The Right decision...

Здравейте! Аз съм нова тук ии се надявам много да помогнете за да се усъвършенствам в тази част... Пиша много, но всичко зависи от идеите... Винаги когато ми хрумне нещо ново го записвам и не след дълго пускам в интернет... Тъй като не получавам много помощи, а само "Браво, страхотно е" или "Невероятно!! Давай следващата." затова се регнах тук... Главата е кратка, няма много обяснения... На някой места има, но не са дълги... Идеята ми се роди в час по български и за това не се надявам на много още в началото... Така че ще съм благодарна, ако ми помогнете!!!

Глава 1

- НЕ! ОСТАВЕТЕ МЕ! – крещеше младото момиче срещу група хулигани, които буквално се опитваха да я изнасилят. – Моля ви! Оставете ме! – отново продължаваше да се оплаква тя. Беше уплашена, за това започна да реве и вика, докато единия не я удари за да млъкне. Лошото бе, че тримата идиоти и бяха съученици, от нейния клас.
- Ако не млъкнеш ще стане по-лошо, така че по-добре си затвори устата! – говореше единият, след което хвана блузата ми и я скъса. Не се мина и една минута и тримата се ококориха. Зад тях стоеше най-опасният тип на планетата. Вече имаше досие, но това не му пречеше да вкарва всяка която си поиска в леглото… Все пак, половината момичета харесват лошите момчета. Името му бе Саске Учиха. С черна емо прическа, висок около 1,80 , играещ в училищният отбор по баскетбол, перфектното тяло за една жена съпроводено с леко откопчена риза и разхлабена вратовръзка. Чантата носеше като всеки друг спортист в училището. Държеше я през рамо с едната си ръка, а другата бе пъхнал в джоба на панталона си. От училищната униформа единственото което не носеше бе сакото. Оспорваше, че не иска да прилича на всички останали, все едно са стадо овце. Искаше да бъде различен и за жалост учителите му позволиха.
Не беше нужно да използва бойните си изкуства, че да подплаши онези хулиганчета. Те знаеха, че са на негова територия и само един ядосан поглед бе достатъчен. Сакура побърза да вземе скъсаната си блуза за да се закрие и наведе главата си надолу. Как щеше да го погледне в очите? Усети копринен плат да пада върху голото и тяло. Тя взе плата в ръцете си и го погледна.
- Утре да ми я върнеш. Изпрана, ако може. – това бе ризата на русият от бандата. Неговата коса също стърчеше навсякъде, имаше хубаво тяло беше в баскетболният отбор, но той не възразяваше да си носи сакото. Харесвало му е. Името му е Наруто Узумаки и е двойкаря на училището. Но пък за сметка на това е наистина добър баскетболист.
Взех ризата в ръцете си и я наметнах върху тялото си. Когато се отдалечиха прекалено много и завиха зад старият ъгъл на ръждясалата сграда срещу училището аз се изправих, поех чантата в едната си ръка и се затичах към нас. Не исках да събирам погледите на всички. Вече започваше да се стъмва и по улицата гъмжеше от наркоманчета и проститутки. Задъхана и изморена успях да стигна до малкото си скромно апартаментче. В училище бях известна с лошият си късмет. Наистина в нищо не ми вървеше, за това реших да водя нормален и спокоен живот, да не се заяждам с никого и да потърся баща си. Преди години, той ме напусна, за да ме предпази. Причината бе наистина налудничава, но нямах право на мнение. Една сутрин се събудих сама, изоставена с една малка бележчица на нощното ми шкафче. В нея пишеше:
“Съжалявам, че става така, но трябва да замина колкото се може по-скоро. Не си мисли, че няма да се върна. Приеми го като малка ваканция за родителят. Недей да ме търсиш и се пази. Обичам те!”
Нито можех да се сбогувам, нито можех да го спра. За това от две години живея съвсем сама. С малкото си седем – месечно кученце. Бях го кръстила Демон, защото украсата около очите му бе черна, а те самите… те бяха кристално сини. Породата му бе хъски.
Прибрах се, метнах чантата на пода до мен и отидох в кухнята. От хладилника си извадих една студена вода и отпих малко от нея. След това си взех пицата, седяща в хладилника и се настаних на дивана. Щях да уча по-късно. Взех дистанционното и включих телевизора. В главата ми постоянно се въртеше случката от преди малко. Не можех да забравя, да си избия от главата погледът на Саске… Истината бе, че наистина го харесвах много, но единственото което той правеше бе да ме игнорира и понякога мяташе по някоя неуместна шега. Приятелите ми бяха малко… Може би дори нямах такива. Бях се променила след смъртта на майка ми. Затворих се в себе си, баща ми пропи, животът ми стана ад. От тогава ме преследва и лошият късмет. Единственото нещо, в целият ми безсмислен живот бе да намеря баща си. Да го изведа от проблемите. Заплетена в мисли, не усетих кога телефонът ми звънна. Когато се осъзнах погледнах към екрана. Номерът бе непознат. Плахо отговорих на обаждането, но единственото което чувах бе стонове на стар човек. От силните викове, разбрах че бият някого. След малко всичко утихна. Чуваше се тежко дишане и примитивен смях от слушалката. Изтръпнах. Защо звъняха на мен?
- Искаш ли да го чуеш? – най-сетне проговори непознатият.
- К-какво искате от мен?
- О, колко жалко… Милата ти дъщеря не те помни стари ми приятелю… - последва заплашителен смях.. Изпуснах телефона. Това трябваше да бъде някаква шега. Не можеше това да е баща и. Или можеше? С треперещи ръце тя отново пое телефона и се заслуша по-обстойно.
- Ще върнем баща ти жив, ако… - той натърти последната дума. – Ако ми дадеш парите, които той дължи на мен.
- Какви пари? Какво е направил? Може ли да го чуя? И от къде да съм сигурна, че е той?
- Парите, които ми дължи не са малко. Трябва да ми ги върнеш или ще го убием.
- НЕ! – настъпи плаха тишина. Осмелих се да говоря, като се опитвах да скрия страха който ме изяждаше от вътре. – Ще ви донеса парите. Само искам да го чуя!!! – помолих аз.
- Не може.
- Моля?
- Ще ми бъде по-интересно, ако сама го намериш. Тъй като съм добър, ще ти дам жокер. Любовта ръжда не хваща. – от телефона последва силен смях. Да не се подиграваха с мен? – В една от думите в това безсмислено изречение се крие отговорът. Намери го!!! – след което затвори.
Какво трябваше да правя сега? Как ще се сетя къде го крият и малтретират постоянно. Изведнъж ми прилоша и се наложи да седна, защото краката ми поддадоха. Трябваше да го намеря скоро… И да го спася от тези идиоти!!!


Цели три часа съм се опитвала…толкова силно съм се опитвала да разбера къде крият баща ми… Вече минаваше полунощ, но напрежението ме държеше будна. Не можех да заспя… Не можех да си затворя очите, да се отпусна и да заспя сладко,сладко докато баща ми лежи някъде там, пребит на пода на някое мазе.. Или някоя стара сграда… Стара сграда… Толкова много изоставени сгради имаше в района.. А и откъде да съм сигурна, че е в този град? Взех една малка възглавничка, на която подложих главата си и продължително се загледах в тавана… Телефонът ми извъння… Скочих, грабнах го и допрях слушалката до ухото… Ръцете ми започнаха да треперят. От другата страна се чуваше силен смях… и тежко дишане…
- Работиш ли по въпроса? – попита ме дрезгавия глас.
- Кой си ти? – изрекох плахо аз.
- Хмм… Ако ти кажа, да не би да ме познаеш? Виж, миличка… Нещата стоят така! АЗ командвам парада тук, казвам какво да се прави и взимам решенията… А ти… Ти само изпълняваш, ако искаш баща си жив. Внимавай какво правиш… Не забърквай шибаната полиция, защото ченгетата са корумпирани копелета. – последва още един досаден присмех. – Така… Вече съм сериозен. Значи… Искам да разбера честността ти. Ще те питам някой въпросчета, на които трябва да ми отговориш правилно. При всеки грешен ти взимам един ден от срока за връщането на пари. – отново мълчание. – Каква е уловката ли? Ами да речем, че знам всички отговори… Така че, се постарай да не ме лъжеш.. Защото това го мразя най-много. Прекалено ясен ли съм? – как може да е такова безчувствено копеле, за бога? Стиснах здраво слушалката в ръцете си и се заслушах във тъпите му въпроси.
- Мълчанието ще го приема за “да” . Хмм… Разбрах от баща ти, че си все още малко момиченце… Кой клас си?
- 8 – казах, надяваща се да не ме хване.
- Хмм… Грешен отговор!!! – каза той. – Следващият въпрос: В кое училище си?
- За какво те интересуват тези неща? Няма да ти казвам…
- Мисля, че не знаеш с кой се заяждаш… Бъди по-мила.. На момичетата не им отиват грубите думи. – добави той спокойно.
- Защо по дяволите ме питаш, като знаеш отговора? – озъбих се.
- Опаа… Тук нещо бъркаш човека ми се струва… Имаш две издънки до сега… До сега всеки който ми се е заяждал НЕ е стигал до трета издънка… - беше опасен тип и го знаех, но какво можех да направя? Да му се озъбя като преди малко? Поне щях да съм първият човек, който е направил три издънки.
- 157. – излъгах отново аз.
- Ами, да го приемем за верен отговор…
- Ало. – чу се стар мъжки глас, който веднага познах.
- Татко! – извиках почти веднага. Сълзите сами започнаха да се ронят, но не мислех да ги спирам. – Татко, къде си? О, колко много искам да те видя. Добре ли си? Направиха ли ти нещо?
- Все още нищо, но ако продължаваш да ми лазиш по нервите ще трябва да му купуваш надгробна плоча… А ти не искаш това… нали? Е, предполагам, че не искаш…
- Какво искаш от мен?
- Парите си… Тези пари съм ги изкарал с ръцете си… Рискувал съм живота си, а сега някаква отрепка не иска да ми ги върне.

Ето и новата глава... Благодаря на Fallen_AngeL за редакцията...

- К- колко дължи?
- Моля?
- Колко пари ти дължи? – неусетно повиших тон, но това очевидно не му хареса.
- Зависи.
- От какво?
- От лихвите. – каза той, със спокоен и равен тон.
- Какви лихви? – попитах аз.
- Големи – само добави той, след което отново се чуваше досадното пъшкане по телефона… Не можех да издържам на този натиск.. Не можех да слушам стоновете на баща ми, докато лежи на земята и се превива от болка… Просто не можех! За това събрах достатъчно смелост за следващите думи, които щях да изрека.
- Манипулациите ти не ми действат особено…
- Хн? Ами какво ще ти подейства? Да ти го пратя по пощата ли?
- Имах предвид, че ще намеря начин да върна парите, но просто… Дай ми по-голям срок. Моля те? – молбата ми прозвуча по-скоро като заплаха…
- О, не! … Това не може да го искаш от мен… Тъй като не знаеш кой съм.. – той снижи тона си, след което продължи почти шепнейки заплашително… - След точно 10 дена има пратка, която задължително трябва да платя… Заради увлеченията на баща ти сега съм в това положение… Аз не съм търпелив тип, нито съм добър и прощавам грешките на другите… Аз съм безкомпромисен. Това означава, че твоят старец не е изключение. -
Слушах всяка негова дума със захлас, със страх, с отчаяние… Не бях спряла да плача, затова очите ми бяха подпухнали… Не бях спряла да хлипам, затова почти нямах глас… Не бях спряла да треперя, затова не можех да задържа телефона в ръцете си… Той падна на черните плочки и се разглоби на части… Батерията му падна, капака също. Гледах вратата, в очакване тя да се отвори и от там да влезе старчето, което всяка сутрин ходеше да ми купува закуска, колкото и беден да беше… Не бях лишена от нищо, докато той постоянно ходеше гол и бос по улиците… Не бях забелязвала тези неща като малка, но сега правех разликата и ме болеше… Бях виновна..Не!.. Чувствах се така. Сякаш аз бях причината той да избяга, да се установи на някой хубав остров със спестените пари за колежа ми и да забрави че има дъщеря.
Отпуснах се и паднах на коленете си. Приковах едната си ръка на гърдите и продължих да плача… От хлиповете, които получавах беше трудно да си поема дъх. Очите ми се замъгляваха от хилядите сълзи, които проливах. Те безмилостно се търкаляха по зачервените ми бузи и стигаха до края на брадичката ми. После бързо се приземяваха на треперещата ми ръка. Главата ме болеше, очите ми се затваряха… Доспа ми се. Леко се подпрях на дивана зад мен и затворих клепачите си. Трябваше да си починат, както и аз, защото утре ги чакаше дълъг и тежък ден.

Първите лъчи старателно се опитваха да навлязат в малкият ми апартамент през дебелите пердета, които закриваха прозорците и да прекършат тъмнината, застинала вътре. Отворих големите си кафяви очи и с едната си ръка разтърках челото си… Огледах обстановката, като се опитвах да се фокусирам върху стаичката. Изтощеният ми поглед се спря на часовника, който висеше над кухненската маса. Надявах се да не беше много верен, защото показваше 8:10. Закъснявах за училище, а това не бе много хубаво… Бързо станах и се отправих към стаята си. Дръпнах пердетата и силната светлина ме заслепи за секунди, но бързо успях да привикна. Отворих стъклената врата на тесният ми гардероб и оттам измъкнах черно-бялата карирана къса пола, червената вратовръзка, тънката бяла риза и тъмночервеното сако, задължително към всяка униформа… Тъй като бях в средния курс значката, която висеше на вратовръзката ми бе бордо – тъмният оттенък на червеното. Предположих, че няма да имам време да оправям грима или пък прическата си. Просто сресах късата си розова коса и поставих една малка шнола в крайният ъгъл на бритона ми, като бързо го издърпах назад. Взех една малка четка, седяща на тоалетката ми и нанесох свеж, прозрачен гланц на устните си. И за допълнително подчертаване използвах молив за устни с мек розов нюанс. Непременно си сложих спирала и след като хвърлих последен поглед върху външният си вид се забързах да приготвям чантата си. Сложих две тетрадки в случай на спешност и в предния джоб напъхах големият си несесер с моливи и химикалки. Огледах стаята си, в случай че съм забравила нещо и след това бързо се изнизах оттам. Грабнах малката платинена кутийка, седяща на масата до вратата и обух черните си обувки. По пътят поставих две малки кръгли зарчета на ушите си и промуших ръка през дръжката на чантата. Без никакви проблеми стигнах до училището и влетях вътре. Изнервена, за изкачвах стълбите, като прескачах по две стъпала наведнъж. Тъй като бях примерна ученичка с отличен успех, не можех да си представя закъснение в перфектният ми бележник. Това се дължеше на личните проблеми, които ме държаха будна до два през нощта. Сенките под очите ми успях да прикрия с лека пудра, но все още си личеше умората, настанила се на лицето ми. Когато прескочих и последното стъпало с бърза крачка се запътих към последната врата по коридора. Застанах пред нея и леко си поех дъх, преди да вляза. Хванах металната дръжка в ръката си и пристъпих в стаята. Учителят, стъписан се обърна и изненадано остави маркера на бюрото си. Явно бях прекъснала лекцията му.
- Сакура Харуно, може ли да те попитам, колко е часът? – в гласът му се долавяше нотка на леко разочарование, но все пак ми беше за първи път. Какво можех да направя аз? Да го помоля за помощ?
- Съжалявам, няма да се повтори отново. – казах аз, след което погледнах към празното си място. С нетърпение започнах да потропвам леко с крак, което учителят ми забеляза… Той беше висок, с гарваново-черна коса, бяла риза като първите две копчета бяха разкопчани, носеше очила само при нужда и наистина имаше огромен чар. Погледът му винаги беше студен, очите му добиваха въгленово-черен цвят, малкият му чип нос го правеше още по-красив. Ъгълчетата на устните му, игриво бяха извити надолу.
Той леко повдигна очилата си и отново ме погледна.
- Да се надяваме. – най-накрая добави той и с жест посочи празното място. Придвижих се бавно до мястото си и тромаво седнах на неудобната седалка. Пъхнах ръка в дълбоката си раница и извадих учебник, тетрадка и любимата ми химикалка. Бях готова за една доза от “романите” , които ни диктуваше през целия час. Упорито бях тренирала ръката си за тази цел, за това само аз не издавах досадни звуци и не карах учителя да чака.
След като часът свърши благополучно поех чантата си и тръгнах да излизам, когато чух името си.
- Сакура, трябва да поговорим. – каза господинът след което издърпа един стол до неговия. Досадно извъртях очите си и се настаних на стола… Подпрях лакътя си на бюрото му и го погледнах в очите. Тъкмоотворих устата си, за да кажа нещо, когато той ме изпревари и аз бързо я затворих, надяваща се да не ме бе видял.
- Защо закъсня? Не мога да разбера, защо отлична ученичка като теб закъснява за часовете с цял половин час.
Може би сега бе редно да се доверя на някого, да споделя с някого и да помоля за помощта му. Но защо избрах точно господина по литература, и аз нямам ясна причина. Просто усещах, че той ще ми помогне и… И му имах доверие. Затворих очите си за секунди и въздъхнах бавно и несигурно след което заговорих:
- Вчера вечерта… Ме заплашиха. – е, може би не бе това истината, но трябваше да видя дали мога да му имам доверие.
- Къде и кога е станало това? В училище ли? – задаваше непрекъснато въпроси той.
- Не, не… Баща ми… Той.. – опитах се да задържа сълзите си поне още малко на мястото им. – Баща ми ме напусна преди две години, заради неплатени дългове… И вчера, хората… Тоест притежателите на парите ми се обадиха. – учителят седеше и сякаш ме подтикваше да продължа. Когато се загледах в празните му очи, черни ями от които не можех да изляза… Започнах да говоря без да искам.. – Казаха, че ако не върна парите в срок от десет дена баща ми ще бъде убит. Започна да ме разпитва къде уча, кой клас съм... – вече не можех да сдържам чувствата си… Докато обяснявах, започнах силно да плача и да ръкомахам с ръце във празният въздух. Притворих очите си и се отпуснах в ръцете на учителя си. Имах нужда от подкрепа и той беше точният човек, който успяваше да ми я даде. Бях уплашена, болеше ме и тази прегръдка ме накара да се чувствам по-спокойна… Докато някой не ни прекъсна…
- Какво си мислите че правите???