Писмо..

Пон Ное 15, 2010 11:45 pm

И отново сънувам този кошмар. Всичко около мен е сиво, аз бавно посивявам. Но явно трябва да се примиря. Седя на люлката на нашето място и слушам нашата песен. В главата ми се въртят всички щастливи спомени с вас. И после картината се сменя. Виждам лицата ви, гледате ме с този до болка познат укорителен поглед. После се обръщате и си тръгвате! Започвам да викам след вас, но вие не ме чувате. И тогава болката ме връхлита. Толкова изпепелявящта, че падам на колене и започвам да крещя. Сълзите, който криех толково време вече се стичат неконтролируемо по лицето ми. Вече цялата съм сива. Сега знам защо - просто умирам. Сърцето и душата ми са прекалено наранени, за да продължа напред. Точно преди болката да спре и аз да затворя очи завинаги се събуждам с писък. Отново уверявам себе си, че тове само кошмар, но после се събуждам напълно. Виждам реалността, вие найстина ме изоставихте. Сега не знам какво да чувствам. Объркана съм и ме боли. Отново чувам нашата песен - телефона ми звъни, но не е нито една от вас. Оставям се на спомените да ме залеят под звуците на мелодията. Искам да остана така завинаги, но трябва да се изправя срещу реалността. Трябва да изживея поредния ден изпълнен с болка. Остана ми само надеждата, че може би ще размислите. Ставам с нежелание от леглото и се обличам. Всичко за мен се случва като на забавен кадър. Излизам от топлата къща, посрещайки поредния дъждовен ден. Навън е също толкова мрачно, колкото вътре в мен. Надявам се поне дъжда да отмие остъка от кошмара. Но раната продължава да кърви. Сълзите ми се смесват с капките падащи от небето. Оставям краката да ме водят. Зрението и ума ми са прекалено замъглени, за да мисля накъде отивам. Все още не знам каква беше грешката ми. Какво направих, с какво заслужих това?! Къде сте, не съм ви виждала сякаш от векове! Знаете ли колко ми липсвате? Част от мен я няма! Целият ми свят рухна. Останаха спомените - това, което времето не може да изтрие. Както аз не мога да изтрия вас от живота ми. Изпитвам прилив на адреналин. Имам нужда да бягям, без никога да спра. Но това ли е решението? Да избягям от вас и от всичко? Не, не е редно. Сещам се за първия път, когато се скарахме. Плаках доста дълго, но накрая се сдобрихме. Има ли надежда сега? Разравям се дълбоко и я откривам. Само изкрица е, ала мога ли да разпаля огън? Изправям се мъчително - тялото ми е сковано от студа. Вече не вали, но едва ли слънцето ще се покаже скоро. Града ми изглежда толкова празен. Затичвам се, стъпките ми отекват в тишината. Няма жива душа наоколо. Само грозните, черни гарвани, които наблюдават всяко мое движение. Сякяш очакват да падна, за да ме разкъсат. Граченето им пронизва ушите ме като писък, но няма да спра. Не и сега. Чувствам, че съм близо до целта си, въпреки че не знам каква точно е тя. Въздухът не ми достига, но ми остава толково малко до ъгъла. Само да го достигна. Чувам гласовете ви. Смеете се, докато аз плача. Може би не знаете какво ми причинихте? Не! Това е невъзможно. Вие сами видяхте страданието в очите ми. И ето дългоочакваната среща. Вие млъквате като опарени. Толкова зле ли изглеждам? Това не ме интересува! Искам да знам защо го направихте. Защо ме отблъснахте? Знам какво да кажа, но просто не мога да издам звук. По-добре ли се чувствам без вас? Не, не мисля. Тогава какво ме спира да кажа това, което искам? Само миг и вече нищо няма значение. Само очите ви, пълни с презрение. Сякяш мога да чуя звука на падащите парченца от разбитите ми мечти. Трябва ли да продължа да водя тази борба? Вече нямям сили. А въпросите си остават без отговор и болкота ме убива. Тъмнината в мен расте и ме обгръща малко по малко в зловещета си прегръдка. Ала никой не забелязва това. Болката разряжда всичко, изгаря ме! Падам на земята и започвам да се гърча, а вие просто стоите там и ме гледате с надсмешка. Къде са хората, които обичах? Превърнахте се в непознати. Непознати с каменни сърца. Трябва да е останало нещо от приятелите ми! Дълбоко вътре във вас, но го има. Защо не можете да го откриете? Знам, че после ще съжалявате, но може би ще е прекалено късно. Искам да плача, ала сълзите ми ще замръзнат под ледените ви погледи. Искам да крещя, ала гласа ми бе отнет. И ето песента привършва. Дишането ми е накъсано, клепачите ми натежават. С последните звуци на мелодията склопявям очи. Мрака ме обгръща, чувствам се лека като перце. Това ли е смъртта? Харесва ми, поне болкота изчезна! Най-вероятно е защото сърцето си оставих на земятя. Тук при това писмо. Стоят на нашето място и чакат да бъдат открити от вас. Вие искахте сърцето ми. Ето го, макар че се разпада. Пазете го, защото това е, което остана от мен!

Пон Ное 29, 2010 11:02 am

Писмо..

Писмо..

Re: Писмо..