Дънстън и Трамонто

Съб Ное 06, 2010 8:16 pm

Това е роман, който аз и едно момиче пишем, но тъй като тя няма регистрация тук аз ще го пускам. И знайте, че не всички глави са от един герой. Охх, не мога да се обясня като хората. Ще видите сами.

Глава първа: Затишие пред буря
Ruxandra`s POV

[i]
Мразех да ме зяпат. О, не, грешка. Нямаше да имам нищо против да ме зяпат, ако ме заглеждаха с интерес, или ако се извръщаха, за да ме поздравят. Мразех да ме стрелкат със злобни погледи. Всъщост изглеждам доста добре. Като всеки вампир. Косата ми е дълга, медна на цвят, а очите ми - дълбоки и кехлибарени. Имам страхотна фигура и чаровна усмивка. Грациозна съм. И въпреки това, във всеки чифт очи, впити в мен, виждах само едно - омраза. Не си го бях заслужила.
Както и да е, продължих с бързи крачки. Очите ми бяха сведени и умело избягвах краката, които изведнъж се препречваха пред мен в опита да ме спънат.
- Откачалка...
- Изрод...
- С какви очи се наричаш вампир?
- Шибана откачалка...
Обидите се сипеха по мен, затова извърнах поглед и се зазяпах в пейзажа на вампирския град в щата Монтана, сякаш не бях виждала града преди. Луксозните къщи, кацнали в права линия, гладките улици, главозамайващите градини и паркове... Леката мъгла. Монтана, градът на вампирите, със сигурност е сред най-красивите места в света. Напълно игнорирах обидите и злобните погледи. Продължих смело към крайната ми цел - дома ми. Дома на мен и Нериса, ако трябва да съм точна. И като стана дума за Нериса... Разгърнах съзнанието си и потърсих трепкащата светлина. Съзнанието й трепкаше чисто и ясно на фона на останалите. Опитах се да проникна в мислите й. И да, бях се усъвършенствала дотолкова, че това изобщо не ми пречеше да ходя и да игнорирам другите вампири. Най-сетне мислите на Нери, както я наричах накратко, откликнаха на моите.
Руксандра. - не беше въпрос, а потвърждение.
Че кой друг. Виж, знам, че те тормозя за нищо, обаче тези започнаха сериозно да ме нервират. Позволих й да погледне картината през моите очи. Всички тези злобни вампири, всичката тази омраза.
Пука ти. Нека завиждат. В крайна сметка не сме толкова странни. Виждах как Нериса ровичка из гардероба си.
О, да. Само дето пием животинска кръв и имаме нечувани способности... Нищо странно. Естествено, иронизирах. Обаче вампирите от Монтана наистина бяха ужасни. Намразиха ни само защото започнахме да пием животинска кръв, вместо човешка. Тогава избухна бомбата с "Руки и Неса измениха на вампирите". Естествено, учтиво пропуснахме да им кажем истинските си имена - интуицията ни подсказваше, че така трябва. След това дойде и бомбата с "Неса и Руки са плашещо могъщи". И накрая - "Никой да не доближава Руки и Неса. Те са откачалки". Естествено, правеха го от страх и завист, поне тук Нериса беше права. Затова сега където и да отидем, моментално бяхме третирани като... отрепки? Все тая, вече се научих да ги игнорирам. Пък и в крайна сметка аз си имам Неса и Неса си има мен. Не е ли достатъчно?
Връхлетях в къщата ни и заключих вратата, след което дръпнах всички щори. Хей, факта, че не изгарям на слънце не значи, че то не ми пречи.
- Да имаш планове? - Нериса изникна до мен.
- Мдам... Мислех си да се чупим от шибания град за известно време.
Тя се смръщи. Двете със сестра ми сме абсолютно еднакви по характер, а и по външен вид.Е, не съвсем.И двете сме студени, злобни и сероизни.Нериса е брюнетка, висока, стройна и грациозна, също като мен.Почти еднакви сме,с единствената разлика,че аз съм червенокоска,а тя-брюнетка.
- По-точно? - тя ме изгледа настойчиво с кехлибарените си очи.
- Мисля да се забия в някой университет... Йеъл или Оксфорд, примерно.
Тя се замисли. Стрелнах се на втория етаж, в моя спа център... накратко стаята ми. Явно страстта на вампирите към лукса беше неизбежна.
- Оксфорд е хубаво. - Неси ме беше последвала. - Рукс... имам лошо предчувствие.
Кимнах. Най-сетне индетифицирах онова чувство, загнездило се в мен под формата на свит стомах и леко главоболие. Лошо предчувствие. Изглежда милите ни, грижливи съграждани нещо мътеха водата.
Отворих вратата на огромната ми баня и влязох вътре. Наплисках лицето си със студена вода и междувременно чух как Нериса седна на леглото ми.
- Руксандра... - започна Неси, но ми звучеше някак нерешително. - Мислиш ли, че... нали знаеш... Може би някога... някой... ами, може би някой може да ни приеме? Нормално? Като... приятел? Въздъхнах и се озовах до Неси по най-бързия начин.
- Нериса... Не мисля. Пък и не са ни притрябвали тези отрепки.
Прегърнах я. Доста си прилачехме и по характер,и по външен вид,но понякога Неси става много чувствителна.
- Жадна съм. - подхвърлих.
- Не бих отказала да пийна малко. - сви рамене Неси.
- Значи е решено. Тъкмо ще се разсееш от мислите за тези оръфляци. - станах и се запътих надолу. Чувах как Неси ме следва.
Хванах дръжката на вратата и се подготвих за поредната порция атаки.
Излязох навън и направих няколко крачки напред. Нищо. Усетих изненадата на Неси. Въпреки това продължихме.
Вампирите ни поглеждаха, след това се връщаха към заниманията си. Погледите им не бяха изпълнени със злоба, нито бяха гневни. Никой не започна да ни обижда.
Какво им става? попита ме мислено Неси.
Идея си нямам, отвърнах и се запътихме към гората до града. За пръв път го направихме, без останалите да започнат да ни тормозят. Без дори да ни гледат лошо. Сякаш... най-накрая бяхме равни. Въпреки това имах странно чувство.
Затишие преди буря, помислих си, без да си давам сметка, че Неси ме е чула.

Съб Ное 06, 2010 8:32 pm

Съб Ное 06, 2010 10:27 pm

Втора глава: Неочаквана среща
Nerissa`POV

С Рукс тичахме из гората, търсейки животни, от които да утолим жаждата си. Докато тичахме, сестра ми изведнъж се спря.
- Шшт! - след това с нея се затичахме по посоката, от която се чу шума.
С нея видяхме две...газели?!? Какво?
Усмихнах се и се обърнах към Руксандра, а тя ми кимна решително. Заехме хищническа позиция, а след това се нахвърлихме върху газелите и впихме зъби в пулсиращите им ший. Кръвта потече, гъста и изкусителна, право в устите ни. Имах чувството, че изпразнихме животните за секунди.
Вдигнах глава и погледнах Рукс в очите. Тя се усмихваше, защото вече се беше нахранила.
С нея се изправихме грациозно и премахнахме кръвта по зъбите и около устните ни. Оставихме разкъсаните тела на животните и си тръгнахме. Докато вървяхме започнахме да си говорим.
- Руки, мислиш ли,че ще ни приемат, такива, каквито сме? Не говоря за целия град Монтана, ами за само за някои от тях...
- Не си го и помисляй, Неси. Ние сме прекалено - могъщите - за - да - бъдат - добри, забрави ли? - изпуфтя тя.
- Знам, но защо винаги трябва да...
- Не знам, Нериса, не знам. - въздъхнах.
Тъкмо тръгнах да кажа нещо, когато чух някакъв шум.
-Идва от скалите...- промълвих и със сестра ми безшумно се запътихме към скалите.
- Я кой решил да се появи. - чух глас зад нас.
Обърнахме се светкавично. Пред нас стояха двама вампири. Бяха големи, буквално. Високи, мускулести... и страшни.
- Вижте сега, правим ви услуга. - каза единият от тях. Гласът му беше плътен и леко дрезгав. Русата му коса беше разхвърляна, а червените му очи бяха свирепи. Направи бавна крачка към нас. Чух как Рукс отстъпи светкавично. Аз обаче останах вторачена в другия вампир, чернокос и също толкова красив, колкото и първия, но със сини очи.
Всичко след това се разви светкавично. Чернокосия, Ерик (да, да, имам много силна интуиция) се хвърли напред и секунди след това се оказах притисната под мускулестото му тяло.
- Руксандра! - изпищях отчаяно.
Съжалявам, Неси, имам малко проблеми тук! - извика ми тя мислено. Беше се стрелнала към другата страна, следвана по петите от онзи, русия.
Опитах се да се освободя. Ритах и се мятах във всички посоки... След това се сетих за дарбите си и успях да предизвикам у него пристъп на болка. Не много силен, но достатъчен да охлаби хватката му. Преди да се усетя той ме зашлеви през лицето толкова силно, че почти изгубих съзнание. Умът ми беше толкова замаян... Ерик ме хвана и ме пренесе до края на скалите. Понечи да ме хвърли... Бях толкова замаяна, че дори не го осъзнах.
НЕРИСА!!!
Агонизиращият писък на Рукс върна силите ми. Преди да се усетя се преметнах през рамото на Ерик и стъпих твърдо на земята.
- Ах ти, кучко! - извика Ерик и внезапно загуби равновесие.
Падна от ръба на скалата за по - малко от секунди. Изпищях. Вярно, че искаше да ме убие, но не можех да го оставя да умре! Хвърлих се след него, докоснах почвата и оттам излезе масивен зелен корен. Хванах се за него. Ерик се държеше за парче от скалата.
- Хвани ръката ми! - наредих му. Както и очаквах, той ме послуша.
Напънах се и го издърпах.
В момента, в който стъпих отново на земята, се отпуснах. Съвсем забравих, че Ерик може да ме нападне. Той се приближи бавно до мен.
- Не се плаши... - гласът му бе плътен, нежен. - Няма да те наранявам повече...
Преглътнах.
- Ти... ти ме спаси... Рискува живота си за мен, а аз се опитах да те убия.
Ококорих се. Бях смаяна от болката в гласа му. Понечих да му отговоря, когато откъм другата страна на скалите се чу раздиращ писък.
- РУКСАНДРА! - изкрещях, в същия момент в който Ерик извика "ИЪН!".
Втурнах се натам като стрела. Сестра ми... Сестра ми... Сестра ми... Не можех да мисля за нищо друго...

Пон Ное 29, 2010 10:51 am

Дънстън и Трамонто

Дънстън и Трамонто

Re: Дънстън и Трамонто

Re: Дънстън и Трамонто

Re: Дънстън и Трамонто

Re: Дънстън и Трамонто