Врагът до мен

Йеап, варва ви се или не и аз имам кутре във фикчето. Следващата глава е от мен, не се притеснявайте да ни комнетирате, ние така замазваме Дано ви хареса ^^ П.П. Благодарим на Стели, нашия неповторим редактор, която поднася главата някак... разбираема ^^


.Рина беше толкова радостна, че най – после бе открила сродни души в гимназия „Хидейоши*” ( от японски - високи постижения)
Макино Такума беше третокурсничка като нея само че в 11Д, а не А, където беше Рина. Бяха се запознали случайно, когато Рина обърка шкафчето си с нейното. Макино бе изключително възпитана, навярно идваща от консервативно японско семейство, каквото Рина нямаше, благодарение на вечно завеяната си майка, която спасяваше от това да не си забрави главата по случайност. Беше симпатична, но не и красива. Беше по – слаба от Рина, с зелени очи и хубава усмивка, придружена с мека, червеникавокафява коса на черни кичури, което и придаваше доста готически вид. Другото момиче, което намери, но този път за нейн късмет измежду всички субекти в класът си, се казваше Ейна Акиро.
Ейна беше доста приказлива, за разлика от тихата и свита Макино. Тя не се притесняваше да нарича нещата с истинските им имена, дори и да рискува да шокира хората с откровеността си. Беше русокоса с големи, шоколадови очи, а когато се усмихнеше двете и трапчинки я правеха още по – красива. Рина усещаше, че Ейна има таланта да общува с всеки без притеснение, но не бе лекомислена, а просто освободена от глупави предрасъдъци.
Трите момичета се настаниха на първата маса в огромната закусвалня на гимназията.
–Ох, няма да е лошо, ако госпожа Аяка ни дава по – малко задачи за домашна работа! - измърмори Ейна и варварски набоде едно грахче на вилицата си, като го пъхна набързо в устата си, за да може да изкоментира - Трябва й мъж, за да поправи тръбите!
– Ейна! – възмутено извика Макино и се изчерви, но въпреки това се засмя с момичетата, които се спобутаха, забавлявайки се на свенливостта й.
- Какво?! - провлачи Ейна, като намигна на кискащата се Рина – Тръбите трябва да се смазват от време на време - тя поклати глава замислено – Веднъж, казах на един непознат „скъпи” само защото едно бивше гадже ме преследваше - младата жена изви устни раздразнено - Мразя мъже, които ми досаждат!
- Ужасна си. – заключи с мека усмивка Рина и се засмя, когато Макино кимна няколко пъти в съгласия, а Ейна само повдигна рамене, като им каза безгластно да си гледат работата.
Рина повдигна глава от закуската си, все още усмихната, но тази приятна отмора, която получаваше с момичетата, цялата забава и спокойствие се стопиха, когато го видя. Куросаги вървеше към нея, но дори не я поглеждаше. Косата му бе повдигната нагоре в доста секси рок вариант. Принцът на Мрака! Определено това беше единственото, за което Рина можеше да се сети, всеки път щом го видеше. Отново не носеше униформа, което си беше престъпление, спрямо другите ученици и само за да му направи на пук, Рина бе намислила да повдигне този въпрос. Сивите му дънки извайваха всяка прекрасна част от тялото му, защото той бе красив, а това не можеше да го отрече, макар че не можеше и да го признае. Носеше дълго до коленете спортно сако и червен шал около врата си.
Там бяха и Сай, както и Амон, което върна малко от самообладанието й, поне за тях имаше малко по – добро мнение.
Този път и Сай не носеше униформа, но беше облечен буквално по последна мода. Русата му коса бе приятно разрошена, очите му светеха приятелски, както винаги, така сякаш слънцето изгряваше само за него. Елегантният му черен панталон го правеше доста изискан, а сивото спортно млaдежко сако, придаваше баланс на цялостната му визия. Амон носеше униформата, която Рина харесваше на пук на своеволието на Куросаги. Беше закачил черните си очила върху бялата си риза и отговаряше на бъбривият Сай с по една-две думи максимум.
Рина присви отмъстително очи при спомена за целувката, но въпреки цялото презрение, което изпитваше, не можеше да се принуди да не се изчервява й да разваля един от най – хубавите си, пълни с омраза и заплашителност, погледи. Куросаги не я удостои с погледа си дори когато преминаваше покрай нея, но си откъсна едно зърно грозде от това в подноса й и подметна безразлично :
- Йо, целувачке!
Рина запламтя още по – силно. Усещаше как притихналите й приятели се втренчават въпросително в червеното й лице. Не можеше да остави нещата така, защото чувстваше, че този глупак излиза победител, а тя стоеше така, сякаш се страхуваше. Не можеше да си позволява да допуска, такива подмятания от устните му, които се бяха озовали насилствено върху нейните. Не беше от онези момичета, които се правеха на стъклени и свеждаха срамежливо поглед. Нямаше да се счупи, нито пък щеше да му остане длъжна.
- Искаш да си го получиш ли, глупако!? – изкряска силно Рина, като сви устни като малко пате и присви очи бойно, без да се обръща след него.
Куросаги не отговори, просто се подсмихна и продължи да върви, така, сякаш не беше чул невъзпитаните думи отправени към него от едно дръзко хлапе, което не си знаеше мястото.
Амон мина покрай масата им и й кимна сдържано, като я погледна само за миг и пъхна небрежно ръце в джобовете си. Рина му се усмихна колебливо. Не можеше да повярва , че при положение, че Куросаги я ненавиждаше, приятелят му не и бе казал и една лоша дума. Може би не бяха толкова близки? Кой можеше да ги разбере тези момчета?
- Рина! - извика някой весело в ухото й, като я накара да подскочи стреснато, поради неприятното изваждане от мислите й. - Как така не ме поглеждаш? - сърдито измърмори Сай, като й се усмихна слънчево с невинността на петгодишно момченце.
– Сай ... – срамежливо промълви Рима и се усмихна леко - Здравей!
– Рина! – възкликна ентусиазирано русокосото момче, като докосна замислено брадичката си. Изведнъж трепна и изтърси - Сега ще те прегърна!
- Не- дей ... – Рима не можеше да си поеме дъх, когато Сай я прегърна силно и толкова обичливо, че не можа да му се противопостави и го прегърна, потупвайки го лекичко с пламнало лице.
Не беше прието толкова открито държание, но тези момчета не се вписваха в нито една нейна характеристика. Страшен. Спокоен. Сладък. Какво за бога? Нима полудяваше? Искаше въздух, това бе сигурно!
- Сай ... не мо - га да ди - шам...
Младият мъж веднага я отдръпна от мечешката си прегръдка, като я задържа за раменете ухилен до уши. Красивото му лице блестеше точно като на принца от детските й мечти само че го възприемаше, като по- голям брат, но не и като нейният принц, което бе толкова нетипично за нея. Прекрасният му аромат попи в дрехите й. Ухаеше толкова добре, че за момент, не й се искаше да се отдръпне, но сърцето й беше спокойно, пулса равномерен, а червенината по бузите й, беше избледняла.
– Много си мъничка! – недоволно измърмори младият мъж, като доближи пръстите си, за да и покаже нагледно. Изобщо не изглеждаше да се интересува от зяпналите ги ученици –Храниш ли се добре?
Рина примигна глуповато срещу хубавото му лице.
– Ами... аз... ти.. – не преставаше да заеква, неспособна да преживее шока от свободното му държание, което бе мило, толкова сладко, а не като на онзи Мрачен принц.
Сепна се, когато Сай залепи една бърза целувка на бузата й и се изправи.
– Храни се! - посочи я заповеднически, но отново се усмихна широко, като й помаха като малко детенце пред животно в зоопарка - Чао, за сега!
След тези думи младият мъж се извърна и с лека, оптимистична крачка отиде до масата на приятелите си.
Рина си пое дълбоко дъх и погледна зяпащите я момичета. Имаха право да я гледат така само че не изглеждаше да я обвиняват, заради вниманието на красивият Сай, а по – скоро я съжаляваха.
- Какво? - тихичко попита Рина. – Не го познавам, не знам защо се държа така... – заоправдава се и размаха паникьосано ръце.
– Видя ли? - започна Макино, обръщайки се към сериозната Ейна - Амон, а Сай ....а .... той ... той и проговори!
- Хей! - размаха ръка пред тях Рина - Какво изпускам?
Макино и Ейна я погледна едновремено, което си беше доста зловещо.
– Елита на гимназия „Хидейоши”! - заговори с нежелание Ейна и остави вилицата си с толкова сериозно лице, че Рина започна да се притеснява - „Светата троица”, ако ме разбираш.
- А?
– Да ... - кимна с глава Макино - Сексапилните принцове на нашето училище.
- Защо пък да са толкова специални? – хапливо попита Рина, като се облегна назад в стола си и се загледа в споглеждащите се Ейна и Макино, които започваха да я дразнят с тези свои потайни погледи.
- Първо, защото тяхното място изобщо не е тук - Ейна размърда финия си пръст отрицателно - Те са богати момчета, които имат изключителни родители, но понеже Амон е син на директора и двамата, Сай и ... Куросаги учат при приятеля си. Говори се, че дядото на Амон, който оглавява клана на семейството му, се занимава с нечисти сделки с доста черни неща, макар че баща му е директор, уж обикновен.
– Стига бе! – измърмори невярващо Рина и въздъхна тежко - Не мога да го възприема...
– Амон е ужасен ... – тихичко промълви Макино - Хваща се с някое момиче от училище, след това я обезчестява - Макино облегна лакти на масата, като се приведе до зяпналата я Рина - Разлепя снимки с нея, като доказва, че е поредният му трофей.
- Това е отвратително! – възкликна Рина, като присви устни.
Образа на единия рицър се разми в съзнанието и. Замести го един жесток, млад мъж с подла, студена усмивка. Рина тръсна изпашено глава. Къде беше попаднала?
- Сай е белият ангел между тези двама ... – изрече Ейна, като поклати глава неудобрително - Баща му е световноизвестният дизайнер Ичиро Савата!
– Млъкни! - изписка невярващо Рина - Не може да бъде! - покри устата си с ръка и завъртя очи, без да може да си поеме дъх - Господи, та Савата е известен из цял свят не само тук в Япония! - възкликна въодушевено Рина - Гледала съм ревюта по телевизитя .. целият този блясък... лукс ... - Рина клатеше глава - Сай - тя се обърна и се усмихна, когато видя русото момче отново да се киска за нещо - Той не изглежда да е син на толкова богат мъж.
– Напротив! - опроверга я Макино, като отпи от портокаловият си сок - Той е обиколил Европа с баща си, Америка, бил е на толкова много места. - тя се усмихна сдържано и закима весело с глава – Именно затова е толкова сърдечен и невъздържан. Възпитан е къде ли не! - Макино погледна към Рина и потърка раменте си замислено – Поне той е напълно спокоен и добронамерен.
– Дам, никога няма да видиш Сай да раздава юмруци или да унижава, когото и да е! –потвърди Ейна.
- Все още не мога да повярвам!
- Куросаги Дайсуке. - измърмори Ейна, като обиколи чашата си с пръст - Невероятно великолепен, което е очевидно. Син на Ямато Дайсуке, президент на най – голямата музикална компания в Япония, за която се чува, че спонсорира и доста звезди от Европа и дори великата Америка. Принца, както го наричат по списанията, има 30 милиона за джобни!
– Да, баща му буквално е изградил музикална империя, освен това се занимават и с други странични неща, като музикални магазини, шоута за таланти, всичко, което може да им докара много, страшно много пари!
Рина седеше мълчаливо. Беше навела глава и смешно кривеше устните си. Усещеше колко е гаден животът й и искаше да крещи, но рискуваше да привлече внимание, а точно сега искаше земята да се отвори и да я погълне. Дайсуке. Трябваше да послуша правилата му. Защо и беше да го предизвиква, когато макар и арогантен, невъзпитан и още много неща, не се закачаше с нея?!
- Той е ... – започна, провлачайки Ейна
- Сатаната!!! – довърши Макино, като се прекръсти, цупейки устни.
- Няма да те закачи .. – отново започна Ейна.
- Ако сам не му се набиеш на очи! – довърши отново Макино - Нали знаете? Не дърпай дявола за опашката!
- Той е пълна загатка. – въздъхна замечтано Ейна – Красива, обгърната с мрак загатка, която си остава такава, а който e любопитен си го поучава.
– По дяволите! – изплака Рина, като зарови глава в ръцете си, които бе поставила безжизнени на масата - Тъпите му правила! - момичето започна да удря главата си в масата и не преставаше да подсмърква обезкуражено - Това не е истина! Не е истина!

- Така си е! - възкликна Сай от другата страна на помещението, но по съвсем друг въпрос. - Рина е по - сладка от онзи глупав модел, по който си падах миналото лято.
- Какво пък се хвана за това момиче? – изрече отегчено Амон и навлажни устните си – Хубавка е, но е твърде дръзка, дори прекалено.
– Йо! - сърдито го изрита под масата Сай, гледайки го кръвнишки - Казвам ти, че е сладурана. Не ме закачай!
Куросаги изобщо не участваше в разговора им. Черните му очи поглъщаха всяко движение на дръзкото момиче, което наруши правилата. Видя я как изпадна в шок три поредни пъти, а това го накара да се усмихне садистично. Най – после бе схванала играта, но бе твърде късно, пешката вече бе направила своите неправилни крачки, предизвиквайки царя. Когато тя започна да удря главата си в масата и да скимти недоволно, усмивката му премина от садистична в сатанинска, напълно дяволска, а черните му очи я подчертаваха , правейки го да изглежда, като… красив черен ангел.

С Марти ви предлагаме клипът към историята ни. дано ви хареса.

http://vbox7.com/play:7dc0bb3d

Айде да би е честито. Аригато за страхотната работа на нашия редактор ^^

ГЛАВА ТРЕТА

Рина не можеше да си намери място от яд. Случката в столовата беше тотално нейно унижение, от страна на Куросаги.
Бе й се подиграл отново, бе я видял по бельо и й го бе припомнил пред всички...
Каква великодушна личност!
Рина седеше със свити юмруци и се стараеше да не поглежда към него, разговарящ с двамата си приятели на съседният чин.
Часът започна и всички заеха местата си.
Учителката им по история, бе жена на средна възраст, миришеща на нещо средно между мухъл, гнилоч и котки, а разказваше толкова бавно, че до десет минути, дори и най - ученолюбивите и старателни ученици, заспиваха като бебета след баня.
Рина се зачуди какво да направи, за да не заспи, и щом видя шишето си с вода и хрумна брилянтна идея.
Вьдигна ръка и посика да излезе до тоалетна, като скришом взе минералната си вода.
Докато минаваше покрай Куросаги съвсем „случайно” ръката й трепна и половината съдържание на отвореното шише се изсипа върху марковите дънки на момчето.
- Оу! - възкликна уж ужасеа Рина - Толкова съм не внимателна! Извинявай адски много Куросаги!
Момчето бавно вдигна глава и момичето срещна убийственият му поглед. Бе сигурна, че в момента, ако той можеше да убива, тя щеше да се гърчи в адски болки.
Момчето рязко се изправи и застана до Рина, която леко се бе присвила, заради внезапното свиване в коремната област причинено от страх. Погледите им се срещнаха и тогава Куросаги се усмихна криво, изразявайки забавата от всичко това.
Ооо, той щеше а я научи!
- Ти - просъска все още усмихнато момчето, и се запъти към нея с огън в очите - Ще си платиш за това, скъпо ще си платиш!
- Да те видя мъжки ! - каза тя с цялата смелост, която успя да събере в себе си, с акцент на изпаднал рапър, за да не й проличи как краката й омаляват от страх. Но той си го просеше и всички го знаеха!
- Ти, идваш с мен - посочи я, като я хвана грубо за китката и я помъкна в коридора, без да обръща внимание на протестите, нито на момичето, нито на горката учителка.
Коридорът на училището бе мрачен, а единствената светлина идваше от два заблудени прозореца от двете му страни.
Първоначално, Рина го бе помислила за уюутно и уединено, но сега никак не и изглеждаше така, а образа на все още държащия я принц, някак правеше картинката още по зловеща.
Корусаги опря гърба й в стената, заковавайки ръцете и от двете й страни.
Сърцето на Рина започна да прескача в гърдите й. Изведнъж осъзна, че той бе мъж, силен, целенасочен и ако решеше да й причини нещо лошо, нямаше как да го накара да спре.
- Трябва да те накажа, малка, арогантна принцесо! – изтананика напевно той, доближавайки се до нея - Какво ще кажеш да ти открадна и втората целувка? - усмихна се демонично, знаейки че това щеше да я срази.
Рина го погледна невярващо. Очите й се разришира несигурни. Та това бе само вода!
Куросаги обаче се усмихна и поклати глава, сякаш казваше нещо на себе си. По - ужасно наказание за нея, щеше да бъде той да приеме баса и да я държи под контрол 24/7.
Така щеше да има шанс да направи живота й едно голямо забавление за себе си.
Рина го гледаше с леко недоумение и наивнно си помисли, че това е човешка проява на морал, казвайки си, че щом го е хванала веднъж, сега е удобният момент да го попита. Тя никога не губеше педизвикателствата.
- Искаш ли да тръгнеш с мен? - изплюха внезапно и двамта, при което вдигнаха поглед и се погледбнаха недоумяващо.
- Предполагам ...- кимнаха едновременно и се засмяха.
„ Ха, ха! Ето, че дори и великя Принц на мрака се хвана!”
Рина се усмихна почти мило срещу красивото му лице, зад което си нямаше и на идея, че кипят същите амбиции, които имаше и тя самата.
„Наивна ми, малка пепеляшке, скоро няма да ми се усмихваш така....”
Каза си Корусаги, а вътрешния му глас се замся демонично. Отвън не си личеше. Той и отговори със същата мила усмивка.


Куросаги паркира черното си ламборджини пред скромния блок на Рина. Бе изискал от свой подчинен да открие всичко за момичето и да му предаде информацията за нея възможно най – точно и бързо.
Чувстваше се леко разочарован, поради липсата на нещо интересно, което би могло да се сметне като причина да се превърне в едно толкова вироглаво момиченце.
Баща й, Каташи Ширако, бе починал от сърдечен удар, а майка й, Асука Ширако, работеше като медицинска сестра.
Досадната му играчка бе родена на 28 май 1993 година и доста често губеше времето си в местната книжарница, където работеше на половин ден при жена на име Еми Хана.
Книжарница? Каква изненада. Точно в стила на добрите момичета като нея.
За да я задържи до себе си и постигне главната си цел, а именно, да я види в леглото си, трябваше да положи сериозно усилия в това да научи :
Кой е любимия й цвят? Какво обича и какво мрази?
Какви са хобитата и интересите й?
Каква позиция заема в различните теми от обществеността, понеже не искаше да направи грешка по пътя към подчиняването й?
И на всичкото отгоре тази роля на Дон Жуан щеше да погълне изцяло вниманието му. Трябваше да бъде мил, деликатен, спокоен и търпелив. Винаги да я кара да се чувства сигурна и доволна. Трябваше да я гледа топло, с фалшив блясък, без да изглежда изкуствен.
И изобщо, трябваше да се превърне в мъжа мечта за три месеца, а не за една нощ, както обикновенно. От където й да го погледнеше, това бяха все отегчителни неща, които обаче бяха важни за плана му да я има и то не само за веднъж, както до сега бе свикнал, а за цели три месеца.
Този път момчетата наистина бяха надминали себе си, оказвайки му честта да се заеме с такова предизвикателство.
Видя я през предното стъкло на лъскавият си автомобил.
Излезе от входа и се обърна сияеща, като погледна нагоре и помаха на някаква жена, навярно майка й. След това се обърна и точно като дете подскочи веднъж, хващайки с ръце дръжките на малката си зелена чанта.
Гледаше в краката си, докато вървеше и се усмихваше.
Не бе виждал по – странна личност...
Носеше униформата с хъс, все едно и харесваше да нарича себе си „ученичка”.
Беше вързала косата си на две опашки, но това изобщо не я правеше по – малко хубава, а напротив, изваждаше на преден план неопитността в очите й.
Каква лесна плячка.
Рина повдигна глава за секунда и замръзна така, когато го видя да седи подпрял се на предният капак на красивото возило.
- Принцът на мрака?!
Извърна се на момента с гръб към него, стискайки по - силно дръжките на ученическата си чанта.
– Какво ще прави в моят квартал толкова рано?
Примигна отнесено и наклони глава настрани, обмисляйки как да избегне този глупак. Просветна й. Удари се по челото укорително и примигна замислено още няколко пъти. Това не беше кой да е глупак, а нейното настоящо гадже! Първото й гадже и определено най – лошият избор.
Бяха свързани. Звучеше страшно да имаш вземане-даване с демон, те или те мамеха, или те измъчваха. Все лоши неща. Тяхната „ връзка” автоматично я правеше част от неговото ежедневие, което навярно включваше и училището.
Цялата изтръпна и тръсна глава. Не бе помислила за това! Трябваше ли да го докосва? Потрепери и изви устни в погнуса. Да го целува? Изобщо не биваше да се съгласява с Ейна и Макино!
Къде й беше умът?! Не те щяха да се усмихват на врага. Сега беше нещо като таен агент. Хм, звучеше престижно!
- Защо се бавиш? – чу гласът му някъде зад себе си и вдиша дълбоко.
- Какво... правиш тук? – обърна се по посока на гласа, но потръпна несигурно, когато го видя да стои пред нея.
Отстъпи назад, което го накара да присвие очи порочно, наслаждавайки се на смущението й.
– Имам предвид, защо си правиш труда да ме вземаш от вкъщи?! – опита се да звучи малко по – меко, но все още се чудеше как точно да се държи с него – Ти си неочаквано...”нормален” - помисли си , докато се насили да му се усмихне топло - ... мил с мен.
- А какво се очакваше да направя? - подсмихна се Куросаги и присви небрежно рамене– Да те чакам в училище?
Рина зяпна да му каже нещо мило, относно това, колко е досетлив и колко поласкана се чувства от вниманието му. Все думи, които една добра приятелка, трябваше да казва на „ грижовния” си приятел, но принцът улови китката й, издърпвайки я напред след себе си, без да погледне дали изобщо е жива.
Рина побесня, заради властното му отношение и се отпусна, забивайки крака, така че да му е трудно да я влече след себе си.
Младият мъж благоволи да се обърне, но вместо извинение, Рина получи остър поглед, в който бе изрисуван въпрос.
– Какво има? - веждите му отскочиха нагоре, а ръката му все още седеше около китката й.
– Каква съм ти аз? - възмутено възкликна Рина, като издърпа ръката си от неговата и го погледна негодуващо.
„ Какво искаш да кажа? Ти си пълна досада!”
Куросаги прикри помислите си и я погледна невинно, с очи, които можеха да те разтопят по – бързо от тези на гладно кученце.
- Ха! - Рина постави ръце на кръста си и обидено извърна глава, показвайки му, колко е разтроена - Оказва се, че дори не знаеш отговора!
- Да. – отговори честно Куросаги, но когато сивите й очи го пронизаха заклати отрицателно глава - Не, не, разбира се, че знам отговора!
„ Все ми е тая, какво ще измислиш, глупако! Просто искам да те накарам да се пържиш в соса на собственото си его!”
Помисли си момичето, но продължаваше да се държи, като наранено девойче, което след миг щеше да заплаче.
Куросаги застана пред нея, като потърка раменте й нежно. Гледаше я право в очите и се усмихваше подкупващо.
– Ти си моята приятелка. - изрече спокойно - И си една .... – провлачи и привлече вниманието на Рима върху устните си - .. .от най – капризните жени, които съм имал. Рина не очакваше да е толкова искрен от начало и зяпна с разширени очи срещу слънчевата му усмивка.
Сто процента тренираше това безопасно излъчване. Какъв измамник!
Още преди да започне втората част от цирка, пръстите му отново се сключиха около китката й и той я дръпна към колата.
- Престани с това! - момичето се закова инато и присви очи. Вече не на шега я изкарваше извън контрол. - Да ти приличам на парцалена кукла?!
- Не упорствай!
– Чакай! - извика враждебно Рина и отново дръпна ръката си от неговата.
Обърна му гръб, скръствайки сърдито ръце, но този път не знаеше дали се преструва, или е искрено раздразнена.
– Така ли се държиш с гаджетата си?! – нападна го без да го поглежда, но видимо потръпваше от гняв – Първо не ме предупреждаваш! - тя се извърна на пета към красивия млад мъж и вдигна единия си пръст във въздуха - Второ, това е малък квартал! - гласът й се повиши, а очите й се насочиха към възрастната жена, която ги наблюдаваше любопитно от терасата си - Тук, принце, дори да поздравя някое момче и майка ми научава!- Рина стисна устни неудобрително - Трето, какво е това отношение?! Да не си на рали?!
Куросаги изслуша речта й с видимо внимание.
- Слушай, имаш ли представа колко момичета искат да са на твое място? – надменно подде той и направи самоуверена крачка към нея - Мечтаят да им обърна внимание. Доволни са дори на един мой напълно случаен поглед . Ти, да не би да не си наред с ориентацията?
Рина сложи ръце на кръста си, като се подсмихна, но очите й се присвиха злобно срещу неговите.
- Принце на мрака... - гласът й прозвуча ниско, но истината бе, че само набираше мощ, за да продължи с целия капацитет на възможностите си - Някога да съм ти позволявала да ме сравняваш с гъските, които тичат след теб?!
- Гъски? – повдигна невинно вежди, но бе срязан от гръмогласното продължение на думите й.
- Хубаво ме виж! - заповяда твърдо тя и се повдигна на пръсти, готова да му издере очите - Да ти приличам на твоя фенка? А? - разклати глава с маниера на Дон Корлеоне и втренчи отмъстителния си поглед в него - На някоя безмозъчна гърла с коефицент на интелигентност едноцифрено число? С усмивка като от кутия с корнфлейкс ... със ...
– Добре, добре. - измърмори младият мъж и махна с ръка, демонстрирайки досада - Престани да говориш! Досега беше досадно подробна и за двама ни!
„ По дяволите, защо ми трябваше да се замесвам с това момиче от простолюдието. Ушите ми са чувствителни! Пффу, толкова е шумна! Може би трябва да я храня добре, за да държа устата й заета?”
Мислите на младият мъж течаха отегчено. Определено не искаше да е тук с тази дрипла, но баса си беше бас . А после, Сай казваше, че не бил жертвоготовен човек. От това по - жертвоготовно нещо беше ли виждал?!
- Досадна? - извика кресливо малката, като тропна с крак и бабичката на терсата повдигна очилата си с интерес. – Какво имаш в предвид под това „ досадна”?
Това да бъде неговата ужасна приятелка можеше да се окаже интересно! Беше си чисто забавление да има правото да му вика така. Ох, искаше да го прави постоянно, но все още внимаваше! Този човек й изглеждаше страшен и не можеше да свикне с него!
Младият мъж въздъхна тежко и тъкмо щеше да и отговори, когато това момиче се изкрещя още по – силно:
- Каквито и да са неприличните ти намерения спрямо мен, няма да стане господинчо!
- Полудя ли? - изтощено промълви младежът, като потърка слепоочията си.
Рина размаха пръста си пред лицето му и хубаво се огледа, за да привлече още хора.
– Ти не се интересуваш от моята чувствителност! - изплака тя, намирайки съпричастни дами от жените, които минаваха покрай тях - Как може да си толкова жесток?!
Куросаги я гледаше недоумяващо. За какво по дяволите говореше това откачено същество? Сменяше темите на разговор и настроенията си като жена в критическата.
Погледа му попадна на цирка от хора, които с крясъците си беше събрала, и му призля. Трябваха му само досадните репортери, снимка в списанията и вестниците със заглвие:
”Принцът на музикалния свят и новата му изгора. Скандално!”
- Рина! – изсъска назидателно Куросаги, като хвана раменете й и я разтърси леко, за да я накара да дойде на себе си - Рина, млъкни за бога!
- Оу, да мълча! - тя нацупи устни и примигна театрално, все едно сълзите напираха болезнено в очите й - Навярно искаш само онова! - провикна се млаката, като тропна с крак нападателно, а хората започнаха да се показват по терасите.
– Рина, баща ми е много известен и влиятелен човек, аз също съм известен, тихо, умолявам те!
„Дали да престана да правя така? Изглежда толкова разтревожен. Явно не си пада по това да попада в светлината на прожекторите. Не, не мога да го съжалявам всеки път, когато пусне в действие тези големи, красиви очи.”
- О, сега разбирам! – поде хапливо Рина, вглеждайки се в очите му – Интересуваш се от това, което ще напишат за теб и огромната ти компания.
- Тя не е моя! - отсече студено той и пусна раменте й - Не ми пука какво ще напишат за мен. Винаги съм поемал отговорността за действията си, които винаги са били публично обявявани - лицето му стана толкова зряло, че Рина замълча и се вгледа в него - Но дали ти искаш животът ти да се превърне в обществено достояние? - той забеляза смайването, което се бе изписало на лицето й - „Новата любовница на принца!” – цитира той и извъртя очи, когато Рина преглътна виновно – Не, разбира се! - поклати глава с някаква горчивина - Имаш много грешна представа, както за мен, така и за нещата в света.

Ще ни извинявате, но имахме отсъствие на редактор и двете с колежката проверявахме и само инфрмативно- ние сме най- лошият избор за редакори, особено в собствените си произведения. Оцапахме малко сценария ама нищо, вие ще ни просите! ... Нали?

Рина стоеше пред голямо, правоъгълно огледало, закачено на бледорозовата стена, в коридора на скромният им апартамент. Оглеждаше се с недоволно изражение, сякаш нарочно се стараеше да намери все по – големи недостатъци в елегантната рокля, която и бе избрана и изпратена от Куросаги Дайсуке.
Тази нощ можеше да се сметне за първата им истиснка среща, но Рина не чувстваше притеснение или несигурност, отностно развоя й, понеже не изпитваше към този мъж главозамайващите трепети на увлечението, които обикновено изваждаха хората извън строят и ги подтикваха към глупости.
В един от четирите най – големи хотели в Токио, щеше да се състои парти, по случай главозамайващият успех на пролетната колекция на модна къща„Савата”.
Рина щеше да придружава Куросаги, като негова дама, а това започаваше да я кара да се замисля над опасната игра, която бе заформила и то серизоно.
Навярно щеше да е пълно с репортери, щяха да ги снимат, да се налага да се усмихва, да внимава за всяка своя дума, да бъде красива ... за него.
Гланца в ръката на Рина замръзна върху устните й. Тя се вгледа в образът на непознатата пред себе си.
Косата й беше перфектно изправена и се спускаше по гърба и рамената й, като лъскава река от черен шоколад. Бритона й бе прихванат нагоре с черна, лъщяща фиба. Устнте й изглеждаха по – пълни и изразени с помоща на червеният нюанс на гланца й. Очите й изглеждаха толкова големи и наситено сиви, изпъкващи още по – силно и изразително заради тъмната коса и светла кожа.
Сърцето й забърза изведнъж, а гърлото й присъхна. Трябваше да бъде разтревожена. Да трепери отвътре.
Разширените й очи пропълзяха по роклята върху крехката й фигура.
Беше три пръста над коляното. Черна на цвят, със сърцевиден корсаж, който излагаше на показ идеалните извивки на кръста й, подчертавайки талията.
Долната част на роклята бе обемна, подобно сватбена, макар че нямаше обрачи, които да я правят твърде пищна.
Самото деколте загатваше твърде предизвикателно гърдите й. Сега можеше да погледне на картинката в завършен вид. Красивата си коса, която бе толкова гладка и съблазнителна, разпръсната по гърба й. Блясъка в очите, извитите гъсти, черни мигли. Огнените устни.
На изящната й шия висеше красиво бижу с нежна сребърна верижка, подобно плетеница от малки стружки, толкова финни и нежни.
Висулката на него бе четерилистна детелина, на всяка от листенцата на която, имаше малък черен диамант, който проблясваше на меката светлина в коридора. Всичко бе подбрано от него. Скъпо, елегантно и нашепващо за луск, за непознат свят, за който Рина внезапно разбра, че не е готова.
- Какво правя? - прошепна момичето, като захвърли гланца на пода и се загледа задълбочено в себе си. - Изглеждам толкова...
- Пораснала!
Рина се обърна леко и дари жената, която се подаваше от вратата на всекидневната, с мека усмивка.
Асука Ширако беше четеридесетгодишна жена, с мека, светлокестенява коса, в която тук там се забелязваха бели косъмчета. Очите й бяха топли и кафяви, а усмивката обичлива и нежна, устремена към дъщеря й. Беше слаба и дребничка, почти колкото Рина, но бе понесла на раменте си трудоемката работа да отгледа дъщеря си сама, и да я възпита като човек, с който да се гордее във всеки един ден от живота си.
- Мамо... – усмихна се мило Рина, като извъртя очи в знак на досада и нежелание, да чува прочувствените думи на майка си - Винаги си толкова чувствителна на тези тема.
– Не е така. - опита се да я опровергае Асука, но в топлият блясък на погледа й, вече искряха сълзи от вълнение - Не съм те виждала толкова елегантна. – обясни и се усмихна радостно, като притвори вратата на всекидневната и застана до дъщетя си, прегръщайки я през кръста - Вчера показах на колежките си, моят бъдещ зет!
Рина подскочи попарена и изпусна едната си обеца на пода.
– Какво?- извика недоволно, като се намръщи и се принуди да се наведе за да намери бижуто- От къде намери да им го покажеш за бога!?–продължи да мърмори ядовито, опипвайки килима с треперещи от раздразнение ръце.
- Ами... – Асука прехапа гузно устни - В едно списание, където имаше цяла статия за семейство Дайсуке.
– Да, разбира се. – с язвителен сарказъм подметна Рина, и се изправи рязко, намерила малкото бижу - Не мога да повярвам, че раздухваш личният ми живот на колежките си. – зае се да слага обицата беглец на ухото си, като не поглеждаше към майка си, а внимателно следеше броят на бръчиците върху челото си, които се множаха при всяка гневна мисъл.
– Не е така, Рина. – Асука размаха отрицателно ръце, гледайки към намръщеното момиче - Просто исках да им се похваля, за да им покажа, че моята дъщеря е толкова прекрасна, че дори един Дайсуке не е успял да я пренебрегне! - гласът на майка й, прозвуча толкова гордо и преизпълнено с похвала, че Рина спря да гледа гневно към собственият си образ, и започна да прави същото, само че този път обекта беше Асука
– Не ме гледай така. - изкимтя жената, но с това само задълбочи лошият поглед на дъщеря си, който беше зловещо неподвижен - Младежът е изключително красив!- отсече категорично Асука, като заоправя косата на Рина, сякаш за да подчертае, че момичето трябва да е просто идеално, за човек като Куросаги - Не бъди толкова намръщена и не му разваляй настроението!
Рина седеше неподвижна. С нападателно сгърчени устни и раздразнителен поглед. Скръстила ръце пред гърдите си, наподобяваше сърдито дете, което отказваше да си похапне от полезните броколи в позлатената чиния, която му се предлагаше.
– Мамо!!! - изкрещя внезапно момичето, като с досада отмести ръцете на стреснатата жена - Не говори глупости, а върви и измий чиниите! - Рина размаха пръст пред невинно премигващата Асука и заповяда безжалостно - Твой ред е. Вчера го направих аз!
- Ама аз искам да знам дали ...
- Забрави!- отсече страховито Рина, като хвана майка си за раменте, обърна я с гръб към себе си и я изтика до вратата на всекидневната -Върви! –подтикна я разгорещено, и игнорира мърморенето на жената.

*****


На вратата се звънна точно два пъти.
Рина преглеждаше гримът си за последно, готова да слезе долу и да изчака Куросаги.
Беше го предопредила по никакви обстоятелства да не се качва до апартамента й.
Първо, не искаше да го среща с лудналата си майка, която вече избираше сватбена окраса за несъществуващата им сватба, която щеше да се проведе само в безпочвените й мечти.
Второ, не искаше да среща майка си с този демон, навярно защото той щеше да разкрие истиснаката си същност на безчувствен и арогантен богаташ, а Асука веднага щеше да и забрани да се вижда с него, и следователно щеше да я принуди да изгуби предизвикателството.
Рина се запъти към вратата, като кривеше устни все още подразнена от глупостите на вятърничевата си майка.
Отвори със замах и широка усмивка, предполагайки, че това е съседката им от горният етаж, и идва за да поседи с майка й, но замръзна изненадана, срещайки тъмните очи на мъжът, който с финес заформяше каша в живота й.
Усмивката му беше широка, простудушна и топла, сблъсквайки се с нейното озъбено и нападателно лице на малка змия, която искаше да се стрелне към него и да го убие с отровата си.
Рина седеше с ръка на дръжката и не можеше да помръдне, да проговори дори да заплаче, както правеше вътрешно.
Тъмната му коса беше разбъркана, така както винаги - секси, напълно небрежно, сякаш не възнамеряваше да прекара скъпото си време по изискан начин.
Държеше сивото си сако с показалец на рамото. Бялата риза му прилягаше идеално. Отиваше му изключително много, но това съвсем не я изненада.
Куросаги просто беше привлекателен мъж. Едва ли имаше нещо, което щеше да смекчи тази привлекателност, дори нещото да беше чувал.
Панталонът, допълващ зашеметяващата му визия, също беше сив. В едната си ръка държеше букет с жълти рози, декориран с прекрасен бял целофан.
Рина все още седеше срещу него и примигваше, когато младият мъж направи крачката, която ги постави лице в лице.
Момичето преглътна тежко и се съсредоточи в неподвижните му устни. Имаше чувство, че с тази сближаваща ги крачка, накара света да се завърти с пъти по – бързо от преди.
Беше твърде близо до нея. Може би щеше да я накара да се изчерви от смущение, ако не беше заета да мисли, за наближаващата среща между него и майка й.
- Знам, че съм неустоимо очарователен, но неподвижността ти вече ме притеснява.
Рина прокара нервно розовият си език по меките си, червени устни и стисна зъби, като го погледна толкова ядосано, че го накара да сключи вежди и да зашари, неразбиращо с очи, по – хубавото и лице.
– Какво за бога правиш тук? - просъска съвсем тихо и погледна скришум към вратата на всекидневната, за да провери дали майка й не го е видяла - Предопредих те да ме чакаш долу пред блока! - върнала очите си на него, гледайки го с негодувание, предизвикваше у него само веселост - Кое от думите „ долу пред блока” не ти беше ясно? – тя се доближи до него, като заби пръста си в гърдите му и повдигна вежди в очакване на неговото „ съжалявам, веднага се махам”, но разбира се, той бе толкова невъзмутим, че я подмина, игнорирайки проследяващият го поглед, и заоглежда критично малкият коридор.
– Боже, имам чувството, че получавам клаустрофобия! - реши да отбележи Куросаги, като подсфирна тихичко, оглеждайки стените с вниманието на архитект - Нямаш ли чувството, че се задушаваш?
- Аха - кимна зад него Рина - Сякаш някой ме стиска за гърлото! - изсъска и сви юмрука си, представяйки си как стиска него.
– Да точно! - засмя се невинно младият мъж, като се обърна рязко и едва не се сблъска с дребната й особа, която го гледаше убйствено.
- Мислиш, че с тези цветя ще смекчиш дразнението, което предизвикваш!! – повиши тон момичето, желаейки да предизвика размисъл в нахалният индивид пред себе си, но реакцията му беше странна, но напълно в негов стил.
Повдигна рамене незаинтересовано, но вдигна цветята на нивото на лицето й, а когато тя посегна да ги поеме ги дръпна назад и я изгледа пренебрежително.
- Кой ти каза, че този букет е за теб?
Рина се приготви да атакува, но тогава лицето на Куросаги заблестя в една от неговите умопомрачителни усмивки, а погледа му се насочи някъде зад нея, като я игнорира напълно, като досадна буболечка.
– Здравейте, госпожо Ширако! - гласът му прозвуча достатъчно уважително за да остави добро впечатление, но и достатъчно стегнато, за да не изглежда като подмазване или прекалено старание - Радвам се, че най - после можем да се запознаем.
Рина се обърна ужасено и фиксира идиотската физиономия на майка си, която седеше и зяпаше Куросаги, сякаш беше един от актьорите, в някой от любимите й сериали, от които се опитваше да я откаже.
– Мамо... – провлачи жаловито момичето и сви рамене печално.
Младият мъж направи няколко премерени крачки до зяпащата го с възхищение и изненада жена и застана на почтително разстояние, като и подаде уважително букета, и се усмихна окуражаващо.
Рина наблюдаваше идилията в цялостната картинка и стискаше зъби отчаяно. Майка й пое букета и кимна все още зашеметена.
– Благодаря! - кимна леко и прехапа устни захласната по - розите и жеста на младият мъж - Какъв галантен младеж! - възкликна възхитена, и погледна Рина задълбочено за да подчертае думите си.
Младата жена издиша шумно гневът под формата на въздух, но когато срещна триумфиращите искри в погледа му, когато попадна на предизвикателната му усмивка, подскочи цялата.
- Мамо, Куросаги не е това, което си мислиш!! - изплъзна се гневно от малките и устни .
Майка й я погледна невинно и се усмихна недоумяващо. Куросаги също гледаше към нея, но задоволството му се усещаше, въпреки разтоянието, което ги делеше един от друг.
Рина изтръпна цялата. Дразнеше я факта, че добър човек като майка й, беше така заблуден, харесвайки този лош, разглезен и вироглав мъж!
- Рина? - майка й я подкани да обясни, като погледна извинително към Куросаги.
Рина се срещна с предизвикателстово в очите му и въздъхна победено. Не можеше да се провали. Той си мислеше, че тя наистина го харесва, и че му е ядосана заради своеволието, но не знаеше, че не можеше да го понася, че иска да го удоши, да му причини физически всичко най - страшно.
Върна се назад в спомена за предизвикателството.
Ако тя не дадеше урок на Принца на мрака, нямаше друг, който можеше да го стори, поне на този етап от адското пътуване, което той организираше без проблем.
Щеше да има възможността да го подлуди и извади извън границите на вечният му контрол, но не и пред добрите очи на майка си.
– Искам да кажа, че той е още по – прекрасен! - тя изтича към него и го прегърна през кръста, изненадвайки дори себе си, като се сгуши в гърдите му и успя да се усмихне - Просто много се тревожеше за срещата ви, нали мечо? - тя вдигна предопредително сивите си очи и му се усмихна престорено - Нали?
Куросаги погледна към нея с онзи великодушен поглед, с който можеше да се погледне опитомено животинче и кимна доволно.
- Тиквичке, знаеш, че когато става дума за нещо, което е важно за теб, искам всичко да бъде идеално!





&&&


- Ти си един измамник! - изръмжа Рина, като вървеше пред него и вземаше стъпалата набързо, въпреки високите обувки - Защо? – тръсна глава тя - Защо се качи чак до горе!?
Младата жена се закова на място и се извърна към него. Куросаги бе набрал инерция и за малко да се блъсне в нея, но стисна парапета и я изгледа отмъстително.
– Ти си досущ като досадна съпруга?! - измърмори сърдито младежът- Не искам, майка ти да остане с впечателнието, че съм от онзи тип момчета, които бибиткат на приятелката си отдолу, и тя припка послушна. - той се подпя на парапета скръствайки ръце. Изглеждаше още по – привлекателен от преди минута и това я разтревожи - Имаш странна представа, отностно отношението на един мъж към една жена.
Рина примигна изненадана, че чува толкова поучителни и зрели думи от устата му и почти подтисна гневът от победата му над нея. Раменете й се отпуснаха и бойната поза се измени в пораженческа. Да признае, че е прав и костваше много мъка, но не можеше да го отрече, затова просто запази дипломатично мълчание. Въздъхна тихо и продължи надолу по стъпалата, като усещаше изучаващият му поглед опрян като дуло в тила й.
Когато стигнаха до долу, Куросаги и отвори входната врата на блока, а тя кимна разсеяно, като излезе навън.
Хладният въздух атакува дробовете й и тя потрепери. Късото сако, което покриваше само раменете й и откритата част от гърба й, беше изискано, но не полезно в студена нощ като тази.
Извенъж Рина се сепна, когато усети ръката му, която се плъзна през кръста й, и притисна гърба й до гърдите му.
Можеше да усети със сетивата си, всяко едно негово вдишване, дори бе сигурна, че чувства усмивката му.
- Студено ли ти е?
Шепотът му в ухото й, като леко докосване на летен полах. По цялото й тяло се разля огнена вълна. Тръпки разтърсиха кожата й почти болезнено.
- Какво правиш? - измърмори паникьосано Рина, като се опита да се дръпне, но ръката му около корема й се затегна и я застави да остане до него, толкова близо, колкото не искаше да мисли, че е възможно да бъде.
- Ти какво си мислиш, че правя? - гласът му отново се изля в ухото й, но звучеше някак пруглушен и чувствен.
–Не знам, ако знаех нямаше да пи...
Рина нямаше късмета да довърши глуповатото изречение, когато Куросаги я извърна към себе си без усилие, а устните му намериха нейните.
Добре познаваше умението, което влага в целувките на сила. Беше забележително. Начина, по който флиртуваше с устата й. Стана й горещо, студено, а после и двете едновременно. Когато устните му се разтвориха похотливо върху нейните, тя усети, че се е отдала на магията му и го допуска в устата си с лек стон на удоволстви. Стегна се веднага, осъзнавайки глупоста си, и понечи да се отдръпне, но ръцете му задържаха кръста й.
Рина се разгневи и заби малките си юмруци в раменете му. Не постигна нищо, освен това, че усети, че гърба й се подпря в нещо, което бе твърде заета да определи.
Езика му навлезе в устата й буйно и дръзко, но едновременно с този плам, имаше някаква нежност, внимание, които отново изтриха разумните й мисли, и точно преди да се предаде и да обвие ръце около врата му, за нейно щастие той я пусна.
Рина замахна към лицето му моментално, но Куросаги се приведе назад, и със закачлив смях избегна ръката й.
Тогава Рина поклати глава и за зае да събува токчетата си.
- Дайсуке! – изкрещя фамилното му име с чиста закана - Това е! Мъртав си! Вече си мъртав!- възклилкна тя готова да се хвърли в битка, без да се интересува..

- Дайсуке! – изкрещя фамилното му име с чиста закана - Това е! Мъртав си! Вече си мъртав!- възклилкна тя готова да се хвърли в битка, без да се интересува какво ще стане с косата или роклята й.
- Какво съм ти виновен?- попита невино Куросаги и й се усмихна миличко - Нали сме гаджета, тиквичке?
След тез думи, дори прояви нахалството да й намигне палаво.
Нима ли мислеше, че всичко бе игра?
Рина пламтеше от страм и се радваше безбожно много, че е тъмно и той не може да забележи смущението й.
–Не можеш .. не можеш ...
- Не мога какво?
- Не можеш да правиш така, когато ти скимне?!
- Защо пак си лоша... котенце?
- Ти наистина си непоносим!- изръмжа Рина и от безсилие тропна с краче ядосано, при което предизвика нова вълна от веселият му смях, който бе толкова заразителен и чист, че за малко и тя щеше да си позволи да се разсмее.
– Няма да ти го позволя никога повече, къл...
Устните му докоснаха нейните неочаквано, съвсем леко и бързо, преди да се отдръпне и да я изгледа победоностно.
Беше го направл отново и то без особедно усилие. Не можеше да разбере, този негов стремеж да я дразни, да я кара да се чувства несигурна и засрамена.
Куросаги я погледна нежно.
Беше толкова хубава, а дори не го осъзнаваше, което я правеше толкова ценна, на фона на всички онези жени, които бяха наясно с оръжието на красотата, и можеха да манипулират околните чрез него.
Гадеше му се от наивността, от недосетливостта, от напоритостта също, направо не можеше да понася невинноста и чистотата, но беше там, пред някакъв блок, с някакво момиче, от което постояно крадеше целувки, макар че й бе гадже. Бе там, далеч от лъскавината на света си, под която нямаше нищо, бе някой друг, може би и по - добър, и не изпитваше погнуса от това, а само облекчение...

- Искам да те представя на баба, мечо! Нека прекараме ваканцията в родното й село, където прекарвах много време като дете! Сапоро! Малко, китно селце, където през зимата можеш да преживееш една истинска Коледа!
С тези думи, Рина задейства плана – най – ужасяваща приятелка.
Беше минала седмица от коктейла и младата жена реши твърдо да се заеме с причината, поради която се пишеше гадже на арогантният и студен наследник - Куросаги Дайсуке.
През месец декември, настроението на всички, дори и на Амон, беше приповдигнато, но изненадващо за нея, това на Куросаги бе спаднало сравнително – беше раздразнен, сприхав и по – студен от арктическа зима.
- Коледа? – кисело ръмжеше и винаги палеше цигара, гледайки нея, Амон и Сай, така сякаш на челата им пишеше „напълно невменяеми”.
Каквото и да беше това, което караше надутият господин Дайсуке, да свисти по – плашещ от всякога из коридорите на гимназията, Рина щеше да го използва без скрупол, за да го накара да я зареже, и то много преди крайният срок, който по нейни изчисления се падаше точно на 24 март - най – очакваният ден в живота й.
Сай се задави с парчето сьомга, което тъкмо бе сложил в устата си. Амон започна да го тупа с очи вперени в ходещият напред – назад Куросаги, чиито слепоочия туптяха гневно, и можеха да се забележат от забележително разстояние.
- Село? –пресипнал успя да изпъшка Сай и притвори театрално очи – Как го е измислила?Рина е изключително сладка и мила, но ти си изключително скаран със селският начин на живот, Коледата и всичките онези старомодни неща!
- Просто е ненормална! – изфуча Куросаги, като заби крака в пода, толкоча яростно, че когато се извърна на пета, остави следи – Не мога да търпя нейното „мечо” , „миличко”, „слънце” – преправи гласът си и пребели очи – Не мога да повярвам, че ме кара, че иска това от мен – той се посочи недоумяващо - Да прекарам седмица в някакво забутано градче!!
- Селце! – поправи го с повдигнати вежди и блага усмивка Амон, като все още държеше рамото на Сай.
- Още по – лошо! – възмути се младият мъж и отново тръгна напред - назад, сякаш гневните му крачки, щяха да му помогнат с невинните искания на дяволското изчадия – И на всичкото отгоре използва онзи поглед!
- Неее! - провлачи иронично Амон, като едва сдържаше порива, който го подтикваше да се разсмее. – Рина наистина се е заела с теб! - смехът му бликна – весел и ликуващ. – Добре ще те възпита!
- Млъкни, глупако! – изръмжа Куросаги - Аз да не съм куче, че да ме възпитава, тази непотребна жена! - скръсти сърдито ръце пред гърдите си и се загледа през прозореца, в къщата на Сай. – Да се занимавам с нея, е по – мръсна работа, отколкото си мислех.
- Разбира се… - провлачи с хитра усмивчица Амон, разменяйки със Сай заговорнически поглед – Ти винаги можеш да се откажеш.
- Да скъсаш със нея. – допълни лукаво Сай.
Куросаги поклати бавно глава.
- Да не сте врътнали. Това вече е лично! – зарече се с присвити очи – Тя ще си плати. Малката напаст, с големи очи, които ти казват „аз не съм опасна” - той изпухтя саркастично – Не била опасна .. другият път! Тя е пухкавото котенце с голям апетит, което винаги досажда, но се умилква и някак си не върви да го ритнеш! – той прочисти гърлото си и вирна глава с надменност присъща за семейството си - Свършена си, Рина! Мъртва си!
Пръста му сочеше решително към изражението му в стъклото.

Гледах дъщеря си. Малкото ми момиче, което бе разцъфнало в прекрасна млада дама.
Изпратих нея и Куросаги чак долу, до входа на блока ни.
Хубаво се сгуших в жилетката, която бях метнала набързо и устремих погледа си към тях.
Вървяха един до друг. Рина беше доста по – ниска от него, но тя винаги е била деликатно момиче, с фина структура и много миловидно лице. .
Беше облечена в плетена рокля в сиво и виолетово, а отгоре носеше плетен случър в същите цветове.
Той носеше тъмни дъки, сако с кремав цвят и бял шал на врата си. Косата му беше разрошена, носеше се в крак с днешните младежки тенденции, които изваждаха чара му много по – силно.
Посъветвах Рина да внимава - за първи път щяха да прекарат толкова време заедно. Тревожех се.
Той бе красив, млад мъж в разцвета на живота си, с възможности, с които моята неопитна дъщеря не беше свикнала
Между тях можеше да се случи всичко, но нима ако я затварях и се държах като суха и нещастна жена, щях да бъда сигурна в правилното нещо?
Поверявах я на този изискан младеж с цялата си надежда, че той ще я направи щастлива и по – решителна. Гледах ги как се отдалечават от мен - красиви като истински ангели.
Младостта им заразяваше с светлите им погледи и свежи лица.
Той очевидно я подкачи с нещо, защото тя се спря и направи глуповата физиономия.
Куросаги се извърна към нея с широка усмивка, когато му подвикна нещо ядосана.
Усмихнах се, въпреки че не можех да ги чуя добре.
Тя го замери със снежна топка, а той се приведе ниско и я избегна. Малката ми дъщеря ме изненада :
- Плейбой! – извика съвсем ясно, като намести виолетовата си, зимна шапка по – добре и сбръчи нос, коле*аейки се, дали да мине или той щя я замери.
Момчето се намръщи и тръгна към колата и тогава,
Рина отново ме изненада, навярно изобщо не ме забелязваха, понеже нямаше друго обяснение, за това тя да се хвърли на гърба му и да обви с крака кръста му.
Бях доста сюрпризирана - притеснявах се за момиченцето си, а то контролираше положението, толкова майсторски, че хем ме ядоса, хем ме развесели.
Куросаги я подхвърли леко, за да я намести по – добре, а тя обви ръце около врата му и му каза нещо.
Наблюдавах я със зяпнала уста и разбрах, че има за какво да се притеснявам.
Какво ти доверие в днешните тийнейджъри?
Поколе*ах се дали да не ида и да не й се скарам за детското държание, което тя приемаше на игра, но едва ли мъжа с нея, можеше да го издиктува по същият начин, но размислих и останах на място - нямаше да се меся, тя скоро щеше да се впусне в живота сама и трябваше да се научи да взима решения самостоятелно.
Успокоих се чак когато го целуна закачливо по бузата и се изхлузи от него.
Куросаги издърпа шапката й и кестенявата й коса се разпръсна на масури по рамене й. Тя го заудря с малките си ръце, като стискаше устни садистично, а той се смееше весело - безгрижен и топъл смях, който извика усмивка и на моите устни.
Приличаха ми на някого – може би за това не се тревожех.
И аз бях млада. Знаех какво е любовта и сега не можех да ги упрекна, че са влюбени….


Куросаги отвори вратата на златното Волво и я задържа кавалерски, за да може нацупената Рина да се настани на седалката. Момичето му хвърли отмъстителен поглед, заради неприличните думи, които бе прошепна в ухото й и се зае да слага предпазният колан. Куросаги се усмихна щастлив от раздразнението й и странният начин, по който изразяваше бунт срещу всяка негова дума.
- Няма ли да ми кажеш „ благодаря”? – ръката му все още седеше небрежно на вратата, а погледа му следеше свитите й устни.
- Благодаря ти. - изръмжа , вдигна глава и му се усмихна фалшиво, но получи същата усмивка, която я накара да въздъхне питайки се едно единствено нещо - Как щяха да издържат?
Колата потегли бавно, докато завие безпрепятствено и излезе от паркинга пред блока, но лошите шофьорски умения, поне според Рина, не можеха да не излязат на показ, когато Куросаги даде газ и дръзко и необмислено, по нейно специализирано мнение, започнаха да изпреварваха другите коли.
Всичко в него я дразнеше - от начина, по който дишаше, до причината поради която бе тук, в неговата кола на едва ли не семейно пътешествие, което бе принудена да предприеме, за да го накара да скъсат.
Защо ме харесваш, помисли си ядно и погледна към него изучавайки профила му, откажи се още сега, откажи се от това , нищо, нищо, не ни свързва, продължаваха да вилнеят мислите й, когато той извърна глава и я хвана да го гледа със стиснати устни и светещи очи, които подсказваха, че мисли именно за него, но не подсказваха какво.
- Какво ти стана пък сега? - челото му се свъси – Не изглеждаш щастлива?
- Изгарям – наблегна кисело младата жена - Топя се от щастие!
- Странно - подсвирна си с настроение, сякаш осъзнаваше, че тя не желае да е там с него – И аз съм също толкова щастлив! - погледна я крадешком, как потръпва недоволно и извръща глава към прозореца.
Беше й прекалено горещо, Посегна спонтанно към копчетата на парното, но той бе направил същото. Ръцете им се сблъскаха неочаквано .По кожата й протече ток и тя рязко дръпна ръката си.
- Оу! – отрони се от устните й – Удари ме ток!
- Какво? - присмя й се Куросаги и повдигна иронично вежди – Как така те удари?
Рина го изгледа осъдително.
- Ужасно несъвместими сме. – прехапа устни тя – Щом от теб ме удря ток!
- За какво говориш? – разсмя се младият мъж и я погледна снизходително, сякаш беше полудяла –Аз не усетих абсолютно нищо!
Нещо я жегна.
- Нищичко? – очите й несъзнателно станаха по – големи и въпросителни, сякаш искаха да го принудят да признае това, което бе почувствала, което бе разтуптяло сърцето й така силно, че все още не бе събрало сили да се успокои.
Той поклати глава отрицателно.
- Нищо. – усмихна се криво и я погледна за миг. Изненада се, прочитайки разочарование от нещо толкова дребно. Жените наистина бяха най – сложното нещо и всеки път растяха в големи, бели въпросителни, които нямаха отговор - Съжалявам.
Рина едва не ахна, когато чу сдържаното му „съжалявам”, което в главата й прозвуча като - съжалявам, но не те харесвам. Не знаеше защо, но това така я раздразни и натежа в корема й, като нещо лошо, което не можеше да си обясни.
- Защо се извиняваш?! - звучеше силно разгневена и той ахна далеч от веселото настроение, което го бе настигнало в началото - Това изобщо не е важно! – вирна глава пред погледа му, сякаш именно той поддържаше темата.
- Тогава защо продължаваш да говориш за това? - недоумяващо попита той.
- Не говоря. – тя махна с ръка, сякаш измиташе думите му без усили - Ти говориш.Защо говориш? – обърна се нападателно към него. Сега пък го обвиняваше заради странното си състояние - Спри се вече!
Мобилният му започна да звъни и прекъсна острите му думи, които щяха да я поставят на мястото й.
- Извинявай - въздъхна той, усетил, че получава главоболие само от началните петнадесет минути в колата - Да?
- Хей, братле! - гласът на Сай едва не го оглуши, когато прозвуча весел и превъзбуден от другата страна на линията – Няма да ни се измъкнеш! Довлечи си задника на нашето място! - веждите на Куросаги се сключиха с досада, но не прекъсна Сай – Няма да те пуснем, докато не го отбележим, поне за половин час!
- Виж, Сай … - опитваше се да звучи деликатно, но беше прекъснат от остро мърморене
- Доведи Рина. Ако не дойдете, ще ви пуснем няколко патрулни коли, за да ви ескортират до тук като затворници! Как ти се стори?
- Добре.. добре … разбрах ..
Рина го гледаше въпросително, когато затвори изпълнен с нежелание.
- Какво има? – видя, че изведнъж бе станал умърлушен и вглабен .
- Трябва да изменим плана малко. – въздъхна подтиснат и й се усмихна вяло, различавайки тревогата й, заради смяната в настроението му - Ще отскочим до момчетата. Против ли си?
- О, не!– тя се усмихна искрено и цялото й лице засия, сякаш бе окъпано от сутришни капки роса .
Рина харесваше Амон и Сай. Можеше да се каже, че се познаваха от седмица, вярно не бе твърде много, но чувстваше, че те са добре настроени към нея, и по импулс, тя също ги приемаше изключително добре.
- Да не би да има някакъв специален повод? - полюбопитства тя и погледна към него, и макар че той не отговори на изпълненият й с интерес поглед, успя да я задоволи с кратък отговор.
- Не. Нещо съвсем незначително е.

- Честит Рожден Ден! – Сай се хвърли на гърба на Куросаги и почти го събори на пода в луксозният ресторант, в който нямаше жива душа.
Устата на Рина зейна в плен на огромната изненада. Рожден ден?
- Махни се от мен! – кисело се измъкна Куросаги и изтупа театрално сакото си - Какво ви става! – скастри ги недоволно - Знаете, че не празнувам.
- И въпреки това. – спокойно се усмихна Амон и пристъпи към Куросаги - Днес е прзник! - потупа го по рамото, а очите му заблестяха с неподправена радост – Каквото и да казваш и колкото да мърмориш, така както всяка година, ще го отбелязваме.
Куросаги се подсмихна победен. Нямаше да им се изплъзне и този път. Погледна несъзнателно към Рина, която седеше й го зяпаше с неразбиране. На лицето й се бе изписал истински шок.
Защо? Защо не й беше казал? Защо я беше излъгал, не, защо бе премълчал нещо хубаво?
Недоволството му по време на разговора в колата, нежеланието му да приеме бурният поздрав на Сай, и мрачното му лице в момента, макар че се опитваше да изглежда развеселен, бяха толкова несъответстващи. Рина се почувства неловко заради незнанието си. Ако имаше поне малко информация, предоставена и от този упорит глупак, нямаше да й се налага да зяпа като риба, безпомощна пред това, да го зарадва с нещо
-О! Рина! – Сай я прегърна през рамото й я погледна палаво – Да не би за това да го отвличаш? – веждите му отскочиха заговорнически - А? – дръзките искрици в очите му я накараха да се изчерви - За да останете насаме в гората?
- Не.. не .. –заекна Рина и размаха ръце с притеснителна усмивка - Това не е така!
- Виж я, колко е сладка! – Сай я ощипа по бузата с широка усмивка – Направо ще я изям!
- Никой никого няма да изяжда! - изръмжа Куросаги.
Хвана Сай и го издърпа от Рина, докато той се кискаше весело и се присвиваше.
- Какво? - тупна нехайно на бялото сепаре и погледна предизвикателно Куросаги - Ревнуваш ли, нашият малък талисман?
Куросаги изсумтя, хвана Рина за ръка и я настани далеч от Сай, но Амон направи така, че да седне точно до нея. Изгледа Куросаги невинно и намигна на шашнатата Рина, която все още не можеше да разбере, какво точно си подмятат, само схващаше, че е включена.

Обяда беше точно толкова забавен и отпускаш, колкото Рина не бе предполагала и в най – изпълнените си с молби представи. Момчетата наистина знаеха как да прекарват приятно времето си.
През цялото време Сай бе бърборил неудържимо, разказвайки й с блестящи очи, случки от тяхното детство, които винаги поставяха Куросаги в главно действащо лице.
Амон се усмихваше и клатеше глава, всеки път щом жизненият Сай го тупнеше по рамото й питаше - „Спомняш ли си когато …?”
Куросаги бе толкова странен през цялото време. Сякаш не искаше тя да го опознава от думите на Сай и Амон, сякаш не желаеше изобщо да се връща назад, или поне не пред нея.Не че казваше нещо. Просто отпиваше от чашата си, загледан навън или в ролекса си. Дори иронията му се бе стопила, сякаш никога не бе притежавал този чаровен сарказъм, с който умееше само да я ядосва.
През цялото време, момчетата бяха направили всичко възможно, за да бъде атмосферата празнична, но не и той, той просто се инатеше по един толкова мълчалив и примирен начин, че в едни момент и се искаше да обви ръце около врата му и да го прегръща силно, докато не го успокои, но разбира се, когато осъзна странните си мисли се стресна - Какво беше това топло чувство?
Чувство на загриженост? На желание да види хубавата му усмивка? Да разбере мислите скрити зад красивата маска, която винаги оставаше на място?
- Какво облекчение - отбеляза с въздишка Куросаги и постави марковите си слънчеви очила - Сега вече можем да тръгваме!
Той тръгна напред, но Рина се поколе*а и остана да стои с разтревожено изражение. Вдигна глава към избистреното синьо небе - неподходящо, за месец декември, а слънцето закачливо присветна в очите й.
Въздухът беше хладен, но снегът бе започнал да се топи. Времето беше напълно подходящо за временно отклонение от изграденият план. Дори и зимата бе благосклонна, Щеше да е глупаво от нейна страна, да не се зарази с благородство.
Не можеше да остави нещата така. Трябваше да действа по свой начин , в превод - да му го върне за неловкото чувство, което бе изпитала и да направи нещо специално за него.
Куросаги се извърна нетърпеливо към нея.
- Какво има? - лицето му изглеждаше примамливо сърдито – отиваше му да е кисел – Защо стоиш все още там?
Рина се сепна.
- О! – въздъхна измъчено тя и клекна заравяйки глава в коленете си.
- Какво има пък сега – измърмори под нос Куросаги, но се върна назад и се извиси над нея със скръстени ръце – Какво ти стана?
Рина почувства лека вина, но това бе единственият начин да го накаже и разкара едновременно.
- Слушай .. – изпъшка тежко , като хапеше устни виновно, без да вдига глава. – Мисля, че кръвното ми падна. – стисна очи при лъжата и се помоли да не иде в ада заради това.
Лицето му зае сериозно изражение. Нямаше й намек от предишната досада. Приклекна до нея, като помилва главата й загрижено, вдигайки слънчевите си очила на главата. Погледът му беше зрял и изпълнен с съчувствие.
- Не ми харесва - измърмори смръщен - Колко често се случва? – поинтересува се Куросаги, без да усеща, че го прави от притеснение – без фалшиви пози или думи, които знаеше, че трябва да каже.
Рина направи недоволни физиономия.
Ох, защо задълбаваш толкова, помисли си свъсена тя, не можеш ли да се държиш като обикновен приятел!
- Ами .. – тя захапа устни - Ох, лошо ми е не мога да мисля! - измъкна се умело, като размърда глава в скута си, стискайки палци да се получи.
Преди да се усети, този глупав варварин, я беше вдигнал на ръце. Света замръзна. Хората около тях спряха хода си, колите замръзнаха на места, звуците замряха, пулса й заподскача смутен под кожата й, като завираше кълба от напрежение в стомаха й. Бе обвила ръце около врата му преди да се усети. Държеше я сякаш беше булка. Със лице, което изглеждаше толкова секси, толкова убедено, че ще я държи така цял живот.
Толкова е романтично, помисли се замечтано, но бързо изтръпна, каква ти романтика, чиста манипулация!
Това беше най – неочакваното нещо, което го нямаше в никоя драма! Очите им се срещнаха толкова близки. Пръстите му нежно отместиха кичур коса паднал на бузата й.Дъхът й секна за няколко отрезвителни секунди.
- Бледа си. – отбеляза Куросаги, напълно сляп за буцата в гърлото й, която й пречеше да преглътне.
- Бледа .. – промълви несъзнателно, зяпнала го така, сякаш усещаше докосването му за първи път – Бледа. – повтори и тръсна глава, в опит да проникне в значението на думата, която повтаряше пред съсредоточеният му поглед вече пета секунда – Да, такава съм. – закима уверено, сякаш някой и казваше противното. – Пусни ме долу! - настоя веднага щом прихвана погледите на минаващите покрай тях, които винаги се усмихваха и се спобутваха с ведри лица.


Когато единственото, което направи той бе да й се усмихне самодоволно, забелязал вниманието, което бяха привлекли, тя го изгледа остро и подритна леко с крачета. Щеше да я поставя в такова неловко положение, а? Сега щеше да го постресне този умник! Защо пък да не се възползваше от неговата загриженост пред ушите и очите на толкова хора? Все пак бе внимателна приятелка, нали?
- Ама съм като истинска принцеса, а? – захили се като малко момиченце,а той пребели очи с досада – Дийй, смели рицарю! – ръката й се вдигна нагоре, а лицето й засия - Пълен напред!
Той наклони леко глава в изражение – Я си помисли пак?
- О, принцесо, вие се главозамайвате? – предупреди я той със дяволита усмивка.
- Така де … - виновно промърмори пред строгият му поглед – Занеси ме до пейките, ако обичаш.
- До пейките? – красивото му лице изглеждаше объркано - Веднага отиваме да те прегледат! – изглеждаше непреклонен, но тя не можеше да си позволи да мами и доктора.
- Не! – изстреля малко по – силно и притеснено, отколкото трябваше - Трябва ми малко женски шоколад и всичко ще е наред ! - увери го с твърде продължително кимане, което вместо да го измами, го накара да се замисли.
- Женски шоколад? - повтори,а веждите му се сключиха разсъждавайки над странното нещо, което бе сигурен, че не е чувал да съществува - Какво е това?Сигурна ли си, че не става дума за … - той замълча, като притвори очи и кимна, готов да го изрече - Искаш да ти купя тампони ли?
Очите му бяха съвсем искрени и напълно спокойни, но нейните се разшириха изненадано. Лицето му си стоеше сериозно, и на последно място съобразително без да издава смехът, който напираше в гърлото му, така или иначе го беше изрекъл, но нейното смени няколко нюанса на червеното.
- Този глупак .. – прошепна си тя пред невинно мигащите му очи - Наистина ще му извия врата! - игнорирайки го изрече, като се изплъзна от ръцете му и приглади жилетката си със възмутено лице и нацупени устни - Какво беше това? – кресна срещу него и го тупна по рамото обидено - Кой говори за тези неща!!?
Куросаги присви небрежно рамене.
- Какво толкова? – погледна я палаво – Ако не ти е добре, няма място за срам.
- О, Господи! - възкликна още по – възмутена и му обърна гръб скръствайки ръце - Ама ти продължаваш да говориш на темата! – хвърли му кратък поглед през рамо - Виж - реши да не продължава да спори с него. Той си беше роден без чувство за такт. Можеше само да съжалява бъдещата му съпруга - Наистина имам нужда от шоколад със стафиди! - тя се обърна към него и наблегна, размахвайки пръст – Само със стафиди! Това е женски шоколад! - тя зашари с очи по лицето му, за да види дали се е усъмнил, но не беше, което направо щеше да я разбие.
Мъжете наистина се глупави, помисли, като изцъка с език вътрешно.
Тя сериозно ли очаква да вярвам в това. Куросаги стоеше и я гледаше с детинска искреност, но мислите му продължаваха да текат в съвсем правилна посока , женски шоколад, как го измисли това момиче?
- Аха .. – очите му все още светеха доверчиви - Веднага ще ти донеса! -щракна с пръсти и се усмихна весело - Вече ще съм образован на темата! - заяви го гордо сякаш го вярваше.
Господи, наистина е глупав, помисли си жалостиво Рина, без да премахва топлата усмивка на учителка, която се радва на напредъка на най – изостаналият си ученик.
- Няма да се женим дами и господа - обяви на висок глас той, а Рина седна на пейката, за да може да потъне вдън земя тихо и кротко. Само кимаше с извинителна усмивка, когато хората отместваха очи разочаровани - Тя не хареса пръстена. – посочи я обвинително с пръст – Голяма е сметкаджийка! - направи се, че го шепне, но Рина подскочи, когато получи неодобрителни погледи от доста жени, които поклащаха глави.
Погледна го умолително, но получи само игриво намигване и безгрижна усмивка.
- Не се стеснявай скъпа - потупа я по главата, а тя се насили да му се усмихне, макар че очите й го пробождаха предупредително - Ще работя повече и ще дам всичко от себе си!
Не никой нямаше да му повярва!
Но и се наложи да ахне невярващо, когато една жена на съседната пейка измърмори :
- Жалко за момчето.
- Не госпожо аз.. – заекна засрамено Рина, но той се приведе и целуна челото й с цялата нежност, която можеше да съществува.
Всички жени впериха замечтани погледи в тях. Рина нямаше как да не признае способността му да излиза толкова очарователно невинен от цялата ситуация.
- Ще се оправиш ли сама? – беше сериозен, но тъмните му очи блещукаха със заразителна жизненост и закачливост на пакостливо дете.
- Не знам. – промълви срещу хубавото му лице – С толкова твои фенки наоколо.
Той клекна до нея и взе малките й длани в своите, като започна да прокарва палеца си по меката й кожа. Добре. Не можеше да си поеме дъх и гледаше обаятелното му лице с лека усмивка, без дори да го съзнава. Определено бе много, много опасен индивид .
- Няма да се бавя! - и се приведе към нея.
Рина забрави, че трябва да се отдръпне, както си беше обещала, за да го измъчва още повече.
Когато устните им се сляха, не можеше да се насити на вкусът му и усещането за топлина и еротична близост, които преминаха на вълни през нея. Усети го да заравя ръка в косата й. Харесваше й да я докосва толкова естествено, сякаш наистина имаха чувства, които да делят с толкова плам и надежди.
Куросаги се отдръпна. Младата жена отвори очи и го изгледа назидателно, но не можеше да скрие усмивката си, която изплува веднага и я накара да сведе очи щастлива.



Рина вървеше по една дълга улица, която представляваше пазар за всякакви дрънкулки.
Щандовете бяха шарени, с висящи шалчета във всякакви цветове.
Хората бърбореха оживено, смееха се и разменяха по някоя дума в леки разговори за дома й семействата си. Разминаваха се с нея, а лицата им грееха усмихнати, сякаш в малкият китен пазар бяха забравили грижите си. Имаше всичко, по което човек можеше да се загледа. Шарени гривни, гердани с пъстри маниста, пръстени с камъчета – шлифовани и подредени в редици според нюанса на цветът си, но Рина търсеше нещо определено, което щеше да е идеалният подарък за капризното й „гадже”.
Съзря го на един от щандовете в краят на улицата. Продаваше възрастна жена, с топли кафяви очи и лека, загадъчна усмивка. Щанда и беше отрупан с цветя -рози, кали, божури, всякакви видове и цветове.
Тъкмо подаваше една цветна торбичка с Коледна звезда на усмихнатата си клиентка, когато съзря Рина, да стои и да гледа към интересно конструираните балони, наредени в редица, но само три на брой.
Балоните бяха закачени с малка кошничка, подобни на въздушните, с които можеше да полетиш. Само че в тази кошница имаше незапалена свещ.
- Мога ли да помогна, красавице?
Рина вдигна глава и се усмихна топло на внимателната жена.
- Искам да взема един от тези. – побърза да изрече и се зае да вади пари от малката си чанта преметната през рамо.
- О, изберете какъв по - точно!
Рина премигна леко объркана, но побърза да се усмихне.
- Не, - махна нехайно с ръка -Няма значение. Просто един от тези три.
Жената прихна да се смее, а Рина се смути, и остана загледана в нея, очаквайки да разбере причината, за този снизходителен смях.
- Извинете - промълви жената, виждайки озадаченото лице на момичето – Нали знаете, че това са балони на щастието, мила. Не мога просто да ти дам един! Всеки е различен, според цветът си, носи щастието на определен тип човек. Ти кой точно искаш?
Устните й се разтвориха замислено. Кой точно искаше?
Единият беше червен, другият бял, а третият виолетов.
Как можеше да каже какъв човек е Куросаги Дайсуке? Не го познаваше, нали? Как можеше да отреди щастието му? Каква връзка имаше с него, с бъдещето му, с това, което щеше да му се случи?
Изведнъж се натъжи. Преглътна с усилие и вдигна умолителен поглед към жената хапейки устната си.
- За кого е. мила? – разбрала затруднението й, се зае да й помогне с топъл поглед.
- За приятелят ми. – едва изрече момичето и изкриви устни несигурно.
- Ааа, щом е така, мога да преценя по теб, какъв да бъде балона му!
- О, не! – усмихна се извинително Рина – Мисля, че ще ви подведа!
- Невъзможно - жената се усмихна някак замислено и втренчи поглед в нея, така сякаш разтваряше тайните на съзнанието й в своето. – Разбирам – изрече след минута мълчание и й подаде червеният балон, усмихвайки се срещу несигурното й лице.
Рина го пое без да откъсва поглед от жената.
- Как разбрахте? – усмихна се плахо Рина.
- Сродната ти душа - кимна към балона жената – Червеният цвят е негов. Природата му е такава – очите на жената се върнаха на Рина, която напрегнато слушаше думите й – Цветът на живота. На агресивната страст, на всепоглъщаща сила и динамика. Това е цветът на твоята сродна душа!
Последните думи отекнаха толкова силно в главата й, че гърлото й пресъхна, а ръцете й се изпотиха от напрежение. Почувства се странно привлечена от магията на балона, от неговата острота и изпъкване над всички други цветове.Извади пари и ги подаде на жената, която и кимна усмихнато и й върна рестото.
Рина едва не го изсипа, шокирана от страните тръпки на напрежение и възбуждащ се глад, който вникваше все по – силно през кожата й.
Глупости, увери се кимайки, това е просто балон, просто един червен балон…

Младият мъж застана безшумно зад нея.
Беше се надвесила с опрени лакти в предпазната стена на моста, а пред погледа й се разкриваше загадъчното море, което изглеждаше вечно и незаинтересовано от хората.
Приличаща на малко дете, заради дребната си фигура. Беше повдигнала леко единият си крак и кривеше отегчено устни, поглеждайки към часовника си сравнително често, но не и припряно.
Куросаги направи няколко безшумни крачки, без да й даде възможност да го усети.
Знаеше, че ще я хване неподготвена, и че тя се ужасяваше от това, макар че не го споделяше и може би дори не го осъзнаваше
Ръцете му обгърнаха талията й, като я притиснаха интимно в тялото си. В едната държеше червена роза, която беше купил от един възрастен дядо, продаващ цветя насред улицата.
Прииска му се да го направи.Беше просто порив, който не му се обсъждаше с вътрешното му Аз.
Рина подскочи стреснато, но се отпусна в мига, в когато извърна глава и съзря красивото му лице в прекалена близост с нейното. Това я смути, макар че той гледаше към морето, а не към нея.
Извърна глава светкавично бързо и се напрегна, сякаш беше птичка, която искаше да изхвръкне от клетката си, която наистина бе златна, топла и толкова успокояваща, но бе клетка, която ограничаваше свободата й.
Усети топлият му дъх по студената кожа на врата си. След секунда и устните му, които твърде ловко я накара да забрави думите на майка си, от които не остана и следа, когато той засмука съвсем леко кожата й. Господи. Какво беше това? Гърлото и пресъхна изведнъж, беше горещо, сякаш бродеше през пустиня.Стотици сладки тръпки накараха тялото и да настръхне.
Усещането беше толкова необикновено, че еднакво искаше да го прекрати и да го остави да се доразвие.
Стана по – смела, дори не можеше да обясни, защо пожела да се извърне толкова предизвикателно, като хвана ръцете му и ги постави ниско на кръста си, без да забележи розата.
Беше любопитна относно устните му, искаше да разкрие как ли се целува той, когато не внимава с нея и с неопитността й.
Куросаги се застина за миг , а тя му се усмихна нежно и обви с ръце врата му. Не беше забравила за рожденият му ден, нито за това, че сега бяха гаджета, независимо по какви причини. Обеди себе си, че днес всичко е правилно или може би, докато ходеха, макар и фалшиво за нея, можеше поне да потренира за сродната си душа. Така че щеше да го използва или съвестта й искаше да затвори очи с това!?
Усети я. Тя не беше като другите. Беше по – различна, защото беше осъзната и толкова близка.
Първата им истинска целувка.
Задържа дъхът си, когато той опря чело в нейното, гледайки я право в очите. Тя разтвори устни омагьосана изцяло от присъствието му, от неговата естествена нежност – сякаш не лъжеше, сякаш беше искрен.
Целуна нежно челото й, задържайки устните си там, сякаш искаше да и предаде всичко, което сам не осъзнаваше в този момент, сред всичките тези разминаващи се хора, в различните светове, от които бяха.
Тя държеше очите си затворени. Не бе изпитвала нещо по – вълнуващо и дръзко от това, да му позволи да я докосва по този едновременно чист, но и изпълнен с желание начин. Когато докосна клепачите й, те потрепериха.Изведнъж отново се почувства като невинното и ранимо момиченце, което направено от порцелан, лесно можеше да бъде ранено. Ръцете й стиснаха вдигната яка на палтото му и устните им се сляха в пулсираща целувка, която напрегна всеки мускул по тялото му, и изкара душата й с меки пръсти.
Устните й се разтвориха поведени по лекотата, с която се движеха неговите. Езика му навлезе в устата й бавно.Искаше да запамети вкусът й. Докосването й. Всяко едно движение, което правеше и начина по който ухаеше. Лицето му придоби измъчен израз. Трябваше да се откъсне от сладката вещица на секундата, ако искаше да държи в ръцете си всичко, а не да поставя властта в нейните две.
Не беше глупак, който обичаше да се заблуждава.Сърцето му препускаше, загубило спокойното си безразличие към всичко и всички. Никога не бе чувствал толкова силен копнеж за нечие тяло. Ако можеше да я сграбчи, още там, на площада, и никога да не спира да я целува, да я гали и да може да каже, че е негова.
Съвестта го проряза толкова силно, че дъхът му замря. Рина му се доверяваше. Може би дори се влюбваше в него. Той я мамеше, лъжеше я през цялото време, а единственото, което искаше бе да победи, чрез това да я вкара в леглото си и да я направи една от многото. От начало знаеше как щеше да протече всичко – тя щеше да плаче и крещи срещу него, така както другите актриси, а той щеше да я срази със студената си самоувереност.
Рина откъсна устни от неговите. Дори за секунда не беше доловила мислите му, които кръжаха около нея, като черен дим.
Нямаше си на идея, че той бе не само нейният тайно наблюдаващ я враг, а самият Дявол, дори беше уцелила в десетката, когато го бе нарекла Принцът на мрака при първата им среща.
Куросаги й се усмихна криво, със съжаление, което тя прочете съвсем погрешно, смятайки чаровната му усмивка за топла и искрена. Да, може би имаше право за едно – това наистина бе пряма усмивка, може би най – прямата, която бе давал.
Реши да не изпитва угризения за нито едно нещо, което щеше да направи за да спечели тази неопитомена жена - дете. Просто с него щеше да й бъде толкова хубаво, че нямаше да съжалява и никога нямаше да избие от красивата си глава първият мъж в живота си.
Но той не знаеше, че Рина също бе сключила сделка, също бе приела предизвикателство.
Прегърна го силно, но усмивката на устните бавно бе започнала да се стопява. Заболя. Не можеше да бъде изцяло себе си, но не можеше да бъде и съвършено различна.Не биваше да изпитва топлота към този разглезен и арогантен мъж, който се отнасяше със света така предизвикателно, карайки го действително да пада в краката му. Целувката все още пламтеше върху устните й, като отпечатък на силното му обаяние,
Трябваше да успее да му даде урок, който да запомни за цял живот, а не да се оставя така неразумно дълго в ръцете му или ако го правеше, защото той беше толкова сладък и пленителен, нямаше да изключва умът си в нито един миг. Не искаш е да го унижава той бе така нежен и внимателен с нея, затова щеше да оставя по няколко искрени мигове между тях, които щеше да помни с топлота, така както този.
Куросаги също я притисна плътно до себе си, а тъмните му очи изстинаха, като въглени.
Рина беше от онзи опасен тип жени, които те привличаха с крехкостта и нежното си лице.
Малки и ефирни, с дързък език и огън в очите, с тях те дебнеше най – голямата опасност - да се влюбиш.
- Това е за теб! - неподправено поднесе пред лицето й, красивата червена роза, но колкото и естествен, в движението, с което я завъртя пред светещите й очи, имаше много повече секс, от която и да е дума.
Рина се почувства красива и желана. Може би най – голямото предизвикателство за един мъж бе да д а накара една жена да се почувства забележителна и специална. Куросаги определено знаеше как да направи нещата така, че тя да се почувства като господарка на сърцето му, а всъщност да изгуби себе си в романтични измишлютини.
Но когато лицето й светна цялото с онази неподправена детска радост, заради нещо толкова дребно, когато във възможностите му бе дори да й свали звезда, а в сините й очи заблещука безброй светулки от топлина, която не си спомняше някога да е изпитвал, нямаше как да не й се усмихне чисто, чувствайки истинско удоволствие, че е доставил такова на нея.
- Благодаря. – каза леко смутена и пое розата в малката си длан – Как се сети? – вдигна любопитно очи към него.
- Просто видях цветята – обясни честно – Помислих си, че ти си много темпераментна, но би трябвало да обичаш да ти подаряват цветя – младият мъж повдигна рамене с усмивка – Реших да е роза, защото е бодлива, като теб, но съм сигурен.. – той докосна косите й с топлота, а очите му се втренчиха парещо в разтворените й розови устни - .. сигурен съм, че в теб има нещо много по – силно и топло от това.
- Бодлива? – сърдито измърмори Рина и го изгледа разочаровано - Мислиш, че съм бодлива?
Куросаги я изгледа снизходително
- Малката ми, та ти си същинско чудовище! – смехът му бе звънък и развеселен, караше я да го зяпа запленена от магнетичната му личност.
- Развали момента, Дайсуке! – тя го удари леко с юмрук, целейки се в рамото му. – Изобщо не съм такава! – вирна упорито глава тя и застана с гръб към него, объркана от силното разочарование, породено от равнодушието в очите му, които й казваха, че е твърде недорасла и вироглава за вкусът му.
Той извъртя хитро очи и се усмихна леко, като пристъпи зад нея.
Рина присви рамене, когато устните му се озоваха до ухото й, а дъхът му отново изпъна всяка струна в тялото й.
- Но ти притежаваш нещо, което другите ми жени нямат – ръцете му се плъзнаха по рамената й бавно, разтърквайки ги съвсем леко, колкото да си поиграе със несигурността й, която искрено го забавляваше.
- Какво е то? - постара се да звучи небрежно, така сякаш можеше да диша нормално, когато ръцете му я докосваха.
- Жизненост, малката – усмихна се самодоволно срещу настръхналата й кожа - Ти си изключително жизнена жена. Изключително, изключително енергична – направи шеговит намек относно вечното й желание да вижда нови места, да се среща с хора, което той не притежаваше, защото го бе изхабил още като дете .
- И какво значи това? – измърмори все още сърдита, но истински се заинтригува относно мнението му за нея – Това лошо ли е?
Той я остави да се извърне към него и прочете със задоволство любопитството, което беше неразривна част от нейната порода.
- Всъщност не - беше искрен с нея - Дамите от висшето общество наистина са красиви, Рина - той изкриви устни иронично, знаейки, че тя ще се засрами от намека - Те наистина са опитни и изкушаващи, но ти можеш да облееш в светлина всяко помещение - пръста му описа се завъртя описвайки сфера във въздуха - Ти си будна и вечно търсеща, Рина, а те умеят да бъдат каквито им кажат.
Гледаха се мълчаливо близо минута, когато Рина подскочи и се тупна по обвинително по главата.
- Толкова съм глупава! – упрекна се пред озадачените очи на Куросаги.
- Това е нещо ново – подсвирна си шеговито той.
Проследи я с интерес, как се върна обратно при моста, от който се бяха отдалечили с няколко крачки и взема някакъв балон, оставен на земята. Веждите му се сключиха объркани, Пъхна ръце в джобовете на палтото си и се загледа във веселото й лице, което бе твърде топло, така както никога откакто имаше удоволствието да познава малката напаст.
Какво още ли си играеше с балони, като малко хлапе?
Всичко е възможно, помисли си иронично той, това все пак е Рина.
Тя намести нетърпеливо виолетовата си шапка и му подаде балона с очакване той да направи нещо.
- Какво? – изумено промърмори той и го заразглежда със смръщено лице.
- Честити Рожден Ден! - възкликна сърдечно тя, като докосна устните му бързо и се отдръпна срамежливо, когато той повдигна вежди и се подсмихна, щастлив, от нейните оригинални глупости.
- Какво е това? – той кимна с глава към балона в ръцете си - Рина, моля те – той притвори очи за да извика цялото си търпение на помощ, а когато ги отвори, тя седеше все така захилена, като малък заек, който така му лазеше по нервите - Какво трябва да направя с това .. нещо?
- Боже – тя постави ръцете си в поза за молитва и вдигна глава към небето със затворени очи, а Куросаги започна да се оглежда комично, чудейки се на кого говори - Моля те, дай му малко мозък, знам знам - тя махна с ръка пред обиденият му поглед и недоволно лице - ..знам, че е безнадежден случай, но ти го направи малко по – мил и добросърдечен! - тя кимна и се усмихна без да отваря очи - Господи, помогни му да не бъде толкова нахален и дързък - тя сбръчи носле - Да спре да пуши, како комин на фабрика – тя килна глава с сладка усмивка -И, да не бъде толкова циничен, груб и недоверчив!
- Ти…! – промълви безсилно той, като премигна победен - С теб наистина ще полудея!
Рина се засмя звънко и отвори очи, срещайки неговите да я гледат предпазливо, сякаш всеки момент очакваше от нея да започне да си тананика и заподскача като някоя луда.
- Какво да правя с този балон? - той прехапа устни за минута, мислейки за възможностите да избегне да прекара толкова време с нея. Ами ако тя престанеше да му бъде безразлична?
- Това е балон на щастието! - обяви тържествено Рина, но веднага се смръщи и постави бойно ръце на кръста си, гледайки неодобрително към замисленото му лице – Слушаш ли ме изобщо!
Младият мъж премигна сепнато и кимна, някак сдържано, което я озадачи, понеже Куросаги бе всичко друго, но не и мълчалив мислител.
- Никога не съм виждал такъв - призна с вяла усмивка - Какво да правя? – целуна леко устните й, като я накара да го изгледа изненадана отново, от неговата всестранна личност, която не спираше да я изумява и да прави всички онези прекрасни неща от филмите, за които всяко момиче мечтае - Научи ме. – усмихна й се весело и хвана ръката в своята.
- Просто е …- едва заговори тя и прочисти гърлото си в опит да се съсредоточи - Когато бях малка, татко го правеше за всеки мой рожден ден. – опита се да усмихне, но изражението на лицето й помръкна, а очите й се насълзиха – Той почина. – усмихна се малко по – сигурно и премигна за да разкара глупавите сълзи, които не понасяше.
Куросаги знаеше това още преди да тя го сподели, но разбира се бе убеден, че Рина ще побеснее, ако научи, че се е ровил в живота и от бебе до сега и знае много повече за нея, отколкото тя самата знаеше за себе си.
- Съжалявам, Рина. – въздъхна той и я прегърна през рамо с усмивка, готов да я разведри – Да го пусна ли сега? - детското нетърпение в очите му я накара да се подсмихне.
- Я гледай ти - иронично поде тя - Какво ще кажат всичките ти обожателки, когато разберат, че си играеш с балони?
Куросаги се подсмихна игриво и я привлече към себе си целувайки бузата й.
- Ще им кажа, че мъжът прави какво ли не, за жената, която е до него.
- Трябва .. трябва.. да избереш точният момент, и трябва да бъде спонтанно – тя се опитваше да събере мислите си, които той така умело разбъркваше с всяка своя дума, поглед или докосване - Трябва да запалим свеща - тя погледна предпазливо към него, все още объркана и изплашена от думите му.
Куросаги кимна сериозно, правейки се, че изобщо не забелязва напрегнатата й стойка и смутено лице.Извади от палтото си запалка, като все още държеше ръката си отпусната през рамото й, разбирайки добре, че това побърква Рина и вреди на контрола й над думите и движенията си.Запали свеща в балона и погледна в очакване към мълчаливото момиче.
- Сега трябва сам да усетиш момента и да оставиш щастието ти да полети. – обясни му спокойно тя.
- Разбрах! – възкликна развълнувано той – Заинтересован съм от тази традиция! – веждите му се повдигнаха весело – Тогава така ще направя, ще избера точният момент, но подръж балона за да прибера запалката.
Рина пое наивно балона, гледайки към него като хипнотизирана. Сърцето й отново биеше толкова силно, сякаш беше бягала дълго и сега просто не можеше да си поеме дъх. Не бе добра идея да прекарат толкова време заедно. Куросги бе очарователен и умен, макар че беше и циничен, беше напълно секси и труден за пренебрегване. Рина започна сериозно да се замисля, дали е постъпила правилно, вземайки решението за това пътуване. Притесняваше се и то много. Загледа се в червеният балон, когато устните му се разтвориха върху нейните й я накараха импулсивно да отвърне. Докосването на език му до нейният наелектизира тялото й и от устата й се отрони тих стон, който му подейства ужасяващо силно.
Куросаги добре знаеше какво означава това. Няколко леки нейни движения, щяха да го накарат да я изнасили.
Откри, че я желае повече, отколкото е готов да спазва благоприличие. Той обхвана кръста й и я притисна силно до себе си, докато изучаваше горещо устата й. Цялата трептеше от желание – неосъзнато и наивно, но истинско и мощно, готово да я остави в ръцете му.
Ръката му се плъзна бавно надолу и издигна нежно ръката й, като вплете пръстите си с нейните и балона се издигна нагоре, понесен от вятъра.
- Е. – присви рамене Куросаги, като се отдръпна от нея и погледна към небето – Да се надяваме, че този балон ще помогне на щастието ми.
Рина дишаше тежко. Отдръпна рязко ръка от рамото й и погледна в страни, за да възвърне самоконтрола си.
- Трябваше сам да го направиш! - гласът й потрепери. Изглеждаше разстроена и на ръба на това да се разплаче .
- Ти каза да избера точният момент – спокойно заяви той и присви преценяващо очи към лицето й – Аз го избрах. – отрази тежкото й дишане и яростта в очите й и потръпна доволно - Ти имаш повече късмет от мен Рина, трябваше ми именно този късмет, така че се задълбочавай, а го приеми като подарък за рожденият ми ден!
-Толкова си арогантен! - развилня се Рина - Нямаш право да правиш така! – заби пръста си в гърдите му и изръмжа вбесена и тръгна напред, но ръката му която се включи над лакътя й я върна обратно до него.
Очите й бяха изпълнени с плам и трескави мисли. Той я държеше здраво в ръце и това й доказа, колко по – силен и опасен може да бъде когато пожелае.
- Аз наистина не знам как да се държа с жена като теб - промълви напълно сериозно Куросаги, а тъмният му поглед я гледаше с нещо средно между гняв и чиста ненавист – Постоянно правиш крачки към мен Рина – устните й се разтвориха, а дишането й стана по – шумно и напрегнато – Когато аз направя такава – ти просто побягваш изплашена.
Той я пусна внимателно, но тя толкова много искаше да се отскубне, че политна леко назад и го изгледа с омраза, която той не отрази, понеже вече вървеше напред - гневен и раздразнен от собственото си избухване.

Горилите, които стояха на пост пред ВИП – стаята на „Светата троица” в клуб „Фиърс” , бяха много по – внушителни, отколкото Ейна и Макино си представяха.
Лицата им бяха строги и лишени от потрепвания. Бяха скръстили огромните си, мускулести ръце пред гърдите и отказваха достъп на всяко едно от момичетата, от наредили се пред вратата, само с леко поклащане на главата.
Ейна се изправи смело пред тях и леко присви очи, вирвайки високомерно брадичка, когато и двамата започнаха да я преценяват, сякаш бе парче месо, за което обмисляха, дали става за продан.
Русата й коса падаше на масури по гърба й раменете – блестеше секси на неоновите светлини в известният клуб, в който се бяха вмъкнали с твърде много усилие, за да се откажат и примирят. На ушите и висяха големи сребърни обеци, които подчертаваха небрежната й визия. Дъвчеше дъвка съвсем кокетно, без да се притеснява от мъжките погледи, както се случваше при Макино. Беше облечена с червено кожено яке, бял потник и сиви дънки с червени ботуши до глезена.
- Слушай – нахакано поде Ейна, като заразглежда перфектният си червен маникюр - Господата ни очакват. – повдигна вежди и завря лицето си в това на единият охранител - Така че по – добре ни пусни. – махна заповеднически с ръка - Бързичко!
Двамата мъже се спогледаха ехидно и накрая единият, който бе гологлав с квадратна челюст и воднисто сини очи, заговори, а гласът му бе дрезгав и подигравателен :
- Господата пуснаха дамите, които очакваха – той се захили мръснишки и прехапа устни – Но можете да останете да си поиграете с нас, например?
И двамата се засмяха доволни,а другият – тъмнокос и набит - потърка брадичката си заканително, зяпайки примрялата Макино, която седеше със стъпка по – назад от Ейна, облечена в изтъркани сини дънки и бяло палто до коленете.
- Ей! – Ейна щракна агресивно с пръсти пред лицето на хилещият се гологлавец – Нека те светна, смешнико– тя направи две бавни и нападателни крачки към него и вдигна самоуверено глава, така че да го гледа право в очите - Ще си изпатиш, когато Амон научи, че не си ме пуснал – тя повдигна незаинтригувано рамене, когато усмивката на охранителя трепна несигурно - Какво ме интересува, ще му се обадя по телефона, но когато го накараш да се разкарва - тъмнокафявите й очи присветнаха със задоволство и увереност – Наистина ще се окажеш безработен, събиращ вътрешностите си по пода!
Младата жена изглеждаше толкова спокойна и самоуверена, че сините очи на охранителя се изпълниха с коле*ание.
- Едва ли искаш да спреш новото момиче на Амон Харуко? – обади се Макино и погледна към Ейна, която държеше ръце на кръста си като истинска господарка.
- Е? – Ейна направи балонче и го пукна звучно, премигвайки отегчено с очи.

Когато охраната въведе момичетата в ВИП – помещението, всички погледи се приковаха в тях.
Сай тъкмо разменяше слюнка с някакво русокосо момиче, чиято ръка беше на място, където Макино предпочете да не гледа.
Ейна се освободи темпераментно от грубата ръка на охранителя, която я стискаше много над лакътя и тръгна към спокойно изучаващият я Амон, който щракна с пръсти и двете момичета, които угаждаха на всяка негова прищявка, се изправиха по команда и излязоха от стаята мирно и тихо, оставяйки след себе си аромата на силен парфюм, който Ейна разнесе театрално с ръка.
- Господине? – охранителя веднага я настигна и върна крачка назад, опъвайки грубо ръката й – Познавате ли тази луда жена?
Веждите й се вдигнаха високо, а лицето и зае подканващо изражение, което го заинтригува.
- Аз не я познавам. – измърмори сърдито Сай, задето бяха провалили купона му и се изтегна назад в коженото канапе, като поклати отрицателно глава, когато русата жена понечи да го целуне – Изхвърли я! – нареди с нетрепващ поглед и отпи студено от уискито си.
- Мисля, че са приятелки на Рина – присви очи Амон и измери краката на Ейна, която извъртя очи с досада.
- На нашата Рина! - живна Сай и заоглежда момичетата.
- Вие сте били доста бавно загряващи - захвана се жлъчно Ейна и дръпна ръката си отново, но охраната не я пусна и за секунда . Хвърли му изпепеляващ поглед, но бе твърде разтревожена за Рина, за да го фрасне както заслужава, затова устреми убедително очи към Амон - Слушай, тук съм за да говорим за нашата - подчерта през зъби - Нашата Рина!
- Остави я. – измърмори Сай и потупа свободното място до себе си, гледайки приятелски към Макино – Ела седни. – кимна топло - Наистина няма проблем.
Макино се усмихна леко несигурно, но седна до него, макар и с изправен като струна гръб и ясно изразено напрежение.
Охранителя я пусна, поклони се, и напусна покорно, проследен от отмъстителният поглед на напереното русо момиче, което се държеше толкова своенравно, че Рина им се стори, като сладурана.
- Така. – Амон се изправи уверено и Ейна проследи силата и спокойствието във движенията му със страхопочитание - Какво се е случило, че нахълтвате тук, сякаш сте си у дома.
- Сигурна съм знаете, че Рина и Куросаги ще посетят селото на баба й, сигурна съм, че дори вече пътуват на там. – тя си пое дъх заради скоростта с която бе изрекла всичко – Трябва да ги накараме да спрат да се виждат. Аз и Макино не искаме нещо да се случи!
- Под нещото визираме секс, нали? – уж наивно подхвърли Сай, но с Амон си размениха многозначителни погледи.
- Всичко е игра! – изстреля раздразнено Макино и в зелените очи се отрази нетърпение, разговора да приключи по – бързо, за да могат да се махнат от тези двама нехранимайковци, които я смразяваха – Накарахме Рина да се хване на бас, че ще накара Куросаги Дайсуке да я зареже, но преди това ще направи живота му ад, чрез амплуато на най – ужасната приятелка на света.
Веселостта се изтри от погледа на Сай и той погледна Амон, сякаш провеждаха цял един разговор, без да го споделят с другите присъстващи. Тя бяха направили същото и добре знаеха това, но интересното нещо беше, че тази случайност бе срещнала двама души по един необикновен начин, поставяйки ги в странна ситуация, от която не бе задължително да излязат като врагове.
- Притесняваме се за Рина - продължи Ейна,а бойната й стойка премина в уравновесена – Ако нещо се случи и тя бъде наранена, заради нашата глупост, няма да си го простим.
- Не е лошо нещо да се случи – усмихна се уверено Амон.
- Какво? - изръмжа Ейна – Уважавай приятелката ми, Казанова!
- Определено уважавам Рина, повече отколкото теб, така че едва ли ти ще ми правиш забележки – равнодушието в гласът му бе измамно, от очите му се спускаха заострени ками, които бяха готови да прободат гърлото й. – Нямам предвид да спят заедно - отмести поглед от раздразнената Ейна, която го убиваше с очи - Рина е умна, добросърдечна и дръзка и е точно това, от което се нуждае приятелят ни.
- Амон - засия Сай – Знаех си, че си мислим едно и също!
- Вместо да ги разделяме - продължи с напълно сериозно лице – Защо не ги съберем и не ги оставим, сами да изберат, дали си заслужава да бъдат заедно?
- Но те изобщо.. – промълви объркано Макино
- Нямат нищо общо? – довърши с весела усмивка Сай – Не сте ли ги виждали заедно? – той тупна превъзбудено коляното си – Не съм виждал по – интересна и хубава двойка от тях, признайте!
- Куросаги наистина не харесва момичета като Рина - отбеляза Амон и скръсти ръце пред гърдите си, гледайки към притихналата Ейна - Но това не значи, че няма да им се получи, ако помогнем.
- Рина заслужава най – доброто - изрече твърдо Ейна и погледна сериозно Амон - Но.. искате да ги оставим да се мамят един друг до лудост ли?
- Противоположностите се привличали – многозначително се усмихна Амон, а тя направи физиономия. – Ще ги оставим да действат както могат, и ще се намесваме при нужда.
- Аз съм съгласна. – изненадващо, Макино зае страна първа - Харесва ми, когато Рина бърбори ядосано за Куросаги, а после се смее – тя се усмихна чистосърдечно – Не осъзнава, но сияе, и мисля, че се чувства добре, когато той е наблизо.
Сай кимна напълно съгласен.
- Аз я искам за снаха още от първият път – той нацупи устни – Толкова е сладка! – възкликна, така както дете за любимата си играчка.
- Е? – Амон погледна Ейна, която хапеше устни раздвоено.
- Добре. – отсече тя, но добави сериозно – Но ако той я накара да страда и вие сте свършени, заедно с него!

Колата се движеше плавно по тесният, криволичещ път, който бе разчистен, но от двете му страни личаха захвърлените подутини с мръсен сняг.
Трупаше още. Отново бе заваляло, а и отдавна се намираха извън сигурността, която предлагаше големият град.
Рина бе подпряла лакът на вратата, а лицето й бе извърнато към прозореца. Наблюдаваше едрите снежинки меланхолично, като от време на време присвиваше несъзнателно очи, потънала дълбоко в размишленията си.
- Рина. - Куросаги изрече името й нежно, но тя или продължаваше да се цупи или изобщо не бе отразила гласът му - Рина? - повтори по – настойчиво, хвърляйки и бегъл поглед.
- Ъм.. – тя извърна лице към него, но изглеждаше толкова отнесена, че той не изрече острата забележка, която напираше през устните му, а просто пребели очи и пое въздух дълбоко, обещавайки си, че през тази седмица, трябва да действа, за да приключат нещата възможно по –бързо, но за целта, трябваше да се напрегне и омекоти езика си
- Защо не изядеш шоколада, ако не се чувстваш добре? – не звучеше нежно или топло, като героите по филмите, но в плътният му глас личеше много повече грижа, отколкото те можеха да изиграят.
Рина насочи поглед към розовата опаковка, която лежеше захвърлена върху таблото, и се изплези с погнуса.
- Защо реагираш така? - Куросаги също се изплези, копирайки нейната непоносимост – Имаш ли си на идея, колко много обикалях, за да задоволя каприза ти! – веждите му се сключиха почти гневно, но гласът му все още не издаваше нищо повече от раздразнение– Какво трябва да значи цяло това пренебрежение?!
- Стафидите са вредни за мен.
Куросаги заби внезапно спирачки. Гумите изсвистяха и колата замръзна на място, така както лицето му.
Макар и с предпазен колан, Рина политна леко напред, а през цялото й тяло премина тръпка на безпокойство от рязката маневра.
- Какво?! – гласът му удари страховито по стъклата на прозорците и порази слухът й.
Рина му хвърли възмутен поглед и се облегна назад, пое дъх успокоително и притвори очи, убеждавайки се, че този мъж не е толкова безотговорен и импулсивен, колкото изглеждаше.
- Господи, дай ми сили. – примоли се, докато стискаше очи и игнорираше гневният му поглед.
Единственото, което се въртеше в умът й бе, че не бяха на претъпкана магистрала, в противен случай лъскавото му Волво, щеше да заприлича на схрускана кучешка колибка.
- Имам алергия от тях. – обясни тихичко и прехапа устни, наблюдавайки парата, която щеше да се вдигне от него. – Ако опитам и една ще се обрина… мечо – добави колебливо, с присвити, преценяващи го сини очи, но веднага щом младежа я стрелна с поглед му се ухили широко и повдигна рамене със фалшиво извинение.
– Казваш, че съм си скъсал задникът напразно! Искаш да кажеш, че умишлено си ме накарала да търся нещо, което така или иначе е можела само да влоши нещата?! – все още беше страшно гневен. Рина седеше и се наслаждаваше тайничко, на всяко нервно потръпване на ръката му, чиито пръсти барабаняха по волана- Слушай. ПМС! – той потупа слепоочието си с показалец – Моля те, не контактувай с хора един път месечно!
- Ето започна се! – въздъхна тежко Рина. –Обидите и гадният ти тон!
- Не ми викай „ето започна се” - изръмжа Куросаги – Правиш всичко за да ме вбесиш !
Рина се извърна рязко към него.
Тъкмо когато бе решила да се наслаждава на победата си тихичко и в мълчание, той я раздразваше толкова силно, че проваляше всичко – целият си самоконтрол и лукавство.
За какъв се мислеше?
За по – лесен!?
Защото беше точно толкова нетърпим, колкото дори и тя не можеше да го докара, за да го откаже от кошмарната им връзка, и някой определено трябваше да му го каже!
- Ти!!– момичето вирна брадичка в негова посока, като стисна устни упорито – Ту си студен, ту си топъл! Настроението ти ту е хубаво, ту ставаш по мрачен и от нощта! Замислен си, а понякога искаш да говориш с мен! Скучна съм ти, но изведнъж вече искаш да си играеш! Държиш се като .. като … - тя не можеше да изплюе думата от гняв – Ти си едно голямо дете, Куросаги Дайсуке! – Рина чуваше гневните удари на сърцето си чак в ушите. Усещаше как става все по – гневна и обезкуражена от положението, в което се намираше и от което нямаше измъкване.- Кога ще пореаснеш?Кажи?!
- Аз ли кога ще порасна – смехът му беше яростен и недоумяващ наглостта й – Аз! - посочи се с иронично повдигнати вежди, които придаваха на лицето му някаква подигравка – Писна ми! - ръката му се стовари върху волана на автомобила - Ти си толкова глезена, че дори не виждаш колко усилия полагат хората, за да ти е добре!
Сините й очи горяха гневно. Гърдите й се повдигаха рязко при всяка глътка въздух, която вземаше пред втренченият му поглед.Не можеше да се побере в кожата си!
- Не аз съм глезена, а ти, богаташкото синче, което винаги получава това, което му се прииска! – Рина го изгледа с презрение, припомняйки си всичко, заради което се беше съгласила на този бас и като цяло на тази абсурдност – Знаеш, че си привлекателен и можеш много!
- Е?
- Използваш го срещу другите! – безсилно извика и потърках пулсиращите си слепоочия – Не мога да говоря с теб! – раменете й се отпуснаха за секунда, и тя притвори очи, но изведнъж се изправи, сещайки се за още причини, поради, които Куросаги Дайсуке бе най – лошият демон от всички в ада - И за кого се мислиш да заковаваш колата по средата на пътя?! Имаш ли представа, колко са опасни своеволията ти!?– изкрещя като завършек на тирадата си, като го изпепели с недоволството й ядът си.
- О, колко съм разтревожен! - саркастично възкликна той – Колите зад нас вече се скъсаха да бибиткат!! Ние сме най – псуваните хора, тук, в затънтената пътечка с големият трафик!!
И двамата млъкнаха внезапно и отвърнаха поглед, оглеждайки пустоща, която цареше наоколо.
Единственото, което се чуваше бе звукът от все още работещите чистачки, които механично премахваха пухкавият сняг от предното стъкло.
Очите им бавно пресякоха пътя си и се задържаха упорито едни на други, разменяйки още купища обидни думи, които кипяха в кръвта им.
Куросаги отвори жабката и измъкна от там кутията си с цигари, която Рина бе свила от джоба му, под претекст, че се грижи и за неговото и за собственото си здраве. Грижила се, а?
Тази жена умееше единствено да пили нервите му и да го изкарва извън контрол, така както никой не можеше да го направи.
С финес и топлина, които бяха забележителни за нервите, които му образуваха, но винаги невинно и сладникаво, че чак горчиво.
Точно затова не се обвързваше с никоя, колкото и молби и сълзи да имаше накрая!
Куросаги откопча предпазният колан нетърпеливо и излезе навън, затръшвайки силно вратата.
Рина остана да стои с непроницаемо изражение, което траеше само няколко минути.
Раменете й се отпуснаха, а очите й изненадващо се устремиха към него с неосъзнатият копнеж да го задържи вътре, при себе си, където беше топло и можеше да се протегне и да се хване за него.
Защо?
Защо не й беше безразлично от думите му, от отегченото му изражение или равнодушието му?
В очите й блеснаха сълзи. Ръцете й, които лежаха на бедрата, се свиха в юмруци.
Защо?
Защо изпитваше толкова силно желание да се сгуши в него, да го почувства и да му отдаде себе си, да му покаже, как да обича и да се довери на друг освен себе си?
Защо?
Защо!?
Въпросителните ставаха все повече, а отговори нямаше, където и да ги търсеше.
Рина излезе навън с решителна крачка и затръшна вратата достатъчно силно, за да го накара да й хвърли кратък поглед.
Момичето избърса бързо странните сълзи, които студът целуна болезнено.
Въздухът бе в изобилие около нея, но сякаш не можеше да навлезе в дробовете й.
Мисълта, че лекият им спор я беше разстроил й подсказваше, че бе забравила, че отношенията им са само игра, в която нямаше и намек за истинност, и привързаността, която изпитваше към Куросаги бе погрешна и непотребна, от което й ставаше по – тежко и самотно.
Чувстваше се по - несигурна, когато той се опитваше да избегне спор, което не бе типично за борбен и инат човек като него.
От последната му остра реакция бяха минали цели два часа без повдигане на темата,а това хем я измъчваше, хем я успокояваше, понеже не знаеше, как трябва да отговори, ако той я попита направо за чувствата й.
Нещо, което в интерес на правото, никога не бе правил.
- Исках да те накажа - Рина тръгна към него, скръстила ръце пред гърдите си, с илюзията, че ще задържи топлината, която й даваше парното в колата - За това, че пропусна да ми споменеш нещо важно, като рожденият си ден. Почувствах се глупаво. – сподели след кратко коле*ание – Ти ме накара да се почувствам не на място, чужда и объркана - застана успоредно на него и се загледа в снежната красота, която се вихреше магично около тях. – Исках да си отмъстя – тя сви устни с маниера на сърдито дете - Заслужи си го.
Усети вниманието му, което въпреки студът , накара цялото й тяло да се облее в топлина.
Сякаш бяха попаднали в различен свят - по – мистичен и чист от техният.
Не ги разделяше нищо нито погледите на хората, нито благословията на природата, която вместо да ги притесни, правеше мигът още по- вълшебен и запомнящ се с изяществото на снежинките и мекото, сиво небе, което привличаше очите и ги караше да се изгубват загледани в него.
- Аз не празнувам. – спокойно обясни младият мъж и отново се загледа в далечината – Не съм те карал, да правиш каквото и да е, защото не искам да те свързвам с нищо, което ме прави нещастен.
Рина вдигна изненадано глава и се загледа в лицето му, което сякаш водеше свой собствен живот.
Беше далечно и невъзможно за разчитане.
Имаше свой собствен път и излъчване на ужасна студенина, с която рядко и позволяваше да се срещне.
- Знаеш, че отново ме пращаш по дяволите с този уклончив отговор, нали?– промълви полугласно Рина - Защо не празнуваш? - очите й се сведоха за миг, шарейки трескаво по снега под краката й, а после отново се стрелнаха към него – Цял ден си странен. Тъжен ли си?Тежи ли ти нещо? Имаш ли нужда да бъдеш тук? Искаш ли го или просто го правиш, за да не ти досаждам?- поде несъзнателно разтроена от неговата скрита болка, която се усещаше, но бе толкова добре заличена, че едва туптеше някъде из него, неосъзната и несподелена с никого - Безразличен ли си?Какво си мислиш? - две неочаквани сълзи опариха кожата й и тя се сепна изплашено, но преди да ги заличи той хвана китката й, на сантиметри от бледото й лице, и прикова изцяло разтревожените й очи.
Сърцето й започна да бие направо в ушите. За първи път го чуваше толкова избистрено и тежко, сякаш този звук бе предсмъртният му порив, с който всичко щеше да приключи.
Палеца му се плъзна нежно и очерта скулата й, изтривайки мократа следа, оставена от сълза, която дори не бе осъзнала.
Рина затвори очи, а челото й се набразди от безброй тревожни вълни, които представляваха трескавите й мисли.
Устните му бяха топли и меки.
Когато се докоснаха до нейните, премахнаха всяко съмнение, че изпитваше по – силна привързаност, отколкото си мислеше.
Изплаши се, но не се отдръпна.Беше хубаво и можеше да трае поне още малко.
Ръката му се зарови в кестенявите къдриците на косите й,а тялото й несигурно се изви към неговото споделяйки с него топлината си.
Куросаги плъзна длан от врата й, по крехките рамене до кръста й, като я притегли още по – близо, откъсвайки устни от нейните.
Споделиха топлият си дъх, който се издигна като гореща пара към мълчаливите небеса, които оставаха скрит свидетел на всичко по този свят, без да са способни са свидетелстват в полза на никого.
Пръстите му се свиха около меката й коса, а носът му се потърка нежно в бузата й.
Аромата й беше толкова крехък - като цветни листенца под обсега на едри дъждовни капки
- Не мога да повярвам, че си разстроена. – Куросаги се усмихна нежно и прокара бавно ръка по гърба й. – Какво е всъщност, съкровище? Къде е проблемът?
- Не знам – опита се да се усмихне, но знаеше, че под внимателният му поглед няма да убегне, че не й се отдаваше – Предполагам, че се вълнувам за това, че скоро ще видя баба и емоциите ми преливат! - преглътна виновно, усещайки, че гласът й звучеше тихо и несигурно, както когато се оправдаваше, за нещо погрешно, което бе извършила
- Изобщо не можеш да лъжеш, но ще се направя, че вярвам на всяка дума – гласът му бе равен, сякаш беше възрастният, в чиито ръце се намираше малко, разстроено дете, чисто и уникално, като всяка снежинка около него
Тя не каза нищо, просто зарови лице в рамото му се притисна по – силно, чувствайки се засрамена и объркана от чувствата си. Пръстите й се свиха около палтото, точно до сърцето му. Пролет беше, когато той разговаряше с нея, лято, когато я целуваше и прегръщаше, така сякаш бе нейният защитник, есен, когато ставаше замислен и вглъбен, а зима, когато бе остър като лед и студен като времето извън топлата къща.
- Гадняр – измърмори накрая.
- Добре – кимна той и се усмихна – По – добре е от сълзи.
Защо не можеше да е като него - егоистична, без нужда да проявява милост.
Ако беше такава, щеше да бъде способен, да я нарани, да я направи безволева и несигурна, но тревогата й за него, глупавите й сантиментални сълзи, просто го изненадваха, караха го да се занимава с ролята на добрият, с която съвсем не беше свикнал.
Целуна леко слепоочието й, което туптеше съвсем деликатно. Беше толкова внимателен, страхуваше се да не направи рязкото движение, което да развали всичко това, което тя откриваше пред него.
Притегли я в ръцете си отново, като зарови глава в косите й и затвори очи, изпитвайки спокойствие и уравновесеност.
Рина не знаеше коя е и къде се намира.
Премигна няколко пъти, докато осъзна напълно, че се е държала точно толкова емоционално и нетипично за себе си, колкото си спомняше, но беше безсилна да се отдръпне от истинската му прегръдка.
Брадичката й се подпря на рамото му за пореден път. Тя затвори безволево очи и се сви покорно, подчинявайки се на топлината му и желанието му да я държи до себе си по този прекрасен начин, който щеше да накара всяка една жена да лети щастлива в облаците. Рина обаче, направи плаха и объркана. Нямаше кого да попита, дали постъпва добре. Беше далеч от всички - от разумното и следователно правилното.
Какво се очакваше да направи?
Имаше нещо, което го правеше толкова уязвим.
Рина усети, че хватката около нея се затяга, сякаш мъжа до нея се опитваше да отблъсне някакъв нежелан спомен, някакво неканено чувство.
Клепачите му потрепериха, опитваше да се въздържи от това, да й разкаже повече, да разкрие повече, но стисна зъби и я притисна така, сякаш беше спасението му, единственото …

Беше минал около половин час от целувката им и нейното избухване.
Хубавото на Куросаги… – помисли с отнесена усмивка Рина – .. не обича да драматизира.
Тя не повдигна повече въпроса за рожденият му ден, а той за нейните сълзи.
Бяха наравно –фифти – фифти.
Това ги устройваше, поне на този етап от нещата, в който неизбежно всеки откриваше нещо за себе си, за което другият дори не бе подозирал. Това беше връзката – да опознаваш човекът до себе си във всеки аспект и да го приемеш, да се научиш да го приемаш. Защото той не можеше да бъде такъв, какъвто си мечтал, той можеше да се доближи най – близо до твоят непробуден идеал, точно, когато си се отказал от него.
Играта бе започнала наново, с възстановени сили и ентусиазъм. Двамата го усетиха без думи
Безгласността им, им вършеше много повече работа, отколкото разменените думи, които бяха най –често нападки.
– Трябваше ми време да реша, какво точно да ти взема – Рина повдигна небрежно рамене – Не очаквах, че един прост шоколад ще те затрудни толкова.
Куросаги я погледна с весела възхита и й се усмихна простодушно, когато срещна погледа й.
- Бива си те. – той дръпна разсеяно от цигарата си – Имам съм много жени, Рина, но нито една не ми е искала нещо толкова просто, което да ме затрудни толкова много. А и се хванах на въдицата, че наистина не се чувстваш добре. Обиколих всеки магазин, който ми се изпречи. – хвърли и игрив поглед – Бях .. как беше думата ..
- Разтревожен – подсмихна се Рина.
- А, да, - Куросаги се засмя леко и безгрижно, изглеждаше , че напълно е загърбил гневът си - Точно така! Бях разтревожен за теб.
- И, какво е чувството? – пошегува се Рина, гледайки го закачливо.
- Неприятно – той се свъси, сякаш се опитваше да си припомни по – добре – Определено се чувстваш стегнат и някак несигурен. – погледна я с признанието, което тя очакваше да получи, а и го беше заслужила – Не бях изпитвал подобен некомфорт. Изигра ме. Признавам го.
- Предполагам. – невинно усмихната, Рина се подпря на предният капак до него.
Белите снежинки падаха върху тъмната му коса. Топяха се в смолисто черните кичури и се превръщаха в малки, бляскави диаманти.
Лицето му изглеждаше още по – хубаво на фона на белият сняг и сивото, надвиснало небе, което бе с цвета на очите й.
Куросаги повдигна поглед нагоре и дръпна дълбоко от цигарата между пръстите си.
Времето беше омекнало, но снегът се усилваше и падаше на още по –големи парцали.
Рина се загледа възхитено в профила му.
Зяпаше го, осъзнаваше, но това не й попречи да изучи всяка извивка по него.
От правият му нос, през скулите, до чувствените му устни, които потръпваха замислено, дърпайки от цигарата, която почти догаряше.
- Майка ми се самоуби седмица преди Коледа, ден преди рожденият ми ден.
Беше го казал толкова внезапно, че усмивката на устните на Рина трепна, но в началото не успя да се измие от лицето й.
Постепенно, осъзнала добре чутото, сърцето й заби бързо, а очите й се разшириха загледани в напълно спокойното му лице.
Куросаги не губеше време в скръб и самосъжаление, това беше, което най – ясно откриваше за себе си.
Все още не я поглеждаше, но усмивката му я накара да се обърка.
Нима имаше нещо забавно в трагедия като тази?
- Бях на осем, но разбирах доста от нещата, особено лудостта, която я бе обзела зад стените на семейното имение. – гласът му не трепваше, усмивката също, сякаш това не бе част от болезнена тема – Беше лабилна още отначало. Не искам да мислиш, че това е белязало живота ми и дрън, дрън – той махна нехайно с ръка, сякаш обсъждаха нещо обикновено, като обадя си или какво да гледат по телевизията – Казвам ти го, защото знам, че ще разбереш все някога, а и искам да знаеш, че не празнувам рожденият си ден, не защото съм твърде егоцентричен, а от съображение с инцидента в семейството ми.
Само ако можеше да проникне навътре в сърцето му, да разбере какво се крие там, да си докаже, че не е замръзнало, а просто така изглежда, че в стените покрити от лед, се крие негаснещо пламъче, което не го оставяше да замръзне съвсем. Но не можеше да го разкрие. Той оставаше неясен, като повърхността на запустяло блато.
- Куросаги.. ти.. – Рина сведе глава и навлажни бавно устните си, докато подбираше правилните думи, с които да продължи – Откровеността ти…изненадах се … - погледна с надежда към него и й се прииска , той да извърне тъмните си очи към нея, и да я научи да го харесва, а не да се бори с хладнокръвието му всеки един път.- Говориш… – заекна искрено изненадана – Говориш толкова спокойно за това? – не искаше това, да прозвучи, като въпрос, но несъзнателно явно го беше задала, защото той кимна отново в пълно равнодушие, но не каза нищо повече.
Сякаш книгата бе затворила корицата си, и отново бе готова да събира прах зад кожената си подвързия.
Тя разтвори устни, за да му изкаже състраданието, което не беше фалшиво, а съвсем истинско и топло, когато той върна думите обратно в гърлото й, със равният си, резервиран глас, който не само я изненада, а и я накара да се запита - Кой бе той всъщност?
- Не казвай „съжалявам” – Куросаги се усмихна някак сухо, сякаш можеше да й преразкаже диалога, който щяха да проведат в момента .
Истината беше точно такава. Бе чувал тази безполезна думичка, толкова често, че намразваше всеки, който му я кажеше и го погледнеше с онзи състрадателен поглед, който го гореше като пламък
- Тя не беше от значение за мен. – погледна към изненаданото лице на Рина, която не можеше да прикрие възмущението си от неговото безразличие. Да, бе го предвидил – За нея всичко бе прекалено трудно за управление, а за баща ми всичко се решаваше, чрез няколко удара – погледна към Рина, за да провери реакцията й. Както й очакваше – тя се чудеше дали бе чула правилно.
- Баща ти .. той.. – мъчеше се да си представи цялото това насилие, но то засядаше в гърдите й.- Удрял ли е майка ти?
- Ямато е гадно копеле, Рина - сключи вежди гневно, но се постара да се овладея и да отблъсна спомените за онези дни –И тогава, и сега се интересува само от шибаните си пари – жаден е за власт и богатство. – пъхна ръце в джобовете, за да си предаде по неангажиран вид и се загледа в далечината – Разбира се, че я е удрял. Според него - една жена се нуждае от възпитание.
- А според теб? – побърза да попита, и беше сигурна, че отчаянието прозира в очите й, като лист от оризова хартия.
Куросаги я погледна с усмивка – тъмна, но истинска, такава каквато рядко с даваше, или по – скоро, рядко някой имаше смелостта да я даде така открито, казвайки ти, че не можеш да му вярваш, защото той вярва на себе си точно толкова, колкото и ти, виждайки прямотата му.
- Не знам. –знаеше, че честността му ще я ужаси и зачака изплашеното й лице и треперещ поглед, но не успя да го зърне и за миг. – Истината е, че понякога умирам от нужда да те превъзпитам.- закачи я не особено безопасно, разбирайки напълно, че сексуалният намек в думите й погледа му ще я смути.
- Аз също - Рина повдигна рамене, въпреки горещите пръсти, които драскаха гърлото й отвътре – Имаш нужда от жена, която да ти разкаже играта!. – Рина вирна брадичка уверено, а той просто се засмя и й кимна дяволито.
- Трябва да е някоя, която не харесвам. – свъси чело уж размишляващо – Определено упорита, за да се видя принуден да не я игнорирам – погледа му отскочи върху устните й- Да познаваш някоя такава?
- Може би и ти я познаваше – сините очи на Рина потърсиха нежно неговите. Не знаеше накъде вървяха, но увлечението й към него, я караше да се чувства различно и да говори различно – Просто трябва да отвориш очите си и да гледаш по – внимателно, Принце на мрака.
- Хубав прякор – фиксира нейното вечно обръщение към него.
- Описващо те по – точно, от което и да е. – ухили му се малко по – спокойна, но все още мислеща, за малката част от миналото му, което й беше разкрил толкова небрежно. – Защо реши да ми кажеш всичко това? – върна се стремглаво там, откъдето бе започнало всичко. Сякаш се спускаше неразумно по склон върху неизправен велосипед.- Мислех, че не си от тези, които споделят?
- Не съм – не отрече Куросаги, и отклони поглед от бюста й, опитвайки се да не я вижда само като момичето, с което непрестанно мисли как да се люби – Както ти казах, ти си умно момиче, Рина, а и Гугъл също си има своите плюсове– младият мъж повдигна вежди, когато тя му се усмихна съгласявайки се с точният му начин на мислене –Реших, че ако ти нахвърлям бързо трагичната си историйка, ти ще си доволна и няма да имаме проблеми в последствие. –замълча за малко, за да формулира думите си, докато тя шареше с очи по лицето му – Знаех, че ще ровиш –ти си такава – затова реших аз да съм източника, за да те държа на каишка.
Отрази недоволството в синият й поглед, което пламна със силата на факла, накисната добре в бензин.
- Каишка? – Рина размаха пръста си пред лицето му, със изражение, което трябваше да му подскаже, че циничният му език, отново ще я накара да развърже своят, и разбира се, щяха да окажат настръхнали един срещу друг, стигнали до задънена улица - Няма ли друг начин по който да се изразиш?
- Ти обичаш да те държа под око, Рина - той подчерта вулгарността в тона си, като прехапа леко долната си устна, докато докосваше с очи извивките на шията й – Играеш го толкова примерна – направи крачка към нея и се приведе съвсем леко, така че само дъхът му, и нищо друго, да докосва стиснатите й устни – Но всъщност, скъпа, искаш да бъдеш ревнувана и пазена, което според теб, означава, че някой го е грижа. – Куросаги щракна триумфално с пръсти пред намръщеното й лице – Туше.
- Никакво туше не е!– измърмори ядосано Рина, и го проследи с поглед, как хвърля цигарата и тръгва към колата с уверена крачка, сякаш за да й натрие носът още повече и да й докаже, колко прозрачна и предвидима е за него.
- Туше е Рина - извърна се на пета, само за да я посочи и да се усмихне иронично- Неоспоримо, неоспоримо туше!
- Да, думи на един твърде самоуверен глупак! - измрънка тя ядосано и тропна с крак, сякаш беше момиченце, което не е получило играчката, която е искало – Това, което измъдри малкият ти мозък е ужасно нереално, така да знаеш!
Той беше прав – тя не можеше да преглътне ината си и да си го признае.
Куросаги й отвори вратата на колата с изражението на човек, който е победил неоспоримо и на всичкото отгоре самодоволно бе успял да подчертае, че схватката дори не го е затруднила.
Изчака я търпеливо, с великодушието на победител, да стигне до него, и дори й се усмихна, а когато в отговор получих само раздразненото сумтене, се досети, че Рина разсъждава над думите, които й бе казал за самата нея и извода не й се нрави.
Рина усещаше споразумението, което бе подписала без да се усети.
Куросаги и казваше сам, това, което преценеше, но ясно подчертаваше, че не желае тя да се рови в живота му, като някой досаден папарак.
Ела и по –добре ме попитай – това ли трябваше да означава целият този разговор.
Куросаги бе сменил така бързо темата за семейството си, но не можеше да се каже, че не бе научила задоволително много.
Това, което знаеше сега обаче, я караше да се чувства разтърсена, макар че той толкова майсторски извърна вниманието й, и дори за миг не я остави да потъва в самосъжалението му, което той изненадващо или не показваше или не изпитваше..

Ето от тук можеше да прочетете продължението, моля коментирайте там или тук, както ви е удобно, просто за да знам, какво мислите по въпроса. Мерси.


http://twilight.foromotion.net/f17-forum