Over and over

И отново вятърът вилнееше яростно, заигравайки се с есенните листа. Навън бе мрачно, а приближаващите се сиви облаци предупреждаваха, че скоро ще настъпи буря. Всички се бяха изпокрили някъде, уплашени от предстоящото. Дори и брега, където обикновено беше оживено, сега бе пусто, сякаш времето бе спряло, улавяйки за миг картината на напрегнатото затишие преди буря.
Два силуета обаче, все още се откроваха по познатата плажна ивица. Момче и момиче вървяха спокойно, хванати за ръце, като оставяха следи след себе си по пясъка. Те нямаха страх от бурята, не се бояха и от мрака. Вече толкова много години, по едно и също време преминаваха оттук и така добре познаваха настроенията на непредвидимата природа, че сега бе просто поредния необичаен ден. Бяха минали векове, а всичко си оставаше все същото – вечно.
- Погледни! – Възкликна момичето и инстинктивно обгърна с две ръце едната ръка на момчето, подтиквайки го да се обърне напред. Той плавно се извърна и ъгълчетата на устните му се извиха в едва забележима усмивка. Знаеше, че ще види точно това без да има нужда дори да се обръща. След всичкото това време, то не се беше променило. Продължаваше да буиства неспокойно и да пее тъжната си песен, сякаш бе за полседно. Също както в деня, когато я срещна. Тя стоеше точно тук, а вятърът закачливо си играеше с дългата й червена коса. Заприлича му на богиня, дошла, за да го отведе някъде надалеч. На кръстопътя между живота и смъртта, където бяха извън всички граници, можещи дори невъзможното.
Момчето въздъхна замислено и в същия миг една вълна яростно се разби в недалечните скали, карайки ги и двамата да потръпнат.
Но те продължаваха да стоят неподвижно, загледани в далечината и дишайки толкова незабележимо, че отдалеч приличаха на две преплетени една в друга статуи.
- Не се е променило. – Каза най-сетне той и несъзнателно обгърна с ръка талията на момичето, придърпвайки я още по-близо до себе си, така че сърцата им да бият като едно цяло.
- И няма да се промени. – Отвърна тихо тя, заровила лице якето му, вдишвайки дълбоко почти изпарилото му се ухание. – Никога. – Прошепна накрая и сведе уморено натежалите си клепачи.
-И то е като нас. Вечно. – Продума момчето и нежно целуна момичето по главата, заглеждайки се в отсрещните лодки. С времето те бяха остарели, цветът им бе избледнял, дъските - продънили. Всичко се променяше, но не и морето. Всичко се подменяше, а морето пак си стоеше там – безмълвно, успокояващо, разбиращо...
-Някой ден и то ще се промени. – Съобщи момичето с въздишка, прегръщайки момчето силно, сякаш всеки момент щеше да го загуби. – Тогава и ние ще се измъкнем от клопката на вечността. – Прошепна натъжено тя, изгубила всякаква надежда, че този ден някога ще настъпи.
И поредната бушуваща вълна се разби шумно в скалите, обявявайки началото на страховитата буря.