успокои или може би да успокои себе си. Не знаех. – Съжалявам, Сакура, не знаех, че Ти-ти е имал това предвид.
Отидох зад паравана и започнах да се събличам и да оглеждам новите блестящи дрехи.
Определено щях да получа инфаркт. Сега вече можеше да се каже, че чувах сърцето си как бие и да го усещам из цялото си тяло, карайки ме да треперя.
– Сасори? – едва промълвих името му.
– Какво? – от тона му разбрах, че не знае как да реагира. Да дойде зад паравана или не.
– Аз… аз не мога. – ето. Уплаших се. Времето, за което така дълго се безпокоях дойде.
– Какво?! Как така не можеш? – усетих паниката му. Вече се бях облякла с дрехите, но треперех.
Отместих се от паравана и направих няколко крачки към него.
Лицето на Сасори стана червено. Веднага разбрах, че този живот не е за мене. Обърнах се и тръгнах отново към паравана за да се съблека и да си тръгна.
За съжаление обаче, Сасори ме хвана за ръката, като се наложи да мине толкова бързо покрай паравана, че го събори с трясък.
Стъписах се. Той ме обърна към огледалото и постави ръцете си около ханша ми.
– Виж се. – каза въодушевен Сасори.
Колкото и да се гледах не можех да се позная, нито дори да се приема. Пред мен стоеше една непозната. Този стил би подхождал повече на сестра ми, отколкото на мен.
– Не… не мога, Сасори. – виждах лицето си. То беше изплашено и бледо. Имах чувството, че ще се разплача.
Тази непозната, която виждах в огледалото пред себе си, беше красива жена. Наистина красива. С висок ток, който подчертаваше дългите й прави крака. Идеално стоящата й къса пола, й пасваше. Къс розов потник с доста изрязано деколте, което принуждаваше стегнатите й гърди да се показват доста съблазнително, карайки този който ги наблюдава да желае да ги погледне и докосне с вълнение. Косата, розова, дълга и необуздана, спускаща се надолу. Лицето – нежно. Устните й бяха румени и нямаха нужда от червило, а очите й, зелени с цвят на свежа зелена трева, покрита с роса от някой водопад.
Звезда!
– Ти не разбираш! – изведнъж погледът ми се насочи към ръцете му, които най-спокойно си стояха на ханша ми. Докосваше ме толкова внимателно…
– Обясни ми. – той се беше навел напред и шепнеше в ухото ми.
– Ти… ти няма да ми повярваш… А и това е доста срамно… Сасори. – той повдигна едната си вежда и ме погледна с очуда.
Обърнах се към него, така че да сме лице в лице. Той така й не си махна ръцете от ханша ми, но и аз не се направих на възмутена от действието му.
– Ами… знаеш ли бройката на момичетата, с които си преспал? – така си изстрелях въпроса, че дори не го бях обмислила правилно.
– Хаха, какво? – той започна да се смее и ме пусна за да седне на едно от канапетата, които стояха отстрани за… украса, а не за сядане.
– Сериозно, Сасори. – изрепчих му се аз.
– Загубих им бройката. – той не се поколе*а в отговора си. – Спал съм с доста манекенки и… може би за това ме и обичат. Повечето се връщат за още… Нали, разбираш? – смигна ми той. – Това какво общо има с теб и твоят внезапен отказ? Съмнявам се, че просто искаш да знаеш бройката ми. – погледът му ме изгаряше. Той нямаше да ми се разсърди, ако се откажех, но и нямаше да е щастлив, ако го сторех.
Обърнах се отново към огледалото за да не го гледам. Беше ме срам.
– Искат от мен да позирам. Добре съгласна съм, но не очаквах това. Виждаш ли… аз… аз…
– Изплюй камъчето, Сакура. – подкани ме Сасори.
– На двадесет и една съм. – замълчах за момент. – Само веднъж съм била с мъж. И това представлява проблем, защото не знам как да се държа. – толкова бързо го казах, че даже си бях въобразила, че не ме е разбрал.
Усетих, че Сасори стана и дойде до мен.
– Само веднъж? – попита ме той. Стоеше зад мен, но не се приближи. Напрегнах се. Бях готова за подигравателният му смях. Вече го бях чувала от сестра ми и от още хора.
– Не беше по мое съгласие… - с навела глава… не знаех какво още да му кажа.
– Тук съм заради теб. – рече едва. Явно ме беше разбрал. – Ако бях на твое място бих стиснал зъби и бих продължил. – отново замълча. – Решението зависи от теб. Аз мога да ти гарантирам, че ще те пазя от всеки дръзнал да те докосне. Въпроса е, дали ми имаш доверие?
Обърнах се към него, но този път с повече твърдост в погледа.
– Хайде. – двамата се спогледахме. Това ми даде сила. С високо вдигната глава тръгнахме към снимачният екип.
Вървяхме рамо до рамо, като Сасори се опитваше да заплаши с поглед всеки, дръзнал да ме погледне похотливо.
Всички жени, разголени или не, ме гледаха така сякаш бях научен проект по химия или биология, ако знаеха изобщо какво е това.
– Хей, Сасори, защо не дойдеш при мен? – чух разгорещен женски глас и погледите на мен и Сасори се насочиха към източникът му.
Беше висока и стройна жена, с високи обувки, с тип черни женски боксери впили се в слабото й дупе и с черен сатенен сутиен, показващ зърната й. Беше чернокоса с бледи очи.
– Малко съм зает сега, Хината. – явно жената носеше името „Хината”. Сасори я подмина без дори да я погледне, но на мен ми стана ясно, че тази жена беше привързана към него.
Ти-ти ни пресрещна пътя и ме огледа, което доста ме смути.
– Ела. – той хвана ръката ми и ме повлече към едно сепаре, което бяха поставили за основен фон. Мястото, на което щяхме да бъдем заснети, аз и Саске.
Обърнах се към Сасори, който остана на мястото си, но той не беше притеснен колкото бях аз. Намигна ми и с поглед ми показа къде ще стои през цялото време. Това определено ме успокои.
Изведнъж чух бурно ръкопляскане. Всички погледи се насочиха към врата, през която влезе Саске. Както обикновено, той беше прегънал две манекенки. Едната беше русокоса, а другата червенокоса. Трябваше да му го призная, красяха го.
Саске се приближи към мен с двете фльорци.
– Е, внимавай да не ме изложиш, Боклук. – рече Саске и двете кухи глави до него се засмяха.
– О, Саске, виждам, че си се сдобил с още две кухи глави като проскубан аксесоар, които да ти дават умни идеи за простичките ти песнички, които да можеш да си пограчваш на хлъзгавата сцена. – напомних му за първата ни среща и дори за пробното модно ревю. Това определено го вбеси. Присви черните си очи и пусна двете момичета.
– Да започваме, че този Боклук тук, ще ми съсипе репутацията. – държанието му, беше както обикновено. Не показа по никакъв начин какво се бе случило между нас, миналата вечер.
Двете момичета ме погледнаха и с наперени походки отидоха при останалите.
Усмихнах им се. Бяха разголени доста. Явно бяха оправили г-н Саске преди да си довлече скапаният задник на фото сесията.
И тогава, ме връхлетя спомена за устните му, за грубото докосване, за пламенното чувство всеки да притежава другия в обятията си. Не беше истина. Желаех го така, както по време на танца ни. Не исках конкретно него, даже ако не говореше щеше да е повече от добре. О, аз изгарях тялото му да притиска моето.
Чак когато отиде до сепарето успях да асимилирам с какво е облечен.
Бяла риза, с нагънати ръкави нагоре. Разкопчана, за да могат стегнатите му мускули да се виждат по ясно и съблазнително. Черен панталон и обувки. Най-обикновени дрехи, които го правеха очарователно красив.
Усещайки как колената ми леко се подгъват, се запътих към него.
– Чуйте ме внимателно какво искам от вас! – Ти-ти започваше да се разпорежда. – Отговорниците на музиката – пускайте! – казваше на всеки какво да прави. Обръщаше се на всички посоки и очите му шареха на всякъде. – Мъжете и жените, започвайте да танцувате. Представете си, че сте персоналът на един от най-известните стриптийз клубове. – след като каза това, всички които бяха „облечени” започнаха да се движат в ритъм с музиката. Разголените жени палаво танцуваха по пилоните, поставени от персонала на Ти-ти. Мъжете от своя страна, танцуваха и се увиваха около разгорещилите се вече жени. – Сакура! – Ти-ти се обърна към мен. – В тази роля, ти си гаджето на Саске. – погледнах Саске и го видях седнал на сепарето, отпуснал се сякаш не го интересуваше. – Искам да се чувстваш секси, защото облеклото ти е наистина такова…
– Пфф, да бе. – Саске се обади, но Ти-ти се направи, че не го е чул.
– Искам да отидеш при него и да седнеш върху му. Да се престориш, че целуваш врата му и най-вече, искам да изглежда така, сякаш сте възбудени и искате още тук да го направите. – Ти-ти се ухили. – Естествено, няма да се разсърдя, ако наистина се целунете. Дори ще изглежда по-автентично. – погледнах Ти-ти с вдигнати вежди, а след това Сасори, който се чудеше как да ми отговори.
Веднага ми проблесна. Не го правех само заради себе си. Не се излагах така само, защото исках да отида в колеж. Една част от мен искаше да помогне на Сасори и го осъзнаваше добре, въпреки че до сега отричах това.
Усмихнах му се и му намигнах приятелски. Надявах се, че ще разбере намека.
Обърнах се към Саске и закрачих към него. Той ме погледна, но дори изражението му не го издаваше какво в действителност си мислеше.
Стигнах до него и се чудех как точно да го направя. Сърцето ми биеше лудо, а дишането ми беше учестено. Гледахме се в очите и това никак не ми помагаше. Толкова ми беше трудно да преценя ситуацията, в която се намирах, че чак ми се зави свят.
Още преди да се усетя Саске ме грабна за ръката и ме придърпа към себе си. Направи толкова бързо маневрата си, че ме принуди да се разкрача и да седна отгоре му, както беше пожелал Ти-ти. Полата ми мигновено се набра нагоре и откри част от дупето ми. Ръцете ми бяха около врата му, а очите и на двама ни горяха.
– И, камера! – извика Ти-ти.
Толкова бях притеснена и уплашена, че се вцепених.
– Изглеждаш ми уплашена, Боклук. – рече Саске с усмивка на лице. Истината беше, че не знаех как да му отговоря. – Явно се затрудняваш. Тази работа не е за хора преспали веднъж само с един човек. – сякаш ме зашлеви. Сякаш ми бръкна в гърдите и ми извади сърцето, а след това го стисна с всичка сила.
От къде беше разбрал това? Бях го каза на само на Сасори, а той нямаше как да му го е казал, защото беше през цялото време с мен.
Не… не… Саске беше послушвал разговорът ми със Сасори. Бил е през цялото време в стаята с нас, но от другата страна. Мамка му… Този долен простак… Определено искаше да ме съсипе. За негова изненада обаче, аз нямаше да го позволя. Както беше казал Сасори, ще стисна зъби и ще продължа, без значение какво ще ми струва.
– Нима се боиш от мен, че нямам опит в тези неща? Или от това, че всички ще ти се присмеят, че си обарвал неопитна? – присвих очи и се наклоних към него. Бяхме на дъх разстояние. Устните ни бях на милиметри.
Чувах как светкавиците ни обграждат.
Изведнъж чувството за страх и паника изчезна. Представих си, че това не е Саске, а че е някой друг…
Той обхвана бедрата ми и сгуши лице между вратът и рамото ми. Дългата ми коса го закри. Повдигна леко брадичката си и допря устни до ухото ми.
– Боклук, ще се изгориш. – каза ми също като и предишният път. След това облиза мекото на ухото ми. Изтръпнах.
Усещах, че обстановката започва да се нажежава. Саске започна да мести ръцете си на всякъде из тялото ми и това ме успокояваше, караше ме да се взема в ръце и да продължа.
Допрях устни до врата му и усетих как настръхва от докосването ми. Направих същото каквото и той на мен. Облизах мекото на ухото му и го чух как издиша едва. Нима му харесваше това? Започнах да правя плавни движения като прокарвах ръцете си по идеално стегнатият му корем отмествайки на страни ризата му. Усещах как се издигат и снишават гърдите му… учестено също като моите.
Той издърпа косата ми назад принуждавайки ме да извия гърб и да вдигна главата си колкото се можеше по нагоре, а след това наведе главата си към гърдите ми и прокара езика си от цепката на гърдите ми да върхът на долната ми устна.
Това ме запали още повече. Хареса ми и тялото ми веднага реагира.
Целувките му обикаляха шията ми, а глупавата ми кожа ме издаваше, че ми харесва.
– Виж, ти. – изстена Саске в ухото ми. – Нима ти харесва докосването ми?! – опитах се да отблъсна думите и духът му от мен, от кожата ми, от съзнанието ми…
– И ти не падаш по долу. – гледах го в очите като придържах лицето му в ръцете си. Усетих как панталонът му се надига и ме докосва от долу. Чувството беше велико. Беше приятно да знам, че му е харесало, но също така ми беше и приятно, че не можеше да ме има.
Твърдостта в панталоните му определено ми хареса. Реших, че е време за малко шоу. Усещах погледите на всички върху себе си, а най-вече на жените, които г-н „звезда” беше обиколил няколко пъти.
Доближих се до него и отново поставих устните си на милиметри от неговите.
– Май няма да отречеш. – прошепнах му аз. – Сам се издаваш или по точно, панталонът ти те издава. – задъхах се, защото той надигна малко ханша си и твърдостта му ме докосна доста интимно, карайки ме да стисна зъби.
– Защо ми е да отричам, щом нещо такова може да ме задоволи. – апаратите продължаваха да ни снимат.
– Време е за шоу. – казах му аз. Косата ми отново го обгърна и ние долепихме устни, както предишният път. Скрити от света.
Езиците ни отново се преплитаха и отново търсеха надмощие. Вкусът му отново ми хареса. Устните му ме провокираха, изгаряха ме и ме разгорещяваха.
Бомба… ние бяхме като бомба с детонатор и щом устните ни се докоснеха, всичко в нас експлодираше. Желание, страст… непокорство и чувственост…
– И, стоп! – чух Ти-ти да се провиква.
Ръцете на Саске бяха още около тялото ми. Бяха се увили около мен сякаш бяха змии. Целувката ни се задълбочи, но аз бързо реагирах и се отместих. Погледнах го в очите и веднага станах от него.
– Приключихме ли за днес, Ти-ти? – попитах го хладно аз. Бях се изправила и стоях така сякаш не ми пукаше от нищо. Сякаш не се бях целувала с „великата звезда” Саске.
Усещах погледът му върху себе си, но го игнорирах.
– Да, Сакура. Приключихме.
С периферието си забелязах, че Саске се изправя.
– Карин! – провикна се той.
При нас дойде онази червенокоса жена, която го беше придружила, когато Саске беше дошъл на снимачната площадка.
– Ела с мен! – тонът му беше заповеднически. Знаех къде отиват. Саске щеше да я изчука, защото онова в панталоните му не беше спаднало.
Това ми подейства добре. Вече знаех, че мога да се контролирам, когато съм около него.
– Ето. – рече Ти-ти. Саске и Карин вече не бяха при нас.
Ти-ти ми подаде лист хартия.
– Довечера сме на парти. Ще покажа пред всички най-страхотната снимка, която някога съм правил. – усмивката на Ти-ти не можеше да се опише.
Погледнах парчето хартия и видях, че то притежава само две картинки на сред бял фон. Чаша за коктейл и звезда.
Усмихнах се, защото вече знаех какво означава това. Беше скрито послание.
Погледнах към мястото на Сасори с надежда, че може би той щеше да ми обясни какво означаваше, но него го нямаше.

Чет Яну 27, 2011 12:15 pm

Да бъдеш звезда

Да бъдеш звезда

Re: Да бъдеш звезда

Re: Да бъдеш звезда

Re: Да бъдеш звезда

Re: Да бъдеш звезда

Re: Да бъдеш звезда

Re: Да бъдеш звезда

Re: Да бъдеш звезда

Re: Да бъдеш звезда

Re: Да бъдеш звезда

Re: Да бъдеш звезда

Re: Да бъдеш звезда

Re: Да бъдеш звезда

Re: Да бъдеш звезда

Re: Да бъдеш звезда

Re: Да бъдеш звезда