Quin *Куин*

Не съм сигурна дали изобщо някой чете фиковете ми, но ето го поредния.

Глава 1


За този ден-далеч да бъде той! –
Когато почнат първите досади
И мойте недостатъци безброй
Пред своя съд разсъдъкът извади
.......
Ти прав ще си да бъдеш с мен суров,
Аз-крив, да искам твоята любов!


Макар отсъствал дълго, друже мил,
........
Душата ми е в теб, със теб едно.
Загубих се, но върнах се веднага,
.........
Защото този свят от теб лишен,
О, Розо моя, нищо е за мен!

Шекспир

Глава 2

В гръдта ти бият множество сърца,
Които считах за отдавна спрели,
В лика ти виждам скъпите лица
На толкова приятели измрели!
Безчет сълзи на искрена любов
Над гроба им аз лях тъй дълго време,
А те били във гроб укрити нов,
Достоен любовта ми да приеме.
Ти си този гроб, ти си този склеп
У теб, събрани, всички тях ги има,
И всички завещали са на теб
Частта любов, на тях от мен дължима.
В сърце, в лице, ти всички тях си слял
И мене, с любовта ми, има цял!

Алек натисна надолу дръжката на вратата, като за миг остави цялата си тежест да падне върху нея, след което тя изскръцна болезнено и бавно се разтвори. С провлачени крачки той отново застана зад прага и пусна торбата с парите на земята. Още беше в шок. Умът му не го побираше. Думите и болката й преминаваха през съзнанието му пак и пак... Това щеше да го побърка. Или може би вече си беше изгубил расъдъка? Но, по дяволите, той никога не е искал да я нарани, а виж какво се случи? Понякога добрите намерения водят до нежелан край. Трябваше да й се извини обаче не вярваше, че тя щеше да му прости толкова лесно. До колкото се увери, беше доста ината и твърдоглава. Щеше да бъде трудно да спечели доверието й. Дори невъзможно, но трябваше да опита. Все пак не беше изминал всичкия този път за нищо.
Затвори вратата, остави куфара си до дивана, а торбата с парите захвърли небрежно към фотьойла. Тези пари бяха нейни и той щеше да се постарае тя да ги вземе. Каквото и да му коства това.
Алек издиша тежко и отиде до кухнята да пие вода. Имаше нужда от нещо по-слино, но нямаше да търси алкохол. Така само, чаша след чаша, щеше да се напие, а това не биваше да става. Изобщо. Беше от хората, които не се напиваха...чак толкова, но дори и една чашка щеше да изрисува лицето на Лирит в съзнанието му, а това бе по-лошо и от самото напиване. Когато ставаше въпрос за нея, той не можеше да се сдържа. Отначало чувствата не бяха толкова силни. Беше просто братска любов, но с годините колкото повече мислеше за нея, толкова повече тази мисъл го обсебваше. Думи от сорта „тя ми се сестра” не вършеха работа, а и Лирит не му беше истинска сестра. Родителите й го осиновиха доста преди тя да се роди, мислейки, че няма никога да имат деца. Осем години след това обаче се роди Лирит и всичко се обърка. Тя остана сама, а него го нямаше, за да й бъде опора и подкрепа. Наистина съжаляваше за това. Но сега бе тук. Готов да да изкупи загубените моменти.
Лирит, помисли си той, свиличайки се на пода, където тя беше лежала по-рано. Как щеше да се сдържа около нея? Беше толкова крехка и нежна. Когато я видя, тя беше облечена в прекалено къса, светло лилава рокля, която оставяше раменете й голи. Боже, можеше да се закълне, че в този момент му се прииска да я притисне между стълбите с тялото си и да я целува дълго и дълбоко.
Тя ти е стестра, крещеше всичко вътре в него. Сестра, сестра...! Това го влудяваше още повече. Винаги я беше възприемал като по-малка сестра, а сега нещо се пречупи и... Как можеше да е толкова слаб? Не биваше да мисли по този начин за нея. Не беше правилно. Да върви по дяволите правилното, помисли си той и прокара ръка през дългата си до раменете тъмно кафява коса, отмятайки няколко кичура назад, които отново паднаха пред лицето му.
Тя не знаеше истината. И по-добре, обади се нещо в него. Забрави за нея. Не можеш да я имаш. Не е редно. Сякаш, че беше толкова лесно! Но ако не беше дошъл да я види, щеше да полудее. И сега обаче не се чувстваше по-добре. Какво трябваше да направи? Да отиде в стаята й, въпреки, че тя го ненавижда и да й каже всичко, та накрая да го изрита от дома си наистина?
Алек поклати глава. Изправи се и отиде в кухнята. Подпря ръцете си на мивката и наведе глава, оставяйки водата да се изтече. Трябваше му нещо студено, нещо ледено, което да охлади поне малко преливащото му от любов сърце, макар че не беше сигурен дали има подобен лек. Наля си вода и спря кранчето. Имаше нужда да помисли, да пропъди мислите за сестра си, докато реши какво да прави.
През това време Лирит беше в стаята си и мислено не успокояваше. Още беше ядосана. Знаеше, че Алек е долу и това я влудяваше. Не можеше ли да разбере, че не иска да го вижда? Или просто беше прекалено глупав или и тя самата не знаеше какво, за да остане. Щеше да се разправи с него и щеше много да го боли.
За да се успокои по-бързо, Лирит реши да си дочете книгата. Претърси цялата стая, но не я намери. Тогава се сети, че я беше изпуснала на стълбите. Изръмжа недоволно. Нямаше да слезе долу, за да я вземе. Брат й щеше да я засече и да почнат да спорят отново. Измори се от караници. Затова реши да вземе друга книга и си хареса една „Последна саможертва” на Ришел Мийд. Беше чувала какво ли не за тази книга. Макар и да беше чела останалите книги, тази я беше пропуснала. Е, имам мнооого време, каза си тя, лягайки на леглото и зачете.
Така изминаха няколко часа. Започна да се стъмнява, но все още буквите се виждаха, така че Лирит сметна, че не е необходимо да светва нощната лампа.
Книгата й хареса. Края също. Бяха минали 6 часа и я беше прочела. Остави четивото си настрана и се изправи. Беше време да слезе долу. След толкова хубави чувства и емоции никак, ама никак не й се искаше да спори с Алек. Щеше просто да пие вода и да се качи обратно в стаята си. Е, поне тя се надяваше да стана така.
Лирит слезе долу и първото нещо, което видя, беше брат й. Той я погледна през падналата пред лицето му коса и погледите им се срещнаха. За миг си помисли, че прилича доста на Дмитрий от книгата. Стресната от това накъде отиват мислите й, тя се обърна към мивката и си наля вода. Алек се обади:
-Няма ли да ми кажеш поне едно „здравей”?
Лирит не отговори, а продължи да пие. След като изпразни чашата, я постави при останалите и се извърна към него.
-С тази рокля ще настинеш. – Каза й спокойно той и се отпусна на стола. Всъщност искаше тя да смени роклята, защото го влудяваше.
-Значи вече ти и пука? – Попита леко раздразнено сестра му.
-Винаги ми е пукало.
-О, така ли?
Отново тишина. Лирит беше напълно решена да не спори с него. Явно обаче брат й искаше точно обратното. И все пак успя да запази самообладание.
-Какво мислиш? – Попита Алек небрежно и зачака отговора й. Погледът му я изследваше, което не беше в негова полза. Въздъхна тежко и продължи да чака. Тя знаеше какво намеква той и колкото и да й се искаше да не се спречкат, нямаше как да не стане.
-Това мисля. – Отвърна тя и бутна една от чашите на земята. Беше онази, на която пишеше неговото име. Това го ядоса, но не показа никаква реакция. Лирит се очуди за миг и му каза:
-До утре сутрин да те няма.
След което се запъти към стаята си. По дяволите, не искаше да каже това. Не искаше и да чупи чашата му. Искаше да се разберът, макар че все още не му беше простила и на дали някога щеше да го направи. Нямаше значение, че той направи този незначителен намек. Защо, за бога, реагира така? Мисите й не спираха да й задават тези въпроси. Добре, беше му бясна, но искаше да се разберът, а сега и дума не можеше да става за примирие. Нямаше да му се извини.
Защо ли си помислих изобщо да се сдобряваме? Книгите ме размекват... Ясно стана, че Лекс е тук само да ме дразни и не се чудете защо му казвам Лекс. Просто цялото му име оставя горчив вкус в устата ми. Таааа утре щях наистина да го изгоня, ако не си е тръгнал сам, в което страшно много се съмнявам. Боже, като трън в задника е! И аз, тъпачката, да искам примирие?! АЗ?!!
Лирит се качи в стаята си и седна ядно на леглото, като че ли искаше да го премаже. Прииска й се да хвърля, троши и блъска. Най-бясна беше заради това, че на сутринта щеше да завари брат си в къщата. Беше убедена в това. Извика с всичка сила, та чак вените на врата й се изпънаха като струни.
Само посмей да ми го причиниш Лекс! Не знаеш на какво съм способна... Но ти ще ми го причиниш, нали? Винаги го правиш, за жалост...
Тя се просна на леглото и затвори очи. Вече се беше стъмнило. Докато си мислеше за това, което прочете в книгата, нещо й просветна О, по дяволите! Беше забравила да си вземе книгата. Е, втори път нямаше да слезе. Не и ако щеше да стане същото като одеве.
Беше страшно изморена, но знанието, че Алек е долу, не й даваше спокойствие. Сигурно нямаше да може да спи цяла вечер и на сутринта отново щяха да се карат.
Е, какво пък.... Като ще се караме, да го правим както трябва.
И се подсмихна. Мислите й се движеха с такива убороти, че мозъкът й щеше да се пръсне. Затвори очи и се пита да заспи, като си представяше неща, които я развеселяваха. Нищо не се получи. Пое си дълбоко въздух и издиша тежко, обръщайки се към прозореца. Утре е Бъдни вечер. Изведнъж се засмя. Да, наистина е по-добре да не си играя с Дявола. Исках да не съм сама на Коледа, е, намерих си компания... Никак не й харесваше идеята да прекара празника с Алек. Предпочиташе вместо това да бъде сама. По дяволите за втори път днес! Писано й беше цял живот да ругае. Поне така си мислеше тя.
Пъхна дясната си ръка под възглавницата, съдавайки на главата си по-голямо удобство и погледна през прозореца. Луната беше пълна и сякаш гледаше право през нея. Понякога се чувстваше като призрак или като прокажно същество. Защо вместо да се кара с Алек, не го изслуша? Не му даде шанс?
Когато цъфнат налъмите! Помисли си ядно. Няма да се извинявам на този кретен! Той ми дължи извинение и с това приключвам темата. Ясно? Говореше на себе си или по-точно на вътрешното си Аз. Макар, че се предполагаше, че са едни и същи, не само защото живеят в едно тяло, Лирит и Аз-а й бяха различни като дена и нощта. Винаги имаха различни мнения за всичко, реагираха в ситуациите по различен начин, но пък мразеха еднакви неща. Освен Алек, де. Аз-а и го обожаваше. Няма да стане на твоето! Мммм дали – тази мисъл премина като светкавица през ума й и не се върна повече. Лирит обаче усети предупреждението. Едва се сдържа да не каже „по дяволите” отново.
И така мина нощта, настъпи деня. Бе мрачен, както винаги, а може би и по-студен от предишните. 24 Декември. Един наистина важен ден.
Лирит отвори очи. Беше спала едва 5 часа, но не се чувстваше изморена. Или може би малко. Мисълта как с Алек ще се скарат отново, я караше да се чувства така, сякаш валег е минал отгоре й. Сините й очи заиграха по тавана – бял като снега навън. Почувства празнина. Нещо в нея бе кухо и копнееше да се запълни. Алек Куин не е подходящия човек! Каза си тя. Нямаше да разсчита на него да запълни празнината в гърдите й. А тогава на кого, като нямаше друг?
Лирит въздъхна и се изправи. Свали роклята през глава, оставайки само по бельо и отвори гардероба. Хареса си друга рокля – пепел от рози на сиво-бели райета. Облече я. Краят й стигаше едва до бедрото, а дясното й рамо беше разголени, тъй като роклята бе от такъв модел, че от едната страна има презрамка, а от другата – нищо. И все пак, като установи тези два факта, не й обърна никакво внимание. Като че ли Лекс ще погледне на мен по друг начин. Изсмя се. Белите й зъби блеснеха на фона на оскъдната светлина, идваща от полуразтворените тъмни пердета на прозореца. Тя не се притесняваше от брат си. Можеше преспокойно да слезе долу по бельо и пак нямаше да й пука, че той ще я види. Но дори не подозираше, че това би го докарало до лудост. Всъщност, това незнание бе добре дошло за нея.
Лирит отиде до огледалото и заразглежда лицето си. Все още имаше синини. Взе фон дьо тена, изспиа малко на показалеца си и размаза върху лицето си. Не успя да прикрие следите кой знае колко добре, но ако я гледаха отдалече нищо не се виждаше. След това обу лилавите си ботуши до колената и слезе долу. В мига, в който застана на прага на стълбите, очите й се ококориха широко. Какво по...!
На масичката в хола, което дори не беше хол, а пространство, което свързваше кухнята със стълбите, имаше приготвена закуска и както изглежда, брат й беше положил доста труд. Лирит обаче смръщи чело и погледна накриво.
От своя страна, щом я чу да слиза, Алек се усмихна широко и проговори:
-А, станала си. Виж какво съм приготвил. – Като размаха ръце, посочи какво имаше на масата. Корнфлейкс с мляко, палачинки с шоколад, натурален сок, ананас, ябълки, портокали, шоколадови бисквитки и две големи чаши капучино. Лирит повдигна вежди. Как се предполагаше, че ще изяде всичко това? Ако изобщо опита, де.
Приближи се несигурно към дивана и седна. Алек се настани срещу нея на една от табуретките, взимайки купата с корнфлейкса и млякото.
-Не знаех какво точно обичаш, затова сложих от всичко. – Каза й малко преди да преглътне. След около пет минути, в които тя не докосна нищо, брат й спря да се храни и я погледна.
-Какво има?
Лирит не отговори.
-Ако не харесваш нищо от това, което има, ще отскоча до магазина и ще ти взема нещо друго?
Това прозвуча повече като въпрос. Мил е. Или поне се опитва да е. Каза си тя. Цялата тази работа със закуската не й се нравеше още в самото начало. Не можеше да понесе мисълта да седи на една маса с Алек, а още по-малко да яде онова, което той беше приготвил. Задушаваше се в негово присъствие. Идеше й се да го замери с храната, за да може веднъж-завинаги да разбере, че не търпи компанията му. Дори дишането му я дразнеше.
-Лирит? – Гласът му прозвуча загрижено. Тя го погледна. Сините й очи се засякоха с неговите шоколадови.
В този момент Лирит бутна масата с крак и всичко в купите и чашите се разля, а плодовете и сладките се разсипаха. Алек се беше изправил, сякаш го бяха попарили и я гледаше шокирано. Тя мигновено стана от дивана и се запита към стаята си. Брат й я последва, но сестра му се беше вече качила горе. Спря се на прага на стлбите. Прииска му се да я удоши. Беше положил толкова много услия, за да се сдобрят, а виж скъпата му сестричка какво направи? Беше бесен, не, по-скоро разярен и както си мислеше да не подвига въпроса още сега, измина стъплата до втория етаж като хала и едва не разби вратата на стаята й.
Лирит стреснато политна към леглото и седна на него, гледаща очудено, уплашено и ядосано. Не вярваше, че Алек би направил това. Е, жестоко се лъжеше.
-Какво ти става? – Разкрещя се той, като влезе по-навътре в стаята. Сестра му се сви още повече. – Направих толкова много за теб, а ето как ми се оплащаш ти. Като ме гониш, обиждаш и незачиташ! – Тонът му беше остър и груб, каращ кожата й да настръхва. – Всичко правех за теб. Живеех за теб! А ти какво? Мразиш ме. Мен?
Приближи се повече към нея, което я накара да наведе глава и буквално дажвпие пръстите си в матрака на леглото. Лирит си помисли, че ще я удари. Сърцето й запрепуска неудържимо, цялата трепереше.
Изведнъж Алек се спря и преглътна. Какво се канеше да направи току-що? Да я удари? И с това да я накара не само да го намрази още повече, ами и да го прати в затвора за домашен тормоз! Но щом видя как се беше свила, очакваща най-лошото, нещо в него се проука и укроти разбеснелият се звяр. Направи нколко нерешителни крачки назад, при което Лирит повдигна глава. Очите им за пореден път се срещнаха. И в погледа на двамата се четеше тъга и съжаление. Без да каже или направи каквото и да било, Алек излезе от стаята, а сестра му се отпусна обратно на леглото, издишайки спокойно. Не минаха и няколко минути, когато слезе долу.
Видя брат си да седи на дивана с ръце, огръщащи главата му. Той я чу и се обърна. Погледът му обходи тялото й. Видя разрошената й коса, размазаният грим, намачканата рокля... Тя проговори накъсано:
-Аз... Не искам... – Гласът й замря, когато горещи сълзи започнаха да се стичат надолу по бузите й. Имаше чувството, че ще се одави в тях. Преглътна усилено и продължи. – Аз... Мислех, че няма... да ме искаш, като...разбереш в какво...съм се превърнала.
Алек я гледаша невярващо. Наблюдаваше треперещото й тяло, как погледът й се местеше ту към него, ту към пода... Докато каже нещо обаче, Лирит се затича нагоре по стълбите и той чу как вратата й изскръцна и се затвори. Миг след това, Алек беше в стаята й, седящ в края на леглото. Гледаше я как плаче, как се тресе като листо, развявано от вятъра. Поколе*а се дали да я докосне, но в крайна сметка се приближи повече към нея и положи ръка на крехкото и кръстче.
-Спокойно... – Заговори й тихо. Тя продължаваше да плаче, а това раздираше сърцето му. Събра още малко смелост и я взе в прегръдките си. За голяма изненада, сестра му се отпусна в обятията му и дори се притисна повече в него. Сърцето му запърха. Беше толкова щастлив, че тя не го отблъсна, а даже напротив – потърси топлината му, защитата му.
-Никога не бих се отрекъл от теб. – Каза й като шепот. – Ти си ми сестра. – Макар и не истинска, помисли си – И аз винаги ще съм до теб. Толкова много съжалявам, че не бях с теб, когато имаше нужда, че нито веднъж не се позаинтересувах от теб, но просто нямах време. Трябваше да уча и работя нонстоп, за да мога да ти помагам, за да не живееш в лишение. Исках да ти бъда полезен, дори и да не съм около теб. Исках да ти дам всичко. – Продължаваше да й говори тихо. Сълзите й намокриха бялата му риза, гримът й се разкапа още повече, но като че ли беше почнала да му има доверие. Да, точно така – доверие. Лирит изслуша внимателно историята му и се зарадва, че е правел всичко това за нея. После се почувства виновно, че го изгони и, че му наговори онези неща.
След като малко се поуспокои, тя го погледна.
-Съжалявам. – Каза му и той затвори очи. Щеше да се разплаче. Най-накрая сестра му му позволяваше да се доближи до нея, да стана част от нейната болка и да й помогне да я преодолее.
-Недей. – Каза й. – Аз съм този, който съжалява. От сега нататък ще бъда тук, с теб и ще наваксаме пропуснатите моменти. Нали?
Усмивката й му беше повече от достатъчна. Той я притисна до себе си и тя се сгуши в него. Ето че бяха постигнали някакво примирие. Ето че имаше надежда...
[i][center]

Идея си нямам дали някой го чете т'ва нещо, но остават още малко глави - кажи-речи една, и реших да ги постна. Поне да имам още един завършен фик. Макар че това не е фик, а история.


Глава 3


Алек постави Лирит на леглото и внимателно я покри с мекото одеяло. Докато той я успокояваше като малко дете в прегръдките си, тя бе заспала. Тежестта, надвиснала над сърцето й, си бе отишла, след като бяха поговорили. Не бе осъзнала колко много се нуждаеше от този разговор, от истината. Толкова години презираше брат си и с всяка изминала го намразваше все повече, но бе сгрешила страшно много. Сега Лирит бе спокойна. Не я тормозеха онези мрачни мисли, когато затвори очи и можеше да спи необезпокоявано.
Алек се вгледа за кратко в сестра си. Сърцето му продължаваше да блъска в гърдите. Имаше чувството, че цялото това щастие ще го завземе и разбие на малки парчета. Толкова дълго бе чакал този момент, а ето че сега не можеше да му се нарадва. Изпълнена с любов усмивка се изписа на лицето му.
Той стана от леглото, погледна за последно сестра си и тихо напусна стаята й. Трябваше да оправи бъркотията в хола, а след това да обиколи цялата планета Земя и накрая да се върне тук. Алек не можеше да се свърта на едно място. Нещо вътре в него го караше да действа, да се занимава с нещо, иначе щеше да полудее. Отдаваше прекалено голямо значение на случилото се. Ами ако Лирит се събуди и отново му се развика? Ами ако го изгони?
Той се спря за момент посредата на стълбите, замисли се, макар че в този момент съзнанието му бе празно и си каза:
-Нееее. Не би го направила.
Дали? Последва друг въпрос. Това моментално срина настроението му. Усмивката изчезна от лицето му, сърцето му възвърна ритъма си, а мислите му се прочистиха. Какво ако наистина станеше така? Щеше ли да се откаже? Да си тръгне, когато бе постигнал толкова много?
Алек набързо се застави да не мисли за тези неща. Отиде бързо до хола и се зае да разчиства. Взе всичко, което бе върху масата и го премести в кухнята, след което се върна обратно със стирка в ръка и започна дапочиства измазания под.
След един час упорита работа холът заприлича отново на нещо. Само че Алек го притесняваше друго – самата къща. Тя бе толкова стара и всичко в нея скърцаше, че нямаше да е чудно, ако в скоро време се срути. Трябваше да й се направи ремонт. Но откъде щеше да започне? Имаше страшно много работа – стените трябваше да се измажат, за да се скрият пукнатините, таваните трябваше да се съборят нацяло, да се направят наново и чак тогава да се боядисат. Стълбите също трябваше да се сменят или поне закрепят по някакъв начин, а портата на оградата със сигурност трябваше да се махне и на нейно място да дойде друга. Толкова много работа, повтори той на ум. Ако Лирит му разрешеше да остане обаче, щеше да свърши всичко това. Но защо? Защо като имаше предостатъчно пари, за да си купи друга по-хубава къща?
На този въпрос Алек само повдигна рамене и занесе стирката в банята на втория етаж. Тогава се сети, че трябва да направи нещо по въпроса с отоплението. В хола имаше камина, но тя щеше да затопли само долните две помещения. Сестра му като че ли бе свикнала със студа, но той не искаше тя да се разболее или нещо такова, макар че нямаше опасност от това. Алек просто искаше да се погрижи за нея, да я направи щастлива.
Зачуди се дали да не я изненада с нещо, но пък реши да не го прави. Имаше опит от по-рано, а и не искаше случката да се повтори, затова просто седна на стария диван и зачака.
През това време Лирит все още спеше. За първи път от толкова много години не сънуваше кошмари или се будеше. Сега спеше дълбоко и организмът й си почиваше. Бяха изминали около три часа и чак към обят тя отвори очи. Прозя се дълго и продължително, изненадана от това колко много си бе починала.
Погледът й веднага се прикова в тавана. Празнотата, която видя там не й хареса. Гледаката бе прекалено самотна, еднаква и подтискаща. Никога преди не се бе замисляла над това, но и никога преди не й бе правило впечатление.
Появата на Алек преобърна живота й. Вече изпитваше нужда от топлина, от подкрепа. Преди не й пукаше, но сега даваше и мило, и драго само и само да усети докосването му, да чуе смеха му и да види усмивката му.
-Побърквам се! – Каза си тя и се завъртя на другата страна. Очите й се затвори ха за миг, след което пак се отвориха. –Но все пак се радвам....
Лирит постоя още малко в леглото и стана. Съвсем бе забравила, че днес е Бъдни вечер. Токова много неща й се струпаха, че това й бе последната мисъл.
Тя застана пред огледалото си и потънала в мисли изчисти грима от лицето си с памуче тоалетно мляко. След това отвори гардероба и развълнувано затърси нещо. Няколко минути по-късно от гардероба се подаде къса черна, плисирана поличка и бял потник с черни надписи отпред. Искаше да си предаде рокерски стил. Набързо облече дрехите, които идеално контрастираха с бледата й кожа, сложи си черния колан с катарама-корона и върза дългата си тъмна коса на опашка. Не си сложи грим и на излизане от стаята си сложи тъмночервените кожени мини ботушки, които й стигаха до глезена. Тъй като бе малко нисичка, токчето беше по дълго, около 9-10 сантиметра. Пак обаче щеше да е по-ниска от брат си.
Тогава се сети – брат й. Той сигурно бе долу и я чакаше. Да бе! Изсмя се тя. Чакаше я друг път, най-вероятно се е бе заел с нещо.
Без много още да му мисли, Лирит слезе долу. Алек веднага чу шума от ботушките й и сърцето му ускори ритъма си. Сестра му набързо се озова на прага на стълбите, точно срещу него. Ченето му едва не се удари в земята. Очите му смаяно я обходиха отгоре до долу. Поличката, която си бе сложила, бе прекалено къса, та едва покриваше бедрата й. Алек имаше чувството, че ако духне вятър, дрехата мигновена ще разкрие онази част от тялото й, която не биваше никога да вижда. Не бе редно, но умът му като че ли не го слушаше. Какви ли не мисли не препускаха из съзнанието му, някои, от които го отвратиха от самия себе си. Тя ми е сестра, започна да си повтаря той. Сестра, сестра, сестра. Но не беше и никога не е била. Двамата ги свързваше единствено еднаквата фамилия, нищо друго.
По дяволите!
Лирит запристъпва бавно към хола. За нея Алек бе просто по-голямият й брат. Не го бе виждала от толкова много години, но все пак го чувстваше достатъчно близък, сякаш никога не си бе тръгвал. Не изпитваше желание да го разпитва за живота му, не изпитваше и желание да го разбере. Стигаше й само, че е тук.
-Здравей... – Проговори несигурно тя. Алек прочисти гърлото си и отвърна:
-Здравей...
Лирит седна на фотьойла от дясната страна на брат си и настана гробна тишина. По някое време и двамата добиваха смелост да кажат нещо, но веднага се спираха. Лирит нервно си играеше с ръбовете на полата, от което тя се вдигаше все повече и повече нагоре. Алек не можа да издържи повече на напрежението и попита:
-Гладна ли си?
-Не. – Отвърна светкавично тя. Алек реши да опита още веднъж.
-А нещо друго прави ли ти се?
Сестра му се замисли за миг, погледна го и поклати глава.
-Не.
Всъщност доста неща й се правеха. Танцуваше й се, пееше й се, готвеше й се... Но отрече. Защо? Може би защото не бе свикнала някой да се интересува от нея. От толкова време се справяше сама и се бе научила да отказва, че сега не знаеше какво да каже.
-Всъщност.... – Започна изведнъж тя. Брат й я погледна очакващо и тя го дари с кратка, несигурна усмивка. – Искам да готвя.
-Добре тогава.
-Но работата е там, че... – Направи кратка пауза, да се прочисти гърлото си и продължи. – Че никога не съм готвила и се надявах... – Сега или никога, каза си тя. – Надявах се, че би могъл да ми помогнеш. Да ме научиш, ако можеш да готовиш и...искаш.
-Искам. Мога. – Каза набързо той и Лирит се усмихна. Алек също се усмихна и се изправи. – Какво искаш да сготовим?
Това „сготвим” я накара да се спре за момент. Да готвим. Ние..., каза си тя замислено и също се изправи.
-Не знам. – Но тогава се сети и попита – може ли да направим спагети?
-Разбира се. Мисля, че имаме продуктите. Ако не, ще отида до магазина и ще купя.
-Ще проверя.
Лирит отиде в кухнята и задъхано отвори хладилника. Разочарова се. Вътре имаше само цял шоколад, кутия с бисквити, мляко и зърнена закуска. Тъй като не ядеше често, нито много, нямаше нужда хладилникът да е пълен. Сега обаче трябваше да се напълни.
Тя затвори хладилника, отиде до вратата на кухнята и каза:
-Нямаме продукти. – За първи път бе казала „ние”. Чувстваше се толкова щастлива. Не си бе представяла, че да живее с някой друг може да бъде толкова приспособяващо и приятно.
-Добре тогава. Аз ще отида до супермаркета. – Уведоми я Алек и облече коженото си яке.
-А аз какво да правя?
-Нищо. Просто стой тук.
Тя кимна и той излезе. Отново й стана пусто и самотно. Искаше брат й да се върне по-скоро. Изведнъж усети чувство на собственичество да се заражда в гърдите й. Мой, помисли си момичето. Да, той бе нейният брат, нейната упора, нейното щастие.
-Какво ми става? – Запита се тя, облягайки се на напуканата стена. Как така изведнъж той стана нейн? Нали до преди няколко часа го ненавиждаше и мразеше? Е, да. Но тогава не знаеше истината. И какво от това? Алек бе сгрешил. Но пък се разкайваше.
-Стига!!! – Извика тя, като прокара ръце през главата си. Разскъсваше се отвътре между миналото и настоящето.
Алек съжалява. Не е искал да ти стори зло. А и не виждаш ли колко по-щастлива си сега с него, отколкото, когато той не бе тук, започна да я разубеждава нещо отвътре. В същия момент се обади друг глас.
Да, но той сгреши и ти го знаеш. Алек знае ли колко изстрада, заради него? Има ли си изобщо представа през какво си преминала, мислейки си, че си изоставена от всичко и всички?
Но е тук, нали? Започна да говори първият глас. Вече е тук и иска да ти помогне. Иска да бъдете семейството, което никога не сте били. Прости му най-накрая.
Но той те нарани ужасно. Намеси се вторият глас отново. Какво ако след някой ден си тръгне? Какво ако те остави? Пак ли ще му простиш?
Главата на Лирит бучеше бясно. Мислите й дотолкова се преплитаха и толкова бързо се сменяха, че й се зави свят и тя легна на пода, обхванала главата си с ръце.
-Спрете! – Започна да кещи. – Махайте се! Оставете ме!
Лирит се изправи мъчително и се запъти към стаята си. Трябваше да вземе някакво хапче за това главоболие.
Едва не падна по стълбите, докато се качваше до втория етаж. Лявата й ръка бе върху челото й, а с дясната се подпираше на парапета.
Най-накрая стигна стаята си и затърси хапчето.
Очите й се бяха прислвили от болка и вече бе на път да припадне, когато се чу леко пропукване. Отначало Лирит не му обърна внимание, но когато се повтори по-силно, тя обърна глава към тавана и в същия момент той се стовари на пода.

Алек влезе през вратата точно когато таванът се строполи на пода. Липсата на сестра му в хола и ужасният шум, го накара със светкавична скорост да се добере до стаята й. Когато го направи, очите му се разшириха изплашено.
Той коленичи до сестра си и премести малкото парче от тавана, което бе паднало върху лявото й бедро. В този момент забеляза, че поличката бе вдигната нагоре и бикините й се бяха открили.
Алек набързо се опита да прогони тези мисли и вдигна сестра си. Нямаше как да я остави на лелгото й, тъй като върху него имаше още парчета от тавана, затова я занесе в неговата стая, която се намираше точно срещу нейната. Положи я внимателно на леглото и тя започна да се събужда.
Ужасното главоболие бе изчезнало, но сега я болеше нещо друго.
-Не мърдай. – Каза й Алек. Погледът на Лирит се спря точно върху раната на лявото й бедро, от която се стичаше кръв. – Трябва да се промие.
Алек напусна стаята си и отиде до хола. Куфарите му все още бяха там. Той бръкна в един от тях и изкара малка аптечка. Взе я и се качи обратно при сетра си.
Лирит се бе навела леко към раната и я оглеждаше. Щом чу как брат й влиза в стаята, обърна поглед към него и зачака.
Алек пристъпи към леглото и седна до нея. Отвори аптечката и изкара малко шишенце със спирт и памук.
-Малко ще пощипе. – Уведоми я и намокри памука със спирта. В мига., в който течността се докосна до раната й, Лирит изпищя болезнено. – Още малко. – Започна да я успокоява той, като премина през цялата рана и обра кръвта, докато сестра му стискаше силно устни и се надяваше Алек да свърши по-бързо.
След няколко мъчителни минути, той спря и прибра нещата в куфарчето си, а мръсният памук стисна в ръката си. Щеше да го изхвърли после.
-Готово. – Каза й с усмивка на лице.
-Слава богу. – Изпъшка тя. Ще отида да си взема душ, че на нищо не приличам.
-А аз ще започна със спагетите.
Алек напусна стаята си и отиде в кухнята. Там обаче намери малък проблем. Електричеството в цялата стая не работеше. Той отиде до входната врата и видя кутията на стената, където бяха всички жички и копчета, с които се задействаше осветлението в къщата. Отоври кутията и се облещи насреща. Имаше толкова много цветни кабелчета и толкова много копчета, че ако успееше да оправи електричеството, щеше да бъде чудо.
През това време Лирит бе в банята и се събличаше. Не я притесняваше, че в къщата има мъж, тъй като не го приемаше като такъв, а като брат. След като свали и последната дреха, тя пусна водата и застана под душа. Бе вързала косата си на кок, за да не се намокри чак толкова.
Алек продължаваше да се чуди коя жичка, кабелче или копче беше за осветлението. Най-накрая се реши да свърже зелната жичка с бялото копче и в същия момент всичкото осветление в къщата падна. Вече бе следобед и бе доста мрачно, така че почти нищо не се виждаше. Страхотно, каза си той. Е, все пак беше архитект, не електротехник. Никога през живота си не беше припарвал дори до електрично табло. Ясно беше, че щеше да се провали.
-Алек! – Чу се вик от горния етаж.
-Да? – Извика той в отговор, молейки се Лирит да е добре.
-В банята няма ток. Какво стана?
-Нищо. Опитах се да върна електричеството в кухнята, но май сбърках жичките.
Последва смях и Алек се усмихна.
-Аз обаче нищо не виждам. – Оплака се Лирит.
-Стой там. Ще ти помогна.
-Аз и не бързам.
Алек се засмя и хукна по стълбите В секундата, в която се качи на втория етаж, се усети какво бе казал току-що. Аз ще ти помогна, повтори на ум той. Не, нямаше да влезе при нея в банята. Та тя бе съвем гола. Тъмно е, можеш да отидеш, каза нещо вътре в него. Не, няма, настоя той.
-Алек? Ще ми помогнеш ли? – Попита сестра му. Тя осъзнава ли какво ми предлага, запита се Алек. Осъзнава ли озобщо какво говори?
-Идвам. – Отговори й той и отвори вратата на банята. Вътре бе същинска тъмница. Алек бавно запристъпва към душа. Хубаво, че помнеше къде се намира.
-Тук ли си? – Попита го тя.
-Да.
-Чувам те. – Сестра му протегна ръката си и зачака той да я хвана. Когато това стана, тя се хвана и с другата ръка за него.
Алек щеше да полудее. Лирит бе опасно близо до него. Тялото й не се докосваше до неговото, но, дяволите да го вземат, той я усещаше. Чувстваше близостта й и това направо го побъркваше. С огромни усилия я поведе до вратата, където Лирит си сложи хавлията и дамата излязоха навън.
-Благодаря. – Каза сестра му и му се усмихна.
-Няма защо. – Каза й той и добави. – Ще отида да видя какво още мога да направя по въпроса с осветлението.
-Внимавай.
Алек ококори очи. Наистина ли бе чул това?
-Внимавай. – Повтори тя, съмнявайки се, че той я е чул.
Да, беше го казала. Бе го казала!
Алек ликуваше отвътре. Сега вече знаеше, че стра му не го мрази, че не иска да си тръгва и, че го приема.
Той само й кимна в отговор и залсиза по стълбите.
Лирит се върна в стаята му с усмивка на лице. Бе му простила. Някак си спонтанно се бе случило, но вече не изпитваше омраза или желание за мъст. Сега просто искаше да бъде с брат си и да навкасат пропуснатите моменти.

Глава 4 част 1

Обърнах гръб на правадата и, ето
Таз твар ми взе очите и сърцето!

Лирит се прибра в стаята на брат си спокойна. По-скоро трябваше да намери нещо, което да облече, тъй като искаше да слезе в кухнята при него. Някакво топло чувство се бе зародило вътре в нея – някъде между стомаха и гърдите, някъде, където е сърцето. Беше толкова приятно, караше я да се смее, да подскача и да се усмихва. Това определено не беше старата Лирит. Онази бе затворена в себе си, с празна дупка вместо сърце, с безизразни очи, леден глас и хаплив език. Тази тук бе съвсем нова – лъчезарна, съпричастна и с голямо, щастливо сърце. Харесваше се повече така. Но пък имаше и нещо различно. Нещо, което тя все още не можеше да определи. Не се беше замисляла над това, защото не бе обръщала внимание, но сега... Чувстваше, че има нещо недоуточнено между нея и брат й. Нещо важно. Щеше да го пита по-късно. Може би след вечерята, след Коледа и Нова Година....
Лирит поклати глава. Ако можеше, би отлагала вечно. Това, което усещаше, изобщо не й харесваше. С бавни стъпки тя отиде до отсрещната стая, където всичко бе затрупано, прашлясало и изпотрошено. Успя без кой знае колко големи усилия да прескочи няколкото паднали дъски и се добра да горадероба си, който по някаква много голяма случайност, бе непокътнат. Лирит го отвори и затърси нещо по-весело. Търси, рови, търси, рови – нищо не можа да намери. И как като всичките й дрехи бяха или черни, или бели, или лилави. Единственото цветно нещо, което имаше, бяха червените й обувки.
Лирит стегна хавлията, която всеки момент се канеше да се свлече от тялото й, и въздъхна. Поразрови още малко и намери що-годе дреха, която да отговря на предпочитанието й.
С усмивка на лице постави роклята на леглото, измъкна подходящи обувки и ги захвърли до роклята и се зае да облича бельото си – финни черни, дантелени бикини и черен, дантелен сутиен, който идеално подчертаваше малкия й бюст. Лирит застана пред огледалото и се огледа. Нещо отвътре я жегна, като че ли й казваше „Не слагай подобно бельо. Не и пред него.” Но всъщност тя нямаше да се покаже в този си вид. Какви си ги мислишеше? Или по-точно какво ставаше с цялата й нервна система? Защо се притесняваше толково и о, Господи, това изчервяване ли беше? Лирит не можеше да повярва на очите си, а още по-малко на тялото си. Какво се случваше? При мисълта за Алек цялото й същество настръхваше в очакване. О, по дяволте, да не би да....?!
-Та това е брат ми! Брат.Ми. Чуваш ли, нервна системо? Брат. Ми. – Тя се отдръпна рязко от огледалото, ядосана на себе си и се зае да облича роклята. Беше с цвят пепел от рози и без презрамки, като горната част идеално прилягаше на тялото й, а от талията надолу бе леко плисирана и опасно къса, може би по-къса и от предишната рокля. Лирит набързо обу велурените си тъмнорозови обувки, които бяха с висока платформа и страшно дълго, тънко токче. Застана отново пред огледалото и без да се замисли, махна презрамките на сутиена. След това разреса дългата си коса и я върза на опашка. Сложи си малко пудра за лице, съвсем малко черен молив, за да подчертае очите й, розов гланц за устни и доста спирала. Прииска й се миглите й да са много дълги и красиви. След като приключи с приготовлението, се погледна за последно в огледалото и тъносините й очи проблеснаха. Гледката бе зашеметяваща дори за самата нея. Не пропусна също така да забележи и прекалено късата рокля. За миг се поколе*а дали да не я смени, но се отказа. В крайна сметка това долу бе брат й.
Леко притеснена Лирит заслиза по стълбите. Звукът от токчето й отекваше в големия коридор. Тя слезе бавно, като внимаваше да стъпва внимателно, за да не падне, което бе сота възможно. Щом слезе долу, Лирит застана до вратата на кунята и замря.
Надвесен над печката, без риза и в пълния си блясък, стоеше Алек. Ръцете му се движеха бързо – прибавяха подправки, бъркаха врящите смеси и режеха още подправки. Преглъщайки тежко, Лирит осъзна, че ръцете му бяха два пъти колкото бедрата й. Е, тя си беше наистина слабичка, но о, Госпиди, тази гледка! Досега не се бе замисляла, а още по-малко заглеждала. Дори не предполагаше, че Алек може да има подобно тяло. Как ли изглежда отпред, запита се тя. В този миг очите й се разшириха бързо и стреснато от собствената й мисъл.
Чувайки я зад себе си, Алек мигновенно се обърна, а Лирит се помъчи да не издава шока си, или поне на първо време да не припада. Брат й се усмихна лъчезарно и я повика с ръка.
-Ела да видиш какво съм направил. – Подкани я той, очевидно не забелязвйаки удивеното изражение на лицето й. Тя с бавни, несигурни крачки се приближи до него, все още загледана втренчено в лицето му. – Какво има?
Това й дойде като изтрезвителен шамар. Какво си мислеше току-що? Какво, по дяволите, се случваше с нея? Лирит набързо се укопити, пречисти гърлото си и отговори:
-Нищо, нищо. – Заоправдава се тя, ръкоймахайки с ръце и смеейки се нервно. Брат й повдигна бързо рамене и продължи да разбърква червената смес в едната тенджера.
-Това са смляни домати с магданоз и сол. Не съм сложил нещо люто, тъй като не знам дали ядеш. – Започна да обяснява той, а тя не отделяше очи от онова, което правеха ръцете му. Намираше някаква скрита грация и мощ, докато се движеха. – Между другото изчистих семето на доматите. Помня, че не го обичаше, освен ако не го обичаш сега?
-Не, не. Не го обичам. – Отрече забързано сестра му. Погледът й се бе отклонил от ръцете му и сега бе насочен към лицето му. За втори път днес дъхът й секна. Лицето му вече изглеждаше по-красиво, с ярки очертания, топли кафяви очи и пълни устни, а носът му бе най-съвършенното нещо, което някога бе виждала.
Дланта му изведнъж се намери върху челото й, от което тя се закова на място, незнаеща какво да направи.
-Сигурна ли си, че си добре? Изглеждаш ми малко бледа.
Лирит дръпна дланта му от челото си толкова рязко, че едва не политна напред.
-Напълно дъбре съм си.
Алек я изгледа учудено, докато тя направи няколко стъпки назад.
-А ти защо си без риза?
-Накапах я. – Засмя се той и дръпна тенджерата със спагетите от котлона. – Готови са.
-Така ще настинеш.
Този път брат й бе този, който застина на място. Сестра му за втори път се бе притеснила за него, бе го предупредила да внимава. Сърцето му заблъска в гърдите. Тази преструвка го изкарваше извън контрол. Но какво би могъл да й каже? Изпитвам неутолим копнеж по теб. Изгарям да те целуна. Е, освен ако не иска да спи навън или по-лошо – в някой друг щат, би й казал веднага. Вместо това отвърна:
-Не се притеснявай. Здраво съм кален.
-Ще запаля камината. – Каза му тя и изтича като подплашена газела в хола. Истината бе, че искаше да избяга от него. Тази дразтична промяна в чувствата и разбирането й я притесняваше. Не можеше да харесва брат си. Това бе против правилата, против природата. Трябваше бързо да избие тези мисли от главата си, иначе щеше да стане много лошо.
Лирит коленичи пред камината и се зае да пъха вътре дърва, после сложи желязната преграда, запали клечка кибрит и я хвърли при дървата. Огънят набързо се разпали и привлече вниманието й. За миг тя забрави за всичко и се загледа в издигащите се все повече и повече пламъци. Харесваше силата на огъня. Харесваше опустошителната му мощ.
Докато сестра му продължаваше да стои загледана пред камината, Алек влезе в хола, хвнала в двете си ръце две чинии, пълни със спагети. След като ги остави на ниската масичка, той отиде до кухнята и внесе диматения сос. Лирит долови миризмата на сготвено и обърна глава. Насреща й, седнал на една от табуретките, стоеше брат й с усмивка на лице. Тя колебливо се повдигна и седна срещу него на другата табуретка.
Сосът ухаеше прекрасно и изглеждаше страшно вкусен също.
-Надявам се, че ще ти хареса. Доста се постарах. – Изкоментира Алек, смеейки се неловко.
Наистина си се постарал, помисли си тя и си сложи от соса върху спагетите. Разбърка всичко добре и опита първата си хапка. Брат й стоеше с очакващо изражение, като че ли животът му зависеше от това, което сестра му ще му каже.
Лирит преглътна и се усмихна.
-Много е вкусно.
Сякаш камък му падна от сърцето. Сега и той можеше да започне да се храни. По време на вечерята никой от тях не каза нищо. Чуваше се шум от вилици, сдъвкване, но не и гласове.
Докато прмемисляше случващото се, Алек се сети за парите в чувала до дивана. Сумата беше наистина голяма. С нея пре спокойно можеше да се купи цяла нова къща, че дори и да се обзаведе. Малко се ядоса, че сестра му даже не ги е докоснала, но можеше ли да я вини? Тя му бе бясна и наранена. Съвсем нормално беше, че не е направила нищо с тях. И тогава му хрумна...
-Лирит...
Тя повдигна глава и го погледна право в очите.
-Искаш ли да си купиш нова къща? – Попита я той. Тя се зачуди. Не бе това въпросът, който беше очаквала. Пък и защо й е къща, като имаше тази? А, да – срутването. Е, можеше да й се направи ремонт.
-Аз си имам къща. – Отвърна сестра му ледено. Алек издиша дълбоко и опита отново.
-Но тази къща ще се срути. Вече дори започна да се руши и едва не те уби.
-Тогава да й се направи ремонт. Нали си архитект? Направи нещо.
-По-изгодно е да се купи нова.
Лирит се нацупи. Ето, едва дошъл и започва да ме командава, каза си тя и се изправи. В мига, в който го направи обаче, одраска раната на бедрото си в ъгъла на масата и седна рязко на табуретката, като едва не политна назад.
-Лирит! – Извика Алек и мигновено коленичи до нея. – Добре ли си?
-Да, малко се одрасках. – Тя изохка и отметна глава назад. Голата му, закоравяла гръд не бе нещото, което искаше да гледа в този момент. Това щеше да й дойде прекалено.
Пръстите на ръката на брат й преминаха съвсем леко по бедрото й, от което сестра му ококори смаяно очи, повдигна глава и се загледа в лицето му. Очите му бяха приковани към раната. Изглеждаха тъжни и наранени. Раната се бе разранила и сега отново бе потекла кръв. Алек набързо се изправи, взе аптечката си и намокри с риванол едно памуче.
-Няма да щипе, спокойно. – Предупреди я той и съвсем леко, като повей на вятъра, започна да попива кръвта от нараненото място.
Лирит продължаваше да го гледа втренчено. Лицето му бе сурово, очите съсредоточени, а ръцете му трепереха, като че ли се страхуваше да я докосне. Изведнъж тя се усети, че роклята й бе повдигната леко нагоре, за да може раната напълно да се открие. Съвсем малка част от дантелените й бикини се подаваше отстрани. Лирит прокле на ум.
Не можа ли тъпата рана да е по-горе? Точно там, където стоят бикините ми например?И без това е прекалено нагоре!
Алек се опитваше да не обръща внимание на голото й бедро и черната дантела. Но по някакъв начин погледът му все се местеше нагоре.
Гледай раната. Гледай раната, по дяволите!
Никак не беше горд от себе си, а още по-малко можеше да се понася.
Да, знам, че не ми е сестра. Знам! Но тя не трябва да узнава.
-Готово. – Каза той леко напрегнато и прибра риванола и памука в аптечката си.
-Благодаря. – Лирит се усмихна и мигновенно премести погледа си в обратна посока. Камината продължаваше да гори, в стаята бе топло и приятно, а навън заваля отново сняг. Тази мисъл накара Лирит да се залепи набързо за прозореца. Тъмносините й очи заиграха по стъклото и се втренчиха в снега. Изпита някакво странно чувство. Бе доволна. Обичаше снега, допадаше й студа, харесваше зимата. Весел кикот се изтръгна от гърлото й и тя подскочи радостно.
Учуден, Алек се доближи до нея и постави длани на голите й рамене. Сестра му дори не трепна, а напротив – облегна се на него и усмивката й стана още по-широка.
-Виж колко е красиво! – Възкликна тя и се засмя. Дланите на брат й се спуснаха до лактите й и пръстите му се свиха около тънката ръка.
-Не колкото теб. – Каза й той с дълбок, изпълнен с любов глас. Лирит обърна леко глава настрани и погледите им се срещнаха.
Алек веднага съжали, че й бе казал. Но, за Бога, тя бе опасно близо до него. Можеше да усети ароматът й на океан, дъхът й на мента, меката й кожа и копринената й коса. А устните й.... Устните й така розови, приканващи и без съмнение сладки, го караха да копнее жадно за тях.
Той веднага се отдръпна от нея на няколко крачки, но продължи да стои пред прозореца. Лирит бе обърнала главата си напред и отново се бе загледала в падащия сняг.
-Добре. – Каза най-накрая тя и се обърна към него.
-Добре какво? – Запита я в недоумение той. На лицето й се появи усмивка.
-Съгласна съм да купя нова къща.
-Наистина ли?
-Да. – Тя се приближи до него. – Но нека да не е тук. Какво ще кажеш за Лондон? Имаме ли достатъчно пари за там?
-Само за къщата да, но за обзавеждането...
Усмивката й мигновено се стопи, затова брат й побърза да добави въодушевено, като несъзнателно хвана ръцете й в своите.
-Това са твоите пари, Лирит. Парите, които ти пращах. С тях можем да купим къщата, а с моите пари да я обзаведем.
Очите й светнаха и усмивката й се върна.
-Това е страхонто! – Радостна, Лирит прегърна брат си, пусна го и се засмя.
-Харесвам те такава. – Призна Алек, докато сърцето му блъскаше като обезумяло. По бледите бузи на сестра му се появи лека руменина и тя сведе поглед.
Тя се изчерви! Накарах я да се изчерви! Започна да се радва той.
-И аз се харесвам такава. – Додаде едва едва тя, все още свела поглед. Алек протегна ръка и повдигна главата й нагоре. Погледите им се срещнаха. Очакването и недоумението, които видя в нейния, го накраха да се усмихне нежно и да каже:
-Радвам се, че си щастлива. Радвам се, че аз имам заслуга за щастието ти.
Лирит колебливо се усмихна, а очите й заискряха.
Лицата им бяха на сантиметри разстояние. Тъй като обувките й бяха доста високи, сега тя бе висока почти колкото брат си. Телата им не се докосваха, но бе достатъчна само една крачка и щяха да залепнат едно за друго.
Алек не спираше да я гледа с обожание и обич, а Лирит просто се усмихваше щастливо. Изведнъж брат й се отдръпна рязко, обръщайки се с гръб към нея.
-Ще отида да почистя в кухнята. – Каза й студено без да се обръща и изчезна в кухнята. Сестра му се учуди на бързата смяна на настроението му. Какво се бе случило? Защо се отдръпна така?
Оново чувство, което се бе зародило вътре в нея обаче, я караше да отиде при него, да го прегърне силно и да го....
-Не! – Извика стреснато тя. Брат й мигновено дотърча до вратата на кухнята, която свързваше двете помещения, държащ черпак в едната си ръка.
-Какво има? – Попита я притеснено.
-Не, нищо. – Отговори му с пресипнал глас сестра му, като трепереше цялата.
-Но ти трепериш. Случило ли се е нещо?
-Нищо, казах ти вече. – Отряза го набързо и се втурна към стълбите. С бързи крачки се изкачи по тях и се скри в стаята си.
Алек продължаваше да стои на прага на вратата без ума и дума. Какво се бе случило току-що?
Постоя още малко така и се върна обратно в кухнята. По-късно щеше да пита Лирит. Сега сигурно не бе най-подходящият момент да я притеснява.

Айде, Злато, ето я и обещаната глава! Само и единствено за теб! :*:*:*:*:* Отсега казвам, че не ми харесва изобщо, а трябваше точно нея да напиша най-добре.... Краят хич не ме кефи, ама нищо не ми идва на ум....:( Надявам се да ти хареса поне мъъъъъъъъничко, че доста се узорих докато я напиша! Хд btw получих си шоколада Хд Извинявам се и за изядените букви, но какво да се прави.... Хд
Искам страшно много да благодаря на Шекспир и сонетите му, без които тази история нямаше да съществува! Също така на удивителната италианска песен на Andre & Nicole - Niete, която беше страхотно вдъхновение и която съвсем, ама съвсем случайно намерих. И последни най-големи благодарности на Джо Джонас и песента му See No More, която слушах през цялото време, докато писах главата и която няма нищо общо с моята история Хд, но има страхотна мелодия, а гласът на Джо накара музата ми да се върна от Хаваите, за което страшно много, ама много му благодаря *не че ще ме чуе де Хд* А сега, Злато, enjoy на тъпотията ми Хд

Глава 5



С бясно туптящо сърце и уплашена от чувствата си до смърт Лирит се втурна право в банята в стаята на брат си, тъй като нейната бе все още потрошена. Набързо свали роклята си, събу ботушите си и, влизайки в банята, заключи вратата и се свлече надолу по нея. Седнала на мраморния под, тя се опита да се успокои. Дидаше тежко, клепачите й бяха напловина спуснати, главата й бе замаяна. Господи, какво ми става, питаше се. Всъщност обаче знаеше отговора – малко по малко брат й започваше да я привлича.
Нещо с мен не е наред. Та той ми е брат, за бога!
Сега как щеше да го погледне в очите? Как щеше да се държи нормално край него? Трябваше по-скоро да се отърве от това безумие. Нищо добро нямаше да излезе. Алек определено не изпитва същото, мислеше си тя.
След няколко минути седене на пода, от което ударите на сърцето й леко се поуспокоиха, Лирит се изправи, съблече бельото си, като го захвърли на мраморния под и влезе под душа. Отначало завътря само студения кран, с мисълта, че така поне ще изтрезнее малко. Студената вода закапа по тялото й, ледените капчици се впиваха като малко остриета в кожата й. Явно все пак това щеше да помогне. След малко Лирит пусна топлата вода и се наслади на яркия контраст, който се получи между двете температури. Тялото й се отпусна, умът й се избистри. Мислите за Алек бяха изчезнали за миг. Това я успокои.
През това време Алек вече бе почистил в кухнята – чиниите бяха измити и сложени на сушилника, приборите също, а на масата в хола сега стоеше имаше само едно каре. В последния момент Алек се сети, че утре е Коледа и отиде до един от бижутерийните магазини в града, за да купи нещо на сестра си. Дълго време избира, двоумешесе между малки топчета диамантени обеци и една много нежна сребърна гривна. Накрая обаче се спря на гривната. Магазинерът му я сложи в прекрасна червена кутийка и той се прибра вкъщи. Бяха изминали няколко часа и сега слънцето залязваше. Докато шофираше по пътя за вкъщи, чу по радиото, че тзи вечер отново ще вали сняг, което ще рече, че отново ще бъдат затрупани от бяла покривка. Алек обичаше снега. Напомняше му за Лирит – студен, нежен, самотен и в същото време приветлив, уютен и зашеметителен. Ах, как му се искаше тя да му каже нещо – каквото и да е, а не да му говори само, когато той я пита нещо. Спомни си как го бе извикала в банята да й помогне, когато нямаше ток и сърцето му заби бясно. Затваряйки входаната врата, Алек се застави да притъчпи чувствата си и се огледа. Всичко бе подредено, старо и все така празно. Той отиде до малката масичка в хола и остави червената кутийка. Надяваше се Лирит да се зарадва на подаръка му и да не го хвърли по него, както направи с парите му в началото. И тогава се сети – парите! Трябваше да ги занесе в банката и да види в интернет за къщи в Лондон. Не бе сигурен дали и той щеше да живее там с нея, но нямаше значение. Пак щеше да й помогне с новия дом, макар и после да трябва да си тръгне. Стигаше му тя да е щастлива.
Алек седна на дивана и изкарайки лаптопа си от куфара, се замисли за днескашния ден. Сети се за обяда им, за разговора и за онази усмивка, с която го дари сестра му. Боже, беше ослепителна. Усещайки накъде бият мислите му, Алек побърза да включи лаптопа си и затърси в интернет къщи в Лондон. Излязоха му стотици обяви и той започна да ги разглежда една по една.
През това време Лирит бе излязла от банята. Сложи черните си, дантелени бикини и се загърна с хавлията си, като започна да си подсушава косата с друга хавлия. Сешоарът й бе затрупан от падналия таван в стаята й, а не се бе сетила да си купи нов. Седна на леглото, което хлътна леко под тежестта й и продължи да суши косата си. Вече се бе стъмнило, в стаята й също бе тъмно, но луната така и не се показваше, нито звездите. Скоро започна да вали и сняг.
След като й омръзна да се занимава с косата си и я остави наполовина суха и начупена, Лирит се изправи и отиде до големите прозорци. Очите й се взряха в прекрасната картина, която създаваха мракът и снежинките. Бе толкова красиво и магнетично! За секунди забрави къде се намира, забрави преоблемите си, омагьосана от пеизажа. После отметна глава настрани и отново се върне в реалния свят. С бавни крачки седна разочаровано на мекото легло и се загледа в пода. Бъдни Вечер, помисли си тя. Хубаво й стана, като се сети, че не е сама в къщата. Алек бе сигурно долу и само да поискаше, можеше да отиде при него и заедно да прекарат вечерта. Така поне нямаше да й е толкова саммотна и празно.
Но не отиде. Остана в тъмната стая по хавлия и все още гледаща в пода.
Алек вече бе приключил с гледането на къщите. Беше си харесал една близо до парка – доста голяма, с 10 стаи и добре направена. Трябваше само да се обзаведе и щеше да стане за чудо и приказ. Някак си вътрешно бе убеден, че и сестра му ще я хареса.
Щом затвори лаптопа и единствената светлина в хола угасна, той остана натъмно. Очите му набързо зашариха из помещението – първо преминаха през прехода към къхнята, чията плъзгаща се врата бе наполовина отворена, после през прозорците, където ясно видя как снежинки се сипят от небето и след това през камината, която още не бе запалил. А и защо ли? А, сети се – защото той щеше да спи тук, на дивана, където стои в момента. Лирит бе в стаята му и едва ли щеше да му позволи да пренощува при нея. Въпреки това обаче избра да не пали камината. Вместо това реши да провери дали камината в неговата стая още работи. Като малък почти не я използваше, тя бе повече като украса, отколкото като средство за отопление. Сега обаче трябваше да я запали, иначе Лирит щеше да измръзне.
Алек остави лаптопа си настрана и бавно се заизкачва по стълбите. Ами ако спи, попита се. Бе едва седем вечерта, не бе възможно сестра му да е заспала. Ами ако е? Или пък прекъсне нещо друго? Истината беше, че не искаше да я притеснява. Имаше чувството, че когато е край нея, тя се чувства некомфортно, сякаш иска да избяга от него. Е, поне трябваше да се увери, че е добре.
Алек нервно застана пред вратата на стаята си и почука. Не се чу отговор, затова опита още веднъж. Отново без отговор. Тогава той внимателно отвори вратата и погледът му веднага попадна върху фигурната на леглото му. Лирит седеше там, обърнала поглед към прозорците, увита единствено в памучна хавлия. Той преглътна тихо, пое си дълбоко въздух и прекрачи прага на стаята, затваряйки вратата.
Лирит се обърна и го погледна. Сините й очи заизкряха в мрака.
-Аз...дойдох да видя дали камината работи. – Измърмори той и нервно се запъти към камината. Коленичи пред нея и започна да я оглежда, а сестра му само го наблюдаваше. Алек знаеше това, но се опита да се съсредоточи върху камината. След няколко неудобни минути стана ясно, че й няма нищо и можеше да се запали.
-Ще отида да донеса дърва. – Каза й той, изправяйки се, а тя продължаваше да го гледа безмълвно. Алек нервно излезе от стаята и се върна само след минута с няколко доста големи парчета дърва в ръцете си. Бе навил ръкавите на блузата си, която, когато пусна дървата пред камината, отбелязваше ярко мускулите му. Той приклекна, напъха дървтата, запали клечка кибрит и я хвърли вътре. Огънят лумна моментално. След това той се изправи и срещна погледа на сестра си.
-Ето, вече ще ти е топло. – Каза й с усмивка на лице. Тя продължаваше да го гледа втренчено и той се почувства неловко. Тъкмо когато се канеше да напусне стаята, Лирит каза:
-Ще останеш ли за малко?
Алек замръзна на място.
-Да, щом като това искаш. – И затърси с поглед къде да седне. Нищо обаче не намираше. Е, явно щеше да стои прав, докато сестра му не каза:
-Седни. – Приплъзвайки ръката си към единия край на леглото. Той бавно се приближи до него и седна точно срещу нея. Настъпи дълго мълчание.
Алек се чувстваше все по-неудобно с всяка минута, а на Лирит изглежда, че не й пукаше особено, че той е тук. По едно време тя проговори:
-В дни като този мама и татко ми липсват. – И се обърна напълно към него. Очите й го пронизаха.
-И аз често се сещам за тях. – Каза й той тихо. Настъпи ново мълчание, което след няколко мига Лирит наруши отново.
-Радвам се, че дойде. – Алек разшири едва очи. – Бях ти наистина бясна, но не знаех историята ти. Сега, когато разбрах всичко, не те мразя или нещо такова.
Брат й бе безмълвен. Не можеше да повярва на ушите си. Тя му се усмихна несигурно накрая и той също й отвърна с усмивка. Може би щеше да й каже? Може би най-накрая Лирит щеше да разбере, че той не й е истински брат, а само осиновено от родителите й дете? Но ако й кажеше, нямаше да се сдържи и щеше да й се нахвърли. Не, в никакъв случай не искаше това да става!
-Какво ти стана днес на обяд? – Попита я той. Лирит извърна поглед на страни, сещайки се за какво си бе мислила тогава. Какво ли щеше да е, ако Алек не й бе брат? Тогава може би можеше да го целуне без да се мисли за извратена. Но това никога нямаше да се случи, въпреки че бе чела някъде, че братя и сестри се женят помежду си. Господи, помисли си и поклати глава. – Какво? – Попита той отново. Тя го погледна.
-Нищо, просто... Нищо... – И отново отмести погледа си от него. Алек обаче хвана брадичката й с лявата си ръка и обърна главата й към себе си. Очите им се срещнаха.
-Лирит, искам да ми казваш какво ти се върти тук – той докосна с показалеца на другата си ръка главата й. – И тук. – Показалецът му се примести там, където бе сърцето й. Тя през цялото време следеше движенията му. Изведнъж се стъписа, осъзнавайки, че е само по хавлия. Щом той спря ръката си върху скута й, Лирит го погледна уплашено и видя, че брат й я гледа нежно, обичливо и това до някаква степен я успокои.
-Трябва да ти кажа нещо. – Започна Алек и сестра му се вгледа в очакване в него. – Аз...Аз всъщност не съм ти брат.
Какво?!
Очите й се разшириха в изненада и той продължи да говори.
-Родителите ти ме осиновиха преди ти да се родиш, защото си мислеха, че никога няма да имат деца. Майка ти имаше проблеми със зачеването, доколкото ми е известно и повечето лекари й са й казвали да не таи особено големи надежди. Но няколко години след като станах част от семейството им, се роди ти. Майка ти и баща ти се грижеха за двама ни по равно. Никога не оставиха мен, заради теб или обратното. Боже, толкова съжалявам за всичко, което им се случи. Те не го заслужаваха. Не и те. – От очите му започнаха да се стичат сълзи, а Лирит бе останала без ума и дума. Беше в пълен шок. Как така Алек не й бе брат?
Но той го каза! Каза, че нищо не ни свързва, освен документи. И след миг възкликна о, Господи. Тя се засмя тихичко.
-Какво има? – Поита я притеснено той.
-Не, нищо... – Отвърна му тя, смеейки се. Алек обаче улови погледа й и повтори:
-Нали се разбрахме – тук и тук. – Той отново посочи с показалец двете места. Лирит се подсмихна. – Искаш ли да играем на една игра?
-Каква?
-Всеки пита по нещо, а другия му отговаря с истината.
Тя за миг се поколе*а, но накрая сметна, че няма какво да губи и кимна.
-Добре. Аз съм първи – за какво се смееше преди малко?
Лирит пречисти гърлото си и продължавайки да го гледа в очите, заговори:
-За чувствата ми. – Сърцето на Алек затуптя по-силно. – Мислех си, че се побърквам, че нещо с мен не е наред, защото... – И тук тя замлъкна.
-Защото... – Подкани я той. Лирит пое дълбоко въздух, издиша и каза истината в очите му без капчица коле*ание.
-Защото ме караше да изпитвам разни неща. Неща, които една сестра не може да изпитва към брат си. Сега съм аз! – Възкликна тя и попита – каква бе причината, която те накара да ме потърсиш?
-Ти. – Отговори й той без да се замисля. Камината бе стоплила стаята достатъчно, но въпреки това продължаваше да става все по-горещо. – Исках да те видя. Да разбера дали си добре, дали имаш нужда от помощ. Исках да се превърна в твоя ангел пазител.
-Защо? – Попита го тя с беснеещо сърце, а той се засмя.
-Не, само по един въпрос. Мой ред е. Радваш ли се, че не си ми истинска сестра?
-Да. – Отвърна Лирит моментално, но веднага се поправи с усмивка, виждайки изражението на лицето му. – Т.е. радвам се защото вече знам, че не съм някакъв изрод, но и не се радвам, защото вече няма нещо, което да ни свързва. Аз съм! А ти радваш ли се, че не си ми истински брат?
Алек я погледна тъжно.
-Да. – Отговори й. – Защото ти винаги ще имаш място в сърцето ми, независимо, че не си ми сестра. А аз ще имам ли място в сърцето ти? – Той постави пръст от лявата страна на гърдите й, от което тя настръхна.
-Винаги. – Прошепна Лирит и извърна поглед. Този път той не го потърси, нито обърна главата й към себе си. – Какво изпитваш към мен? – Тя го погледна право в очите. Изведнъж Алек усети горещината. Май не беше добра идея да пали камината.
-Любов. – Отвърна й с нисък глас. – Привързаност. –Очите му изгаряха нейните, но нито един от двамата не отмести погледа си. Тази вечер всичко щеше да се разбере. – Ами ти? Какви са чувствата ти към мен?
Тя се усмихна.
-Любов. – Отговори му, шепнейки и постави пръсти на мястото, където биеше лудо сърцето му. – Всеки път то бие бясно, когато те видя.
Алек местеше поглед ту към пръстите й, ту към лицето й. Накрая вхана ръката и я отмести от себе си. Лирит попита:
-Би ли ме целунал сега, когато вече сме наясно, че не ни свързва кръвта?
Алек се стъписа. Не очакваше подобен въпрос, но и се радваше, че тя го зададе. Милвайки с палец китката й, той отговори:
-Да. Ами ти?
Лирит се подсмихна и прошепна:
-Да...
Без да чака втора покана, Алек я целуна страстно. Езикът му се стрелна в устата й и се заигра с нейния. Едва не я събори върху леглто, когато се наклони към нея, но я задържа с една ръка, преметната през кръста й и тялото му почти залепна за нейното. Целувката му стана все по настоятелна, все по-всепоглъщаща, опияняваща. Лирит отначало се сепна, но после започна да отговаря на целувката му със същата страст. Приплъзна едната си ръка около гърба му и се залови за блузата му, като я набра с пръсти. Алек не издържаше вече. Толкова време бе стоял настарана, а сега, целувайки Лирит, знаеше, че и тя изпитва същото. Целувката му се задълбочи повече и двамата се стовариха върху леглото. Ръцете му започнаха да шарят по тялото й. Преминаха първо през бедрата й, после през талията и кръста, които все още бяха покрити от хавлията и накрая застанаха от двете страни на раменете й.
Той отдели устни от нейните само, зада я погледне в очите и да види изгарящата им страст. Двамата се задъхваха, телата им бяха прилепнали едно за друго. Алек постави устни от едната страна на врата й и започна да го целува. Направи смучки на едната страна, след това и на другата. Моя, помисли си. И, да – тя щеше да стане негова. Тази нощ.
Лирит примрежи очи, а ръцете й запрепускаха по гърба му. Усещаше мускулите му, трепването на всяка негова жилка, докато сърцата им биеха в едно. Пръстите й малко по малко издърпваха нагоре блузата му и докосваха изгарящата му кожа. Алек спря за миг и свали набързо блузата си, след което погледна към Литрит. Тя го гледаше с очи, примрежени от страст, пръстите й бяха залепнали на кръста му. За миг се поколе*а. Какво всъщност вършеше? Докъде щяха да стигнат? Тя като че ли усети притеснението му и гледайки го право в очите, развърза бавно хавлията, но я остави върху себе си, чакайки. Той се стъписа и без да отделя поглед от нея, внимателно отдръпна хавлията от тялото й. То се откри, но Алек продължи да я гледа в очите. Сърцето й заби още по-силно. Сега бе полугола пред него и очакваше той да я погедне. Алек бавно измести погледа си към гърдите й и дъхът му секна – те бяха съвършени, добре оформени с набъбнали розови връхчета. Оглупял от желание, той прокара ръка през гърдите й, пръсти докосваха връхчетата, а очите му жадуваха да видят повече.
Лирит бе затворила очи, наслаждавайки се на милувката. Бе й толкова приятно. Тя изви гърба си почти в дъга и Алек започна да оставя малки, мокри следи от врата й към гърдите й. Езикът му премина през розовите връхчета, от което Лирит тихичко изстена. Ръцете му шареха по тялото й, както нейните по неговото.
Алек вдигна глава и я погледна. Боже, изглеждаше толкова красива! Лирит му се усмихна несигурно и той се намести по-добре между краката й, като сведе глава към бикините й, после се загледа отново в нея. Тя като че ли разбра намека му и тръпки побягнаха по тялото й. Бързо обаче прогони страха и колебливо положи ръце върху колана му. Алек замръзна на място и Лирит видя несигурност в погледа му. За да премахне каквото и да било съмнение в него, тя започна да разкопчава колана и когато бе почти приключила, той я спря.
-Лирит... – Гласът му бе накъсан. – Аз... Ти... Не искам да те насилвам...
-Но ти не ме насилваш, глупчо. – Засмя се тя, откопча колана и разкопча дънкито му.
-Не искам после да съжаляваш. – Додаде той сериозно. Лирит поклати глава.
-Няма...
Алек не чака повече и я целуна отново. Целувката бе също толкова дълбока и страстна като първата им, но сега бе по-властна, по-сигурна... Лирит смъкна дънките му, колкото успя. Той се спря само, за да ги премахне на цяло и отново се залепи за нея. Краката й се разшириха малко повече, за да може Алек плътно да прилепне към нея – коравите му гърди смазаха нейните. Тя продължи да преминава с ръце по гърба му, докато той целуваше врата й, гърдите й...
Пръстите на Лирит започнаха малко по малко да се опитват за смъкнат шортите му, но той я спря. Отдръпна ръцете й от себе си, „закова” ги над главата й и с устни заслиза от гърдите до корема й. Целуна пъпчето й и продължи надолу. Тя се засмя, когато той духна лекичко по ръба на бикините й. Алек пусна ръцете й, положи устни върху стомаха й и бавно смъкна бикините й. Лирит вече бе напълно гола. Той спря всичко, което правеше, изправи се леко и се загледа в тялото й. То бе толкова красиво, нежно, приканващо... От толкова време бе чакал този момент и ето, че сега се случваше. Алек й се усмихна обичливо, съблече шортите си и отново се настани между краката й. Започна да я целува отново, оставяше нови белези от смучки по нея. Нейните устни преминаха през врата му, ръцете й зашариха по корема му...
-Влюбих се в теб още в началото. – Каза й на пресекулки, докато целуваше врата й. – Обичам те толкова много!
Тя само изстена и ръцете й се преместиха на гърба му. Алек я погледна в очите с изгаряща страст и бързо проникна в нея. Лирит се задъха, забивайки нокти в кожата му. Той започна да се движи бавно в нея, едната му ръка галеше коема му, а другата бе хванала кръста й. Лирит наклони глава към него и го целуна. Езикът й се стрелна в устата му и се заигра с неговия. Алек едва не експлодира! Движенията му станаха по-дълбоки и по-мощни – изпълваше я цялата.
Лирит не знаеше къде се намира. Имаше чувството, че това е Раят. Страстта на Алек я изгараше до дъното на душата й, движенията му я караха да иска още, да го опознае дори повече. Господи, така се радваше, че не са брат и сестра!
-Алек... – Изстена тя, когато той проникна за пореден път. Алек бе съвсем към края, вече усещаше как щеше да избухне, затова побърза да излезе от нея, но Лирит го задържа в себе си. Не й пукаше какво щеше да става после, просто искаше той да свърши в нея, което и стана след кратък миг. Алек се отпусна върху нея, а тя отметна глава назад. За секунди той се задържа върху нея, след което се отдели и отмести настрани, само за да я прегърне. Тя също обви ръцете си около него.
-Съжаляваш ли? – Попита я Алек, загледан в изкрящите й сини очи. Лирит поклати глава и придърпа завивката върху тях.
-Не. А ти?
-Не.
Тя го целуна по врата и се сгуши в него.
-И какво ще правим сега? – Запита той. Без да отделя глава от гърдите му, Лирит му отговори:
-Ще се обичаме.
Алек я целуна нежно по главата.
-А ти обичаш ли ме? – Попита я. Тя вдигна глава и синте й очи се срещнаха с неговите кафяви.
-Да.
-Кажи го.
-Обичам те. – И му се усмихна.
-Още веднъж.
-Обичам те. Обичам те!
Той се усмиха и я придърпа за изпепеляваща целувка. Двамата прекараха нощта сгушени един в друг. На сутринта Алек се събуди първи и топлина изпълни тялото му. Лирит бе до него, спеше непробудно, свита плътно до него. Той се усмихна и прокара пръсти по рамото й, гърдите й, корема й... Тя отвори бавно очи и устните й се намериха на врата му.
-Добро утро! – Поздрави го Лирит.
-Добро да е! – Отвърна й той. Тя се засмя и го възседна.
-Ей, какво правиш? – Попита я през смях. Лирит го дари с една очарователна усмивка и започна да целува тялото му.
-Весела Коледа! – Възкликна през целувките. – Какво? Не харесваш ли коледния си подарък?
Той се зачуди.
-Какъв подарък?
-Мен, глупчо! – Разкикоти се тя и се стовари отгоре му. Телата им прилепнаха едно за друго.
-Мммм. – Изстена Алек. – Колко ще е хубаво всяка сутрин да се събуждам така!
Лирит го целуна по врата, а той я претъркули под него, дари я с дъхоспиаща целувка и стана от леглото.
-Къде отиваш? – Попита го тъжно тя. Гледката, която представляваше, бе зашеметителна – легнала на леглото, с леко разтворени крака, с вдигнати ръце над главата, с разбъркана коса и объркана в чаршафите, беше повече отколкото той моеже да понесе.
-Ей сега идвам. – Каза й, измъкна един от чаршафите и се загърна с него.
-Никой друг освен мен няма да те види. – Изкоментира тя и се усмихна дяволито. Алек също се засмя. – А и аз харесвам тялото ти.
В този момент той развърза чаршафа и го пусна да се свлече на пода. Останал съвсем гол, попита:
-Сега по-добре ли е, госпожице?
-Много! – Възкликна тя. Алек я дари с нежен поглед и слезе долу да вземе червената кутийка. – Затвори си очите! – Провикна се от стълбите. Лирит се зачуди за миг, но ги затвори. Той влезе в стаятай, седна на леглото до нея, извади гривната от кутийката и каза – а сега отвори очи.
Първото нещо, което Лирит видя, бе прекрасната сребърна гривна в ръката му.
-О, Боже! Прелестна е! – Възкликна изненадано тя. – Чудесна е.
-Може ли? – Попита той и хвана лявата й ръка. Лирит кимна усмихнато и Алек й сложи гривната. – Стои ти прекрасно!
-Благодаря ти! Благодаря! – Сълзи започнаха да се стичат по лицето й. Той я придърпа към себе си и я прегърна.
-Шшшш, не плачи, защото и аз ще се разплача. Боже, колко много те обичам!
-Колко много? – Попита през сълзи Лирит и го погледна.
-Много много! За мен ти си всичко!
Тя се сгуши повече в него. Харесваше й да усеща топлината му, биещото му сърце срещо своето, силата му...
-Това значи ли, че ще се оженим? – Попита го. Алек се засмя.
-Това предложение за брак ли е?
-А на теб на какво ти прилича?
-Ами училището?
-Зарежи го! Щом имам теб, нищо друго не ми трябва.
-Но ти трябва да завършиш. – Занастоява той, а тя се намръщи.
-Но не тук. В Лондон, където ще живеем вече, нали?
-Да. Между другото намерих идеалната къща. Доста е голяма.
-Хах, за да има място и за дузината деца, които ще имаме!
Алек се приведе, изпълнен с благоговение и обич, и я целуна силно и страстно. Обичаше Лирит страшно много, всичко би дал за нея! Тя бе слънцето му през деня, луната през нощта и господарката на всичко, което бе, на всичко, което имаше... Дори и в най-смелите си мечти не си бе представял, че нещата може да се развият така накрая. Беше толкова благодарен! Толкова щастлив! И искаше да сподели всичко това с нея, със своята единствена любов.