[One-Shot] Доверие [по Наруто]

Доверие



Стоеше на пейката и не мърдаше. Не разбирах много неща. Не разбирах защо беше избрала мен, не разбирах защо толкова ми се доверяваше, а даже не ме познаваше. Толкова много въпроси имах, но отговорите се губеха някъде във въздуха около нас.
Едва от вчера я познавах, а държанието й спрямо мен беше така сякаш ме познаваше от години. Знаеше кога точно лъжех и кога й казвах истината. За толкова кратко време я намразих, но въпреки това останах с нея, без конкретна причина.
Беше омърлушена с насълзени и подпухнали очи... не казваше какво й се беше случило. Държеше това дълбоко в себе си. Не разбирах защо толкова исках да разбера истината. Защо толкова много ме интересуваше, защо всичко това ми се случваше?!
- Къде си завършил? – попита ме тя. Защо продължавах да съм с нея?!
- В един университет в Чикаго. – отговорих й отегчено въпреки, че продължавах да я гледам в очите. Не ги свалях от нейните.
Беше късно вечерта. Намирахме се в парк „Джик”, на една полу-счупена пейка, която гледаше езерото.
- Това започва да ми писва. Кажи ми защо избра мен? – исках всичко да приключи колкото се можеше по-бързо. Тази потайност... ме дразнеше, но ме й радваше. Не бях срещал до сега момиче като нея.
- Не си като останалите... Очите ти... те излъчват самота и болка. – замълча за момент и пак продължи: - Изнасилиха ме. Какво е твоето оправдание? – заклатих леко глава. Беше толкова крехка...
- Виж... аборта е...
- Не! – прекъсна ме тя. – Аборта е убийство. Нима толкова лесно можеш да отнемеш живот?
- Не, не й ако са все още в зародиш. – обясних й. Този разговор го водехме от вчера. Беше товарещ, но това я успокояваше.
- Времето... времето променя всичко. – говореше с недомлъвки. Понякога не я разбирах.
- Нима живота ти зависи от мен?
- Живота на всеки зависи от това с кого е. Как ще го промени и по какъв начин. – очите ни бяха вперени едни в други. Разбирахме се, говорехме на един език. Всичко беше така лесно...
- Какво те кара да мислиш така? – попитах я аз.
- А теб? Нима не си съгласен с мен? – тя упорстваше. – Престани да отговоряш на въпросите ми с въпрос. Просто отговори.
- В тези разговори са силата ми.
- А в личен план? – още един въпрос се изстреля към мен. Знаеше как точно да жегне човека пред себе си.
- Там няма отговори. Щом няма отговори, значи няма какво да се обсъжда. – всичко беше така просто.
Стана от пейката и започна да се разхожда напред назад. Розовата й коса се полюшваше във всички посоки. Зелените й очи... не престанаха да бъдат зачервени.
- Искам да говорим. – простичко ми каза тя.
- От вчера само това повтаряш, но все още нищо не си казала. Разпитваш за моя живот и се опитваш да го сравниш със своя. – спря да крачи и се загледа в езерото. След това отново дойде при мен и седна на пейката. Не ме погледна повече.
- Случи се на рождения ден на приятелката ми...
От там започна всичко. Разказа ми какво й се беше случило. Как онзи мръсник я е изнасил и как смята да задържи детето. След този разговор повече не я видях.
Запомних историята й...
Розовата й коса...
Зелените й очи изпълнени с печал...
И името й...
Сакура Харуно...