Да бъдеш различен

Нед Окт 03, 2010 3:59 pm

Поредната ми тъпотия. Имах големи очаквания за разказа, НО пак прецаках нещата. Че то ако бях продължила по план щеше да стане едно дълга и широка.... А сега не стана нищо Хд

Какво е да си различен...?
Какво е да знаеш неща,за които другите дори не подозират...?
Какво е да правиш неща, които другите не могат...?

Отговорът е бреме. И е много трудно да се впишеш в заобикалящото те общество. Да се преструваш, че си като останалите, а в същото време да има нещо специално и плашещо в теб, което другите НЕ притежават. Непоносимо е... Да си различен, или както казвам аз – да не си нормален, може да бъде както в твоя полза, така и в твоя вреда.
Отначало ми беше ужасно трудно. Не знаех какво става с мен и ме беше страх да кажа на някого. Първоначално си мислех, че се побърквам. Всички тези неща, които правех не бяха реални. После дойде нуждата да излея душата си пред някой близък, което веднага доведе до въпрос: Ами ако ме сметнат за луда? После последваха още въпроси: Защо точно аз? Как да използвам способностите си? Какво да направя, за да не нараня някого? Сама трябваше да намирам отговорите... Не беше никак лесно. По това време бях започнала училище, което още повече ме натоварваше и измаряше. Имах да се справям с толкова много неща. Способоностите ми се появяваха когато си поискат и ставаше още по-трудно да ги крия. А да ги контролираш беше просто мъчение...
Изчетох сумати книги на тема свръхестествено, но дори и това не ми помогна. Просто трябваше да се науча да живея с тези сили и да не им придавам толкова голямо значение. Но лесно ли е да игнорираш експлодирането на някоя звезда, когато имаш чувството, че звукът, който поражда тази експлозия ще ти пръсне главата? Или пък да заспиваш вечер и щом отвориш очи през нощта, да се намираш в друг век или още по-лошо – да виждаш как призраци се шлаят из дома ти? Беше стресиращо...
След около една седмица, както си стоях и си четях урока по литература за „Хамлет”, се намерих при самия Шекспир. Замалко не получих удар. Не разбрах как се бях върнала назад във времето просто ей така, а да се прибера обратно вкъщи не можеше да става и дума. Стоя заклещена в Шекспировото време цели 3 дни. Отначало бързах да се махна, бях напрегната и уплашена. После, след хиляди опити за връщане, се отказах. Тогава разбрах, че да притежавам тази способност не беше лошо. Винаги съм искала да отида в Средновековието или Ренесанса и сега имах тази възможност. След третия ден се събудих, очаквайки да видя прекрасната ренесансова стаичка, но се намерих в стаята си. Оттогава започнах да приемам тези си способности като дар, а не като проклятие. Все още чувството при експлодиране на небесни тела е неприятно, но с всичко останало бях вече свикнала.
-Стига си писала в тази тетрадка и ела да довършим историята. – Каза ми раздразнено Ахил. Аз вдигнах глава и се обърнах към него, усмихвайки се. Строгото изражеие на лицето му се посмекчи и той се размърда.
-Днес е краят на разказа ти. – Припомних с неохота и извърнах поглед на страни. Ахил се приближи с бавни крачки до мен и, взимайки тетрадката в ръка, ми отвърна:
-Винаги мога да ти я разкажа отново.
Погледнах го с надежда. От очите му пръскаха весели искрици, а устните му се бяха изкривили в една от прекрасните му, дяволски усмивки.
-Да, но няма да е същото. А и следващата седмица съм при Бокачо.
-Аааа, „Декамерон”. – Имънка той, разглеждайки тетрадката ми. В това време аз се изправих и я взех, поставяйки я отново на бюрото и възкликнах:
-Хайде тогава! Време е да си изкарам шестица на класната!
Изкикотих се, а Ахил завъртя засмяно очи. И двамата се засмяхне и се върнахме назад във времето, за да довършим това, което бяхме започнали.

Да си различен от останалите е най-хубавото нещо в живота.
Да знаеш неща, за които другите дори не подозират, е скрит коз и същевременно изключително забано.
Да правиш неща, които другите не могат, просто те прави ненормално специален.

...Край...