Ейнджъл

Значи това е нещо ново и е изцяло мое. Хванала ме е няква мания към дивия запад. И тка... Ето началото или 1-ва глава. Кратичка е, но е за малко време..

Дивия запад, 1853

Очи – като ноща..
Усмивка – като луната..
Дъх – на смърт..

Глава |

Улицата беше пуста. Черните ботуши с ток оттекваха на всяка стъпка. Дългият черен шлифер се развяваше. Лицето щ бе бяло. Очите – черни. Името щ беше Джесика. Позната като закоравял престъпник. Смяташе се, че е убила 13 души и то без причина. Тя пристъпи бавно към вратата на един бар. Преди да влезе, чу шум и отстъпи в страни. В този момент вратата се събори с трясък и един пияница изхвърча навън. Джесика пристъпи върху безжизненото тяло и влезе в бара. На всякъде се виждаха мъже с револвери. Миришеше на алкохол и трудно се дишаше от дима. Беше прекалено шумно. Джесика извади двата си бели револвера, изработени по поръчка, и стреля няколко пъти във въздуха. Възцари се пълна тишина, само някакъв пиян старец се смееше в дъното на стаята. Джесика се ядоса, презареди и стреля в бутилката, от която щеше да отпие стареца. Разбира се, улучи. Тя отиде и седна на една маса в ъгъла.
-Тъкмо излязох от затвора. – каза един мъж, мръсен, дебел и космат, след като се приближи към Джес.
-Честито – отговори безизразно тя.
-Дадоха ми 35 години, но лежах по-малко. Около 3 дена.
-Хах. – погледна го с отвращение.
-Готина си.
-Ти не си.
-Имам нужда от жена.
-Имаш нужда от баня. – каза Джес и отпи от уискито си.
Белязаният – така го наричаха, си тръгна.
Хах.. Какво щастие.. – помисли си нашата познайница.
-Тихо! – Извика на всички собственика на кръчмата, който бе барман. – Искам да съобщя нещо. Ще има състезание за стрелци. Побеителят получава награда от 100 000 долара. Всеки може да се запише.
Един мъж, с по-нормален вид отпи от бирата си и впи поглед в Джес. Тя го погледна изпитателно и също отпи от уискито си.

-Който иска да се запише- да дойде при мен.- съобщи важно Ралф(бармана/собственик)
Един по един се записаха около 5 стрелеца.
-Ейнджъл- извика от дъното на бара един мъж, млад, с очи дълбоки – сини.
-Кой пък си ти ? –попита някой
- Някой по-смел от теб..
Ралф изписа с те*ешир "Ейнджъл" на дъската за участниците.
Току-що записаният отиде при Джес и седна до нея.
- Махай се. – отвърна сопнато тя.
-Съжалявам, че трябва да го казвам, но си по-добра компания от другите тук – каза Ейнджъл и постави ръка върху бедрото щ.
Джес последна ръката, по която личаха множество белези и попита:
-Кой си ти ?
-Ейнджъл.
-Това мисля, че го знам. КОЙ си ти ?
-Просто стрелец, имащ ранчо недалеч от този град.
-Браво – каза Джесика и премести ръката му от бедрото си.
Той я погледна изненадано. Нима някоя жена не искаше вниманието му ? Как ? И той не знаеше.
Пиха цяла вечер.

„Добро утро.” Бе първото, което Джес чу.
-Хъъъъъ- това беше единствената нечленоразделна реч, която Ейнджъл получи в отговор.
-Снощи добре си изкарахме. Пихме, аз те бих на карти..
-Да, но нека да не си правим плановете за сватбата.
-Хах, както кажеш лейди.- Ейнджъл почистваше пистолета си.
По едно време нещо замириса.
-Какво по дяволите е това ?? – попита отвратена Джес, като надникна в една тенджера.
-А, това е закуската. Малко месо.
Та това си е чист въглен..- помисли си Джесика.
-Е, с кого ще се съревноваваш днес?
-А ? Какво ? – попита тя, като направи тъпа физиономия.
-Скъпа – Ейнджъл се приближи към нея – вчера ти се записа за състезанието. –Една лукава усмивка се изписа на лицето му. Той сведе поглед и огледа бедрата на Джес.
Джесика тихо каза „Какво..”, но след това проследи погледа му. По дяволите.. Беше облечена в някаква раздърпана риза и нищо друго. Тя отиде и се облече. Черните панталони, черният шлифер и ризара с деколте, както и черните ботуши и двата револвера с дръжки от слонова кост, много утиваха на тази жена. Ейнджъл снощи не беше забелязал, че тя е хубава. Но естествено, та тя е единствената жена в този град, която не продава тялото си за пари.
-От кога си тук ? – попита той.
-От вчера. – получи отговор.
Ясно. Прясно сирене,а? –Помисли си той и се подсмихна.
-Какво ? – две красиви очи, чакащи отговор на този въпрос, бяха вперени в него.
-Нищо, нищо. – каза той, но усмивката му си остана на място.