Записките на Сатаната

Нед Дек 12, 2010 10:22 pm

Записките на Дявола.

-Кой път да поема от тук?- попита Алиса.
-Зависи къде искаш да стигнеш- отговори Усмихващият се котарак.
-Няма значение - отвърна Алиса.
-Товага няма значение и кой път ще поемеш- усмихна се загадъчно Котаракът

Цитат от :
„Алиса в Страната на чудесата”

Кога започнах да пренебрегвам целувките ти?
Сега съм в пламъци – докосни умът ми!
Една възможност - Способни ли сме да се обичаме един друг?

Песен :

Yamashita Tomohisa - One In a Million

Презираше го. Презираше този измамник! Презираше го целият! Презираше, това, което вършеше,
Презираше арогантното му лице, когато се опитваше да му се противопостави. Презираше плътният му глас, който я караше да го слуша, да бъде добро момиче и да не спори с господаря си.
Не. Той не удряше. Никога не нараняваше по този начин. Устните му, които я караха да прави неща, противоречащи на нейните принципи - бяха наказанието.
Асора стоеше неподвижна, в ъгъла на стаята. Бе подпряла брадичка на свитите си колене, и размишляваше трескаво.
Дългата й светло кестенява коса, падаше по гърба й. Носеше бяла нощница, която едва покриваше бедрата й. С триъгълно, изрязано деколте, което вече не й правеше впечатление, така както преди.
Не вдигна глава, когато го чу да влиза. И преди го мразеше, сега го мразеше двойно!
Поредната вечер, в която щеше да го проклина. Щеше да го обижда, а той да и каже поредната тежка дума, която да я обезкуражи. Щеше да му посегне.
Той щеше да я метне на леглото и да я насили, лъжеше се, тя харесваше всяка негова целувка, просто не харесваше него.
Рейн нехайно метна якето си на дивана. Протегна се и отиде до банята, като наплиска лицето си с вода.
Загледа се в отражението си. Идеално кафявите му очи блестяха със задоволство, много странно, на базата на това, че туко що се връщаше от вилата на хапливото старче.
Разроши тъмната си коса и се усмихна, осъзнавайки, че и тази нощ, няма да извоюва лесно, мястото си в леглото на тази трудна жена.
Чувството да знае, че малката е там, че кипи от емоции и желание да изплюе думи като – убиец, престъпник и лъжец, - беше страхотно.
Сексът беше много по –хубав, когато тя бълваше отровата си срещу него.
Когато го драскаше, блъскаше и ругаеше. Когато изтощена, заспиваше до него - дишането й.
Рейн разбираше, че този звук го лишаваше от силата му. Топлината й можеше да го направи непредпазлив. Но той я пожела. Взе я….
Винаги бе живял сам, а навярно това бе изострило егоистичната му страна, но бе свикнал да го нарича „копеле”, затова с удоволствие се заемаше с ролята, която охраняваше крехкият й живот, сега, когато й бе нужно да де пречисти от наркотичната си зависимост.
Живота й, и без това беше приключил, когато я намери едва дишаща на мократа улица. Не я познаваше тогава, не я познаваше й сега, но Рейн бе от онези потайни хора, които не желаеха да навлизат в чужди мисли и светове.
Влезе в спалнята с мързелива крачка. Светна лампата и луксозната стая се обля в светлина.
Зае се да разкопчава копчетата на бялата си риза. Прозя се. Правеше се, че не я забелязва. Дразнещият начин, по който се беше свила , сякаш всяка вечер, големият лош вълк я тормозеше и те трепереше от страх. Нима, ако беше толкова наплашена от него, щеше да се хвърля срещу му като пантера.?Да го удря и оставя следи от ноктите си по него?
Жената надигна глава. Погледът й го изпепели из основи. Тези зелени очи, които го кълняха всеки път, когато им се отдаваше възможност. Хубавите й устни, които така пламенно изкушаваха устата му, всеки път, когато се пребореше с ноктите й. Сега седяха стиснати в права линия, мразеха го.
Сивите сенки под очите й, издаваха физическата болка, която я бе обляла в ледена пот. Всяка костица по нея болеше, стържеше корите на мозъка й до лудост. Гърлото й гореше за поредната доза.
Ръцете й трепереха, потеше се, светът се въртеше, гадеше й се, опитваше се да повърне, но не можеше. Избухваше в сълзи, крещеше, удряше, молеше го и пак крещеше.
Наричаше се абстиненция – тялото й копнееше за наркотиците, от които дори умът й беше зависим.
Рейн постави до нея една прозрачна торбичка, в която имаше хамбургер и сода, взети на бързо от някое заведение за бързо хранене. Асора ги ритна с крак и се притисна в стената, сякаш очакваше гневният му изблик, да остави синини по лицето й. Рейн не изпълни желанието й. Просто седна на леглото до нея, като кръстоса пръсти и прехапа долната си устна замислено.
- Искам да си вървя! – гласът й беше изтънял. Нервите й бяха сринати из основи – Ти си престъпник! Не можеш да ме заключваш тук, в този апартамент, докато правиш Бог знае какво!!
Беше се задъхала от положените усилия. Слепоочията й пулсираха тежко, но ритмично. Малките й ръце бяха свити в юмруци на коленете й. Сълзите вече мокреха лицето й, а очите й шареха ядно из стаята.
- Не искам да те пусна, само за да се надрусаш. – не бе възможно гласът му да бъде по – студен. Режеше напрежението в стаята, като заострена кама, но въпреки това, не ехтеше, звучеше спокойно и прямо.
- Няма да го направя! – изкрещя тя и се опита да се изправи, но коленете й се подгънаха и тя падна безпомощна назад, удряйки гърба си в стената.
Рейн не помръдна за да й помогне. Желаеше, тя да види, в какво се е превърнала. Желаеше да отключи силната воля, която бе сигурен, че живее в нея.
Тя бе навела глава и дишаше тежко. Той бе виновен! Той- значеше болка. Мразеше го! Презираше го! Толкова жалка. Толкова наранена. Сриваше се пред очите му, а не искаше това да се случва пред него, защото изпитваше срам и нужда да спечели одобрението му, нещо което още повече я разстройваше.
По средата на кръжащите си мисли, тя се сепна от допира на дланта му, до бледото й чело.
Толкова приятно за всичките й сетива, когато трепереше разкъсвана от жега, от нужда да се подпре на силните му гърди и да стиска ризата, докато болката утихнеше.
Рейн внимателно се настани зад гърба й, като я принуди да се облегне на него.
Малкото и тяло се разтресе от нужда да се пребори с него, и въпреки че разума й опонираше, мускулите й се предадоха и тя се отпусна. Рейн можеше да долови тежкото й дишане с кожата си. Искаше му се да я преведе през всичко това на секундата, но това не беше приказка изпълнена с вълшебства. Ако малката принцеса имаше кръстница – магьосница, то тогава кучката не си вършеше работата. Ръцете му минаваха през корема й, и с топлината си успокояваха гаденето в корема й.
- Намерих двадесет и пет фалшиви лични карти - когато проговори, гласът й звучеше дрезгав – Също така и какви ли не документи, които по мои изчисления, те правят инспектор, полицай, федерален агент и адвокат, Рейн? - тя изви леко шията си към него, за да го погледне – Имаш над двайсет мобилни телефона, и.. за бога .. – тя не знаеше дали живота й, нямаше да бъде застрашен ако продължеше, но усмихнатото му лице, с дръзко изражение я раздразни, и смело реши да продължи – Открих тайният ти склад, Рейн! - той се усмихна заинтересовано, загледан в устните й, които изричаха така хубаво името му- Видях парите! Многото пари и … купищата оръжие! Какъв си ти?
- Убиец, копеле, нещастник, кучи син.. – заизброява благозвучните имена, с които го бе наричала напоследък.
Асора се помъчи да се измъкне от ръцете му, но хватката около корема й се затегна. Тя нададе тихо ръмжене, което го накара да се засмее звънко и да целуни бузата й бързо, преди да го е ударила с глава, и да е разкървавила носът му отново. Повдигна я на ръце, въпреки ругатните, които изливаше по негов адрес. Асора се замята диво, но смехът му, който дойде вместо псувни и тежки удари, я накара да се смръщи, раздвоена между това да се зарадва и да се натъжи, защото просто не откриваше, в какво да го обвини, когато искаше единствено да задържи мирисът му по кожата си.
Рейн я постави нежно на леглото. Задържа се над нея, подпирайки се на ръце и нежно целуна челото й, докато тя дишаше напрегнато срещу врата му.
Устните му докоснаха носът й. Кръста на вратът му падна в падината на гърдите й, когато устните му най – после потърсиха нейните. Асора зарови пръсти в меката му коса и леко отърка тяло в неговото, докато тъмните му очи рисуваха върху лицето й.
- Ако не исках, да намериш склада - горещият му дъх обсипа вратът й с нереално сладки целувки - Ти нямаше да знаеш за него, мила. – той се придвижи към устните си, но тя извъртя вратле и му попречи да я целуне.
- Мислиш, че контролираш всичко? – гневът в гърдите й набра скорост, но устните му, които се задържаха върху пулса й, я разконцентрираха за кратко.
Младата жена го изблъска от себе си и се опита да се изправи, но ръката му се стрелна през кръста й, и я върна под него. Устните му принудиха нейните да се разтворят й да допуснат езика му, който просто й се подиграваше, като изпиваше устата й. Тя отново доказа колко трудна и досадна беше, когато се стополиха на пода, заради нейното неподчинение. Тя лежеше на гърдите му, а той бе направил кисела физиономия, като се повдигна й потърка тила си. Асора се изправи като попарена, но остана на колене върху мекият килим. Очите й шареха неспокойно, и оглеждаха твърде детайлно стаята, където прекарваше повечето си време. Рейн се поизправи, оставайки в седнало положение, като отпусна ръце на коленете си, наподобявайки непокорен тийнейджър.
- Виж, ако ти кажа, ти ще кажеш : Не! - той сбръчи вежди и смешно кимна с глава - А, аз ще кажа : Да! Ти ще кажеш : - Ти си откачен! - той се усмихна като и на мигна - А аз ще кажа, само понякога! Ти ще ме замериш с нещо! – той отмети един паднал кичур от лицето й - А аз ще те метна на леглото, и ще го правим отново и отново!

Пон Дек 13, 2010 9:46 pm

Знам, че аз съм човека с дългите глави, но знам, че ние всичките сме мързели, затова, ще пускам по по - малки глави!

Рейн влезе в огромната вила с лежерна крачка и сънено изражение.
Охранителя на входа, който бе сериозен като почетен караул, му бе кимнал отсечено, а после отново бе заел сериозната си войнишка физиономия.
Сградата, боядисана в бяло, се извисяваше на четири етажа.
Всяка стая имаше вход за просторна тераса в италиански стил. Градината бе поддържана.
Личеше си, че собственика се интересуваше от екзотичните цветя, понеже в редиците му се забелязваха от обикновени, като Божур и Роза, до мистични, като Кала и Плумерия.
Веселото чуруликане на птиците, създаваше някакво чувство на утопия – съвършеният, китен дом на мечтите.
Обувките му предизвикваха тих звук по мраморният под, когато най – после премина по калдъръмената пътека към вилата, и влезе през тежката дървена врата.
Прозя се широко и прибели очи, жаден за няколко часа непрекъснат сън.
Погледна със сключени вежди към марковия ролекс на китката си, който сочеше точно единадесет и половина на обет.
Отново закъсняваше, но както винаги отказа да си признае, че не е на Ти със уговорената точност, макар че капризното старче, с което работеше вече седем години, винаги го изискваше.
- Рейн – сдържан женски глас, го назова по име, някъде зад гърба му - Очаква те. – пъстрите очи , които мъжът срещна бяха умерени, но умни, лицето хубаво, но твърде благоразумно за вкусът му
- Добро утро, Лейн - поздрави резервирано той, и пъхна ръце в джобовете на черното си палто- Сърдит ли е стареца?
- Не е много доволен от закъснението. – жената направи крачка към него, а звукът от токчетата на елегантните й черни обувки, изкънтя някак зловещо в тишината по между им - Последвай ме. – изящната й длан се протегна грациозно към тъмният коридор, който някак си не се връзваше, с цялостната визия на къщата.
Рейн кимна наперено, като много деликатно заяви, че няма да й позволи да го напада и да остане безнаказана. Очите й, които преливаха ту в светло кафяви, ту в зелени, се стрелнаха присвити към очарователното му лице. Тръгна пред него, когато той й се усмихна, с онази гадна усмивка, която подаряваш на свой опонент, предизвиквайки завист от това, че ти водиш и си няколко крачки пред него, дори той да дава всичко от себе си, за да напредва бързо.
Изглеждаха странно един до друг.
Тя бе млада, на около двадесет и седем години. С дълга, права коса, в цветът на пожълтели есенни листа.
Устните й бяха тънки, винаги в замислена, трепваща на моменти линия, която откриваше инатите черти на характера й, колкото и миловидно да беше облото й лице. Кожата й имаше цветът на светла слонова кост – блестяща и навярно мека на допир.
Рейн знаеше точно три неща за Лейн Торкюа.
Първо – любимка на старец, която винаги ревнуваше от близостта му с Рейн.
Димитри я беше отгледал, така както се бе погрижил и за него.
Можеше да се каже, че бяха израсли заедно, но тя бе под закрилата на стареца, много преди Рейн да се опита да открадне златният му, джобен часовник на онзи площад, който преобърна живота му - от хлапе, крадец, живеещо ден за ден, до човек, който знаеше, можеше и правеше, повече, отколкото всъщност му се искаше.
Второ - Лейн беше хладнокръвна кучка, щеше да те убие бързо, без да промени израза на лицето си.
И разбира се трето – правеше най – добрите свирки, и най – дивият секс, от който бе опитвал.
Това беше тийн грешка. Рейн беше наясно, че студената мръсница, няма да му пусне повторно, никога отново.
Дрезгава , суха кашлица ехтеше из целият коридор. В мелодията от равномерните им стъпки, тя бе като някой издънил се тон, който разваляше прелестта на всичко.
Рейн заклати глава укорително. Този старец му трябваше жив.
Не че нещо, помисли си с усмивка, но жив е по ценен.
Изправиха се пред двукрила врата с различни орнаменти на цветя.
Лейн погледна към тъмнокосият мъж, който изчакваше търпеливо, кимна му и хвана сребърните дръжки, натисна, а скърцащият звук, накара госта да се смръщи.
- Моля - тя задържа очите му със своите, наблягайки на думите си – Щади здравето му.
- Какво вярно куче – ироничният му тон, не промени лицето й, но очите й проблеснаха – Тичай, кучко, за да те потупа по главата.
- Моля - усмихна се в пълно спокойствие тя - Заповядай!
Рейн наклони въображаемата си шапка, докато минаваше покрай нея с усмихнато лице, което преобръщаше стомаха й. Но и двамата бяха много повече от това. Един спор при нормалните хора, за тях се водеше с години, и имаше само един жив, тоест победител.
Вратата откри пред поспаливият му поглед, кабинет, ухаещ на стари книги, мастило и тютюн.
- Доведе ли ми този безделник, Лейн? – от обърнатият към прозореца стол, се чу дълбок, глас, а когато човека зад този глас си пое дъх, гърдите му изхриптяха измъчени.
- Тук е. – кратко отвърна тя, като скръсти ръце и остана напълно неподвижна.
- Ще умреш с пура в уста, Димитри! - Рейн звучеше осъдително, визирайки пепелявият дим, който се надигаше над стола.
Лейн потръпна раздразнена. Само Рейн се държеше така с покровителят й.
Той бе един опасен малък крадец, когато Димитри Сата, го бе избрал., а сега бе едно опасно копеле, което знаеше точният подбор на думите, с които да те обработи.
Тя ревнуваше. Разбираше, че никога няма да е добра, толкова, колкото бе Рейн.
Макар и винаги сърдит и назидателен с Рейн, Лейн познаваше Димитри. Ако той имаше симпатии, то те бяха запазени за Рейн, който винаги се държеше свободно и самонадеяно, но имаше стоте процента от уменията, от които се нуждаеше един наследник на Димитри.
- Поне няма да умра сам, като куче, както ще се случи с теб. - стола се завъртя и откри лицето на възрастен, към петдесет и пет годишен мъж, който дърпаше от дебелата пура по три пъти, без да почива или да я вади от устата си.
Прозореца беше единственият източник на светлина в мрачният кабинет. От двете страни на госта и мълчаливата домакиня, имаше високи полици с книги, дори до едната седеше желязна стълба, с която можеха да се достигнат и най – горните редове.
- Отново закъсня. – мъжът бе обгърнат от сив дим, който се изви на спирала и се придвижи към тавана - Припомни ми, малкият, защо изобщо работя за теб?
Рейн се настани на коженият стол пред черешовото бюро, така сякаш бе у дома си. Облегна се назад, с арогантна физиономия, и качи краката си отгоре, пред искрящият поглед на Лейн.
- Искаш да знаеш защо? - Димитри размърда отнесено пурата между устните си - Защото съм аз съм най –добрият.
- А, да … - провлачи иронично Димитри - Всичко е защото си толкова скромен!
- Имаш ли нещо за мен или съм се разкарвал напразно? - делово попита Рейн, като се загледа в издигащият се пушек, и си позволи да се отпусне в стола, под звуците на монотонното тиктакане на стенният часовник.
- Защо? – очите на възрастният мъж отразяваха неподправен интерес. Лейн можеше смело да стигне до извода, че Рейн е любимец на покровителят й, само защото винаги забърква неприятности, които развличаха Димитри, наблюдавайки решенията му - Да не би времето да ти трябва?
- Защо? – Рейн присви рамене безразлично - Твоето не ти ли трябва?
Димитри почти се усмихна. Сивите му очи буквално захапаха изучаващо, спокойното лице на Рейн. Изсмукваха информация, така както вампира, изцедяваше жертвата си.
- Може би щеше да ми е нужно, ако имах някоя красива жена, с която да го оползотворя?
Стойката на Рейн се измини едва. Очите на Лейн отразиха изненада и ясно учудване.
Атмосферата се напрегна осезаемо. Беше толкова силно, че можеше да се докосне.
Младият мъж стоеше срещу него хладен в увереността си. Не намекваше с нищо, че посоката на разговора не му се нравеше. Очите им се блъскаха. Нито единият, нито другият бе свикнал да отвръща поглед. Рейн притежаваше онзи рядък отблясък на хищник. На красиво, диво животно, което те наблюдава мълчаливо от железните решетки - тихо, но самото му присъствие те кара да го гледаш, да се пазиш и бъдеш готов за неговият скок, с който ще разреже гърлото ти.
- Хубава е. – заговори след дълго мълчание Димитри - Ти правиш все по – интересни ходове, моя черна пешке.
Рейн се изправи внезапно. Звукът от стържещите се крачета на стола, които се плъзнаха по пода, сепна Лейн, и тя направи крачка, но ръката на Димитри, която се вдигна, я постави безгласна, в очакване.
Рейн отпусна тежестта на дланите си, поставени на бюрото.
Тялото му се наклони към безучастното лице на Димитри. Мъжът издиша в него димът от скъпата си пура. Като сив облак, той се разби, като кораб, в замръзналото лице на Рейн. Той дори не мигна. Тъмните му очи отразяваха дълбочината на душата му, а тя бе страшна и много по – сериозна от годините му…
- Та, какво казваш имаш за мен?
Димитри се засмя развеселено, а смехът му стържещ и свистящ, го накара да се закашля.

Сря Дек 22, 2010 1:27 pm

Глава Трета

Записките на Сатаната Redappleweb

"Затова, като чрез един човек, грехът влезе в ствета, и чрез грехът смъртта,
и по този начин, смъртта мина във всички човеци, понеже всички съгрешиха!"

Рим 5:2]

Черната му коса, стигаща до вдигнатата яка на палтото, седеше разрошена от усилилият се вятър, който често, особено в средата на месец септември, караше хората да бързат да се приберат на топло по домовете си.
Рейн отвори вратата на големият си апартамент с предпазлив поглед.
Понякога малката го нападаше още от прага, а друг път го изчакваше да влезе, за да бъде сигурна, че когато хвърли някой тежък предмет по него, той ще уцели желаната цел.
Влезе вътре, но не затвори, а остана с ръка върху дръжката, за да може да се скрие зад вратата, ако Асора бе решила да изпробва нова тактика за нападение.
Очите му сканираха помещението. Белият, кожен диван изглеждаше на място. Правоъгълната, стъклена маса пред него също. Плазменият телевизор работеше.
Рейн свъси вежди, когато забеляза, че съобщават за промяна в есенното време.
Мелодичният глас на синоптика, който бърбореше с широка усмивка, огласяше цялото жилище.
Мъжът затвори вратата внимателно, все още не желаеше да оповестява за пристигането си, в случай, че не беше нападнат, просто защото тя не беше разбрала, че се е прибрал.
Белите завеси, които се спускаха до пода, се размърдаха леко. Прозореца беше отворен и чистият, хладен въздух навлизаше вътре.
Рейн се усмихна объркан, от хубавото чувство, което изпита, осъзнавайки, че съвсем не е сам, в изчистеното си от не необходими предмети жилище.
Прибираше се, но имаше с кой да поговори, или ако трябваше да бъде точен, имаше с кого да се подразни. Беше хубаво. Усещането да не бъдеш толкова сам.
Асора излезе от кухнята с бърза крачка, но в секундата, в която видя Рейн, се закова на място, така както правеше човек, неподготвен за дадена среща.
- Ти … - заекна изненадана от топлият му поглед, който все още не осъзнаваше, че продължава да свети, въпреки присъствието на друг човек, който можеше да издиктува това като слабост – Не очаквах да се прибереш, толкова скоро.
Рейн я погледна отнесено и почти веднага измети погледа си върху вестника с огромно заглавие, което гласеше : „ Нечувана жестокост, разтърсва цяла Япония!”
Рейн се насочи към него, като пеперуда привлечена от светлината.
Седна на дивана и спокойно разгърна вестника, досещайки се, че не бива тази новина да привлича вниманието на Асора.
Усещаше погледа й върху тила си. Беше объркана от неговото безразличие.
Рейн имаше самодоволното чувство, че може да каже какви мисли прелитаха през главата й, докато го характеризираше с тези свои живи очи.
Зачете се в статията с вглъбено лице и леко присвити очи.
„ Отново е отвлечена млада жена. Всички се молим съдбата й да не остане неизвестна, така както на другите две жертви!Какво се случва? Как да се чувстваме сигурни и в безопасност, когато навън броди престъпник твърде добър, за да бъде хванат от органите на реда!?”
Полицията избягва да коментира. Изглежда, сякаш самите те не знаят как да отговорят на тръпнещият в ужас народ”
Долавяше дишането й.
Несъзнателно следеше за всяко нейно движение, което издаваше звук в стаята, където водещият на вечерното предаване по телевизията, говореше отчетливо и сериозно, относно някаква актриса, която му беше на гости.
Опита се да се съсредоточи над статията. Веждите му се сключиха, придавайки на лицето му сериозен вид.
Не можеше да се съсредоточи в момента. Дишането й. Погледа, който прогаряше мозъка му!
Мислеше само за това, че не получи яростно посрещане, както всеки път.
Нейната предпазливост, в мига, в който той прекрачеше прагът бе изтощителна.
Не бе насилник на жени. Никога не би позволил на себе си, да вдигне ръка срещу такова малко същество, каквото беше Асора.
Но, не, тя си беше наумила, че той иска да й стори всичко цинично и гадно на този свят.
- Престани! - тонът му беше ненужно рязък. Усещайки това, Рейн стисна зъби гневно, и продължи с мек тон, който безмълвно молеше за извинение, но и не съвсем- Усещам погледа ти, все едно искаш да ме изпечеш жив. Престани да се движиш насам – натам … моля.
Асора се поколе*а, какво да направи, но не беше от хората, които не умееха да вземат решение, затова смело седна до него на дивана.
- Извинявай. – реши да каже, но го направи възможно най – тихо, защото не й бе лесно, да изрече това, точно на него. – Просто, не те очаквах, толкова рано.
Рейн вдигна поглед от вестника и я изгледа изпитателно.
- Вече го каза. – постара се да звучи сдържано, но пръстите й барабаняха по бедрото, толкова нервно, че това му струваше повече усилие, отколкото бе предполагал. –Знам, че те напрягам. – звучеше съвсем близък до кожата й, но достатъчно смъртоносен, за да си позволи да го почувства - Това ми харесва.
Асора потръпна, отговаряйки на погледа му и бързо насочи очи към екрана на телевизора, като се сви в ъгъла на дивана и преглътна шумно.
- Нормално. – устните й се задвижиха механично, лицето й не отразяваше емоция – Психолога изслушва проблемите на пациента си, а Дявола просто си води записки.
Рейн се замисли над сложните й думи. На пръв поглед нямаха общо с разговора, но смисъла им бе много по –дълбок, за да бъде ограничен само от един търпелив спор.
Усмивка полази по лицето му . Беше секси и напълно небрежна.
- Искаш да кажеш, че в мен, живеят две личности?
Асора извърна красивото си лице към него. Гледаха се в очите достатъчно дълго, за да свикне с погледът му, който винаги беше толкова тежък , винаги съдържаше толкова чужди на съзнанието й мисли.
- Казвам, че ти харесва. - беше кратка, без женски разпъвания и молби. – Харесва ти, да познаваш страховете на другите, да си ги наблюдавал и анализирал преди това, и да си водиш записки.
Той не каза нищо. Ръката му лежеше спокойно изпъната на облегалката на дивана.
Беше се отпуснал . Тялото му копнееше за почивка, за малко сън - без разсъждения и стратегии.
Разстоянието, което ги делеше беше твърде недостатъчно, за да прогони желанието му да прави секс с нея.
Имаше нужда от нея – сега, без значение, дали щеше да се бори.
Косата й беше хваната със шнола. Лицето й изглеждаше отпочинало и свежо.
Погледът му нажежаваше кожата й.
Долавяше го как изучва извивките на шията й, след това устните, усети искрите, които засветиха, щом алчните му очи се задържаха там.
Извърна се бавно към него.
Не издържаше повече. Сърцето й напираше възбудено точно като цялото й тяло.
Той вникваше във нея, разкриваше всичките й мисли и страхове само докато я наблюдаваше.
Искаше да му позволи да я изчука– това беше суровата истина.
Мразеше се след всяка вечер прекарана с него - знаеше, че той си играе с психиката й.
- Не отговори на въпросът ми от вчера?
Рейн не помръдна. Стоеше в същата поза, сякаш нямаше човешката нужда за движение.
- Името ми е Рейн, на двайсет и пет години съм, мразя студа.
Дълбоките й зелени очи бяха окъпани в сдържани сълзи. Той гледаше в тези очи и изпитваше силно желание да бъде негова отново и отново, но тя сама щеше да дойде, да го поиска.
- Подиграваш ли ми се?! – повиши тон тя – Кажи ми поне фамилията си?!
- Не я използвам. – кратко отговори.
- Защо? – не искаше да я оставя в това задушаващо неведение – Какво криеш?
Рейн почти се усмихна.
Асора не можа да реагира, когато тялото му ловко се извиси над нейното.
Беше подпрял ръце на облегалката на дивана, от страни на главата й.
- Всеки крие нещо, Асора – устните му се озоваха до ухото й – Въпросът е, не какво крия аз, а какво ти криеш? – кривата му усмивка опари гърдите й, усещаше умните му очи, които се криеха от нея, но тълкуваха правилно всеки трепет на тялото й.
Рейн се отдръпна леко от нея и се взря изучаващо в нея.
Гърдите й повдигаха и спускаха разпалено. Не можеше да си поеме дъх, заради близостта му.
Опитваше се да следва правилата - не разкривай себе си, но той не даваше никаква възможност да го направи, макар и да го изискваше, за да се забавлява.
Асора издиша горещият си дъх в лицето му.
Той и алчността му- грабеше от нея без да почувства вина,
Нежното й тяло се изви към неговото, като разучаваше с интерес собствените си реакции, когато се допираха така. Ръката й се зарови в косата му и привлече главата му още по – близо към себе си. Той й се усмихваше – триумфиращо, сладко, като шоколад потопен в греха на ягодите.
Тя разтвори сластно устни си и вкара езика си в устата му. Усети жегата, която навлезе в нея, чрез изпепеляващият му дъх. Винаги беше толкова топъл отвътре, толкова страстен с нея, но винаги толкова пресметлив и студен отвън – искаше ли нещо, нямаше кой да го спре.
Ръката му се плъзна през тънката й талия и притисна горещото й тяло в своето.
Аромата й го възбуди. Тя бе твърде чувствена – влагаше много, а винаги страдаше, защото не получаваше нищо. Чувстваше се толкова жив с нея, в нея.
Можеше да познае излъчването й, всяка извивка на тялото й, ако бе с вързани очи и тя седеше на стол до него - без да я докосва, без да има нужда да му говори.
Вдигна я, а тя обви с крака кръста му, и отметна глава назад, за да се остави на удоволствието, което той и доставяше, прокарвайки устни по врата й. Захапваше леко чувствителната й кожа, засмукваше я, караше я да тръпне разтърсена от лекият допир на горещата му уста.
Пусна я чак в спалнята. Тя се отдалечи от него като грациозна котка, без да разваля контакта със тъмните му очи, които не и откриваха нищо, освен купчина тайни и въпросителни, които още повече възбуждаха сетивата й за него.
Изпитваше глад - цялото й тяло.
Ужасен, отвратителен глад за кожата му, за ръцете му по себе си.
Господи, знаеше как умее да докосва той, как щеше да я накара да се моли, да доказва колко много го желае между краката си.
Той тръгна към нея с лека, мързелива крачка, когато тя се подпря на стената й се втренчи в него с тези свои дълбоки очи, по които полудяваше.
Асора сведе глава надолу и прехапа устни.
Дланите й бяха потни, сърцето й препускаше, така сякаш той вече бе проникнал дълбоко в нея.
Той хвана брадичката й и повдигна леко главата й.
- Не се опитвай да ме разбереш. - пръстите му ловко разкопчаха ципа на роклята й – Просто ми дай това, което искам.
Кожата й настръхваше. Очите й се разтапяха в златен нюанс на зеленото. Не можеше да издържи на това темпо.Затова, когато ръката му се вплете в разкошната й коса, доказа покорството си, като захапа леко долната му устна и рязко разкъса ризата му. Някой от копченцата паднаха на мекият килим.
Асора прокара ноктите си по стегнатите му гърди, докато го гледаше право в очите.
Усети тръпнещата му кожа и бавно се плъзна надолу, прокарвайки ръцете си без свян или нужда да го остави да води в играта. Устните й нежно се впиха в тръпнещата кожа на корема му, плъзнаха се леко нагоре, като галеха кожата му с дъхът си.
Проследи пътя, по който си бяха играли ръцете й, само че го направи с топлите си устни, докато не стигна до опитната му уста, и не ги впи там, изпивайки жадно вкусът му.
Рейн бавно смъкна презрамките на роклята си, като докосваше едва кожата на раменете й. Устните му не се откъсваха от нейните, целувката ставаше все по – настоятелна и дълбока. Показваше какво ще й направи, когато я съблече изцяло, а това я караше да губи умът си . Плата нежно предизвика кожата й, когато роклята се смъкна в краката й. Рейн я завъртя с гръб към себе си, което я стресна.
- Не.. – прошепна изтощена от устата му - Чакай!
Ръцете й опряха твърдо стената, но при първият допир на устните му, върху напрегнатият й гръб, пръстите й се свиха треперещи.
- Не можеш да правиш любов, докато чакащ. – изрече срещу меката й кожа той, и се спусна надолу, като обсипа цялото й тяло с нередни и горещ целувки. – Просто е невъзможно. – извърна я към себе си, контролирайки я напълно, сякаш беше неговата кукла от пластелин, с която си играеше.
Проникването беше силно и грубо. Усети го изцяло в себе си и загуби представа за врмето.
Стената нараняваше гърба й по един особено възбуждащ начин.
- Не спирай да се движиш. – прошепна задъхана до ухото му, като затегна хватката си с крака, в която го пленяваше - Нужен си ми. – говореше в ухото му, стенеше тихо и се притискаше, сякаш без него ще потъне.
Телата им си пасваха невероятно добре. Доставяха си взаимно удоволствие.
Рейн харесваше това, че тя бе толкова тясна и мокра, винаги готова да се люби с него, въпреки всичко.
Трябваше му един поглед, за да я накара да се подмокри от желание.
Докоснеше ли я, тя щеше да избухне като динамит в ръцете му.
Достави му удоволствие, да я слуша как шепти в ухото му, как забива нокти в кожата му, когато тласъците му се усилиха.
Беше толкова плътно до нея, че усещаше сърцето й, което биеше в гърдите му.
Капките живот, които вливаше в него бяха толкова забавни, защото Рейн се наслаждаваше на взаимната им нужда един от друг.

Сря Дек 22, 2010 10:27 pm

Краят на Трета Глава

- Някой да ми помогне! - ужасеният й глас ехтеше в миришещият на мухъл каменен коридор – Моля Ви, пуснете ме! – пръстите й стиснаха ръждивите решетки, а русата й глава клюмна изтощено надолу – Моля Ви, не искам да играя повече.. – гласът й се изгуби, тих и безсилен.
На където й да погледнеше имаше само грозна бездна от мрак.
Очите й закърняха, превърна се в къртица, която нямаше да оцелее на светлина, но въпреки това я бленуваше жадно.
Слухът й, за сметка на зрението, се обостри.
Чуваше малките крачета на мишките, които я дебнеха като лешояди, чакащи я да заспи, за да могат да я нападнат.
Миризмата на урина, мухъл и ръжда, беше единствената, която вдишваше, вече започваше да забравя, че изобщо съществува друг мирис.
Давеше се от сълзите си, които не можеха да пресъхнат, така както разума.
Винаги започваше да плаче силно и да крещи за помощ, но силите й бързо секваха.
Нямаше енергия за силни стонове от болка, унижение и страх.
Искаше да излезе от тук, имаше толкова планове…имаше бъдеще, мечти, но тук, в тъмницата, само Дявола можеше да им даде пропуск, когато решеше, че са излекувани..
Главата й се повдигна рязко…
Режещият звук, който чу я накара да заридае още по – силно.
Обгърна коленете си с ръце и започна да се поклаща монотонно.
Стъпките му по каменният под, бяха като предизвестие за нечие наказание, или просто поредният сеанс с него.
- Господи! – изпищя другото момиче – Той ще ни убие! – гласът й прегракваше от крясъци и се губеше в ужасени ридания – Не искам да умра! Моля те! Моля те, ще направя какво искаш! - молеше се тя, а русокосата жена, продължаваше да се клати, забила глава в коленете си, тананикайки си приспивната песничка, на която я бе научила майка й – Моля те, ще играя на каквото кажеш! На каквото кажеш!!
Писък…
Пронизващ и тишина.
Стъпките минаха покрай килията на русокосата жена.
Спряха се. Тишина. Мишките църкаха весело. Очакваше ги пиршество.
- Как си днес, Трейси? – гласът му бе още по –дрезгав, заради маската, скриваща лицето му-Искаш ли да ми споделиш нещо?
Жената продължаваше да се клати налудничево, усмихвайки се с празен поглед.
Устните й се движеха механично.
- Спи, заспивай, моя рожбо… Мама бди над твоята глава!
Стъпките на мъжът отекваха злокобно. Вратата се затвори.
Мракът започна да се храни с остатъка на умът й. Можеше да долови радостното ръфане на мишките, които се хранеха с тази, която разочарова Доктора.
Той само им помага. Да.
- Спи, заспивай моя рожбо, Бог ще бди над нас…

Нед Дек 26, 2010 9:58 pm

Банята беше широка. Изчистена от всичко ненужно, точно както и целият му живот.
Ако човек можеше да бъде разгадан по крепостта си, то този тук, можеше да бъде определен като пасивен и лишен от всякаква чувствителност. Всичко, което го заобикаляше бе ледено студено и поставено точно там, където трябва да бъде, без изключение. Ако беше шкаф върху тази мебел нямаше да има снимки, нямаше да има забравени ключове или набързо поставена гривна или часовник. Ако беше музикална уредба, в нея щеше да има един диск, но около нея по рафтовете, нямаше да може да се види такъв.
Асора стоеше с клюмнала глава, подпряла ръце на белият плот на мивката.
Бяла вана, душ кабина, тоалетна чиния, мивка с правоъгълно огледало, с което можеше да се видиш до гърдите, и бяло шкафче с две вратички за тоалетните принадлежности.
Две хавлии, закачени върху облицованата с бели плочки стена. Едната беше синя – неговата, а другата бледо зелена – нейната.
Жената дишаше тежко. Очите й, които бяха впити в блестящата повърхност, се отместиха с няколко сантиметра в дясно, за да фокусират двете четки за зъби.
Цялото й тяло се изпълни я парещ гняв и объркване. Малката й длан се стрелна омразно и блъсна с ярост поставката – четките за зъби и пастата паднаха на пода с глух звук.
Сърдитото й ръмжене се отрази в белите стени на стерилната баня и се удари право в корема й.
Какво се случваше в живота й по дяволите?
С едно рязко движение завъртя кранчето и студената вода шурна силно, размразявайки подтискащата обстановка със звука си, който беше като благодат за Асора, която имаше спешна нужда от някакъв шум, освен този на собствените си мисли.
Затвори очи за няколко секунди за да възстанови дишането си и безпомощните удари на сърцето си.
Когато ги отвори видя пред себе си една непозната.
Тази непозната имаше нейните бадемовидни, ярко зелени очи, само че те не се смееха, така както преди три години. Сега пустееха, седяха самотни и изкарани до ръба на отчаянието. Жалки, заради сълзите от немощ, които гордостта не им позволяваше да пролеят.
Гъстите й черни мигли бяха изгубили очарованието на безгрижното примигване и лекият флирт - вече не можеха да го провеждат с такава невинна ловкост.
Лицето й бе същото. Нежно, като на кукла, както някога казваха всичките й познати. Винаги и повтаряха, че е късметлийка, защото нямаше мъж, който да не втренчи очи в нея, когато сядаше някъде с приятели, или просто вървеше по улицата. Всички се възхищаваха на изправената й походка на топлият звънък глас , на начина по който общуваше, по който се смееше.
Проследи сълзите, които се спуснаха по бузите й и продължиха мълчаливия си път, надолу по изящната й шия. Тя имаше всичко като даденост. Всичко като външност. Все още го имаше. Но сега, за сметка на преди, не го искаше, презираше го и искаше да го разреже, да го обезобрази.
Красиво оформените устни и малък, правилен нос.
Кожа ефирна и изкушаваща с блясъка си, като сатен поставен под играта на лунните лъчи. Него, никога не губеше. Можеше да си обясни всичко това с добри гени.
Дългата й светло кестенява коса, точно така, както и преди, падаше на масури по раменете й гърба й.
Раменете й бяха закръглени, таза тесен, талията тънка, гърдите стегнати, а краката дълги.
Ръката й се стовари върху огледалото. Парчетата стъкло се разхвърчаха по плочките със веселият звук на падащи звезди.
Усети болка и погледна инстинктивно към ръката си. Едно от стъкълцата се беше забило в ръката й и от там течеше кръв, която започна да се спуска по китката, когато необмислено повдигна ръка нагоре. Малките капки развалиха идилията, която се вихреше в банята му.
Асора не можеше да помръдне. Очите й стояха разширени, втренчени е кръвта, която капеше по плочките.
Изглеждаше толкова чуплива по средата на голямата баня.
Кръвта и обагряше плочките по един привлекателен начин, който го закова на място в мигът, в който влезе. Тя напомняше на онези дребни и ефирни жени, на които мъжете се кланяха.
От онези очарователни с фалшивата си наивност момичета, на които всеки един се възхищаваше и изпиваше с желание и възторг всяко едно движение или мимика.
Асора подскочи изненадано, когато го усети зад гърба си.
Извърна се бързо за да се предпази, чувствайки несигурност, но той дори не погледна лицето й.
В този момент и се прииска да изкрещи :”Ти си едно нищо!”.
Усети омразата в погледа й, която протече по ръката й, като проводник, когато я хвана в своята.
Игнорира стиснатите й до кръв устни, когато я докосна. Игнорира и проклетото и настръхване, което определено не беше от желание или топлина.
Стисна ръката й, малко под лакътя, когато тя понечи да се дръпне. Тогава вече я удостои с поглед.
Въпросителен и прям, който не и позволяваше да го засипе с обиди или да го зашлеви, заради простата истина, че той нито я нараняваше, нито унижаваше, просто не я оставяше да кърви.
В това ли се състоеше вината му?
- Не е нищо. – изрече през зъби, без да отмества поглед от лицето му.
- Не е нищо, ако аз го реша. – равнодушният му глас я изнерви, не толкова с безразличието си, колкото с ясният намек за притежание, който успя да отсее от всичко останало.
Рейн я дръпна към плота на мивката със сериозно изражение.
- Не мърдай. – изрече тихо и въпреки че Асора извъртя очи, нямаше как да не се подсмихне, когато не помръдна и със сантиметър – Дръж я над мивката.
Той затърси памук и кислородна вода в шкафа, усещайки съсредоточеният й поглед върху себе си, като белег от жигосване, който създаваше дразнение.
Тя го изучаваше спокойна, почти колкото него.
Долавяше любопитство, което не бе актриса за да успее да прикрие. Дори дишането и бе замряло, навярно сърцето й биеше бавно и замислено, пулса й се успокояваше, но той знаеше, че ако се извърне към нея и я погледне, веднага ще я принуди да го ускори.
Не я гледаше. Дори изглеждаше така, сякаш изобщо не забелязва присъствието й. Истината бе, че Рейн винаги я забелязваше, винаги и през цялото време.Трудно бе да не обръща внимание на привлекателността й и на трогателната й нуждата да го победи поне веднъж.
- Стъклото ли се удари в ръката ти? – небрежно попита Рейн, като се подпря на мивката й намокри памука с кислородна вода – Или ръката ти се удари в стъклото?
Асора не можа да се фокусира върху отговора си, когато памука се задвижи внимателно върху раненото място. Прехапа долната си устна и напрегна тялото си. Наистина, защо го беше направила?
Когато свикна с допира на памука, тя погледна към него с очакване да получи някаква лекция, забрана или наказание, но той не казваше нищо. Дали очакваше отговора на въпроса си, търпелив, както винаги?
- Ударих стъклото от гняв. – гласът й прозвуча изтощено, но тя бързо прочисти гърлото си и продължи доста по – сигурно. Искаше да му докаже, на него и на себе си, че не е инвалид, който се нуждае от нечие попечителство– Мина година откакто съм тук, смущаващо близка с теб. –тя не отчете нито напрежение, нито мъжко задоволство в погледа му - Пристъпите спряха. – погледа й се сведе за миг към раненото място и го изгледа жално, после се върна към не допускащото му и една мисъл лице- Чувствам се много добре и .. ти благодаря за всичко - с последното едва не се задави, но знаеше, че е редно да го изрече – Наистина съм ти задължена.
- Осем месеца.
- Моля? – погледна го объркано.
Тъмните му очи се вдигнаха към нея. Беше прав, когато палеца му притисна пулса туптящ през кожата на китката й, той беше ускорен и тупкаше лудо под пръста му.
- Не е минала година – той хвърли кървавите памуци в коша и се зае да превързва ръката й – А осем месеца – задържа я властно, без да я поглежда, когато се опита да се отдръпне от него, и продължи все така невъзмутимо – И не си готова, докато не пуснеш вината да си тръгне.
Лицето на жената се скова. Зелените й очи отразиха парещият шок, който й бяха донесли думите му.
Тя издърпа рязко ръката си и го измери презрително с поглед, опитвайки се да прецени, дали наистина е наясно с нея, така както с бял лист хартия или просто си играе със страховете й.
- Какво имаш в предвид с това? – тона й беше с октава по - висок, а веждите й отскочиха нападателни.
Рейн не трепна, просто наплиска лицето си с вода, взе кърпа и го подсуши. Движенията му бяха небрежни и съвсем равнодушни към нервният й поглед и скованата й стойка.
- Толкова си нагъл – изрече презрително тя и присви очи осъдително – Правиш нещата без усилие, а? Без напрежение или коле*ание? - срещна мразовитият му поглед и усети груби пръсти да притискат гръкляна й-Мислиш, че ме познаваш? – продължи преглъщайки тежко - Мислиш, че разбираш напълно нуждата ми да строша огледалото? – челото й беше набраздено от леки бръчки, а устните й изричаха думите настървено, но бавно с напълно равен тон – Не играй така, сякаш ме познаваш, защото ще се изненадаш, когато разбереш, че това никога не е било.
Внезапната му усмивка я накара да промени решителната си стойка в предпазлива.
По вените й текна страх от устата му, която можеше да я унищожи само с едно изречение.
- Тръпнеш ли да се скараш с мен, Асора? – веждите му се повдигнаха иронично – Защото се чука с мен и сега искаш да се накажеш?- Не използвай думите на гневна тийнейджърка, която се сърди на целият свят, а на себе си двойно повече.– започна ниско той, като я притисна с неподвижният си поглед – Това, което се е случило .. – той направи няколко крачки към нея, а тя отстъпи към вратата, но се инатеше и не преставаше да го гледа в очите - Мислиш, че можеш да го скриеш от света ? Искаш да приключиш със себе си?! – той разпери ръце и я изгледа с насмешка – Ами, хайде давай! Бог дал, Бог взел!
Зашлеви го силно, толкова, колкото сили и даде гневът от унижението.Главата му се извърна настрани, но очите му останаха пусти. Асора не можеше да си поеме дъх. Давеше се в гняв и болка.
Той извърна лице към нея и докосна бузата си.
- Успокои ли се?
- Не си честен! – изкрещя и срещна откровеността в погледа му, която й се присмиваше. Скръсти ръце пред гърдите си и отбягна да го погледне в очите отново – Не беше честно … - прошепна и стисна устни, усетила, че губи контрол. – Ровенето в личният живот на хората да не би да ти е професия? - жлъчният й коментар трябваше да го попари, но той просто повдигна рамене.
- Ако толкова много искаш да умреш, защо просто не се хвърлиш под влак, не си прережеш вените или не изгълташ шише с успокоителни?
- Доставя ти удоволствие, нали? – беше покрусена от жестокостта му и липсата му на чувство.
- Ти ми доставяш удоволствие. – нагло заяви той и я изгледа порочно отгоре до долу – Но не й когато трябва да се занимавам с пасивната ти агресивност!
- Ти си болен! – възмутено възкликна тя.
- А ти си откачена самоубийца! – отбеляза със възторг – Не сме ли чудесна двойка! Децата ни ще са пълни с комплекси и несигурност!
- Мразя те. – изкрещя в лицето му и се извърна към вратата.
Ръката й беше на дръжката и почти успя да я отвори, когато неговата я затвори обратно и устните му се озоваха до ухото й:
-Разкажи ми за катастрофата. – горещият му дъх се блъсна във врата й и кожата й настръхна.
- Няма нищо за казване. – промълви изтощрена от поредната им битка, и бавно се извърна към него, като вдигна примирилите се с положението си очи – Предполагам, че не си останал без информация по въпроса.
- Не. Знам всичко за теб.
Болка. Беше толкова силна, че й се зави свят. Усети как не може да диша и че пребледнява. Че върховете на пръстите й изтръпват и започва да й се гади.
В гърдите й се надигаше кълбо от ярост, нещастие и истерия.
- А аз не знам нищо. – промълви хипнотизирана от чувствените му устни.
Той беше с две глави по – висок от нея и чувството й на нищожност и слабост се блъсна в гърдите й, почти задушаващо. Ръката му се плъзна надолу от вратата и достигна главата й, бавно се зарови в меката й коса и продължи пътя си от нея, надолу по извивките на бледото й лице.
Асора трепереше. Не беше от страх или нежелание да бъде докосвана от него.
- Отдръпни се от мен. – каза му тихо, но не помръдна от място си.
Сега разбра за какво трепереше.
Наистина се страхуваше, но не от него, а от властта му над всичките й мисли.
- Аз не съм те притиснал. – отвърна спокойно той – Можеш да се измъкнеш от близостта ми във всеки един момент.
Асора стисна устни и мина ловко под ръката му. Застана с гръб към него, като потърка слепоочията си с затворени очи. Усещаше тежестта на присъствието му под кожата си. Очите му я разгадаваха, отчитаха глупавото й блокиране, когато той се приближеше внезапно.
Рейн се облегна на вратата и скръсти ръце. Изглеждаше така, сякаш можеше да стои неподвижен с векове.
Търпението му й се стореше цинично.
Цялата тази феерия от хладнокръвие и точна стрелба, куршумите от която минаваха ловко през предпазната стена, която бе изградила.
- Няма да помръднеш, докато не ти дам, това, което искаш, нали? – усмихна се вяло тя – Ужасен навик да притискаш хората. – извърна се към него и се срещна с тези дразнещо чужди очи.– Аз я убих. – прошепна и фокусира лицето му – Убих я. – втренчи се в него, сякаш го караше да повтори думите й – Убих я с невниманието си, Рейн – той се изненада вътрешно на начина, по който прозвуча името му с гласът й - Тя беше на шест. Возеше се отзад. Помолих брат си да я взема от градина, понеже тъкмо бях взела книжка и исках да покарам. – тя се усмихна безрадостно, мъчейки се да си обясни, как за бога бе възможно да се случи-Погледнах в огледалото за миг. Просто за секунда. – усети влагата по лицето и бързо я изтри, като пое въздух пред съсредоточеният му поглед, на който едва ли можеше да убегне – Тя си играеше с куклата, още я виждам, седнала отзад с тези панделки – Асора сведе глава и стисна очи – Не знам как се случи! Камиона изскочи внезапно! – тя разклати глава – Всичко се случи за твърде кратко, за да мога да го осъзная!
Рейн остана мълчалив.
Жената потрепери конвулсивно и успя да си поеме дъх, брояща плочките в банята.
Изпитваше някакво чувство на вътрешна голота.
Да го изрече пред непознат беше нещо трудно, а да си припомни всяка една стъпка, разказвайки, донасяше много от все още тлеещата болка.
–Не можеш да спреш лошите неща да се случват. – гласът му я накара да го погледне с надежда, сякаш се молеше да не бъде нападната - Лошите неща се случват въпреки желанието да бъдат спряни - тя за първи път го гледаше доверчива като дете, без да го засипва с омраза и презрение – Лошите неща се случват, въпреки нас, дори на добрите хора.
Рейн стигна до нея и я дръпна към себе си. Тя не се съпротивлява. Не каза нищо. Ръцете й обгърнаха кръста му, а главата й се сгуши в гърдите му. Сърцето му биеше толкова спокойно. Пристисна се в него силно и стисна зъби за да не се разплаче. Той я усети да трепери в опити да обуздае порива си да бъде слаба.
- Отпусни се. – прошепна й.
Нямаше нужда да говори повече. Никога не му се отдаваха дългите, прочувствени речи, така както ги даваха в филмите. Не вярваше в думите – те винаги можеха да съдържат в себе си измама. Делата отразяваха вътрешността на хората – това, което се опитваха да прикрият.
Рейн не вярваше в думите, в клетвите или в искането и даването на прошка. Той вярваше в действието, когато то можеше да дойде като удар в точен момент, в който думите не биха помогнали. Думите бяха просто средство, с което да подведеш човека, за да ти покаже повече от себе си, отколкото би искал.
Ръцете му останаха неподвижни, за кратък миг, той не беше сигурен в това, което можеше да си позволи да стори, но тя захлипа толкова жално, че импулса го накара да я прегърне и да я държи близо.

Записките на Сатаната

Записките на Сатаната

Re: Записките на Сатаната

Re: Записките на Сатаната

Re: Записките на Сатаната

Re: Записките на Сатаната

Re: Записките на Сатаната