Покер с Дявола

Политна вътре. Изгубила равновесие, едва не се строполи на пода, но бързата му длан плъзна по гърба й, и задържа тялото й полу изправено.Очите им се срещнаха. Нейните изненадани, а неговите безсърдечни .
- Здравей, Гейбриъл! - поля го с надменият си, сладък глас, като вирна упорито брадичка, приближавайки устните му. – Как я караш напоследък? – Бе достатъчно вироглава за да използва приятелски тон и дори да му се усмихне добродушно.
Не възнамеряваше да му издава, че нещата не бяха потръгнали така, както ги беше планирала.
Ако се разминеше с него по улицата, нямаше да й се стори толкова страховит, но точно в положението, в което я бе поставил, със студенината, с която следеше всяко нейно мигване, й подсказваха, че този мъж е много повече от страховит, много повече от опасен..
- Занимавам се с боклука на обществото, знаеш как е, Наоми! - ръката му плъзна по – надолу, като стигна чак до дупето й, но точно преди да го стисне неприлично, белязвайки я с унижение, тя светкавично засили глава и я заби право в неговата, като го накара да я пусне.
Гейбриъл не очакваше този удар от жена, и точно в това позна грешката си.
Не че го заболя толкова, но изненадата от странната й тактита, която бе по – скоро мъжка, отколкото наситена с финес, го накара да я пусне от чисто любопитство, за да види следващите й действия.
Наоми падна на ръце, подпирайки ги в пода, така че да задържат тежестта на тялото й.
Ударът й причини болка, която се понесе от основата на челото й, надолу по всички нервни окончания.
Игнорира я като досаден съсед!
Бе изпитвала много по – голяма болка от тази.
Ловко се повдигна, като се хвърли към дивана и плъзна ръка под една от възглавниците.
Всеки един мускул изграждащ тялото й, бе раздвижен, напрегнат, нахъсан и готов, да действа в нейна полза.
Беше използвал истинското й име!
Копелето знаеше за нея, а това бе нещото, което можеше да я накара да застане на колене, до болка ужасена и готова на всичко, за да потули миналото.
Името й.
Името, което много малко хора знаеха.
Този Ловец й причини болка, и щеше да го накара да си плати за това, колкото и да й струваше.
Не й харесаха явните познания, които той имаше за нея, но не това бе на главен ред в главата й.
Извади един малък, посребрен револвер и се обърна рязко, с идеята, че ще застреля мъжът, а после ще си вземе душ, но дулото и на неговият пистолет бе насочено към нея, което доста удължаваше нещата.
- Интересно... - отбеляза тя с неприкрито раздразнения, като се приплъзна съблазнително по меката повърхност на дивана и застана срещу него.
- Да, извади пистолет иззад възглавница! - той кимна подигравателно към елегантното оръжие в нежната й длан и се усмихна зашеметяващо.
Наоми му върна усмивката, като присви безгрижно рамене и запристъпва около ловеца, внимателно, слагайки един пред друг краката си, точно като грациозна котка, която обикаляше жертвата си.
- Винаги съм подготвена. – измърка, а в тъмните й очи се четеше предизвикателство.
Прилепналите, сиви дънки, които носеше, очертаваха изкушаващите й форми.
Кафеникавото кожено яке, контрастираше идеално с тъмната й коса и гладка, карамелена кожа.
- Какво съвпадение, съкровище ...- възкликна с фалшива мекота мъжът, а зелените му очи присветнаха хищно. - Аз също!
- Имам идея! - бодро възкликна Наоми, като издуха от лицето си непокорните кичури коса, които падаха разпилени по него.
Потайните й очи светеха весело, а червените й устни, бяха разцъфнали в блага усмивка.
- И тя е? - усмихна се сърдечно той, но не пропускаше да следи съсредоточено, всяка стъпка, която жената правеше, въртейки се в кръг, така както и тя.
Беше я подценил малко.
Добре, може би го бе направил много.
До сега никога не го беше удряла жена и самият той, дори не бе посягал, като се изключеха чудовищата, но с тях бе различно.
Там полът нямаше значение.
Имаше значени единствено колът, пистолетът, светената вода, кръста и доброто заклинание.
Кълнеше се обаче, че веднъж да му падне тази арогантна кучка, и щеше да я пречука бавно и мъчително, така както заслужаваше.
Желанието да размаже красивото й лице в стената, бе толкова примамливо, че бе склонен да му се отдаде.
- Пусни пистолета, мили, и ще те убия бързо! - изчурулика с топлото си, примамливо гласче, като заобиколи правоъгълната, стъклена масичка, наблюдавайки го от единият й край.
- И аз имам идея ! - повдигна вежди, като заобиколи масата, принуждавайки я да избяга и да разменят ъглите си.
Устните й потръпнаха нервно, а краката й загубиха котешката си грация. Макар й нащрек, започна да става немарлива, като му издаваше страхът си, в момента, в който той я накараше да смени мястото си в кръгът, в който се въртяха.
Пистолета й сочеше към главата на лошото момче, но това, че и неговият сочеше към нейната не й даваше покой.
До сега, не й се бе случвало такова нещо!
Някой му бе издал, коя е!
Нямаше друго обяснение за отличната му подготовка!
- Да чуем. – съгласи се Наоми, като прокара бавно езика си по доланата си устна.
Не, вече не й беше до това да се прави на съблазнителка.
Адреналинът се вливаше във вените й като разтопено желязо.
Сърцето й биеше като побъркано. Бе готова да се закълне, че ако попаднеше в ръцете на точно този ловец, нямаше да оцелее.
Очите й нервно обходиха стаята, преди да се върнат на лицето му.
Откритата му усмивка й подсказа, че нещо ще се случи!
Внезапният изстрел я накара да залегне на пода, зад мекият фотьойл, на който допреди ден бе гледала телевизия.
Положи ръце върху главата си, без да изпуска револвера, и се сви, докато хилядите искри избухнали в стаята не изчезнаха, за да може накрая всичко да потъне в мрак!
- Откачено копеле! - разярено извика тя, като пое рязко дъх.
- Благодаря! - чу безочливо спокойният му глас, някъде зад себе си.
Целеше се в абажура над масичката!
Сега не й оставаше нищо друго, освен да състави нов план, който не включваше смърта му, но не включваше и нейната.
Настана тишина.
Изабела се опита да нормализира дишането си.
Едно..
Две..
Три..
Всичко щеше да бъде наред!
Трябваше просто да мисли!
Да не спира да мисли!
Страхът полази тялото й като отровна пепелянака.
Очите й бяха широко отворени и се озъртаха предпазливо в тъмното, очаквайки от сенките му, да я сграби самият дявол.
- Наоми? - дочу подигравателният му глас, и си пое шумно дъх - Може ли да ти викам Наоми? – попита невинно, като се усмихна развеселен, чувайки презрителното й сумтене.
- Начукай си го! – изтананика тя, като приклекна на едно коляно, с рамене присвити ниско, така сякаш всеки един момент щеше да разрови глава насигурно в тях.
Стискаше револвера. Беше готова.
- Ти ще ми го начукаш скоро, мила! - изсмя се развеселено, но арогантната нотка на победител, не обягна от вниманието на младата жена.
Наоми присви очи гневно и пропълзя тихо към стената.
В нейно лице щеше да има по – стъбилно прикритие.
Тишина...
Беше толкова тихо, че ако в апартамента имаше пеперуда, пърхането на крилата й щеше не просто да се чуе, а да се усети, така сякаш пърхаше до ухото ти.
Напрегна се.
Стискаше револвера, но беше доста трудно да пълзи и да внимава едновремено.
Нечии бързи пръсти извиха китката й толкова внезапно, че безпомощността я накара да изкимти.
Револвера падна, неизползван на пода.
Гейбриъл я сграбчи през кръста и я повдигна, така сякаш бе човал без особена стойност.
Наоми изръмжа гневно, а краката и описаха няколко ритника във въздуха, докато мъжът я придържаше.
- Леко, сладкишче – прошепна в ухото й – Нали не би искала да се нараниш?
- Майната ти! - отсече сковано, чувствайки устните му до ухото си.
Невъзмутимият му смях, се изписа като множество тръпки, по влажната кожа на вратът й.
Потеше се от напрежение, хвърляйки всичките си усилия в това, да се измъкне!
- Колко остър език имаш! – укори я - Какво ще кажеш да го отрежа? – гласът му дори не трепваше, нямаше ги обикновените паузи, запъвания, смущение или поемането на дъх, както при нормалните хора.
Беше плътен, уверен и винаги звучеше пренебрежителен.
- Не се знае! - прошепна тихо тя, като се усмихна нагло.
- Какво не се знае? - запита любопитен, а ръката му слезе ниско до пъпа й, и притисна тялото й силно в неговото.
- Кой на кого и какво ще отреже. – многозначително измърка тя, като се изсмя нахално, добивайки самоувереност.
Гейбриъл я запрати в стена така внезапно, че тя нямаше време за реакция.
Силната болка в гърдите, която почувства, така сякаш някой забиваше кол между тях, я накара да изстене против волята си.
Не обичаше да показва слабост, най – малко пред враговете си!
Лакътят му притисна гръкляна й, като предизвика гадение в гърлото и болка, полазваща заради недостига на въздух.
Мъжът постави пистолета си на милиметри от сочните й устни, като се усмихна високомерно насреща й.
- Това е задето си позволи да ме удариш, Наоми - изсъска в лицето й. – Или да ти викам Дейна Милър, Анна Лоусън, Корин Стратфорт, Абигел Монгомъри?-заизброява, като наблюдаваше как за секунди студенокръвната кучка се превърна в малко, несигурно момиченце, но това трая само няколко минути, и безсърдечна усмивка, покри красивото й лице, като по комнда.
- Ще бъда тази, която искаш, скъпи. – простена съблазнително и повдигна вежди подигравателно, когато думите й извикаха блясък в очите му.
Тя го провокираше. Беше секси и го знаеше.
Наоми усети как хватката му се отслаби и се усмихна срещу него още по – широко.
Все пак беше мъж, а всички мъже бяха еднакви!
Тя доближи лицето си до неговото и точно преди да го целуне, той я блъсна силно и главата се удари леко в стената, извиквайки спонтана, недоволна реакция върху устните й.
Тя ги нацупи, а кафявите й очи се присвиха мрачновато.
- Не ми ги пробутвай тези! - предопреди я, а чертите на лицето му промениха безгрижният си израз, превръщайки го в студен и достатъчно оскърбителен за нея. - Сега ще си поговорим! - повиши леко глас, но по скоро подигравателно, без излишна показност на чувства, било те и гневни.
- Мислиш ли? - изпъшка тя, като вдигна тъмните си очи към неговите зелени, и дори съумя да му се усмихне иронично.
- О, убеден съм. – подметна сухо.
- Какво искаш да знаеш? – попита го остро Наоми, като сключи вежди и преглътна, насочвайки очи надолу към лакътя му, който все още я притискаше, макар и не толкова жестоко.
Привлекателното му лице беше до нейното.
Студено, мрачно, казващо й, че няма да мигне, че няма да се поколе*ае, да я къса парче по пърче.
Усещеше всяко леко трепване на тялото му, така сякаш беше нейното собствено.
Толкова бяха близо, че дъхът му бе нейният дъх. Че ударите на сърцето му се сливаха с ударите на нейното.
- Като за начало - започна делово Гейбриъл, като предвидливо отстрани силата на натиска, за да й позволи да говори свободно - Кой те изпраща?
- Не работя с имена! - тихо отговори тя, като потърка нервно гърлото си, усещайки все още силният натиск, сякаш изобщо не бе премахнат
Казваше истината.
Ако приемеше задачата, я приемаше само тогава, когато се спазваха нейните правила, и ничии други.
А едно от правилата беше анонимността. Не искаше клиента да знае истинското й име. Не искаше да знае и името на клиента. Не беше важно! Важна беше мишената. Парите. Времето, което отминаваше, но никога не спираше ходът си. Всичко това беше важно. Всичко, но не и имената.
Гейбриъл вече не я притискаше, и пистолета му не беше насочен срещу й, но тялото му не бе помръднало и със сантиметър, и все още допираше нейното неприлично.
- Лъжеш – провлачи нетърпеливо той, като отново насочи пистолета си срещу нея. – Не обичам да ме лъжат. – предопреди я и потърка разтворените й устни с палец.
- Казвам истината! – отсече ядно тя, разярена от това, че той не вярваше на думата й, а когато Наоми Харпър решеше да каже истината, можеше да бъде раздразнена само от едно - да не й повярват.
- Мислих, че при наемниците не е възможно.
Хубавите му устни бяха изкривени в усмивка, която отразяваше арогантността му. Зелените му очи светеха живо, но някак иронични, не взимащи случващото се, не взимащи нея и това, което господарят им правеше, на сериозно.
- А аз си мислех, че това въжи само за ловците! – върна му го тя.
Размениха си презрителни погледи.
- Как стана такава лъжлива кучка, Наоми? - попита странно добродушен, като махна предпазителя и допря пистолета в челото й.
- Както ти стана убиец! – изсмя се в лицето му. – О, не! – тя сложи малкият си, фин пръст пред розовите си устни - Вие не му викате убийсто! - поклати глава със зловеща невинност и запърха с мигли - Вие му викате лов!
Всичко пред очите й се замагли.
Слепоочията й бушуваха бясно и пулсираха пред погледа му.
Трябваше да измисли нещо, и то бързо, ако все още искаше да живее!
- Нека те попитам отново! - горещият му дъх изгори лицето й, а студенината в тонът му я попари със сещата сила - Кой те изпраща, Наоми?
- Не .. - заекна раздразнео тя - .. не ме наричай така!
- Не ме интересуват предпочитанията ти! - изръмжа Гейбриъл, а зелените му очи присветнаха заплашително. – Кой? – изстреля, като присви устни гневно - Демон? - предположи , втренчен в мълчаливото й лице, което не му издаваше нищо. – Казвай, мамка му!
Изведнъж очите й се затвориха и тялото й тръгна да се изхлузва, но беше задържано от ръцете му, които обгърнаха кръста й.
- Супер! - недоволно измърмори той. - Не съм виждал толкова лесна за маниполиране наемница! – гласът му звучеше кисело.
Наоми едва не се разсмя при тези негови думи.
Опита да бъде възможно най – неподвижна, за да го заблуди по – лесно, че е изгубила съзнание.
Нима този идиот си мислеше, че ще я пребори толкова лесно?!
Мъже!
Едновремено бяха и много глупави и много арогантни!
Избра точният момент, когато ръката му задържа кръста й и пистолета му бе върнат обратно в кобура.
Придържаше я, но беше открит за коляното й, което се сви и с все сила се стовари в слабините му.
- Кучка!!! - изръмжа от болка мъжът, като се присви на две и стисна зъби, толкова силно, че те изкърцаха.
Наоми побягна през вратата, но за малко да се спъне, когато се протегна за да вземе ключовете от колата си, които предвидливо бяха закачени точно до врата. Изкочи в коридора и се затича към стълбите. Никой не бе способен да я спре в този миг.
Признаваше си, че този ловец не й беше в категорията!
Гейбриъл се опита да диша, но яроста и болката възпираха всеки процес в тялото му, дори мисловният.
В главата му се въртяха различни изречения, с еднаква тематика.
Да я застреля. Да я изчука. Да я размаже. Да я разкъса.