Индекс
Последни снимки
Търсене
Регистрирайте се
Вход
sweet secretЛюбител
Рожден ден : 08.06.1993
Години : 31
Мнения : 225
Дата на рег. : 15.01.2010
Мъртвородена/ Първороден грях
Пон Ное 29, 2010 10:47 pm
РЕЗЮМЕ :
Елина Деверо е красива, млада сервитьорка, работеща в бар наречен ''The Faces’’ в малкото, провинциално градче Дъмфрийс, щата Вирджиния.
Привидната невинност на сервитьорката е привлекателна за всеки един мъж в Дъмфрийс, но малката Елина се слави с името на срамежливка, която е златната ябълка в короната на дървото.
Въпреки своята сладка усмивка, Елина пази скрита тайна, която може да коства живота й.
Тя е полувампир.
Научена от майка си, Сузан Деверо, да спазва железни правила, пазейки се от всеки ловец, преминаващ през Дъмфрийс, Елина лавира ловко и се справя с живота на нормално момиче, такова, каквото винаги е мечтала да бъде.
В една обикновена вечер в ‘’The Faces’’, Елина бива разпозната от жесток ловец, който не признава човешкото в нея.
Нормалните представи за спокоен живот се преобръщат внезапно, от нейният спасител, Дийк Глен.
Ловец, който предотвратява смъртта й, но я прави своя играчка, между чаршафите, с която желае да празнува всяка своя победа над вампирите.
Омразата на Елина, която майка й е изградила в нея, ще й помогне да се бори срещу самоувереният и дързък Дийк, който изпитва удоволствие от това да пречупва силната й воля.
Какво ще стане обаче, когато инстинктите на Елина започнат да се пробуждат и кръвта във вените й започва да ври, а жаждата попие в нея изцяло?
Кой в баща й? Защо е избрал майка й прекарвайки нощ с нея, подарявайки й малко момиченце?
Ще може ли арогантният Дийк да дръпне спусъка?
Черно или бяло?
Ще се спре ли някъде по средата или миналото му няма желание да му го позволи?
- sweet secretЛюбител
Рожден ден : 08.06.1993
Години : 31
Мнения : 225
Дата на рег. : 15.01.2010
Re: Мъртвородена/ Първороден грях
Пон Ное 29, 2010 10:49 pm
ГЛАВА ПЪРВА
Топката й се търкулна по зелената трева в парка, и като омагьосана, се скри зад страховитите храсти.
Навсякъде беше пълно с щуреещи деца, на нейната възраст, и обсъждащите им новото кулинарно предаване майки.
Елина прокара изпотените си рачички по бухналата си, розова рокля, и сви устни раздразнено.
Ама че късмет!
Притеснено стрелна очи към майка си, която седеше й разговаряше с леля й Бет, съседката, която често идваше у тях, за по чаша кафе.
Поколе*а се дали да не извика на мама, но след секунда реши, че не трябва да бъде пъзла, както я наричаше Джейсън Джоунс, хлапето, с което трудно споделяха една детска градина, и се запъти с леко несигурна крачка, към потайното място.
Навлезе навътре.
Белите й пантофки стъпкваха изпопадалите есенни листа.
Звукът беше неприятен.
Сякаше имаше някой, който вървеше зад нея
Първото нещо, което привлече вниманието й, бяха черните му обувки.
Кракът му седеше на изрисуваната, с различни приказни герои топка, като от време на време я приплъзваше леко, напред назад.
Големите й, кафяви очи, бавно се издигнаха нагоре, от елегантните му, черни панталони, до тъмнозеленият шлифер, който носеше.
- Здравей.
Гласът му я привлече. Звучеше топло. С онази мекота, с която й говореше майка й. Нежно, приласкавайки я.
Косата му беше руса, като на ангел. Къса, леко разрошена. Очите толкова наситено зелени, че за момент й се стори, че блестят като малки скъпоценни камъчета, поръсени върху златистият пясък.
Лицето му беше бяло, много бяло, а устните розови, усмихваха й се.
- Здравей. – тихичко му отговори, като го изучаваше с неподправеното си детско любопитство. – Ще ми върнете ли топката, господине? – възпитано попита, като посочи с малкото си, все още пухкаво като на бебе пръсче, шарената топка.
Усмивката му стана още по – широка.
Заслепяваше слънцето, невинните й очи, и всичко, което ги заобикаляше.
- Разбира се! - кимна сдържано непознатият възрастен, като се наведе, взе топката в ръка и отиде до русокосото момиченце. - Как се казваш? – попита ангела, като клекна до нея и й подаде топката, докосвайки меката кожа на малката й ръчичка.
- Мама казва, че не е хубаво да се говори с непознати. – със сладко поучение на облото си личице, изрази объркването си, от иначе простият му въпрос.
Смехът, който излезе от устните му, беше толкова интересен за детето, че то го наблюдаваше с разтворена устичка и примигващи очи.
- Мама е много права - съгласи се мъжът, като отмести един рус кичур паднал на бузата й. - Но на мен можеш да кажеш. - той се взря във кафявите й очи - Аз съм много добър приятел на майка ти.
Елина изкриви устнички. Хубавото й лице зае размишляващо изражение.
- Елина. – отговори му, като подхвърли леко топката нагоре и го дари със сладка усмивка, на която и липсваха предните две зъбчета.
- Това е много хубаво име - с радостен трепет от доверието й, отбеляза мъжът – Елина ти ще станеш красавица! – заключи, като щипна малкото й чипо носле, карайки я да се смръщи.
- А вие господине? - любопитно повдигна вежди - Как се казвате?
Непознатия задържа изумителните си зелени очи върху нейните.
Елина изпита притегателна сила, която я придърпваше, умоляваше, да го прегърне.
- Джоузеф. - откриха й желаното устните му.
- И вашето име не е лошо! - възкликна чистосърдечно момиченцето - Мама казва, че дори нещо да не ни харесва, е възпитано да премълим! -тя сви устни, изразявайки несъгласието си - Но този път съм честна!
Джоузеф се усмихна ведро и постави лакти на колената си.
- Мама те учи на много неща, нали? - подпита я ловко той, без да възбужда несигурност в главицата й.
- Ахам. – кимна и сбръчи чело – Казва, че трябва да се спазват правилата - поясни, мръщейки се, издавайки му негодуванието си и към това.
- Елина, кафяви ли са очите ти ? - изненадващо попита той, като се усмихна подканващо, когато детето го изгледа объркано - Просто такова ангелче, би трябвало да има ангелски очи! - лека, добронамерена усмивка, която извика слънчева на нейното лице.
- Ще ви кажа една тайна - сложи ръка пред устните си и се приведе към ухото му - Зелени са. – прошепна, а на лицето на мъжът изгря доволна усмивка - Мама казва, че не са хубави и носят неприятности, затова слагаме лещи! - сбръчи носле и разклати главичка с явно недоволство – Като вашите са, обаче мама казва, че са странни и не бива да ги показвам! – повдигна крехките си раменца примирено – Такъв е живота!
Джоузеф избухна в искрен смях, след последното излязло от детската й устичка.
Звучеше толкова наясно с нещата, почти като възрастен. Пораснала още преди да му е дошло времето.
Умницата на татко!
- Очите ти са прекрасни, Елина! - топло промълви той, като се приведе към нея и целуна все още сбръченото й челце – Ще дойде момента да ги покажеш, ангелче! - топлият му дъх погали обърканото й лице - Ще бъдеш красавица!
Елина мълеше.
Беше нарушила правилата и това внезапно я разтрои, а може би бяха тези толкова странни думи, идващи от устата на непознатият.
- Имам нещо за теб! - превъзбудено обяви Джоузеф.
- Подарък? – очите й светнаха.
Колкото й да се опитваше да я предпази, Сузан не беше все силна.
Елина все още бе просто малко момиченце, което се доверяваше, макар и малко по –трудно от другите деца, но след години, вече щеше да е прекрасна, млада дама, която щеше да преоткрие себе си.
Мъжът бръкна в джоба на шлифера си и извади красив медальон.
Беше от бяло злато, тънък, подходящ за възрастта й.
Висулката беше интересна и веднага привлече очите на Елина. Смарагдовозелена, като истинските й очи, лъскава и примамлива, във формата на сълза.
- За теб е, Елина - промълви нежно мъжът и изсипа красивото бижу в протегната й длан.
Възхитените очи на детето се насочиха към изящният медальон, който му се стори твърде ценен, дори за това да стои в ръката й.
- Мама няма да ...
Думите останаха недовършени върху нацупените й устни.
От Джоузеф нямаше й следа. Сякаш изобщо не съществуваше. Беше си отишал, толкова внезапно, колкото се бе и появил.
- Елина?! - разтревоженият глас на майка й, я изтръгна от размишленият върху новата загатка. – Елина, миличка!?
Пъхна в джоба на роклята си ценият подарък. Щеше да го пази. Почувства го. Грабна топката и се затича с всички сили. Не искаше да тревожи майка си.
- Мамо! - възкликна с все още безъбата си усмивка.
- Елина, къде изчезна! - задъхана от бързият ход, изрече Сузан, като стигна до момиченцето си и клекна до него. – Знаеш какво сме говорили за изчезването! - упря нежно ръце върху раменете на детето -Разтревожи ме!
- Съжалявам, мамо! - странно превъзбудена изчурулика - Не трябваше да се тревожиш! - увери я със широката си усмивка - Бях с новият си приятел, Джоузеф и ...
- Какво?! - майка й изрече шепнешком думата, така сякаш не й достигаше въздух. – Какво каза?! - очите й бяха пълни със сълзи, трептяха толкова странно, че Елина усети безпокойството, което обхващаше детската й главичка. – Повтори ми, миличка.
- Джоузеф ... – заекна детето, а лицето му помръкна - Моят нов приятел.
Сърцето на Сузан замръзна.
Ужасът облада всяка частица от душата й.
Елина беше всичко, което имаше.
Нейният малък свят!
Това, което й беше подарил!Нещо красиво, макар че той бе едно студенокръвно чудовище, което оставяше кървави рани, по всеки, когото доближеше.
Не и Елина!
Не!
Сузан знаеше. След време, когато Елина разбереше, щеше да я намрази!
Щеше да я презре и никога нямаше да й прости.
Сузан бе готова да се жертва!
Какво можеше да направи?!
Нейната слабост, беляза дъщеря й с проклятие, което рано или късно щеше да я застигне.
Нямаше да пропусне целта!
Щеше да се жертва за момичето си, да живее за него, да го предпази и научи, за да не бъде беззащитно, така както беше тя.
Не!
Този кучи син нямаше да доближи дъщеря й!!
- Мамичко.. – изплака Елина, като започна да търка очите си, за да възпре сълзите, които предателски изливаха очите й.
Не искаше да бъде слаба.
Големите момичета не плачеха!
Тя бе голямо момиче, но това да види разочарованието в очите на майка си, беше най – голямото й наказание.
Не, не беше разочарование, но Сузан нямаше сили да го обясни.
Беше ужас. Потресаващ, обсебващ тялото й ужас.
- Елина, толкова съм разочарована! - притисна силно детето до гърдите си и затоври очи, вдишвайки все още бе*ешкият аромат, носещ невинност.
Не искаше да наранява момичето си, но това беше единственият начин да го научи, никога, никога да не нарушава правилата!
Елина обви ръчички около шията на майка си.
Сълзите й се спускаха по бледото й личице.
Не разбираше какво става.
Но мама беше тъжна.
Защо мама беше тъжна?
- Мамо, много съжалявам! - изплака тихичко, като се притисна по – силно, от страх, че майка й, може да я отхвърли - Повече никога няма ..няма, обещавам!
Сузан я отблъсна леко, така че да застанат лице в лице.
Момиченцето потърка отново очичките си, за да премахне сълзите.
- Кажи ми правилата? - строго, въпреки чувствата, които преливаха в нея, заповяда Сузан - Искам да ми докажеш, че ги знаеш?!
Елина замръзна.
Очите й добиха възрастното отражение на битката, която детското й съзнание водеше.
Мразеше тези правила!
Караха я да се чувства толкова странна, глупава и нещастна!
С мама ги повтаряха всяка вечер преди лягане, вместо молитва!
Всички ли деца правеха така?!
Ако не, то тогава, защо мама казваше, че е много важно да изречеш правилата, преди да заспиш?!
- Никога не пускам непознати вкъщи - започна с безизразно лице, загледана в насълзените очи на майка си, чието изражение беше сторго, като на учителка.
Нейната учителка.
Къдеше беше мама?
- Дори да са много мили, като Джоузеф, пак не ги пускам - устничките й се движеха механично - Не говоря с тях, не казвам къде живея! Никога не махам лещите! Винаги викам мама, ако нещо ме тревожи! Пистолета е в къщата за кукли! Когато някой не трябва да е вкъщи, викам мама, ако мама не може, вземам го.
Сузан наблюдаваше със свито сърце дъщеря си.
Имаше нещо толкова ужсно в начина, по който диктуваше правилата.
Имаше нещо толкова болезнено, в начина, по който се отдалечаваше тялото й, винаги когато ги изричаше.
- Първо махам предпазителя! - поклати глава - Никога не гледам този, който не трябва да е вкъщи в очите, защото може да се разколе*ая! Стрелям. – пое си отревисто дъх и продължи, когато примигна и дългите й мигли докоснаха леко бледата й кожа -Стоя настрана от татуираните мъже!
- Добро момиче! - прошепна Сузан, като притисна в прегръдка дъщеря си и затвори очи.
Навсякъде беше пълно с щуреещи деца, на нейната възраст, и обсъждащите им новото кулинарно предаване майки.
Елина прокара изпотените си рачички по бухналата си, розова рокля, и сви устни раздразнено.
Ама че късмет!
Притеснено стрелна очи към майка си, която седеше й разговаряше с леля й Бет, съседката, която често идваше у тях, за по чаша кафе.
Поколе*а се дали да не извика на мама, но след секунда реши, че не трябва да бъде пъзла, както я наричаше Джейсън Джоунс, хлапето, с което трудно споделяха една детска градина, и се запъти с леко несигурна крачка, към потайното място.
Навлезе навътре.
Белите й пантофки стъпкваха изпопадалите есенни листа.
Звукът беше неприятен.
Сякаше имаше някой, който вървеше зад нея
Първото нещо, което привлече вниманието й, бяха черните му обувки.
Кракът му седеше на изрисуваната, с различни приказни герои топка, като от време на време я приплъзваше леко, напред назад.
Големите й, кафяви очи, бавно се издигнаха нагоре, от елегантните му, черни панталони, до тъмнозеленият шлифер, който носеше.
- Здравей.
Гласът му я привлече. Звучеше топло. С онази мекота, с която й говореше майка й. Нежно, приласкавайки я.
Косата му беше руса, като на ангел. Къса, леко разрошена. Очите толкова наситено зелени, че за момент й се стори, че блестят като малки скъпоценни камъчета, поръсени върху златистият пясък.
Лицето му беше бяло, много бяло, а устните розови, усмихваха й се.
- Здравей. – тихичко му отговори, като го изучаваше с неподправеното си детско любопитство. – Ще ми върнете ли топката, господине? – възпитано попита, като посочи с малкото си, все още пухкаво като на бебе пръсче, шарената топка.
Усмивката му стана още по – широка.
Заслепяваше слънцето, невинните й очи, и всичко, което ги заобикаляше.
- Разбира се! - кимна сдържано непознатият възрастен, като се наведе, взе топката в ръка и отиде до русокосото момиченце. - Как се казваш? – попита ангела, като клекна до нея и й подаде топката, докосвайки меката кожа на малката й ръчичка.
- Мама казва, че не е хубаво да се говори с непознати. – със сладко поучение на облото си личице, изрази объркването си, от иначе простият му въпрос.
Смехът, който излезе от устните му, беше толкова интересен за детето, че то го наблюдаваше с разтворена устичка и примигващи очи.
- Мама е много права - съгласи се мъжът, като отмести един рус кичур паднал на бузата й. - Но на мен можеш да кажеш. - той се взря във кафявите й очи - Аз съм много добър приятел на майка ти.
Елина изкриви устнички. Хубавото й лице зае размишляващо изражение.
- Елина. – отговори му, като подхвърли леко топката нагоре и го дари със сладка усмивка, на която и липсваха предните две зъбчета.
- Това е много хубаво име - с радостен трепет от доверието й, отбеляза мъжът – Елина ти ще станеш красавица! – заключи, като щипна малкото й чипо носле, карайки я да се смръщи.
- А вие господине? - любопитно повдигна вежди - Как се казвате?
Непознатия задържа изумителните си зелени очи върху нейните.
Елина изпита притегателна сила, която я придърпваше, умоляваше, да го прегърне.
- Джоузеф. - откриха й желаното устните му.
- И вашето име не е лошо! - възкликна чистосърдечно момиченцето - Мама казва, че дори нещо да не ни харесва, е възпитано да премълим! -тя сви устни, изразявайки несъгласието си - Но този път съм честна!
Джоузеф се усмихна ведро и постави лакти на колената си.
- Мама те учи на много неща, нали? - подпита я ловко той, без да възбужда несигурност в главицата й.
- Ахам. – кимна и сбръчи чело – Казва, че трябва да се спазват правилата - поясни, мръщейки се, издавайки му негодуванието си и към това.
- Елина, кафяви ли са очите ти ? - изненадващо попита той, като се усмихна подканващо, когато детето го изгледа объркано - Просто такова ангелче, би трябвало да има ангелски очи! - лека, добронамерена усмивка, която извика слънчева на нейното лице.
- Ще ви кажа една тайна - сложи ръка пред устните си и се приведе към ухото му - Зелени са. – прошепна, а на лицето на мъжът изгря доволна усмивка - Мама казва, че не са хубави и носят неприятности, затова слагаме лещи! - сбръчи носле и разклати главичка с явно недоволство – Като вашите са, обаче мама казва, че са странни и не бива да ги показвам! – повдигна крехките си раменца примирено – Такъв е живота!
Джоузеф избухна в искрен смях, след последното излязло от детската й устичка.
Звучеше толкова наясно с нещата, почти като възрастен. Пораснала още преди да му е дошло времето.
Умницата на татко!
- Очите ти са прекрасни, Елина! - топло промълви той, като се приведе към нея и целуна все още сбръченото й челце – Ще дойде момента да ги покажеш, ангелче! - топлият му дъх погали обърканото й лице - Ще бъдеш красавица!
Елина мълеше.
Беше нарушила правилата и това внезапно я разтрои, а може би бяха тези толкова странни думи, идващи от устата на непознатият.
- Имам нещо за теб! - превъзбудено обяви Джоузеф.
- Подарък? – очите й светнаха.
Колкото й да се опитваше да я предпази, Сузан не беше все силна.
Елина все още бе просто малко момиченце, което се доверяваше, макар и малко по –трудно от другите деца, но след години, вече щеше да е прекрасна, млада дама, която щеше да преоткрие себе си.
Мъжът бръкна в джоба на шлифера си и извади красив медальон.
Беше от бяло злато, тънък, подходящ за възрастта й.
Висулката беше интересна и веднага привлече очите на Елина. Смарагдовозелена, като истинските й очи, лъскава и примамлива, във формата на сълза.
- За теб е, Елина - промълви нежно мъжът и изсипа красивото бижу в протегната й длан.
Възхитените очи на детето се насочиха към изящният медальон, който му се стори твърде ценен, дори за това да стои в ръката й.
- Мама няма да ...
Думите останаха недовършени върху нацупените й устни.
От Джоузеф нямаше й следа. Сякаш изобщо не съществуваше. Беше си отишал, толкова внезапно, колкото се бе и появил.
- Елина?! - разтревоженият глас на майка й, я изтръгна от размишленият върху новата загатка. – Елина, миличка!?
Пъхна в джоба на роклята си ценият подарък. Щеше да го пази. Почувства го. Грабна топката и се затича с всички сили. Не искаше да тревожи майка си.
- Мамо! - възкликна с все още безъбата си усмивка.
- Елина, къде изчезна! - задъхана от бързият ход, изрече Сузан, като стигна до момиченцето си и клекна до него. – Знаеш какво сме говорили за изчезването! - упря нежно ръце върху раменете на детето -Разтревожи ме!
- Съжалявам, мамо! - странно превъзбудена изчурулика - Не трябваше да се тревожиш! - увери я със широката си усмивка - Бях с новият си приятел, Джоузеф и ...
- Какво?! - майка й изрече шепнешком думата, така сякаш не й достигаше въздух. – Какво каза?! - очите й бяха пълни със сълзи, трептяха толкова странно, че Елина усети безпокойството, което обхващаше детската й главичка. – Повтори ми, миличка.
- Джоузеф ... – заекна детето, а лицето му помръкна - Моят нов приятел.
Сърцето на Сузан замръзна.
Ужасът облада всяка частица от душата й.
Елина беше всичко, което имаше.
Нейният малък свят!
Това, което й беше подарил!Нещо красиво, макар че той бе едно студенокръвно чудовище, което оставяше кървави рани, по всеки, когото доближеше.
Не и Елина!
Не!
Сузан знаеше. След време, когато Елина разбереше, щеше да я намрази!
Щеше да я презре и никога нямаше да й прости.
Сузан бе готова да се жертва!
Какво можеше да направи?!
Нейната слабост, беляза дъщеря й с проклятие, което рано или късно щеше да я застигне.
Нямаше да пропусне целта!
Щеше да се жертва за момичето си, да живее за него, да го предпази и научи, за да не бъде беззащитно, така както беше тя.
Не!
Този кучи син нямаше да доближи дъщеря й!!
- Мамичко.. – изплака Елина, като започна да търка очите си, за да възпре сълзите, които предателски изливаха очите й.
Не искаше да бъде слаба.
Големите момичета не плачеха!
Тя бе голямо момиче, но това да види разочарованието в очите на майка си, беше най – голямото й наказание.
Не, не беше разочарование, но Сузан нямаше сили да го обясни.
Беше ужас. Потресаващ, обсебващ тялото й ужас.
- Елина, толкова съм разочарована! - притисна силно детето до гърдите си и затоври очи, вдишвайки все още бе*ешкият аромат, носещ невинност.
Не искаше да наранява момичето си, но това беше единственият начин да го научи, никога, никога да не нарушава правилата!
Елина обви ръчички около шията на майка си.
Сълзите й се спускаха по бледото й личице.
Не разбираше какво става.
Но мама беше тъжна.
Защо мама беше тъжна?
- Мамо, много съжалявам! - изплака тихичко, като се притисна по – силно, от страх, че майка й, може да я отхвърли - Повече никога няма ..няма, обещавам!
Сузан я отблъсна леко, така че да застанат лице в лице.
Момиченцето потърка отново очичките си, за да премахне сълзите.
- Кажи ми правилата? - строго, въпреки чувствата, които преливаха в нея, заповяда Сузан - Искам да ми докажеш, че ги знаеш?!
Елина замръзна.
Очите й добиха възрастното отражение на битката, която детското й съзнание водеше.
Мразеше тези правила!
Караха я да се чувства толкова странна, глупава и нещастна!
С мама ги повтаряха всяка вечер преди лягане, вместо молитва!
Всички ли деца правеха така?!
Ако не, то тогава, защо мама казваше, че е много важно да изречеш правилата, преди да заспиш?!
- Никога не пускам непознати вкъщи - започна с безизразно лице, загледана в насълзените очи на майка си, чието изражение беше сторго, като на учителка.
Нейната учителка.
Къдеше беше мама?
- Дори да са много мили, като Джоузеф, пак не ги пускам - устничките й се движеха механично - Не говоря с тях, не казвам къде живея! Никога не махам лещите! Винаги викам мама, ако нещо ме тревожи! Пистолета е в къщата за кукли! Когато някой не трябва да е вкъщи, викам мама, ако мама не може, вземам го.
Сузан наблюдаваше със свито сърце дъщеря си.
Имаше нещо толкова ужсно в начина, по който диктуваше правилата.
Имаше нещо толкова болезнено, в начина, по който се отдалечаваше тялото й, винаги когато ги изричаше.
- Първо махам предпазителя! - поклати глава - Никога не гледам този, който не трябва да е вкъщи в очите, защото може да се разколе*ая! Стрелям. – пое си отревисто дъх и продължи, когато примигна и дългите й мигли докоснаха леко бледата й кожа -Стоя настрана от татуираните мъже!
- Добро момиче! - прошепна Сузан, като притисна в прегръдка дъщеря си и затвори очи.
- sweet secretЛюбител
Рожден ден : 08.06.1993
Години : 31
Мнения : 225
Дата на рег. : 15.01.2010
Re: Мъртвородена/ Първороден грях
Пон Ное 29, 2010 10:50 pm
- Ехоо, мис Слънчице! - закачливият глас на Роуз, долетя някъде зад нея – На линия ли си? - шляпна я по дупето, докато минаваше зад бара.
Елина примигна няколко пъти, за да се отърси от мислите си, и направи недоволна физиономия срещу приятелката си.
- Вече да. - измърмори и започна да нарежда бирите, които Роуз механично поставяше върху бара, на тъмночервената табла.
- Пак мислим? – предположи и макар че звучеше небрежно, Елина отново усети тревогата в гласът й, която напоследък й причиняваше главоболие.
- Не повече от обикновено! – въздъхна след лаконичният си отговор, и постави готовата табла върху бара, като се загледа в приятелката си, която подсушаваше чашите, и ги редеше, точно като войници.
Роуз беше чудесна!
Не само верен приятел, а и добър човек.
Винаги весела, със своята широка, слънчева усмивка, която говореше, че няма никакви проблеми, макар да не беше вярно.
Елина завиждаше на позитивността на Роуз, във всяка една ситуация.
Нямаше нещо, което да сломи, на глед дребничката й приятелка!
Беше постригала късо, тъмнокестенявата си коса, още миналият месец, когато скъса с поредното момче, загубило времето й.
Елина усещаше, големите й шоколадови очи, да обхождат лицето й, малко по – често от допустимото.
- Хайде! - възкликна с досада Елина, като потупа нетърпеливо върху бара - Кажи го!
Роуз повдигна добре оформените си вежди неразбиращо, като отвори една бира и я плъзна по бара.
- Заповядай, Грег! - провикна се за да заглуши силната музика, и дари възрастният механих с широката усмивка.
- Ти си момичето, Роузи! – избърбори вече подпийналият Грег, като вдигна пръста си и я посочи с отнесена усмивка.
Деликатният смях на Роуз се понесе през смърдящият на бира и пържени картофки въздух, като повя свежест навсякъде около себе си.
- Какво ти става? – вирна войнствено брадичка към русокоската пред бара и я изгледа раздразнено, като се зае да довърши чашите.
- Знам, че те изгаря отвътре! - обясни, клатейки русата си опашка напред назад - Искаш да ме питаш как съм? - Елина нацупи устни - Питай, няма да замеря с нищо! - смръщи чело и завъртя очи - Поне така мисля!
Деликатните черти на малкото лице на Роуз, останаха в безизразно положение.
Единственото нещо, което направи бе да присвие обезкуражено рамене, и да сведа поглед към мокрите чаши, които чакаха да бъдат подсушени.
- Добре съм. – въздъхна уморено Елина, като потърка ръце в късата, еластична пола - панталон, която трябваше да носят на работа. –Толкова съм добре, че...че едва се възпирам да танцувам наоколо! – опита, да се пошегува, бе приет от Роуз с леко кривене на устни, с което изразяваше недоверието си.
- Мина месец, Елина! – тихо, едва доловимо в шумният бар, изрече Роуз - Майка ти почина и всички се тревожим за теб! - Роуз заряза чашите и се взря в непроницаемото лице на приятелката си, подпирайки се върху лакираното покритие на бара. – Върна се на работа ден след погребението, мълчалива си, сякаш изобщо не си тук!
- Аз съм си супер! – сърдито отсече Елина, като грабна таблата - Чук! –махна нехайно с ръка - Знам, много добре защо Джейсън ми остави да отговарям за бара днес!
Лицето на Роуз доби виновен израз.
Да, Елина ги разбираше.
Джейсън Джоусън беше момчето, което дърпаше плитките й в детската градина, но постепено, с времето и възрастта, се бяха превърнали в добри приятели.
Грижеха се един за друг.
Майка му, Бет Джоусън, бе приятелка на майка й, и това неимоверно ги беше принудило да се виждат често.
Живота им бе минал врата до врата, а това по някаква случайност ги направи близки.
По средата на десети клас, от Калифорния, бе дошла и Роуз.
Елина бе открила в срамежливото момиче, лоялен човек, с твърди обеждения в доброто!
Обикна я, така както Джейсън.
Тримата си прекарваха добре!
А и те двете бяха единствените имунизирани, срещу свалките на Джейсън, който ги приемаше като по – малките си сестри, и понякога дори им досаждаше, когато ставаше въпрос за мъже.
Сега й двете работеха като сервитьорки в неговата мечта - барът The Faces!
Средно голям бар, нормален за провинциалният Дъмфрийс, Вирджиния.
Елина бе родена и израстна тук.
Всичко й беше познато, любимо и ценно.
Малкото градче с хората, които се познаваха и поздравяваха по улицата.
Беше мирно.
Точно това, от което имаше нужда.
Това, което желаеше.
Спокойствието...
- Той си мислеше .. – зекна Роуз, като се почеса по тила и прехапа устни, подложена на истиснко мъчение пред погледа на Елина - Добре де, ние си мислехме, че ще е добре да си натоварена с повече отговорности, и така да се откъснеш от ... – поколе*а се и се втренчи предпазличо в присвяткащите, кафява очи на русокоската - ...мъката.
- Хм. – се отрони от устните на Елина.
Това простичко възклицание обаче, се стори на Роуз най – страшно звучащото нещо, което бе чувала.
Затишие пред буря! Това бе приятелката й.
Роуз се вгледа в нея.
Беше красвица.
Всички го казваха, виждаха и доста мъже желаеха, за миг да откъсне очи от бялото тефтерче, на което записваше поръчките, и да ги погледне с големите си кафяви очи.
Косата й беше пясъчно руса на цвят, при това естествена.
Стигаше малко под раменете й, когато я разпилееше, но това не се случваше често, понеже по – голямата част от живота им, минаваше между дървените маси в бара, а жегата от постояното движение, можеше да те убие, ако носиш пусната косата си.
Джейсън се бе договорим с тях, за прилично работно облекло, макар че не беше голям почитател.
Червената, прилепнала тениска, се връзваше идеално с късата, черна пола - панталон, която разкриваше поразяващо дългите крака на Елина.
Имаше страхотно тяло, за каквото не само Роуз, а и доста жени мечтаеха да имат.
Точните мерски.
Невероятно съвършенсто.
Формите й бяха женствени, извивките им съблазнителни, но най – странно от всичко беше, че Елина изобщо не забелязваше каква бомба, както обичаше да се изразява Джейсън, е всъщност!
- Толкова сте мъртви! – отсече раздразнено Елина, като сключи красивите си вежди недоумяващо. – Спрете да се грижите за мен, така сякаш съм на седем!
- Тогава не се дръж, така сякаш си на седем! – възкликна Роуз и погледна приятелката си умолително.
- Мама е мъртва. –изрече с равен глас, като примигна няколко пъти, за да премахне сълзите, които искаха да се стекат по бузите й – Беше млада и хубава... - заговори, като срещна насълзените очи на Роуз , които преливаха от топлина и разбиране, което Елина ненавиждаше – Не трябваше да е зад волана онази нощ, трябваше на пътя да е друга жена!-отсече Елина, като размаха пръста си и продължи разпалено – Не ме е срам да го кажа, да го поискам! Но тя е била в колата, Роуз, тя е загинала, а сега аз искам да спрете с това внимание, което ме превръща в център на света, когато най – малко го желая!! – усети, че е повишила доста октавите, но добре, че музиката бе силна, а половината клиенти едва седяха изправени, така че никой не забеляза. Пое си дъх, за да успокои неравномерното си дишане.
– Добре съм. – мека усмивка разкраси измореното й лице - Роузи, спрете, защото вече се побърквам!
Роуз изглеждаше толкова деликатна, мъничка и слаба, че Елина се прокле, че й говореше така грубо.
Не че не изпитваше мъка.
Боже, дупката в гърдите й разстеше.
Ставата все по –голяма и голяма, когато се прибираше след нощна смяна и имаше чувство, че Сузан ще я посрещне на вратата.
Нямаше с кого да сподели, какво изпитва наистина!
Нямаше я майка й, за да й каже, когато се страхува! Да й каже, кое е правилно и кое грешно!
Колко по – лесно беше, когато майка й вземаше решенията, а тя бе само страничен наблюдатрел на битките!
Сега беше сама!
Не можеше да говори за себе си, нито с Джейсън, нито с Роуз
Те обичаха Елина!
Да, онази русокоса сладурана, която изслушваше любовните им терзания, вземеше допълнително смени, когато единият от двамата беше болен, или просто пускаше някоя шега, в горещ, работен ден.
Те не познаваха истиснкото й лице, или поне не познаваха онази другата половина.
Половината със смарагдовозелени вампирсики очи, които издаваха на Ловците същността й.
Страхуваше се да се пречупи, но още повече се страхуваше да изгуби място си.
Беше като Демон. Чувството да бягаш от себе си през цялото време. Като Демон, срещу който не можеше да възстане.
Знаеше, че идва за нея. Може би след година, две, три .. преследваше я все едно и също нещо - параноя!
Усмихваше се днес, утре и в други ден, но това не значеше, че мислите й не летяха като луди, в опити да спре бясното преследване.
Това, че рано или късно някой ловец щеше да я срещне!
Тя не беше чудовище! Беше човек, нали?
Правилата не важаха сега, когато си нямаше никого!
Искаше нормален живот.
Без страх
.Без зареден револвер под възглавницата.
Без кошмари.
Без блестящи очи в огледалото...
Господи, ако го получеше, никога нямаше да поиска друго!
- Ели, обещаваме! - Роуз преглътна буцата в стегнатото си гърло, когато гледаше замисленото лице на Елина за пореден път – Ще озъптя, Джейсън. – обеща, като се усмихна, но вяло. - Просто искам да знаеш, че съм тук! – кафявите й очи присветнаха предано, забивайки се навътре в Елина –Тук съм и когато имаш нужда да поговорим, за каквото й да е, аз пак ще съм тук! На това място и ще бъда готова, когато и ти си!
- Знам, Роузи! - Елина мина зад бара й прегърна силно приятелката си.
Стисна очи.
Искаше да извика : Остави ме на мира! Искам да съм щастлива!
Но страхът беше там. Зад ъглите в камината, в очите на всеки мъж с татуировка на вратът си! Всеки, който задържеше погледа си на бялото й лице!
Да сподели?!!
Каква проклета ирония?!
Да сподели всичко!
Това беше единственото, което наистина не можеше да направи!
- Ще споделиш, ако нещо те тормози, нали Ели? – доверчива, както винаги като малко дете, Роуз упря ръце в крехките рамене на приятелката си – Обещаваш. – кимна подканващо.
Елина погледна право в очите на момичето, което познаваше от толкова отдавна.
Усмихна се сияещо – красива лъжа.
Успокои пулса си – истинско майсторство.
Намигна шеговито - жалък опит.
И излъга...
- Разбира се! Разбира се, че ще ти кажа!
Погледа й помръдна към вратата.
Беше секунда.
Бяха трима мъже.
Обикновени мъже...
Дъхът й секна и сякаш въздуха, който бяха раздвижили с телата си, се блъсна в бледото й лице.
Единият извърна леко глава.
Татуировка!
Ловци!!
Елина примигна няколко пъти, за да се отърси от мислите си, и направи недоволна физиономия срещу приятелката си.
- Вече да. - измърмори и започна да нарежда бирите, които Роуз механично поставяше върху бара, на тъмночервената табла.
- Пак мислим? – предположи и макар че звучеше небрежно, Елина отново усети тревогата в гласът й, която напоследък й причиняваше главоболие.
- Не повече от обикновено! – въздъхна след лаконичният си отговор, и постави готовата табла върху бара, като се загледа в приятелката си, която подсушаваше чашите, и ги редеше, точно като войници.
Роуз беше чудесна!
Не само верен приятел, а и добър човек.
Винаги весела, със своята широка, слънчева усмивка, която говореше, че няма никакви проблеми, макар да не беше вярно.
Елина завиждаше на позитивността на Роуз, във всяка една ситуация.
Нямаше нещо, което да сломи, на глед дребничката й приятелка!
Беше постригала късо, тъмнокестенявата си коса, още миналият месец, когато скъса с поредното момче, загубило времето й.
Елина усещаше, големите й шоколадови очи, да обхождат лицето й, малко по – често от допустимото.
- Хайде! - възкликна с досада Елина, като потупа нетърпеливо върху бара - Кажи го!
Роуз повдигна добре оформените си вежди неразбиращо, като отвори една бира и я плъзна по бара.
- Заповядай, Грег! - провикна се за да заглуши силната музика, и дари възрастният механих с широката усмивка.
- Ти си момичето, Роузи! – избърбори вече подпийналият Грег, като вдигна пръста си и я посочи с отнесена усмивка.
Деликатният смях на Роуз се понесе през смърдящият на бира и пържени картофки въздух, като повя свежест навсякъде около себе си.
- Какво ти става? – вирна войнствено брадичка към русокоската пред бара и я изгледа раздразнено, като се зае да довърши чашите.
- Знам, че те изгаря отвътре! - обясни, клатейки русата си опашка напред назад - Искаш да ме питаш как съм? - Елина нацупи устни - Питай, няма да замеря с нищо! - смръщи чело и завъртя очи - Поне така мисля!
Деликатните черти на малкото лице на Роуз, останаха в безизразно положение.
Единственото нещо, което направи бе да присвие обезкуражено рамене, и да сведа поглед към мокрите чаши, които чакаха да бъдат подсушени.
- Добре съм. – въздъхна уморено Елина, като потърка ръце в късата, еластична пола - панталон, която трябваше да носят на работа. –Толкова съм добре, че...че едва се възпирам да танцувам наоколо! – опита, да се пошегува, бе приет от Роуз с леко кривене на устни, с което изразяваше недоверието си.
- Мина месец, Елина! – тихо, едва доловимо в шумният бар, изрече Роуз - Майка ти почина и всички се тревожим за теб! - Роуз заряза чашите и се взря в непроницаемото лице на приятелката си, подпирайки се върху лакираното покритие на бара. – Върна се на работа ден след погребението, мълчалива си, сякаш изобщо не си тук!
- Аз съм си супер! – сърдито отсече Елина, като грабна таблата - Чук! –махна нехайно с ръка - Знам, много добре защо Джейсън ми остави да отговарям за бара днес!
Лицето на Роуз доби виновен израз.
Да, Елина ги разбираше.
Джейсън Джоусън беше момчето, което дърпаше плитките й в детската градина, но постепено, с времето и възрастта, се бяха превърнали в добри приятели.
Грижеха се един за друг.
Майка му, Бет Джоусън, бе приятелка на майка й, и това неимоверно ги беше принудило да се виждат често.
Живота им бе минал врата до врата, а това по някаква случайност ги направи близки.
По средата на десети клас, от Калифорния, бе дошла и Роуз.
Елина бе открила в срамежливото момиче, лоялен човек, с твърди обеждения в доброто!
Обикна я, така както Джейсън.
Тримата си прекарваха добре!
А и те двете бяха единствените имунизирани, срещу свалките на Джейсън, който ги приемаше като по – малките си сестри, и понякога дори им досаждаше, когато ставаше въпрос за мъже.
Сега й двете работеха като сервитьорки в неговата мечта - барът The Faces!
Средно голям бар, нормален за провинциалният Дъмфрийс, Вирджиния.
Елина бе родена и израстна тук.
Всичко й беше познато, любимо и ценно.
Малкото градче с хората, които се познаваха и поздравяваха по улицата.
Беше мирно.
Точно това, от което имаше нужда.
Това, което желаеше.
Спокойствието...
- Той си мислеше .. – зекна Роуз, като се почеса по тила и прехапа устни, подложена на истиснко мъчение пред погледа на Елина - Добре де, ние си мислехме, че ще е добре да си натоварена с повече отговорности, и така да се откъснеш от ... – поколе*а се и се втренчи предпазличо в присвяткащите, кафява очи на русокоската - ...мъката.
- Хм. – се отрони от устните на Елина.
Това простичко възклицание обаче, се стори на Роуз най – страшно звучащото нещо, което бе чувала.
Затишие пред буря! Това бе приятелката й.
Роуз се вгледа в нея.
Беше красвица.
Всички го казваха, виждаха и доста мъже желаеха, за миг да откъсне очи от бялото тефтерче, на което записваше поръчките, и да ги погледне с големите си кафяви очи.
Косата й беше пясъчно руса на цвят, при това естествена.
Стигаше малко под раменете й, когато я разпилееше, но това не се случваше често, понеже по – голямата част от живота им, минаваше между дървените маси в бара, а жегата от постояното движение, можеше да те убие, ако носиш пусната косата си.
Джейсън се бе договорим с тях, за прилично работно облекло, макар че не беше голям почитател.
Червената, прилепнала тениска, се връзваше идеално с късата, черна пола - панталон, която разкриваше поразяващо дългите крака на Елина.
Имаше страхотно тяло, за каквото не само Роуз, а и доста жени мечтаеха да имат.
Точните мерски.
Невероятно съвършенсто.
Формите й бяха женствени, извивките им съблазнителни, но най – странно от всичко беше, че Елина изобщо не забелязваше каква бомба, както обичаше да се изразява Джейсън, е всъщност!
- Толкова сте мъртви! – отсече раздразнено Елина, като сключи красивите си вежди недоумяващо. – Спрете да се грижите за мен, така сякаш съм на седем!
- Тогава не се дръж, така сякаш си на седем! – възкликна Роуз и погледна приятелката си умолително.
- Мама е мъртва. –изрече с равен глас, като примигна няколко пъти, за да премахне сълзите, които искаха да се стекат по бузите й – Беше млада и хубава... - заговори, като срещна насълзените очи на Роуз , които преливаха от топлина и разбиране, което Елина ненавиждаше – Не трябваше да е зад волана онази нощ, трябваше на пътя да е друга жена!-отсече Елина, като размаха пръста си и продължи разпалено – Не ме е срам да го кажа, да го поискам! Но тя е била в колата, Роуз, тя е загинала, а сега аз искам да спрете с това внимание, което ме превръща в център на света, когато най – малко го желая!! – усети, че е повишила доста октавите, но добре, че музиката бе силна, а половината клиенти едва седяха изправени, така че никой не забеляза. Пое си дъх, за да успокои неравномерното си дишане.
– Добре съм. – мека усмивка разкраси измореното й лице - Роузи, спрете, защото вече се побърквам!
Роуз изглеждаше толкова деликатна, мъничка и слаба, че Елина се прокле, че й говореше така грубо.
Не че не изпитваше мъка.
Боже, дупката в гърдите й разстеше.
Ставата все по –голяма и голяма, когато се прибираше след нощна смяна и имаше чувство, че Сузан ще я посрещне на вратата.
Нямаше с кого да сподели, какво изпитва наистина!
Нямаше я майка й, за да й каже, когато се страхува! Да й каже, кое е правилно и кое грешно!
Колко по – лесно беше, когато майка й вземаше решенията, а тя бе само страничен наблюдатрел на битките!
Сега беше сама!
Не можеше да говори за себе си, нито с Джейсън, нито с Роуз
Те обичаха Елина!
Да, онази русокоса сладурана, която изслушваше любовните им терзания, вземеше допълнително смени, когато единият от двамата беше болен, или просто пускаше някоя шега, в горещ, работен ден.
Те не познаваха истиснкото й лице, или поне не познаваха онази другата половина.
Половината със смарагдовозелени вампирсики очи, които издаваха на Ловците същността й.
Страхуваше се да се пречупи, но още повече се страхуваше да изгуби място си.
Беше като Демон. Чувството да бягаш от себе си през цялото време. Като Демон, срещу който не можеше да възстане.
Знаеше, че идва за нея. Може би след година, две, три .. преследваше я все едно и също нещо - параноя!
Усмихваше се днес, утре и в други ден, но това не значеше, че мислите й не летяха като луди, в опити да спре бясното преследване.
Това, че рано или късно някой ловец щеше да я срещне!
Тя не беше чудовище! Беше човек, нали?
Правилата не важаха сега, когато си нямаше никого!
Искаше нормален живот.
Без страх
.Без зареден револвер под възглавницата.
Без кошмари.
Без блестящи очи в огледалото...
Господи, ако го получеше, никога нямаше да поиска друго!
- Ели, обещаваме! - Роуз преглътна буцата в стегнатото си гърло, когато гледаше замисленото лице на Елина за пореден път – Ще озъптя, Джейсън. – обеща, като се усмихна, но вяло. - Просто искам да знаеш, че съм тук! – кафявите й очи присветнаха предано, забивайки се навътре в Елина –Тук съм и когато имаш нужда да поговорим, за каквото й да е, аз пак ще съм тук! На това място и ще бъда готова, когато и ти си!
- Знам, Роузи! - Елина мина зад бара й прегърна силно приятелката си.
Стисна очи.
Искаше да извика : Остави ме на мира! Искам да съм щастлива!
Но страхът беше там. Зад ъглите в камината, в очите на всеки мъж с татуировка на вратът си! Всеки, който задържеше погледа си на бялото й лице!
Да сподели?!!
Каква проклета ирония?!
Да сподели всичко!
Това беше единственото, което наистина не можеше да направи!
- Ще споделиш, ако нещо те тормози, нали Ели? – доверчива, както винаги като малко дете, Роуз упря ръце в крехките рамене на приятелката си – Обещаваш. – кимна подканващо.
Елина погледна право в очите на момичето, което познаваше от толкова отдавна.
Усмихна се сияещо – красива лъжа.
Успокои пулса си – истинско майсторство.
Намигна шеговито - жалък опит.
И излъга...
- Разбира се! Разбира се, че ще ти кажа!
Погледа й помръдна към вратата.
Беше секунда.
Бяха трима мъже.
Обикновени мъже...
Дъхът й секна и сякаш въздуха, който бяха раздвижили с телата си, се блъсна в бледото й лице.
Единият извърна леко глава.
Татуировка!
Ловци!!
- sweet secretЛюбител
Рожден ден : 08.06.1993
Години : 31
Мнения : 225
Дата на рег. : 15.01.2010
Re: Мъртвородена/ Първороден грях
Вто Ное 30, 2010 11:17 pm
Елина Деверо беше красавица!
Господи, прости на грешника непристойните помисли!
Дийк Глен се подсмихна саркастично в лицето на кражащите в главата му мисли.
Елина ...
Повтори си го няколко пъти и за малко да започне да си го тананика, но сдържа поредното си острумие за по – късно.
Не беше сладникава, префърцунена кукличка, с подсладеното прозвище, момичето на татко, а женствена, изключително деликатна млада жена.
Имаше нещо в нея, макар че Дийк бе наясно, че кафявата илюзия в погледа й, е фалшива, точно толкова, колкото й широката, профисионална усмивка, с която видимо за него, се измъчваше.
- Добър вечер! - поздрави ги радушно, като килна глава настрани и русата й опашка последва движението. – Добре дошли в ‘’The Faces’’! - усмихна се още по – широко. Нейната защитна реакция срещу ужаса. – Какво ще желаете, господа!
Рутинното изявление се приплъзва маханично през устата й, докато сърцето, от ляво на гръдта, отброяваше нервно, всяко едно трепване, което можеше да прихване в шестте чифта очи, които с изключително внимание следяха всичко по нея.
- Какво предлагаш, кукличке? – многозначително запита най – възрастният в компанията им, като плъзна сластно поглед по голите й крака, така, сякаш нямаше търпение да смъкне полата й, и да ги увие около кръста си.
Елина не трепна.
Нито от грозният му поглед, разсъбличащ тялото й, нито от фамилярното му отношение.
- Аз не предлагам - присви рамене с чиста искреност – Само донасям и понасям.
- Понасяш ? - попита я с приятелска усмивка, кафявоок, млад мъж.
Лицето му беше симпатично и добросърдечно.
Далеч от похотта, която излъчваше колегата му.
Беше на някъде около двадесет и шест, но умората бе оставила белега си върху лицето му.
Косата му беше тъмнокестенява, малко по – дълга и разрошена.
Беше съвсем небрежен в начина си на говорене и в отпуснатата стойката, която бе заел, но си личеше че е сдържан човек, който не обича шумът и излишните прояви на показност.
Спортно сиво яке му отиваше, но пък сенките под очите му изпъкваха. Недоспиване?
Бе възможно!
Ловците трудно се отпускаха, когато работеха по случай.
- Глупави намеци. – простичко отговори на въроса, който бе оставила да виси във въздуха по – дълго от нормалното.
Музикален смях, наситен с доза искреност и насмешка, се разнесе приятно в ушите й.
Елина насочи очи към мъжът, с изразителен зелени поглед, който потупа снизходително по рамото флиртаджията до себе си.
- Мисля, че туко що, ти, Роджър, беше отрязан от готината сервитьорка! - заяви през смях, като се облегна назад в стола, овладян, но с лека, потръпваще усмивка, на лице, която издаваше на Елина, че едва се сдържа да не се разсмее отново.
- Не се занасяй, Дийк! - сърдито измърмори мъжът, като извяди от джоба си кутия цигари и пъхна една, от омразнитя на Елина, в устата си - На бас, че щеше да отреже и теб! - подхвърли, игнорирайки Елина и запали, дърпайки силно - На колко си хлапе? – попита резервирано, като присви сивите си очи срещу нейните.
- Деветнадесет - отговори спокойно, но посмали усмивката си.
Мъжът запази мълчание и тя най – после имаше времето да ги огледа по - добре, понеже не бяха дали поръчката си, и не можеше просто да им обърне гръб и да си тръгне, макар че това беше единственото, което й се искаше.
Заразглежда първо възрастният.
Може би малко по – обстойно, отколкото трябваше, но бе толкова погълната, че дори не осъзна това.
Не й допадна.
Не че бе очаквала друго.
Сузан бе пробудила в дъщеря си страх от ловците.
Още от малка, Елина знаеше, че мъжете с татуировки на врата, са опасни и искат да й сторят лоши неща.
Сега й изглеждаше толкова странно, да стои близо до трима от техният вид, и дори да им се усмихва.
Беше някак смешно и трапчиво с ужаса си.
Не бе възможно да знаят, какво е тя!
Нищо в нея не издаваше, че има гени от това, което ловяха.
Ловците не идваха в Дъмфрийс почти никога, а когато това се случеше, беше за няколко часа.
Подминаваха градчето, като безинтересно, но този път нещо ги бе довело тук, в градът, в бара и в нейната смяна!
Не трябваше да става параноична!
Навярно преследваха гнездо на вампири в близост.
Елина си пое разсеяно дъх.
Да, това трябваше да е, а и се връзваше перфектно с мистериозните, смъртните случаи, за които, напоследък често ставаше въпрос, в новините.
В съседното градче върлуваха вампири, но това не би трябвало да я сложи под светлините на прожекторите.
Очите на възрастният мъж, бяха сиви, пусти като небето, преди да завалят чистите, бели снежинки.
Изглеждаше на не повече от четеридесет и пет.
Беше запазен мъж, нямаше натрапчиви бръчки по студеното му лице.
Имаше прошарена, късо подстригана коса.
Носът му беше прав и малко по – издължен, заради което се разминаваше с определението за идеален.
Носеше дълго, сиво палто и изтъркани дънки.
Погледна я само веднъж, преди да даде поръчката.
Небрежен поглед, добре скроен, защото ако беше някой друг, а не тя, нямаше да го сметне за враждебен.
Явно беше мъж, който не обичаше жените да мислят и най – вече да му отговарят!
- Джак Даниелс. – издиктува сухо – Бутилката. – дръпна от цигарата си бавно, като се обгърна със сиво, кълбо от дим – И, побързай.
- Идва веднага! – обяви с прикрито облекчение Елина, и се обърна за да си въри, когато бе спряна.
- Роджър твърди.. - започна мъжът със зелени очи, като хвърли кратък поглед на смръщеният, мъж до себе си – ...че ако аз бях опитал да те свалям, щях да ударя на камък. – усмихна й се преди да продължи, да я замайва с дълбочината на гласът си – Така ли щеше да е?
Погледа й се приплъзна с няколко сантиметри от недоволният мъж, за да удостои с вниманието си, остроумника, седящ до него.
- Не си пробвал - Елина се насили да се усмихне, но единственото, което се получи, бе леко изкривяване на плътните й устни – Не си разбрал! – присви рамене и се съсредоточи върху пръстите му, които въртяха скъпа, метална запалка.
- Добра логика! – поздрави я, с унесена усмвика – Как се казваш? –зелените му очи в миг се вдигнаха към нейните.
Гореща вълна се блъсна като гръм в лицето й.
Мразеше да се изчервява!
Това да не би да беше част от репликите му за отбелязването на бройки?
- Имаш си име, нали? - привлекателно повдигна вежди и изви устните си, в естествена усмивка.
- Да, аз.. – Елина се засмя тихо, на собствената си некординация, като отмести един рус кичур, който беше полепнал по вратът й, и я изнервяше - Казвам се Елина Деверо!
- Здрасти, Елина ! - неопетнената му усмика я заля, като прочистващ, летен дъжд . – Аз съм Дийк Глен. – представи се, като и подаде голямата си длан –Приятно ми е!
Умните му очи не отскочиха, дори за миг, в страни от лицето й. Тя насочи бавно, разтревоженият си поглед към дланта му, а после го стрелна към спокойното му лице. Да докосне ловец?! Да стисне ръката му? Да види, дали кръвта му е студена и замърсена, както казваше майка й?!
Дийк я наблюдаваше с внимание.
Тя беше като фин косъм по ръба на нож.
Знаеше, че ще я хване неподготвена и го направи нарочно!
Боже, обичаше да е гадно копеле!
За един вампир, макар и полу, си беше унижение, прикрит ужас, който не искаха да признаят, да стиснат ръка на ловец.
- На мен също. - гласът й звуча по скоро премирено, отколкото любезно и това го накара да се подсмихне.
Стина ръката му и я остави там, докато той не преценеше.
Нейната се губеше в неговата. Беше малка, изящна и бяла и изглеждаше странно на фона на неговата груба, голяма и загоряла.
Тръпки се разляха по цялото му тяло. Имаше чувство, че ще експлодира от този допир до ефирната й кожа.
Пусна внимателно ръката й, но преди това проката леко палец по кокалчетата й, като я накара да се стегне.
- Сигурно си свикнала, идиоти, като мен и Роджър да те свалят? - повдигна вежди в очакване, възвърнал контрола, който искаше да му се изплъзне.
Елина не разбираше целта на разговора, но очите му, тяхната арогантност я напрягаше!
Заразглежда го преди да отговори смислено на въпросът му, зад който имаше чувството, че се крие нещо повече от мъжка закачка.
Косата му изглеждаше по – тъмна, на фона на предоставеното осветление в бара, но Елина я определи като светлокестенява.
Всъщност, беше с толкова променлив цвят, че се почувства несигурна, отностно косата му, и всичко в него.
Хубав цвят, подхождащ на живите му очи, които умееха да изразяват всичко – от веселие, детска игривост и спокойстиве, до гняв, студенина и коравосърдечност.
Подобен на загорял карамел, готов за разливане – сладък и примамлив, топящ се в устата.
Това беше цветът, а очите бяха толкова дълбоки...
Изведнъж й се стореха тъмно сини, което отново се дължеше на магията на светлината, а после отново върнаха загадачното зелено.
Заблестяха развеселени.
Защо?
Да не би да беше направила физиономия!?
Силно се надяваше да не е така!
Имаше идеалните скули, плътни, изрисувани устни и съвсем леко набола брада.
Носът му беше перфектен за формата на лицето.
Челюстите му съвършено издялкани.
Изглеждаше невероятно мъжествен, излъчващ сила и увереност.
Примамлива опастност!
Червената лампичка в главата й светна, подобно сирена на пожарна кола. Усмивката, с която си позволи да я дари беше толкова чудата, в пълен разрес с представите, за мъж с неговата професия!!
Детска, толкова чаровна, че коленете на жените лесно можеха да омекнат около него, както й нейните собствени, не можеше да отрече.
Имаше нещо толкова арогатно в зелени му очи.
Сякаш веднага щом решеше да й каже, да си разтвори краката, и тя щеше да го направи!
Беше скръстил ръце пред гърдите си, което отразяваше добре прикритата му подозрителност.
Облегнат назад в стола, сложил единият крак скръстен върху коляното си, изразяваше самонадеяното си поведение без капка свян!
Носеше изтъркани дънки и тъмно кафяво, кожено яке, което не можеше да скрие добре развитата му физика.
Сърцето й заби по – силно!
Боже, за кого се мислеше този мъж?!
- Не съм попадала на такива като вас. – реши да отговори откровено, преди да осъзнае скритият смисъл на думите си.
- О! - мъжът с тъмни очи прихна да се смее, като погледна палаво към зеленоокият. –Казаха ни го в лицето!
- Извинете. – свенливо се засмя Елина, като притисна тефтерчето с поръчките до корема си. – Прозвуча ...
- Вярно - отбеляза ухилен до уши Дийк, като поклати глава смаяно – Хубаво е, че си чесна.
- Дийк има нужда от време на време, някой като теб да го сваля на земята!-отбеляза шеговито черноокият мъж, като се захили обезкуражаващо на приятеля си.
- О, не мисля, че съм човека - изплъзна се от устата й – Едва ли съм способна да запращам на земята самохвалковците! – пак се изпълзна, и след като го каза, Елина едва удържа порива си, да сложи ръка пред устните.
- Лол. – засмя се още по – доволно черноокият . Направо преливаше от задоволство.
- Боже – възкликна извинително Елина, като се обърна към Дийк, с най – обезоръжаващото лице, което някога му бяха предлагали - Не че казвам, че сте самохвалко - веждите й се сключиха, издавайки затруднение – Аз исках да прозвучи по друг начин .. – съвсем се оплете, докато тези зелени очи я наблюдаваха със някакво задоволство.
Дийк беше поразен от наивността, която разчете в малката.
За миг лицето му остана изумено от спокойствоето и чистотата, с която говореше.
Не го сваляше и не пърхаше с мигли!
Нямаше ги онези фриволни движения, мимики и усмивки!
Оказа се, че обиграният Дийк Глен, я сваля и се опитва да привлече вниманието й!
Нечувано!
Тя го отхвърляше по детски притеснена, а това го смайваше!
Не бе виждал толкова очевидна, детска затрудненост, зад толкова привлекателна външност.
Жените като така наречената Елина Деверо, бяха обиграни, палави и достатъчно опитни, но тя, седеше срещу трима мъже, ухаеща на секс на сантиметри от него, и се усмихваше като бебе на близалка!
Не знаеше как да му отговори, а това го изпълни с удоволствие!
Зелените му очи запечатваха лицето й.
Изучаваше я.
Мимиките й бяха толкова интересни за него, че в главата му, за минута съществуваше само тя.
Беше интригуващ обект, с който би прекарал свободното си време.
Тези очи не бяха нейни.
Искаше му се да я види неубоздана със зелени, пламтящи очи, устремяваща се към него в леглото.
Русокоската ги беше надушила.
Мъжът улови във въздуха предпазливостта й, като цигарен дим.
- Обиди ме, извини се и пак ме обиди ! - уточни с мека усмивка Дийк, а другите двама мъже, с любопитство наблюдавака разговора им. – Размаза ме тотално, но със стил! – не издържа и се засмя развеселен.
Приличаше му на пума.
Отмерена и интригуваща, но можеше да разкъса врата му преди да е успял да й се наслади напълно, затова не трябваше да се заблуждава, а да я накара да се издаде с нещо.
- Трябва да ме видите в Събота – шеговито подхвърли – Тогава летят глави!
- Значи, да дойда в Събота за да ме довършиш?
- Надежда тука всяка оставете - изрецитира тя, но усмивката, с която се опита да го измами не беше достоверен фалшификат.
Пожела да види истинската й усмивка!
Ха, щеше да я види!
Когато поискаше нещо, правеше всичко така, за да го получи!
За него живота беше монета.
Хвърляше я във въздуха, без да се интересува от страната, която щеше да му покаже.
Сега монетата се завърташе, а той за първи път се интересуваше от отговорите, които можеше да му даде.
Елина осъзна, че гадното копеле без усилие я бе подтикнало да флиртува!
Събота?! Това беше заплаха, или известяване?!
Имаше нещо в очите му! Дали знаеше за нея?!
- Стига, Дийк! – възкликна мъжът с кафяви очи и получи изненадани погледи не само от двамата мъже, но и от Елина - Върви, Елина ! - махна раздразнено с ръка към нея, но нещо в погледа, който й хвърли, я накара да потръпне. – Твърде са пияни - усмихна се фалшиво насреща й - Не им обръщай внимание!
Те знаеха за нея, а той просто я съжаляваше й искаше да я спаси от малката игра на приятелчетата си.
Елина кимна сковано и побърза да се отдалечи.
Дали беше разбрала напрегнатият му поглед изцяло!?
Може би го бе разчела грешно!
Странната трескавост в кафявите му очи.
Потръпването на устните му и предопреждението, което отправи с очи към Роджър, както и безгластният разговор, който бе провел с този Дийк!
Щом Дийк спомена повторно идване, това изнерви обстановката!
Елина бе объркана и изплашена.
- За какво беше това, Кевин? – попита Дийк, но гласът му звучеше далечно, много по – възрастен от лицето му.
- Мисля, че тя няма нищо общо с това, Дийк! – тихо отвърна Кевин, като прокара пръст по облият пепелник, в средата на масата. –Не се нуждаем от повече игрички, за да разберем, че тя живее нормален живот без насилие и кръв!
- Ти си луд момче! - подигравателно отбеляза Роджър.
- Затваряй си устата! - кресна невъздържано Кевин, а тъмните му очи присветнаха с истински неприязъм.
- Хей, хлапе, знам какво да правим ..
- Дийк . . – Кевин игнорира дразнещият мъж, с който им се беше наложило да работят - Тя е полувампир, което значи че е почти човек!
- Ключовата дума е почти! - изсмя се Роджър, като скръсти ръце и насочи сивите си очи към мрачният Дийк.
- Дийк, срещнахме се и това е добре... – заговори тихо, почти шепнейки, като спазваше някаква мекота в тона си - Вие се бяхте захванали с гнездото преди мен, но аз свърших в Джорджия и реших да помогна! –хвърли кос поглед към напрегнатото лице на Кевин, което крещеше в негодувание - Не можем да ги открием зъбатите копелетата, но знаеш, как точно процедират!
- Това не значи, че информатора им е това момиче! – ударжа на своето Кевин, като тропна няколко пъти по масата, за да привлече замисленият поглед на Дийк - Сигурен съм. – кимна утвърдително - Не е задължително да я хващаме, заливаме със светена вода и горим със сребърен нож, за да сханем, че тя дори не знае, какво може да и причинят тези неща!
- Сто процента искат да се изместят, в нов град и затова пускат информатор, за да види какво е положението! – вметна Роджър, като загаси цигарата си – Не можем да открием гнездото им, повелителят им не е глупак, но съм сигурен, че е намислил да се насели тук, понеже знаеш, че обикновено не се шляем точно в този град.
- Следим я от седмици! - отсече Кевин - За бога, вчера прибра от улицата някакво коте!! - веждите му се сключика изморено – Тя е сервитьорка, с грешно ДНК, но не е направила нищо, с което да си е заслужила смъртната присъда!
- Знам, че не е тя. – изненадващо и за двамата слушатели, отвърна зеленоокият мъж - Няма да я разпитваме, защото едва ли ще ни каже нещо повече от това, какво се случва във сапунените сериали. – въздишката отрнила се от устните му беше от умора - Невинна е!
- Точно и аз това казвам, ако вампирите имат някого в Дъмфрийс, то това не е госпожица Сладка усмивка! – спокоен от решителноста в очите на Дийк, отсече Кевин.
- Какво? - възкликна Роджър, като прихна да се смее – Сериозно?!
- Ако искаш мога да ти предам заповедта си в писмен вид! – с лека, приятелска усмивка, която би смразила кръвта на всеки приятел, отвърна Дийк, като задържа очите си върху тези на Роджър.
- Кой си ти, че да ми даваш заповеди? - гневно изръмжа Роджър.
- С Кевин отдавна работим по този случай, с невидимите вампири, а още по - отдавна сме партньори - повдигна вежди иронично – Мисля, че ще е добре да зарежеш жаждата си за забавление с русокоската, защото няма да я пипнеш, докато сме в града!
Господи, прости на грешника непристойните помисли!
Дийк Глен се подсмихна саркастично в лицето на кражащите в главата му мисли.
Елина ...
Повтори си го няколко пъти и за малко да започне да си го тананика, но сдържа поредното си острумие за по – късно.
Не беше сладникава, префърцунена кукличка, с подсладеното прозвище, момичето на татко, а женствена, изключително деликатна млада жена.
Имаше нещо в нея, макар че Дийк бе наясно, че кафявата илюзия в погледа й, е фалшива, точно толкова, колкото й широката, профисионална усмивка, с която видимо за него, се измъчваше.
- Добър вечер! - поздрави ги радушно, като килна глава настрани и русата й опашка последва движението. – Добре дошли в ‘’The Faces’’! - усмихна се още по – широко. Нейната защитна реакция срещу ужаса. – Какво ще желаете, господа!
Рутинното изявление се приплъзва маханично през устата й, докато сърцето, от ляво на гръдта, отброяваше нервно, всяко едно трепване, което можеше да прихване в шестте чифта очи, които с изключително внимание следяха всичко по нея.
- Какво предлагаш, кукличке? – многозначително запита най – възрастният в компанията им, като плъзна сластно поглед по голите й крака, така, сякаш нямаше търпение да смъкне полата й, и да ги увие около кръста си.
Елина не трепна.
Нито от грозният му поглед, разсъбличащ тялото й, нито от фамилярното му отношение.
- Аз не предлагам - присви рамене с чиста искреност – Само донасям и понасям.
- Понасяш ? - попита я с приятелска усмивка, кафявоок, млад мъж.
Лицето му беше симпатично и добросърдечно.
Далеч от похотта, която излъчваше колегата му.
Беше на някъде около двадесет и шест, но умората бе оставила белега си върху лицето му.
Косата му беше тъмнокестенява, малко по – дълга и разрошена.
Беше съвсем небрежен в начина си на говорене и в отпуснатата стойката, която бе заел, но си личеше че е сдържан човек, който не обича шумът и излишните прояви на показност.
Спортно сиво яке му отиваше, но пък сенките под очите му изпъкваха. Недоспиване?
Бе възможно!
Ловците трудно се отпускаха, когато работеха по случай.
- Глупави намеци. – простичко отговори на въроса, който бе оставила да виси във въздуха по – дълго от нормалното.
Музикален смях, наситен с доза искреност и насмешка, се разнесе приятно в ушите й.
Елина насочи очи към мъжът, с изразителен зелени поглед, който потупа снизходително по рамото флиртаджията до себе си.
- Мисля, че туко що, ти, Роджър, беше отрязан от готината сервитьорка! - заяви през смях, като се облегна назад в стола, овладян, но с лека, потръпваще усмивка, на лице, която издаваше на Елина, че едва се сдържа да не се разсмее отново.
- Не се занасяй, Дийк! - сърдито измърмори мъжът, като извяди от джоба си кутия цигари и пъхна една, от омразнитя на Елина, в устата си - На бас, че щеше да отреже и теб! - подхвърли, игнорирайки Елина и запали, дърпайки силно - На колко си хлапе? – попита резервирано, като присви сивите си очи срещу нейните.
- Деветнадесет - отговори спокойно, но посмали усмивката си.
Мъжът запази мълчание и тя най – после имаше времето да ги огледа по - добре, понеже не бяха дали поръчката си, и не можеше просто да им обърне гръб и да си тръгне, макар че това беше единственото, което й се искаше.
Заразглежда първо възрастният.
Може би малко по – обстойно, отколкото трябваше, но бе толкова погълната, че дори не осъзна това.
Не й допадна.
Не че бе очаквала друго.
Сузан бе пробудила в дъщеря си страх от ловците.
Още от малка, Елина знаеше, че мъжете с татуировки на врата, са опасни и искат да й сторят лоши неща.
Сега й изглеждаше толкова странно, да стои близо до трима от техният вид, и дори да им се усмихва.
Беше някак смешно и трапчиво с ужаса си.
Не бе възможно да знаят, какво е тя!
Нищо в нея не издаваше, че има гени от това, което ловяха.
Ловците не идваха в Дъмфрийс почти никога, а когато това се случеше, беше за няколко часа.
Подминаваха градчето, като безинтересно, но този път нещо ги бе довело тук, в градът, в бара и в нейната смяна!
Не трябваше да става параноична!
Навярно преследваха гнездо на вампири в близост.
Елина си пое разсеяно дъх.
Да, това трябваше да е, а и се връзваше перфектно с мистериозните, смъртните случаи, за които, напоследък често ставаше въпрос, в новините.
В съседното градче върлуваха вампири, но това не би трябвало да я сложи под светлините на прожекторите.
Очите на възрастният мъж, бяха сиви, пусти като небето, преди да завалят чистите, бели снежинки.
Изглеждаше на не повече от четеридесет и пет.
Беше запазен мъж, нямаше натрапчиви бръчки по студеното му лице.
Имаше прошарена, късо подстригана коса.
Носът му беше прав и малко по – издължен, заради което се разминаваше с определението за идеален.
Носеше дълго, сиво палто и изтъркани дънки.
Погледна я само веднъж, преди да даде поръчката.
Небрежен поглед, добре скроен, защото ако беше някой друг, а не тя, нямаше да го сметне за враждебен.
Явно беше мъж, който не обичаше жените да мислят и най – вече да му отговарят!
- Джак Даниелс. – издиктува сухо – Бутилката. – дръпна от цигарата си бавно, като се обгърна със сиво, кълбо от дим – И, побързай.
- Идва веднага! – обяви с прикрито облекчение Елина, и се обърна за да си въри, когато бе спряна.
- Роджър твърди.. - започна мъжът със зелени очи, като хвърли кратък поглед на смръщеният, мъж до себе си – ...че ако аз бях опитал да те свалям, щях да ударя на камък. – усмихна й се преди да продължи, да я замайва с дълбочината на гласът си – Така ли щеше да е?
Погледа й се приплъзна с няколко сантиметри от недоволният мъж, за да удостои с вниманието си, остроумника, седящ до него.
- Не си пробвал - Елина се насили да се усмихне, но единственото, което се получи, бе леко изкривяване на плътните й устни – Не си разбрал! – присви рамене и се съсредоточи върху пръстите му, които въртяха скъпа, метална запалка.
- Добра логика! – поздрави я, с унесена усмвика – Как се казваш? –зелените му очи в миг се вдигнаха към нейните.
Гореща вълна се блъсна като гръм в лицето й.
Мразеше да се изчервява!
Това да не би да беше част от репликите му за отбелязването на бройки?
- Имаш си име, нали? - привлекателно повдигна вежди и изви устните си, в естествена усмивка.
- Да, аз.. – Елина се засмя тихо, на собствената си некординация, като отмести един рус кичур, който беше полепнал по вратът й, и я изнервяше - Казвам се Елина Деверо!
- Здрасти, Елина ! - неопетнената му усмика я заля, като прочистващ, летен дъжд . – Аз съм Дийк Глен. – представи се, като и подаде голямата си длан –Приятно ми е!
Умните му очи не отскочиха, дори за миг, в страни от лицето й. Тя насочи бавно, разтревоженият си поглед към дланта му, а после го стрелна към спокойното му лице. Да докосне ловец?! Да стисне ръката му? Да види, дали кръвта му е студена и замърсена, както казваше майка й?!
Дийк я наблюдаваше с внимание.
Тя беше като фин косъм по ръба на нож.
Знаеше, че ще я хване неподготвена и го направи нарочно!
Боже, обичаше да е гадно копеле!
За един вампир, макар и полу, си беше унижение, прикрит ужас, който не искаха да признаят, да стиснат ръка на ловец.
- На мен също. - гласът й звуча по скоро премирено, отколкото любезно и това го накара да се подсмихне.
Стина ръката му и я остави там, докато той не преценеше.
Нейната се губеше в неговата. Беше малка, изящна и бяла и изглеждаше странно на фона на неговата груба, голяма и загоряла.
Тръпки се разляха по цялото му тяло. Имаше чувство, че ще експлодира от този допир до ефирната й кожа.
Пусна внимателно ръката й, но преди това проката леко палец по кокалчетата й, като я накара да се стегне.
- Сигурно си свикнала, идиоти, като мен и Роджър да те свалят? - повдигна вежди в очакване, възвърнал контрола, който искаше да му се изплъзне.
Елина не разбираше целта на разговора, но очите му, тяхната арогантност я напрягаше!
Заразглежда го преди да отговори смислено на въпросът му, зад който имаше чувството, че се крие нещо повече от мъжка закачка.
Косата му изглеждаше по – тъмна, на фона на предоставеното осветление в бара, но Елина я определи като светлокестенява.
Всъщност, беше с толкова променлив цвят, че се почувства несигурна, отностно косата му, и всичко в него.
Хубав цвят, подхождащ на живите му очи, които умееха да изразяват всичко – от веселие, детска игривост и спокойстиве, до гняв, студенина и коравосърдечност.
Подобен на загорял карамел, готов за разливане – сладък и примамлив, топящ се в устата.
Това беше цветът, а очите бяха толкова дълбоки...
Изведнъж й се стореха тъмно сини, което отново се дължеше на магията на светлината, а после отново върнаха загадачното зелено.
Заблестяха развеселени.
Защо?
Да не би да беше направила физиономия!?
Силно се надяваше да не е така!
Имаше идеалните скули, плътни, изрисувани устни и съвсем леко набола брада.
Носът му беше перфектен за формата на лицето.
Челюстите му съвършено издялкани.
Изглеждаше невероятно мъжествен, излъчващ сила и увереност.
Примамлива опастност!
Червената лампичка в главата й светна, подобно сирена на пожарна кола. Усмивката, с която си позволи да я дари беше толкова чудата, в пълен разрес с представите, за мъж с неговата професия!!
Детска, толкова чаровна, че коленете на жените лесно можеха да омекнат около него, както й нейните собствени, не можеше да отрече.
Имаше нещо толкова арогатно в зелени му очи.
Сякаш веднага щом решеше да й каже, да си разтвори краката, и тя щеше да го направи!
Беше скръстил ръце пред гърдите си, което отразяваше добре прикритата му подозрителност.
Облегнат назад в стола, сложил единият крак скръстен върху коляното си, изразяваше самонадеяното си поведение без капка свян!
Носеше изтъркани дънки и тъмно кафяво, кожено яке, което не можеше да скрие добре развитата му физика.
Сърцето й заби по – силно!
Боже, за кого се мислеше този мъж?!
- Не съм попадала на такива като вас. – реши да отговори откровено, преди да осъзнае скритият смисъл на думите си.
- О! - мъжът с тъмни очи прихна да се смее, като погледна палаво към зеленоокият. –Казаха ни го в лицето!
- Извинете. – свенливо се засмя Елина, като притисна тефтерчето с поръчките до корема си. – Прозвуча ...
- Вярно - отбеляза ухилен до уши Дийк, като поклати глава смаяно – Хубаво е, че си чесна.
- Дийк има нужда от време на време, някой като теб да го сваля на земята!-отбеляза шеговито черноокият мъж, като се захили обезкуражаващо на приятеля си.
- О, не мисля, че съм човека - изплъзна се от устата й – Едва ли съм способна да запращам на земята самохвалковците! – пак се изпълзна, и след като го каза, Елина едва удържа порива си, да сложи ръка пред устните.
- Лол. – засмя се още по – доволно черноокият . Направо преливаше от задоволство.
- Боже – възкликна извинително Елина, като се обърна към Дийк, с най – обезоръжаващото лице, което някога му бяха предлагали - Не че казвам, че сте самохвалко - веждите й се сключиха, издавайки затруднение – Аз исках да прозвучи по друг начин .. – съвсем се оплете, докато тези зелени очи я наблюдаваха със някакво задоволство.
Дийк беше поразен от наивността, която разчете в малката.
За миг лицето му остана изумено от спокойствоето и чистотата, с която говореше.
Не го сваляше и не пърхаше с мигли!
Нямаше ги онези фриволни движения, мимики и усмивки!
Оказа се, че обиграният Дийк Глен, я сваля и се опитва да привлече вниманието й!
Нечувано!
Тя го отхвърляше по детски притеснена, а това го смайваше!
Не бе виждал толкова очевидна, детска затрудненост, зад толкова привлекателна външност.
Жените като така наречената Елина Деверо, бяха обиграни, палави и достатъчно опитни, но тя, седеше срещу трима мъже, ухаеща на секс на сантиметри от него, и се усмихваше като бебе на близалка!
Не знаеше как да му отговори, а това го изпълни с удоволствие!
Зелените му очи запечатваха лицето й.
Изучаваше я.
Мимиките й бяха толкова интересни за него, че в главата му, за минута съществуваше само тя.
Беше интригуващ обект, с който би прекарал свободното си време.
Тези очи не бяха нейни.
Искаше му се да я види неубоздана със зелени, пламтящи очи, устремяваща се към него в леглото.
Русокоската ги беше надушила.
Мъжът улови във въздуха предпазливостта й, като цигарен дим.
- Обиди ме, извини се и пак ме обиди ! - уточни с мека усмивка Дийк, а другите двама мъже, с любопитство наблюдавака разговора им. – Размаза ме тотално, но със стил! – не издържа и се засмя развеселен.
Приличаше му на пума.
Отмерена и интригуваща, но можеше да разкъса врата му преди да е успял да й се наслади напълно, затова не трябваше да се заблуждава, а да я накара да се издаде с нещо.
- Трябва да ме видите в Събота – шеговито подхвърли – Тогава летят глави!
- Значи, да дойда в Събота за да ме довършиш?
- Надежда тука всяка оставете - изрецитира тя, но усмивката, с която се опита да го измами не беше достоверен фалшификат.
Пожела да види истинската й усмивка!
Ха, щеше да я види!
Когато поискаше нещо, правеше всичко така, за да го получи!
За него живота беше монета.
Хвърляше я във въздуха, без да се интересува от страната, която щеше да му покаже.
Сега монетата се завърташе, а той за първи път се интересуваше от отговорите, които можеше да му даде.
Елина осъзна, че гадното копеле без усилие я бе подтикнало да флиртува!
Събота?! Това беше заплаха, или известяване?!
Имаше нещо в очите му! Дали знаеше за нея?!
- Стига, Дийк! – възкликна мъжът с кафяви очи и получи изненадани погледи не само от двамата мъже, но и от Елина - Върви, Елина ! - махна раздразнено с ръка към нея, но нещо в погледа, който й хвърли, я накара да потръпне. – Твърде са пияни - усмихна се фалшиво насреща й - Не им обръщай внимание!
Те знаеха за нея, а той просто я съжаляваше й искаше да я спаси от малката игра на приятелчетата си.
Елина кимна сковано и побърза да се отдалечи.
Дали беше разбрала напрегнатият му поглед изцяло!?
Може би го бе разчела грешно!
Странната трескавост в кафявите му очи.
Потръпването на устните му и предопреждението, което отправи с очи към Роджър, както и безгластният разговор, който бе провел с този Дийк!
Щом Дийк спомена повторно идване, това изнерви обстановката!
Елина бе объркана и изплашена.
- За какво беше това, Кевин? – попита Дийк, но гласът му звучеше далечно, много по – възрастен от лицето му.
- Мисля, че тя няма нищо общо с това, Дийк! – тихо отвърна Кевин, като прокара пръст по облият пепелник, в средата на масата. –Не се нуждаем от повече игрички, за да разберем, че тя живее нормален живот без насилие и кръв!
- Ти си луд момче! - подигравателно отбеляза Роджър.
- Затваряй си устата! - кресна невъздържано Кевин, а тъмните му очи присветнаха с истински неприязъм.
- Хей, хлапе, знам какво да правим ..
- Дийк . . – Кевин игнорира дразнещият мъж, с който им се беше наложило да работят - Тя е полувампир, което значи че е почти човек!
- Ключовата дума е почти! - изсмя се Роджър, като скръсти ръце и насочи сивите си очи към мрачният Дийк.
- Дийк, срещнахме се и това е добре... – заговори тихо, почти шепнейки, като спазваше някаква мекота в тона си - Вие се бяхте захванали с гнездото преди мен, но аз свърших в Джорджия и реших да помогна! –хвърли кос поглед към напрегнатото лице на Кевин, което крещеше в негодувание - Не можем да ги открием зъбатите копелетата, но знаеш, как точно процедират!
- Това не значи, че информатора им е това момиче! – ударжа на своето Кевин, като тропна няколко пъти по масата, за да привлече замисленият поглед на Дийк - Сигурен съм. – кимна утвърдително - Не е задължително да я хващаме, заливаме със светена вода и горим със сребърен нож, за да сханем, че тя дори не знае, какво може да и причинят тези неща!
- Сто процента искат да се изместят, в нов град и затова пускат информатор, за да види какво е положението! – вметна Роджър, като загаси цигарата си – Не можем да открием гнездото им, повелителят им не е глупак, но съм сигурен, че е намислил да се насели тук, понеже знаеш, че обикновено не се шляем точно в този град.
- Следим я от седмици! - отсече Кевин - За бога, вчера прибра от улицата някакво коте!! - веждите му се сключика изморено – Тя е сервитьорка, с грешно ДНК, но не е направила нищо, с което да си е заслужила смъртната присъда!
- Знам, че не е тя. – изненадващо и за двамата слушатели, отвърна зеленоокият мъж - Няма да я разпитваме, защото едва ли ще ни каже нещо повече от това, какво се случва във сапунените сериали. – въздишката отрнила се от устните му беше от умора - Невинна е!
- Точно и аз това казвам, ако вампирите имат някого в Дъмфрийс, то това не е госпожица Сладка усмивка! – спокоен от решителноста в очите на Дийк, отсече Кевин.
- Какво? - възкликна Роджър, като прихна да се смее – Сериозно?!
- Ако искаш мога да ти предам заповедта си в писмен вид! – с лека, приятелска усмивка, която би смразила кръвта на всеки приятел, отвърна Дийк, като задържа очите си върху тези на Роджър.
- Кой си ти, че да ми даваш заповеди? - гневно изръмжа Роджър.
- С Кевин отдавна работим по този случай, с невидимите вампири, а още по - отдавна сме партньори - повдигна вежди иронично – Мисля, че ще е добре да зарежеш жаждата си за забавление с русокоската, защото няма да я пипнеш, докато сме в града!
- sweet secretЛюбител
Рожден ден : 08.06.1993
Години : 31
Мнения : 225
Дата на рег. : 15.01.2010
Re: Мъртвородена/ Първороден грях
Сря Дек 08, 2010 8:20 pm
Елина вървеше към старият си, маслиненозлелен пикап, който обичаше, но нямаше търпение да замени.
Работата като сервитьорка нямаше перспективата да й уреди нова кола, но Елина беше от хората, които си поставяха високи цели и вървяха към тях с мисълта, че няма връщане и трябва да постигнат желаното.
Не беше от тези, които бяха готови на всичко, и с цената на всички, просто знаеше, че ако няма за какво да се бори, значи е сериозно затънала.
Докато имаше за какво да си мечтае, значи нещата бяха идеални в очите й!
Мислеше си за ловците.
Не искаше да се задълбочава, така както винаги, но не зависеше от нея. Просто бе такава, каквато бе, и се бе научила да се приема, макар и доста трудно, особено през кошмарният пубертет.
Роуз винаги я съветваше, да не обръщаше толкова голямо внимание на детайлите около себе си, понеже влияело зле и на кръвното и на сънят. Права беше, както никога, но колкото и да се стараеше да нехае, Елина винаги забелязваше малките неща.
Погледа на възрастната госпожа Магбет, който отправяше към господин Потърс, всяка сутрин, в която той идваше да закусва в бара.
Свенливата й усмивка, когато той излизаше и за поздрав, докосваше върха на зелената си шапка.
Вечно смръщената учителка госпожа Ханикан, която все й отговаряше сърдито, но веднъж се разплака пред нея и й разкри за делото, което мъжът й бе завел, за попечителство над двете им деца.
Проблемите на Роуз с мъжете.
Краткотрайните връзки на нейният вечно несериозен Джейсън, и страхът му от обвързване.
Погледите, които с Роуз си хвърляха понякога и усмивките, които си разменяха, но нямаха смелостта да обсъждат.
Опитваха се да скрият зараждащото се увлечение, но Елина бе наясно с него, още преди то да почука върху стъклата на очилата, които и двамата носеха.
Всичко това бе нейният спокоен живот.
Това искаше.
За това бе мечтала и щеше да го защитава.
Не искаше ловци наблизо.
Не искаше свърхестествено освен пред екрана на телевизора си.
Не искаше да си мисли и за усмивката, очите й излъчването му, но уви, човек не получаваше това, което му се иска.
Дийк Глен....
Какъв ли беше?
Паркинга пред ‘’The Faces’’, бе слабо осветен и затова трябваше да припомни на Джейсън, да направи нещо по въпроса.
Намръщи се.
Джейсън беше толкова завеян, че трябваше да разлепи бележки с исканията си, навсякъде в апартамента му.
Обичаше си го такъв.
Вечният флиртаджия!
Свободната душа, която винаги я наричаше или ‘’сладкиш’’ или ‘’златокоска’’.
От начало, тези неща я дразнеха, понеже беше личност, която трудно приемаше такъв вид подмятания, но после свикна да го вижда да сяда пред бара, да сервирва бирата му и да му дава бузата си, за да й залепи целувката, за която започваше да мрънка още с влизането.
Нямаше да позволи на всичко това, на нейният свят, крепоста, в която се бе затворила така плашливо, да й бъдат отнети!
Подхвърли си ключовете нагоре във вездука и ги улови ловко, като се усмихна щастливо.
Малко й трябваше за да се почувства удоволетворена.
Не искаше пари, скъпи и лъскави неща.
Не искаше много късмет, дори не искаше много приятели.
Молеше се всеки ден, това, което сега имаше да бъде защитено!
Ако беше, значи нищо друго не й трябваше, за да бъде щастлива.
Стигна до вратата на олющеният си пикап, и го погледна мило, все едно бе малко, бездомно кученце.
- Какви спомени имаме само! - промълви носталгично.
- Ще ми ги разкажеш ли, кукличке?
Груб, гърлен глас прекъсна любимата й музика - тишината.
Елина се обърна рязко и срещна сивите очи на Роджър, да я оглеждат похотливо.
- Вие? - сбръчи чело и поклати глава объркано – Следите ли ме?
- Чаках те. – информира я той, като запристъпва към нея. - Не си така невина, нали? – Очите му я разследваха, като частни детективи. Сякаш нищо не можеше да им обягне.
- Не разбирам, за какво говорите!
Пулса й заподскача предпазливо, а краката й, сами направиха крачка назад. Елина опря гръб във вратата на пикапа. Лошо. По филмите, когато пътят беше тотално отрязън, не се случваха много хубави неща.
Стисна ключовете в ръка с толкова сила, че кокалчетата на пръстите й побеляха.
- Как си, русокоске? – подметна с добре изиграна добронамереност Роджър, като потърка пресметливо брадичката си - Знаеш ли, че няма да откажа, ако паднеш на колене и започнеш да си вършиш работата - ръката му се плъзна надолу по бедрото му и внезапно докосна очертаните му слабини.
Очите на Елина се разшириха от ужас.
Устата й пресъхна.
Какво искаше този луд от нея? Нищо не беше направила!
Нищо!!
- Знаеш ли, че ухаеш на праскови, русокоске? – налудничево зашептя той, като се приближаваше до нея със всяка стъпка, която правеше. Очите му бяха мътни. Обсебени и страшни. – Мирисът ти може да побърка всеки мъж!-Зъбите му изкърцаха. Нещо го вбесяваше. – Онези момчета - смехът му бе подигравателен - И те те харесват, русокоске, но просто си мислят, че щом премигваш така красиво, си красива и вътре! - устните му потръпнаха обзети от желания - Аз ще те разпоря, за да проверя, какво се кри, там където трябва да си красива .. – веждите му се повдигнаха съвсем леко - .. ангелче или демон!
Думите му бяха толкова ужасни.
Кръвта във вените й течеше бавно, но Елина бе до толкова тиха и вглъбена, че можеше да усети преплъзването й.
- Не ме доближавайте! - изрече тихо, а дъхът й излезе като бяло дихание, заради застудилото се, есенно време.
- О, значи така ще играем! - изсмя се гадно - Правим се, че ти си невинна, а аз съм злодеят, както пишат после в полицейските доклади! - изсъска заплашително в избледнялото й лице, а когато тя панически понечи да се отдръпне, улови грубо ръката й, над лакътя, и я дръпна към себе си – Ще си поговорим, острозъба кучко - прошепна в ухото й, а думите му, почти се изгубиха в шумът от накъсаното й дишане.
Кога беше стигнал до нея? Господи!
- Пуснете ме! - изрече рязко, като се дръпна, но едната му ръка се плъзна през кръста й, и я удържа, притисната до болка в здравото му тяло. – Какво си мислите, че... – тя се задърпа в ръцете му, но пресмехулният му смях, скова движенията й.
- Какво, не си се чукала с непознати? – предположи Роджър, и внезапно залепи устни върху нейните.
Елина изскимтя безпомощно, когато мъжът захапа долната й устна, и въпреки съпротивата й, вкара подлият си език в устата й, толкова дълбоко, че й се пригади.
Откъсна я от себе си, точно толкова рязко, колкото я бе и притиснал.
Сякаш за момент се поддаваше на някакво собствено желание, а после отново намираше опровержение, с което го прекратяваше.
- Сладка си на вкус, кучко! - сивите му очи присветнаха злокобно – Ще проверим, дали е така навсякъде! – закани се с мазна усмивка на лице.
Дъхът му беше едно с нейният. Дишаха лице в лице. Толкова близо, че Елина напрегна мускули, в опит да спазва невъзможна дистанция.
Трепереше от погнуса и ужас.
Осъзна, колко слаба е в мъжките му ръце. Осъзна , колко безпомощна е всъщност.
Сузан обаче я бе научила на едно нещо, да слага маската на спокойствието, граничещо с безразличие, точно когато имаше нужда от нея.
Роджър беше изненадан от равнодушието, което му показваше.
Не се ли страхуваше, тази вампирска кучка?! Изглеждаше му толкова ехидна, че искаше да извади ножа си още на паркинга! Нямаше нищо в тази жена, което да му издаде, какво си мисли! Очите й бяха вперени в неговите, без несигурност, без молба. Просто го гледаше. Нагла. Надмена. Със крехката си красота!
О, щеше да я накара да се удави в кръвта си, така както обичаше да прави с всички вампири, които му паднеха!
Това заслужаваха!
Чудовища в човешка форма! Демони от Ада! Та той бе месия!
Изчистваше проказата им от света! Щеше да изпише десетте божи заповеди върху снежната й кожа.
О, да!
Страхът не й помагаше. Елина го разбираше, но трудно се справяше с овладяването му. Трябваше да разсъждава. Да не позволява на паниката да я завладее.
- Качвай се в колата си, Елина! - заповяда съскащо той, като я блъсна с лице към вратата. – Тази вечер ще бъде интересна!
Цялостта на ситуацията, забълбука осъзната в ушите й, в момента , в който ръцете й се долепиха до стъклото, за да смекчат грубият удар.
Те наистина бяха разбрали коя е.
Искаха да срутят света й.
Да я обявят за чудовище, откачалка и нещо, което не заслужава да живее. Майка й се бореше срещу това!
Научи я на толкова много.
Елина се разтрепери. Как бе посмяла?! Как си беше позволила да разреши на това гнусно нищожество да стигне толкова далеч?!
На това ли я учеше Сузан?
Да трепери, да се свива и да дава другата буза?!
Елина се извърна толкова рязко, че Роджър дори не успя да мигне.
Малкият й юмрук се стовари от дясно на брадичката му, като отблъсна главата му. Разби носът му със следващият удар.
Удоволствието, което плъзна по кожата й, като нечии леденостудени устни, я накара да изстене.
Не бе изпитвала подобна наслада. Кръвта по лицето му! Да!
Ловецът беше толкова изненадан, че отстъпи назад, но бързо овладя себе си, и се изплю, демонстративно на земята, като се взря с изпепеляващ гняв в запечатаното с наслада, красиво лице.
- Малка, кучка - ниско изрече той, като обърса носът си с опакота на ръкава.-Ти си първата, която посмя, затова ще получиш бонус! - грозна усмивка разкриви устните му - Ще се молиш да те убия, докато вътрешностите ти се свличат в ръцете ми!
Елина не го изчака да се съвземе съвсем, а и искаше да прекрати отвратителните му думи. Тя знаеше коя е, коя иска да бъде и точно какво няма да позволи да се случи!!
- Как ти се харесва това, кучи сине? – гласът й изсвестя остър, като кинжал, когато кракът й се стовари в гърдите му, поваляйки го на земята.
Изрита го със все сила в корема, а после отново. Тялото му отскачаше, стягайки се при всеки нейн ритник.
Елина стискаше зъби до болка, до изтръпване.
Никога през живота си не бе прилагала наученото, в часовете за саможащита, на които майка й я записваше, както и на досадният бокс, за който си мислеше, че не помага, но явно адреналина правеше чудеса!
Мъжът не можеше да си поеме дъх. Изплю кръв върху асфалта и се подготви.
Хареса му всеки удар от малкото й телце! Щеше да я оближе цялата, когато ножът му разръфаше платта й.
Точно, когато кучката понечи да го изрита отново, той хвана крака й, като я дръпна. Елина загуби равновесие и се стовари на земята.
Роджър я сграбчи за глезена, забивайки нокти в голата й кожа. Елина стисна очи за миг, колкото да поеме дъх. Изрита го в лицето със свободният си крак.
- Кучка! - изръмжа яростно той, като я дръпна под себе си, и я възседна, забивайки свитият си юмрук в нежното й лице. – Ще ме удраш, а вампиркса сган!?
Удари я отново и отново ...
Алена кръв се стече от малкият й, фин нос. Устната й се сцепи.
Съзнанието й свиреше отбой!
Всяка костица, която изграждаше мозъка й изхвърча на различна посока от другарчето си.
Всеки звук, думите, които излизаха от стиснатите му устни, всички се загуби, някъде там, някъде много далеч.
Не искаше да се предава!
‘’Господи, ако съществауваш, моля те, моля те, нека му отвърна и тогава умра! Вземи ме, но нека първо му отвърна!’’
Работата като сервитьорка нямаше перспективата да й уреди нова кола, но Елина беше от хората, които си поставяха високи цели и вървяха към тях с мисълта, че няма връщане и трябва да постигнат желаното.
Не беше от тези, които бяха готови на всичко, и с цената на всички, просто знаеше, че ако няма за какво да се бори, значи е сериозно затънала.
Докато имаше за какво да си мечтае, значи нещата бяха идеални в очите й!
Мислеше си за ловците.
Не искаше да се задълбочава, така както винаги, но не зависеше от нея. Просто бе такава, каквато бе, и се бе научила да се приема, макар и доста трудно, особено през кошмарният пубертет.
Роуз винаги я съветваше, да не обръщаше толкова голямо внимание на детайлите около себе си, понеже влияело зле и на кръвното и на сънят. Права беше, както никога, но колкото и да се стараеше да нехае, Елина винаги забелязваше малките неща.
Погледа на възрастната госпожа Магбет, който отправяше към господин Потърс, всяка сутрин, в която той идваше да закусва в бара.
Свенливата й усмивка, когато той излизаше и за поздрав, докосваше върха на зелената си шапка.
Вечно смръщената учителка госпожа Ханикан, която все й отговаряше сърдито, но веднъж се разплака пред нея и й разкри за делото, което мъжът й бе завел, за попечителство над двете им деца.
Проблемите на Роуз с мъжете.
Краткотрайните връзки на нейният вечно несериозен Джейсън, и страхът му от обвързване.
Погледите, които с Роуз си хвърляха понякога и усмивките, които си разменяха, но нямаха смелостта да обсъждат.
Опитваха се да скрият зараждащото се увлечение, но Елина бе наясно с него, още преди то да почука върху стъклата на очилата, които и двамата носеха.
Всичко това бе нейният спокоен живот.
Това искаше.
За това бе мечтала и щеше да го защитава.
Не искаше ловци наблизо.
Не искаше свърхестествено освен пред екрана на телевизора си.
Не искаше да си мисли и за усмивката, очите й излъчването му, но уви, човек не получаваше това, което му се иска.
Дийк Глен....
Какъв ли беше?
Паркинга пред ‘’The Faces’’, бе слабо осветен и затова трябваше да припомни на Джейсън, да направи нещо по въпроса.
Намръщи се.
Джейсън беше толкова завеян, че трябваше да разлепи бележки с исканията си, навсякъде в апартамента му.
Обичаше си го такъв.
Вечният флиртаджия!
Свободната душа, която винаги я наричаше или ‘’сладкиш’’ или ‘’златокоска’’.
От начало, тези неща я дразнеха, понеже беше личност, която трудно приемаше такъв вид подмятания, но после свикна да го вижда да сяда пред бара, да сервирва бирата му и да му дава бузата си, за да й залепи целувката, за която започваше да мрънка още с влизането.
Нямаше да позволи на всичко това, на нейният свят, крепоста, в която се бе затворила така плашливо, да й бъдат отнети!
Подхвърли си ключовете нагоре във вездука и ги улови ловко, като се усмихна щастливо.
Малко й трябваше за да се почувства удоволетворена.
Не искаше пари, скъпи и лъскави неща.
Не искаше много късмет, дори не искаше много приятели.
Молеше се всеки ден, това, което сега имаше да бъде защитено!
Ако беше, значи нищо друго не й трябваше, за да бъде щастлива.
Стигна до вратата на олющеният си пикап, и го погледна мило, все едно бе малко, бездомно кученце.
- Какви спомени имаме само! - промълви носталгично.
- Ще ми ги разкажеш ли, кукличке?
Груб, гърлен глас прекъсна любимата й музика - тишината.
Елина се обърна рязко и срещна сивите очи на Роджър, да я оглеждат похотливо.
- Вие? - сбръчи чело и поклати глава объркано – Следите ли ме?
- Чаках те. – информира я той, като запристъпва към нея. - Не си така невина, нали? – Очите му я разследваха, като частни детективи. Сякаш нищо не можеше да им обягне.
- Не разбирам, за какво говорите!
Пулса й заподскача предпазливо, а краката й, сами направиха крачка назад. Елина опря гръб във вратата на пикапа. Лошо. По филмите, когато пътят беше тотално отрязън, не се случваха много хубави неща.
Стисна ключовете в ръка с толкова сила, че кокалчетата на пръстите й побеляха.
- Как си, русокоске? – подметна с добре изиграна добронамереност Роджър, като потърка пресметливо брадичката си - Знаеш ли, че няма да откажа, ако паднеш на колене и започнеш да си вършиш работата - ръката му се плъзна надолу по бедрото му и внезапно докосна очертаните му слабини.
Очите на Елина се разшириха от ужас.
Устата й пресъхна.
Какво искаше този луд от нея? Нищо не беше направила!
Нищо!!
- Знаеш ли, че ухаеш на праскови, русокоске? – налудничево зашептя той, като се приближаваше до нея със всяка стъпка, която правеше. Очите му бяха мътни. Обсебени и страшни. – Мирисът ти може да побърка всеки мъж!-Зъбите му изкърцаха. Нещо го вбесяваше. – Онези момчета - смехът му бе подигравателен - И те те харесват, русокоске, но просто си мислят, че щом премигваш така красиво, си красива и вътре! - устните му потръпнаха обзети от желания - Аз ще те разпоря, за да проверя, какво се кри, там където трябва да си красива .. – веждите му се повдигнаха съвсем леко - .. ангелче или демон!
Думите му бяха толкова ужасни.
Кръвта във вените й течеше бавно, но Елина бе до толкова тиха и вглъбена, че можеше да усети преплъзването й.
- Не ме доближавайте! - изрече тихо, а дъхът й излезе като бяло дихание, заради застудилото се, есенно време.
- О, значи така ще играем! - изсмя се гадно - Правим се, че ти си невинна, а аз съм злодеят, както пишат после в полицейските доклади! - изсъска заплашително в избледнялото й лице, а когато тя панически понечи да се отдръпне, улови грубо ръката й, над лакътя, и я дръпна към себе си – Ще си поговорим, острозъба кучко - прошепна в ухото й, а думите му, почти се изгубиха в шумът от накъсаното й дишане.
Кога беше стигнал до нея? Господи!
- Пуснете ме! - изрече рязко, като се дръпна, но едната му ръка се плъзна през кръста й, и я удържа, притисната до болка в здравото му тяло. – Какво си мислите, че... – тя се задърпа в ръцете му, но пресмехулният му смях, скова движенията й.
- Какво, не си се чукала с непознати? – предположи Роджър, и внезапно залепи устни върху нейните.
Елина изскимтя безпомощно, когато мъжът захапа долната й устна, и въпреки съпротивата й, вкара подлият си език в устата й, толкова дълбоко, че й се пригади.
Откъсна я от себе си, точно толкова рязко, колкото я бе и притиснал.
Сякаш за момент се поддаваше на някакво собствено желание, а после отново намираше опровержение, с което го прекратяваше.
- Сладка си на вкус, кучко! - сивите му очи присветнаха злокобно – Ще проверим, дали е така навсякъде! – закани се с мазна усмивка на лице.
Дъхът му беше едно с нейният. Дишаха лице в лице. Толкова близо, че Елина напрегна мускули, в опит да спазва невъзможна дистанция.
Трепереше от погнуса и ужас.
Осъзна, колко слаба е в мъжките му ръце. Осъзна , колко безпомощна е всъщност.
Сузан обаче я бе научила на едно нещо, да слага маската на спокойствието, граничещо с безразличие, точно когато имаше нужда от нея.
Роджър беше изненадан от равнодушието, което му показваше.
Не се ли страхуваше, тази вампирска кучка?! Изглеждаше му толкова ехидна, че искаше да извади ножа си още на паркинга! Нямаше нищо в тази жена, което да му издаде, какво си мисли! Очите й бяха вперени в неговите, без несигурност, без молба. Просто го гледаше. Нагла. Надмена. Със крехката си красота!
О, щеше да я накара да се удави в кръвта си, така както обичаше да прави с всички вампири, които му паднеха!
Това заслужаваха!
Чудовища в човешка форма! Демони от Ада! Та той бе месия!
Изчистваше проказата им от света! Щеше да изпише десетте божи заповеди върху снежната й кожа.
О, да!
Страхът не й помагаше. Елина го разбираше, но трудно се справяше с овладяването му. Трябваше да разсъждава. Да не позволява на паниката да я завладее.
- Качвай се в колата си, Елина! - заповяда съскащо той, като я блъсна с лице към вратата. – Тази вечер ще бъде интересна!
Цялостта на ситуацията, забълбука осъзната в ушите й, в момента , в който ръцете й се долепиха до стъклото, за да смекчат грубият удар.
Те наистина бяха разбрали коя е.
Искаха да срутят света й.
Да я обявят за чудовище, откачалка и нещо, което не заслужава да живее. Майка й се бореше срещу това!
Научи я на толкова много.
Елина се разтрепери. Как бе посмяла?! Как си беше позволила да разреши на това гнусно нищожество да стигне толкова далеч?!
На това ли я учеше Сузан?
Да трепери, да се свива и да дава другата буза?!
Елина се извърна толкова рязко, че Роджър дори не успя да мигне.
Малкият й юмрук се стовари от дясно на брадичката му, като отблъсна главата му. Разби носът му със следващият удар.
Удоволствието, което плъзна по кожата й, като нечии леденостудени устни, я накара да изстене.
Не бе изпитвала подобна наслада. Кръвта по лицето му! Да!
Ловецът беше толкова изненадан, че отстъпи назад, но бързо овладя себе си, и се изплю, демонстративно на земята, като се взря с изпепеляващ гняв в запечатаното с наслада, красиво лице.
- Малка, кучка - ниско изрече той, като обърса носът си с опакота на ръкава.-Ти си първата, която посмя, затова ще получиш бонус! - грозна усмивка разкриви устните му - Ще се молиш да те убия, докато вътрешностите ти се свличат в ръцете ми!
Елина не го изчака да се съвземе съвсем, а и искаше да прекрати отвратителните му думи. Тя знаеше коя е, коя иска да бъде и точно какво няма да позволи да се случи!!
- Как ти се харесва това, кучи сине? – гласът й изсвестя остър, като кинжал, когато кракът й се стовари в гърдите му, поваляйки го на земята.
Изрита го със все сила в корема, а после отново. Тялото му отскачаше, стягайки се при всеки нейн ритник.
Елина стискаше зъби до болка, до изтръпване.
Никога през живота си не бе прилагала наученото, в часовете за саможащита, на които майка й я записваше, както и на досадният бокс, за който си мислеше, че не помага, но явно адреналина правеше чудеса!
Мъжът не можеше да си поеме дъх. Изплю кръв върху асфалта и се подготви.
Хареса му всеки удар от малкото й телце! Щеше да я оближе цялата, когато ножът му разръфаше платта й.
Точно, когато кучката понечи да го изрита отново, той хвана крака й, като я дръпна. Елина загуби равновесие и се стовари на земята.
Роджър я сграбчи за глезена, забивайки нокти в голата й кожа. Елина стисна очи за миг, колкото да поеме дъх. Изрита го в лицето със свободният си крак.
- Кучка! - изръмжа яростно той, като я дръпна под себе си, и я възседна, забивайки свитият си юмрук в нежното й лице. – Ще ме удраш, а вампиркса сган!?
Удари я отново и отново ...
Алена кръв се стече от малкият й, фин нос. Устната й се сцепи.
Съзнанието й свиреше отбой!
Всяка костица, която изграждаше мозъка й изхвърча на различна посока от другарчето си.
Всеки звук, думите, които излизаха от стиснатите му устни, всички се загуби, някъде там, някъде много далеч.
Не искаше да се предава!
‘’Господи, ако съществауваш, моля те, моля те, нека му отвърна и тогава умра! Вземи ме, но нека първо му отвърна!’’
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите