[One-Shot] У дома [по Наруто]

Вто Окт 19, 2010 4:45 am

Ето още едно one-shot-че от мен. Наистина се надявам да ви хареса.

[One-Shot] У дома

„Проклета Цунаде!”
В главата ми блуждаеха всякакви мисли и всички те бяха неприятни. Знаех какво се очаква от мен, но не знаех как да го изпълня. Имаше план, имаше действия, но къде бях аз...
„Акацки! Акацки! Акацки!”
Съзнанието ми повтаряше само тази дума.
Беше ме страх... бях ужасена... Сърцето ми биеше лудо... нищо не можеше да го контролира. Не знаех какво ще последва.
Една мисия... изпълнена с толкова много болка... напомняща за миналото... и как то никога няма да се върне.
Що за глупаци бяха!
Акацки! Акацки! Акацки!
– Стегни се, Сакура! – не спирах да мисля за Акацки, а Цунаде ми казваше да се успокоя... Вярно, е че и тя беше на нокти за предстоящото, но при мен напрежението беше много по различно, и точно това ме притесняваше.
Още, от както бяхме тръгнали, в мен се беше зародило едно чувство и то не ме оставяше намира. Беше непознато и смразяващо кръвта. Нещо щеше да се появи, но все още не знаех какво, а именно непознатото ме плашеше повече от всичко на света.
– Още малко. – чух да се обажда Орочимару. Не беше казал и думичка, от както бяхме обсъдили плана за унищожението на Акацки.

Мисия: Ранг – S
Мишена: Организация Акацки
Участници в мисията: Узумаки Наруто, Харуно Сакура, Учиха Саске, Орочимару, Тсунаде, Джирая.
Граждани на Коноха: Узумаки Наруто, Харуно Сакура, Тсунаде - настоящо Хокаге, Джирая.
Изгнаници: Учиха Саске, Орочимару.

Досиета на участниците в мисията:

Харуно Сакура:
Харуно Сакура 春野サクラ
Способности: Сакура има рядката дарба да контролира с изключителна точност чакрата си, което я прави подходяща за медицинска нинджа. Самата тя става такава.

Узумаки Наруто:
Узумаки Наруто うずまきナルト
Способности: Тъй като е син на Четвъртия (Минато Намиказе), той използва техниката Расенган, на която го научава Джирая. Наруто усъвършенства тази техника като създава две нови много мощни техники. първата е наречена Оодама Расенган. Разликата между Расенган и обикновения, е че Наруто вкарва в кълбото много повече чакра. За това кълбото е много по-голямо и техниката е достатъчно силна да убива. Втората техника се нарича Расен Шурикен. Това е техниката, която неговият баща е искал да създаде преди да умре, но така и не успял.

Учиха Саске:
Учиха Саске うちは　サスケ
Способности: Саске е син на Фугаку Учиха. Неговият клан (Учиха) е известен с генетичната си способност да използва окото Шаринган. Това око позволява на потребителя си да копира всяка техника на противника. Саске посвещава живота си да отмъсти на по-големият си брат – Учиха Итачи., човекът, отговорен за смъртта на клана му и човек, който се присъединява към организация на име Акацки.
Саске усвоява и техниката на Хатаке Какаши, наречена Чидори. по-късно, след като е белязан от Орочимару, той овладява знаците сложени на врата му.

Орочимару:
Орочимару 大蛇丸
Способности: Орочимару може да призовава всякакви видове змии и джутсутата му са свързани главно с тях. Той посвещава голяма част от живота си в разучаването на забранени и забравени техники, защото иска да знае всички съществуващи техники. Орочимару прави експерименти върху хора, създавайки нови техники. Именно заради това е пропъден от Селото скрито в листа (Коноха). Също така той притежава способността да регенерира тялото си след директен сблъсък с противника си, като се „самоизлюпва” от телата на змиите си.

Джирая:
Джирая
Способности: Джирая е ученик на Сарутоби и учител на Четвъртия. Неговите способности са призоваването на жаби и също като Наруто той може да използва Расенган.

Цунаде:
Тсунаде 綱手
Способности: Родена и в клана Сенджу. Внучка на първият Хокаге и племенница на Вторият. Запазената й марка е „Унищожителна сила”. Тя е силно надарена като нинджа лечител. Има способността да се регенерира наистина бързо и да освобождава печета Ин, който представлява малък лилав ромб, разположен на челото й. Щом го освободи, всичката й кръв, плът и енергия, която е загубила в рамките на две години, преди използването му, автоматично се възстановява, сякаш самата тя се ражда отново. Цената, която тя плаща, за да го използва, е че той скъсява живота й в зависимост от това колко от енергията на чакрата му е използвала. Ако използва цялата, би умряла след не повече от седмица.

Час след час... минута след минута... секунда след секунда...
Времето летеше наистина бавно и това ми се отразяваше зле. Усещах как се задушавам, как дробовете ми се свиват и трудно се разпускат.
За нищо не бях сигурна, освен за едно – никой не забелязваше моя страх. Прикривах го добре, бях се научила.
На всички мислите им бяха на друго място. Стараеха се да обмислят всичко до най-малкият детайл. Толкова беше объркано...
Исках да избягам, да изчезна от това място, да забравя всичко... дори болката. Исках да си отида у дома, но защо. Защо изпитвах нужда да си отида?! Нима толкова много ми липсваше всичко, че дори бих загърбила връзките, които бях създала?! Не разбирах нищо... а исках ли?!
– Време е. – чух да казва Цунаде. Намирахме се в една гъста гора, където беше трудно някой да ни намери. Всеки момент щяхме да се сблъскаме с членове на Акацки и битката, която така дълго време чакахме, щеше да започне. Съдбата щеше да ни даде СТАРТ, а от нас зависеше дали щяхме да успеем да финишираме живи или мъртви.
Вече можех да усетя напрежението бликащо от всеки един.
Листата на дърветата се раздвижваха неравномерно, клоните подскачаха като трамплин щом някой стъпеше върху тях. Те идваха.
За секунда или може би две, аз онемях. Пред нас се бяха изправили трима членове на Акацки. С черни мантии на червени облаци, познах ги намига – Дейдара, Хидан и Какузо. Вече ми се изясняваше картинката. За да можехме да преминем по-нататъка, трябваше първо да убием тези, които ни възпираха.
Чух пляскане на ръце. Този шум ми беше така познат.
– И съдбата отново ни среща. – Дейдара се беше обърнал към мен и си се усмихваше сладко сладко. Да, той беше прав – наистина съдбата отново ни срещаше.
– Каква ирония, нали? – попитах го аз. Очи в очи. Всички останали гледаха само нас и нашият празен от емоции разговор. Нямаше какво да си кажем, ние бяхме само врагове. Единият трябваше да умре, но кой? – Е, този път ще довършим ли битката си или отново ще избягаш? – очите ми казваха „Аз съм по-силна от теб! Ти не си нищо повече от една муха заплела се в паяжината на паяка.”.
– Не съм бягал. – отговори ми простичко той. Сини очи, точно като на Наруто, с единствената разлика, че той беше убиец. – Ако си спомням добре, твоята и моята сила са напълно равни. Ето защо последната ни битка не приключи. Нито ти, нито дори аз имахме сили да я довършим. – усмивката му изчезна. Очите му станаха празни и студени. Призрак. – Искам да ми дадеш пръстена на Сасори. – заповяда ми той. Не беше в позиция да ми заповядва, но и аз не бях в позиция да му се противопоставя.
– Как така пръстенът на Сасори е в нея? – гласът на Орочимару отклони вниманието ми от Дейдара. Всички погледи бяха насочени към него. Очите му бяха вплете ни с тези на Дейдара.
– Нима не знаеш? – попита Дейдара. – Нима никой тук не знае? – той огледа всички нас. – Да, очевидно е, че не знаете. Защо не си им казала, Сакура? Защо пазиш това в тайна от всичките си приятели? – Дейдара ставаше нагъл. Искаше да разкрие нещо, което не исках да се научава. Не исках да ме мислят за убиец, въпреки че убих.
– Какво се е случило? – намеси се Наруто. – Сакура, кажи ми. – усетих умолителна нотка в гласа му. Да, аз можех да му кажа, но тогава как щеше да ме погледне.
– Позволи ми аз да им кажа. – Дейдара се обърна към мен и отново ми се усмихна. – Преди няколко месеца Сасори умря. – отново настъпи мълчание. Тежко и объркващо.
– Кой го уби? – Орочимару си позволи лукса да се обади отново. Знаех, че той искаше да убие Сасори, но аз го бях изпреварила. Убих го за да защитя приятелите си, за да защитя Наруто.
– Кой мислиш, че беше?! Вашата добра Сакура, разбира се. – смехът на Дейдара разби тишината. Нагъл, подъл и безчувствен. Това беше той.
Всички погледи се бяха насочили към мен. Гледаха ме и ме преценяваха. Едни невярващи очи... Исках ли да ме съдят?! Разбира се, че не, но имах ли избор.
– Какво си направила, Сакура? – чух гласа на Наруто да долита до мен като осакатена птичка.
– Знаех, че това щеше да се случи някой ден. – гласът на Цунаде.
– Ти си знаела? – попита Наруто. – Как можахте да скриете това от нас? – гласът му се повиши. Усещах, че започва да губи контрол.
– Тишина! – Хидан се развика. – Не сме тук за да си говорим празни приказки, а за да се бием. – беше прав и всички отново се окопитихме.
Празнина... не усещах нищо, освен една празнина в гърдите си. Нещо, което бях загубила и което исках да върна. Да... знаех точно какво беше то. Тайна... пазена години наред... или може би просто няколко дни.
„Свят изпълнен с омраза... свят изпълнен в жестокост. Там ли искаш да отидеш? Омразата в очите на хората ли искаш да видиш? Тъмнината ли искаш да усетиш?”
Думи... празни... бездушни... и така верни.
Една истина... една тайна... един живот...
Истината беше, че обичах онзи живот... но обичах и този...
Дейдара държеше в ръката си кунай и само за секунда вече беше до мен. Беше опрял в гърлото ми студения метал и го притискаше. Не трепнах. А може би исках просто да умра...
Погледите на всички, които познавах бяха насочени към куная притискащ се в гърлото ми. Виждах страхът в очите им. Бяха далеч от мен.
– Този път, може ли аз да имам преднина? – прошепна ми в ухото. Кискаше се.
– Дейдара, колко близки бяхте със Сасори? – въпросът ми го изненада. Усетих го по промяната на тялото му.
– Близки? – повтори точно тази дума, която беше ключът към истината. – Какво се опитваш да разбереш? – отговаряше на въпросът ми с въпроси.
– Чудя се... – замълчах за момент, а после затворих очи. - ...колко омраза има в сърцето ти. – Дейдара преглътна шумно. Определено уцелих на точното място.
– Омраза? – започна да се смее, но аз го прекъснах:
– Точно така. Колкото по-близки сте били, толкова повече омраза ще таиш към мен. Не съм ли права? – бавно отворих очите си и погледът ми попадна на Саске. Той ме гледаше с присвити очи. Точно него констатирах. Чувстваше се точно така... Познавах го и това ми даваше преднина в схватката ми с Дейдара.
– Ах, ти, малка куч... – Дейдара си промени тялото. Знаех, че ще нападне, но точно тогава нещо се случи.
Нещо, което ме изненада, и което ми напомни коя съм всъщност.
Дейдара падна на земята зад мен. Не погледнах, защото знаех какво ще видя. Очите на всички останали ми казваха предостатъчно от това, което исках да зная. Никой не помръдваше от мястото си, никой не смееше да мигне или да каже нещо.
Пред тях стоеше едно много по-висше създание. За него те бяха просто мижитурки, които не знаеха защо живеят и защо си даваха така лесно живота на земята, която ги хранеше.
Вдишах, а после шумно издишах.
– Време е да се прибираш у дома, Самфира. – заповед? Не. Молба беше. Една простичка молба от някой, когото обичах.
Обърнах се към него и дадох гръб на приятелите си.
Мъж... със стройна фигура и гравиран меч в ръка.
– Нима времето ми изтече вече? – попитах аз надявайки се, че всичко това е просто сън и аз всеки момент ще се събудя.
– Да. – каза той. – Времето, което поиска от мен, вече изтече и е време да се прибираш у дома. Мама ще се ядосана. Ще те види стара. – уви... беше реалността.
Какво се очакваше сега от мен?! Да напусна? Да захвърля като използвана бутилка връзките, които създадох? Да кажа край? Не знаех, а така исках...
– Хайде. – рече той. Тъмната му коса се клатушкаше напред назад, предавайки му неописуема привлекателност. Замахна с меча си във въздуха и отвори портал, който водеше в друго измерение.
Направих крачка назад. Уплашена от всичко.
– Чакай! – гласът на Наруто. Намеси се. – Кой си ти? Защо я нарече Самфира? Отговори! – заповед? Да това беше заповед, не молба.
Непознатият за тях мъж се обърна и погледна Наруто, а след това погледна мен.
– Обеща ми, че няма да създаваш връзки. Обеща ми, че всичко ще е просто една игра. Забрави ли? – гласът му беше тежък, уморен и отчайващ.
Очите ми се насълзиха. Не знаех какво да правя или какво да кажа.
В този миг Хидан и Какузо се възползваха от това, че никой не гледаше и решиха да нападнат. Тъмнокосият мъж само за част от секундата мина през тях и ги прониза с меча си. Две тела... паднаха на земята и я оцветиха в червено.
Очите на всички останали се разшириха от учудване. Паника... това беше изписано на техните лица.
– Какво... Какво стана? – попита с треперещ глас Наруто.
– Това е просто игра, Самфира. Разбери го. – мъжът се доближи до мен. Хвана ръката ми и я стисна. Мигновено ме обля топлина. Жадувах за това докосване от години... или може би дни. – Погледни се. – рече той. – Вече не си малката ми сестричка, която имах. Само за три дни... виж в какво се превърна. Остаря. – замълча за момент. Наведе се към мен и положи бузата си върху моята. Усетих я... усетих братската му обич към мен. Обич, от която не исках да се отказвам.
– Няма ли да дойдеш с мен? Няма ли да се прибереш у дома? При мама и татко? При семейството си? – усетих как бузата ми се намокря. Плачеше... плачеше за мен... – Кажи ми как да те оставя да умреш толкова бързо? – отмести се от мен и ме погледна. Очи... болка виждах в тях.
– Аз... – започнах да говоря, но нямах сили.
– Ей, ти, русият. – тъмнокосият мъж стоящ пред мен се обърна към Наруто. – Кажи ми, как е името на това момиче. – говореше за мен. Не се обърнах да видя реакцията на никого.
– С-Сакура... – каза Наруто. Беше объркан като всички останали, които бяха свидетели на това.
– Сакура? Това ли е името ти в това измерение? – попита ме той. – Що за човек е тя? – обърна се към всички.
– Добър човек... – започна да казва Наруто.
– Човек? – прекъсна го. – Тя не е човек. – рече той. – Тя е ангел превърнал се в дявол заради една игра. – усмихна ми се тъжно. От очите му все още капеха сълзи. Толкова наранен беше... – Значи създаде връзки, за които ми обеща, че няма да създаваш.
– Влюбих се. – рекох аз през сълзи на очи.
– О, значи се влюби? В кого? – отговорът беше прост. Винаги съм го знаела още, от както стъпих за пръв път на тази земя.
– Не в кого, а в какво. – очите му ми казваха, че не разбира. – Влюбих се в живота тук. Влюбих се в хората борещи се за живот. – наведох глава, защото нямах сили да го гледам в очите. – Да, признавам, че ще умра по-бързо от вас. Но... не може ли да живея тук? – вдигнах глава за да срещна погледа му.
– Нашият свят... нашите три дни, в които те нямаше се равняват на девет години в този свят. Осъзнаваш ли какво искаш? Осъзнаваш ли, че в нашият свят, ако изминат седем дни, ти ще си изгубила двадесет и една години в този свят. Ще умреш толкова бързо... – замълча за момент. – Ела с мен. Върни се у дома и живей дълъг живот като всички нас. – заклатих глава. Не можех да го позволя. Бях раздвоена, но знаех какво исках повече.
– Не. – казах най-накрая. – Не. – повторих аз. – Искам да остана. Нищо, че ще живея малко. Аз искам да се боря за живота си, искам да живея с тези хора – добри и лоши.
– Свят изпълнен с омраза... свят изпълнен в жестокост. Там ли искаш да отидеш? Омразата в очите на хората ли искаш да видиш? Тъмнината ли искаш да усетиш? – и ето... неговите думи... отново ми ги казваше. За втори път, но в различни светове.
– Моля те... моля те... направи нещо за мен. – помолих го аз.
– Каквото кажеш, Самфира. – той вече знаеше, че аз няма да се върна. Трябваше да се примири, че аз оставах тук.
– Кажи на мама и татко, че съжалявам, че ги обичам, че дори и в гроба пак ще ги обичам. – сълзите започваха да капят все повече и повече. Не можех да им се противопоставя.
– Добре. – каза той тихо. Наведе се към мен, обхвана с треперещите си ръце тялото ми и ме прегърна. Минута, две, а може би повече, стояхме така и плачехме за нещо, което го мислехме за игра. Сега ни очакваше просто една раздяла. Завинаги.
Отдръпна се от мен и се насочи към портала. Не се обърна, но аз ясно го чух как ми казва „Обичам те, малка моя сестричке, Самфира!”.
Оставах в този свят... нямаше връщане назад. Оставах тук за да живея... за да обичам... за да се боря...
С треперещи устни... му отвърнах „Обичам те, големи мой братко, Криспин!”

КРАЙ

Вто Окт 19, 2010 5:41 pm

[One-Shot] У дома [по Наруто]

[One-Shot] У дома [по Наруто]

Re: [One-Shot] У дома [по Наруто]