Живот, изживян за един миг {тъжна история}

Чет Ное 18, 2010 10:37 pm

Това по- принцип е oneshot, но пускам началото, защото нямам търпение да го покажа на бял свят Живот, изживян за един миг {тъжна история} 787605

Надявам се да ви хареса изцяло историята Живот, изживян за един миг {тъжна история} 352690

Беше ранна пролет и дърветата бяха обагрили света със свежи и прекрасни цветове. Цветята цъфтяха, а веселите птички летяха във въздуха и пееха песните си. Слънцето седеше, като зелепено на небесвода и се смееше. Даряваше топлота и усмивки на хората, а малките бели облачета плуваха безгрижно по синьото небе. Всичко излизаше навън и се събуждаше от дългият си зимен сън. Катерички подскачаха по дърветата, а работливите мравки започваха събирането на зимнина. Светът се пропуждаше и всичко си ставаше по старому... Единствено една синя роза стоеше свежа и не покътната от дъждът или студът през зимата. Беше посадена на най- високата скала около морето, символизираща вечната и не забравима любов между двама млади, които не бяха могли да изживеят спокойно младините си и да умрат на старини. Как черната жена с качулка бе отнела щастието и надеждите им; как беше разделила сърцата им на две... Пред розата и гроба седеше изправен мъж на около 40 години. Лицето му беше бледо, като платно; около очите си имаше кръгове, които показваха безсънието, което го мъчеше от дълги години насам; очите му бяха сини, като бездънното морето, където беше изгубил първата си и единствена любов. Всяка година на тази дата идваше с букет от сто рози и ги оставяше върху гроба на любимата си, но това цвете- тази не увяхваща и вечно синя роза седеше права и горда, сякаш нищо не можеше да я отдели от земята. Все едно принадлежеше на това място и не искаше да си тръгне от него. Пред мъжът върху високата мраморна плоча с големи букви беше изписано: " Елизабет Вател. Родена на: 15 август 1968 година и починала на: 26 май 1989 година"... Мъжът пристъпи напред и когато стигна до гроба, наведе се и постави букета от рози върху пръстта. Сложи ръка върху земята и погледна снимката, която беше сложена за спомен. Тези така топли очи го гледаха и все едно му казаваха да не тъжи; тeзи запленителни устни му се усмихваха и му казваха, че вечно ще го обичат... Сълзите му започнаха да капят и да напояват земята.
- Помниш ли, любима?- чу се гласът му изпълнен с болка и тъга.- Помниш ли, онзи ден морето как тихичко шумеше, а вълните спокойно се плискаха една в друга.- ръката му стоеше върху пръстта, а сърцето му се късаше от мъка.
- Изминаха 20 години, мила, откакто ти потъна в незабрава. Откакто си казахме запоследно сбогом.- вдигна глава нагоре и погледна шареното небе, което благодарение на залязващото слънце се беше обагрило с всевъзможни ньоанси на синьо, червено и лилаво. Толкова прекрасно и омайно, че все едно му казваше "Обичам те"... Усмивка се появи върху лицето му и отново със същият глас заговори.
- Помниш, мила... Знам, че помниш всяка минута прекарана заедно.- последните лъчи се скриваха, а нощта най- нахално отместваше срамежливият залез, като тъмнината заливаше всичко наоколо. Уличните лампи светнаха, а прозорците по къщите засияха от светлината и радостните викове. Мъжът на скалата щеше да седи цяла нощ там, защото си нямаше никого. Неговата любов беше изчезнала и потънала в дебрите на мрака. Тя си бе отишла с жената, която беше откраднала сърцето му и занесла го със себе си под земята. Алберт Вател- така се казваше 40- годишният мъж, притежаваше банки в страната и чужбина. Клоновете им се трупаха с пари и хора, но вече си беше утвърдил името и авторитета. Само едно единтсвено нещо липсваше на фона на този щастлив и ухолен живот. Жена, която да му дава подкрепа; да се смеят заедно на живота и да плачат заедно в болка и радост. Наведе се и положи коляно върху земята.
- Обичам те, любов моя... Ти си единствена за мен... Вечно ще си в моето сърце.- пред очите му се появиха спомени, които всеки ден го измъчваха. Нейното бяло и красиво лице поруменяваше, когато се доближаваше до нея; катранено черните й очи потрепваха и искри на щастие се появяваха в тях, а алените й устни се разтваряха и му говориха нежни слова... Как седяха на тяхната лодка и гледаха залязването на последните слънчеви лъчи, как се беше усмихвала преди завинаги да затвори очи... Сълзите му не спираха да падат от очите, а сърцето му се късаше на хиляди парченца. Стъклото, което представляваше душата му отдавна се бе пръснало и оставило дълбока рана в него...

следва продължение....

[/color]

Живот, изживян за един миг {тъжна история} Kommm10

Нед Ное 21, 2010 6:52 pm

Надявам се да ви хареса и се извинявам, ако е станало по- дълго, но се опитах да го съкратя колкото се може Живот, изживян за един миг {тъжна история} 787605

Преди 20 години.
---------------------------------------------------------------------------------------------------

Топлият и лек ветрец се носеше из въздуха и нежно докосваше позелинелите листа на дърветата. Небето беше чисто и синевата се ширеше навред. Облаците по него бяха изчезнали и само веселото и засмяно слънце печеше. Лъчите се спускаха надолу и докосваха всичко по земята. Цветята се разтваряха и поглъщаха топлината му, а прозорците на къщите отразяваха светлината. Хората забързано вървяха по улиците, а колите се движеха бездушни. Вървях и минавах покрай тях, все едно не съществуваха, защото бързах да отида в болницата. Там, където лежеше моята любов и младостта й вехнеше с всяка изминала секунда. Бях решил, че този ден ще е различен и щях да й подаря един ден на щастие и радост преди да си замине и да ме остави сам. Хиляди пъти си задавах едни и същи въпроси- Какво ще правя, когато затвори завинаги очи? Щях ли да я последвам? Щях ли да го преживея? Лицето ми беше побеляло и повяхнало, а очите ми бяха пълни със сълзи. Подминавах тези хора, които бяха щастливи със семействата си, имаха работа и мечти... Но аз.... Аз имах само една мечта... Мечтаех моята Елизабет да се оправи и да живеем дълги години заедно. Да създадем семейство и да си имаме деца. Да си построим къща и тя да бъде нашето скривалище от целият свят... Но това никога нямаше да се случи, защото болестта изяждаше тялото и душата й. Със всеки изминал ден очите й губеха онзи пламък, копнеещ за живот; лицето й ставаше студено и губеше онази красота, която обичах. Сърцето й заглъхваше, а дъхът, който ме галеше нежно беше се превърнал в леден. Вървях без посока и се оставях тялото да ме води. То ме носеше към болницата, в която ходех всеки ден. Държах ръката й с часове и гледах как спокойно спеше. Питах се дали ще изглежда по същият начин, когато си поеме за последно дъх... Изведнъж пред мен се изправи огромната болница и наведох глава. Тялото ми за миг потрепери, защото можеше да науча ужасяващата новина за смъртта й, когато влезя в стаята й. Щях да видя майка й как вика и рони сълзи. От тези мисли ме побиваха тръпки и ме беше страх да пристъпя прага на тази мрачна и изпълнена със смърт сграда. Вдигнах глава и се загледах в спокойното небе- толкова красиво и величествено беше то. Седеше безчувствено и наблудаваше отвисоко мъката ми. Събрах сили и влязох през вратите на болницата. Заизкачвах се по стълбите към вторият етаж. Когато стигнах коридорът, тръгнах по него и се отправих към онази стая, където може би лежеше жената, която обичах толкова много... Внезапно мускулите ми се смразиха и не ми се подчиняваха. Чух грубият и до болка познат глас на лекуващият лекар на Елизабет.
- Съжалявам, госпожо Ретер, но на дъщеря ви й остава съвсем малко време.- плачът на майка й започна да ехти в съзнанието ми, а по мен бягаха ледени тръпки. Малко време?
- Неее....- започна да плаче тя, а сълзите в очите ми сами излизаха.
- Може би днес е последният й ден живот.- отново каза докторът и стана. Прегърна жената, която плачеше за умиращото си дете и показваше искрено съчувствие...- Съжалявам, госпожо.- едва ппромълви той... Но кой щеше да съчувства на мен? Кой щеше да ми помогне? Изгубвах се в отчаянието си и незнаех какво да правя. Чу се лекото скърцане на вратата и зениците ми се разшириха. Майката на Елизабет седеше пред мен и гледаше в разплаканите ми очи. И двамата виждахме болката, която не искаше да ни напусне и ни погубваше бавно и мъчително.
- Алберт.- едва продума тя и се хвърли върху мен. Разбрах какво искаше тя. Искаше подкрепа и аз бях там, за да й я дам. Обгърнах я с ръце и заридах с нея. Отчаянието си беше намерило място в сърцето ми и искаше да унищожи всичко, което беше останало в мен...
- Не плачете, госпожо. Всичко ще бъде наред.- изхлипах и се опитах да й вдъхна кураж.Но Какво правех? Та, самият аз не си вярвах, че всичко ще се оправи, а го казвах на единственият й родител.
- ти си добро момче, Алберт.- повдигна глава тя и се вгледа в сините ми очи, които бяха изпълнени с любов към момиченцето й.- Дъщеря ми е късметлийка, че момче, като теб я обича и е до нея в този труден момент.- Потрепнах... Усещах хладнината, която се носеше из зловещият и тих коридор. Поставих глава на рамото й и с тих глас заговорих.
- Моля ви, госпожо Ретер... Позволете ми да прекарам последният ден на дъщеря ви, с нея.- усетих как тялото й се стегна, а ръцете й трепереха. Внезапно хвана с ръце главата ми и я повдигна. Зениците й се разшириха, защото видя сълзите, които исках да скрия от нея. Седях на място, а горчивите капки се стичаха по лицето ми.
- Моля ви...- гласът ми беше изпълнен с мъка и същевременно с безгранична любов, а тя наведе глава към мрачно белият под.
- Но и аз искам да бъда с нея, Алберт. Това ще е последният й ден живот...- веднага я прекъснах.
- Доверете ми се... Дещъря ви никога няма да забрави този ден...- поех решително дъх и сложих ръка на сърцето си.- Заклевам се.- единтсвеното нещо, което майка й направи бе да се усмихне едва и двамата тръгнахме към стаята, където лежеше Елизабет и ни очакваше. Когато стигнахме фаталното за нас число "13", отворихме вратата и видях онова повяхнало лице, което обичах. Беше усмихнато, а белотата скриваше всичко красиво в Елизабет. Около зениците й имаше едва забележими жълтеникави отенъци, а ръцете й- слаби и безпомощни трепнеха. Усещах мрачната и зловеща атмосфера, която извираше от тялото й и ми казваше, че скоро ще напусне този свят. Напиращите сълзи искаха да излязат и да се смесят с тъгата ми, но със сетни сили се опитвах да ги възпирам, защото знаех, че ако ги бях пуснал щях да натъжа момичето, която обичах. Нямаше да е весела, както винаги, а щеше да се измъчва заради проклетата болест.... Усмихнах се насила и заговорих с дълбок глас.
- Как си днес, любов моя?- усмивката й стана широка.
- Алберт.- очите й искряха от щастие, както винаги правеше.- Мамо.- пристъпих към леглото й и преплетох пръстите си с нейните. Извърнах глава назад към майка й и тя кимна с глава. Беше видяла молбата, която отправях към нея... Тогава отново върнах поглед към Елизабет и сложих другата си длан на ледената й буза.
- Приготви се, Елизабет.- усетих объркването в тялото й, но това не беше от значение, защото нямаше да се откажа от последният си миг с нея.
- Но...- заекна тя, защото не разбираше за какво говоря. Този път поставих пръст върху разранените й устни.
- Не говори... Хайде, да ти помогнем да се облечеш и да те изкараме от тази болница.- лицето й беше объркано, но и някак различно. Най- накрая щеше да напусне стаята, в която беше седяла три месеца. Постави ръце на леглото и едва се изправи. Тогава с майка й започнхаме да й помагаме с дрехите. Когато напълно бяхме готови отворих вратата, а госпожа Ретер целуна по челото момиченцето си и промълви.
- Приятно изкарване, дъще.- върху нея се появи фалшива усмивка и пусна Елизабет. Хванах ръката й и излязохме от стаята. Вътре остана жената и няколко капки сълзи паднаха от очите й.
- Обичам те, Елизабет.- чух думите й и сърцето ми се разкъса на милион парченца, но моята цел в живота беше да направя Чернокосият ми ангел, колкото се може по- щастлива...

Когато стигнахме пристанището извън града, платих на шофьорът и слязохме от таксито.
- Сигурен ли си, че имаш пари, Алберт?- зададе ми загрижено въпрос тя. Кимнах с глава в отговор и я поведох към дървеният стар мост, който отделяше земята и морето. Още от малък бях останал сираче... Нямах си никого и родителите ме бяха изоставили, защото не ме искаха, но това вече беше без значение. Бях срещнал човек, който ме бе спасил от самотата и тъжният свят, в който се бях затворил. Беше влял надежда и топлина в мен и направил по- радостни дните ми... Сега беше мой ред... Щях да си върна дългът към нея... Най- накрая стигнахме моста, а до него ни очакваше малка лодка и вътре в нея собственикът й. Слязохме по стъпалата, вдигнах Елизабет на ръце и я положих на лодката. След нея веднага се качих и лодкарят започна да движи греблата. Усмивката върху лицето му не се махаше, защото виждаше двама прегърнати влюбени и си спомняше за изминалите си дни. Морето беше спокойно, а малките вълни се блъскаха една в друга и песента им се смесваше. Слънцето се намърдваше към хоризонта и лъчите му бавно започваха да се скриват. Небето беше прошарено с различни красиви цветове. Всичко това приличаше на вълшебна приказка, но краят й нямаше да е щастлив... След известно време стигнахме до шамандурата, която не позволяваше по нататъчното навлизане в морето. Лодката спря и изправих любимата си. Тогава лодкарят разбра какво искам от него и запитах.
- Ще ни венчаете ли?- мъжът с прошарената коса кимна с глава и започна да говори, а Елизабет беше объркана и леко шокирана. Не разбираше какво говоря, но се притисна в мен и заслуша думите на лодкарят.
- Правата, дадени ми от господ и от повелителят на моретата, ви питам... Вие, Елизабет Ретер, вземате ли този младеж за свой съпруг. Ще го обичате ли в добро и зло, докато смъртта ви раздели.- ледени тръпки пробягаха по тялото ми, когато чух последните му думи, но чернокосият ми ангел се усмихна и нежно промълви.
- Да.- мъката още повече се намести в мен и караше всеки мой мускул да трепери.
- Вие, Алберт Вател, вземате ли тази девойка за своя съпруга. Да я обичате вечно, в добро или зло, докато смъртта ви раздели.- извърнах глава и се срещнах с тези катранено черни очи, които винаги ме гледаха с любов и всяваха спокойствие в сърцето ми.
- Да...- погалих лицето й.- Ще те обичам дори и след смъртта, любима.
- Тогава трябва да поставим пръстените.- засмя се тихо лодкарят, а аз извадих малка дървена кутийка, на която капакът беше от леко пукнато стъкло. Махнах го, а вътре седяха два пръстена, които бях изплел от различни цветя. Цветовете им се преплитаха, а зелените им стебла ги правеха още по- прекрасни. Тогава извадих единият пръстен и хванах ръката й. Погледнах я в очите и започнах да казвам клетвата си, която толкова дълго време бях мислил.
- С този пръстен, мила, обещавам, че вечно ще съм твой и нищо и никой няма да може да ни раздели.- тя извади другото прътенче и го постави на моята ръка, като нежните й слова излизаха изпод устните й без коле*ание.
- С този пръстен, обещавам, че вечно ще съм твоя и нищо и никой няма да може да ни раздели.- усмихнах се. ТЯ беше щастлива и това беше достатъчна причина, за да живея... Тогава я целунах и прегърнах. Притиснах я силно в себе си и исках да усетя топлото й тяло; да усетя все още биещото й сърце и дъхът, който скоро щеше да заглъхне. Мъжът остави лодката да се носи по морето, а ние с Елизабет седяхме прегърнати и гледахме красивият залез. Елизабет се взираше в синият цвят, който малко по малко ставаше червен, а най- накрая щеше да се превърне в черна нощ. Тази нощ, която може би щях да остана сам и облян в сълзи...
- Колко е красиво небето, Алберт.- усмихна се.- Благодаря ти за този миг, който ми падари... Той е най- прекрасният през живота ми.- изведнъж очите й започнаха да се затварят.- Никога няма да го забравя.- промълви тя и едва сега клепачите й бяха напълно затворени. Сърцето й вече не се чуваше, а въздухът от дробовете й за последно излезе от тях. Сковах се и всичко в мен започна да трепери. Моментално я обърнах към мен и видях красивото й лице, което беше все така спокойно и лека усмивка имаше по него. Елизабет беше потънала в мрака на смъртта и бях останал сам. Този момент, от който най- много се бях страхувал беше настъпил. Очите ми се насълзиха... Сграбчих я силно в прегръдка, а сълзите заизлизаха сами. Исках да умра с нея, да пътуваме заедно към рая, където щяхме да бъдем заедно...
- Неее.- викът ми все едно разрязваше небесвода, а шумът от вълните вече не се чуваше. Морето се движеше бездушно, а едната й ръка се свлече надолу и пръстенът, с който се бяхме врекли падна върху водата. Започна да се движи по нея и да се отдалечава от сърцето ми. Мъката ми нарастваше, а душата ми се обвиваше в тъмнина...
---------------------------------------------------------------------------------------------------

- Тук съм, любов моя. Цялата нощ съм твой, както, когато си замина. Ръцете ми не искаха да те пуснат и държаха изстиващото ти тяло.- капките, които се стичаха от очите му, падаха по пръстта и се смесваха с нея... Изведнъж първият слънчев лъч се спусна от небосвода и освети лицето на Алберт. Вдигна глава нагоре и почувства топлината на слънцето.
- Да, любов моя... Знам, че и ти ме обичаш.- изстри сълзите от очите си с ръкав.- Никога няма да забравя първата ни среща; усмивката, когато отидохме на хълма в първата ни романтична нощ... Тогава нямах пари да ти подаря друга, но ти беше щастлива, нали, Елизабет?- върна поглед към синята роза и промълви.- Все още даваш живот на тази роза, която посадих на погребението ти...
Така си минаваха часовете, а времето се движеше безмилостно. Нощта за пореден път отместваше денят, а черната пелерина се разстилаше из целият свят. Когато пълната луна се показа, Алберт се надигна и се изправи.
- Време е, любов моя... Време е да си кажем "Довиждане".- Обърна се с гръб към гроба.- Всяка година на този ден, в този час, мила, ще идвам и ще съм до теб.- усмихна се едва.- Обичам те.- каза тези, така раздиращи сърцето му думи и тръгна с бавни крачки напред. Лек ветрец подухна, разпиля косите му и листата на синята роза се вееха. Усмивката му не се махаше, защото знаеше, че това е ТЯ.
- Обичам те, Алберт...- нежният и топъл глас се носеше с вятъра, а пръстенът с овехналите цветя стоеше върху кръстта на гроба...
Край

Живот, изживян за един миг {тъжна история}

Живот, изживян за един миг {тъжна история}

Re: Живот, изживян за един миг {тъжна история}