.................

Преди да те изгубя бях силна и смела и не се боях, да пожелая да докосна небето.
Сега, когато липсата ти витае навсякъде околко мен, се боя дори да слушам дъжда от страх, че той ще проникне в моята разрушена и изгубена увереност, и ще я накваси със страх от всичко, което иска да се доближи до мен и да ме стопли.
Това, че те няма ме разтройва, дори, когато се опитвам да се справя, заради тези, които се тревожат за мен.
Опитвам се, почти успявам, дори се справям добре, до момента, в който имам нужда да поплача свита до вратата.
Това, че не те виждам на закуска, както през последните десет години ме убива, и всяка сутрин я пропускам под претекст, че бързам за училище, бягайки от спомени, с които все още не мога да се справя!
Това, че всяка вечер, подреждайки чинийте на масата, по навик слагам една и за теб, всеки път , ме кара да избухвам в сълзи, безсилна пред кухата дупка, която зее на мястото на сърцето ми.
Знаеш ли, че той вярваше в теб, толкова силно, колкото сега вярва, че аз пак ще събера ума си и ще спра да крещя на сън името ти, докато плача така, сякаш сълзите ми не достигат, за да утешат болката.
Знаеш ли, че и той си мисли за теб, и често изведнъж става тъжен, когато кучето ни се затича към вратата, така както правеше, когато те посрещаше с весел лай.
Знаеш ли, само заради него си заслужава, да поемам дъжда и да пресушавам сълзите, дори когато има дни, в което единственото, което ме държи, е мисълта, че мъката ще отихне, когато дойде ноща, когато мога да те докосна в съня си и да ти разкажа, какво ново се е случило с нас, докато теб те няма....
Сигорна съм, че не би ми повярвал, ако ти кажа, че намразих утрото, защото то ме отдалечава от образа ти и ....Господи, толкова се боя, че един ден, няма да си спомням лицето ти, че колкото и да се напрягам, няма да усетя аромата ти и няма да чуя гласа ти!
Нали, няма да се случи ?
Нали?
Ако сега, можеше да ме видиш, съм сигурна, че щеше да се гордееш с мен, понеже аз се научих да ставам от леглото, и да се обличам, и дори, понякога да се усмихвам.....
Сприятелих се със самотата и се научих да живея със съжалението, че чина ти ще остане празен и тази и следващата година, макар че отначало не можех да вляза в час, заради това, че те виждах седнал на него, весело усмихнат, да ми говореш нещо, а илюзията беше толкова истинска, че бях готова да се затичам, за да прегърна и никога отново да не те пусна от страх, че ще се стопиш в прашинките, които се разпръскват по светлината.
Всеки ден се срещам със старите ни приятели, които ми се усмихват сковано, така сякаш не знаят какво да ми кажат, осен да попитат дали съм добре.
И знаеш ли, вече спрях да се изпитвам гняв, защото макар че болката от това, че те изгубих ме преследва, където и да ида, в сърцето си знам, какво е да обичаш ...
Макар, че никога не ти казах, какво е най- голямото ми желание, ти трябва да знаеш, че моето желание бе ти, и аз и за миг не мога да си помисля, че чистотата на любовта, която ни крепеше е оставила след себе си само рани...
Давайки ми любов, ти ми даде света правейки го красив и топъл, а сега се моля само, да не ми отнемеш правото да те сънувам..... и да те обичам, така както те обичах, преди смърта да раздели ръцете ни.